Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 23 страниц)

– Какво е това?

– Супа от мариновани зеленчуци.

– Благодаря, предпочитам да си пия скоча.

– Опитвам се да се науча да готвя традиционната руска кухня.

– Обади ми се, когато се научиш.

Тя отиде до хладилника, извади парче наденица и започна да яде.

– Обичаш ли чесън? Тъпкана е с чесън.

Холис стана.

– Спиш с дрехите си и ядеш чесън преди лягане. Мисля, че е време да си тръгвам.

– Не. Остани. Говори ми. Не искам да оставам сама тая вечер.

– Тук, в района на посолството, си в пълна безопасност.

– Знам. – Тя замислено продължаваше да дъвче наденицата, а след малко добави: – Десетина пъти ти се усмихнах долу в проклетото фоайе, после в асансьора…

– Това ти ли беше? И това усмивки ли се наричат?

– Сам, ти не си спомняш, но аз бях на онова малко празненство по случай изпращането на Катрин. Тогава знаеше ли, че тя няма да се върне?

– Усъмних се, когато я видях да събира всичките си неща.

– А-ха, добра шпионска работа си свършил. Ще се развеждате ли?

– Опитвам се да разбера на коя страна ще бъде правосъдието. Може да отскоча до Щатите и да подам молба за развод, или изобщо да направя нещо. Но не мога да реша в коя държава ще живея. Навярно в Сибир, ако не внимавам.

– Значи сте в процес на развод?

– Да. Но коя женена двойка не е в процес на развод в наше време?

– Да ти разкажа ли за Сет?

– Не, докато не спреш да дъвчеш скапаната наденица.

Тя остави наденицата на барплота.

– Искаш ли да ти покажа моите снимки?

– С удоволствие.

Лиза отиде до шкафа под етажерките с книги и измъкна оттам два албума. Постави единия на масичката за сервиране, седна до Холис и разгърна другия върху скута си.

– Тази е първата снимка, която направих, когато пристигнах в Москва. Това са последните дървени къщи, които някога опасваха пътя до Шереметиево. Сега вече ги няма.

Тя прелистваше страниците и Холис забеляза, че под всички снимки има листчета с напечатан текст. Повечето бяха черно-бели, но имаше и цветни, правени през пролетта и лятото. Това бяха снимки на църкви и храмове, с отбелязани дати на тяхното разрушаване. Имаше и такива, правени по време на самото разрушаване, и други – на новопостроените на същото място сгради. Не беше романтик по отношение на архитектурата, но ефектът на тези фотоси беше потресаващ. Често до заснетите стари дървени къщи се виждаха и хора, някои стояха надвесени на прозорците, други простираха пране в дворовете или пък разговаряха през плетовете. Бяха груби като небоядисаните дървени къщи и също като тях идеално се вписваха в общия пейзаж от тесни улички, заплетени руски брезови дървета и огромни слънчогледи, забулили оградите. На фотосите се виждаха и кучета и котки, въпреки че през двегодишния си престой в Москва Холис не бе видял нито едно куче или котка. За свое най-голямо учудване той не разпозна поне едно от фотографираните места и ако не знаеше, че това е Москва, би помислил, че става въпрос за някой малък провинциален град сред степта. Сякаш сред бетонните грамади на Москва се криеше друг град.

– Много интересно, Лиза. Невероятни снимки!

– Благодаря.

– Къде се намират тия места?

– Всички са непосредствено преди околовръстното шосе, защото нямам право да излизам извън града. Част от тях са били отделни села, но с времето са влезли в границите на Москва. Други са стари квартали в центъра на града, несъборени все още, защото са скрити сред големите бетонни блокове.

– Много американски градове преминават през същия етап на грозно строителство – отбеляза Холис.

– Да – каза Лиза, – но това се дължи на спора между естетиката и печалбата. А тук целта е да се вкарат всички в жилищни блокове, където ще могат лесно да се наблюдават. И това не се отнася само за градовете. Един ден цялата провинция ще изглежда като оня совхоз, който видяхме.

– Това не е наш проблем – каза Холис.

– Сигурно си мислиш, че страдам от някаква мания, и навярно си прав. Но не мога да разбера какво право имат тия бюрократи да унищожават домовете на хората или пък културни и религиозни паметници, които по един или друг начин принадлежат на света. Виж тия снимки – „Малий театър“ точно до „Болшой“, Московския художествен театър „Станиславски“, храма „Свети Николай“. Всички били обявени за разрушение, но няколко московски художници и писатели подочули за това и изпратили протестно писмо. Така станало и с квартал „Арбат“. Моряците корабокрушенци все още се държат, но никой не е в състояние да спре тези набези над миналото. Ще съборят дори Кремъл до основи, ако са сигурни, че ще се измъкнат безнаказано.

– Може би ще могат да го продадат на някой американски бизнесмен, който да го превърне в увеселителен парк.

Холис отгърна следващата страница от албума и видя снимка на Лиза на верандата на някаква къща във викториански стил. Това би могло да бъде нейната собствена къща в Сий Клиф, ако до нея не стоеше някакво семейство, чиито членове много приличаха на руснаци, а възрастните пиеха московска бира от бутилки. На снимката беше и Сет Алеви, сложил ръка на главата на Лиза, необичайно усмихнат. Надписът под снимката гласеше: „Аз и Сет на лов в Татарово с истински брокери на недвижимо имущество.“

– Глупости – намръщи се Лиза и прелисти страницата. Продължи да му показва останалите снимки, но Холис вече не внимаваше. Тя като че ли го усети и остави албума на масичката за сервиране.

– На снимката е едно еврейско семейство. Дисиденти – каза тя, след като помълча.

Холис стана и си наля още едно питие.

– Е, смяташ ли, че някой издател в Ню Йорк би се заинтересувал от това? – попита Лиза.

– Може би. Снимките са много добри. Имаш усет.

– Благодаря. Може ли да те снимам за моя албум?

– Не.

– Сърдиш ли се?

– Може би.

– Ами… съжалявам… Не трябваше да ти казвам за това, но той се заинтересува силно от моята работа, от тоя очерк. Каза, че има връзки в няколко издателства… Затова от време на време ходехме заедно да снимаме.

– Добре, добре.

Холис вярваше, че Алеви е говорел искрено. Всъщност ЦРУ имаше много връзки с издатели, чиято цел бе да издават антисъветска литература. Той не знаеше как точно ги подмамваха и дали издателите знаеха с кого си имат работа, но бе подочул, че тая програма се осъществява доста успешно. Подозираше, че Лиза няма и представа, че и с това Алеви я бе пъхнал в още една от дребните си странични игрички. Така или иначе, албумът имаше големи достойнства. Холис бе убеден, че един ден щеше да види книгата в някоя книжарница, а на първа страница ще има изказани благодарности към Сет Алеви и неговата компания. Тоя мъж наистина знаеше как да съчетава работата с удоволствието.

– Нали ми каза, че ще бъде опасно – прекъсна Лиза недоброжелателните му мисли.

Холис я погледна:

– Моля?

– Това, което става. Опасно ли е.

– Да. Опасно е.

– Не можеш ли да ми дадеш още някои факти?

Хрумна му ужасната мисъл, че Лиза докладва всичко на Сет Алеви. Но ако това наистина бе така, то тогава излизаше, че той съвсем не познава хората, както досега смяташе.

– В основни линии знаеш всичко – каза Холис. – Ще ти обяснявам подробностите тогава, когато обстоятелствата го налагат.

– Ще играя в тая игра, Сам – усмихна се тя, – но няма да говоря с вашите термини. Ще си говоря на английски.

Той също се усмихна в отговор на думите й:

– Когато ти се прииска да се откажеш, просто кажи: „Отказвам се.“ Нищо повече не е необходимо.

– Наистина ли имаш нужда от мен?

– Тук не са много енергичните и пламенни американци. Знам, че това е в противоречие с правилата на твоята Информационна агенция, да не говорим пък за правилата на Пентагона. Но наистина имам нужда от теб.

– Окей. Спечели ме. – Тя се усмихна многозначително. – Е, какво мога да направя сега за теб?

Холис не обърна внимание на този въпрос.

– Обзалагам се, че знаеш къде се намира гробът на Гогол.

– Естествено че знам. – Тя се засмя. – Има ли някой да не го знае?

– Да, необразованите в културно отношение, с които работя, включително и моя милост. Къде се на мира?

– Защо се интересуваш? Забава ли ще има там?

– А, значи вече са те питали за това?

– Разбира се.

– Е?

Тя пъхна пръст под колана му.

– Всяко нещо по реда си. Чувствам се ужасно, когато си помисля, че съм била с някой мъж само за една нощ.

Холис остави питието си на края на масата.

– Така че – каза тя, – нека да го направим още веднъж.

– Ами… – той погледна часовника си.

Тя го прегърна и целуна, после плъзна пръсти и отново усети белезите по гърба му.

– Сега можеше да си в Школата за магии.

– Предполагам, че си права.

– Но вместо това си тук. Жена ти е в Лондон. Грегъри Фишър е мъртъв, а майор Додсън е Бог знае къде. Как ще свърши всичко това?

– Нямам представа.

– Кога изтича назначението ти тука?

– Когато реши Пентагонът. А твоето?

– След двадесет месеца. А при това положение може би и по-рано. Какво ще стане, ако единият от нас трябва да си тръгне преди другия?

Холис не отговори.

– Стъпка по стъпка – Лиза кимна към стълбището. – Нека първо да се изкачим по тези стълби.

Тръгнаха по тях към спалнята й. И там обзавеждането беше финландско – светъл ясен, фински кристал, предмети от Сотка, Фърбиг и Арика – все имена, с които служителите в американското посолство отдавна бяха свикнали и високо ценяха. На тавана беше закрепено едно китайско хвърчило, а опашката му висеше по стената над леглото.

– Много е красиво.

– Ти си третият мъж, който влиза в тая спалня.

– Това наистина е особена привилегия. Виж, съзнаваш ли, че аз съм почти двадесет години по-възрастен от теб?

– Другите двама също. Е, и какво?

Холис я погледна. Нещо в Лиза Роудс силно го привличаше. Тя беше малко мъжкарана, но в същото време много женствена, наивна и пряма, а освен това – и проницателна. Понякога се държеше съвсем трезво, а понякога реагираше по детски необмислено.

– Двадесет и девет определено ми харесва – каза Холис.

– Никога не съм опитвала тая поза.

– Говоря за твоята възраст.

– О-о… – Тя се засмя сконфузено, после изхлузи обувките и разкопча блузата си. – Остани до утре сутринта. Искам, когато се събудя да бъдеш до мен. Както в Яблоня.

– Би било чудесно.

Будилникът иззвъня и Холис се протегна да го натисне, но той не бе на мястото си. Лиза го изключи откъм своята страна.

– А, значи и ти си имаш своя страна.

– Къде съм?

– В Париж. Казвам се Колет.

– Приятно ми е да се запознаем.

Щорите бяха спуснати, а завесите покриваха плътно прозореца според тукашните заповеди. Холис светна лампата.

– Преди обичах много слънцето да влиза сутрин през прозореца ми – каза Лиза.

– Аз също – отговори той, – но тук така или иначе няма слънце, само микровълни, идващи откъм отсрещните сгради.

Тя се сгуши до него и прокара ръка по слабините му, докато в същото време го целуваше по бузата.

– Много си нежна.

– А ти не си – отбеляза тя.

– Дай ми малко време.

– Разбирам. – Тя стана от леглото и отиде в банята.

Холис чу, че пусна водата. Телефонът на нощното шкафче иззвъня. Той го остави да звъни известно време. После, в противоречие с трезвия разум, вдигна слушалката.

– Ало?

– Добро утро – беше гласът на Сет Алеви.

– Добро утро.

– Исках да говоря с теб.

– Тогава ми се обади в моя апартамент.

– Но тебе те няма там.

Холис провеси крака от леглото.

– Опитай пак.

– Искам да се видим в единадесет тази сутрин – троснато отговори Алеви.

– В 10,30 имам среща с двама полковници от съветските военновъздушни сили.

– Тя е отложена.

– Кой я отложи?

– Помоли и Лиза да дойде на срещата. И нейната програма е освободена за този час. Ще се видим в обезопасената стая на Отдела за разузнаване. – Алеви затвори.

– Къде си? – провикна се Лиза от банята.

– Сега съм си на моята страна. – Холис стана.

„Копеле.“ Помисли, че Алеви би могъл да изчака и да се обади в кабинета му. Замисли се за живота на американците тук, между тухлените стени. Тук човек би могъл да играе боулинг, да плува в закрития басейн, да играе скуош или да гледа някой филм в киното. Но ако нито едно от тия занимания не ти е по вкуса, би могъл да се побъркаш, както твърдеше за себе си жена му, или пък да се отпуснеш в едно или друго що-годе относително приемливо за обществото поведение – сексът извън семейството, алкохолизмът или социалната отчужденост бяха тук твърде често срещано явление. По-приемливите начинания включваха четенето на дълги руски романи, работа по шестнадесет часа в денонощието или пък опознаване на местните хора и страната им, така както правеше Лиза. Последното хоби обаче би могло да те изправи пред разочарования и проблеми, защото страната домакин, за разлика от повечето други страни, не се ласкаеше от подобен интерес и не искаше другите да я опознават. Дори перфектното владеене на езика им вече те правеше потенциален шпионин. Ксенофобията е толкова присъща на руснаците, колкото и борша им, мислеше Холис. И ако нещата тук, между стените, не са достатъчни, за да те сломят, отвъд стените са мъжете и жените на Седми отдел на КГБ – така наречените „слухари на посолството“, които непрекъснато държаха под строго наблюдение сградите и всеки индивид вътре в тях.

Холис дръпна завесите само няколко сантиметра и надникна навън в току-що пукналото се утро.

Новото посолство трябваше да бъде построено точно тук, защото това бе единственото място, отпуснато им от съветското правителство. Освен нездравословните изпарения от реката имаше още един проблем. Ниското местоположение даваше чудесна възможност на КГБ да инсталира в целия участък наоколо подслушвателни устройства, чиито микровълни действаха с дълъг обхват и техният ефект върху човешкия живот не беше изяснен, но се подозираше, че един от резултатите е левкемия.

Дори телефонните разговори вътре в самия район, например между апартаментите на Алеви и Лиза, се подслушваха, а стаите непрекъснато се наблюдаваха, поради което щорите почти винаги бяха спуснати.

Лиза излезе от банята само с една кърпа около врата си.

– Кой се обади?

Холис я погледна в сумрака. С дрехи изглеждаше слаба, почти фина. Но гола – имаше едри гърди и добре закръглени бедра. Космите й отпред бяха леко червеникави.

– Лицето ми е тук горе.

– О, да… – каза Холис. – Обади се Сет.

– А…

– Иска да разговаря и с двама ни в единадесет. Програмата ти за деня е изчистена.

– Сега пък какво мислиш, че ще искат?

– Кой знае?

– Да не би да си имаме неприятности заради… това? – попита Лиза.

– Аз – може би да. Аз съм женен. Вие, несемейните, винаги се измъквате.

Тя се замисли, после каза:

– Това не бе много добра идея. Постъпих егоистично. Ти можеш да изгубиш повече неща от мен.

– Дами и господа, току-що приключи задължителната реч след коитус.

Те стояха на метър разстояние един от друг, и двамата голи. Погледът на Лиза мина по тялото му от горе до долу.

– Я какво чудо си имаш там! Малкият е много палав.

Холис се усмихна, въпреки че бе ядосан от обаждането на Сет.

– Хайде да сбъркаме ония слухари от КГБ с нашите сексуални желания – каза Лиза.

Тя хвана ръката му и го поведе към банята. Любиха се под душа и въпреки протестите му тя го обръсна с розовото си пластмасово ножче. Даде му четка за зъби, после слезе в кухнята да приготви кафе.

Докато се триеше с хавлията, Холис разгледа множеството женски дреболии на етажерката в банята. Предположи, че и Катрин е имала почти същите, но никога не ги бе забелязал. Всичко това тук му се струваше съвсем непознато. Несъзнателно взе някакво шишенце с тоалетно мляко и го помириса.

19.

Тоя път срещата им бе в обезопасената стая на Отдела за разузнаване, защото в своята обезопасена стая посланикът имаше среща с четирима мъже, пристигнали току-що от Вашингтон. Очевидно положението бе доста напечено. Служителите в посолството, дори и тези, които нямаха нищо общо с дипломацията и разузнаването, разбраха, че става нещо необичайно, защото се случиха доста неща: Бренън отлетя за Лондон, целият в бинтове; волги, фордове и чайки фучаха нощем.

След като си тръгна от Лиза, Холис както обикновено отиде в снекбара. Установи, че закусва в компания от шестима на маса за четирима. Опитаха се да го подмамят да говори, като му пуснаха най-различни слухове, но Холис им отговори кратко и неопределено нещо от рода на: „Аз съм само служител на военновъздушните сили. Не знам нищо повече от това, което знаете вие.“

Чарлз Банкс се покашля леко. Погледът му срещна очите на Холис, после и на Лиза, и той започна:

– Полковник Холис, госпожице Роудс, имам неприятното задължение да ви информирам, че съветското правителство е изпратило официално оплакване срещу вас двамата. Подробностите не са важни. И двамата сте обявени за персони нон грата. – Той ги изгледа отново: – Имате пет дни да оправите нещата си тук и да напуснете страната. Ще отлетите в понеделник сутринта.

Лиза погледна Алеви, после Холис. И двамата мълчаха. След малко тя заговори с развълнуван глас:

– Това не е честно. Не е честно, Чарлз.

Банкс не й обърна внимание и продължи:

– Както може би знаете от работата си тук, съветско – американските отношения са на път да се подобрят. В резултат на това се влошават китайско – американските отношения. Китайците сега искат да започнат преговори с руснаците. Подготвя се ново преразпределяне на световните сили и нашето правителство се тревожи да не остане изолирано.

– Не съм имала намерение да нарушавам баланса на световните сили – прекъсна го саркастично Лиза. – Не мисля, че това е целял и Сам. Нали, Сам?

Холис се направи, че не я е чул. Алеви едва сдържа усмивката си. Банкс преглътна и се облегна назад.

– Балансът на световните сили, госпожице Роудс, не е шега работа.

– Не съм някоя празноглавка, Чарлз – отвърна троснато Лиза. – Нито пък имам намерение да променям същността си, или пък да правя компромиси с принципите си, за да угодя на моментните нужди на своето правителство. Убийството си е убийство. Освен това там, някъде навън, се намира един американски военнопленник, който е в опасност. Щом не мога да му помогна, а и вие няма да го направите, тогава ще подам оставката си и ще направя този случай публично достояние.

– Благодаря за разсъжденията ви, госпожице Роудс – отговори Банкс хладно. – Моля да разберете, че оттук не ви изритват Щатите, а съветското външно министерство. Ние не искаме нито сътрудничеството, нито оставката ви, нито каквото и да е друго от вас. Искаме само да си съберете багажа и да си тръгнете, така както ни умоляват. И нищо няма да правите публично достояние.

Лиза се извърна на другата страна и като че ли не обърна никакво внимание на Банкс.

– Във вашето досие – обърна се той към Холис, – както и в досието на госпожица Роудс, няма да има нищо, което да уронва престижа ви. Ще направим изявление, в което ще съобщим, че напускането ви не се дължи на непристойно поведение. Това задоволява ли ви, полковник?

– Генерал.

– Моля?

– Искам да получа звание „генерал“, господин Банкс.

– О… разбирам. Да, ще предам това на… съответните хора. Ако имате необходимите прослужени години, необходимите заслуги и други…

– Не, нямам, но ще предадете на главнокомандващия да пренебрегне тия подробности.

Банкс задържа погледа си върху Холис, после продължи:

– И на двама ви ще дадат тридесетдневен отпуск. Ще получите и нови назначения, които ще бъдат перспективни за бъдещите ви кариери.

– Искаме да бъдем назначени на едно и също място – обади се Лиза.

Банкс погледна Алеви, после се обърна към нея.

– Това е невъзможно.

– Защо?

– От гледна точка на сигурността.

– Какво означава това?

Банкс погледна часовника си така, че всички да го забележат.

– Трябва да се кача горе. Господин Алеви през това време ще ви разясни подробностите по отпътуването ви. – После добави с по-мек тон. – Лично аз съжалявам, че си тръгвате. Всички смятаме, че работата ви е изключително ценна за цялата дипломатическа мисия. Вашият руски е просто несравним. Сам, Лиза, желая ви късмет. – И Банкс излезе.

Алеви отиде до барчето и си наля водка и леденостуден портокалов сок. Имаше и подноси с различни деликатеси.

– Заповядайте, вземете си. Чарлз нареди да сервират някои вкусни неща, за да се почувствате по-добре.

Лиза стана и си наля гореща вода за чай от сребърна кана.

– Сам, искаш ли нещо? – попита тя Холис.

– Кафе, ако обичаш.

Тя му поднесе кафето и седна на стола до него. Алеви сложи на масата табла, отрупана с червен и черен хайвер, сметана, препечени филийки и масло.

– Когато тук ти бият дузпата, поне замазват положението с масло – забеляза Лиза.

Алеви дъвчеше някаква сладка.

– Не си справедлива, Лиза. – Той изтри пръстите си с памучна салфетка. – Сега ще ви прочета някои точки от Закона за държавна сигурност, в който се казва, че сте длъжни да не говорите за това, което сте видели, чули или чели, докато сте заемали своите длъжности тук.

Алеви им прочете инструкциите и накрая ги помоли да разпишат някакви заявления – част от стандартната процедура в подобни случаи.

Алеви седна срещу тях и остави питието си на масата. Намаза си триъгълна филийка със сметана и хайвер и се обърна към тях:

– Така е по-добре.

– Мисля, че с масло е по-хубаво – отговори Холис.

Алеви отхапа от филийката и го погледна хладно.

– Исках да кажа, че е по-добре, че ви изритват. Ако не ви гонеха, това би означавало, че КГБ е убедило политбюро да им даде още една възможност да ви пипнат. Очевидно политбюро, в ролята си на пъдар, е отговорило на КГБ, че вече са пропуснали шанса си и че ловният сезон за разни там Лизи и Самовци е приключил.

Холис допи кафето си.

– Това ли е всичко, Сет?

– Не. Съветвам и двама ви да не напускате района на посолството през дните, които ви остават.

– Възнамерявам да си купя някои изделия на руските художествени занаяти, преди да си тръгна, да направя снимки, и други такива неща – каза Лиза.

– Това е моят личен съвет – вдигна рамене Алеви. – А следващото е официална заповед – не трябва да напускате вратите на посолството сами и не трябва да излизате след залез-слънце.

– Мислех, че за нас сезонът е приключил – обади се Холис.

Алеви стана и си наля още едно питие.

– Там, където има пъдари, има и бракониери. – После добави: – Ако от това ще се почувствате по-добре, искам да ви осведомя, че и нашето правителство е изритало военното им аташе и съветника им към масмедиите от Вашингтон. В утрешните вестници ще пише.

– Освободена ли съм от служебните си задължения? – попита Лиза.

– О, да. И двамата. „Интердийн“ – една западногерманска компания, ще се погрижи за багажа ви. Трябва ви време, за да си подготвите нещата.

– Кой ще се срещне с Аса в неделя? – попита Холис.

– Ще се наложи ти да го направиш. Кажи му, че за него ще се погрижи някой друг. Ще уточните подробностите. Не го изпускай.

– Ще го измъкнем ли?

– Ако ти даде това, което му поиска.

– А защо не изритаха и тебе? – попита Лиза Алеви. – Ти си тоя, дето насочи пистолет срещу Буров.

– Ами – отговори Алеви – самото КГБ иска аз да си остана тук, водено от принципа, че е по-добре да си имаш работа с дявола, когото познаваш. А и ако ме бяха изритали, тогава и ние щяхме да изритаме техния висш резидент във Вашингтон, така както се случи през 1986-а. Това пък ще доведе и до други изритани. Вече никой не иска това да се случва. Резултатът е равен – два на два.

– Дипломацията притежава някаква невероятна алогичност, която се превръща в своего рода нейна логичност – отбеляза Лиза.

– Ще сложа мисълта ти в рамка и ще я закача в обезопасената стая на посланика. – Алеви се усмихна на Лиза и се загледа за момент в нея, след това попита, като се опитваше гласът му да звучи по-меко: – Е, лейди Лиза, къде ще прекарате отпуската си?

– Не знам… това ми дойде съвсем изневиделица. Сигурно в Ню Йорк…

Алеви погледна Холис:

– А ти?

– Не съм много сигурен. Предполагам, в Лондон, за да се заема с оная работа. После, може би, в Япония – да видя как старите се справят с религията на Зен. След това – в Ню Йорк, да видя брат си, който не желае да напуска своята астрономическа зона. – Замисли се и добави: – Може да отида и до Ню Канаан, за да изкажа съболезнования на семейство Фишър.

– И аз ще отида – кимна Лиза.

– Да не сте посмели – каза Алеви ядосано. – Добре ще се погрижат за вас, ако се опитате да проявите съпричастие. И двамата можете да си изберете да работите където пожелаете по света, с изключение на страните зад желязната завеса. Това ви предлагат.

Лиза продължи думите му:

– Стига да не сме заедно. Това твоя идея ли беше?

– Няма да удостоя този твой въпрос с отговор.

– Е, аз ще обсъдя всичко това с моите хора – изправи се Холис. – Моята служба има предимство при уреждане на подобни въпроси.

– Свърши ли?

– Не. Сега бих искал да ми разкажете за отклонението си до Бородино.

– Няма много за разказване – отговори Холис. – Все пак аз наистина застрелях двама от патрула на КГБ.

– Господи! Сериозно ли говориш? – скочи на крака Алеви.

– За съжаление да.

– Боже мой! От това им е прекипяло. Защо, по дяволите, не ми каза? Големи късметлии сте, щом сте още живи.

– Беше неизбежно.

– Добре, добре. Какво друго се случи при Бородино?

– Ще ти дам подробен доклад преди отпътуването си. – След кратка пауза той продължи: – Но както се казва сред дипломатическите кръгове, quid pro quo*.

[* Услуга за услуга (лат.). – Б.пр.]

– Не искаш ли сега да го направим? – запита в отговор Алеви. – Е, но както също се казва, аз няма да се съглася при каквото и да е задължително условие. Ще ми кажеш всичко без никакви предварителни условия и без каквито и да е гаранции, че ще получиш нещо в замяна. Ако не го направиш, ви гарантирам и на двамата, че покривът над главите ви ще се срути.

– Не заплашвай един убиец, Сет – отговори Холис съвсем спокойно.

Алеви и Холис се гледаха вторачено, после Алеви се усмихна.

– Съжалявам. Просто предавам заповеди.

Лиза се доближи до Алеви и каза доста троснато:

– Когато ни информираш как ще бъде разследвано убийството на Грегъри Фишър и какво правиш за майор Додсън, ние ще ти кажем какво видяхме при Бородино. Това няма да бъде поредният случай, при който просто се отписва от дневния ред смъртта на един американски гражданин заради интереса на някакви дипломатически маневри.

– Не си играй на журналист, който разследва разни интересни случаи, Лиза – отвърна Алеви. – Ти си кореспондентка на Информационната агенция на Съединените Щати.

– Чух, че приятелите ти във Вашингтон вече са го направили – каза Холис.

– Нямам нищо общо с онова – отговори Алеви.

– С кое? – попита Лиза.

– Нищо. – Алеви тръгна към тапицираната с кожа, добре уплътнена врата. – Вижте, съгласен съм, че това е гадна работа, която унищожава човешкото у човека, но са необходими събития като тези от последните дни, за да стане всичко реалност. Не съм ли прав? Във военното разузнаване се занимавате с разни статути, цифри, способности и дърдорите за термоядрено разрушение. Празни приказки. Но сетне някой вонящ тъпак те залепва за някоя кола така, както на мен ми натикаха ташаците чак в корема с ритници и… гледай ти! Съветско – американската борба за надмощие взела съвсем нова насока и се задълбочила. – Алеви отвори вратата. – Имам много добри основания да се погрижа за всичко това. Чарли Банкс може да вдига пара и да плещи баналности ако ще и цял ден, а аз цял ден ще се усмихвам и ще кимам с глава. Но си гледам работата, а той да си гледа неговата. Що се отнася до вас двамата, дипломатите ще кажат, че този проблем не е по силите ви и е извън вашата власт.

– Аз сам ще реша това – каза Холис, докато излизаше заедно с Лиза. – Не ти или дипломатите.

– Знам, че ще го направиш, Сам. – Алеви продължи с по-мек тон: – О, тържеството е в събота, в шест и тридесет, в залата за приеми. Ще дойде и посланикът. Тържествата в чест на заминаващи си персони нон грата са много по-забавни, отколкото обикновените прощални тържества за някой, чието назначение е изтекло. Подгответе се за малко майтапи. Имайте готовност да изнесете остроумни речи поради какви причини са ви били шута и други такива неща. – Алеви протегна ръка за довиждане.

– Не позволявай на това място, на тая работа да унищожи човешкото у теб – каза Лиза.

Алеви се замисли за момент, преди да отговори:

– Докато все още съм в състояние да изляза в студената нощ, за да помогна на една преследвана от закона жена, със сигурност съм окей.

– Надявам се.

– Аз също – Алеви затвори вратата.

– Какво е станало във Вашингтон? – попита Лиза Холис, докато отиваха към асансьора. Холис помисли малко, после отговори:

– Приятелите на Сет във Вашингтон организирали нападение на едно момиче – дъщеря на съветски дипломат. Оставили я в района на Американския университет със счупена челюст.

Лиза застина на място.

– Но… Сет не е знаел, нали?

– Мисля, че не. – Ала Холис бе сигурен, че Сет е знаел за това.

Тя отново тръгна.

– В службата на Сет има хора, които се разправят с руснаците по неофициален начин – на междуличностна основа – поясни Холис. – Сами са се нарекли банда „Зъб за зъб“. Една счупена ръка в Москва или Будапеща е сигурна гаранция за нещо подобно във Вашингтон или Лондон.

Лиза поклати глава.

– Тая философия на разплата на всяка цена в действителност е довела до намаляване броя на счупените крайници. Всъщност нещата през последните няколко години доста поулегнаха. Фактът, че Буров е избрал да действа грубо, е доста красноречив… Той показва колко загрижени са ония от КГБ. Това е сигнал за Сет и за мен, че нещата могат много бързо да излязат извън контрол.

– Те не са много остроумни, нали?

– Не, те реагираха прекалено твърдо и привлякоха вниманието на всички.

Качиха се с асансьора на седмия етаж и тръгнаха към кабинета на Лиза.

– Не можем ли да свършим нещо полезно до понеделник? – попита Лиза.

– Не трябва да говорим много извън обезопасените места.

Тя кимна.

– Вярно ли е, че ние самите се подслушваме? За да се види кой нарушава правилника за сигурност и разговаря там, където не му е мястото?

– Навярно е така. Уморих се да шепна на ушите на разни хора, с които не се познавам чак толкова добре.

– Ти не съжаляваш, че си тръгваш, нали?

– Не, но не ми харесват обстоятелствата, при които си тръгвам. А ти?

– Аз съм тъжна. Но се радвам, че това засяга едновременно и двама ни. Можем да се сближим още повече там навън, Сам. – Тя се усмихна. – Генерале.

Отвърна й също с усмивка.

– Те ще си сътрудничат. Ако преди това ние не го направим. – Той погледна часовника си. Ще отида да прибера нещата си от кабинета.

– И аз.

Постояха така за момент, после Лиза каза:

– Запиши следното в досието ми: мисля, че се влюбвам в тебе.

– Малко по-силно, ако обичаш, за да стигне до микрофона.

Тя се усмихна.

– Ще се видим ли довечера?

Той отвори вратата на кабинета й.

– За вечеря, става ли?

– Да, при теб. Но аз ще готвя.

– Имам само бира и горчица. Но ще отида да напазарувам, ако ми дадеш списък с необходимите продукти.