Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 20 (всего у книги 23 страниц)

Сякаш прочела мислите му, Лиза прошепна:

– КГБ записва всяка дума. В проповедта има скрити послания и идеи, понятни само за духовните служители и вярващите, които КГБ няма да разбере никога. Въпреки всичко това е някакво начало все пак, някаква искра.

Холис кимна. Стана му странно, че тя използва думата „искра“ – дума, употребявана от Ленин често, нарекъл така и своя пръв нелегален вестник. Идеята е била, че Русия е нещо като кибритена кутия и е нужна само една искра, за да се възпламени цялата нация.

Холис слушаше свещеника: „Не е необходимо и други да знаят, че вярваш в Бога. Но ако живееш своя живот според учението Господне, никоя сила на тоя свят, независимо от какво те лишава тя, не може да те лиши от Божието царство.“ Свещеникът приключи и веднага влезе в олтара, очевидно за да остави по-образованите богомолци да направят своите собствени изводи или да довършат сами проповедта.

На някои места към края на службата доста хора или падаха на колене, или, ако не можеха да си намерят място, просто се покланяха доземи. Лиза коленичи, но Холис остана прав. Сега можеше да огледа цялата църква. В предния ляв край, на около 5–6 метра, той видя един прегърбен старец с разрошена коса и посивяла брада, облечен с оръфано тъмно палто, стигащо почти до глезените му. На пръв поглед във вида на стареца нямаше нищо особено и Холис помисли, че вниманието му е било привлечено от младото момиче до него. Според Холис тя бе на около 17–18 години, бе облечена с доста изтъркано червено палто от изкуствена материя. Но маниерите и осанката й и преди всичко необикновената й красота я отличаваха. Нещо повече, професионалното око на Холис реши, че палтото е само прикритие. Вероятно не трябваше да я виждат в тая църква. Това откритие накара Холис да се вгледа по-добре в стареца, който държеше нежно ръката на момичето – жест, съвсем неестествен за един руснак, при това в църква.

Докато Холис се взираше в стареца, хората започнаха да се изправят, но секунда преди напълно да изгуби от погледа си странната двойка, установи, че прегърбеният дядо в действителност е по-млад, отколкото изглеждаше.

Всъщност това бе генерал Валентин Суриков.

Изведнъж нещата започнаха да му се изясняват.

27.

Сам Холис и Лиза Роудс се смесиха с тълпата богомолци и излязоха през отворената врата на църквата. Хората носеха светената храна в чантите си, а много от тях стискаха в ръка по няколко от тънките кафяви свещи. Холис огледа разклоняващите се на всички страни пътеки. И осъзна, че тези хора не само не се познаваха, но и не разговаряха и изобщо не се опитваха да установят контакти помежду си. Те бяха дошли от цяла Москва с метрото или с автобуси до отдалечената църква, а сега се разпръскваха като агнета, надушили приближаването на вълци.

– Навъртат ли се насам агентите на КГБ?

– Кой? А, те ли? Понякога. Но сега не ги виждам.

Холис също не ги виждаше. Но тяхното отсъствие го безпокоеше много повече от присъствието им. Той спря до алеята и се загледа в хората, слизащи по стълбата.

– Търсиш ли някого?

– Просто гледам. – Холис забеляза, че не само хората се разпръскваха, но и свещениците не излизаха, за да поговорят с паството си. И докато се мъчеше да открие Суриков, попита Лиза: – Няма ли чай и приятелски разговор след службата?

Лиза явно разбираше за какво става въпрос.

– Православните християни идват в божия храм, за да се поклонят на Бога. Свещениците не посещават домовете, за да те попитат как си.

– Това е доста удобно за Кремъл.

– Вярно. Всъщност руската църква винаги е проповядвала подчинение на държавната власт. Когато на власт са били царете, тя е работила в полза на църквата и на трона. Но когато дошъл Ленин и се превърнал в нов цар, тя се обърнала срещу него.

– Искаш да кажеш, че има нещо, за което не мога да виня червените?

– Комунистите не направиха нищо, за да оправят нещата.

Холис видя как и последните богомолци напуснаха храма, но не откри сред тях нито Суриков, нито придружаващото го момиче. Те с Лиза се отдалечиха от църквата и седнаха на каменна пейка до възпълна бабичка, която сякаш спеше, както си седеше.

– Хареса ли ти службата? – попита Лиза.

– Да, много. Ние, западняците, често си мислим, че много неща се подразбират от само себе си.

– Знам. Благодаря ти, че дойде, дори ако си го направил само защото така и така е трябвало да отидеш до това гробище.

– Дойдох, за да бъда с теб.

Тя кимна и погледна към небето.

– Не е като есента в Щатите, но не прилича и на зима. По-различно е. Сякаш е някакво предзнаменование – всичко е сиво и безмълвно, а светът е забулен в облаци мъгла. Не мога да видя нито слънцето, нито небето, нито дори края на близкия блок. Искам да си отида вкъщи.

– Утре по това време ще сме във въздуха и ще летим на запад. – Холис взе ръката й в своите.

– Трябва ли да отидеш до гробищата? – попита тя, след като се премести по-близо до него.

– Да.

– Нали не е опасно?

– Не. Трябва просто да се срещна с един стар приятел руснак и да му кажа сбогом.

– Шпионин? Или дисидент?

– Нещо такова.

Старата жена стана и тръгна безцелно надолу по алеята.

– При гроба на Гогол – каза Лиза. – Това негова идея ли беше?

– Да – Холис погледна часовника си. Службата бе продължила близо два часа и наближаваше пладне. Сега вече разбираше защо Суриков бе избрал това време и място за срещата. – Няма да се бавя повече от тридесет минути. Къде да те намеря?

– Ето там, при камбанарията. Виждаш ли я? И да не се загубиш.

– Как да стигна до гробището? – Холис се изправи.

– Просто върви по алеята. Ще видиш още една порта на църква в стената като тази, през която влязохме. Мини през нея и ще се озовеш в гробището.

– Благодаря. Ти някъде тук ли ще се разхождаш?

– Да, обичам да бродя из това място.

– Не влизай в гробището.

– Добре.

– Опитай се да се придържаш към места, където има хора.

– Ако те дойдат за тебе, няма никакво значение дали наоколо има хора. Знаеш го.

– Да, така е. – И добави. – Не ми се вярва да знаят, че сме тук. Но бъди внимателна.

– Ти внимавай. Може да са проследили този твой приятел. – Тя му подаде една от тънките кафяви свещи. – Вземи. Да ти осветява пътя.

– До скоро.

Той я целуна по бузата, обърна се и тръгна по пътеката със свещта в ръка. След няколко минути стигна до голяма църква от тухли и бели камъни, обрасла в тръни и храсти, която изглеждаше изоставена и явно не се използваше нито като църква, нито като музей. Зад нея се извисяваше южната стена на манастира – и там той забеляза порталната църква, вградена в стената.

Холис се огледа. Покрай него минаха няколко души, които вероятно бяха тръгнали за гробището. Той пъхна ръце в джобовете на палтото и се облегна на дебело дърво. Дясната му ръка пусна свещта и напипа автоматичния 9-милиметров полски Рандъм, още едно копие на Колт-Браунинг. Лявата му ръка се плъзна под палтото към дръжката на ножа в калъфа на колана. Известно време Холис стоя и наблюдава, после тръгна след три двойки младежи, които отиваха към порталната църква. Мина през вратата и се намери в нещо като тунел, от който се озова право в тихото гробище.

Манастирът бе построен също като Кремъл на едно от малкото възвишения по брега на река Москва и Холис виждаше града, разпрострял се в подножието на склона на юг и на запад от манастирските стени. Олимпийският комплекс и стадион „Ленин“ бяха на около петстотин метра по на юг, сгушени в една от извивките на реката, на мястото на пресушените блата. Зад стадиона се виждаше реката, а на южния й бряг се извисяваха Ленинските хълмове и силуетът на Московския университет. Можеше да различи дори туристическата площадка, където той, Лиза и Саша бяха преживели няколко приятни, макар и кратки мига.

Холис тръгна по една павирана алея надолу по склона, на който се простираше гробището. Имаше много дървета, а повечето гробове бяха обрасли с трева. Надгробните камъни бяха по-високи от човешки ръст и варовиковите им и гранитни форми, обработени в старинен руски стил, образуваха същински лабиринт. Гробището беше с ширината на манастирските земи, но не стигаше до края им и Холис реши, че общата му площ е около шест акра. Щеше да му отнеме известно време, докато открие гроба на Гогол.

В гробището нямаше много хора, за да попречат на разговора им, но бяха достатъчно, за да не бият със Суриков на очи. Генералът бе подбрал чудесно място за неделната им среща. Посетителите бяха предимно студенти, които явно търсеха гробовете на известни личности. Те стояха на групи пред паметниците, сочеха ги и говореха за мъжете и жените, погребани под тях. Холис видя гробовете на Чехов, Станиславски и художника Исак Левитан. Шестима млади мъже и жени, вероятно чехи, облечени с канадки, провиснали кадифени джинси и високи ботуши, седяха на пътеката и говореха пред гроба на режисьора Сергей Айзенщайн. Холис ги заобиколи.

Пред гроба на Никита Хрушчов стоеше стара жена в мръсно червено палто. Жената се прекръсти, поклони се на плочата и отмина. Холис сви по напречна алея и се намери в малък облак ниска мъгла. От мъглата излезе висока привлекателна жена, елегантно облечена в дълго черно кожено палто, и се приближи него.

– Извинете, знаете ли къде е гробът на Гогол? – попита Холис на руски. Тя го огледа и отговори с изключително произношение:

– Проверете ето там. Близо до високия бор. Мисля, че минах покрай него.

– Благодаря – Холис я отмина.

– Но никога не можете да бъдете сигурен – каза тя като че ли на себе си. – Тук изчезват дори и мъртвите.

Холис продължи да върви. Само преди седмица помисли той, щеше да спре и да разговаря с нея. Но квотата му за приключения в Русия бързо се изчерпваше, а още не бе успял да се срещне със Суриков.

Холис го видя застанал на пътеката под ниските клони на висок бор. Пушеше цигара и лющеше разпадащата се повърхност на един покрит с лишеи варовиков надгробен камък. Холис спря до него и се загледа в паметника.

– Четете ли го на Запад? – попита Суриков.

– Не особено. Предполагам, че литераторите го четат.

– Мога ли да си взема книги на руски за четене?

– Да.

– Мъртвите души – каза Суриков. – Мъртвите души. – Той се взира в гроба още известно време, после се обърна и огледа Холис от главата до петите през кълбата цигарен дим, а на устните му плъзна усмивка.

– Вече толкова лошо ли се обличаме?

– Опасявам се, че да.

– На вас това изглежда още по-ужасно.

– Благодаря – каза Холис и добави: – А вие сте толкова грозно облечен днес?

– Неделя е – отвърна Суриков и прокара ръка по небръснатата си брада. Обърна се и се отдалечи.

Холис изчака цяла минута, преди да го последва.

Суриков бе застанал близо до основата на стара бойна кула, на мястото, където тя се сливаше с пастирските стени. Покрай стената имаше стари гробове с надписи на кирилица, които Холис не можеше да прочете.

Суриков извади от джоба на провисналото си палто пакет, увит в „Правда“.

– Искате ли пресен шаран? – попита той.

– Може би – отвърна Холис, доловил миризмата на рибата.

– И така, приятелю – каза Суриков, – научих от „Правда“, че напускате Русия. Бях доста шокиран от новината. Не знаех дали ще дойдете днес. Много се безпокоях.

За Холис не беше трудно да се досети за какво всъщност се тревожеше Суриков.

– Дипломатическият ми имунитет в момента е в известна степен поставен под съмнение. Така че няма нужда да ме питате сигурен ли съм дали не са ме проследили, защото днес съм не по-малко притеснен от вас.

– Така ли? Мен ще ме убият. А вие само ще отидете в затвора.

– Ще ви завидя за куршума в главата, ако ме изпратят на изток за пет или десет години.

– Добре, а как ще се отрази това на сделката ни? – сви рамене Суриков.

– Ние нямаме никаква сделка.

– Ще имаме. Кога заминавате?

– Това го имаше във вашата „Правда“, нали? – отговори саркастично Холис.

– Там не се казва кога заминавате.

– Наистина ли? Заминавам в сряда.

– А кой ще ви замести като аташе? – попита Суриков. Лицето му издаваше известна изненада.

– Не съм напълно сигурен.

– Със заместника ви ли ще преговарям, или с някой друг?

– Ще обсъдим това, преди да се разделим.

По пътеката се зададе млада двойка и отмина към запуснатите гробове. Когато стигнаха до подножието на стената, мъжът коленичи и прокара ръка по надписите. Жената държеше в ръцете си тетрадка.

– Гробът е на монахиня – каза мъжът. – Гулия. Името вече не се среща много често.

Жената отбеляза нещо в тетрадката си. Суриков размаха пакета с рибата под носа на Холис.

– Хванах ги тази сутрин в Сетун. Жена ми ги изчисти, така че мързеливият ерген да бъде готов да плати добри пари.

Младата двойка продължи надолу по редицата гробове.

– Струва ми се, че ме лъжете – каза Суриков. – Знам, че заминавате утре, и че името на заместника ви е полковник Фийлдс.

Холис кимна. Информацията можеше да идва от подслушвателната апаратура в посолството, вероятно засякла как го казва на семейство Келъм, или пък те бяха информирали КГБ. Но какъвто и да бе пътят, беше малко зловещо да чуе това от генерал Суриков.

– Това ви го е съобщило КГБ – каза Холис.

– Да. Те ми казаха името на новото аташе и че заминавате в понеделник, а не в сряда.

– Защо са го направили?

– Обичат да впечатляват хората с информацията, с която разполагат. Не съм офицер от военното разузнаване, ако това си мислите.

Холис никога не бе смятал Суриков за такъв. Той нямаше нито поведението, нито речника на човек от ГРУ.

– Всъщност в КГБ искаха да знаят дали аз или някой от подчинените ми, или от аташетата ни отвъд океана познава полковник Фийлдс. Изглежда, че КГБ има проблеми със съставянето на досието му, и затова дойдоха при мен. – Суриков се усмихна. – Може би ще можете да ми помогнете да ги впечатля.

– Какъв е точно постът ви във военновъздушните сили на Червената армия, генерале?

– Аз съм това, което вие наричате Г–1. Шеф на персонала във военновъздушните сили.

– В какъв мащаб?

– На цялата Червена армия, полковник. Аз държа файловете и досиетата на половин милион души. Това не е много забавна работа, но на бюрото ми понякога се появяват изключително интересни неща. Вярвате ли ми?

– Как КГБ узна името на полковник Фийлдс?

– Мисля, че са проникнали в посолството ви. – Суриков погледна Холис в очите, търсейки някаква реакция по лицето му.

– А как дойде до вас запитването от КГБ? – попита Холис. – Със записка? По телефона?

– Лично. Призоваха ме в Лефортово. КГБ може да призовава дори и генерали. Те обожават да ни молят да наминем в Лубянка или в Лефортово. Човек никога не знае дали ще си тръгне жив от там. Това се случи преди няколко дни.

– Изплашихте ли се, генерале?

– Много.

– С кого говорихте в Лефортово?

– С един полковник на име Павличенко.

– Висок, рус, с нацупена уста и сини очи?

– Да. – Суриков повдигна вежди. – Познавате ли го?

– Да, но под друго име. – Холис осъзна, че Суриков е започнал да отговаря на въпросите му. Често ставаше така, когато дойдеше време за крайния етап на преговорите. Холис нямаше никаква представа дали Валентин Суриков, християнин, заслужаваше повече доверие от генерал Суриков от военновъздушните сили на Червената армия. – След като бях в Лефортово – каза Суриков, – съм по-убеден от всякога в желанието си да се махна оттук.

– Знам как се чувствате.

– Можете ли да ме измъкнете?

Холис не бе упълномощен да каже да, но бе назряло времето за форсиране на нещата.

– Мога, но ако разполагате с цената на билета.

– Половината сега, половината на Запад.

– Разбирам.

– Опасно ли е? Имам предвид, да ни измъкнете от тук?

– Разбира се.

– Не се притеснявам за себе си.

Холис вече знаеше това.

– Внучка ли ви е?

Лицето на Суриков се изкриви, той отвори уста, но не пророни нито звук.

– Опасно е – продължи небрежно Холис, – но от вас не се иска нищо особено, освен хладнокръвие. Тя хладнокръвна ли е?

– Тя е вярваща – отвърна Суриков и всмукна от цигарата си. – Той погледна към Холис, но отклони очи. – Видяхте ли ни?

– Да.

– Тогава знаете защо искам да избягам.

– Предполагам.

Суриков загледа глупаво увития във вестника шаран, който държеше в ръцете си, и заговори, но не на Холис.

– Проклинам деня, в който намерих Бога. Оттогава нататък животът ми се превърна в ад.

Холис не знаеше какво да отговори на това, но го разбираше.

– Да, внучка ми е – продължи Суриков. – Наташа. Единствена дъщеря на единствената ми дъщеря. Тя е светлината на моя живот, Холис.

– Хубаво момиче. Говори ли английски?

– Да.

– Ще се оправи. Ще се омъжи за някой богат американец или англичанин и ще живее щастливо до края на дните си. Вярвате ли в това?

– Бих искал. За нещастие тя желае да стане монахиня.

– Така ли? Ами тогава ще направи каквото иска, генерале. Точно за това става въпрос там.

– Ами аз?

– Ще ви намерим някакво занимание.

– Да. – Суриков махна напосоки към редицата гробове.

Небето беше притъмняло още повече и от облаците се отрониха няколко капки дъжд, които опръскаха надгробните плочи и мокрите листа. Излезе вятър и брезите и самодивските дървета се залюляха.

Холис мина покрай Суриков и се спря да разгледа следващия надгробен паметник.

– Бородино, генерале.

Суриков заговори:

– Някога, на няколко километра на север от Бородино, се намираше училище на военновъздушните сили на Червената армия. Преподаваше се теоретичен курс по американска бойна тактика, стратегия и въоръжения. – Суриков замълча, за да придаде по-голяма тежест на казаното, и продължи: – Преподавателите бяха американци. – Той хвърли поглед към Холис. – Това е една невероятна история и трябва да слушате много внимателно.

Холис въздъхна дълбоко. Една от молитвите, които си бе позволил да отправи в църквата, бе Суриков да потвърди онова, което той и Алеви само предполагаха.

– Това ли е първата половина от тайната? – попита Холис рязко. – Всичко това ми е известно.

– Какво…? – Суриков извърна глава към Холис.

– Не можете да стигнете до Лондон срещу тази цена. Съжалявам. – Холис си тръгна. Вървеше като човек, който се отказва от несполучлива сделка, или като неверен любовник, с надеждата, че нещата със сделката или с любовника ще се оправят с всяка следваща крачка.

– Не можете… – Суриков го настигна. – Но как…

– Бях около Бородино. Затова ме изритват оттук. Знам, че там има американци. Съжалявам. Смятах, че знаете повече…

– Но аз знам!

Холис спря и се извърна към Суриков, който продължаваше да държи шарана в ръце.

– Какво ще ми предложите в Лондон? Каква е втората половина от тайната?

– Школата… – Суриков облиза пресъхналите си устни. – Знаете ли, че там вече не обучават пилоти…

– Да. Зная, че обучават хора от КГБ, за да се превърнат в американци. Но вие как узнахте за това?

– Аз… аз им осигурявам курсантите. Те всъщност не са точно хора на КГБ. В КГБ не вярват на собствените си методи за подбор на персонала. Има много странни личности, които желаят да влязат в КГБ, и те са наясно с това. КГБ иска там да отидат честни руски патриоти. Хора, които са пожелали доброволно да станат пилоти в съветските военновъздушни сили. Хора, които, както предполагам, биха могли да имат нещо общо с американските си инструктори.

– Както е било, докато училището е обучавало само пилоти – кимна Холис.

– Такова е поне моето мнение. Доколкото зная, по-рано нашите пилоти са проявявали повече интерес към Америка, отколкото към изучаването на бойната тактика на американците. Политкомисарят на училището бил твърде ядосан и обезпокоен от създалото се положение и докладвал за поведението на някои пилоти в КГБ. И тогава на КГБ им хрумнала тази блестяща идея. В крайна сметка те прехвърлили училището при себе си. Американските пленници не били уведомени официално за това, но постепенно характерът на обучението в училището се променял – от бойната тактика към това, което е сега. Разузнаваческа школа.

– А доколко сте свързан с тази школа сега, генерале?

– Нямам директна връзка, но личният състав на военновъздушните сили обработва досиетата на кандидатите за това училище, тъй като всички те са оттам. Така че аз… – Суриков замълча. – Но има още. Още много. Това добра цена ли е за вас, полковник, за да ме измъкнете оттук?

– Може би. Но вие сам знаете, генерале, че ние нямаме нужда от повече информация за тази школа. Знаем достатъчно, за да предизвикаме международен скандал. – Той погледна към Суриков. – Досещате се какво още ми трябва.

Суриков не отговори.

– Имената – каза Холис. – Имената на съветските агенти, които са вече в Америка. Предполагам, че имате някакъв списък, в противен случай нямаше да преговаряте с мен. Имената. Това е вашият билет за Запада, генерале.

– Но… ако ви го дам… как мога да бъда сигурен, че няма да изоставите мен и внучката ми? Няма да имам какво повече да ви дам за прехвърлянето ми, ако ви предам списъка с имената още тук.

– Трябва просто да ми вярвате.

– Не мога.

– Трябва. Изслушайте ме, генерале. Вие сте, както казваме на английски, като заблудена овца. Разбирате ли? Още когато сте направили първата стъпка, сте се изложили на смъртен риск. Както и Наташа. Мога да ви разоблича тук или да ви застрелям в Лондон. Мога и да ви върна живота. Може да ви лъжа, но вие не знаете дали ви казвам истината или не. Вие просто нямате друг избор, освен да правите онова, което ви казвам. Разберете, че сега играта се води по моите правила.

Тялото на генерал Суриков сякаш омекна. Под обвивката на изпънатия в горда стойка военен се криеше уморен старец, който се опитваше да направи за последен път нещо както трябва, и се проклинаше за това.

– Ние тук не разбираме нищо от вяра и доверие. Не са ни учили на тези неща, когато сме били деца. Доверяваме се само на семействата си. Не вярваме в нищо.

– Не разбирате ли, че ако ми дадете този списък и нещо ви се случи, аз няма да мога да живея в мир със себе си? – каза Холис. – Не разбирате и този начин на мислене? Съвестта. Слушахте ли свещеника, или мислите ви са били някъде другаде?

– Чух го – рязко отвърна Суриков. – Но всичко това е ново за мен, само от две години. Смятате ли, че за две години мога да се превърна в светец? Смятате ли, че мога да повярвам, че вие сте светец само защото ходите на църква и използвате благочестиви думи?

– Аз не съм светец, приятелю – усмихна се Холис. Той не вярваше, че думите доверие, вяра и съвест бяха особено свети думи, но предполагаше, че ако човек ги чува достатъчно рядко, те биха могли да бъдат опияняващи, вълнуващи или и двете.

– Трябва ми време, за да помисля. Ще се срещна със заместника ви следващата неделя…

– Не. Няма какво да обмисляте. Най-добре ще бъде да вземете решението си още сега и да ми дадете думата си. Тогава и аз ще ви дам своята и ще се погрижа да ви изведат оттук. Ще се срещна с вас на Запад, ако искате.

Генерал Суриков сякаш възвърна самоувереността си.

– Добре – изправи се той. – Вие сте много по-жесток, отколкото предполагах, полковник. Но може би наистина имате съвест. Ето какво ще получите: микрофилм с досиетата на всички хора, които са минали през Школата за американско гражданство – така я нарича КГБ. На този микрофилм ще видите снимките на хората, руските им имена, отпечатъците на пръстите им, датите на раждане, кръвните групи, отличителните белези, описанията на зъбите им и т.н. Пълни лични досиета. Няма да откриете новите им американски имена и адреси. Дори и аз не мога да ви кажа колко от тях действително са стигнали до Америка. Само КГБ разполага с тази информация. Така че вашите хора там, във ФБР, ще трябва доста да се потрудят. Това е всичко, което мога да ви дам.

Холис кимна утвърдително.

– Колко са?

– Малко повече от три хиляди.

– И всичките са на микрофилма?

– Да. Между другото, официално тези хора са починали. Загинали са по време на военната подготовка. Червената армия ги е удостоила с военни почести на погребенията. В затворени ковчези. Погребали сме доста пясъци. В КГБ сметнаха, че ще е подходящо да използват материално-техническата ни база, парите ни, кандидат-пилотите ни и прикритието на смъртта по време на изпълнение на военния дълг за тази широкомащабна операция.

Холис кимна сякаш на себе си. В Съединените щати три хиляди смъртни случая по време на военно обучение биха предизвикали национален скандал. Тук не бе стигнал до вестниците нито един от тези смъртни случаи. Само трите хиляди семейства на предполагаемите загинали знаеха за смъртта им. Невероятно, помисли Холис. Такава операция е възможна само рамките на едно тоталитарно общество. Това бе най-големият троянски кон, най-дългата пета колона в историята, или както и да го наричаха във Вашингтон.

– Къде е микрофилмът? – попита Холис.

– Ще ви съобщя къде ще го намерите, когато стигна до Лондон. Такава беше сделката. Половината сега, половината в Лондон.

– Казах ви, че вече имам първата част. Ще ми дадете този микрофилм сега.

– Защо сега?

– Защото от сега нататък, до момента, в който се опитаме да ви измъкнем оттук, могат да ви арестуват по всяко време. Защото го искам сега.

Суриков се загледа в празното пространство и Холис забеляза, че е ядосан, но това нямаше значение.

– Добре – кимна Суриков. – Моят живот и животът на внучката ми са във ваши ръце. Ще донеса микрофилма при следващата ни среща или ще го оставя в един от тайниците ни, както предпочитате.

За момент Холис се замисли. Тайниците бяха за предпочитане, но инстинктът му подсказваше, че в този случай предаването трябваше да стане на ръка.

– Утре в девет часа сутринта ще отидете в антикварния магазин на „Арбат“. Един човек ще ви попита къде може да намери царски монети. Той говори свободно руски. Носете микрофилма със себе си.

– И това ще бъде последното, което ще чуя от американците. – Суриков си запали цигара.

– Ако наистина го вярвате, значи не искате да живеете на Запад, генерале. Можете да си останете тук.

– Добре, ще видим дали съмненията ми са основателни. И този човек ще ми каже как ще заминем на Запад?

– Да.

– Имам по-добра идея. Вие ще ми го кажете още сега. Искам да знам. Преди да предам микрофилма.

Холис помисли, че и генерал Суриков има нужда от някаква победа, но си спомни за предупрежденията на Алеви да внимава. Той всъщност може да иска да разбере как извеждаме хората оттук. Но нямаше време за предпазливост.

– Добре. Ще ви кажа нашата тайна. Можете ли да пътувате до Ленинград в събота и неделя?

– Да.

– Ще отидете в Ленинград тази събота. Човекът в антикварния магазин на „Арбат“ ще ви обясни как да се срещнете с човек, който ще ви даде повече подробности за операцията. Но по принцип всичко е много просто. Отивате в един от парковете за отдих на остров Киров, като си носите риболовни принадлежности. Вие с Наташа ще наемете лодка и ще стигнете до устието на Нева, но без да се отдалечавате дотолкова, че да привлечете вниманието на патрулните лодки. Ще ловите риба в обозначените за това канали. Щом видите товарен кораб, който плава под флага на страна, членка на НАТО, излизащ или навлизащ в устието на реката, ще подадете сигнала, който ще ви посочи човекът в Ленинград. Един от тези товарни кораби ще ви качи на борда си и някой там ще се погрижи за вас. Когато намерят преобърнатата ви лодка, ще решат, че сте се удавили. Ако срещата тази събота се провали, ще направите същото и в неделя.

– А ако се провали и в неделя?

– Тогава в края на следващата седмица.

– Полковник, вече не остана много време, добро за риболов.

– Генерале, ако сте били откровен с нас, ние няма да ви изоставим. Има и други начини. Но с малко късмет… и Божия помощ… по това време следващата седмица ще бъдете в пристанището на някой западен град.

– Ще имаме голяма нужда от Божията помощ. Наташа мисли, че е благословена от Бога.

– Ще се видим в Лондон.

– Ще ми купите едно питие.

– Ще ви купя целия шибан бар, генерале.

– Едно питие ще е достатъчно – опита се да се усмихне Суриков. Той подаде шарана на Холис. – Трябва да го задушите в квасена сметана.

Холис не мислеше така.

– Стискам ви ръка – каза той.

– Аз също. – И Суриков добави: – Желая ви успешно пътуване на Запад. Ще се видим в Лондон. – Той се обърна и се загуби в гробищата.

Холис погледна увития във вестник шаран, пусна го в джоба си при свещта и пистолета и тръгна към порталната църква. На около десет ярда от нея някой го потупа по рамото и го попита на руски:

– Какво има в този пакет?

Холис стисна 9-милиметровия си автоматичен пистолет, вдигна го през полите на палтото си и рязко се извърна.

– Какво ти даде? – попита Сет Алеви.

– Шаран.

– О! Израснал съм с шарани. Много еврейско и много руско ядене. Мразя го.

Холис се извърна и продължи към порталната църква.

– Каза, струва ми се, че срещата е в четири. – Сет Алеви го последва отблизо.

– Мислех да ти кажа, като се върна, че съм се сетил, че е по-рано.

– Помислих си, че може да е така. Къде е Лиза?

– При камбанарията.

Те минаха през тунела и навлязоха в манастирските земи. Ръмежът започваше да се превръща в лек дъжд.

– Имахме ли късмет? – попита Алеви.

– Ударихме голямата печалба.

– Школата за магии?

– Да. Между другото, КГБ го нарича Школа за американско гражданство.

– Каква е връзката на Суриков с всичко това?

– Ще ти кажа по-късно.

– Прикриват ли ни?

– Ами аз прикривам теб, а ти прикриваш мен. Не можех да повикам охраната както при Лефортово. КГБ утрои съгледвачите си около посолството и те търсят повод за конфронтация. Измъкнах се с микробуса, който отиваше до финландската вила. Ако имах поне малко разум в главата си, щях да отида там и да сваля някоя мадама.

– И защо не го направи? Никой не те е молил да идваш тук.

– Исках да хвърля едно око на Суриков.

– Ще се срещнеш с него съвсем скоро.

Те продължиха да крачат бързо по оградената с дървета алея.

– Другата причина, за да дойда, е, че тази сутрин получихме съобщение от съветското външно министерство. Те отнемат дипломатическия ти имунитет. Както и този на Лиза – каза Алеви.

– Разбирам – кимна Холис. – Тогава благодаря ти, че дойде.

– Според международните закони сега дипломатическият ти имунитет е в сила само от посолството до мястото, откъдето ще напуснеш страната. Така че в момента тук си като по бели гащи. Естествено – тя също.

– Все едно да тръгнеш на лов за вампири и да си загубиш кръста – отбеляза Холис.

– Нещо такова. Предполагам, че вече почти са ти забили дървения кол.

– Да – каза Холис. – Почти са ми го прокарали през сърцето.

Те стигнаха до павирания площад, на другия край на който се извисяваше камбанарията. Холис никъде не забеляза Лиза. Прекосиха открития площад с нормален ход, така че да не привличат излишно внимание. Дъждът се бе усилил и разхождащите се хора оредяваха. Стигнаха до подножието на камбанарията, след това се разделиха и я обиколиха.

– По дяволите! – изруга Алеви.

– Успокой се, Сет. Ще дойде.