Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 23 страниц)

През ума на Холис мина мисълта да се върне обратно, но хората от Седми отдел на КГБ – наблюдателите на посолството, от които се измъкна на Червения площад, щяха най-малкото да засекат времето, когато се прибира. Знаеше, че колкото по-дълго не се мярка пред погледа им – като някоя безпътна съпруга, като неговата безпътна съпруга, – толкова повече ще се ядосат „приятелчетата“ му. Затова реши да се помотае един час из Държавния политехнически музей. Може и да си струваше да го посети. Пък и си падаше по червенокоси екскурзоводки. Холис се изправи, свали значката с лика на Ленин от ревера си и я хвърли на земята. Взе куфарчето и тръгна към музея.

Сети се за Катрин, която сега бе в Лондон. Една от причините, поради които не можеше да си вземе отпуск, за да отиде дотам и да уреди нещата си с нея, бяха именно срещите му със Суриков. А сега Суриков можеше да се добере до Лондон и преди него. „Тази професия е една безкрайна ирония. Безкрайна.“, повтори той на глас.

В мислите му се появи и Лиза Роудс, въпреки че цял ден се опитваше да не мисли за нея. Осъзна, че се чувства отговорен за безопасността й и навярно точно заради това не й се бе обаждал. Тя определено му харесваше, но понеже той се възприемаше като движеща се мишена, не бе наясно дали му се иска Лиза да бъде близо до него. Докато Алеви явно не се бе измъчвал от подобна дилема, както се бе убедил Холис в антикварния магазин на улица „Арбат“. Вече бе разбрал, че в неговата професия връзките между мъжете и жените биват два вида – служебно – сексуални или сексуално – служебни. Знаеше, че Алеви предпочита първата категория. Холис се чувстваше добре без нито една от двете.

Все пак реши, че навярно трябва да попита какво мисли самата Лиза Роудс по този въпрос.

15.

Сам Холис влезе в залата за боулинг в сутерена на осеметажната административна сграда на посолството. Играеха се едновременно три игри. Бе много задушно и той си купи „Хайнекен“ от бара и седна до една празна писта. При съседната забеляза четири служителки от отдел „Обслужващ персонал“, които пиеха и се смееха. Разпозна ги – трите бяха секретарки, а четвъртата – медицинска сестра. Носеха дънки и тениски. Медицинската сестра – дребна блондинка, го погледна. „Ей, Тото, мисля, че вече не сме в Канзас“ – пишеше на фланелката й и Холис се усмихна. Жената му намигна и продължи играта. Той отпи от бирата си. Наблюдаваше ги как играят. Имаше нещо налудничаво и истерично в начина, по който мятаха топките, пиеха и се смееха, сякаш пружините им бяха малко пренавити. Имаше усещането, че всеки момент може да се строполят на пода.

Вдясно играеха семейство Бил и Джоан Хорган. Той работеше в Чуждестранната служба по селскостопанските въпроси, а тя преподаваше в английско – американското училище. С тях бяха и двете им дъщери. Бил и Джоан му махнаха весело. Момичетата изглеждаха отегчени и безучастни. Холис се сети, че едната често изпадаше в истерия и започваше да плаче.

Две писти по-нататък играеха войничета с цивилни дрехи. Патрулите от военноморската пехота в посолството бяха около двайсетина. Избират ги според ръста, телосложението, интелигентността и външния им вид, помисли Холис. Според изискванията за морската пехота те не бяха женени. Това бе предизвикало някои проблеми, най-вече скандала в старото посолство по повод на сексуалното им поведение.

Според Холис Русия променяше хората повече от която и да е друга страна, където бе работил. Идваш един човек, а си тръгваш съвсем друг. Който и да е американец тук – било то турист, бизнесмен или служител от посолството – е център на внимание и обект на непрекъснато наблюдение както от страна на обикновените граждани, така и от страна на държавата. Събуждаш се под напрежение, живееш под напрежение, лягаш си под напрежение. Някои, като Катрин например, избягаха. Едни грохнаха, други станаха някак странни, трети предадоха страната си, а четвърти – като Лиза – прегърнаха руската мечка и започнаха да танцуват с нея, което всъщност, помисли Холис, е може би единственият начин да не си тръгнеш оттук безкрайно разочарован.

Залата за боулинг беше предназначена и за бомбено скривалище и Холис понякога се питаше дали ще дойде ден, когато ще наблюдава автоматичното зареждане на кеглите, докато чака американско ядрено нападение да унищожи Москва над главите им.

Сет Алеви се приближи и седна до него. Клатеше леда в уискито си и оглеждаше четирите жени.

– Точно така – каза най-после той. – Не сме в Канзас. Ние сме под Смарагдовия град.

Една от секретарките хвърли топката, подскочи от радост и стисна ръка на съотборничката си.

– Искаш ли да изиграем някоя и друга игричка? – попита Холис.

– Не, нямам настроение.

Шумът тук бе доста силен и Холис знаеше, че ако има подслушватели, поставени по време на строежа на посолството, те не можеха да уловят нищо; това се отнасяше и за дистанционните микрофони в заобикалящите ги сгради на службите на КГБ. Холис смяташе, че точно затова Алеви обичаше да си устройва срещи тук. Другата причина, поради която Алеви не бе определил срещата в някоя от обезопасените стаи горе, бе подозрението му, че тези стаи се подслушват от разузнавателните служби на Държавния департамент. Като главен шеф на ЦРУ в Москва, отговарящ за цялото американско разузнаване в Съветския съюз, Сет Алеви нямаше желание да бъде подслушван от някаква си дребна организация като разузнавателните служби на Държавния департамент. Той гледаше с пренебрежение дори на управлението на военното разузнаване, към което принадлежеше Холис. Що се отнася до КГБ, Холис смяташе, че Алеви ги възприема с малко по-друга нагласа, защото те не се правеха на негови приятели.

– Аса появи ли се? – попита Алеви.

– Да.

– Може ли да ни помогне с нещо?

– Мисля, че да.

– Защо мислиш така, Сам?

– Просто нюх.

– Предполагам, че не си изложил на опасност един от най-силните ни козове в Съветския съюз, като си го викнал на лична среща само заради собствения си нюх.

– Аса е от военновъздушните сили на Съветския съюз. Додсън е – или е бил – от военновъздушните сили на Съединените щати. Направих го заради това.

– Не звучи много убедително. А сега, след като вече сме сами, защо не ме осведомиш за всичко, което ти каза онова френско семейство, а сетне и за онова, което си правил и видял на отиване в Можайск. Разкажи и за срещата си с Аса тая вечер – дори и онова, за което не съм се сетил да попитам.

– Тук вече опираме до съперничеството между различни служби, Сет. Аз отстоявам интересите на собственото си дребно феодално владение. Това ме кара да се чувствам важен и необходим.

– Струва ми се, че ставаме саркастични – каза Алеви. – Добре, известно време ще разследваме случая поотделно. Единственото нещо, за което те моля, е да внимаваш какво говориш пред Пентагона, а аз от своя страна ще направя същото пред Лангли.

– Защо?

– Знаеш защо. Тая работа е толкова голяма, че те ще се опитат да я ръководят оттам. После ще се намесят департаментът и Белият дом и ще трябва да работим по указанията на ония некадърници от подземията на Белия дом. А ние сме тези, които рискуват живота си тук. Нали така, Сам?

Холис не отговори. Алеви добави:

– Ти веднъж вече си рискувал живота си в една война. Не си ли бесен все още заради това? Не искаш ли да си квит с Вашингтон? Не искаш ли евентуално да върнеш някой и друг летец у дома? Знаеш, че те са тук, нали, Сам? И аз знам.

Холис погледна Алеви право в очите и тихо отговори:

– Сет, ще послушам единствено разума и логиката си. Но не се опитвай никога, никога повече да ме манипулираш с този аргумент. Стой далече от миналото ми. Аз сам ще се оправя с това.

Алеви устоя на погледа на Холис, после кимна и отмести очи.

– Окей.

Холис допи бирата си. Алеви стана и отиде до бара, а след малко се върна с още две питиета. Подаде бира на Холис и каза:

– Знаеш ли, мислех си за Аса. Не съм сигурен дали „не пее“. А ти?

Това клише бе добре познато на Холис и то означаваше: „Докажи ми, че твоят човек не тъче на два стана.“

– Винаги ни е снабдявал с най-доброто.

Алеви погледна Холис.

– Така изглежда. Всичко, което ти е подавал като информация, е било засичано и от моите, и от твоите хора. И все пак…

Холис огледа Алеви: безупречно лъснати обувки ръчна изработка, син копринен костюм, риза по поръчка и вратовръзка от фирмата „Либърти“. Сет Алеви харчеше доста пари за хубави дрехи. Но въпреки това, ако някой го познаваше още от Щатите, би казал, че в Москва той се облича по-хубаво, отколкото във Вашингтон. Холис подозираше, че блясъкът на облеклото му бе просто начин, по който Алеви искаше да дразни руснаците. Доколкото му бе известно, Алеви бе единственият мъж, който някога се бе появявал в Болшой театър в смокинг. Всъщност Холис бе убеден, че Алеви притежава единствения смокинг в цяла Русия.

– Информацията на Аса е супер, но той може да ни подготвя някой гаден номер. Може да си му дал картбланш, ако си споменал нещо за Бородино – каза Алеви.

– Тая възможност винаги е налице.

Холис се бе загледал в четирите жени от обслужващия персонал. Онази с надписаната тениска метна топката накриво и изруга. После вдигна блузката и избърса с нея потта от лицето си, а коремът й се оголи.

– Твърд тумбак.

– Какво? – вдигна очи Алеви. – А-а!

– Как се оправяш сега със секса, Сет?

– Това е доста личен въпрос.

– Не, това е служебен въпрос.

– Ами… не трябва да ти напомням, така както всекидневно се напомня на войничетата, че местните девици са ни забранени. Същото важи и за съпругите на колегите тук, поне на теория.

– На теория.

– В момента – продължи Алеви, без да обръща внимание на забележката му – в посолството има точно трийсет и две неомъжени жени и може би двайсет от тях, или там някъде, имат вече някакви установени връзки.

– Така ли? Откъде знаеш?

– Водя досиета на всички тук. Не е ли отвратително?

– Без коментар.

– Що се отнася до жените от другите западни посолства, те също са забранени за нас двамата от разузнаването. Не ни остава нищо друго, освен да ухажваме само неомъжени американки. Можеш да пообиколиш баровете, в които се работи с твърда валута, и да намериш някоя свободна американска туристка.

– Правил ли си го?

– Може би да. – Алеви погледна Холис. – Доколкото разбрах, жена ти няма да се връща повече. Въпреки това, докато не получиш официален развод, ще трябва да спазваш правилата. – Алеви се усмихна и потупа Холис по рамото – рядък жест на фамилиарност. – Но ти всъщност все още не знаеш как да живееш като ерген. Твърде дълго си бил женен.

Холис не отговори.

– Имаше ли някоя предвид, като ме попита за това? – каза Алеви.

– Не, просто исках да си изясня правилата.

Алеви задържа погледа си върху Холис, после попита:

– Случи ли се нещо между теб и Лиза? Това е чисто служебен въпрос.

– Тогава погледни досиетата си.

– Е – с малко по-спокоен вид каза той, – сега искам да се съсредоточиш върху Аса.

– Ами, уговорих се да се срещнем на площад „Дзержински“. Появиха се някакви тъпаци от КГБ и Аса пребледня. Човек не може да контролира лесно цвета на лицето си.

Алеви сви рамене.

– Чувал съм за подобен случай – някакъв тип наистина успял, използвайки азотно вещество. Станал блед като пепел. Идеята за „Дзержински“ никак не е лоша. Доста изобретателна за един военен. Въпреки че е било малко рисковано.

Холис отпи от бирата си.

– Що се отнася до Аса – каза Алеви, – ако го чупиш, ние пак имаме преднина в играта, независимо дали него ще го има или не. Ако продължиш да работиш с него, би могъл да разбереш какво замисля. Но ако това, което замисля, е убийство, тогава може да е вече твърде късно.

– Всъщност нещата се развиха по друг начин.

– Моля?

– Той иска да замине на Запад.

– Нима?

– Поне така каза.

Алеви се замисли.

– Навярно иска да разбере как измъкваме хората оттук.

– Може би. Но може пък и наистина да иска просто да се чупи.

Холис разклащаше леко бирената бутилка и наблюдаваше как пяната се надига и след това изчезва. Слабото място на Алеви като професионалист беше, че изпитваше лична неприязън към повечето руснаци. Той не можеше да приеме, че някой, който е плод на съветския режим, може да не бъде предател и подлец. И навярно бе прав. Безспорно генерал Суриков бе ярък пример за „новата съветска личност“.

– Не искам нито да го чупя, нито пък да ти го пусна, ако това се опитваш да ме убедиш.

– Не ме разбра. Очевидно той иска да работи с негов побратим от военновъздушните сили. Аз няма да се оправя с него. А какво предлага в замяна на билета си за Запад? Сензационна тайна за Бородино?

– Да.

– Може би ти си му внушил това. А може и да си измисли някакви небивалици, само и само да се измъкне оттук.

– Скоро ще разберем.

– Отново ли ще се срещаш с него?

– Да. – Холис остави бирата на пода и изтри ръце в панталоните си. – Но не искам да си имам „опашка“.

– И аз бих искал да разговарям с тоя тип.

– Не мисля, че е добра идеята главният шеф на ЦРУ, най-важната личност на западното разузнаване в Съветския съюз, да препуска из Москва, опитвайки се да се срещне с руски информатори. Какво ще кажеш?

– Остави ме сам да се грижа за служебните си задължения.

– Разбира се.

Холис се опита да си спомни какво още знае за Алеви. Лангли го определяше като гений на политическия анализ, чиито предвиждания за съветските намерения, по-специално за плановете на Горбачов за гласност, се оказали толкова точни, че сякаш го бе информирал приятел от политбюро. Алеви бе пристигнал в Москва преди около три години като трети заместник на главния шеф на ЦРУ. А сега той е самият шеф. Не му бе позволено да напуска района на посолството без поне двама бодигардове и едно хапче цианид. Холис знаеше, че Алеви понякога излиза и без охрана, но никога – без хапчето.

Официално длъжността на Алеви в дипломатическата мисия бе съветник по политическите въпроси, но тази маска бе доста прозрачна. КГБ знаеше кой е той, както и по-голямата част от по-висшестоящите в американското посолство.

– Може би точно това цели Аса – каза Холис, опипвайки почвата, – да те подмами навън, за да могат да те убият.

– Дори те не убиват американски дипломати от висок ранг.

– Ще направят изключение за теб. Както и да е, ти не си дипломат.

– Дипломат съм. Имам дипломатически паспорт. Ходя на всички приеми и говоря като дипломат загубеняк.

Холис стана.

– Какво правеше в Садовники в петък вечер?

Алеви също се изправи.

– Бях на Ханука – еврейски празник по случай прибирането на реколтата. Нещо като нашия Ден на благодарността.

Холис кимна. Бе чувал, че навремето Алеви е прекарал няколко месеца в руската еврейска общност в района на Брайтън Бийч в Бруклин. Ето защо той говореше руски с московско – ленинградски акцент и бе навярно единственият човек в посолството, който можеше в действителност да мине за руснак дори и при едно по-щателно наблюдение. Холис смяташе, че от приятелите си в Брайтън Бийч Алеви бе разбрал за религиозните преследвания и бе научил и няколко имена за директен контакт в Москва. Така той бе пристигнал тук с много преимущества, каквито никой друг в посолството нямаше.

– Знаеш ли нещо за юдейската религия? – попита Алеви.

– Знам, че руснаците не си падат много по нея. Знам също, че религиозните обичаи могат да привлекат лесно вниманието на ония глупаци от КГБ.

– Да върви по дяволите негово превъзходителство.

После Алеви добави:

– Евреите тук са политически неблагонадеждни, така че с тях може да се дружи.

Холис се замисли върху иронията в това изказване. Навремето американските евреи също се смятаха за политически неблагонадеждни от ЦРУ. А сега Алеви бе главният шеф на ЦРУ в Москва отчасти и именно заради това, че е евреин. Как се променят времената.

Сякаш прочел мислите на Холис, Алеви каза:

– Еврейските дисиденти са нашата пета колона тук, Сам. Трябва да изграждаме все повече мостове за връзка с тяхната общност.

– Така ли? – Но Холис знаеше, че Алеви играе една много опасна игра: опасна, защото се бе превърнала в лична, без какъвто и да е гръб за прикритие и подкрепа. Някой ден Алеви щеше да се окаже сам с хапчето си цианид. Без да се усети, Холис каза нещо, за което бе мислил в избата на Павел: – Тези хора и без друго си имат достатъчно проблеми, Сет. Не е нужно да утежняваш положението им.

– Дрън-дрън. Положението на евреите се утежнява само когато се опитват да облагодетелстват преследвачите си.

– Може би си прав. Виж какво, не обичам да говоря за политика или религия, предпочитам да говоря за секс и футбол. Просто се опитвам да ти кажа като колега и дори като приятел, идиот такъв, че КГБ ще ти прости шпионирането, но не и юдейството. Имаме нужда от теб, особено сега, докато се изясни тая история.

Алеви изобщо не обърна внимание на думите на Холис.

– Та така, къде и кога ще се срещаш с Аса? – повтори той въпроса си. Холис знаеше, че не можеше да не му отговори.

– При гроба на Гогол. Следващата неделя в три следобед. Плюс-минус няколко часа.

– А къде се намира гробът на Гогол?

– Кажи ми, та да ти кажа.

Докато двамата отиваха към изхода, Холис забеляза, че войниците, трите секретарки и медицинската сестра се бяха оттеглили във фоайето. Семейство Хорган навярно си бяха тръгнали, без да ги забележат. Пистите, игралните зали, плувният басейн и всички останали места за развлечения в посолството, с изключение на баровете бяха празни и тихи. Някаква всеобща летаргия обземаше това място с настъпването на зимата. В никое друго американско посолство досега Холис не бе забелязал подобна отпуснатост и вялост. Нямаше представа какво обяснение би дал един психоаналитик. Според Холис служителите сякаш бяха попили неразположението на хората извън стените на посолството към тях.

Холис се загледа в надписа „Изход“ над асансьора и в паметта му изплува друга дума – безизходност.

Алеви го погледна и сякаш прочете мислите му.

– Ето това остава, когато отделиш човека от Бога.

– Но аз я усещам и тук. Струва ми се, че е заразна.

– Може би – каза Алеви, – но не и за нас. Ние знаем какво правим, нали, Сам?

– Наистина знаем.

– Да ги шибам тия скапани комунисти! – каза Алеви.

– Всички, всеки ден – допълни Холис, съзнавайки в същото време, че това вече не е достатъчно. Той смяташе, че този път му се е удала възможност да извърши нещо полезно, за да избие най-после тежките мисли за Хайфон от съзнанието си и да намери решение за своята страна по въпроса за безследно изчезналите във Виетнам.

Двата асансьора пристигнаха едновременно. Холис се качи в единия, а Алеви – в другия.

16.

Лиза Роудс вдигна слушалката на телефона в офиса си, набра кабинета на Холис и преди да чуе сигнала, затвори.

– Да върви по дяволите!

След това набра кабинета на Алеви и секретарката му я свърза с него.

– Ало, Ли…

– Да не си казал на Сам Холис да не ме закача?

– Не, не бих…

– Да не ме лъжеш?

– Не. Но откровено казано, не смятам, че е много добра идея да се обвър…

– Не се опитвай да се разпореждаш с живота ми, Сет.

– Просто се успокой.

Тя си пое дълбоко дъх.

– Окей. Съжалявам.

– Чуй, ако те е излъгал… Както и да е, аз все още те обичам. Защо не поговорим за…

– Вече говорихме.

– Наистина трябва да съм ядосан. Какво се случи в онова село?

– Описала съм в доклада си.

– Лиза…

– Трябва да излизам. Дочуване, Сет. – И тя затвори. – Да вървят по дяволите всички мъже! – Погледна часовника си и видя, че е пет следобед. Наля си бърбън. Взе една статия и се опита да работи. След няколко минути в стаята влезе Кей Хофман и зае любимото си място на радиатора.

– А-а! Пробвала ли си някога да седиш тук?

Лиза не отговори и продължи да пише. Кей Хофман взе един брой на „Вашингтон пост“ и започна да го прелиства, после погледна Лиза.

– Добре ли си?

– Да.

– Да не си неразположена?

– Не.

Лиза изтри един ред от напечатания лист. Замисли се върху работата си в Информационната агенция на Съединените щати. Пишеше статии за пресата, но едновременно с това бе и чужд поданик русофил, отговарящ за културните събития тук. Уреждаше пътуванията до Щатите на съветски културни мисии. Те изпращаха там своя „Болшой театър“, а Щатите изпратиха тук „Ван Хален“.

Лиза Роудс обичаше да чете руска поезия в оригинал и особено й харесваше Пастернак. Имаше слабост към иконите, обожаваше руския балет, традиционната руска кухня и руския фолклор. Вярваше, че разбира мистицизма в руската душа – оная неразделна връзка между руската раса, руската земя и православната църква. А откакто посети Яблоня, тя смяташе, че усеща още по-силно руския дух в себе си.

Понякога се възприемаше като тънък въжен мост между две огромни железни конструкции. Но ако американците и руснаците бяха решени да не се разбират, то това си бе техен проблем. Някой ден те можеше и да хвърлят себе си и целия свят в небитието. Тогава и двете култури щяха да се изравнят.

Написа още няколко реда от статията си. Обикновено подготвяше два материала – един за Америка и един на руски, за съветската информационна агенция ТАСС. Агенцията използваше това, което й бе необходимо, без да посочва източника. Поне в това отношение съветската и американската преса си приличаха. Тя вдигна очи към Кей.

– Кого трябва да ухажвам – „Ван Хален“ или публиката?

Кей вдигна глава от вестника.

– О… все още ли работиш върху това? Трябва да е готово за днес. Просто се превъзнасяй.

– На теб кой ти дава заповедите?

– Аз не получавам заповеди, Лиза. Само указания.

– От кого?

– От много високо.

– Някой ден ще започна да пиша каквото си искам. Ще пиша точно това, което съм видяла тук.

– Да, някой ден. Но сега пиши това, което ти казват.

– Точно така са казали и на някой апаратчик от ТАСС снощи.

– Сигурно. Но ние няма да те разстреляме, ако не направиш това, което ти нареждаме. Така че не се опитвай да ми кажеш, че сме същите като тях.

– Не, исках да кажа, че има още нещо… Цялото това увлечение на руската младеж по културата на Запада. Всички на концерта бяха облечени с дънки. Крещяха на английски: „Super! Beautiful, baby.“ Всичко беше… – Лиза се замисли за момент. – Всичко беше някак неестествено. Това дали не бе революция?

Кей Хофман задържа погледа си върху нея.

– Дори и да е било, няма да го опишеш.

Лиза отново се залови за статията, а Кей за вестника.

„Но какво все пак беше това? Какво става тук?“ – питаше се Лиза. Подобни въпроси не бяха от сферата на дейността на Информационната агенция на Съединените щати. Да работиш за Информационната агенция на Съединените щати бе като да работиш за Министерството на истината – когато се смени линията на партията, променяш се и ти.

Точно в този момент съветско-американските отношения бяха на ръба на влошаването. Затова цялата културна дейност трябваше да води към положителни резултати. Всичко трябваше да е добронамерено заради мира.

Такива бяха заповедите допреди няколко години, когато КГБ арестува Николай Данилов – американски кореспондент, заради изфабрикувано обвинение в шпионаж. Тогава спуснаха нови заповеди – да се прекъсне всякакъв културен обмен между двете страни. Така и стана – изведнъж настъпи обрат в стил „Оруел“, компютрите спряха да бълват възторжени дълги съобщения и започнаха да предават само кратки изречения за отменени събития. Но точно сега отново имаше нужда от превъзнасяне въпреки загадъчната смърт на Фишър.

– Не ми харесва, че ти подготвяш съобщението за смъртта на Фишър, а отдолу ще сложиш моето име – обърна се Лиза към Кей.

Кей сви рамене.

– Съжалявам. Това е заповед. – После попита: – Какво наистина се е случило с Фишър?

– Точно това, което си написала в статията си.

– Точно този отговор заслужавам.

Кей се умълча.

– Не смятам, че трябва да се притесняваш – обади се тя.

– Какво искаш да кажеш?

– Не ми обръщай внимание.

Лиза допуши цигарата си и запали нова. Беше пратена тук за четири години. Оставаха й по-малко от две. Тя бе назначена отвъд океана почти като военните служители. Всъщност постът й в Шести отдел за чуждестранните съветници донякъде съответстваше на капитански чин в армията. Кей Хофман бе главен съветник, а тя заместник-съветник на Отдела за връзки с обществеността. Там имаше още шестима служители – пет жени и един мъж. Беше едновременно и вълнуващо, и отегчително; и много леко, и много уморително.

Лиза погледна часовника на стената, който показваше пет и десет. Реши да се прибере в апартамента си и да озаглави снимките на фотографския си очерк за Москва.

– Достатъчно за днеска.

Тя стана и пъхна няколко листа в куфарчето си.

– Добре ли си? – вдигна Кей очи от вестника.

– Тук никой не се чувства добре. В департамента му казват „командировка за изпитание“. Дали съветското правителство се засяга от това?

Кей се усмихна почти в гримаса.

– Хич не им пука. Цялата им шибана страна е на доживотна командировка за изпитание, организирана от самото им правителство. – След малко добави: – Ще ти бъде по-лесно, ако си имаш любовник.

– Не, не помага.

– Напротив, помага. Питах ли те какво стана с оня съветник по политическите въпроси – Сет?

Докато прибираше нещата си в очакване на още една самотна вечер, Лиза се замисли за Сет Алеви. Любовните връзки в едно посолство според нея отчасти са резултат от наложена интимност. Преди бяха обсъждали с него евентуалната си женитба, конфликтите, които биха възникнали във връзка с кариерата им, бъдещето им на съпрузи, пътуващи по служба в различни краища на света. И двамата стигнаха до извода, че нищо няма да излезе, ако единият от тях не напусне работата си. И с това се свърши.

– Не беше нищо сериозно – отговори тя.

– Сигурно не е било съвсем несериозно, Лиза. Та ти почти се беше пренесла при него.

– Животът в посолството е като живота в един малък град. Не си ли съгласна, Кей?

– Да, така е. Население – 276 души при последното преброяване. Не си мисли, че любопитствам. Просто съм загрижена за теб.

– Знам. – Лиза се усмихна. – Ще си хвана един любовник руснак. Това ще ми помогне да получа пълна представа за руската психика.

– Те са ужасни любовници.

– Откъде знаеш?

Кей й намигна. Тя остави вестника и се изправи.

– Дупето ми се сгорещи, аз – също. Отивам при боулинга. Ела с мен. Войниците са луди по тебе.

– Не, благодаря. Боли ме главата.

– Окей. Ще се видим утре на закуска. – Кей Хофман тръгна към вратата. – Чух, че ти и онова военно аташе Холис сте се скатали някъде през уикенда.

– Глупости. Ходихме да уредим нещата във връзка с експортирането на тленните останки на Грегъри Фишър. Всички тук са толкова дребнави.

Кей Хофман се засмя и излезе.

Лиза стоеше в средата на стаята, вторачена в телефона.

17.

Сам Холис вдигна телефона в кабинета си.

– Холис на телефона.

Тя повтори, опитвайки се да имитира басовия му глас:

– Холис на телефона. Няма ли да ми кажеш „Здравей“?

– Здравей, Лиза. – Холис погледна часовника на стената. Беше пет и трийсет, а той не бе разговарял с нея, откакто бяха заедно на срещата с Алеви и Банкс в неделя следобед. – Как си?

– Чувствам се като захвърлена носна кърпичка. Можеше да се обадиш или да ми изпратиш цветя, или пък каквото и да е там друго.

– Тук не разнасят цветя…

– Какъв си дръвник!

– Виж, не ставам за това. Аз съм женен човек. Не се захващай с мен.

– Преди не ми каза точно това.

– Е, значи не си разбрала. Мога ли да те поканя на едно питие?

– Не.

– Ами… съжалявам…

– Искам да вечеряме заедно. Тази вечер. Извън посолството.

Холис се усмихна.

– Ще те чакам във фоайето. След половин час. Става ли?

– След трийсет и пет минути – и тя затвори.

Холис звънна на заместника си по вътрешния телефон:

– Ед, поръчай ми такси при входа след четирийсет и пет минути.

– Не искате ли кола и шофьор от посолството?

– Не, не, излизам по лична работа.

– Лична или нелична, ще ви поръчам служебна кола.

– По-добре такси.

Холис затвори телефона и отиде до прозореца. Кабинетът му гледаше на изток, към сърцето на града, и кремълските кули представляваха впечатляваща гледка вечер – целите в светлина като изящни бижута на фона на обикновен декор. „Москва!“ – каза той на глас.

Според европейските стандарти градът съвсем не бе стар – основан е през X век като търговско селище с ограда от дървени колове върху ниското възвишение, където сега е Кремъл. Бил неизвестно градче до неизвестна река сред неизвестна гора. И освен дървета, сняг и кал нямало нищо друго. Селището е опожарявано до основи, а населението му е избивано от десетки армии, но вместо да изчезне в забвение като хиляди други селища, то се издигало наново и наново, всеки път по-голямо и по-силно. Тъй като нямал друг съперник, градът се превърнал в център на една царска империя, а по-късно – на една комунистическа империя. Третият Рим, както понякога го наричат, но за разлика от Рим край река Тибър, Москва е цялата в сянка и тъмнина – един град на мрачните настроения, чиито отражения се реят из празното пространство на моралната безтегловност.

„Това се дължи на хората“ – реши Холис. Именно московчани представляваха богатството на града – твърди, дръпнати, цинични копелета. Градът действаше като магнит на всички нестандартни личности в Съветския съюз с подобни разбирания. Холис се възхищаваше на тия копелета.

Отиде в тоалетната, среса се и стегна вратовръзката си. Буров – сети се Холис. Буров не е местен можайски стражар. Той е московчанин, поне по избор, ако не по рождение. Нещо повече, Буров по някакъв начин е свързан с Школата за магии. Холис не можеше да го докаже, но бе убеден, че е така.

Той взе палтото си и отиде в кабинета на Алеви, без да го предупреди. Дръпна тежките завеси и включи касетофона. Боб Дилън пееше „Господинът с дайрето“. Холис примъкна един стол близо до Алеви и каза тихичко:

– Буров.

Алеви кимна.

– Това е единственото име и лице, което имаме засега, нали?

– Трябва да подмамим Буров да се покаже отново, съгласен ли си? Само така ще разберем дали е нещо повече от фантома в можайската морга. Обади се в ресторант „Лефортово“. Направи резервация на мое име за двама.

Алеви се замисли и след малко каза:

– Почваш много отдалече.

– Не съвсем. Слухарите на посолството се редят на опашка за мене. Дори и Буров да е някъде около Можайск, може да пристигне в Москва само за два часа.

– С кого ще излезеш на вечеря?

– Не с теб естествено…

Алеви се усмихна кисело.

– Добре. Но ако Буров се появи и реши да предприеме нещо повече от разговор с теб, ще ми е доста трудно да те измъкна от „Лефортово“.

– Както видя, сам се измъкнах от Можайск.

– Мисля, че предизвикваш съдбата, полковник. Да не говорим за съдбата на нашата приятелка.

Холис стана.

– Ще й кажа истината, а тя сама да реши.

Алеви също се изправи.

– Сам, спомняш ли си лекцията, която ми чете за подкрепата на руските евреи? Нека и аз да ти дам същия съвет за предполагаемите американски летци. Гледай това да си струва живота ти. Или поне гледай някой да може да поеме топката, след като ти изчезнеш. С други думи, просветли ме за всичко, което знаеш, преди да те убият.