Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 23 (всего у книги 23 страниц)

След секунда вратата рязко се отвори и граничният патрул нахлу в помещението с насочен напред пистолет в момента, в който кракът на Холис го ритна в слабините. Мъжът изстена и се преви на две. Холис го сграбчи за високата яка на куртката и за колана с пистолета, след което го засили с главата напред срещу стената. Мъжът изохка и се свлече на колене. Без да изпуска яката му, Холис го завлече до една от кабинките, сложи го да седне върху тоалетната чиния, затвори вратата на кабинката, изправи кошчето за боклук и хвърли в него шапката на граничаря. След това бързо се върна в коридора и се насочи към главната чакалня на аерогарата. Намери телефонните кабинки в една ниша в стената, пусна две копейки в прореза и избра телефонната централа на Минск за междуградски разговори.

– Свържете ме с Москва – две, пет, две, нула, нула, едно, седем.

– Пригответе си шестдесет копейки.

Холис чу поредица от прещраквания, докато телефонистката го свърза с централата в Москва, с подслушвателната станция на КГБ и накрая с посолството. Телефонът иззвъня два пъти, преди някой да вдигне директния телефон в кабинета му. Той едва чу един далечен глас да казва:

– Капитан О’Шей.

– Сега пуснете шестдесетте копейки – телефонистката се намеси в разговора.

Холис мушна първите двадесет и пет копейки в процепа, а О’Шей, който разбираше по силното бучене, че някой плаща за междуградски разговор, чакаше на телефона. Холис пусна и останалите копейки в процепа, проклинайки съветската телефонна система. Бръмченето спря и Холис чу, че го свързват.

– Здра…

Някаква ръка се пресегна през рамото на Холис и натисна вилката на телефонния апарат. Холис се обърна и изгледа в лицето ниския пълен г-н Марченко, който сега си бе сложил палто, придружен от двама граничари, чиито рамене се извисяваха над главата му.

– Полковник Холис, всичко е уредено – каза Марченко. – Няма нужда да се обаждате.

– За какъв, по дяволите, се мислите, че си позволявате да прекъснете разговора ми? – рязко го попита Холис.

– Моля?

– Разкарайте се! – каза Холис на руски. Той се обърна и пусна още две копейки в процепа на телефона.

– Хайде, сър – каза Марченко. – Госпожица Роудс ви чака. Изглежда много обезпокоена за вас.

– Къде е тя? – извърна се Холис към ниския мъж.

– В колата. Моля, позволете ми пак да ви се представя. Аз съм г-н Марченко, главният представител на Интурист в Минск. Съветското външно министерство ми изпрати телеграма, с която ми нарежда да положа специални грижи за вас и госпожица Роудс. Бихте ли ме последвали?

– Нямаме нужда от никакви специални грижи. Ще останем тук, на летището.

– Не, полковник – Марченко поклати глава. – Имам много точни инструкции. Госпожица Роудс е вече в колата и ви очаква.

Погледът на Холис мина покрай двамата униформени гранични патрули и се спря на трима мъже с кафяви кожени палта в центъра на препълнената с хора чакалня, които го наблюдаваха с ръце в джобовете.

– Искам да ми доведете тук госпожица Роудс. Незабавно – каза той на Марченко, обърна се, отново набра телефонната централа за междуградски разговори и каза на руски: – Свържете ме с Москва – две, пет, две, нула, нула, едно, седем.

– Полковник, няма нужда да се обаждате. Ще закъснеем!

– За какво? – Холис чу бръмчене, пукот, множество далечни гласове и други звуци по телефонната линия.

– За вертолета, сър. Той ще ви закара обратно до Шереметиево. Има полет на Луфтханза за Франкфурт в три и петдесет и пет. Истината е, че този самолет на Пан Ам днес изобщо няма да излети. Елате.

Холис обмисли няколко начина за действие, но нито един от тях не му изглеждаше обещаващ.

– Ние не бързаме. Ще останем тук. Казах ви, че искам да ми доведете госпожица Роудс.

– Но ние нямаме избор. Имам нареждане от Москва.

– Вярвам ви. Въпросът е откъде е дошло нареждането: от външно министерство или от площад „Дзержински“.

– Не разбирам за какво говорите. Моля ви, елате до колата и попитайте госпожица Роудс какво би желала да се направи. Тя много се безпокои за вас.

Холис чу, че по линията един глас отговаря.

– Телефонна централа Москва.

– Искам да ме свържете с две, пет, две, нула, нула, едно, седем – каза Холис.

– Вероятно и вие се притеснявате за нея – добави Марченко.

– Кучи син, та…

– Не мога да ви свържа – обади се телефонистката.

Холис знаеше как да се справя с телефонистките, но когато от Московската телефонна централа ти отговарят, че не могат да те свържат, това би могло да означава всичко – от зает телефон до прекъсване на линията от КГБ. Можеше да се престори, че говори с О’Шей, ако монетата му не беше все още наполовина пъхната в процепа и щеше да бъде приета само ако връзката наистина се осъществи. Холис закачи слушалката.

– Интурист вече прати телеграма на посолството ви за промяната в часа на полета ви – каза Марченко.

– Моля ви, сър. Госпожица Роудс…

– Ето къде си. – Салерно неочаквано се появи на вратата. – Какво значи всичко това?

– Това е отговорът на въпроса ти за дипломатическия ни имунитет – каза Холис. – Още е в сила.

– Имате ли дипломатически паспорт? – попита Марченко Салерно.

– Не, по дяволите. Аз работя, за да си изкарвам прехраната. – Той извади съветската прес карта от джоба си. – Журналист.

– Тогава ви моля да се върнете в чакалнята – отговори Марченко. – Вашият автобус също скоро ще потегли.

– Задръжте за малко – той се обърна към Холис. – Те казаха на Лиза, че я викаш. Какво става тук, по дяволите?

– Предложиха ни вертолет, който да ни откара до Шереметиево, за да хванем полета на Луфтханза до Франкфурт.

– Ама че сте късметлии. Значи, докато аз ям сланина със сос от гъби в „Спутник“, вие вече ще се приземявате във Франкфурт. В следващия си живот искам да съм дипломат.

– А какъв си бил в последния си живот?

– Руснак. – Салерно се разсмя и каза на Марченко. – Ей, няма ли някаква възможност да вземете и мен обратно за Шереметиево?

– Невъзможно.

– Нельзя – обърна се Салерно към Холис на руски.

– Това е всичко, което можеш да чуеш в тази страна. За всичко казват нельзя. Някой трябва да ги научи да произнасят „може“.

– Моля ви, полковник! – Марченко бе на границата на търпението си. – Спътничката ви чака.

– Смятам, че не можеш да откажеш тази чест, Сам – Салерно тръгна към телефоните. – Аз незабавно ще се обадя в посолството и ще им кажа, че Интурист ви е постлал червеното килимче, извинете за шегичката. Съмнявам се, че в това има нещо смешно, но посланикът ще вземе мерки да стегне тези хора тук, ако има нещо, което не е наред. Така че не се притеснявайте. Може би ще се видим във Франкфурт.

– Цигарата, Майкъл. Непрекъснато я изправяше с пръсти – каза Холис на руски. Салерно се усмихна, намигна му и отговори също на руски:

– Не казвай на никого и ще ти дължа една услуга. Скоро ще имаш нужда от това. – Той потупа Холис по рамото, обърна се и си тръгна.

Марченко тръгна към изхода на чакалнята. Холис мина през малкото фоайе, придружен от двамата гранични патрули на КГБ. Те излязоха през стъклената врата и Марченко отвори задната врата на чакащата ги волга.

Холис видя, че Лиза е на задната седалка.

– Лиза, слизай.

Преди тя да успее да отговори, шофьорът придвижи колата няколко метра по-напред, а Марченко затвори вратата.

– Полковник, правите всичко по-трудно, отколкото би могло да бъде – каза Марченко.

Холис откри, че двамата гранични патрули на КГБ са застанали плътно до него. Тримата мъже в кожени палта, които бе забелязал по-рано, стояха на няколко крачки встрани пред вратата на чакалнята. Помисли си, че ще се почувства по-добре, ако ги накара малко да се потрудят, но крайният резултат щеше да бъде някакво сбиване или хлороформна маска, последвани от белезници и мъчително главоболие. Той пристъпи към колата и Марченко с нелепа учтивост отново отвори вратата. Холис се качи и Лиза го прегърна.

– Сам! Притесних се ужасно… Какво става?…

– Всичко е наред.

Марченко седна на предната седалка и волгата се отдалечи от сградата на летището. Лиза взе ръката на Холис в своите.

– Те ми казаха, че ме чакаш, а после…

– Знам.

– В Шереметиево ли се връщаме?

– Добър въпрос. – Холис натисна дръжката на вратата, но тя едва помръдна. Нещо зазвъня, а на таблото светна лампа.

– Полковник Холис – каза Марченко, – вероятно сте се облегнали на дръжката на вратата.

Холис не отговори. Хвърли поглед през задното стъкло и видя още една волга, в която пътуваха тримата мъже в кафяви кожени палта.

– Отвличат ли ни? – прошепна Лиза в ухото му.

– Трудно е да се каже в тази страна. Понякога се налага да се пита. – Холис се наведе към Марченко. – Комитета?

Ниският мъж се завъртя на седалката си и погледна назад.

– Не, не. Моля ви. Интурист. – Марченко се усмихна. – Толкова, колкото вие сте аташе. – Той отново се разсмя. – И така, тук дойде зимата. А как беше в Москва?

– По-студено – отговори Холис.

– В Москва винаги е по-студено. Знаете ли защо?

– Не. Защо?

– Защото в Москва има осем милиона студени сърца. Затова. Аз съм беларус. Великите руснаци са наполовина татари, всичките. Ние тук сме с по-западен манталитет. Хареса ли ви Москва?

– Много.

– Нима? Шегувате се. Мразя Москва. Но понякога ми се налага да ходя там по работа. Минск е красив град. Германците разрушиха почти деветдесет процента от него и избиха една трета от населението, включително и по-голямата част от моето семейство. Мръсници. Но ние го построихме отново. И то без особено голяма помощ от Москва. Разбирате ли? Арогантните германци и жестоките московци. И по средата кой? Ние.

– Познавам това чувство.

Волгата зави по тесен асфалтиран път покрай оградата на летището. Марченко обърна масивния си гръб към предната част на колата и продължи да говори.

– Но когато в Москва настинат, ние кихаме. Така ли се казва?

– Обратното – отговори Холис.

– Така ли? Когато в Москва кихат, ние настиваме? – Той сви рамене и се обърна с гръб към Холис и Лиза. – Отиваме към вертолетната площадка, естествено. Нямахме време да свалим багажа ви от самолета, така че той ще стигне на летището във Франкфурт утре. Можете да поискате да ви го изпратят в хотела ви във Франкфурт. А за тази вечер разполагате с чантите в багажника на колата. Ако мислите, че мога да направя нещо за вас чрез Интурист, трябва само да ми кажете.

– Вече направихте достатъчно – отговори Лиза.

Марченко се подсмихна.

Волгата зави и се озова на обширна асфалтова площадка, на която беше нарисувано жълто X.

– А – каза Марченко, – ето че пристигнахме. Но вертолета го няма. Напразно сме бързали.

– Може би някой си го е присвоил – каза Холис.

– Да, тук се случват такива неща. Знаете го, разбира се. Хората твърде често си присвояват разни неща. Но мисля, че имаме и още един проблем. Закъсненията.

Волгата спря на края на асфалтовата площадка, без да изключва двигателя. Колата, която ги следваше, се изтегли до тях, а тримата мъже излязоха и застанаха близо до нея.

Марченко погледна първо часовника си, после нагоре към небето.

– А, ето ги. Ще хванете полета на Луфтханза – каза той, вече престанал да се старае да придава искреност на гласа си.

– Кажи ми, че няма от какво да се страхувам – каза Лиза, допряла устните си до ухото на Холис. – Кажи ми, че всичко е наред.

– Мисля, че няма да е излишна известна предпазливост. Нека видим какво са намислили. Може просто да искат да си поговорим.

– Аз също не обичам вертолетите – каза Марченко. – Всъщност днес, недалеч оттук, имаш една катастрофа с вертолет. Пилотът, вторият пилот и двамата пътници, един мъж и една жена, загинали при произшествието. Така са обгорели, че не е възможно да бъдат идентифицирани. Направо са кремирани. Как ли семействата им биха могли да разберат дали наистина са получили останките именно на своите покойници?

В този момент Холис разбра какво точно става. Вече чуваше как перките на вертолета разсичат натежалия от влага въздух. Над разчистената от дървета площадка се появи тъмна сянка, която изпъкна на сивото небе. За момент вертолетът увисна във въздуха, след което започна стръмното си спускане към тях. По формата му Холис позна, че това е Ми–28 – шестместен пътнически вертолет с турбореактивен двигател, подобие на Бел Джет Рейнджър. Аерофлот наистина използваше тези вертолети за превоз на пътници от ВИП от вертолетните площадки в Москва до столичното летище. Но когато машината се приближи, Холис забеляза, че носи отличителните знаци на военновъздушните сили на Червената армия.

– Г-н Марченко, това е наистина много специално отношение към нас – каза той.

– О, да. Вие сте много важни личности. Всъщност – имам инструкции да ви съпроводя. Моля, излезте от колата.

Холис и Лиза слязоха от волгата. Шофьорът извади чантите им и иконата на Лиза от багажника и ги остави на асфалта близо до тях. Един от мъжете, пристигнали с другата кола, застана зад гърба на Холис. Марченко застана до Холис и извика, за да надвие шума от вертолета:

– Господинът зад гърба ви се казва Вадим. Той ще ни придружи.

Холис помисли, че би могло да му се удаде възможността да се опита да пилотира един Ми–28, но очевидно Марченко смяташе, че той ще устои на това изкушение.

Вертолетът кацна върху жълтото X и Марченко извика:

– Хайде, тръгвайте!

Холис и Лиза тръгнаха към вертолета, последвани от Марченко и Вадим. Един от членовете на екипажа отвори страничната врата, Холис се качи първи и помогна на Лиза да го последва. Човекът им посочи две седалки в задната част на машината. Те сложиха чантите си под седалките и седнаха. Вадим се покатери горе и седна срещу Лиза. Марченко имаше сериозни затруднения да се качи на борда, но пилотът, изглежда, нямаше намерение да му помогне, така че се наложи Вадим да стане и да изтегли Марченко в кабината. Човекът от екипажа затвори вратата и седна в креслото на втория пилот. Вертолетът се издигна във въздуха.

Марченко се отпусна тежко в последната свободна седалка срещу Холис и се опита да нормализира дишането си.

– Уф… – той се обърна назад към Холис. – Започвам да остарявам.

– И да напълнявате – отговори Холис на руски.

Вадим обърна главата си и хвърли на Холис мрачен поглед, потвърждавайки подозренията му, че Марченко беше шеф на Вадим и двамата не бяха екскурзоводи на Интурист.

Вертолетът се завъртя и се насочи на изток, обратно на Москва. Холис забеляза, че двамата пилоти бяха офицери от военновъздушните сили на Червената армия. След това огледа профила на Вадим. Беше трийсетинагодишен и изглеждаше доста як под коженото палто. Имаше един от най-дебелите вратове, които Холис бе виждал някога извън оградата на зоологическите градини. Холис се съмняваше, че изобщо може да обхване врата му с ръцете си, въпреки че вероятно би могъл да го задуши с вратовръзката му и да му вземе пистолета. Но знаеше, че не бива да подценява нито дебелия Марченко, нито двамата офицери от авиацията. Замисли се как би могъл да предприеме нещо.

Сякаш разгадавайки мислите му, Марченко се обърна назад в седалката си и каза:

– Отпуснете се и се наслаждавайте на полета. Ще стигнем до Шереметиево след около три часа. Ще бъдете съвсем навреме за полета на Луфтханза.

– Вие постоянно ни поднасяте изненади, Марченко – отговори Лиза.

– Изненади?

Холис забеляза, че вертолетът летеше на около две хиляди фута височина в посока на изток, като пилотът държеше курса по магистралата Минск – Москва. По земята започнаха да се появяват снежни петна, а усилващият се северен вятър принуди пилота да промени курса леко наляво, за да компенсира отклонението. Вертолетът Ми–28 бе способен да развие скорост до около триста възли и Холис помисли, че ще стигнат до местопредназначението си много бързо.

– Как си, детето ми? – попита той Лиза, като я прегърна през раменете и разтри ръката й.

– Ужасно. – Тя погледна към иконата в скута си. – Именно в това е истинската вяра, нали? Да вярваш, че някой, там горе, се грижи за теб.

– Да. – Единственото решение бе да извади Вадим от строя незабавно и да открие пистолета му, преди Марченко да успее да измъкне своя. Да застреля Марченко и двамата пилоти, след което да отлети с вертолета към комплекса на посолството. Всичко това при условие, че Марченко наистина не беше просто един услужлив екскурзовод от Интурист, който е получил строги заповеди от съветското външно министерство да достави американските дипломати навреме за полета на Луфтханза до Франкфурт. Но Холис трябваше да действа според убежденията си, а не според онова, което Марченко искаше да му внуши. Замисли се как най-бързо да обезвреди Вадим.

– Вероятно тази икона е била целуната над десет хиляди пъти през последните три столетия – каза Лиза на Холис. – Аз никога не съм я целувала…

– Направи го тогава. Не може да ни навреди…

Тя вдигна иконата към лицето си и притисна устни към нея.

Вадим долови движението й и бързо се обърна. Той погледна тежката дървена икона, съобразявайки едновременно с Холис едно и също нещо. Докато Лиза отдалечаваше иконата от лицето си, Вадим протегна ръка и я сграбчи. Холис повдигна коляното си под ръката на Вадим и удари с ръба на дланта си китката на Вадим. Макар че бе полузаглушено от вика на Вадим, Холис чу счупването на китката му. Тогава той сграбчи иконата от скута на Лиза, вдигна я и я насочи към темето на Вадим.

Марченко реагира по-бързо, отколкото Холис очакваше. Той се свлече от седалката на земята, опря коляното си на пода и насочи тежкия револвер към гърдите на Холис.

– Спрете! Спрете!

Холис се поколеба за миг и Вадим се плъзна обратно върху седалката си, след което се обърна с пистолет в лявата ръка. Холис забеляза, че лицето му е пребледняло, а дясната му ръка виси безжизнено. Вторият пилот се беше върнал в кабината и държеше един малокалибрен автомат, удобен за престрелка по време на полет. Той насочи оръжието си към Лиза.

– Бавно оставете това долу – каза Марченко на Холис.

Холис отпусна иконата. Марченко я сграбчи и я отдалечи от него, след което каза на Вадим на руски.

– Прибери пистолета си.

– Ще го убия – поклати глава Вадим.

– Тогава аз ще те убия. Прибери го! – заповяда властно той.

Вадим прибра пистолета в джоба на коженото си палто. Холис си спомни със закъснение, че руснаците, както и много европейци, не обичат кобурите и предпочитат да държат пистолетите в джобовете си, ето защо Марченко бе успял да извади така бързо своя.

Марченко се изправи и главата му почти се опря в тавана на кабината.

– Досега опитът ми ме е учил, че хората винаги са склонни да повярват на всяка лъжа, която би могла да ги успокои и да им помогне да се държат както трябва по пътя към екзекуцията – каза той. – Но доколкото виждам, вие не вярвате, че отивате към Шереметиево, за да се качите на полета на Луфтханза, и сте напълно прав.

– Знам също така и че не отивам към екзекуцията си – отговори Холис, – иначе щяхте да се погрижите за това още в Минск.

– Ами те първо искат да си поговорят с вас. Вярно е, че имам заповед да не ви убивам по пътя независимо от обстоятелствата. Но мога и ще убия госпожица Роудс при първия ви следващ опит да направите някоя глупост. – Той бръкна в джоба си и извади чифт белезници. – Нямаме голяма нужда от тези неща тук, защото съветските граждани правят онова, което им казваме. Но аз все пак ги взех със себе си, защото знам, че американците не уважават законите. Сложете ги.

Холис погледна към Лиза, която беше пребледняла, но се владееше.

– Добре съм – каза тя.

Холис затвори белезниците на китките си и си седна на мястото. Марченко кимна на втория пилот, който също се върна в креслото си. Марченко също седна и каза на Вадим на руски:

– Счупена ли е?

– Да.

– Ще попиташ какво може да се направи, когато се приземим.

Холис подозираше, че Марченко не говореше за помощ за ръката на Вадим, а за счупването на неговата, на Холис.

Марченко разгледа иконата, която сега се намираше в скута му.

– Тази икона е била десакрализирана. Ние ли сме го направили?

– А кой друг? – попита Лиза.

Марченко цъкна с език.

– Не одобрявам цялото това съсипване на културни ценности. Моите позиции се различават в известна степен от тези на руснаците, но в крайна сметка всички сме славяни. Това е ужасно.

Холис почувства, че Марченко е искрен, но същевременно беше убеден, че ако му наредят да изгори всички църкви в Белорусия, той щеше да го направи, като единствената изява на моралното му несъгласие щеше да бъде едно цъкване с език.

– Защо не млъкнете? – каза Холис.

Марченко обърна главата си назад и обидено го погледна.

– Не е необходимо да бъдете груб.

– Напротив, шибан дебелако. Ти заслужаваш много повече презрение от всичките свине в Москва, защото предаваш собствената си страна, за да станеш слуга на московците.

Марченко, изглежда, се опитваше да се овладее. Той си пое дълбоко въздух и се насили да се усмихне.

– Виждате ли? Казах ви малко за себе си и вие веднага се възползвате от това. Типично поведение на вероломните западняци. Мислите си, че можете да ме оскърбявате, защото знаете, че трябва да бъдете заловен жив. Е, нека ви кажа нещо – ще бъдете изправен пред съда за убийството на двамата гранични патрули, а може би и на трима, ако онзи, когото оставихте в тоалетната, умре. Както знаете, ние не оставяме такива неща безнаказано. Вероятно ще бъдете признат за виновен и осъден на смърт. Ще ви кажат да обжалвате присъдата пред председателя на Върховния съд на СССР. И докато пишете жалбата си, някой ще ви застреля в тила. Така става. Много е хуманно, ако не знаете какво ще се случи. Но аз искам вие да го знаете, полковник Холис, така че, ако ви кажат да обжалвате смъртната си присъда, да знаете, че всъщност отивате към края си. Мислех си, че трябва да ви окажа тази услуга. Дори ако наистина сте убиец.

– Млъкнете, Марченко.

Марченко за пръв път изглеждаше ядосан. Той се обърна към Лиза.

– Вие изглеждате благоразумна и затова не искам да ви застрелвам. Но вашият приятел… Е, не се срещам с много западняци. Може би не трябва да си вадя заключение от един шпионин. Нали?

– Ще ми върнете ли иконата? – попита Лиза. – Обещавам да не ви фрасвам с нея по главата.

– Ще трябва да се закълнете в Бога – разсмя се Марченко.

– Заклевам се, че няма да ви фрасна с нея по главата.

– Добре. – Марченко се наведе и й подаде иконата. – Виждате ли, тази религиозна реликва бе причина за цялата тази неприятна история. Но аз уважавам вярващите. Имам една братовчедка на моите години, която вярва в Бога. По нейни си причини тя стана баптистка. Баптистката религия е още една проява на корумпираността на западното общество. Можеше поне да се покръсти като православна, след като толкова е искала да стане мъченица. Религията дава ли ви наистина утеха, например сега?

– Да.

– Добре. Може би един ден, когато остарея, ще си поговоря с някой свещеник за пътя към рая. Господ ще разбере. Нали?

– Мисля, че има хора, които могат да отвратят дори и Господа – отговори Лиза.

– Да го отвратят?

– Марченко – каза Холис, – умолявам ви да прекратите тези шибани излияния.

– Така ли? Мисля, че говоря малко повечко. Не е добре за професията ми. Трябваше наистина да работя за Интурист. Можех по цял ден да си дърдоря със западняци. – Той се обърна към Вадим и го попита на руски. – Наистина ли говоря твърде много?

– Не, сър.

– Виждате ли? Е, добре, ще замълча за малко. – Марченко се облегна назад в седалката.

– Отпусни се – Холис погледна към Лиза.

– Чувствам се прилично. – Тя се насили да се усмихне и взе окованите му в белезници ръце в своите.

– Добре.

През следващите два часа мълчаха. Марченко, верен на думата си, също почти не продума. Болките на Вадим се усилваха и Холис видя, че китката му е станала двойно по-дебела от нормалното. От време на време Вадим пускаше по някоя псувня. С малко закъснение вторият пилот си спомни за аптечката за първа помощ и Вадим намери в нея таблетки кодеин. Взе си няколко.

Холис беше убеден, че двамата пилоти са знаели много добре през цялото време къде се намира аптечката. Холис и преди бе забелязвал, че жестокостта и пълното безразличие към страданията на другите са типична черта за много руснаци. Но след като веднъж са яли и пили с теб или малко сте си поприказвали „душа в душу“, те са готови да ти свалят и последната риза от гърба си, дори когато познанството ви е било съвсем кратко. Но ако не си им роднина, близък приятел, любовник или сродна душа, нямаш никакви основания да очакваш, че някой ще се погрижи доброволно да ти намери болкоуспокояващи за счупената китка. Холис бе чувал, че подобен вид безразличие към чуждите страдания се проявява дори и в болниците. Имаше усещането, че вторият пилот даде болкоуспокояващите на Вадим не за да се почувства по-добре, а за да го оскърби, като го накара да осъзнае, че те са били там по време на целия полет. Холис си помисли също, че като се има предвид, че екипажът беше от военновъздушните сили, а пътниците на чартърния полет от КГБ, тази жестокост не беше съвсем обичайна. Още по-странен беше фактът, че Вадим не се сърдеше на пилотите за липсата на състрадание от тяхна страна, а продължаваше да хвърля гневни погледи към Холис като към първоизвор на страданията си. Напълно първосигнален, помисли си Холис. Но изводът беше, че руснаците реагират на конкретната ситуация, а не на някакви абстракции. Това беше нещо, което не трябваше да забравя през следващите дни.

– Е – каза шеговито Холис на Лиза. – Не ти ли се иска да кажеш сега: „Аз напускам“?

Тя го погледна и каза тихо, така че никой друг да не може да я чуе:

– Знаеш ли, мислех си за нещо. Ти и Сет ми обещахте, че ще ме държите в течение на събитията в замяна на помощта, която получавате от мен.

– Държа те в течение. Отвлякоха ни.

– Това не е смешно, Сам. Струва ми се, че и двамата сте знаели, че това може да се случи.

– Подозирахме го – отговори след кратко мълчание Холис.

– Били са нещо повече от подозрения, мисля. Знаеш ли, че Сет не искаше да се качвам на този самолет?

– Не, не го знаех. – Но това е много интересно, помисли си Холис, а на глас каза: – Никой никога не ти е обещавал да те държи в течение, Лиза. Не и в тази работа. Дори аз не съм напълно в течение на всичко.

– Той… – тя кимна, – той се опита да ми каже нещо, но предполагам, че не съм го слушала достатъчно внимателно.

– А и с мен не сподели какво ти е казал той.

– Извинявай. – И тя добави: – Каза ми, че си мишена и че аз трябва да стоя настрана от теб.

– Но въпреки това ти дойде с мен.

– Обичам те, глупако.

– Чувам шепот – надникна Марченко над седалката. – Никакъв шепот. Никакви тайни.

– Ако не те обичах – продължи Лиза, без да обръща внимание на Марченко, – щях просто да те ненавиждам.

– Ще ти се реванширам. Една вечеря? – В „Кларидж“.

– Имаш я.

– Вечеря? – каза Марченко. – Да, ние изпуснахме обяда си. Гладен съм.

– Можеш да изкараш цял месец на сланините си – промърмори Холис под носа си.

Марченко се обърна и погледна Холис.

– А ти ще ядеш плъхове, за да оцелееш в ГУЛАГ.

– Върви по дяволите.

– Точно там отиваме, приятелю.

Близо три часа след началото на полета им вертолетът започна да се снижава. Холис забеляза старото шосе за Минск покрай Москва река и различи дузина групички изби, всяка от които можеше да е Яблоня. След това съвсем неочаквано той видя самата Яблоня. Знаеше, че е тя, защото представляваше редица от овъглени дървени бараки покрай калния път. На мястото на градинките и купите сено в дворовете лежеше сива пепел. Един булдозер бе изкопал дълъг ров в черната земя и половината от изгореното село вече бе съборена в него. Холис извърна глава от прозореца. Към списъка му от сметки за уреждане.

Фишър, Бил Бренън и тристате американски пилоти – сега се прибави и селото Яблоня.

Около три минути по-късно Холис отново погледна през прозореца. Сега летяха на височина от около петстотин фута и той видя началото на Бородинското поле, насипите, паметниците и накрая музея. След това стигнаха до боровата гора и вертолетът започна да се спуска по-бързо. Видя телената ограда и разчистеното пространство около нея, след което и вертолетната площадка, която Алеви му беше показал на сателитните снимки.

Лиза се наведе към него и погледна през прозореца.

– Приземяваме ли се?

– Да.

– Къде?

– В Школата за магии.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/4463

__Издание:__

Нелсън Демил. Школа за магии

Книга първа

Превод: Олга Дончева, Зоя Любенова

Редактори: Мария Енчева, Росица Кечева

Технически редактор: Мария Иванова

Художник: Камен Стоянов

ИК „Матекс“ – София, 1994 г.

ISBN: 954–508–015–9