Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 17 (всего у книги 23 страниц)

– Ела довечера с мен горе на покрива.

– За какво?

– Един-два пъти на месец се качвам на покрива, за да псувам Съюза на съветските социалистически републики. Отивам горе и крещя: „Хей, вие от КГБ, лайна такива! Здравейте!“ После се впускам в моите анализи на причините за буксуването на съветското общество.

– О, Господи, нищо чудно, че толкова те мразят.

– Да го духат! Точно това ми се прави тая вечер. Ела с мен.

Холис погледна часовника си.

– Ами аз… – той се чудеше дали Лиза е останала в апартамента му, или си е отишла.

– Хайде, тръгвай. Не се стягай. Добре ще ти се отрази.

– Да, надявам се чистият въздух да ми се, отрази добре.

– В това е силата на духа. Какво ще ти направят? Ще те изритат ли? Или ще те убият?

– Не могат да направят и двете едновременно – отбеляза Холис.

Той взе бутилката с бренди от масичката и Алеви го поведе нагоре към антрето на третия етаж. Изкачиха се по една стълба и отвориха капандурата.

Излязоха на плоския покрив над жилището на Алеви. Стояха под падащия тихо сняг и гледаха града наоколо, когато камбаните на Ивановата кула удариха два часът.

– Първият сняг падна по-рано тая година – каза Алеви.

Червените звезди върху кубетата и кулите на Кремъл светеха ярко, но кръстовете, които кои знае защо не бяха свалени, бяха тъмни и не се виждаха.

– Навярно по това време в Москва всичко е затворено – каза Алеви, – с изключение на дежурните служби на милицията и КГБ. Дори метрото е затворено. По времето на Сталин в тоя час Лубянка е започвала да бълва своите хищници. – Той взе бутилката с брендито от ръката на Холис, отпи една голяма глътка и започна да крещи: Ей, вие там, чувате ли ме? Събудете се, глупаци! Тук е самият Алеви – суперагентът, суперевреинът. – Той се обърна към Холис и продължи с нормален тон: – Тайните ченгета бродели из града със списъци в ръце и цяла Москва е чакала да се съмне притаила дъх. И всяко утро градът осъмвал в страх, изплашените до смърт човешки същества в него бързали към своите кабинети и фабрики и се правели, че не забелязват, ако някой не се появи на работа. Казват, че стенанията, писъците и изстрелите, идващи от Лубянка, се чували наоколо. Що за варварско минало е това! Като погледна натам, Сам, виждам един враждебен и непонятен за мен град. Надписи с необикновени букви, сгради с фантастични форми, а небето е винаги оцветено в тоя зловещ червеникав отблясък, който смразява кръвта и те кара да мислиш понякога, че си попаднал на Марс.

Холис се вгледа за момент в Алеви.

– А защо не потеглиш обратно за земята с първия космически кораб?

Върху лицето на Алеви се появи неловка усмивка.

– Ще го направя, разбира се. След една-две години.

На Холис му се прииска да му каже, че ако той продължава да ги дразни както сега, в никакъв случай няма да изкара още една година. Но реши, че няма да го направи, защото ония ги подслушваха. Пък и самият Алеви го знаеше.

– И вас! – изкрещя Алеви.

На последния етаж в блока отсреща се отвори прозорец и някакъв мъж отвърна на английски:

– Да ти го начукам аз, евреино!

Алеви се изсмя и отново изкрещя нещо на доста вулгарен руски, което Холис преведе приблизително като: „Ближи задници, чети «Правда» и ще станеш началник“.

– Да тръгваме, Сет – каза Холис и хвана Алеви за ръката.

Алеви се дръпна.

– Няма. – Отново отпи от бутилката и я подаде на Холис – На ти. Напий се и си мисли за някоя хубавица. Чувал ли си оня виц за… как беше… „Горилите от КГБ никога не излизат с курви, те просто живеят с Мери Палм.“ – Алеви се олюля и едва не изпусна чашата от ръката си.

– Сет… – На Холис му бе ясно, че Алеви е доста пиян и приказките няма да му повлияят. Очевидно това бе поредният му месечен катарзис, а Холис се бе научил да се отнася с уважение към хората тук, когато ги обхване някаква моментна лудост.

От отсрещния прозорец се чу друг глас, пак на английски:

– Кой е другият педераст с тебе? Холис ли?

Холис реши, че това е гласът на Игор. Той отпи от брендито и отвърна на руски:

– Видях майка ти да проси в парка „Горки“, за да събере пари за наема на квартирата.

Алеви изръмжа от задоволство:

– Много добре го измисли.

В продължение на 15 минути в снежната нощ се сипеха обида след обида от двете страни. Холис, който вече бе замаян от пиенето, помисли, че тая среща между Изтока и Запада трябваше да се състои на по-високо равнище, но Алеви и двамата руснаци изглеждаха доволни от този ритуал.

– Посланикът не те ли е мъмрил за тия разговори? – попита Холис. Алеви изпи и последната глътка от брендито и пусна бутилката на снега.

– Да го духа! – Той се заклатушка към отворената капандура на покрива и махна за довиждане на ония от другата страна.

– Спокойной ночи!

Двамата руснаци отговориха:

– Good night*!

[* Лека нощ! (англ.). – Б.пр.]

Алеви заслиза неуверено по стълбата.

Холис погледна назад към блока отсреща и видя, че двамата мъже му махаха. Единият изкрещя на английски:

– Приятно пътуване към къщи, Сам.

После се изхилиха. Както и пожеланието на Буров, и това сега не му се стори съвсем искрено.

23.

Холис стоеше сред кашоните с чаша в ръка, опитвайки се да открие кашона с пиенето. Големите мебели все още си бяха на мястото, а ония от немската фирма, която се грижеше за опаковането на багажа му, с тевтонската си съобразителност бяха оставили някои от най-необходимите неща за последния ден преди отпътуването му. Така че банята беше почти непокътната, имаше и дрехи за три дни плюс разни неща от първа необходимост в кухнята. Но не бяха оставили и една бутилка уиски. Най-после откри един кашон, който му се стори доста обещаващ. Разкъса капака и след като се порови из бутилките вътре, откри една с Чивъс Ригъл. Наля си в чашата и отиде в кухнята за лед. Погледна часовника си, изчака да стане точно дванайсет и отпи.

Холис чу, че входната врата се отвори, и предположи, че е Лиза, защото тя имаше ключ от жилището му. Пристъпи към стълбите и видя, че към него се приближават семейство Келъм. Дик Келъм му се усмихна.

– О, здравейте, полковник! Мислехме, че не сте си вкъщи.

Холис също му отвърна с усмивка:

– Нямам много работа в службата.

Той им направи път да влязат във всекидневната. Ан Келъм носеше кофа с четки и препарати за почистване.

– Можем да дойдем по-късно – обърна се тя към Холис, а в гласа й се четеше извинение.

– Не, госпожо Келъм, можете да поизчистите набързо.

Тя се огледа.

– О, вече са ви опаковали багажа.

– Почти. Просто минете набързо банята и кухнята, ако обичате.

Дик Келъм, който също носеше кофа с най-различни четки и парцали, пристъпи към кашоните.

– Говорите ли немски, полковник?

– Не, не говоря, Дик.

– Знаете ли, понякога се чудя какво ли си мислят за нас руснаците, като ни гледат как наемаме немски фирми да се грижат за багажа ни, как изпращаме нашите болни на лечение във Финландия и Англия, как викаме хора от Европа да ни ремонтират повредите в посолството. Сигурно се чувстват засегнати. Не смятате ли?

Отговори ми ти, Иван, помисли Холис, а после каза:

– Те не се обиждат лесно.

Погледна семейство Келъм. Бяха на около 35–40 години. И двамата бяха леко смугли, с черна, започнала да посивява коса и тъмни очи. Движеха се като хора, които цял живот са вършили тежка слугинска работа. По акцента им личеше, че са от работническата класа, въпреки че съвсем не бяха глупави. Той си спомни за един доста интересен разговор с Дик Келъм по въпроса за качествата на бирата в Милуоки. Веднъж Ан Келъм бе споделила, че съпругът й често си попийва от тия марки бира.

– А дали са опаковали вече прахосмукачката ви? – попита Ан Келъм.

– Сигурно. Не се притеснявайте. След като си тръгна, ще можете да почистите основно.

– Имате ли вече заместник, полковник? – полюбопитства господин Келъм.

– Да. Един полковник. Казва се Фийлдс. Познавам и него, и жена му. Опитват се да уредят пристигането му тук, преди да съм заминал. Ако успеят, ще ви запозная с него. Съпругата му вероятно ще пристигне по-късно.

– Надявам се, че и той като вас знае руски, за да има кой да разговаря с оня смахнат руснак – градинаря.

Холис се усмихна на Дик Келъм. „Ах ти, кучи син! Искам със собствените си ръце да изтръгна сърцето от гърдите ти.“

– И той е добре с руския, но иска да запази този факт в тайна, нали разбирате. Така че не го притеснявайте.

– Ясно – примигна господин Келъм.

– Тук ли ще живее? – попита госпожа Келъм.

– Да.

– А знаете ли дали и жена му ще работи?

– Мисля, че да. Тя е учителка и най-вероятно ще се опита да постъпи на работа в англо-американското училище.

– Да-а – каза госпожа Келъм. – Това доста улеснява нещата.

– Знам – обади се Холис.

Господин Келъм вдигна кофата от земята.

– Ще започна от горе – каза той и се качи в банята на втория етаж. Госпожа Келъм го проследи с поглед и каза съвсем тихичко:

– Полковник, това не е моя работа и ако искате, можете да не ми отговаряте, но сега при госпожа Холис ли ще отидете? Тя още ли е в Лондон?

– Не съм решил все още, госпожо Келъм.

Нещо сякаш притесняваше жената и след малко тя изплю камъчето:

– Полковник, аз и Дик ви харесваме и ние двамата с него говорихме за това… Той ми каза да си трая, но според мен вие трябва да знаете. Вашата жена… госпожа Холис… – тя погледна Холис, после отмести поглед настрани. – Ами тя се срещаше с един господин тук, един служител от търговската секция. Няма да ви кажа името му, но той идваше тук всеки път, когато излизахте в града или отивахте в Ленинград по работа. – После бързо добави: – Може да са били просто приятели, разбирате ли, и те сигурно наистина са били такива. Но според мен не е много редно една жена да посреща мъже у дома си, когато съпругът не е вкъщи, та дори те да са най-обикновени приятели. – Госпожа Келъм се повъртя смутено за момент, после взе кофата си и отиде в кухнята.

Холис отпи от уискито. Шпионите лъжат, помисли той. Вероятно КГБ просто си прави още един майтап с него преди заминаването му. От друга страна пък, това може и да бе вярно. Всъщност въпросният господин може би беше Кен Мърсър – един от мъжете, с които Лиза разговаря оня ден във фоайето. Холис каза на глас:

– На кой ли му пука?

Чу, че входната врата отново се отвори, и този път наистина бе Лиза, която се заизкачва по стълбите.

– Сам ли си? – провикна се тя. – Хванах ли те? Чукаш ли някоя, Холис?

Холис я посрещна на стълбите и я поздрави:

– Здравей, Лиза.

– А, поне си по слипове.

– Господин и госпожа Келъм са тук.

Тя сложи ръка на устата си и се изчерви. После прошепна:

– Идиот такъв, защо не ми каза?

– Току-що го направих.

– Дали са ме чули?

– Сто процента.

Тя сгуши глава на гърдите му и тихичко се засмя.

– След час ще се разчуе из цялото посолство. О, Господи, срам ме е.

– Те са доста дискретни. – Той я целуна. – Защо не отидем у вас?

Тя се огледа.

– И при мен е голяма бъркотия. Хайде да излезем в града. Днес не вали и не е много студено.

Холис се поколеба:

– Добре, но…

– О, не им позволявай да диктуват живота ти. Нали така гласеше нашето мото?

– Да, точно така. – И той се провикна към кухнята. – Госпожо Келъм, излизам.

Тя се показа на прага на кухнята.

– О, госпожице Роудс, не знаех, че сте тук.

Лиза и Холис се погледнаха многозначително.

– Здравейте, Ан. Няма какво толкова да се чисти тук, нали?

– Да, така е. А вашия багаж опаковаха ли го вече?

– Да, всичко е готово.

– Тъжно ли ви е, че си тръгвате?

– Да, много.

– Не мога да разбера защо не ви дадоха още един шанс?

– Ами тук всички дребни нарушения на закона се смятат за изключително тежки престъпления.

– Тук всичко е престъпление. Няма свобода за нищо. А човекът, който ще ви замести, къде ще живее – във вашето жилище ли?

– Не мисля, че ще дойде някой да ме замести. Няма смисъл да се изпраща друг, щом като започват да ни връщат един по един…

– Да тръгваме – прекъсна я Холис. – Довиждане, госпожо Келъм. Ще се видим, преди да си тръгна.

– Надявам се, полковник.

– Ще се постарая.

Той хвана Лиза за ръката и я поведе надолу към антрето, откъдето си взе мушаменото наметало и филцовата шапка.

– В тия дрехи приличаш на шпионин.

– Не, онова синьо манто и кепето са шпионската ми униформа.

Излязоха навън под едва светещото слънце. Беше влажно и студено, температурата беше под нулата и тук-там из двора все още имаше местенца, покрити със снега, който падна преди няколко дни. Излязоха през задната врата точно до военните жилища и Холис я попита:

– Къде искаш да отидем?

– Където и да е. Просто ми се ще да се поразходим като туристи. Да повървим по улица „Горки“, хванати за ръка, да влезем в някое малко кафе, да пийнем капучино и да хапнем тортичка.

– Няма подобни кафета нито на „Горки“, нито на която и да е друга улица в Москва.

– Ще си въобразяваме, че има.

– Добре.

Тръгнаха из улиците на стария квартал „Пресня“, минаха покрай някакъв паметник на войник край барикада, после покрай друг с надпис „Паветата – оръжие на пролетариата“. Наблизо видяха обелиск, издигнат в памет на героите във въстанието през 1905 година.

– Колко романтично! – каза Холис. – Мога ли да те целуна на площада до обелиска?

– О, стига си се подигравал. Романтиката е в сърцето, а не в камъка или в мрамора, не е дори на Виа Венето.

– Добре казано.

– Както и да е, но аз изпитвам някаква странна привързаност към този град и неговите жители.

– Някои от неговите странни хора сега ни следят. Естествено знаеш какво значи слухари на посолството, нали?

– Да, знам. Следят ли ни наистина? – и тя се огледа.

– Да.

– Сигурен ли си? Мисля че никога не са ме следили.

– Не може да бъде. От време на време решават да проследят някого. Но що се отнася до военните аташета, сякаш са се залепили за тях. Ей сега ще им се измъкнем. Много е лесно в метрото. Само ме следвай. Ето ти пет копейки.

Тръгнаха по улица „Крепостен вал“, влязоха в метростанцията на улица „1905 година“ и взеха първото влакче, което пристигна. Седнаха в полупразния вагон и Холис каза:

– Ще трябва да се прехвърлим няколко пъти, за да им се измъкнем.

– Добре. Но какво като ни следят? Та ние нищо не правим?

– Въпрос на принцип. А пък те може все още да ни пазят стая в Лефортово.

– О!

Пътуваха по посока към центъра и на няколко пъти слизаха и се качваха в последния момент на най-оживените станции, после взеха линията „Проспект Мир“, водеща към северния край на града.

– Загубихме ги на спирка „Площад на революцията“ – каза Холис.

Тя седеше до него в почти празния вагон.

– Откъде знаеш?

– Видях ги да се оглеждат в недоумение на перона, докато нашето влакче потегляше.

– Ама ти си знаел как изглеждат?

– Надявам се, да.

– Това се казва професионализъм. Толкова романтично. Да бягаш от агентите на КГБ. – Тя погледна часовника си. – Почти един часът е. Умирам от глад. Чий ред е да черпи?

– Доколкото си спомням, ти забрави да платиш в Лефортово. Така че е твой ред.

– Добре. – Тя хвана ръката му. – Знаеш ли, Сам, моята шефка – Кей Хофман, казва, че не трябва да се забърквам с женени мъже.

– Така ли? Тя да не би да води рубрика за даване на съвети?

– Не се шегувай! Тя е жена с опит…

– Чувал съм.

– И ми е нещо като наставничка. Каза, че женените мъже или се връщат при жените си, или са с теб само временно и после се захващат с друга.

– Това е станция „Космос“. Следващата е в гората. Да слезем тук.

Излязоха от метрото и Холис я поведе по проспект „Мир“ към хотел „Космос“.

– На обяд ли ще ме водиш? – попита Лиза.

– Не.

Влязоха в хотела и Холис отиде до бюрото на Интурист. Малко трудно, но успя да наеме кола и шофьор, като плати предварително с долари.

– Къде отиваме? – попита Лиза.

– Изненада.

Мъж на около 30 години, облечен развлечено, им се представи като Саша и ги поведе навън към една черна волга. Холис написа нещо на руски на лист хартия и го подаде на мъжа. Саша го погледна и поклати глава. „Нельзя“, каза той, използвайки една от най-използваните думи в руския език, което значи не е позволено. „Нет.“

Холис му подаде 10-доларова банкнота и каза на руски:

– Хайде, вземете. Никой няма да разбере.

Саша погледна Холис, взе десетачката и запали волгата.

– Добре.

Лиза се пъхна до Холис и го хвана под ръка.

– Нарушение на пътния лист я злоупотреба с валута. Този път надмина себе си.

Холис забеляза, че волгата, както всички други руски таксита, в които се бе качвал досега, бе мръсна. Поеха на север по проспект „Мир“, излязоха на околовръстното шосе и потеглиха на югозапад по най-външния кръг около Москва. В покрайнините все още имаше сняг и огромните пространства иглолистни гори бяха посипани с бял прашец.

Саша излезе на магистралата Минск – Москва. Лиза се обърна към Холис:

– Да не би да ходим в Бородино…?

Холис се усмихна.

– Моля те.

Слязоха от магистралата, тръгнаха по един павиран път с две платна и се озоваха в едно доста голямо село с дървени къщи отпреди революцията.

– Къде сме?

Холис кимна към жп гарата и Лиза прочете: „Переделкино“. Целуна Холис по бузата.

– О, ти си невероятен.

– Трябва да попитам къде е гробището – каза Саша на руски.

Колата спря и той се обърна към едно момче на колело, което минаваше покрай тях. Момчето им посочи.

– Ей по оня път. Лесно ще разпознаете гроба му. Там винаги има младежи.

Саша подкара колата по тясна уличка през селото и скоро отново излязоха сред полето. Отстрани на пътя имаше малка борова горичка, а пред нея – няколко брези, обградени с ниска тухлена стена. Саша спря. Холис и Лиза слязоха и влязоха през един малък проход в стената.

Вътре имаше около десетина момичета и момчета. Бяха заобиколили покритата със сняг надгробна плоча, в която бе издълбан образът на поета с надпис „Борис Пастернак, 1890–1960“. На снега лежаха свежи цветя, а младежите си подаваха книжка на Борис Пастернак и четяха стиховете му. Не обърнаха много внимание на Лиза и Холис, но едно от момичетата им посочи книгата въпросително и Холис отговори на руски:

– Да, искам и аз да прочета нещо.

Той си избра едно от стихотворенията за Лара, което накара Лиза да се усмихне, после подаде книгата и тя прочете част от „Гетсиманската градина“:

„И вгледан в тая пропаст черна, страшна, без край и без начало – и без брод, с молба да го отмине тая чаша вопиеше към Бога в кървав пот.“

По пътя обратно към града Лиза каза:

– Можеш ли да си представиш такова нещо в Америка? Хората да пътуват до гроба на някой поет?

– Не, мисля, че е невъзможно. Но руснаците го правят – отчасти от любов към поезията, отчасти като израз на политически протест. Ако правителството превърне това място в национален паметник, тук няма да идват толкова много обожатели на поезията. Същото ще стане и ако религиозните обреди са разрешени.

– Но в това има нещо цинично. Струва ми се, че грешиш.

– Сигурно виждам руската душа повече откъм тъмната страна, защото си имам повече работа с по-тъмните елементи.

– Вероятно е така.

Накараха Саша да ги поразкара из Москва по местата, които те свързваха със свои спомени.

– Иска ми се навсякъде да съм ходила с теб, за да можем, след като си тръгнем, да си спомняме заедно за тях – каза Лиза.

– Ами гробът на Гогол?

– По-късно.

Когато се смрачи, се качиха на Ленинските възвишения и разгледаха града отвисоко, застанали на площадката пред Московския университет. Лиза се сгуши в Холис.

– Благодаря ти за този прекрасен ден. Каквото и да се случи, прекарахме чудесно.

Холис се вгледа в града, простиращ се чак отвъд Москва река.

– Мисля, че можем да кажем на приятелите си, че се влюбихме един в друг в Москва.

– Да, така е. А за пръв път правихме любов в една селска колиба.

– Според мен не трябва да изпадаме в подробности.

– О, Сам, толкова съм щастлива и в същото време ми е толкова тъжно. Гледам оптимистично на живота, а в същото време ме е страх…

– Знам.

Саша стоеше на 3–4 метра по-надолу до парапета и пушеше цигара след цигара. Очите му срещнаха очите на Холис и той се усмихна. Провикна се на руски:

– Много влюбени идват тук. А също и там, виждате ли оня хълм? Казва се Прощалният хълм. Старите московчани са ходели там, за да се сбогуват със семействата и приятелите си, когато са поемали дългия път към Запада. – Саша се доближи до своите клиенти. – Ей там е Мосфилм. Виждате ли ония сгради? Съветските филми са хубави, но американските филми също ми харесват. Гледах „Крамер срещу Крамер“ и заведох дъщеря си да гледа „Дамата и скитникът“. – Той отново се обърна към града. – Ето там е хотел „Украйна“. Сталин е знаел как да строи за поколения напред. Всичко, което се строи днес, е евтино и бързо се разпада. Сталин щеше да застреля половината от днешните строителни експерти. Виждате ли, това там е старата Киевска гара, а онази кръгла сграда е новият цирк. Най-хубавият в целия свят. А точно тук, където сме застанали, всеки декември се събират студентите, за да почетат паметта на Джон Ленън.

– Не се ли събират в памет на Владимир Ленин? – попита Холис закачливо. Саша избухна в смях.

– Не. Партията се грижи за тоя велик мъж всяка година на 21 януари. Учудва ли ви това, че младежите идват тук и пеят песните на Джон Ленън? Той е бил поет, също като Пастернак. Руснаците обичат поетите. А вие харесвате ли Джон Ленън?

– Да – отговори Лиза. – Той е велик музикант и поет.

– Ние имаме нужда от повече поети и от по-малко генерали – каза Саша.

Лиза посочи няколко сгради със златни кубета на около половин километър.

– Саша, това ли е Новодевическият манастир?

– Да. Петър Велики затворил там жена си и разпътната си сестра до края на живота им. – Саша се усмихна към Холис. – Сега не е така лесно човек да се отърве от жените, които го тормозят.

– Амин, братко – отговори Холис на английски.

Лиза го мушна в ребрата.

Саша продължи:

– Трябва да отидете там някоя неделя. Вярващите имат служба в църквата. Веднъж ходих и аз. Беше много… интересно. После отидете в гробището. Нали харесвате нашите писатели? Там е погребан Чехов.

– А Гогол? – попита Холис.

– О, да. И той е там.

Холис погледна Лиза, която му се усмихна. Саша продължи:

– Освен това там е гробът на Хрушчов, а и на други видни партийни ръководители. Защо мислите, че са искали да ги погребат в свещена земя, а не в Кремъл? Кой знае? Сигурно не са искали да рискуват. – Саша пак се засмя.

Отново се качиха във волгата.

– Остават ви още два часа, за които сте платили – каза Саша.

– Достатъчно ни беше – отговори Холис.

– Добре. И на мене. А сега ви каня на вечеря у дома. Жена ми много иска да се запознае с американци. Казах й, че някой ден ще заведа гости вкъщи. Вие сте първите, които срещам да говорят нашия език. А пък и много ми харесвате.

Лиза погледна Холис и кимна в знак на съгласие, но Холис отказа:

– Благодарим ви, но не можем да приемем поканата.

– Знам кои сте. Снощи ви видях по телевизията. Но сега вече имаме гласност. Няма проблеми.

Холис се чудеше откъде руската телевизия се е сдобила със снимките им.

– Страхувам се, че това минава границите на гласността и може да има проблеми. За вас, не за нас – каза той.

Саша се ухили.

– Навярно ще ме изритат и мен.

– Знаете ли къде е американското посолство?

– Та кой не знае.

– Карайте натам.

Волгата се спусна надолу по Ленинските възвишения, пресече Москва река и се насочи към посолството по крайбрежната улица.

Лиза положи глава на рамото на Холис.

– Зает ли си довечера?

– Имам среща докъм 9 часа.

– С кого?

– С едни шпиони.

– Искаш ли след това да дойдеш вкъщи?

– С удоволствие.

– Ще останеш ли през нощта?

– Ще остана до края на седмицата, ако искаш.

Тя се усмихна.

– Добре. Пренеси си багажа. Събери очите на дипломатите и на старомодните им съпруги.

– А ти ще простираш бельото ми на твоя простор.

– Нямам простор, но ще сложа името ти на моя звънец.

Волгата се носеше по мъгливия крайбрежен път, който следваше извивките на реката. Светлините на червената тухлена сграда на посолството се появиха сред мъглата над реката.

– Мислех, че вече си приключил със служебните си задължения – каза Лиза.

– Аз само давам инструкции или пък мене ме инструктират.

– А пък Кей дори не ме пуска да припаря до кабинета си. Сигурна съм, че случаят е изключителен. Дали няма да ни сполетят по-големи неприятности от тези, за които знаем?

– Поне засега не. Но и това ще стане, ако не си затваряме устата.

– Ти все още работиш по случая, нали? Все още работиш със Сет.

Холис не отговори веднага, но след малко каза:

– От тая война не уволняват много лесно.

Той се надвеси над предната седалка и каза на Саша:

– Не намалявайте, докато не стигнем до входната врата, после спрете рязко, колкото се може по-близо до вратата.

Саша го погледна.

– Не мога да прегазя милиционерите на тротоара.

– Не, но се приближете максимално. Ще се измъкнем от колата светкавично, ето защо сега ще си вземем довиждане.

– Довиждане – каза Саша в отговор.

– Някой ден ще дойдем на вечеря у вас.

– Някой ден.

Холис нахлузи шапката си и се сниши на седалката. Лиза също се облегна назад до него.

– Това необходимо ли е?

– Не, просто обичам да се забавлявам.

Саша поддържаше скоростта, после изведнъж удари спирачки и спря рязко до бордюра. Холис отвори вратата откъм тротоара и двамата с Лиза профучаха покрай милиционерските постове, които светкавично излетяха от будката.

– Стой! Паспорт!

Холис извика на американския пост:

– Отваряй, момче!

Електронната врата започна да се отваря, а Холис чу, че зад гърба му някой тича. Бутна Лиза през процепа, след това влезе и той, като отвърна на поздрава на дежурните. Холис хвърли един поглед през рамо към двамата милиционери пред вратата, които го гледаха в недоумение и ужас. Зад гърба им видя, че във волгата при Саша се бяха качили двама от наблюдателите на посолството и той не му изглеждаше никак спокоен.

– За днес ми стига! – каза Лиза. – Свалям рицарското наметало и шпагата и няма да се правя повече на таен агент. Сега първо ще си пийна едно, после, докато ти си на твоята среща, ще ти пренеса нещата у дома. Може да помоля някой от обслужващия персонал да ми помогне. Например семейство Келъм.

– Не, не. Предпочитам двамата с теб да свършим това сами по-късно. Окей?

– Окей.

Влязоха в административната сграда и Холис каза:

– Ще се кача за малко в кабинета си, а после отивам на срещата.

– Сет ще бъде ли там?

– Сигурно. Защо?

Тя се поколеба за миг, после каза:

– Ревнуваш, че сме били гаджета, нали?… Аз пък ревнувам, че двамата сте приятели…

Според Холис двете неща бяха съвсем различни, но не отговори.

– Пази се от него, Сам – продължи Лиза.

Холис погледна часовника си:

– Е, ще се видим по-късно.

– Благодаря ти за днес.

Холис тръгна към асансьора, а Лиза – към задния изход за двора. Докато се качваше с асансьора за срещата с Алеви, Холис си мислеше, че две от най-големите загадки в живота са жените и разузнаването, а той бе затънал до гуша и в двете.

24.

Холис закопча синята военна куртка и затегна вратовръзката си.

– Как изглеждам?

– Много си секси – каза Лиза. – Сигурно тая вечер ще те загубя в полза на някоя млада секретарка.

– За каква секретарка говориш?

Тя се усмихна.

– Ще ме научиш ли как да поддържам униформата ти?

– Не е важно. Мога и сам да го правя.

– А жена ти правеше ли го?

– Мисля, че тя изобщо не знаеше, че съм военен. Имаш ли уиски?

– Има останала една бутилка в кухнята. Помогни ми да затворя тоя цип.

Холис закопча ципа на черната й копринена рокля, после я прегърна откъм гърба и обхвана с ръце гърдите й.

– Това се казват балкони от световна класа.

– Циник. Започваш да ставаш много циничен. Забравяш, че си офицер и джентълмен.

Той я целуна по врата и двамата слязоха на долния етаж. Лиза донесе уискито и бутилка сода. Холис сложи лед в две чаши.

– Тия кашони започват да ми лазят по нервите – каза тя.

– Къде е иконата?

– Ей там, върху етажерката с книги. Ще я изпратя до моя началник от Информационната агенция във Вашингтон. Писах му и го помолих да ми я пази. Ще я сложиш ли в дипломатическата чанта?

– Нали ти казах, че ще го направя.

– Благодаря ти. А ще ми я вземеш ли от Вашингтон, когато ходиш там?

– Разбира се. – Той взе иконата от етажерката и я заразглежда. Беше квадратна, с размери приблизително 60 на 60 сантиметра. Изобразяваше светец, но Холис не можеше да познае кой е. – Кой е това?

Тя се доближи до него.

– Това е архангел Габриел. Виждаш ли тромпета му?

– А, да.

– Рисувано е върху лиственица. Повечето икони са върху бор, който се изкорубва и се пука.

– Ясно.

– Много хора не харесват рисунките по иконите. Фигурите са без перспектива, няма дълбочина и движение. Просто са плоски, а лицата са застинали и безжизнени.

– Като тези на осемте милиона московчани.

– Но в цветовете има много топлина и това блажено лице излъчва някакво спокойствие, не мислиш ли?

– О, да. Колко?

– Колко струва ли? Ами на Запад е трудно да се прецени, но в Колумбийския университет открих един специалист по история на изкуството, който каза, че тази икона е от района на Казан и е изработена през 16 век, което аз всъщност знаех. Сигурно струва 25 хиляди.

– Исусе Христе! Ами ако я загубя?

– Не мога да си представя, че един разузнавач може да губи нещо. Доверявам ти се.

– Добре. – Той остави иконата на етажерката.

– В Русия иконата е от особено значение. По време на татарските нашествия, когато са изгаряли църквите и са избивали духовниците, иконата е била много малка, за да може да се скрие лесно, и всяко семейство е имало по една икона у дома си. Стотици години тези дълбоко религиозни хора са гледали на иконите като на символ за оцеляване на християнството и на руската култура.

Холис кимна.

– Правиш ли някаква аналогия?

– Разбира се. Всички правят аналогия. Ако православната църква и руската култура са могли да преживеят триста години под нашествието на ония диви конеездачи, то те ще могат да оцелеят и при тези глупаци от Кремъл. Това е част от символичното значение на възраждането на иконографията. Самите образи може да не са много вдъхновяващи, но хората, които пазят иконите, надигат глас на протест. Според мен те, както и онези в Кремъл, добре знаят кои са пазителите на културното наследство и кои са татарите.

– Интересно. Понякога си мисля, че тая страна е много повече от това, което виждат очите. Забравяме, че и тук си имат история.

– А те не го забравят дори за миг. – Лиза отпи от уискито си. – Малко ми е притеснено за това парти.

– Защо?

– Ами… то е нещо като… мисля, че съм малко срамежлива по принцип. Не обичам да съм център на внимание, особено на парти в чест на моето изритване.

– Не съм забелязал, че си срамежлива – отбеляза Холис. – Е, все пак, ще бъде весело. Веднъж съм бил на такова парти в София. Един от заместниците на посланика беше прелъстил жената на някакъв български висш служител, или нещо подобно. Накратко – хванаха го и го изритаха. Въпреки всичко партито продължи през целия уикенд, а горкият човечец… Но какво има?