Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 23 страниц)

– Всички мъже са свине. Това съвсем не е смешна история.

– О, тогава ми се стори смешна. Сигурно и на теб би се видяла смешна, ако беше там.

– Знаеш ли, работата на разузнавача е… както и да е, не ти подхожда. Не можеш ли да се измъкнеш? Искаш ли да се измъкнеш?

– Искам отново да летя.

– Така ли? Или просто така си говориш открай време?

Холис седна върху един кашон, без да отговори.

– Съжалявам, Сам. Много бързам. Не те притежавам. – Тя допи уискито си. – Все още. Искаш ли още едно?

– Не.

– Аз пък искам. Нервно ми е.

– Виждам.

Тя си наля отново, после взе цигарите си от една празна етажерка. На вратата се позвъни.

– Аз ще отворя. – Лиза слезе по стълбите и се върна с Чарлз Банкс.

– Здравей, Сам. Според Лиза няма да ви обезпокоя.

– Сигурно е така. Съблечи си палтото, Чарлз.

– Не, минавам само за няколко минути.

– Ще пийнеш ли? Има само уиски.

– Едно малко. Със сода или с вода, все едно.

Лиза отиде в кухнята. Банкс се огледа, после каза:

– В кариерата ми и през живота си много пъти съм виждал тая картина. Баща ми работеше към външното министерство.

Лиза се върна с чаша леденостудена вода и я допълни с уиски. Подаде я на Банкс. Той вдигна чашата си.

– Нека бъда първият, преди още да е започнало соарето по случай изпращането ви, който ще ви пожелае и на двамата суперкъсмет в кариерата и много лично щастие.

Чукнаха се и отпиха. Банкс остана прав и се обърна към Лиза:

– Тъкмо казвах на Сам, че съм отроче на дипломати.

– Не бях чувала за това, Чарлз. Честно казано, тук почти никой не знае нищо за вас.

– Е, някои хора знаят. Прекарал съм живота си из разни дипломатически мисии. Всъщност моят баща, Прескът Банкс, е бил на работа тук през 1933 г. – в първата дипломатическа мисия след революцията. Бях на осем години и си спомням някои неща от Москва. Тогава тя беше доста мрачно място. – Той се усмихна. – Знам, знам. Както и да е, видях Сталин, когато бях някъде на 10 години, струва ми се.

– Колко вълнуващо – каза Лиза. – Спомняте ли си го?

– Спомням си, че миришеше на тютюн. Баща ми на шега ми каза, че ще видя царя на всички Русии. После, когато ме представяха пред него в апартамента му в Кремъл, аз му казах, че съвсем не прилича на цар на всички Русии. Сталин се засмя, но майка ми едва не припадна.

Холис се усмихна.

– Значи не си бил толкова учтив както сега, а?

Банкс се засмя леко.

– Не, това бе първият ми дипломатически гаф. – Той разклати леда в чашата си. – Е, а сега няколко служебни въпроса… – Той се огледа. – Няма да е зле да пуснеш музика, Лиза.

Лиза кимна и се приближи до някакъв магнетофон върху шкафа.

– Вече опаковаха стереокасетофона ми. Тук има няколко ролки. Чарлз, слушали ли сте Жана Бичевская, руската Джоан Бей?

– Страхувам се, че не познавам добре съвременната руска музика. Сигурен съм, че ще е подходяща за нашата цел.

– Добре. – Лиза нагласи ролката и натисна копчето. В стаята се разнесе нежен китарен звън, а след това и красив, ясен руски глас. – Песните й ме натъжават. Опитах се да й уредя едно турне в Америка, но тия копелета не я пуснаха да излезе от страната. Не можах дори да разговарям с нея. Не зная нито къде живее, нито нещо друго за нея. Знам само, че обожавам гласа й. Предполагам, че е политически неблагонадеждна.

– Наистина има чудесен глас. Поне й позволяват да пее – каза Банкс.

Тримата се доближиха до магнетофона и Лиза го усили малко.

– Мисля, че така е добре. Давай, Чарлз. Какво има? – попита Холис. Банкс преглътна.

– Да. Първо, оня ден и двамата сте изчезнали за малко и тук, както и във Вашингтон, се притеснихме, че сте се забъркали в някоя неприятност. Посланикът ви умолява да не напускате района на посолството до понеделник сутрин, когато ще бъдете откарани до летището под охрана. Надявам се, че това няма да ви затрудни много.

– Не, ни най-малко – отговори Холис, – защото не приемам заповеди от посланика. Аз и Лиза имаме намерение да ходим на църква в града в неделя.

Банкс едва не извика:

– Защо искаш да ги предизвикваш и да излагаш себе си и Лиза на опасност?

– Но, Чарлз – каза Холис почти заядливо, – наистина ли вярваш, че съветското правителство или пък неговите органи за държавна сигурност биха дръзнали да извършат покушение над живота ни, когато нашите дипломати обсъждат нови перспективи за съветско-американските отношения?

Банкс отговори доста сухо:

– Може би съветското правителство не би го направило, но от КГБ мога да очаквам всичко, както и ти самият. Подобен проблем си имаме и тук с господин Алеви, защото неговата организация като че ли преследва някакви свои цели във външната политика. В действителност, ако между КГБ и ЦРУ изобщо може да има нещо общо, то това е желанието им да осуетят всяка положителна промяна, водеща до сближаването между двете правителства.

– Това звучи доста пресилено – обади се Холис.

– Така смята цялата наша дипломация.

– Чарлз, много се дразня, когато дипломатическите кръгове тук или където и да е другаде се опитват да заемат високи морални позиции. Моята работа, както и на Алеви, може да не се харесва на теб и на началниците ти, но за съжаление тя е изключително необходима. А вече стана ясно, че външното министерство ще отпусне някои помощни служби към разузнавателната секция на мисията. Никой от моя кабинет или пък от кабинета на Алеви никога не те е молил за нещо повече от подслон, храна, съдействие и разбиране. Никога не сме компрометирали с нищо личния състав на посолството. Този, който ще ме замести, ще има тежка работа и заслужава не само уважението, но и съчувствието ти.

Банкс остави питието си на една етажерка.

– Лично аз съм напълно съгласен с теб. Светът много се промени от времето, когато единствените разузнавачи в посолствата бяха няколко души от външното министерство, неофициално известни като хора от разузнавателните служби на Държавния департамент. Все едно, опасенията на посланика по настоящия случай… опасенията дори на Белия дом, да ви призная цялата истина са, че някои от вас – ти, Сет Алеви, военноморското аташе, военновъздушното аташе или някои от хората, които работят за вас – ще използват тая история около Фишър и Додсън като средство да осуетят дипломатическите инициативи. Ето това е.

Холис наля още уиски в чашата на Банкс и му я подаде.

– Съжалявам, но последната дума по този въпрос ще бъде моя, Чарлз. Вие се страхувате от нас като от прокажени, но искам да ти напомня, че много от победите на военните сили и на разузнаването, завоювани с кръв, са били изгубени именно от Държавния департамент и от външното министерство. Аз съм се сражавал на война, и баща ми се е бил на война, и твоят баща… е, чувал съм името Прескът Банкс. Искам да ти напомня за „блестящото представление“ на Държавния департамент в Ялта и Потсдам, когато твоите предци дадоха на Сталин всичко, с изключение на западната ливада на Белия дом. Точно затова сега сме на тоя проклет хал.

Червендалестото лице на Банкс стана още по-червено. Пое си дълбоко дъх, после отпи глътка от уискито.

– Да, тогава не сме се представили в най-добрата си светлина. На стари години баща ми съжаляваше за тогавашното решение.

Лиза наля още уиски на всички и каза:

– Знам че миналото е пролог към бъдещето, но вие, старчета, говорите за неща, които са се случили, преди аз да съм се родила.

– Е, добре – каза Банкс, – ето ви тогава малко по-пресни новини. Както знаете, родителите на Грегъри Фишър са изискали аутопсия на трупа. Получихме резултатите.

– И? – попита Лиза.

– В медицинската експертиза се казва, че смъртта не е настъпила в резултат на нараняванията по тялото.

– А каква е причината за смъртта? – попита бързо Лиза.

– Сърдечен удар.

Холис се намеси:

– Сърдечният удар е причина за всички видове смърт. Но какво е накарало сърцето да спре?

– Отчасти травмите. Но преди всичко – алкохолът. В кръвта и в мозъчната тъкан на господин Фишър е имало смъртоносно количество алкохол.

– КГБ са го натъпкали с алкохол преди това – каза Холис – посредством тръбичка, вкарана в стомаха. Чудесен начин да се справиш с някого, защото почти всеки си пийва от време на време.

Тая тема не бе много по вкуса на Банкс.

– Така ли? Възможно ли е това да се направи? – Той гледаше Холис така, сякаш откриваше някакъв нов човешки вид. – Но това е ужасно.

– Значи нямаме никакво доказателство – каза Лиза, – което да може да се използва пред съда или за протест в дипломатическа нота, ако някой все пак реши да предприеме подобни действия?

– Точно така, нямаме – отговори Банкс.

– Вярвате ли, че Грег Фишър е бил убит? – попита Лиза. Банкс се замисли за момент.

– Косвените доказателства до известна степен насочват натам. Аз не съм идиот, Лиза, нито пък посланикът.

– Това звучи доста обещаващо. – После тя добави: – Ценя високо вашата позиция.

Банкс се усмихна насила.

– Наистина ли? Искам да ви кажа, че лично аз се възхищавам от чувството ви за честност и моралната ви смелост. И посланикът също. И въпреки това аз съм тук за да ви заявя, че ако някой от вас изпусне дори и една дума за този инцидент в Щатите, и двамата ще бъдете уволнени, а вероятно ще бъдете изправени и пред съд… Ясно ли е?

Холис се доближи до Банкс.

– Мисля че нито ти, нито който и да е друг извън Пентагона имате право да се разпореждате с моята военна кариера.

– Точно обратното, полковник. А що се отнася до госпожица Роудс, ако се опитате да проявите инициатива, като направите разкритие в частната си кариера, то след това ще ви бъде по-трудно, отколкото си мислите, да си намерите работа в някоя правителствена агенция.

Тя остави чашата си.

– Според мен, Чарлз, вие сте прекарали твърде дълго в Съветския съюз. В моята страна не заплашваме по тоя начин.

Банкс сякаш се смути.

– Съжалявам… Просто предавам информация.

Последва неловко мълчание, после Банкс подаде ръка за довиждане.

– Ще се видим на вашето прощално парти.

Лиза пое ръката му.

– Да, естествено, ако дойдете. Ние със сигурност сме там. – Тя се усмихна. – Харесвате ми, Чарлз. – Тя го целуна по бузата.

Банкс се усмихна сконфузено, после подаде ръка и на Холис и каза:

– Най-несвободните хора в едно свободно общество са хората като нас, които са се заклели да защитават конституцията.

– Това е част от иронията на съдбата – съгласи се Холис.

След като Банкс си тръгна, Лиза направи следния коментар:

– Направи ни на пух и прах, а после ни остави сами да си лижем раните.

– Не му е лесно и на него.

– Та на кого ли му е лесно?

25.

Сам Холис набързо опъна униформата си, после влезе в голямата зала за приеми на посолството.

Според протокола не бе необходимо той или Лиза да стоят до вратата и да посрещат другите, нито да има централна маса, което за него бе добре дошло. Но протоколът изискваше той, като женен мъж, чиято съпруга временно отсъства, да се появи без жена. Лиза бе пристигнала преди него и той я видя сред залата да разговаря с нейни колеги.

Залата за приеми беше с високи прозорци. Стените й бяха покрити с мрамор от Карара, а от високия таван висяха три големи полилея от неръждаема стомана. Подът бе покрит с паркет.

Почти всички от приблизително тристате мъже и жени, живеещи в посолството, бяха поканени и Холис не се съмняваше, че повечето от тях са тук. Ако това бе в Лондон или Париж, би го поласкало, но в Москва човек лесно би събрал петстотин западняци на някое парти, стига да има музика и храна.

Холис предположи, че отсъстват тези, чийто ред е да се възползват от финската дача през уикенда. Не присъстваше и военният контингент, наброяващ около тридесетина души. Някои бяха дежурни, но останалите според Холис се намираха в един блок за чуждестранни граждани наблизо до посолството, където те по неведоми пътища се бяха сдобили с апартамент, който наричаха „Студио 54“. Холис предполагаше, че там си правят дискотека, пият и „водят мацки“, а това последното си е чисто нарушение на правилата. Но от времето на големия скандал по повод сексуалното поведение и шпионската дейност на някои от тях интендантството на военноморските сили реши, че въпреки че техните момчета са от желязо, либидото им съвсем не е. Сбирките на „Студио 54“ в действителност се насърчаваха с цел войничетата да са на едно място с рускините. Никой от тях не подозираше, но Холис знаеше, че четирима от военната охрана всъщност бяха офицери от военноморското контраразузнаване. Осени го мисълта, че светът е пълен с професионални тайни агенти, и беше тъжно, че американците не си вярваха вече дори един на друг.

Холис забеляза, че покрай стените бяха наредени кръгли маси, но повечето от хората стояха на групички с чаши в ръце. В дъното на залата имаше голяма шведска маса, където някои си похапваха.

Холис погледна часовника си. Партито бе започнало преди час и той бързо пресметна, че вече всички са го изпреварили с около три питиета. Огледа се за бара и видя Джеймз Мартиндейл, съветник по протокола, да идва към него.

– Здравейте, Сам.

– Здравейте, Джим.

Холис харесваше тоя мъж въпреки безсмислената му работа и скованото му държане. Мартиндейл тържествено заяви:

– Организирали сме чудесно парти във ваша чест, полковник.

– Да, виждам. Много съм поласкан. Отначало си мислех, че по-скоро хората ще предпочетат да наблюдават смяната на караула пред мавзолея на Ленин, отколкото да дойдат тук.

Мартиндейл сякаш не долови шегата и продължи:

– Сигурно сте наясно, че поради обстоятелствата, при които напускате страната, не сме поканили никой от вашите познати от съветските военновъздушни сили, нито пък някой друг съветски държавен служител.

Холис си помисли, че това бе повече от очевидно.

– Нямахте желание да ги храните, нали?

– Освен това не изпратих покани и на никое от другите посолства, за да не ги поставям в конфузно положение.

– Много сте съобразителен.

– Въпреки всичко обаче неофициално поканих приятелите ви, заемащи вашата длъжност в посолствата на Британия, Канада, Австралия и Нова Зеландия.

– Ние, англосаксонците, трябва да се поддържаме и да се съюзяваме срещу славянските орди.

– Да, прав сте. Ще се отбият и някои други военни аташета на страни от НАТО, за да ви пожелаят на добър път.

– Искате да кажете, че ще дойдат моите приятели разузнавачи от всички останали страни, които са в лоното на християнството? Надявам се, че сте поканили и ирландците.

– Да, поканих ги. Най-добре всичко да бъде съвсем неофициално, за да не си мислят нашите домакини, че ги обиждаме.

– Но ние наистина ги обиждаме. Да не мислите, че ако ме бяха изритали от Англия или Ботсуана, щях да дам каквото и да е парти?

– Ами от гледна точка на протокола…

– Къде е барът?

– В оня ъгъл, ей там. Поканил съм и журналисти – около трийсетина, и техните половинки. Повечето от тях ще се отбият, но няма да задават въпроси.

– Добре обмислено.

– Обясних всичко това на госпожица Роудс и тя го прие с разбиране.

– Какво се очаква от мене – да скърбя и да се покая ли?

– Не, просто това ми е работата.

– А сега мога ли да отида вече при бара?

– Бих искал да се възползвам от възможността да изразя своите най-добри пожелания към вас и възхищението си от работата, която свършихте тук.

– Благодаря. Аз…

– Това бе най-доброто, което можеше да се направи при създалите се обстоятелства. – И той махна с ръка към залата.

– Вижте, не са ме хванали да шибам някой милиционер. Просто ме хванаха да шпионирам. Не е голяма…

– Посланикът и съпругата му също ще се появят, но няма да се задържат дълго, защото имат и друг ангажимент.

– Пиян ли сте?

Мартиндейл се ухили и лицето му се разкриви.

– Пийнах няколко.

Холис се засмя. Мартиндейл го хвана под ръка.

– Елате с мен.

Холис бе отведен в предната част на залата за приеми, където имаше подиум и катедра с микрофон на нея. До едно пиано се беше изправил квартет музиканти любители. Холис се сети, че навремето това пиано бе в официалното жилище на посланика и някакви вандали го бяха раздрънкали няколко часа преди представлението на Владимир Фелтсман – известен пианист, еврейски дисидент. КГБ бе силно заподозрян и Алеви изпрати копие от сметката за поправка на пианото до Лубянка. Някакъв мръсник оттам им изпрати следния отговор: „Чекът е в пощенската кутия.“

Холис се качи на подиума. Лиза го последва, придружена от секретарката на Мартиндейл. Двамата си размениха леки усмивки.

Мартиндейл кимна към оркестъра и те изсвириха няколко акорда, които привлякоха вниманието на всички присъстващи. Мартиндейл почука с пръст по микрофона и заговори:

– Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте на това мило тържество. Да ви представя виновниците за нашето събиране – полковник Сам Холис и госпожица Лиза Роудс.

Последваха ръкопляскания и Холис видя доста глуповати усмивки. Очевидно всички бяха във весело настроение.

– Длъжен съм да ви припомня – каза Мартиндейл, – че тази зала не е обезопасена и че всичко, което казвате, се подслушва от сградата отвъд улицата. Така че ви съветвам да внимавате какво говорите, да не подмятате обидни забележки по адрес на нашите домакини и да не забравяте, че експулсирането на полковник Холис и госпожица Роудс е голям позор за всички нас.

Някои в залата се подсмихнаха.

Мартиндейл се протегна назад, измъкна иззад катедрата две парчета син сатен, разгъна ги и ги вдигна във въздуха. Всички се изсмяха. Холис видя, че това бяха две от ония ленти, с които се препасват посланиците при определени случаи. Тези естествено бяха фалшиви. На тях с лъскави червени букви бе написано: „Персона нон грата“.

Лиза затисна устата си с ръка и се изсмя.

Мартиндейл се обърна към тях и съвсем тържествено, както изискваше церемонията, препаса лентите през гърдите им. После обясни по микрофона:

– За сведение на дипломатите, които не знаят латински, „персона нон грата“ означава „човек, който не прекланя глава“.

Лиза пошушна на Холис:

– Страшно съм изненадана.

– Благодари се, че Мартиндейл не ти закачи някоя алена буква „П“*.

[* Прави се аналогия с романа „Алената буква“ от американския писател Натаниел Хоторн 1804–1864, в която буквата „П“ е символ на прелюбодеяние. – Б.пр.]

– На мене ли трябва да я закачи? Ами на тебе?

Мартиндейл обяви:

– Преди да започнем с музиката и танците и най-вече преди да се появи посланикът със своята съпруга, ще дам думата за благодарствени речи и поднасяне на награди. Бих искал да ви представя другаря Владимир Слизистмиш, който ще поднесе първата награда.

Хората, които разбираха руски, се изсмяха, като чуха думата, която означаваше „слизест, лигав“.

В залата влезе един от младите консулски съветници – Гари Уорник, облечен в кафяв костюм, който му бе с няколко номера по-голям. Косата му бе зализана назад, на ризата му бе нарисувана червена вратовръзка и беше бос. В залата избухна силен смях.

Уорник се качи на подиума, целуна почти във въздуха Холис по двете бузи, после удостои Лиза с дълга целувка по устата. Холис помисли, че вечерта ще бъде дълга и отегчителна.

Уорник се обърна към публиката:

– Другарю Американска свиня, благодаря, че мене тук поканил. Сега аз поднесе награда на полковник Холис.

Мартиндейл отведе Холис до подиума, а Уорник започна с гръмкия си глас:

– Полковник, по заповед на централния комитет аз вас награждава за системно неизпълнение ваша норма с орден „Лимон“. – Уорник окачи около врата на Холис червена панделка, на която висеше една круша, и поясни: – Съжалявам, няма лимони.

– Разбирам.

Всички започнаха да ръкопляскат. Уорник направи знак на Лиза да се качи на подиума.

– А вас, сексапилна дамо, по заповед на централния комитет аз награждава с медал „Социалистическа погача“, защото вие цяла година спали в килер. – Уорник бръкна в сакото си и извади още една червена панделка, на която бе закачен червен пластмасов будилник. – Това вас събуди, когато вие трябва напуска наша страна.

– За мен беше чест да изпълня дълга си – отговори Лиза.

Уорник се възползва от възможността да я целуне още веднъж страстно по врата.

Гостите, които и по време на шоуто продължаваха да си пийват, започнаха да подвикват и да свиркат.

Уорник изрева:

– Тишина, другари! Тук ние върши сериозна работа. – Той извади два листа от джоба си и се обърна към Холис и Лиза. – Ето това – две путевки карти за почивка – за 5-годишен престой в ГУЛАГ в Сибир, който вие избере по ваше желание. Отделни стаи.

Из залата се разнесе хихикане.

Уорник направи няколко сухи забележки и продължи:

– А сега аз има удоволствие да покани на подиум велик американски дипломат, велик държавник, голям приятел на съветските народи, миролюбец, конте със скъпи обувки – другаря Чарлз Банкс.

Всички изръкопляскаха, когато Банкс се качи на подиума.

– Благодаря ви много, другарю, и на вас, дами и господа. Както знаете, всяка година по това време награждаваме един от най-заслужилите наши служители с наградата „Барлоу“. Тази толкова ценна награда е наречена така в чест на Джоуел Барлоу – американския посланик в царския двор на Наполеон, който през 1812 година придружил френската армия чак до Русия, за да не прекъсва дипломатическия контакт с императора. След опожаряването на Москва господин Барлоу бил хванат в едно от убежищата на Наполеон и за нещастие умрял от измръзване. Така той влиза в историята на дипломацията като първия американски дипломат, умрял от замръзване в Русия.

Банкс го бе измислил добре и всички се засмяха. Той вдигна ръка.

– Ето защо всяка есен, за да почетем това тъжно събитие и в памет на господин Барлоу, ние поднасяме почитанията си на един или няколко наши съотечественици, които са успели да изкарат изминалата зима, без да хленчат и да се оплакват и без да ползват 30-дневен отпуск на Бахамските острови. Тази година имам честта да поднеса наградата „Джоуел Барлоу“ на двама души, които демонстрираха невероятна способност да работят заедно. Дами и господа, носителите на тазгодишната награда „Джоуел Барлоу“ – полковник Сам и мис Лиза.

Гостите изръкопляскаха и се изсмяха, когато Чарлз измъкна иззад катедрата цяла кофа, пълна с лед, и я подаде на Холис и Лиза с думите:

– Честито!

– Благодаря, Чарлз – отговори Лиза. – Заслугата може да се постави под съмнение, но кофата си я бива.

Холис пое кофата, от която капеше вода. Банкс каза по микрофона:

– А сега нещо по-сериозно. Да ви представя адютанта на полковник Холис – капитан Ед О’Шей.

Капитан О’Шей с малък пакет в ръка зае мястото на Банкс на подиума и каза:

– Да се работи с такъв талантлив офицер наистина е изключителен шанс. – Той изрече още няколко хвалебствия и заключи: – От името на военните аташета тук и техните подчинени бих искал да подаря нещо за спомен на полковник Холис.

О’Шей отвори кутийката, която държеше, и извади малка гипсова статуетка с бюста на Наполеон.

– Полковник, това е дар за вас от френското посолство. Нека, когато се местите от едно местоназначение на друго, където и да ви отведе вашият дълг към родината, това да ви напомня за времето, което прекарахте в Москва, и за вашия последен уикенд в околностите на съветската столица.

Холис подаде кофата с леда и О’Шей пусна гипсовата отливка в нея. Гостите заръкопляскаха и в залата се разнесе сподавен смях. Холис бе убеден, че наоколо се коментират поне десетина различни версии за нарушението на пътния му лист през оная събота и неделя, и в повечето от тях по един или друг начин присъстваше Бородино – оттам и този бюст на Наполеон.

Холис се обърна към О’Шей:

– Много съм благодарен за този спомен и ви уверявам, че той ще бъде на бюрото ми, когато пиша доклада си за вашето служебно поведение.

Военните в залата се разсмяха. О’Шей се усмихна леко и представи Кей Хофман, която се покачи на подиума с красиво изрисувана балалайка в ръка. Кей Хофман се усмихна на Лиза и заговори по микрофона:

– През всичките тия години, през които работя за Информационната агенция на Съединените щати, почти не съм срещала човек, който така добре да познава страната домакин, нейния език, култура и народ. – Кей Хофман произнесе кратко похвално слово за своята сътрудничка и завърши с думите: – От името на всички служители от Информационната агенция на Съединените щати тук, а също и в нашето консулство в Ленинград, поднасям този прощален подарък на Лиза. Това не е някаква шега, а особено ценно произведение на руското изкуство. Много трудно бе да го открия, но търсенето си струваше труда, защото сега то преминава в ръцете на една дама, която напълно го заслужава с безкрайната си любов към руското народно творчество. Лиза… – Кей Хофман вдигна балалайката, – позволи ми да ти поднеса този изящен електрически самовар.

В първия момент шегата изненада всички и залата затихна за секунда, но само след миг избухнаха аплодисменти.

Кей Хофман продължи:

– Трябва да развиеш тия три жички и да ги пъхнеш в контакта. Чаят излиза от тая голяма дупка тук. Не ми е много ясно само къде се сипва водата.

Лиза пое балалайката. Кей я прегърна и я целуна, шепнейки на ухото й: „Не изпускай тоя жребец, мила.“

Лиза запремигва и изтри една сълза от окото си. После се обърна към залата:

– Не мога да свиря на него, искам да кажа, на самовара, но обичам неговия звук и ви обещавам, че ще се науча да свиря в знак на уважение и почит към моите колеги.

На подиума отново се покачи Джеймз Мартиндейл, този път с един триножник, на който бе закрепено едно увеличено копие на вестникарска статия на руски, и каза:

– Онези от вас, които искат да чуят истината относно злополучния инцидент, който ни е събрал тук, нека прочетат съветската свободна преса. За ваше улеснение съм увеличил статията от вестник „Правда“. Както знаете, името на „Правда“ означава „истина“, а това на „Известия“ означава „новини“. Чувал съм да казват, че в „Истина“ няма новини, а в „Новини“ няма истина. Както и да е, ще ви прочета английския превод на това язвително изявление в руската преса. – Мартиндейл зачете: „Съветското външно министерство съобщи за експулсирането на С. Холис и Л. Роудс – мъж и жена, служители в американското посолство. Причината за това е дейността им, несъвместима със статута на дипломати. Това е поредният случай на американски агенти, развиващи антисъветска дейност, прикрити зад дипломатическия си имунитет. От известно време органите на Държавна сигурност следяха въпросните С. Холис и Л. Роудс и най-накрая сложиха край на злоупотребата им със съветското гостоприемство.“ – Мартиндейл вдигна очи от листа и поклати заканително пръст към Холис и Лиза: – Лошо, лошо.

В тоя момент Уорник се провикна:

– Нека това да служи за урок на всички. Три пъти „ура“ за органите на Държавна сигурност.

Мартиндейл отново застана зад микрофона.

– А сега, дами и господа, искам да ви представя първия ни почетен гост, носителя на ордена „Лимон“ да не споменаваме истинските медали, отрупали целите му гърди, нашето досегашно военно аташе – полковник Сам Холис.

Хората, които до този момент все още седяха около масите, станаха и всички започнаха да ръкопляскат силно. Оркестърът изсвири няколко тържествени акорда, а Холис остави кофата на земята и се покачи на подиума. Неочаквано Лиза пристъпи до него и стисна набързо ръката му.

Холис застана зад микрофона.

– Благодаря на всички ви за това толкова мило тържество. Благодаря и на теб, Джим Мартиндейл – началник на протокола и на алкохола, за почетната лента и за представянето ми. Искам да изразя и своята благодарност към Гари Уорник за това, че се направи на клоун пред толкова хора, а също и моите най-искрени почитания към Чарлз Банкс, че дойде тук абсолютно трезв. Естествено сърдечни благодарности и на капитан О’Шей и колегите от моя отдел за тяхното лично пристрастие, което се надявам, че ще засвидетелстват и към следващия си началник. – Холис изказа няколко съвсем сериозни прощални слова и завърши малко шеговито: – Когато се прибера у дома и се понеса по магистралата в шевролета си сред величествения пейзаж на Вирджиния, заслушан в мача между отборите на военновъздушните и сухопътните сили, похапвайки сладичко банан, с мислите си ще бъда тук – при вас, и ще ви наблюдавам как пиете сутрешната си водка, загледани в снега, падащ по перваза на прозорците.

Чуха се тихи хихикания и смях. „Естествено вече всички са пияни“, помисли Холис. Вдигна ръка и слезе от подиума под аплодисментите на присъстващите. Мартиндейл представи Лиза, която също бе посрещната с овации, докато оркестърът свиреше „Песента на Лара“. Тя взе микрофона:

– Искрено ви благодаря. Никога досега не съм била изритвана от никоя държава и никога не съм си представяла, че това е толкова забавно. – Лиза благодари на хората от нейния отдел, допринесли за нормалното изпълнение на служебните й задължения, и каза: – Искам да благодаря и на Чарлз Банкс, който така усърдно се опитваше да ме избави от неприятностите. За сведение на тези, които нямат честта да го познават, Чарлз е човек, разкъсван между задълженията си на заместник-посланик и желанието да си остане обикновено човешко същество. Това е мъж, чиито познания за Русия са му дали основание да заяви, че Бородино е най-доброто италианско червено вино, което се произвежда в Съветския съюз.

– Винаги си го поръчвам с бабушка – провикна се Банкс.

Лиза завърши:

– Иска ми се да остана при вас и да продължа работата си тук. Знам, че след време пътищата ни отново ще се пресекат някъде, но за всички ни това ще си остане най-запомнящото се назначение в кариерата ни. Благодаря.

Докато всички ръкопляскаха, Холис най-неочаквано отново взе микрофона и каза:

– Щях да пропусна да благодаря на един човек, който се сприятели с мен и с Лиза Роудс, за неговите умни съвети и за това, че ме ориентира в обстановката тук. Става въпрос за един изключително способен съветник по политическите въпроси – Сет Алеви.

Алеви стоеше малко настрани от тълпата, пъхнал палци в джобовете на жилетката под сакото. Той кимна небрежно в отговор на редките ръкопляскания. За Холис стана ясно, че малко от тук присъстващите познават Сет Алеви и че тези, които го познават, не са сред неговите почитатели.

Лиза се усмихна сърдечно на Холис и му намигна. Двамата слязоха от подиума и Мартиндейл обяви:

– Маестро, танци, ако обичате. Моля, забавлявайте се.

Оркестърът засвири „В тишината на нощта“ и Лиза поведе Холис към дансинга.

– Много мило от твоя страна, че благодари на Сет – каза тя.

Холис смотолеви някакъв отговор.

– Будилникът ми ще смачка твоята круша.

Холис отхапа от крушата и я подаде и на нея. Тя също отхапа и се засмя.

– За пръв път танцуваме заедно. Обожавам тая песен – каза Лиза с пълна уста.

Холис се усмихна. Тя го притисна към себе си и те се понесоха по паркета.

– Възбуждал ли си се, когато в пубертета си танцувал с момиче?

– Естествено.

– Господи! Не мога да си представя, че си получавал ерекция още преди аз да се родя.