Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 23 страниц)

– Полковник Холис, защо се забавихте?

– Вашето външно министерство забави пропуските ни. – Холис се наведе към Буров и добави доста заядливо: – Защо всичко в тази страна се върши за два пъти по-дълго време, отколкото в цивилизования свят?

Лицето на Буров почервеня.

– Какво, по дяволите, искате да кажете?

– Говорите чудесно английски. Това означава точно това, което вие много добре разбрахте.

Лиза бе малко изненадана от острия език на Холис, но подозираше, че той се опитва да накара Буров да се почувства виновен за тяхното закъснение.

Буров се отпусна назад в стола и запали цигара „Тройка“. Дръпна няколко пъти и от топлината тънката хартия и недобре натъпканият тютюн се свиха. Буров автоматично изглади цигарата с пръсти. После каза с по-спокоен тон:

– Това не бе много дипломатично от ваша страна, полковник Холис. Мислех, че дипломатите по-скоро ще си глътнат езика, отколкото да кажат нещо толкова обидно за своята страна домакин.

Холис погледна часовника си нетърпеливо.

– Между дипломати може би е така, но вие знаете кой съм аз, а аз знам кой сте вие. И ако отново се опитате да ми покажете среден пръст, по-добре се пригответе да загубите играта. Ще трябва ли сега да подписваме нещо?

Буров се взираше в цигарата си и Холис си представи какви мисли преминават през главата му.

– Много неща ще трябва да подписвате – стъпка фаса Буров.

– И аз така мислех.

Буров отвори зелена папка и измъкна оттам документи.

– Мисля, че е трябвало да се погрижите за трупа малко по-добре – обади се Лиза.

Буров я погледна. Лицето му имаше вид на човек, който не е свикнал да обсъжда професионални въпроси с жени.

– Така ли? Защо верующие – той използва руската дума за вярващи в Господ – се притесняват за трупа на умрелия? Душата му вече е в рая. Прав ли съм?

– Защо смятате, че съм вярваща?

– Да бяхте ме попитали защо предположих, че знаете руски, госпожице Роудс. Трябва ли да допусна, че сте тук, за да напишете хубава статия за пресата, в която ще разкажете колко привлекателно е едно пътуване с кола из Съветския съюз? Или пък навярно ще опишете бързината и ефективността, с която се транспортира един труп обратно в Щатите след нещастен случай? – Буров за пръв път се усмихна, а по тялото на Лиза преминаха смразяващи тръпки. Тя си пое дълбоко дъх, стараейки се това да остане незабелязано, и каза решително:

– Настоявам тялото да бъде изчистено по-добре и да бъде покрито, както подобава.

– Подразни ли ви с нещо голото тяло на младежа?

– Подразни ме начинът, по който е захвърлен като умряло животно в камерата, полковник.

– Наистина ли? Мен не ме засяга състоянието на тленните останки на господин Фишър. Трябва да се обърнете за това към директора на погребалното бюро.

Буров прелисти документите с отвращение, сякаш за да покаже, че тази страна от тяхната работа е под достойнството му.

Лиза не обърна внимание на съвета на Буров и попита:

– Как предлагате да транспортираме тялото до летището?

– Директорът на моргата ще ви осигури алуминиев ковчег със сух лед – отговори троснато той. – Както във всички цивилизовани страни. Ще трябва да се подпишете, че ще заплатите. Както става това в Америка. – После добави: – Видях, че пристигнахте с жигули. Как смятате да вкарате вътре ковчега?

– Нямаме никакво намерение сами да транспортираме ковчега. Ще ни осигурите подходящо превозно средство и шофьор. Както се прави във всички нормални страни – отговори Лиза.

Буров отново се усмихна, сякаш искаше да покаже, че намира Лиза за доста забавна. Той огледа ватника на Лиза.

– И двамата сте се облекли така, сякаш възнамерявате да изпълнявате ролята на гробари или пък ще носите ковчега. Е, все нещо ще измислим. Може ли да проверя пропуските и документите ви за самоличност?

Холис и Лиза му ги подадоха. Буров се заинтересува от визовите печати в паспорта на Холис и съвсем открито си записа датите на пристигане и напускане на всяка една от десетината страни, посочени в паспортите.

Холис се опитваше да прецени Буров. Мъжът говореше необичайно добър английски и успяваше да изрази на чуждия език, както бързото си остроумие, така и да звучи обидно и саркастично. Руснаците, които имат работа с чужденци, особено от Запада, обикновено са учтиви или поне открити и глуповати, но в никакъв случай не така остри като Буров. Холис реши, че Буров си има доста работа с англоговорещи и навярно е завършил Института за САЩ и Канада в Москва – място, от което са излезли колкото учени и дипломати, толкова и хора на КГБ. Холис бе виждал по американската телевизия много от тези изтънчени руснаци, които обясняваха на чудесен английски позициите на своята страна по всякакви въпроси – от спазване на човешките права до това, защо са унищожили пътнически самолет, пълен с хора. Нямаше да е зле да получи информация за Буров, но се съмняваше дали Алеви или някой друг знае нещо по тоя въпрос. Така или иначе, едва ли истинското му име бе Буров, въпреки че униформата и чинът в КГБ бяха реалност.

– Ще свършите ли скоро с паспортите ни? – попита Холис.

Буров записа още няколко неща, после им ги върна, но задържа пътните пропуски. Той подаде някакъв лист на Холис.

– Автомобилът на загиналия е в окаяно състояние и ще бъде по-лесно, ако подпишете този документ, удостоверявайки, че се отказвате от всякакви претенции към него.

– Искам да видя колата – каза Холис.

– Защо?

– За да преценя дали няма някаква застрахователна стойност.

– Уверявам ви, че няма. Във всеки случай колата е откарана вече в Москва. Ако желаете, ще уведомя посолството за нейното местонахождение. Ще подпишете ли документа?

Холис погледна листа, изписан на руски и на английски. Имаше много цифри, които доказваха, че транспортирането й от Съветския съюз би струвало много повече, отколкото е сегашната й стойност. Но най-важното заключение бе, че изобщо няма начин понтиакът да бъде върнат в Щатите, за да бъде огледан от Съдебния отдел на ФБР. Холис върна документа, без да го подпише.

– Ще реша, след като видя колата.

Буров отново му върна листа.

– Тогава, моля ви, отбележете това тук, за да знаем как да процедираме.

Холис почувства, че вечерта ще бъде дълга. Ако не друго, руснаците бяха поне търпеливи и издръжливи. Той написа нещо на листа, но вместо да го върне обратно, каза:

– Искам копие и за мене.

– Разбира се – Буров му подаде неясно копие от индиго, като едновременно с това взе оригинала от ръцете на Холис.

Лиза остана с впечатлението, че двамата и друг път са решавали подобен проблем: дипломатическия протокол, връчването и получаването, спазването на приоритета, блъфирането и позирането. Няма значение дали става въпрос за прехвърлянето на тленни останки, или за ядрено разоръжаване. Мъжете обичат да обсъждат сделки.

– Точка втора – каза Буров – е списъкът на личните вещи, намерени в дрехите и автомобила. Всичко е в един контейнер и може да бъде изпратено на близките на починалия за сметка на вашето посолство, ако се разпоредите за това. – Той подаде списъка на Холис.

Холис се наведе към Лиза и двамата го зачетоха. Беше на руски. Изглеждаше доста изчерпателен и освен дрехи и багаж съдържаше два часовника, пръстен с инициалите на някакъв колеж, фотоапарат и други дреболии, които очевидно са били приготвени за дребни подаръчета – химикалки, ножчета за бръснене, пощенски картички. На Холис му се стори, че не липсва нищо. Това означаваше, че или селяните, местната милиция и служителите в моргата си имаха всички западни стоки за широка употреба, от които се нуждаеха, или, по-вероятно, че това от самото начало си е операция на КГБ.

– Смазочните масла и другите неща от багажника не са в контейнера, защото са запалими – каза Буров. – Ще забележите, че в колата е имало плодове и зеленчуци, които не могат да бъдат изпратени в Щатите поради забраната на американските митнически власти. Смятаме да изпратим маслата и селскостопанските продукти в американското посолство. Всъщност вие сами можете да ги вземете. Крушите изглеждат доста вкусни.

– Вие вземете крушите, полковник, намажете ги с тънък слой смазочно масло и си ги напъхайте в задника.

– Да ги напъхам? Къде?

Холис знаеше, че Буров говори английски изключително добре, за да разбере къде точно. Буров сви рамене и продължи:

– Всички чекове от Интурист ще бъдат осребрени и в посолството ще бъде изпратен документ от Западната банка, който вие да препратите на най-близките роднини на господин Фишър. Тук имам в наличност 680 долара в чекове „Америкън Експрес“, 72 долара в банкноти и малки суми европейска валута, които ще ви предам още сега. Намерени са и 32 рубли и 78 копейки, които също ще ви предам.

Холис си спомни думите на Фишър от записа. „Дадох му географски карти и пари.“ И това, че французойката му бе казала, че Фишър й е поискал две копейки за телефон. Холис стигна до извода, че Буров е прибавил руската валута към списъка, за да не предизвиква въпроси.

– Не виждам в списъка да са упоменати някакви географски карти – каза Холис. Буров не отговори.

– Фишър на всяка цена трябва да е имал географски карти. – Холис гледаше изпитателно лицето на Буров. – Навярно някой ги е взел.

Буров махна с ръка.

– Тяхната стойност няма да е кой знае каква.

– Все едно, обзалагам се, че и на вас ви се иска да разберете къде са сега тия карти, полковник Буров.

Буров облещи очи срещу Холис.

Сега Холис бе напълно убеден, че Додсън все още не е в ръцете на КГБ – жив или мъртъв. Холис продължаваше да чопли:

– Ако по някакъв начин картите се появят в американското посолство, непременно ще ви уведомя, за да не се притеснявате за тях.

Буров стисна устни, сякаш обмисляше тази възможност, която сигурно му се стори доста обезпокоителна.

– Обзалагам се, че ние ще открием тези карти преди вас.

– Приемам. За какво ще залагаме?

– Цената е много висока, полковник Холис.

Холис кимна. Ако Додсън успееше да се добере до американското посолство или до някой западен репортер в Москва, неговата история щеше да прекрати съветско – американските отношения за почти цяло десетилетие.

Буров като че ли се досети за какво мисли Холис и каза направо, без почти никаква тайнственост:

– Залогът е мир.

– Точно така.

– У нас е и една изщракана фотолента – продължи Буров. – Ще проявим филма и ще изпратим снимките в посолството. Знаете, че КГБ не би позволило през ръцете му да премине една изснимана лента, без да се види какво има на нея. – Той се засмя.

– Не виждам нищо смешно в това. Умрял е един млад човек – отговори Холис.

Буров продължи да се усмихва и на Холис му се прииска да го цапне с юмрук по черешовочервените устни. Лиза понечи да се обади, но Холис сложи ръка на рамото й.

– И, разбира се, вие сте върнали ключа и пропуска обратно в хотел „Русия“.

– Нямаше никакъв ключ, нито пропуск, полковник Холис. Грегъри Фишър изобщо не е стигнал до Москва.

– Много добре знаете, че е стигнал. Ние също знаем.

Неприятната работа по оформянето на документите продължи още половин час. Най-накрая Буров се облегна назад и съвсем неочаквано отбеляза:

– Били сте на разходка в гората.

– Събирахме гъби – вдигна поглед от някакъв документ Холис.

– Наистина ли? Значи вече сте истински руснаци. Познавате ли отровните гъби?

– Мисля, че да. Все още съм жив.

Буров се засмя от все сърце, после се надвеси напред над бюрото си и все още смеейки се, попита:

– Мога ли да видя гъбите? Аз самият ги обожавам.

– Съжалявам, но нямахме късмет.

– Така си и мислех, не и сред борова гора.

Холис предположи, че Буров е забелязал борови иглички по дрехите им или е усетил дъха на бор, който се разнасяше от тях. А може би вече имаше някаква по-определена информация? Трудно беше да разбере човек какво тези хора знаеха наистина и за какво само се досещаха. Знаеха твърде много за всеки служител в посолството, докато Холис знаеше много малко за съветските служители, с които имаше някакъв контакт, и абсолютно нищо за полковник Буров, което веднага го поставяше в неизгодна позиция.

– Ще ни осигурите ли сега камион и шофьор? Искаме да тръгнем за летището.

Буров остана да седи на стола си.

– Невъзможно е по това време на деня. Ще трябва да пренощувате тук.

– Искате да кажете – започна Холис с известен сарказъм в гласа, – че един полковник от КГБ не може да намери камион и шофьор само защото минава шест часът вечерта?

– Искам да ви кажа, полковник Холис, че не е позволено на чужденците да се движат нощем из страната без ескорт. В това число и на дипломатите.

– Тогава ни осигурете ескорт.

– Второ – продължи Буров, – когато пристигнахте, забелязах, че нито задните ви светлини, нито стоповете ви са в ред. Ще трябва да се погрижите за това утре сутринта. За съжаление в Можайск няма нито един автосервиз, нито хотел. Затова пък има совхоз на два километра оттук. Там ще ви осигурят стаи за пренощуване, там ще намерите и монтьор. Ще ви дам бележка и те ще ви посрещнат много гостоприемно.

Холис погледна Лиза, после се обърна към Буров:

– Май че нямаме друг избор. Но настоявам утре сутринта в осем часа тук да ни чака камион с шофьор.

– Това не е Америка и аз не съм американски бос – засмя се Буров. – Аз съм само един обикновен полковник от Държавната служба за сигурност. Очаквайте шофьора между девет и десет. – Той прибра документите в дипломатическото си куфарче и отбеляза нещо в пътните им листове. – Пропуските ви са валидни до 12 часа утре на обяд и ви осигуряват достъп до държавното стопанство. Погрижете се да влезете в Москва преди изтичането на посочения тук час – и Буров им посочи изхода.

– Искам да се обадя в посолството ни – каза Холис.

– Доколкото знам, тук няма телефон. Последвайте ме, ако обичате. – Буров изгаси лампата в стаичката и ги поведе през тъмната морга.

Излязоха на стълбите пред сградата и Буров им обясни как да стигнат до стопанството. Приключи с думите:

– Пред входа ще видите голяма дървена табела с надпис: „Четиридесет години Октомври! Стопанство за зърнени и животински продукти“. Естествено можете да четете на руски, нали?

Холис предположи, че името имаше нещо общо с Великата октомврийска революция, но от думите „червен“, „октомври“, „революция“ и „велик“ можеха да се направят толкова много комбинации, че човек никога не можеше да бъде сигурен.

– Октомврийски животински… какво? – попита Холис.

Лиза едва се сдържа да не прихне.

Буров каза троснато:

– Октомврийски… не, „Четиридесет години Октомври…“

– Какво, по дяволите, означава това?

– Откъде да знам? – отсече Буров. – Вероятно стопанството е било основано в чест на четиридесетгодишнината от Октомврийската революция. – Той изгледа ядосано Холис. – По дяволите, вие сте толкова надменен! Толкова нагъл и самодоволен! Е, един ден ще видим кой… – Буров се опомни и отново възвърна спокойствието си: – Сигурен съм, че лесно ще го намерите. В административната сграда спи едно възрастно семейство. Чукайте по-силно.

– Къде можем да намерим телефон? – попита Лиза.

– В стопанството. Там има и душове, така че ще можете да се измиете от смолата. – Буров докосна с пръст едно лепкаво петно върху ръката й.

Лиза рязко се дръпна.

– Кола под наем, а? – приближи жигулито той и погледна номера.

– Нямаше свободни коли в посолството, затова.

– Дори и така да е, полковник Холис, нямате право да карате тая кола.

– Не вдигайте много пара за нищо, полковник.

– Тая кола много зор е видяла – каза Буров, след като я огледа. – Кал, борови клони… – Той събра шепа борови иглички от покрива и леко ги преся през пръстите си. – Вратите и калниците са смачкани съвсем наскоро. Ще ви одрусат здравата за това. Откъде я наехте?

– Нае я мой подчинен.

– Мога ли да видя документите й?

– Не.

– Не?

– Не. – Холис отвори вратата откъм волана. – Лека нощ, полковник Буров. Лиза отвори другата врата и се качи, но Буров й попречи да я затвори.

– Около Можайск има три интересни забележителности – църквата „Свети Николай“, останките от манастира „Лужецкий“ и Бородино. Ако станете рано, ще успеете да разгледате и трите. Бородино представлява особен интерес за западните туристи заради „Война и мир“ – каза той.

– Не се вълнувам от бойни полета – отговори Холис.

– Така ли? За нас, руснаците, това е вродена страст. Твърде много войни е имало по нашите земи. Продължаваме да мислим, че сме длъжни да дадем урок на другите.

– Според мен и едните, и другите не са научили нищо от Бородино – съвсем недипломатично заяви Холис.

Буров го погледна учудено.

– Трябва да препрочетете историята. Това е била велика победа за Русия.

Холис го гледаше изкосо. Той смяташе, че най-страшният недостатък на съветската система не е нито икономически, нито политически, нито пък военен, а чисто информационен. Съветските власти изопачаваха истината и реалността.

– Ако няма какво повече да добавите, моля ви, затворете вратата на госпожица Роудс – обърна се Холис към Буров.

Буров се отдалечи, без да затвори вратата, и Лиза рязко я дръпна и заключи.

– Да не се изгубите! – провикна се Буров от тротоара. – И карайте внимателно по магистралата. В хладилната камера няма място за още два трупа.

– Защо не ходиш да се чукаш, полковник.

– И ти също, полковник.

След това, добре знаейки правилата на играта, едновременно си отдадоха чест и си пожелаха лека нощ.

11.

Веднага щом се отдалечиха от моргата, Холис забеляза, че ги следва черна чайка. Намали скоростта по тъмните тихи улички на Можайск и чайката направи същото.

– Полковник Буров е проклет кучи син – обади се Лиза.

– Сигурно се е скарал с жена си тая сутрин.

– Дали знаеше за отклонението ни при Бородино, или не?

– Просто направи правилно заключение. Съвсем скоро след като открият двамата простреляни патрули, няма да има никакви съмнения.

– Ще се опита ли да ни убие заради това?

Преди да отговори, Холис помисли малко.

– Не, не заради това.

– А заради онова, което видяхме ли?

– Може би – отговори Холис. – Все едно, нали още в Москва ти казах, че тия хора са непредсказуеми. Нашата най-добра защита е да бъдем още по-непредсказуеми.

– Искаш да кажеш, че не трябва да ходим в онова стопанство?

– Точно така.

– Ще успеем ли да се върнем в Москва?

– Никакви шансове… – Холис отново погледна в огледалото назад. – Както се казва, „имаме си опашка“.

– Тогава да отидем някъде другаде, където да бъдем сами.

Холис се усмихна. Стигнаха до центъра на града, където дървени двуетажни сгради обгръщаха кръгово кръстовище. Уличните лампи светеха, но нямаше други доказателства, че тук живеят хора. Главната улица продължаваше извън града в старото шосе от Минск за Москва и Холис тръгна по него на запад към селското стопанство. Чайката ги следваше. Холис се питаше дали вътре не са Борис и Игор.

Шосето извиваше настрани и се отдалечаваше от Москва река. Съвсем скоро установиха, че се движат по доста тъмен, зле асфалтиран път, сами сред обширните руски поля. Холис не виждаше никакви светлинки, освен фаровете на чайката зад него.

– Коя е по-бърза – чайката или жигулито? – попита Лиза.

– Не питай.

– Нямаш друго оръжие у себе си, нали?

– Тук, на откритото, могат доста лесно да ни убият.

– Не е чак толкова лесно. Може би просто искат да се уверят, че ще стигнем до стопанството без каквито и да е инциденти?

– Може би.

В действителност Холис не можеше да разбере какво точно им готвят. Съжаляваше, че изхвърли пистолета, но според съветските закони той бе криминален престъпник, а криминалните престъпници винаги унищожават доказателствата. И наистина, ако хората в чайката намереха неговия „Токарев“, най-малкото щяха да го обвинят в убийство, дипломатическият му имунитет изобщо нямаше да му помогне. Най-вероятно щяха да го убият. От друга страна, ако сега пистолетът му бе у него, можеше да елиминира ония от чайката.

Лиза прегледа плика, пълен с документи и чекове, които Буров им даде.

– Дори и да са убили онова момче, много са коректни по отношение на закона.

– Само когато им отърва. Усети ли, че полковник Буров се притесняваше за майор Джак Додсън?

– О, да. Майор Додсън е все още на свобода с рублите и картите на Грегъри Фишър.

– Точно така. И ако майор Додсън успее да стигне до посолството, закъдето, предполагам, е тръгнал – добави Холис, – тогава върху вентилатора ще се изсипят тонове лайна и ще се разхвърчат чак до Вашингтон. Само след седмица всички ще си бъдем у дома и тук ще остане само портиерът да изпълнява ролята на шарже д’афер.

Лиза не каза нищо.

На три километра след града Холис и Лиза забелязаха огромна дървена табела, забита на два кола, с името на совхоза. Под него се четеше въодушевено обещание: „Ще се борим да преизпълним плановете на Централния комитет.“

– Е, съдружник, добре дошъл в Мързеливото червено революционно октомврийско ранчо – каза Лиза.

Холис леко се усмихна и зави по чакълестия път, после продължи към стопанството. Вече се различаваха множество голи дървени селскостопански постройки, ръждясали навеси и бетонна сграда на три етажа, за която Холис реши, че е комуната, където живеят селскостопанските работници и техните семейства, бекярите и приходящите работници и механици – всички под един покрив. Апартаментите се състояха от самостоятелни всекидневни и спални, но кухните, трапезариите, тоалетните и баните бяха общи. Според Холис в тия панелни сгради, издигащи се сред кооперативните блокове, имаше нещо от „Смелия нов свят“, имаше нещо неестествено у хората, които ги обитаваха, без да имат собствен двор или градина, у хората изкачващи се пеш по стълбите до квартирите си.

Лиза погледна назад:

– Фаровете на чайката също свиха по тоя път… Току-що светлините на колата изгаснаха.

Холис мина покрай комуната и забеляза малката тухлена постройка, за която Буров ги бе осведомил, че е административната сграда. Един от прозорците светеше. Холис изгаси фаровете, мина покрай сградата и продължи нататък.

– Не мислиш ли, че това може да е клопка? – попита Лиза.

– Твърде е възможно.

– А сега какво ще правим?

– Нашето малко жигули няма големи шансове по главното шосе, но тук, по черните пътища, ще можем да се измъкнем от чайката – отвърна Холис.

– Това още едно нарушение на пътния лист ли ще бъде?

– Твърде е възможно.

Не беше достатъчно светло, но Холис успяваше да следва мръсния чакълест път по заобикалящите ниви на славния руски чернозем. Той натисна педала и винаги когато забележеше разклонение, удряше спирачки и завиваше по него. Без светлини жигулито бе буквално невидимо и след петнайсет минути криволичене напосоки Холис заяви:

– Изгубихме чайката. Но за съжаление и ние се изгубихме.

– Шегуваш ли се?

– Някъде назад не видя ли мотелчета?

– Да, много назад. На разстояние две години и 18 хиляди километра. Но, Сам, ти наистина знаеш как да осигуриш чудесни развлечения на една жена. Позволи ми следващия път аз да платя обяда.

– Радвам се, че не си изгубила чувството си за хумор, госпожице Роудс, колкото и да е блудкаво. Е, все пак според мен по-добре е да си се изгубил, от колкото да си мъртъв. Смятам да спим под някой навес и да изчакаме да се съмне.

Лиза спря отоплението и свали прозореца.

– Навън температурата е почти под нулата, а все още е само девет часът.

– Да, наистина е малко студеничко. Взела ли си си гащи с крачоли?

– Сам, трябва да намерим някакъв подслон. – Тя се замисли за момент, после продължи. – Според мен вече сме доста далеч от онова държавно стопанство. Ако случайно открием колхоз – може селяните да ни приютят за някоя и друга рубла. Само да не задават въпроси.

– Да не задават въпроси? Тук, в Русия?

– Колективните стопанства се различават от държавните. В колхоза ще усетиш гостоприемството на руския селянин. Имам им доверие.

– Та ти никога не си ходила по селата! Откъде знаеш, че селяните са дружелюбни?

– Инстинктът ми подсказва.

– Мисля, че си чела твърде много руски романи от XX век. – Той сви рамене. – Е, добре. Ще ти се доверя. – После добави. – Желанието ти да видиш руско село ще се изпълни по-скоро, отколкото очакваше.

Пътят бе силно изровен от селскостопански машини. Изобщо нямаше чакъл, а само пръст и пепел. Движеха се на запад и след петнайсет минути на хоризонта се появиха електрически стълбове. Подкараха към тях и стигнаха до първата изба на едно малко селце. Холис намали скоростта и каза:

– Не се виждат никакви светлини. Всичко е тъмно.

– Минава девет часът, Сам. Те са уморени. Нали са селяни. Това не е Москва.

– Вярно. В Москва си лягат в десет. – Холис спря колата и надникна през прозореца. – Струва ми се, че завихме наляво към миналия век.

Той изгаси мотора и двамата се заслушаха в мъртвата тишина. Холис слезе от колата и се огледа. Като по-голямата част от селска Русия, и това селце се перчеше, че има електричество, но Холис не видя никакви телефонни жици, никакъв автомобил, нито дори постройка, достатъчно голяма да бъде гараж. Селото беше просто добре изолирано.

– Очевидно не възнамеряват да показват това място на чужди високопоставени личности – каза Холис.

Предният прозорец на една от избите светна, а след него се появиха още няколко светлинки. Отвори се врата и на калната пътека излезе мъж.

– Говори ти – обърна се Холис към Лиза.

Мъжът се доближи и Холис видя, че е някъде между четиридесет и шейсетгодишен. Бе обут с дебели галоши и навярно току-що се бе облякъл набързо.

– Привет! Ние сме американски туристи – заговори на руски Лиза.

Мъжът мълчеше. Отвориха се още няколко врати и на калната пътека излязоха и други хора.

Холис се огледа. От двете страни на пътя имаше по около десетина изби, а зад тях се виждаха кочини и кокошарници. Около всяка градина имаше ограда, а в ъгъла на всеки двор – външна тоалетна. На десетина метра надолу по пътеката се виждаше един-единствен кладенец с ръчна помпа. Цялото място изглеждаше невероятно запуснато и на този фон селата около Москва му се сториха процъфтяващи.

Около Холис, Лиза и жигулито вече се бе насъбрала тълпа от около петдесетина души – мъже, жени и деца. Холис каза на Лиза на английски:

– Кажи им, че идваме от Земята с послание за мир и искаме да ни заведат при техния вожд.

Тя го погледна, едновременно ядосана и разтревожена, после се обърна към мъжа, който бе излязъл пръв.

– Колата ни нещо се повреди. Можете ли да ни подслоните за през нощта?

Селяните се спогледаха, но за голямо учудване на Холис никой нищо не каза. Най-после селянинът, към когото се обърна, проговори:

– Искате да спите? Тук?

– Да.

– Недалече оттук има държавно стопанство. Там ще има свободни места, защото реколтата вече е прибрана.

– Мисля, че колата няма да издържи дотам. Тук има ли телефон или някаква кола? – попита Холис.

– Не. Но мога да изпратя някое момче с колело дотам.

– Не искаме да ви създаваме такива главоболия – каза Холис, а гласът му прозвуча толкова любезно, че сякаш изненада мъжа. – По-добре аз и жена ми да останем тук, при вас.

Холис се вгледа внимателно в лицата на хората. Бяха грубовати, кожата им бе напукана и имаше цвета на земята, върху която стояха. Дрехите им не се различаваха кой знае колко от дрипави парцали, а подплатените им ватники съвсем не бяха така чисти като ватника на Лиза. Мъжете бяха брадясали, а жените съчетаваха оная необикновена руска комбинация от дебели тела и изпити лица. Половината от зъбите им бяха почернели или изобщо липсваха и от мястото, където стоеше, Холис долавяше киселата миризма на пот, смесена с миризмата на водка. „Господи, помисли Холис, това реалност ли е?“

– Може би идеята ми не бе много добра. Искаш ли да си тръгваме? – каза Лиза на английски.

– Вече е твърде късно. – Той се обърна към мъжа. – Ще ви платим за нощувката.

Мъжът поклати глава.

– Не, не, но ще ви продам малко масло и марули, а в Москва ще можете да изкарате доста повече пари от тях.

– Благодаря – каза Холис. – Ще преместя колата, за да не пречи на движението. – Той се обърна към Лиза. – Върви да се запознаеш.

Холис се качи в колата и я подкара надолу по пътя към купа сено, която бе мярнал на идване. Паркира жигулито така, че да не се вижда от пътя, взе куфарчето си и излезе. Върна се при хората и завари Лиза да бърбори с тях.

– Нашият домакин се казва Павел Фьодорович, а това е жена му Ида Агарьова. Всички са впечатлени от нашия руски – обясни Лиза на английски.

– Каза ли им, че си графиня Путятова, а навярно те са твоя собственост?

– Не се заяждай, Сам.

– Окей.

– Освен това разбрах, че мястото се нарича Яблоня – ябълково дърво, и е едно от селцата на голямото кооперативно стопанство, наречено „Червен пламък“. Административният център е на около пет километра на запад. В него не живее никой, но в тракторния навес има телефон. Утре сутринта там ще има монтьори и ще можем да използваме телефона.

– Много добре. Повишавам те в чин капитан.

Холис се представи като Джо Смит.

– Наричайте ме Йосиф – каза той.

Павел ги запозна с двайсетината семейства в селото, включително сина си Михаил – шестнайсетгодишно момче, и дъщеря си Зина, която бе година-две по-голяма от него. Докато ги представяше, всички се усмихваха, а някои от по-старите дори сваляха шапките си с лек поклон – древен руски жест на уважение сред селяните. Холис искаше да се махнат от пътя, защото чайката можеше да се появи отнякъде.

– Жена ми е уморена – каза той на Павел.

– О, да. Последвайте ме.

Той поведе Холис и Лиза към избата си, без да ги попита за багажа им. Това означаваше, че те или знаеха, че двамата бягат от някого, или вземаха куфарчето му за багаж.

Влязоха в предната стая на избата, която се оказа кухня. Вътре имаше печка за отопление и готвене с дърва, а около нея бяха разхвърляни 5–6 чифта ботуши. В ъгъла имаше маса и столове, сковани от чам, а по дървените стени висяха тенджери и тигани. На отсрещната стена бяха подпрени два кални велосипеда. Съвсем неестествено изглеждаше хладилникът, включен в контакт на тавана, от който висеше една-единствена крушка без абажур. На другата маса, разположена между печката и хладилника, имаше корито, пълно с мръсни съдове. Холис видя на пода тиган с каша от черно брашно и си спомни едно селско стихче:

Щи да каша, пища паша.

Зелева чорбица и каша

са нашата храница.

Павел измъкна два стола.

– Седнете, седнете.

Холис и Лиза седнаха.

– Водка. Чаши – изломоти Павел на жена си.

Вратата се отвори и в стаята влязоха мъж и жена с момиче на около 15–16 години и едно по-малко момченце. Жената остави на масата купа с краставици и се дръпна настрани с децата. Мъжът седна близо до Холис и се усмихна. Влезе още едно семейство и сцената се повтори. Жените стояха прави около стените, а яките им ръце бяха скръстени на гърдите – като сиамски слуги, готови да се размърдат, ако някой поиска нещо. Децата седяха на пода до нозете на майките си. Ида даде на някои от тях кисел – гъста напитка, приготвена от сок от круши с картофено брашно. Мъжете – вече около петнадесет – седяха около масата на столове, които децата бяха донесли отнякъде. Лееше се водка, а някой донесе и американско бренди. Всички пиеха от изпочупени и не съвсем чисти кафени чашки. Масата се отрупа със закуски – руския еквивалент на ястия за коктейл, предимно нарязани зеленчуци, купа с варени яйца и солена риба. След втората водка Холис се обърна към Лиза: