Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 23 страниц)

– Да. Но не мисля, че имате основания да се притеснявате.

Тя протегна ръка, взе едно мокро клонче от яката му и му го подаде. Той го огледа замислено, после каза с тих глас:

– Вижте, госпожице Роудс, не трябва да им позволявате да ви диктуват как да живеете. Те не са нито всемогъщи, нито вездесъщи. Въпреки че искат точно така да си мислите за тях. Това улеснява работата им.

– Да, знам това, но…

– Но може би сте права. Навярно е добре да не излизате от района на посолството, докато не изясним нещата по тоя случай.

– Нямах това предвид, полковник. Исках да ви попитам дали не бихте искали да дойдете с мен утре – отговори тя нетърпеливо.

Холис преглътна.

– Ами… защо да не обядваме заедно, а да оставим музея на Маркс и Енгелс за по-специален случай?

Тя се усмихна.

– Елате да ме вземете по обяд. – Обърна се и тръгна към вратата. – Лека нощ, полковник Холис.

– Лека нощ, госпожице Роудс.

7.

„Да… да, аз… О, Господи!… Побързайте!“

„След десет минути съм там, Грег. Тръгвайте за ресторанта.“

Сет Алеви натисна стопа на касетофона.

Чарлз Банкс, специален пълномощник на американския посланик в Съюза на съветските социалистически републики, седеше начело на дългата маса от махагон в обезопасената стая на посланика, а по лицето му се четеше тревога. От дясната му страна се бе разположил Сам Холис, а от лявата – Алеви. Холис бе идвал в тая стая вече няколко пъти и винаги се впечатляваше от остарелия й вид, въпреки че функционираше едва от година. Очевидно всичко в нея, включително дървената ламперия и кориците, бе донесено тук от някъде другаде. Знаеше се, че посланикът – богат мъж, е платил за всичко със собствените си пари. Холис се питаше защо го е направил, но на това умопобъркано място всеки си имаше по някаква особеност, която не подлежеше на обяснение.

Алеви се обърна към Чарлз Банкс:

– Рано тази сутрин бе направен анализ на гласа. Експертът ни каза, че Грегъри Фишър се е намирал в състояние на голямо напрежение и най-вероятно казва истината.

Банкс го погледна с любопитство.

– Нима? И това ли може да се анализира?

– Да, господине.

– Впечатляващо.

Холис огледа Чарлз Банкс – почти шейсетгодишен, със снежнобяла коса, с червендалесто, благовидно лице и блестящи сини очи. Спомни си миналогодишното коледно тържество, когато Банкс се бе облякъл като Дядо Коледа за децата тук. Любимото облекло на Банкс бе тъмен костюм на тънки райета с жилетка. Дългогодишен дипломат от кариерата, той притежаваше стандартните качества, необходими за Изтока. Имаше глас на радиоговорител от четирийсетте години и общуваше с изтънчена лекота. И все пак под фасадата на Дядо Коледа и лустрото на дипломата Холис усещаше сроден дух. Смяташе, че Чарлз Банкс е третият шпионин в тая стая, но не знаеше за кого работи.

Алеви продължи да осведомява Банкс по случая:

– Както вече отбелязах, полковник Холис е убеден, че господин Фишър е бил снощи в хотел „Русия“.

Банкс се обърна към Холис:

– Имате предвид онзи англичанин, семейството французи и младежа черноборсаджия?

– Не само ги имам предвид. Аз разговарях с тях – отговори Холис.

– Да, разбира се. А могат ли те да идентифицират господин Фишър?

– Надявам се, да. Изискали сме да ни изпратят от досиетата на Държавния департамент копия на паспортните снимки на всички, кандидатствали за визи с името Грегъри Фишър. Около десетина са.

– И ще покажете снимките на тия хора?

– Тази сутрин се обадих на военното аташе във френското посолство – обясни Холис – и той проучи, че някакви си господин и госпожа Бесние са влезли във връзка с тях и са съобщили, че имат проблеми в хотел „Русия“. Днес в 12,45 напускат страната от Шереметиево със самолет на Ер Франс. Ако не успеем да се срещнем с тях на летището за снимките, можем да ги намерим в Хелзинки или във Франция. Имайте предвид, господине, че жената знаеше името Грегъри Фишър.

– Да, но ми се иска да идентифицира и снимката.

– Разбира се. А според Джон Крейн от британското посолство англичанинът, Уилсън, все още е в „Русия“. Господин Уилсън е тук по работа. Черноборсаджията Миша каза, че приятелите му видели колата, а аз съм сигурен, че това е била колата на господин Фишър. В Москва няма много понтиаци. Може би изобщо няма. Това са доказателствата ми, ако ни вършат някаква работа.

– Благодаря ви – кимна Банкс и се обърна към Алеви: – И така, въпреки че в хотел „Русия“ и Интурист твърдят, че господин Фишър никога не е бил в хотела, вие двамата сте абсолютно убедени, че той е стигнал и позвънил в посолството именно оттам. Нека ви задам следния въпрос: Сигурни ли сте, че в Съветския съюз има американец с името Грегъри Фишър?

– Съветското външно министерство потвърди с подозрителна бързина, че е издало виза на американец на име Грегъри Фишър от Ню Канаан, щата Кънектикът, двайсет и четири годишен, а за разлика от друг път и Интурист с готовност ни информира, че този господин Фишър преди няколко дни е пресякъл границата при Брест. Прекарал е една нощ в Брест, три – в Минск, една – в Смоленск и оттам е тръгнал за насам.

– И вие сте убеден, че това е същият Грегъри Фишър, който се е обадил в посолството? – попита Банкс.

Търпението на Алеви сякаш започваше да се изчерпва.

– Това е единственият Грегъри Фишър, който се намира в страната в момента, господине. Освен това от Интурист потвърдиха, че Грегъри Фишър е трябвало да се регистрира в хотел „Русия“. Доказателствата изглеждат доста убедителни.

– Някой свързал ли се е вече със семейството на това момче?

– Би било много прибързано от наша страна – отговори Алеви. – Засега няма нужда да ги безпокоим.

– Да изчакаме, докато със сигурност установим, че наистина е изчезнал, както предполагате вие ли?

– Всъщност – обясни Алеви – той не е изчезнал. Мисля, че бихме могли да сложим край на всичките тия въпроси. Ние знаем къде се намира Грегъри Фишър в момента.

– Къде, господин Алеви?

– В Можайск, господине. В моргата.

Банкс се наведе напред.

– Мъртъв ли е?

– Да, господине – отговори сухо Алеви. – Мисля, че именно заради това е в моргата. Преди около двайсет минути са се обадили на Питърсън от Консулския отдел. Позвънил някакъв господин, който се представил само като служител от съветското правителство. Господин Фишър катастрофирал.

– Това е ужасно! – каза Банкс.

– Да, господине. – Алеви прелисти някакви документи пред себе си и се спря на един син лист. – Според доклада на милицията колата на господин Фишър, която те наричат „трансамериканский спортивний автомобиль“, била открита рано тази сутрин от селяни на осемнайсет километра западно от Можайск в едно дефиле край магистралата Минск – Москва. Колата очевидно се е движела към Москва и е изскочила от магистралата през нощта, като се е разбила в едно дърво. Повредите доказват, че поради много висока скорост не е успяла да вземе един неочакван завой на пътя. Господин Фишър е нямал предпазен колан и се е ударил в гърдите и по главата. Починал е, преди да го открият селяните. Помолени сме да се погрижим за трупа и да го изпратим в Щатите.

– Това означава, че господен Фишър изобщо не е стигнал до Москва – каза замислено Банкс.

– Нито пък до Бородино, тъй като според моята карта катастрофата е станала на няколко километра преди отбивката за Бородино – добави Холис.

– Явно тук има противоречия – обърна се Банкс към Алеви. – Възможно ли е господин Фишър изобщо да не е стигал до Москва? Да е позвънил в посолството някъде по пътя и да е инсценирал някаква шега или лъжа?

– Обаждането на Фишър е директно, не през централа, което ще рече, че е било направено от самата Москва. В допълнение имаме и анализ на гласа му, а и свидетелите. Какво още искате, Чарлз? Видеозапис ли? – отговори Алеви.

– Човек трябва да бъде абсолютно сигурен. – Банкс погледна часовника си и се изправи. – Вие и двамата извършихте чудесна работа по това разследване, като се имат предвид затрудненията в тая страна. Много се гордея с вас. Смятам, че посланикът трябва да запознае съветските власти с фактите и да им предаде, че искаме да се извърши пълно разследване на случая.

Алеви и Холис се спогледаха.

– Господин Банкс, това, което ние предполагаме, е, че именно съветските власти са убили Грегъри Фишър – обади се Алеви.

– О-о! – Банкс кимна бавно с глава. – Да. Разбирам. Заради това, което е казал господин Фишър по повод на онзи майор Додсън.

Алеви огледа изпитателно лицето на Банкс:

– Чарлз, будалкаш ли се с нас или наистина си толкова тъп?

– Незабавно ще говоря с посланика за това – каза Банкс, като примигна. – Вярвам, че съзнавате до какви усложнения в политическите отношения може да доведе този инцидент.

Алеви се изправи.

– Трябва да ви осведомя, че като съветник по политическите въпроси мисля най-вече за това, господине. Най-вече за това.

– Чудесно! Полковник Холис?

Холис остана на стола си и не отговори.

– Полковник?

– Някога хвърлях бомби само по цели, определени от политиците. Загубихме войната… – каза Холис.

Банкс отговори, опитвайки се да звучи успокоително:

– Както знаете, в съветските въоръжени сили към всеки началник има прикрепен и по един политически комисар. Военните офицери мразят това, но признават, че войната днес е твърде важен проблем, за да бъде оставен за решаване само на генералите и полковниците. Особено студената война. Довиждане, господа. – Банкс излезе.

– Защо просто не му отговори „добре“? Това бе всичко, което искаше да чуе – обърна се Алеви към Холис.

Холис стана:

– Убит е един американски гражданин и аз съм малко изнервен.

– В Америка непрекъснато убиват някого – поясни Алеви. – Чувстваш ли се отговорен за смъртта на Фишър?

– Мисля, че да. А ти нямаше ли да се чувстваш така?

– Може би. Виж, Сам, аз не съм политик или дипломат, но трябва да се поставиш на тяхно място, в случай че работата се напече. Някои глупендери се опитват отново да задействат разведряването в политиката и това за тях в този момент е цел номер едно. Ако хвана двама, пратени от КГБ, да инсталират бомба долу в мазето, посланикът ще ми каже да не се впечатлявам от това.

– А какво ще стане, ако намериш един от хората на КГБ с жената на посланика в леглото?

– Пак същото – засмя се Алеви. – Човек не може да се съобразява с личните си интереси. Разведряване. Мир. – Той вдигна два пръста. – Мир.

– Окей. Забрави, че Фишър е убит. Защо е бил убит?

– Нали знаеш. Видял е нещо.

– Нещо много важно.

– Безспорно – отговори Алеви.

– Редно е да разберем какво точно. Затова са ни назначили тук.

– Да, така е. Да видим какво ще ни изпратят от Вашингтон. – Алеви се запъти към вратата. – Ако няма друго по същество, да тръгваме. Тая сутрин в барчето предлагат кроасани от Париж.

– Ще ходя да взема тялото.

– Грешиш. Някой от Консулския отдел да отиде. Това си е тяхна работа.

– Мисля, че не ме чу. Аз ще отида.

Алеви го погледна ядосано, но не каза нищо.

– Ще ми трябват два пропуска от Министерството на външните работи.

– Два?

– Ще си взема компания.

– Кого?

– Лиза Роудс.

– Откъде знаеш, че ще иска да дойде с теб?

– Който и да е тук ще иска да излезе за малко от Москва. Дори и прибирането на труп е развлечение.

– Външното министерство ще осведоми КГБ, че са издали пропуск на твое име.

– Известно ми е – отговори Холис.

– Комитетът никак не те обича, както и мене. Навярно няма да могат да устоят на изкушението да те закарат до моргата на Можайск на тяхна собствена сметка.

– Нека сам да мисля за това.

– Не за теб се безпокоя. Ти си ми последна грижа. Мисля за Лиза Роудс. – После продължи: – Запомни добре, че не мога да те пазя в Можайск.

– Ти не ме опази и на петдесет метра от посолството. Двата пропуска да са в кабинета ми преди дванадесет.

Алеви отвори вратата и понечи да излезе, но Холис я затвори.

– Разбра ли дали е съществувал някакъв майор Додсън, регистриран като безследно изчезнал във Виетнам? – попита той.

– Задействал съм проверката.

– А знаеш ли нещо за нашето приятелче от седемстотин четирийсет и пета? Шилър? Има ли американец с това име в страната?

– Работя и по тоя въпрос, Сам. Ще те държа в течение.

– Знам, че ще го направиш, Сет. Изключително удоволствие е да се работи с ЦРУ.

Алеви потупа Холис по рамото.

– Постарай се да не те убият по магистралата Минск – Москва. – И излезе.

Холис погледна часовника си – десет сутринта. Цяла нощ не бе мигнал заради тая история. Сега Бренън беше в лазарета, семейство Бесние си опаковаше багажа, за да напусне страната, Фишър лежеше в моргата, Чарлз Банкс и посланикът трошаха телефоните да звънят във Вашингтон, а Алеви ядеше френски кроасани в барчето. „Ще се постарая да не ме убият на магистралата Минск – Можайск. Искам да разбера как ще свърши тая история.“

8.

Сам Холис нахлузи дънките, след това и кожените ботуши. Пъхна нож в левия ботуш, а над десния препаса кобур за пистолет. Провери своя „Токарев“ – 7,62 милиметра. Той бе почти като модела на „Колт-Браунинг“ – малко модифициран от руски оръжейник на име Токарев, който му дава името си, забравяйки да плати лицензно право на „Колт“ или на „Браунинг“.

Холис зави отпред на дулото къс заглушител и бутна пистолета в кобура над глезена си, после смъкна крачола на дънките. Облече черно вълнено поло, а отгоре – коженото яке, в което имаше четири пълнителя с по осемдесет патрона.

После излезе от жилището си и прекоси широкия квадратен двор. Тревата под ботушите му бе прогизнала, но небето се изясняваше и иззад облаците се подаваше слабо слънчице.

Три момчета тийнейджъри ритаха топка. В едното Холис разпозна Лари Ешмън, сина на командир Пол Ешмън – аташе на военноморските сили. Другото момче – Том Карузо, бе син на генералния консул. Третият се казваше Кевин и бе син на Джейн Лаури – търговски офицер.

– Полковник Холис! Идвате ли? – извика синът на Ешмън.

– Разбира се.

Карузо и Лаури се разпределиха в защита, а Холис се затича косо по терена. Двете момчета бяха близо и Холис чуваше шпайковете им да шляпат по прогизналия торф. Без да има предварителни планове, той реши, че трябва да държи същата позиция и спрямо Ешмън. Протегна ръце, хвърли бърз поглед назад през рамото си и видя топката като кафяво петно във въздуха – широко и дълго. Напрегна всичките си сили и усети как тя докосва крайчетата на пръстите му, той я овладя и притисна силно до гърдите си. Ботушите му не издържаха на опъна и Холис се претърколи напред, стиснал здраво топката между дясната си ръка и лакътя. Чу Ешмън да крещи:

– Край! Браво, полковник!

Холис седна, а Карузо му подаде ръка.

– Много добре, полковник! Изправи се с помощта на Карузо.

Лаури приближи и също подаде ръка. Когато Холис понечи да я хване, видя, че момчето държи автоматичния му пистолет. Холис го пое и пъхна в кобура, после натисна силно закопчалката на ремъка.

– Много сте бърз, полковник. Дори и с това желязо над глезена – каза Лаури. Карузо се опита да сдържи усмивката си.

– В академията наистина бях много добър – каза Холис.

Момчета се усмихнаха.

Холис ги погледна. „Навярно се чувстват много самотни тук, помисли той. Няма училищни забави, няма съботни танци, няма плажове, ски, приятели, момичета. Няма я Америка.“

– Опитайте се да извлечете някаква полза от служебния престой тук, момчета. Излезте навън в Москва и опознайте руснаците.

Те кимнаха.

– Внимавайте да не ви види Ваня с тия шпайкове. – Холис имаше предвид руския градинар, който се бе вманиачил в поддържането на ливадата и дори бе звънил за съвет на Скотс в Кълъмбъс, Охайо.

Той продължи да върви към другия край на двора. Стигна до жилищните сгради, намери вратата на Лиза Роудс и натисна звънеца. Тухлените постройки за несемейни бяха тесни, на три етажа. На първия етаж, където в Щатите обикновено се намираше гаражът, тук имаше перално помещение и килер. От малко антре стълби водеха нагоре към всекидневната, трапезарията и кухнята. На третия етаж имаше една или две спални, а в някои къщи, в зависимост от ранга на служителя, имаше и кабинет или домашен офис. Лиза живееше в жилище с една спалня. Холис чу стъпките й по стълбите и вратата се отвори.

– Здравейте! – усмихна се тя. – Помислих си, че сте се затичали към мен с пълна пара, после видях момчетата.

– Чакахте ли ме?

– Не, просто проверявах как е времето. Какво изпуснахте на тревата?

– Портфейла.

– О… – Лиза излезе през вратата и се завъртя. – Така достатъчно всекидневно ли изглеждам?

Холис я огледа. Беше с боти, с черни джинси и тъмносиньо ватирано яке, което руснаците наричаха „ватник“. Изпод яката й се подаваше черно поло като неговото.

– Много добре – каза той.

– Ще ми обясните ли защо поискахте да облека тъмни дрехи?

– Защото съм фаталист. Хайде да тръгваме.

Тръгнаха по пътеката, която минаваше покрай жилищните сгради и водеше към изхода в задния край на комплекса. Тя каза:

– Питам сериозно, Сам… Може ли да си говорим на ти?

– Разбира се.

– Защо тъмни дрехи?

– Ще ти кажа по-късно.

Излязоха през задната врата, където се намираха войнишките постройки, и самотният патрул ги поздрави. Холис приближи милиционерската будка на тротоара и поздрави на руски двамата съветски младежи. Отговориха му доста студено.

– Когато се приберете от дежурство, предайте на двата поста, които бяха на главния вход снощи, че полковник Холис им се извинява, че не е реагирал както трябва – каза той.

Те замълчаха, после единият отговори:

– Непременно ще им предам, полковник.

– Лек ден!

Холис и Лиза тръгнаха по улица „Деватински“.

– За какво става въпрос? – попита Лиза.

– Малко се поядосах, когато ми поискаха паспорта. Просто случилото се в хотел „Русия“ ми дойде много.

– Добре беше, че се извини.

– Военната коректност го изисква. – После Сам добави: – Освен това не искам тия копелета да смятат, че могат да се доближат до мене.

Продължиха по улица „Чайковски“, където преди бе старото посолство.

– Къде ще отидем да обядваме? – попита Лиза.

– В ресторант „Прага“.

– Тогава да минем по улица „Арбат“. Трябва да спра там за малко. Свиха надясно и закрачиха по широкия булевард.

– За разлика от обикновено днес има слънце – каза Лиза.

– Да.

– Често ли ходиш в „Прага“?

– Не.

– Чел ли си наскоро някоя хубава книга?

– Не се сещам.

– Някой ми бе споменал, че си бил свален в Северен Виетнам.

– Точно така.

– Но не са те пленили.

– Не, паднах в морето и ме спасиха.

– Тая работа с майор Додсън има по-особено значение за теб, нали?

– Може би да.

– Май не си на „ти“ със структурата на сложните изречения, а?

– Зависи от темата на разговора.

– Съжалявам.

Повървяха малко в неловко мълчание. После пресякоха улица „Чайковски“ завиха по „Арбат“ при внушителната сграда на Министерството на външните работи – още един сталински небостъргач с островърхи кубета и кулички.

– Влизал ли си някога там? – попита Лиза.

– Няколко пъти.

– Как изглежда отвътре?

– Била ли си някога в сградата на Държавния департамент?

– Да.

– Е, точно така изглежда и съветското външно министерство, само дето бръщолевенето е на руски.

Вървяха по „Арбат“, отскоро превърната в първата и единствена търговска улица за пешеходци в Съветския съюз. Беше съботен ден и наоколо имаше стотици хора, всички с големи чанти. Улицата бе покрита с тухлени павета. Тук-там млади дръвчета се опитваха да пуснат корени в големи бетонни саксии. По цялата й дължина се виждаха пейки, декоративни улични лампи и саксии с цветя.

Понякога сравняваха „Арбат“ с Лефт Банк или Джорджтаун, с Гринидж Вилидж или Сохо. Но Холис смяташе, че „Арбат“ си беше „Арбат“ – уникално място, където човек можеше да се докосне до един изчезнал свят, който не е бил добре познат, докато е съществувал. Настоящият режим се опитваше да запази наследството на „Арбат“, като ремонтираше красивите сгради и реставрираше фасадите на някои магазини, доста шикозни за времето си. Въпреки че Холис не можеше да разбере с каква цел прави това правителството в едно общество, което не намира нищо в шикозността, изискаността, туризма или потребителството. Навярно това поведение се обясняваше със слабо прокрадваща се буржоазна сантименталност, макар Холис да не го вярваше.

– Харесва ли ти тук? – обърна се той към Лиза.

– Донякъде. Но е прекалено излъскано, ако разбираш какво искам да кажа.

– Виждала ли си неизлъсканите части на „Арбат“?

– О, да. Познавам всяко кътче, останало от старата Москва.

– Така ли?

– Подготвям фотографски очерк.

– Интересно! Това хоби ли ти е?

– Може да се каже. Искам да го публикувам.

– Успех! Ти русофил ли си?

Тя се усмихна смутено.

– Да, малко. Харесвам хората, езика, старата Русия…

– Няма нужда да се оправдаваш. Няма да те арестувам.

– Ти се шегуваш, но човек трябва да внимава какво говори и на обществени места, и на четири очи по този повод.

– Зная.

Те минаваха ту от едната, ту от другата страна на улицата, зяпайки по витрините. Повечето магазини бяха специализирани: „Свет“ – магазин за осветителни тела, „Аптека“ – за лекарства, и така нататък. Имаше и снекбарове, и колички за сладолед, наричани от руснаците „магазини за здравословна храна“, в които се продаваха предимно млечни продукти. Пред един от тях Холис видя дълга опашка от жени, деца и бебета в колички, което означаваше, както бе научил вече, че току-що са докарали прясно мляко. Лиза спря пред една сергия на улицата и купи букет хризантеми от жена в бяла престилка.

– Руснаците харчат много пари за парникови цветя – каза тя.

– Навярно ги ядат.

– Не, слагат ги в мрачните си апартаменти и мръсните канцеларии. Цветята са духовната им храна.

– Руснаците са един голям парадокс, не си ли съгласна? Говорят много за руската си душа, но почти никога не споменават сърцето си.

– Може би…

– Вместо „сърдечен разговор“ те казват „задушевен разговор“. Отегчавам се от тия „задушевни“ разговори.

– Навярно това е въпрос на семантиката на…

– Понякога мисля, че проблемът е чисто генетичен.

– Всъщност у мен тече руска кръв.

– О, наистина ли? Аз май доста се раздрънках.

– Ще ти простя. – Както си вървяха, тя хвана ръката му и обясни: – Баба ми и дядо ми по бащина линия са се казвали Путятови. Имали са голямо имение и великолепна тухлена къща край град Казан на река Волга. Имам стара снимка на къщата.

– Запазена ли е още?

– Не зная. Когато баба ми – Евелина Василиевна, я видяла за последен път в деня на бягството си, все още е била там. Дядо ми имал 500 работници на нивите си. Ще ми се да потърся родствениците си, но външното министерство не ми разрешава. – Тя замлъкна за момент, после добави тъжно. – Какво толкова ще им направя, ако прекарам една събота и неделя в провинцията в търсене на корените си.

– Каза ли им, че си аристократка и наследничка на помешчик, притежавал 500 крепостни селяни?

– Разбира се, че не. – Тя се засмя, после продължи доста унесено: – Обзалагам се, че там още помнят името Путятов.

– С добро ли?

– Кой знае. Това не е като Западна Европа, където човек може да отиде и да издири предшествениците си. Тук връзките са прекъснати, цели семейства са унищожени, две световни войни, революция, гражданска война, политически чистки, чуми, насилствена колективизация… Какво ще правя, ако открия къщата или някой Путятов?

– Не зная. Но ти ще знаеш. Нали имаш руска душа?

Лиза се усмихна, но нищо не отговори, а го поведе към някакъв магазин, чийто позлатен дървен надпис гласеше – „Антиквар“.

– Това е най-хубавият от трите антикварни магазина в Москва. Другите два са предимно за стари неща – обясни тя.

Влязоха и продавачката – очарователна млада жена, облечена изискано, поздрави сърдечно Лиза, а тя й подаде хризантемите.

– Анна, това е приятелят ми Сам – каза Лиза на руски.

– Добър ден – поздрави на руски Холис.

Тя го изгледа за момент.

– В посолството ли работите?

– Понякога.

– Тогава сигурно познавате един мой добър приятел – Сет Алеви.

– Чувал съм за него.

– Поздравете го от мен, ако го видите.

– Непременно, ако го видя.

– Моля, заповядайте – тя махна с ръка, – разгледайте.

Холис само наблюдаваше, докато Лиза се зарови из магазина, пълен предимно с мебели, килими и лампи, които съвсем не приличаха на антики. Все пак имаше масички, отрупани с интересни дреболийки – сребърни украшения, предмети от слонова кост, тройки звънчета, керамични изделия, позлатени рамки за картини и предмети от яспис, порфир и други полускъпоценни камъни от Урал – остатъци от един загинал свят. Холис се запита дали Лиза не търси тук фамилията Путятови.

Той забеляза, че в магазина липсваха кръстове, икони и каквито и да е други религиозни реликви, макар че религиозното изкуство е било преобладаващата форма на изкуство в дореволюционна Русия. Тук имаше неща, които човек никога не би намерил в друг московски магазин, въпреки че липсваха предмети с истинска художествена стойност. Повечето ценни неща бяха отдавна иззети от правителството за музеите или за жилищата на съветския елит. Останалата част беше изнесена от Русия или пък унищожена при първоначалния изблик на ярост през революцията. От време на време на Запад се появяваше нещо значително – неизвестно досега ювелирно яйце от Фаберже, някоя икона на Рубльов, а съвсем наскоро в галерията Сотбис бе продаден на търг пейзаж на Левитан на анонимен купувач, за който се предполагаше, че е руски дезертьор. Но доказателствата за съществуването някога на царска Русия и свещена Русия можеха да се видят най-вече в съветските музеи, отворени всеки ден от десет до шест, с изключение на понеделник.

Холис взе мастилница, изработена от литовски кехлибар. В кехлибара имаше инкрустирано някакво насекомо, което той не можеше да разпознае. Разглеждаше мастилницата и мислеше за Сет Алеви, за Лиза Роудс и за продавачката в антикварния магазин, която знаеше прекалено много.

– Харесва ли ти това? – Лиза посочи кръгла лакирана кутийка.

Холис се доближи до нея и взе малката черна кутийка. Върху капака й имаше нарисувана изящна, гъвкава руска доячка с кобилица през рамо. Лакът беше плътен и лъскав, а дрехите на момичето – ярки и ефирни. На дъното й имаше лепенка с цената – четиристотин рубли.

– Мисля, че е оригинална кутия от Палех. Може би е отпреди революцията. Можеш ли да познаеш? – попита тя.

Холис знаеше, че е трудно да се различат старите кутии от новите, които все още се изработваха в село Палех. Качеството бе запазило висотата си, а стилът бе останал непроменен въпреки революцията и факта, че вече всички занаятчии бяха наемници на държавата. Следователно за тях годините нямаха значение, само размерът. Тази тука можеше да се купи от „Берьозка“ за стотина рубли.

– Не мисля, че си заслужава четиристотинте рубли – каза той.

– Точно този отговор очаквах от един мъж.

Холис сви рамене.

– Освен това Анна ми е симпатична – добави тя.

– Анна не е собственичка на магазина. Великият руски народ е собственикът. Анна работи за държавата.

– В действителност това тук е многостранна измишльотина. Нарича се „оказион“ – магазин за комисионна търговия. Знаеш ли какво представлява?

– Не.

– Хората носят тук разни неща и ги залагат. Анна взима комисиона за всичко, което продаде. Другото отива за човека, който е донесъл стоката. А Анна разделя комисионата с държавата. Нещо близо до свободната търговия.

– Не бях чувал.

– Разрешено е само за употребявани стоки.

– Интересно.

– Анна притежава това, което ние наричаме усет. Тя ми запазва някои неща.

– И за Алеви също.

– Да. И обича „Кемъл“.

– Моля?

– Цигари. Цигари „Кемъл“.

– А-ха.

– Ще купя тая кутийка. – Тя отиде до щанда и заговори с Анна, след това й наброи четиристотин рубли. Лиза уви кутията в хартия и я пъхна в чантата си. После бутна пакет „Кемъл“ зад щанда.

– Обади ми се, ако се появи нещо от порцелан със сребърен или златен обков.

– Непременно.

Взеха си довиждане и Холис излезе на улицата. Лиза го последва и продължиха разходката си под следобедното слънце.

– За тая кутия това бяха много пари – осмели се най-после Холис.

– Да, зная.

– Винаги ли излизаш с четиристотин рубли в чантата?

– Аз съм истинска рускиня. Никакви кредитни карти, никакви чекове. Само няколко стотици рубли, в случай че видя нещо за купуване.

– Те обикновено търсят храна и облекло. Тази кутия беше… е, не е моя работа.

– Онова място не ти ли напомни нещо? – попита Лиза.

– На пръв поглед не.

– Помисли. Един роман. Онзи, за който ние всички тук често се сещаме.

– А, да. Магазинчето за стари вещи в „1984“. Онова, което беше под контрола на Полицията на мисълта, в него заловиха горкия Уинстън Смит. Сега, като ми каза, се сетих. Тоя магазин от Полицията на мисълта ли се контролира?

– Надявам се, че не.

– Откъде ви познава тая жена с Алеви и откъде знае, че работите в посолството? Защо идва Сет Алеви в този магазин?

– Хубав въпрос. Мислех, че ти ще можеш да ми отговориш.

– Със сигурност не мога.

– Сет ми дава пари, за да купувам оттук разни неща. Всъщност той ми казва какво да купувам. Покупките са винаги прекалено скъпи. Този път бе тая кутия. Не трябваше да ти го казвам, но той не е много искрен с мене.

Холис не каза нищо.

– Дали е нелоялно от моя страна?

– А ти дължиш ли му лоялност?

Тя сви рамене.

– За някои неща. Както и да е, казах ти, за да не мислиш, че съм съвсем празноглава. Беше ми заповядано да купя кутията.

Холис кимна.

– Да, не се връзваше много с характера ти.

– С характера и с кесията ми. Значи ти не знаеш нищо за тоя антикварен магазин?

– Не.

Продължиха разходката си. Холис наблюдаваше как хората, насядали по пейките и саксиите, ядяха сладолед и малки питки с месо. Повечето ги поглеждаха разсеяно, а някои и по-дълго се заглеждаха в тях. Представителите на Запада в Москва все още бяха голяма рядкост, така че привличаха вниманието, а един московчанин ще разпознае западняка толкова лесно, колкото и западнякът би разпознал казак на кон. Холис помисли, че слънцето поставя Москва и жителите й в много неблагоприятно положение – някак си сивотата не изглежда толкова сива под едно облачно небе.

Лиза отново го бе хванала за ръката и Холис я поглеждаше с крайчеца на окото. Сега, след като му бе казала, той смътно откриваше в нея нещо руско. Навярно това се дължеше само на внушение, също както когато гледа Джули Кристи в ролята на Лара на Пастернак на фона на Москва в Холивуд.

Холис намираше Лиза за доста красива. Сега откри, че тя имаше изпъкнали скули и остри черти като на жените от славянските народи. Тенът й бе светъл, а очите й – големи и сини. Кестенявата й коса бе като на разчорлена самодива – прическа много популярна сред по-младите жени в Москва, както вече бе забелязал. Устните й стояха малко като нацупени. Тя или се усмихваше, или хапеше долната си устна, когато се замислеше.

– Да няма муха на носа ми? – каза тя, без да се обръща.

– Не… аз… просто търсех да открия руските ти черти.

– Не са по лицето. В краката и стъпалата са. Къси, набити крака и големи стъпала. Дебели бедра.