Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 23 страниц)

Грег Фишър скалъпи за нея няколко версии, но колкото и правдоподобни да му се струваха, бе сигурен, че полицаите – и тук, както и в Кънектикът – не вярват на това, което им се казва.

Забеляза, че нощта е черна и непрогледна. Нямаше никакви признаци за човешко присъствие сред безкрайната и просторна легендарна руска шир. Имаше усещането, че се движи през празно пространство. Твърде скоро липсата на всякакви възприятия започна да го изнервя. Опита се да си внуши, че не е реалност това, което току-що му се бе случило. Но когато стигна в Акулово, в главата му нямаше нищо друго, освен голата истина. „Мили Боже… Какво да правя?“

За да избяга от мислите си, пъхна касета в касетофона и направи опит да се потопи в музиката на Джанис Джоплин. С дълбокия си дрезгав глас, който за миг го завладя, тя пееше „Боби Макгий“. Запита се как ли е изглеждала.

Когато вниманието му отново се върна към пътя, той забеляза странна, злокобна блещукаща светлина, спряла сякаш на хоризонта. За миг се вторачи в нея, объркан и притеснен. След това погледна часовника си, после спидометъра, и пак мигащата светлина. „Москва!“

Понтиакът фучеше на изток, а Грег Фишър не сваляше поглед от светлините в далечината. Видя, че малко по-напред има пътна детелина, и разбра, че там е отбивката за околовръстното шосе на Москва – неофициалното очертание на границите на града. Пътят се разшири в четири платна и той навлезе в околовръстното. Срещу него идваше камион за превоз на кокошки и пилета с празни кафези. После се размина с автобус, силно осветен отвътре, така че пътниците му можеха да се видят добре – селяни, облечени в тъмни дрехи, по-голямата част възрастни жени със забрадки.

Все още не забелязваше признаци на градски живот край шосето – никакви предградия, никакви знаци. Само пожънати ниви, сякаш всеки квадратен метър земя около града трябваше да произвежда нещо.

Шосето започна да се разклонява наляво и надясно и в далечината вече се виждаха редици от панелни блокове, някои все още в строеж. В хотелската стая в Смоленск той цял час изучава картата на Москва, за да бъде подготвен, когато навлезе в града.

Отдясно се виждаха хълмове и той се сети, че това са Ленинските възвишения. Най-отгоре стърчеше масивен небостъргач със сложно изградена кула – Московският държавен университет, където възнамеряваше да отиде, за да добие впечатления от тукашните студентки.

Право пред него, на централното шосе, се издигаше Триумфалната арка, увековечаваща битката при Бородино, а отвъд арката имаше безброй жилищни блокове. Като в средновековен град, помисли Фишър, всичко селско съжителства с всичко градско просто ей така. Тук нямаше нищо, което да разделя едното от другото, като например Гленууд.

Шосето заобикаляше отдясно Триумфалната арка и магистралата Минск – Москва преминаваше в проспект „Кутузов“, носещ името на главнокомандващия генерал при Бородино. Изведнъж се появиха улични светлини и превозни средства.

Не видя надпис „Добре дошли в Москва“, но бе пристигнал именно в Москва. С дяволския си късмет успя! Успя да премине през провинцията по тъмно с излъсканата си американска кола, без да го спрат. Сега – сред уличното движение на Москва – се чувстваше някак по-спокоен. „Да има да взема прехвалената съобразителност на полицейската държава.“ Забеляза с досада, че другите шофьори оглеждаха колата му.

Премина бавно през Площада на победата. От лявата му страна се издигаше огромна статуя на Кутузов на кон, а зад нея се виждаше заоблена сграда, в която се помещаваше още един музей на Бородино. „Типично по московски“, помисли той и в съзнанието му изплуваха неприятните преживявания по време на отклонението му при Бородино. „Проклети музеи… статуи… победи… войни…“ От двете страни на проспекта се издигаха масивни сгради, иззидани от сив камък. Фишър спря на светофар. С нескрито любопитство оглеждаха колата му, а след това и него. „Господи, досега не са ли виждали кола с регистрация от Кънектикът?“

Наслаждаваше се на гледката и шумовете наоколо. „Москва! Аз съм в Москва!“ Той се усмихна. „Всички градове и села от Брест насам бяха просто обикновени предястия“. Това тук бе същинският деликатес.

Столицата, или центърът, както го наричаха руснаците. Той се загледа в сградите и хората, не вярвайки все още, че е пристигнал. „Москва.“

Светофарът светна зелено и Фишър потегли. Пътят се разклоняваше, но той знаеше, че трябва да тръгне по лявото платно. Точно пред себе си видя кулата на хотел „Украйна“ – още една „сватбена торта“ в сталински стил, която приличаше много на сградата на Московския университет. Мина покрай масивния хотел и се озова на моста „Калинин“, който прехвърляше Москва река. От другата страна на реката, малко вляво, забеляза съвременна висока сграда от тъмночервени тухли. Бе абсолютно сигурен, че това е американското посолство. „Слава тебе. Господи!“

Фишър излезе от моста, но зави в погрешна посока. Започна да се оглежда за пресечка, за да може да; се върне обратно към посолството до реката, когато до него се доближи зелено-бяла полицейска кола. Полицаят до шофьора му направи знак да спре. Фишър се направи, че не го вижда.

– Стой! – изкрещя полицаят.

Фишър реши да даде газ към посолството. Най-бързата кола в Съветския съюз. Но преследване в центъра на Москва едва ли бе най-доброто решение. Сега вече бе задминал кръстовището и караше по Калинински проспект.

– Стой!

– Върви по дяволите с твоето „стой“, глупако – Фишър си пое дълбоко дъх, завъртя рязко волана и спря до бордюра. Коленете му трепереха толкова силно, че едва успя да удари спирачките.

Полицейската кола спря зад него и двама полицаи облечени в зелени шинели и с кожени шапки, се приближиха. В ръцете си стискаха бели палки. Единият спря до вратата му и Фишър смъкна прозореца.

– Американец!

– Точно така. Да.

– Виза? Паспорт?

Фишър се опитваше да овладее разтрепераните си ръце, докато подаваше документите си.

Полицаят ги разгледа, като няколко пъти поглеждаше ту Фишър, ту снимката в паспорта му, и Фишър помисли, че е малоумен. Вторият полицай обикаляше колата и я попипваше. Изглеждаше впечатлен от задния спойлер.

Доста време никой не проговори. Неочаквано се появи и цивилен. Той огледа Фишър през предното стъкло, после се доближи до отворения прозорец откъм страната на волана. Говореше английски със силен акцент, но доста правилно.

– Документите на колата, ако обичате. Вашата международна шофьорска книжка, документите ви за застраховка и пътния ви лист.

– Добре. Да. – Фишър му подаде голям плик.

Цивилният разгледа подробно документите, после щракна с пръсти и един от полицаите му подаде светкавично паспорта и визата на Фишър. Цивилният се обърна към Фишър:

– Изключете мотора, дайте ми ключовете и излезте от колата.

Фишър изпълни това, което му наредиха. Когато застана до мъжа, забеляза, че той е доста висок и слаб за руснак. Беше много светъл и имаше вид на скандинавец.

Мъжът огледа внимателно лицето на Фишър, после снимките в паспорта и визата му – точно както бе направил преди това и полицаят.

– От Смоленск ли идвате? – попита той най-после.

– От Кънектикът.

– Но току-що сте пристигнали в Москва от Смоленск, нали?

– О, да.

– Шофирали сте през провинцията по тъмно.

– Не.

– Но нали казахте, че току-що сте пристигнали в Москва? От два часа е тъмно.

– Не съм казвал, че току-що…

– Видели са ви да минавате покрай арката.

– О… там ли свършва градът?

– Какво правите в тая част на града?

– Туризъм.

– Да? Ходихте ли вече в хотела си?

– Не. Реших просто малко да покарам из…

– Моля ви, не лъжете. Това само влошава положението ви. Шофирали сте в провинцията по тъмно.

– Да – Фишър се взря по-внимателно в мъжа. Беше на около 40 години, носеше кожено палто и черна кожена шапка, най-вероятно от самур. Не изглеждаше нито дружелюбен, нито враждебен, просто любопитен. Фишър добре познаваше този тип хора. – Тръгнах доста късно от Смоленск.

– Така ли? – Мъжът погледна пътния лист на Фишър. – Тук пише, че сте напуснали офиса на Интурист в 13,50.

– Изгубих се.

– Къде?

– При Бо… при Можайск.

Мъжът гледаше вторачено Фишър и Фишър също го гледаше вторачено. „Майната ти, Борис.“

– Обяснете ми.

– Изгубих се, нали разбирате?

– Какво видяхте в Можайск?

– Катедралата.

– Къде се изгубихте? Вътре в катедралата ли? – добави иронично мъжът.

Страхът на Фишър се замени с раздразнение.

– Да се изгубиш, значи да не знаеш къде си.

Неочаквано мъжът се усмихна.

– Да. Точно това означава да се изгубиш. – Той като че ли се замисли. – Та така значи, а?

Фишър мълчеше. Помисли си, че може би няма право да мълчи, но не искаше да се заплита повече в лъжите си.

Мъжът задържа изпитателния си поглед върху Грег Фишър, после му кимна да го последва. Минаха зад колата, той отключи багажника и вдигна капака. Слабата лампичка в багажника освети някои от нещата вътре – резервни части, смазочни масла и почистващи препарати. Мъжът вдигна метална кутия с гланц „Рейн Данс“, огледа я и я остави обратно.

Фишър забеляза, че жителите на Москва съвсем незабележимо забавяха колите си, но не спираха и не се заглеждаха – за пръв път през последните две хиляди километра понтиакът не спираше уличното движение. Внезапно осъзна истинския смисъл на думите „полицейска държава“.

Двамата униформени полицаи се бяха надвесили над задната седалка и оглеждаха багажа му и чувалените торбички с плодове и зеленчуци.

– Какво означава това?

Фишър се обърна към цивилния:

– Кое?

Мъжът посочи надписа на колата.

– Понтиак – отговори той.

– Да?

– Името на автомобилната компания – Загубеняк такъв! – Дженерал Мотърс. Мисля, че е индианска дума или нещо подобно. Разбрахте ли? Вождът Понтиак.

Мъжът нямаше вид на разбиращ. Той се взря в табелката с инициалите на Щатите – метален кръг в червено, бяло и синьо с американското знаме, която Фишър бе задължен да си купи в Брест. Мъжът посочи с пръст кръга и на Фишър му се стори, че жестът бе малко циничен и целеше да го обиди. После цивилният посочи надписа на предницата:

– Ами това? Транс Ам?

– Транс – през, Ам – Америка.

– През Америка, така ли?

– Да, точно така.

– През Русия – мъжът отново се усмихна и Фишър забеляза, че това не бе дружелюбна усмивка. После пристъпи към шофьорското място и опипа седалката.

– Кожа, а?

– Да.

– Колко струва?

– А… около осемнайсет хиляди долара.

– Седемдесет – осемдесет хиляди рубли.

Фишър забеляза, че мъжът пресметна доларите по курса на черния пазар, а не по официалния.

– Не. Петнадесет хиляди – отговори Фишър.

Мъжът се намръщи.

– Вие капиталист ли сте?

– О, не. Аз съм бивш студент. Навремето слушах лекции по съветска икономика. Чел съм Маркс и една книга – „Червеният изпълнителен комитет“. Изясних си някои неща.

– Маркс?

– Карл Маркс. И Ленин също. Доста се интересувам от Съветския съюз.

– Защо?

– О, за да опозная съветските хора. Първата социалистическа държава в света. Впечатляващо е. Гледали ли сте „Червените“? С Уорън Бийти?

Мъжът се обърна и отиде при двамата полицаи, които бяха застанали на тротоара. Разговаряха около пет минути. После високият цивилен се върна.

– Нарушили сте закона, според който шофирането в провинцията по тъмно е забранено. Това е много сериозно нарушение за един чужденец.

Фишър мълчеше. Мъжът продължи:

– Щом сте се загубили е трябвало да спрете в някой град покрай магистралата.

– Абсолютно прав сте.

– Предлагам ви сега да отидете право в хотел „Русия“ и да не го напускате тази вечер. Утре или още тази вечер ще ви извикаме да дадете пълен отчет за себе си.

– Окей. – И точно в този момент Фишър осъзна с ирония, че тук не ти слагат белезниците и не те претърсват веднага, щом те обвинят в сериозно нарушение, защото не са се натъквали на въоръжени или опасни граждани. Не те арестуват на местопрестъплението, защото така или иначе цялата страна е нещо като лагер за интернирани – чисто и просто те изпращат да си отидеш в стаята. Ще те арестуват, когато на тях им е удобно. – Да, разбрах. В хотел „Русия“.

Мъжът му върна документите и ключовете на колата.

– Добре дошли в Москва, господин Фишър.

– Много се радвам, че съм тук.

Мъжът се отдалечи и Фишър го проследи с поглед, докато изчезна в метрото. Двамата полицаи влязоха в колата си, без да кажат нищо. Не потеглиха, а останаха да наблюдават Фишър.

Грег Фишър затвори багажника и дясната врата, после седна зад волана и запали мотора. Забеляза, че около него се бе събрала тълпа. „Стадо.“ Припомни си случилото се и реши, че бе постъпил както трябва. „Смотаняци!“ Подкара колата и се включи в движението. Полицейската кола го последва.

„Гадни копелета.“ Така трепереше, че му се искаше да спре, но продължи нагоре по Калинински проспект. Полицейската кола го следваше плътно, така че засега поне трябваше да избие мисълта за посолството от главата си.

Докато шофираше, унесен в мислите си, Фишър не забелязваше нищо наоколо. Когато се загледа, установи, че бе пресякъл една от главните изходни артерии на града и караше право към Кремъл. Припомни си картата и зави надясно по проспект „Карл Маркс“, после слезе към крайбрежната улица и тръгна наляво. Отдясно бе Москва река, отляво – назъбената южна стена на Кремъл с високите наблюдателни кули. Червените звезди на кремълските кули и църкви се отразяваха в реката и Фишър се вторачи в отблясъците, хипнотизиран от неочакваната красота на гледката. Почувства, че е вече в края на изтощителното пътуване.

Крайбрежната улица зави надясно и Кремъл свърши с внушителна наблюдателна кула. Полицейската кола продължаваше да го следва. Отпред видя сводест тунел, който минаваше под един от мостовете на Москва река. Отстрани на моста се издигаше хотел „Русия“ – масивна съвременна сграда с фасада от стъкло и алуминий, чиято ширина го правеше да изглежда тумбест със своите десет етажа. Фишър забеляза, че повечето от прозорците му не светеха. Мина под моста и зави надясно, следвайки, инструкциите на Интурист. Пред източния вход имаше неголям паркинг, обграден от три страни с ниска каменна стена. Спря на петнадесетина метра от входната врата и се огледа. Наоколо нямаше други коли. Пред сградата не се виждаха хора. Отляво на входа видя магазин „Берьозка“ – имаше ги в почти всички съветски хотели, където западните туристи можеха да си купуват руски стоки, западна козметика и дреболии със западна валута. „Берьозка“ беше затворена.

Паркингът бе разположен върху стръмно нанадолнище, което стигаше до Москва река. Хотелът приличаше на уродливо чудовище, заобиколено от малки стари сгради и църквички в окаяно състояние.

Фишър погледна назад в огледалото. На входната алея зад него бе спряла полицейската кола. Той паркира до входа на хотела и изгаси мотора.

В стъкленото преддверие на хотелското фоайе видя портиер в зелена униформа. Човекът оглеждаше понтиака, без да отваря вратата. Фишър слезе от колата с раница на рамо. Вече бе установил, че задължението на портиера в един съветски хотел не е да посреща и упътва гостите, а да не допуска съветски граждани вътре – обикновено черноборсаджии, проститутки, дисиденти и просто любопитни, които биха искали да видят как живеят хората на Запад.

Фишър отвори вратата и се приближи до портиера.

– Ало!

– Ало? – Фишър посочи колата си. – Багаж. Окей?

– Окей.

Той подаде ключовете от колата на портиера.

– Гараж. Окей?

Портиерът го изгледа в недоумение.

Фишър се сети, че навярно в цяла Москва няма нито един обществен гараж. Бе уморен, изплашен и ядосан. „Господи мили…“ – сети се, че няма пукната рубла. Бръкна в раницата и измъкна някаква дреболийка, която му бе останала.

– Заповядайте – подаде той малък сувенир. – Статуята на свободата.

Очите на портиера зашариха наоколо, после той взе статуйката и започна да я оглежда подозрително.

– Религиозно е?

– Не, не. Това е Статуята на свободата. Свобода. За вас е. Подарок. Погрижете се за автомобила. Окей?

Портиерът пъхна статуйката в джоба на ливреята си.

– Окей.

Фишър мина през летящите врати и се озова във фоайето на хотела, което бе безлюдно и както на повечето обществени места, задушно. За руснаците топлината означава лукс, помисли Фишър. Огледа се. Фоайето бе изградено предимно от камък и алуминий. Нямаше бар, нямаше вестникарски щанд, нямаше нищо, което да напомня, че се намира в хотел, освен малкото прозорче като на билетна каса в стената отляво. Той реши, че това е регистратурата. Пристъпи към нея и видя, че едно момиче го погледна доста отегчено. Подаде резервацията си от Интурист, паспорта и визата. Тя ги огледа за момент, после, без да каже нито дума, изчезна навътре.

Фишър си каза на глас: „Добре дошли в Русия, господин Фишър. Колко възнамерявате да останете при нас? О, докато дойдат от КГБ да ме вземат… Много добре, господине.“

Фишър се обърна и огледа дългото тясно фоайе. Наоколо нямаше нито пиколо, нито пък друг служител на хотела, с изключение на портиера в стъкленото преддверие. Той видя автомобила си и паркираната зад него полицейска кола.

Мястото беше не само безлюдно, но и злокобно. „Това не е никакъв хотел.“

В същия миг Фишър мярна мъж и жена до колоната в другия край и до ушите му долетя кавга на френски. Бяха добре облечени и симпатични. Жената бе готова да се разплаче. Мъжът махна пренебрежително, съвсем по френски маниер, и й обърна гръб.

„О – промърмори под носа си Фишър, – остави жената на мира. Да можеха моите проблеми да ти дойдат на главата, приятелче.“ Представи си Париж такъв, какъвто го бе видял последния път през юни, и се запита защо ли бе напуснал този град. Навярно някога и Наполеон си бе задавал същия въпрос, когато Москва е горяла в пламъци и е валяло сняг. „Може да е стоял точно тук, помисли си Фишър, на стотина метра от Кремълската стена, зад него – Червеният площад, пред него – Москва река. И той сигурно е имал чувството на обреченост, което изпитват живеещите на Запад, когато идват в тая злокобна земя, и което изпитвам и аз в момента.“

Колата му я нямаше вече отвън, а никой не внесе багажа, и това го притесняваше. Чудеше се къде ли са я откарали. Навярно в главната квартира на КГБ и сега вече я разглобяват на съставните й части. Полицейската кола също бе изчезнала.

Искаше му се да пийне нещо. Погледна часовника си – 20,30. Някой зад него изрече името му:

– Григорий Фийшър.

Обърна се към регистратурата. Жена на средна възраст с къса червена коса, чиито корени обаче бяха черни, с панталон и сако в морскосин цвят, каза:

– Аз съм от Интурист. Мога да видя ваши документи?

Фишър й подаде големия плик. Тя ги прегледа внимателно и вдигна поглед към него.

– Защо закъсняхте?

Рядко му бе задаван подобен въпрос с такъв тон и у него отново се надигна гняв.

– За какво съм закъснял? – отговори рязко.

– Притеснихме се за вас.

– Е, вече няма за какво да се притеснявате, нали? Мога ли да отида в стаята си?

– Разбира се. Сигурно сте изморен. – След кратка пауза тя добави. – Отдавна не съм виждала американец, който да дойде дотук с кола. Младите сега са големи авантюристи.

– И големи глупаци.

– Навярно да. – Тя му подаде документите без паспорта и визата, после му връчи зелено картонче. – Това е вашият пропуск. Носете го винаги със себе си. Ще си получите обратно паспорта и визата, когато си тръгнете от хотела. Длъжен сте да показвате пропуска си, когато ви го поиска някое длъжностно лице.

– Може би ще е добре просто да си го напечатам на челото.

Тя сякаш хареса шегата и се усмихна. Надвеси се над бюрото и каза тихичко:

– Достатъчно дълго вече сте тук и сигурно сте се уверили, че не е лесно за един западен турист да пътува без група, господин Фишър. Гледайте да не привличате вниманието върху себе си.

Фишър не отговори.

– Избягвайте чейндж, далавери с валута, проститутки, политически разговори и не се отклонявайте от програмата си. Давам ви тоя съвет, защото ми изглеждате приятен младеж.

Фишър помисли, че в момента той бе всичко друго, но не и приятен.

– Благодаря. Ще бъда послушен.

Жената задържа погледа си върху него и на Фишър му хрумна неприятната мисъл, че тя като че ли вече знае за неприятностите му и се притеснява за него. Изведнъж я хареса.

– Къде е багажът ми?

– Ще го донесат.

– Скоро ли?

– Веднага.

Той реши, че вече го бяха преровили.

– На сигурно място ли ще паркират колата ми?

– Разбира се. Кой би се осмелил да открадне американска кола?

Фишър се усмихна.

– Няма да избяга далече.

Неочаквано се появи пиколо, който му приличаше на племенника на Чингис хан. Момчето кимна на Фишър да го последва към асансьора. Чакаха почти пет минути, докато той дойде. Фишър и татаринът се качиха до седмия етаж. Вратите на асансьора се отвориха и пред тях се откри малък коридор, където зад едно бюро седеше жена. В Париж или Рим Фишър щеше да се изненада приятно, ако на етажа в хотела има камериерка. Той знаеше, че в Москва това е дежурният на етажа – пазителка на обществения морал и според един поляк, с когото се бе запознал във Варшава, осведомител на КГБ.

Блондинката вдигна очи от „Космополитън“.

– Ало. Пропуска ви, ако обичате.

Фишър й го подаде и тя му връчи ключовете от стаята.

– Предавайте ми ключове, когато излизате. А аз ви дава пропуск.

– Звучи съвсем справедливо.

Пиколото посочи дъното на коридора и Фишър тръгна напред пръв. В една чупка видя номера на стаята си – седемстотин четирийсет и пет, и отключи вратата. Влезе вътре, последван от пиколото.

– Това е стаята ви, господине – каза Фишър.

– Моля?

– Нищо.

Фишър се огледа. Стаята бе средна, облицована в светъл фурнир по скандинавски модел.

Двете легла бяха с размери по-малки от нормалните, дюшекът сигурно бе от дунапрен, а чаршафите от груб памучен плат. Килимът бе керемиденочервен и очевидно се нуждаеше от пране. Но той се съмняваше, че това може да се практикува на изток от Берлин. „О, това са нещата, които само при нас са съществена необходимост.“ Иначе стаята бе чиста, с изключение на прозореца. В целия Съветски съюз досега не бе видял един-единствен чист прозорец. „Уиндекс“! Ще им изпратя „Уиндекс“! Някаква миризма на бор, идваща от препарата за дезинфекция, му напомни за отбивката в Бородино.

– Хубава стая. – Пиколото натисна копчето на някаква лампа и се учуди, че тя свети. – Хубава светлина.

– Чудесна шибана светлина. Волтове, ватове, лумени, всичко.

Пиколото се завря в банята, отвори гардероба, после няколко чекмеджета на шкафа, и протегна ръце, сякаш искаше да каже: „Всичко това е ваше.“

Фишър въздъхна и изрови от раницата си малко рекламно шишенце одеколон „Арамис“.

– Това подлудява жените.

Татаринът го помириса.

– А-а – той засия от задоволство, а дръпнатите му очички се свиха още повече. – Благодаря. – Обърна се и излезе.

Фишър разгледа вратата. За разлика от вратите във всички други хотели на изток от желязната завеса, в които бе отсядал, тази тук нямаше шпионка, нямаше резе, нито пък верига. Отиде до леглото, излегна се и изхлузи кецовете си „Рийбок“. Задържа поглед върху тавана, после се изправи и погледна телефона. Указателят на хотела бе просто един-единствен напечатан лист. Набра трицифров номер. Обадиха му се от рум сървис и той си поръча бутилка водка. „Това е първото хубаво нещо за деня.“

Премисли случилото се през последните няколко часа. Бе успял да потисне страха си пред полицията, а когато се регистрираше в хотела, се държа естествено и малко наперено. Но куражът му се изцеждаше капка по капка в тихата празна стая. Започна да трепери, после скочи от леглото и закрачи напред-назад. Какво ще стане, ако сега дойдат да ме приберат? Може би трябва да се опитам да се свържа с посолството. Но онова копеле ми каза да си стоя в хотела. Те ме следят. Дали знаят какво се случи при Бородино?

Спря на място. „Това не е обикновен проблем. Това е въпрос на живот и смърт.“ Осъзна, че трябва да се успокои, за да може да разсъждава трезво. Не бива да мисли, че ще го арестуват или убият. Само спокойно ще може да намери решение на цялата тая шибана история.

Отиде до прозореца и погледна през мръсното стъкло. От стаята, която беше ъглова, се виждаше Червеният площад. Отляво бе Кремъл и той се загледа в двора му. Десетте призрачни кубета на храма „Василий Блажени“, подобни на глави лук, сякаш висяха във въздуха над тъмния паваж като гигантски балони, пълни с хелий, а отвъд тях се издигаше огромният ГУМ – тукашният универсален магазин. Улиците бяха пусти, сградите – тъмни, но паметниците – ярко осветени. Откъм Москва река се носеше мъгла и се кълбеше около уличните лампи, минаваше над стените на Кремъл и свиваше зад ъглите, сякаш търсеше нещо. Фишър реши, че в целия град има нещо злокобно. Усещаше нещо неестествено в тези студени, мъртви улици.

На вратата се почука силно и той се стресна. Чукането се повтори. Фишър пое дълбоко дъх, отиде до нея и отвори. Тантуреста жена стоеше отпред с кофа за лед в ръка, от която се подаваше литрова бутилка „Московская“. Фишър я покани да влезе, даде й една паста за зъби и я изпрати.

Ръката му трепереше, докато си наля половин чашка от леденостудената водка. Изпи я на един дъх и очите му се насълзиха. Наля си отново и закрачи из стаята. „Следващото почукване ще бъде или за багажа ми, или пък от хората на КГБ. Това шибано КГБ…“ Той млъкна. Бе чувал, че всяка стая се подслушва, и вярваше, че е така. Някъде бе чел, че в стената или на тавана на някои стаи има инсталирани камери и по този начин може да се наблюдава всичко вътре. Остави чашата си на нощното шкафче, изгаси лампата, обу се и си взе раничката. Отиде в банята, дръпна тоалетното казанче и изгаси светлината. Докато водата в тоалетната все още шумеше, той излезе от банята, тихо се промъкна през вратата на стаята и се озова в коридора. Огледа се, после тръгна в посоката, откъдето бе дошъл с пиколото, и стигна до асансьора. Лицето на дежурната не се виждаше зад броя на „Космополитън“. Тя или не го виждаше, или пък й бе все едно. Фишър проследи с поглед заглавията на корицата: „Недостиг на мъже! – «Космополитън» намира най-добрия начин да се справи“, „Как може да спечели свитото момиче“, „Защо приятелите стават най-добрите любовници“, „Радостта от възобновяването на един стар романс“.

Фишър остави ключовете си на бюрото. Тя го погледна.

– Ало, господин Фишър – и му подаде пропуска.

Той натисна копчето на асансьора и се приготви да чака дълго. Водката вече бе започнала да му действа.

– Добро ли е списанието?

– Да, много е секси.

– Точно така.

– Американските жени имат прекалено много проблеми.

– Не съм забелязал.

Тя посочи списанието.

– Имат толкова главоболия с мъжете.

– Жените космополити имат повече проблеми от другите.

– А-ха.

Фишър се поколеба, но след това извади един гланц за устни. Беше матово розов и щеше да отива на тена й. Тя се усмихна, докато го разглеждаше.

– Благодаря ви. – Извади огледалце от чантата си и се залови веднага да го изпробва.

Фишър забеляза, че не беше точно нейният цвят, но за нея това нямаше значение. Хареса му начинът, по който свиваше устните си. Асансьорът дойде и той се качи. Двама руснаци, от които се разнасяше миризма на салам, стояха тихичко зад него. Фишър усети, че се изпоти под мишниците.

Излезе във фоайето и се почувства малко по-добре. Откри бюрото за обмен на валута, но то бе затворено. Приближи се до регистратурата и попита служителката дали ще му осребри един чек на Интурист за пет рубли. Тя му отговори отрицателно. Фишър попита къде е представителката на Интурист и му отговориха, че си е тръгнала.

Той се огледа. Всичко, от което имаше нужда, бе само една въшлива монета от две копейки. „Поради липса на пила за нок… По дяволите!“ Видя, че френската двойка все още беше там, и се приближи до тях.

– Pardon, monsieur, madame. Pais besoin de deux kopeks. Pour le telephone.*

[* Извинете, господине, госпожо. Нуждая се от две копейки. За телефон. (фр.). – Б.р.]

Мъжът го погледна недружелюбно. Жената се усмихна любезно и затършува в чантата си.

– Oui.

– Merci, madame. Merci.*

[* Благодаря, госпожо. Благодаря. (фр.). – Б.р.]

Фишър се отдалечи и намери една-единствена телефонна кабина в къс коридор, водещ към „Берьозка“. Влезе вътре, затвори вратата след себе си и извади от раничката си своя телефонен указател. Намери номера на американското посолство, пусна двете копейки в автомата и набра цифрите.

Телефонът даваше свободно. Сигналът беше къс и съвсем не приличаше на този, с който Грегъри Фишър бе свикнал у дома. Преглътна няколко пъти и каза „Ало“, за да чуе как звучи гласът му. Кръвта пулсираше в ушите му. Не сваляше очи от коридора. Телефонът продължаваше да звъни.

4.

Лиза Роудс седеше в офиса на дежурния на първия етаж в административната сграда на легацията. Часовникът на стената сочеше 20,45. През цялата вечер телефонът изобщо не бе звънял. Това съвсем не беше посолство, около което се тълпят разгневени хора, нито пък имаше някаква вероятност да бъде вдигнато във въздуха от терористи. Пък и Москва не бе град, където полицията би позвънила, за да те информира, че е задържала в изтрезвителното десетина твои съотечественици. Тя запали цигара и задраска един ред от статията, която подготвяше за пресата.

Вратата се отвори и в малката канцелария се подаде главата на Кей Хофман – шефката на Лиза.

– Здрасти! Нещо интересно?

– Да, но в Рим. Здравей, Кей. Заповядай, влез.

Кей Хофман влезе и седна върху радиатора под прозореца.

– Ето. Така ми е добре на дупето. Навън е доста студено.

Лиза се усмихна, загледана в Кей Хофман. Кей бе почти на петдесет, с гъста кестенява коса и големи кафяви очи. Можеше да мине за приятно закръглена или пък едра. Във всеки случай, според мъжете, бе сладострастна и непринудена.

– Не мога да ти предложа нищо за пиене – каза Лиза.

– Не се притеснявай. Просто реших да се отбия на тая измишльотина – традиционния прием на посланика в петък вечер.

Лиза кимна. Коктейлът, който посланикът даваше всеки петък вечер, бе един вид развлечение в края на работната седмица. По традиция на приема можеха да присъстват всички американци, намиращи се в Москва, и на времето, когато се брояха на пръстите на двете ръце, получаваха индивидуални покани. Но сега, с разширяването на търговския обмен и туризма, това бе нещо като отворена покана за всички и човек трябваше просто да знае за нея. Служителите в посолството се радваха да срещнат нови физиономии, а приходящите американци обикновено много се впечатляваха от събитието. Нещо като да седиш на една маса с капитана на кораба, помисли Лиза.

– Ела с мене. Обади се на охраната и им кажи къде ще бъдеш.

– Не, благодаря, Кей.

– Понякога там идват доста интересни мъже. Затова ходя. Ти си млада и красива, Лиза. Ти ще ги привлечеш, а аз ще ги сваля.