Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 22 (всего у книги 23 страниц)

– Добре… Това беше само една идея…

– Вземи си отпуска, Сет. Имаш нужда.

– А, да, знам. Между другото, прегледах микрофилма и намерих снимката на нашия домакин, господин Келъм, роден Анатоли Владимирович Кулагин, в Курск, СССР.

– Значи пипнахме първия – кимна Холис. – Ами госпожа Келъм?

– Все още не съм попаднал на нея. Има още много работа. Може и да е истинска американка, а може дори да не знае кой е съпругът й.

– Какво ще правиш със семейство Келъм?

– Ще ги заключа в една килия и ще ги разпитвам няколко месеца. Знаем, че Дик е виновен, а според мен Ан е виновна за съучастничество. Във всеки случай не мога да ги върна в Америка и да ги изправя пред съда. Не стават и за разменна монета, защото руснаците никога няма да си ги поискат. Така че… – Алеви се почеса по главата. – Не знам. Имаш ли някаква идея? Какво да направя с Дик и Ан, Сам?

– Защо не им изпратиш по един куршум в главата и да ги хвърлиш в Москва река?

– Чудесна идея! Как така не съм се сетил?

– Трябва да тръгвам – каза Холис.

Алеви сложи ръка на рамото на Холис.

– Когато бях още млад и учех в колежа, бях либерал. Тогава се чудех как американските пилоти могат да пускат бомби над Виетнам. Сега вече съм пораснал, хладнокръвно наблюдавам убийствата, извършвани в името на моята страна, а един военен пилот ме гледа от високо. Няма начин да спечеля тази надпревара.

– Ти ме убеди. Извини ме. Прави каквото трябва да правиш.

– Благодаря. Ще го направя. Е, добре, толкова за работата. Добрата новина е, че този микрофилм е невероятен удар в контраразузнаването. Три хиляди агенти. Господи, Сам, това е най-значителният еднократен улов в историята. А сега, с тези руски американци в джоба си, можем да се заемем и със самата Школа за магии.

– Да я изтъргуваме?

Алеви кимна.

– Три хиляди от техните срещу триста от нашите. Това е някаква възможност. И трябва да благодарим за това на теб. Ти го направи, Сам. Мисля, че успя да върнеш колегите си вкъщи.

– Но аз мисля, че във Вашингтон има хора, които не желаят това.

– Ще поработим върху този въпрос. Ти самият сега имаш определено влияние. Когато се върнеш във Вашингтон, ще те посрещнат като герой и победител. Разбира се, без шумотевица. Много тихо даже. Но висшите представители на ЦРУ и хората ти в Пентагона ще ти дадат някакви награди. Действителни награди. Ще имаш и среща с президента. Не се учудвай, ако закачи генералска звезда на пагоните ти. Току-що ми го съобщиха по телеграфа. Бих искал да присъствам, ако нямаш нищо против.

– Добре.

– Този път ти ме надмина, Сам.

– Суриков просто сам ми падна в ръцете, Сет. Знаеш го не по-зле от мен.

– Не се прави на скромен. И… нещо лично… свързано с Лиза. Всичко, което мога да кажа, е, че се радвам, че си ти, а не онзи пуяк от външното министерство.

Холис не отговори.

– Успех. Желая ви щастие и на двамата.

– Благодаря – Холис му подаде ръка. – Доволен съм, че ме разведе из страната.

– Пак ще се срещнем – Алеви стисна ръката му. – Вероятно на някое по-хубаво място.

Холис се обърна и тръгна към дипломатическото крило.

– Няма значение къде ще бъде, Сет – каза Холис сам на себе си. Той имаше чувството, че за Алеви няма по-добро място от това. Истината бе, че на Сет Алеви тук му харесваше, или по-точно, той изпитваше нужда да бъде тук, да диша въздуха на Москва и да усеща миризмата на мъглата над Москва река. Нуждаеше се от присъствието на КГБ, които от своя страна по някакви перверзни причини му отговаряха с взаимност и също се нуждаеха от него – в противен случай отдавна щяха да са го екстрадирали или убили.

Вероятно за Лубянка Сет Алеви бе жива легенда и неговите качества подсилваха чувството за собствена значимост у враговете му. Но сега зловещият им танц със смъртта и съдбата наближаваше края си.

След това му хрумна, че имаше някакво несъответствие в това, което Сет Алеви му каза за Школата за магии. Ако трите хиляди руснаци се върнеха на Изток, а тристате американци заминеха на Запад и това бе достатъчно за изравняване на уравнението, то какво би било мястото на самия Сет Алеви в него? Отговор: никакво. Така че трябваше да се заеме отново с решението на задачата.

29.

Един мъж с дебело палто отвори външната врата на дипломатическата чакалня и погледна към Лиза и Холис.

– Пан Ам. Франкфурт. Последвайте ме, моля.

Холис и Лиза си сложиха палтата и взеха ръчния си багаж.

– Аз ще дойда с вас – приближи се към тях Бърт Милс.

– Няма нужда – отвърна Холис.

– Имам заповед.

Холис, Милс и Лиза минаха покрай граничаря с автомата и последваха руснака с палтото, който ги изведе навън по стълбите до малкия автобус, чакащ ги на пистата. Дребният сняг се сипеше като прах от забуленото с облаци небе, откъдето от време на време надникваше зимното слънце и обагряше в бледожълти оттенъци покритата със сняг писта. Те се качиха в автобуса, в който нямаше други пътници, и шофьорът потегли към рулевите пътеки, където се виждаше огромното туловище на един Боинг 747 със синьо-белите цветове на Пан Ам.

– Погледни го, погледни го! – каза Милс.

– Много добре изглежда, момчета – отговори Холис.

– Хайде да си сменим местата, Сам – предложи Милс.

– Мога ли да се прибера в посолството и да преспя с жена ти?

– Разбира се. Ще й телеграфирам от Франкфурт – разсмя се Милс.

– Свине – промърмори Лиза.

Когато се приближиха до самолета, Холис забеляза, че около него бяха разположени четирима граничари с автомати.

Автобусът спря до стълбичката на самолета и те слязоха.

– Ще се повъртя малко наоколо – каза Милс. – Но смятам, че ще стигнете до вкъщи без проблеми. – Той се здрависа с Холис и продължи: – За мен беше голямо удоволствие да работя с истински професионалист. – Стисна и ръката на Лиза. – Приятно пътуване.

Холис и Лиза се качиха по стълбичката и горе ги посрещна усмихната жена, която заговори с носов глас:

– Здравейте, аз съм Джо, вашата стюардеса. Как сте тази сутрин?

Холис забеляза, че тя има тъмен загар, нещо, което отдавна не беше виждал.

– Добре сме, Джо – отвърна Холис. – А вие?

– Прекрасно. Заедно ли пътувате?

– Да – отговори Лиза.

Джо погледна в бордовия списък.

– Вие сте нашите пътници от дипломатическия корпус, нали?

– Точно така – отвърна Холис. – Затова си имахме отделен автобус и охрана.

Лиза го смушка в ребрата. Джо се усмихна.

– Местата ви се намират нагоре по витата стълба. Да ви помогна ли за чантите?

– Няма нужда – отговори Холис.

– Колко време сте прекарали тук?

– Около две години – отговори Лиза.

– Боже мой! Обзалагам се, че сте щастливи, че се прибирате вкъщи.

– Да.

– Е, аз пък се радвам, че мога да ви помогна да се доберете до дома.

Холис осъзна, че доста отдавна не е бил обслужван с усмивка, и това леко го подразни.

– И аз се радвам – каза той.

– Разположете се удобно. Веднага щом пристигнат рейсовете с другите пътници, ще се кача при вас.

Холис тръгна напред по витата стълба към клипер класата, която се намираше под купола на Боинг 747. Те окачиха палтата и подредиха чантите си в едно гардеробче, после се настаниха в две от предните кресла. Срещу тях имаше още две кресла, обърнати с лице назад.

Куполовидната кабина изглеждаше мистериозно тиха и Холис изпита мимолетното чувство, че този Боинг 747 е някаква фалшификация, а Джо е възпитаничка на Школата за магии. Той се засмя.

– Какво смешно има?

– Струва ми се, че в крайна сметка това място се оказа по-силно от мен – каза той, взимайки ръката й.

– Е, поне го разбра в подходящия момент.

Вратата на пилотската кабина се отвори и в помещението влезе мъж в синя униформа.

– Здравейте. Аз съм Ед Джонсън, капитанът на самолета. Полковник Холис и госпожица Лиза Роудс?

– Точно така.

Джонсън огледа празната каюта, след това се наведе към тях, като се облегна на дръжките на креслата.

– Получих телеграма от посолството ни в Бон, в която ми съобщават, че сте се забъркали в някаква историйка тук.

Холис кимна.

– Съветват екипажа да внимава за това, което става наоколо. Не знам нищо повече от прочетеното във вестниците.

– Това е горе-долу всичко.

– Вие от военновъздушните сили ли сте, полковник?

– Точно така.

– На какво сте летели?

– Преди всичко на Ф–4.

– Прекрасен самолет.

Известно време Джонсън и Холис говориха за самолети, а Лиза прегледа последното издание на „Таймс“ за миналата седмица. Джонсън се върна в пилотската кабина и Лиза отбеляза:

– Говореше така, сякаш за разнообразие си решил да проучиш този въпрос.

– Единствените неща, които ме интересуват, са сексът, спортът и религията.

– Взе ли вече решение дали ще летиш отново?

– Мисля че това не зависи от мен.

– Но би ли се върнал, ако можеше?

– Не знам. Това, което знам, е, че последният самолет, който пилотирах, се разби заедно с мен. И все пак… понякога все още чувствам руля в ръцете си и усещам вибрациите на двигателите, които преминават по целия самолет, докато той набира мощност и се втурва напред по пистата, след което се издига нагоре… Разбираш ли?

– Когато го представяш така, ми се струва, че разбирам. – Лиза пак се зачете в списанието, след което отново вдигна поглед. – Винаги когато се прибирам по време на отпуска, се чувствам като чужденец в собствената си страна.

– Трябват ти няколко седмици, за да влезеш в ритъма на живот на всяка страна – отговори Холис, – включително и на своята.

– Знам. – И тя добави. – Знаеш ли, Сам, почти имах чувството, че Москва и посолството са моят дом, а аз заминавам за някаква чужда държава. Липсват ми апартаментът и бюрото ми, приятелите. Мисля, че пак ще се разплача.

– Разбирам те. – И наистина беше така, защото той също усещаше някакви носталгични тръпки в душата си. Въпреки че беше напълно необяснимо защо изпитваше такива чувства към страната, в която едва не го бяха убили. Но същото бе усетил и към Виетнам. Предполагаше, че има страни, които по странно перверзен начин възбуждат човешките ти сетива и те карат да функционираш на високи обороти, всеки ден. След това, където и да попаднеш, ти се струва, че всичко става адски бавно. – Това е нормално чувство. А и на трудните постове си създаваме особено добри приятели. Трябва да се справиш с това.

– Извинявай – каза тя и изтри очи с кърпичката си.

Пътниците започнаха да се качват и Холис чуваше стъпките им по стълбата. Майк Салерно беше първият, който се качи горе и седна в едно от местата срещу тях.

– Вие, приятелчета, сте се качили дори преди първа класа.

– Това е една от най-дребните ни привилегии – отговори Холис. – А ти как се качи тук толкова бързо?

– Блъсках се, бутах се. Аз съм репортер.

– Завинаги ли се прибирате вкъщи? – попита Лиза.

– Не, помолих за двуседмичен отпуск с лечебна цел.

Холис видя, че долу на пистата имаше двама мъже в кафяви палта, които стояха на снега и разговаряха с други двама въоръжени мъже, облечени в зелените шинели на граничните патрули на КГБ.

– Надявам се, че снеговалежът няма да забави излитането – каза Лиза, като погледна часовника си.

Холис забеляза, че при тях имаше само шест пътници, въпреки че капацитетът на салона беше четиринадесет. Близо до стълбата седнаха мъж и жена на средна възраст, които, доколкото Холис чуваше, говореха с британски акцент, а от другата страна на пътеката в креслата срещу тях се бяха настанили четири немски бизнесмени. Единият от германците говореше с Джо на английски.

Джо отиде в предната част на салона и съобщи, без да използва микрофона:

Ще трябва да изчакаме няколко минути, докато получим разрешение. Излитанията, се забавят поради лошите метеорологични условия. Щом се издигнем във въздуха, ще раздадем безплатните напитки. – Тя се обърна към германците. – Разбрахте ли, господа?

Този, който говореше английски, й кимна и преведе съобщението на другите.

Холис се изправи, отиде в задната част на малкия купол и погледна през прозореца. Автобусът им все още беше там, а Бърт Милс стоеше, облегнат на него. Един от мъжете с кафяви палта се приближи към него заедно с въоръжен граничар и размени с Милс няколко думи. Милс извади дипломатическия си паспорт пред лицето на агента на КГБ. Холис забеляза, шофьорът на автобуса започва да нервничи, защото вероятно никога преди не бе виждал някой да спори с човек на комитета. Милс не знаеше много руски, което вероятно е предимство в тази ситуация, помисли Холис. Той сочеше земята под краката си и Холис имаше чувството, че го чува да казва: „Ще стоя на това шибано място, докато самолетът не излети.“

В крайна сметка агентът на КГБ с кафявото палто каза нещо на шофьора на автобуса и колата потегли, оставяйки Милс на заснежения път на половин километър от сградата на летището. Агентът на КГБ самодоволно се усмихна, обърна се и тръгна към автомобила си. Милс направи многозначителен жест със средния си пръст, след което остана да стои на мястото си с ръце в джобовете. Агентът на КГБ го наблюдаваше от колата. Холис се върна в креслото си.

– Всичко наред ли е? – попита Лиза.

– Да.

– Нервни ли сте, приятелчета? – попита Салерно. – Това не ме учудва.

Холис се зачете в сутрешния „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Салерно четеше евтин детективски роман за някакъв Джо Райкър, а Лиза бе заменила „Таймс“ с „Вог“.

– Ако ще живеем в Щатите, ще ми трябват такива дрехи – каза тя на Холис.

Той хвърли поглед към списанието в ръцете й.

– Може би ще се наложи да живеем накъде другаде.

– Можех да си купя оттук черно самурено палто за десет хиляди и да го продам в Щатите за четиридесет – отбеляза тя.

Холис промърмори нещо иззад вестника си.

– Защо ни бавят?

– Заради времето – Холис чу как двигателите изреваха и после заглъхнаха. Джо излезе от пилотската кабина:

– Разрешиха ни излитане. Моля, затегнете коланите. Изгасете цигарите. – Тя изрецитира правилата за безопасност по време на полета, след което седна в едно от празните кресла.

Докато боингът рулираше към пистата, Холис забеляза, че Бърт Милс му маха, и в отговор също му махна. Тежката машина се изтегли до пистата и зави по нея. Моторите изреваха, самолетът се освободи от спирачките и се втурна по заснежения бетон. Никой не говореше. Боингът се издигна във въздуха и прибра колесника.

– Излетяхме – каза Салерно.

Огромният самолет започна да се издига над белите обли хълмове на северозапад от Москва. Лиза промълви сякаш на себе си „До свиданья!“.

– Прав ти път! Поне за две седмици – изръмжа Салерно.

Лиза наблюдаваше през прозореца засипаната със сняг земна повърхност. На юг видя магистралата Москва – Минск, малките селца, разпилени по оборните поля, и тъмнозелените елхови гори, които покриваха по-голямата част от района. Очите й проследиха течението на Москва река на запад към Можайск и Бородино. Самолетът навлезе в облачния слой и тя се обърна, към спътниците си.

– Вече никога няма да видя тези места.

– Късметлийка – отбеляза Салерно.

– Тя харесва Русия – обади се Холис.

– Лесно е да се каже, когато си живял в прилично жилище и си пазарувал в дипломатически магазин – промърмори Салерно. – Опитайте се да поживеете като руснаците. Веднъж го направих, за да напиша една статия.

– Добре де – каза Лиза, – това всички го знаем. Но можеш да харесваш хората, без да харесваш системата.

– Хората правят системата. В КГБ работят руснаци.

– Говорите като него – и тя посочи Холис.

– Дори не зная за какво разговаряте – каза Холис и прелисти една страница от вестника си.

– За какви руснаци става въпрос?

– Това ми харесва, Сам – разсмя се Салерно, след това погледна към Лиза. – Вижте, Лиза, бил съм кореспондент в половин дузина страни. Видях хубави и лоши неща навсякъде. Но това място е просто безнадеждно.

Лиза отчаяно въздъхна.

– Е, може би ще успеете да ги накарате да преразгледат статута ви на персона нон грата – добави Салерно. – Тук, в Съветския съюз, понякога реабилитират хората по причини, разбираеми само за съответните ведомства.

– Кои са тези съветски ведомства? – каза Холис.

Салерно отново се разсмя.

– Лиза, разбирам, че изпитвате смесени чувства. Но трябва да признаете, че в крайна сметка ви е станало по-леко. Нали? Това място – той посочи с палеца си към прозореца – е изпълнено с напрежение. Заразява ви с параноя. Но веднага щом го напуснете, започвате да дишате свободно. Виждал съм го по време на много полети – туристите и бизнесмените заминават оттук усмихнати и с олекнали сърца. Знаете ли, че пилотът съобщава, когато самолетът навлезе в немско въздушно пространство? Това не ви ли говори нещо?

Холис се прозя. Лиза отново взе списанието.

– Ще ви кажа какво още научих във връзка с Фишър – каза Салерно.

Нито Холис, нито Лиза отговориха.

– Разбрах от родителите му, че се е регистрирал в хотел „Россия“ – продължи Салерно, – така че предполагам, че наистина е стигнал до Москва. И знаете ли какво още? Открих и един английски турист, който си спомни, че е видял колата с американски регистрационен номер, паркирана пред „Россия“.

– И какво мислиш, че означава това, Майк? – попита Холис.

Лиза беше оставила списанието си.

– Не зная точно. Какво мислят хората от посолството?

– Как бих могъл да ти кажа? – отвърна Холис. – За пръв път чувам за всичко това.

– По дяволите, ти прекрасно знаеш, че Фишър е стигнал до „Россия“. Защото според фактите, приятелчета, той се е обадил оттам в посолството. И е говорил с теб, Лиза.

– Откъде знаеш? – попита Лиза.

– Изтича ви информация. Така че кажи ми как вашите хора ще подходят към този въпрос? Какво правят хората на Сет Алеви?

– Сет Алеви е аташе по политическите въпроси и няма нищо общо със случая Фишър – отговори Холис.

– Хайде стига, Сам.

За момент Холис се замисли. Не можеше да си представи как е изтекла информацията за обаждането на Фишър в посолството. За това знаеха само той, Лиза, Алеви, Банкс и посланикът. Въпреки че бе възможно слушалката да е вдигнал пръв един от морските пехотинци.

– Ще обсъдим този въпрос, когато напуснем територията на СССР – каза Холис.

– Намираме се на американски самолет, който лети на двадесет фута височина й продължава да се изкачва – каза Салерно.

– Независимо от това ще почакаме до Франкфурт.

Джо донесе шампанско и всички си взеха по една чаша. Салерно вдигна своята и каза „Наздоровье!“. Те отпиха и Холис отбеляза:

– Имаш ужасен акцент.

– Така ли? Струва ми се, че ще го преживея.

– Къде си учил руски?

– В Берлин.

– Поискай си обратно парите, след като не можеш да кажеш правилно и най-обикновената наздравица.

– Сам, може ли да поговоря с теб насаме – каза Салерно. – Няма нищо общо със случая Фишър. Обещавам. – Той тръгна към две празни кресла.

– Лиза Роудс е официален представител на правителството на Съединените щати – каза Холис. – Тя има проверка за сигурност. Можеш да говориш и тук.

– Добре. Не исках да обидя никого – кимна Салерно. – Виж, научих нещо странно. Чух, че държите някакъв американец в посолството. Не знам дали този човек е шпионин или пък случайно забъркал се в някаква история в Москва, потърсил после убежище в посолството, или и двете заедно. Историята, която ми разказаха, беше много необикновена.

– Наистина звучи странно – съгласи се Холис.

– Ще ви преча ли, ако запуша? – попита Лиза и извади цигара от чантата си. – Майк, ти също пушиш. Запали си.

– Да – Салерно извади пакет „Марлборо“ от джоба си и си запали една. – Хайде, приятелчета. Помогнете ми да проумея този случай. Държите ли някого в посолството? Знам, че имате подземни килии. Съобщи ми го човек от обслужващия персонал. – Той си дръпна от цигарата. – Каза, че в килиите има поне един американец. А може би и двама.

Холис изпитателно изгледа Салерно. Чудеше се дали не се опитва да се добере до някаква информация за семейство Келъм или Додсън. Питаше се и откъде има той тези сведения. Салерно още не го знаеше, но като начало нямаше да отиде по-далеч от Франкфурт.

– Това е нелепо – каза Лиза на Салерно.

– Не, не е – отговори той. – Разбрах още, че човекът, когото държите в килията, се издирва от КГБ. Той явно е техен човек, или предател, или нещо подобно. Но те го търсят.

Холис забеляза, че пръстите, с които Салерно държеше цигарата си, непрекъснато се движеха по обичайния начин, който помага цигарата да стои изпъната и да не се огъва. Но това беше американска цигара и не се огъваше, поради което Холис стигна до убеждението, че Майк Салерно някога е пушил цигари, които се огъват.

– Вие двамата обичате да пушите, нали? – каза Холис. – Пушил ли си от местните цигари? – попита той Салерно.

– Не, по дяволите.

– Никога?

– Не, защо? – отговори Салерно, като му хвърли бърз поглед.

– Просто питам.

Салерно изгаси цигарата си и взе романчето. Стюардесата Джо се приближи до тях с кафяв пакет в ръцете.

– Госпожица Роудс?

– Да?

– Помолиха ме да ви предам това, след като излетим – тя подаде пакета на Лиза.

– Кой ви е помолил да ми го предадете? – попита Лиза.

– Някакъв руснак. Служител от летището. – И добави. – По принцип да се взема така нещо на борда противоречи на правилата, но той беше служител на летището и каза, че е минало през рентгена и всички проверки. Така че всичко би трябвало да е наред. – Тя погледна Холис: – Руснакът обясни, че това е прощален подарък. – Тя се усмихна и се отдалечи.

Лиза седеше и се взираше в пакета, поставен върху подноса пред седалката й.

– Това е иконата, Сам. – Адресирана е до Информационната агенция на САЩ във Вашингтон. – Тя я гледа втренчено известно време, после се обърна към Холис. – Ти каза, че е предадена с дипломатическия багаж.

– И беше – отговори Холис. – Предупредих, че трябва да я сложат там в експедиционната служба. Какво ти казаха, когато им я отнесе?

– Ами… аз не я отнесох лично. Госпожа Келъм каза, че отива до експедиционната служба, и я взе. Обясних й, че е за дипломатическия куриер. – Тя погледна Холис. – Пакетът е отварян. Лентата е скъсана. – Тя докосна кафявата хартия. – Каучуковото уплътнение, което бях сложила, го няма.

Холис мълчеше.

– Ще го отворя.

– Недей.

Лиза разкъса хартията, но Холис я хвана за китката. Тя отдръпна ръката си, раздра докрай хартиената обвивка и издаде сподавено хълцане.

– Ооо, Боже! Сам…

Холис погледна иконата, сложена върху масичката. Дълбоко врязани в дървото, на мястото на лицето на архангела бяха издълбани сърп и чук.

Лиза го погледна и се опита да каже нещо, но от устата й не се отрони никакъв звук. Очите й се напълниха със сълзи.

Холис покри иконата с лист хартия и взе ръката й.

– Какво става? – каза Салерно и вдигна поглед от книгата си. – Какво има?

Високоговорителят на самолета изпука и в салона се разнесе гласът на пилота. „Дами и господа, говори капитан Джонсън. Имаме малък проблем с електрическата инсталация на самолета и получихме инструкции да се приземим в Минск. Няма никакъв повод за безпокойство. Ще кацнем след около петнайсетина минути и се надяваме в скоро време да излетим отново. Моля, затегнете предпазните колани, започваме слизане към Минск. Благодаря ви.“

Надписите „Затегнете коланите“ и „Пушенето забранено“ светнаха.

– Изглежда, сбогуването ни с Русия е било малко прибързано – каза Салерно. Той погледна Холис и се усмихна.

30.

Боингът на Пан Ам докосна късата писта на летището в Минск и спирачният му път го доведе почти до края й. Небето бе все така облачно, но Холис забеляза, че нямаше сняг. Лиза бе махнала хартията от иконата и се взираше в нея.

– Как си? – попита я Холис.

Тя не отговори.

Самолетът се изтегли към малката модерна сграда на летището и Холис забеляза, че към тях се приближават четири подвижни стълбички, следователно това не бе обичайно напускане на самолета. Зад стълбичките се задаваха четири автобуса. Холис видя, че боингът се намира на известно разстояние от сградата на летището.

– Може да се реставрира – той погледна Лиза. – Някой музеен реставратор ще го направи. Изобщо няма да личи.

Погледът на Лиза бе празен.

– Господи, какъв срам! – Салерно обърна иконата към себе си. – Кой би могъл да го направи?

– Веднага ми идва наум наименованието на едно учреждение – отговори Холис…

– КГБ ли имаш предвид? – Салерно прехапа устни. – Искаш да кажеш, че са проникнали в посолството? А спомняш ли си посланика Стейнуей? Какви лайна! Но аз мислех, че сега всичко е напълно обезопасено. Може би е градинарят, когото наехте, Ваня.

– Чувствам се така… унизена – Лиза взе ръката на Холис в своята. – Защо? Защо, Сам?

– Знаеш защо.

– Да, но това е толкова безсмислено. Толкова дребнаво и отмъстително.

– Те са такива.

– Ах, какви мръсници!

Четиримата германци се вторачиха в тях.

– Може би наистина може да бъде поправена – каза Салерно. – Като я запълнят с малко дървесина и я боядисат, ще бъде пак като нова. Можеше и да е много по-лошо.

Лиза погледна иконата. Сърпът и чукът бяха издълбани в дървото с някакъв груб инструмент, като острието на сърпа се извиваше покрай три от ъглите на изображението. Дръжката на чука прерязваше диагонално тялото, а главата на чука представляваше правоъгълник от оголено нацепено дърво – точно на мястото, където преди бе стояла главата на архангела. Лиза пое дълбоко въздух:

– Ще я запазя точно така, както си е.

– Добре – Холис стисна ръката й.

– Точно във вида, в който ми я дадоха.

– Никога не съм бил в Минск – каза Салерно и свивайки рамене, надникна през прозореца. – А ти? – попита той и погледна към Холис.

– Не.

– Ей, приятели, важи ли тук дипломатическият ви имунитет? – устните на Салерно се изкривиха в лека усмивка.

– Знаеш, че важи на територията на целия Съветски съюз – отговори Лиза, като вдигна поглед от иконата. – Но защо ще ни трябва дипломатически имунитет?

– Човек никога не знае.

Преди още боингът да спре, Джо застана до предната врата на салона и съобщи:

– Дами и господа, поправката на електрическата инсталация може да се забави, така че ще напуснем самолета. Моля, вземете всичките си лични вещи със себе си. Благодаря. – Тя отвори гардеробното отделение и им подаде палтата и чантите. Самолетът спря.

Пилотът Ед Джонсън се появи на вратата, свързваща пилотската кабина с бордовата кухня, и махна на Холис.

– Вървете напред – каза Холис на Лиза и Салерно.

Той се приближи до Джонсън и застана до него в малката бордова кухня.

– Не става въпрос за проблеми с електрическата инсталация – каза Джонсън. – Получихме съобщение от диспечерската кула на Шереметиево, в което казват че са ги заплашили, че има бомба в самолета.

Холис кимна с разбиране.

– Ръководството на съветската гражданска авиация ме инструктира да се приземя в Минск – най-близкото летище, на което може да се приземи този самолет.

– Тогава защо ни евакуират през аварийните изходи?

– Ами точно за това става въпрос. Когато вече се спускахме към пистата, отново ни се обадиха от Шереметиево и казаха, че според информацията, с която разполагат, бомбата е от онези съоръжения, които се задействат в зависимост от височината, на която лети самолетът, следователно сме в безопасност. Това е доста странно. Искам да кажа, че не съм убеден дали действително са заловили човека, поставил бомбата. А дори да е така, ще им каже ли той на какъв принцип работи експлозивът? Защо ще му повярват? Но те не пожелаха да отговорят на нито един от въпросите ми, а просто ми казаха да се приземя в Минск, без да предприемаме аварийна евакуация. Казаха, че не искат да създават излишна паника сред пътниците нито да рискуват да се получат някакви травми при спускането от самолета. Поисках четири подвижни стълби и ги получих. – Джонсън погледна Холис в очите. – Мисля, че това е номер. Някой иска този самолет да се приземи в Минск.

– Възможно е.

– Може ли всичко това да има нещо общо с вашия проблем?

– Много вероятно.

– Можем ли аз или екипажът да ви помогнем с нещо?

– Не и без да се изложите на опасност. Ако не стигна с вас до Франкфурт, обадете се на генерал Вандермулън в Пентагона. Това е шефът ми. Холис взе една книжна салфетка от плота в кухнята и написа телефонния му номер. – Просто му кажете професионалното си мнение за това аварийно кацане.

– Дадено.

– И не казвайте нито дума на никого, докато се намирате във въздушното пространство на Източния блок, дори на втория си пилот.

– Добре. Успех.

Те си стиснаха ръцете и Холис слезе по витата стълба до вратата, където вече бе пристигнала подвижната стълба. Той тръгна по нея. В автобуса вече се бяха качили Лиза, Салерно, двойката англичани, четиримата германци от клипер класа плюс дузина пътници от първа класа. Вратата се затвори след него и автобусът потегли. Холис се отпусна на свободната седалка до Лиза.

– Какво искаше капитанът? – попита Лиза.

– Телефонния ти номер.

– Защо ли изобщо ти задавам въпроси?

– Не мога да разбера.

– Каза ли ти какво става? – попита Салерно, който се беше разположил на седалката зад тях.

– Не.

Автобусът ги откара до сградата на летището, където ги въведоха в малка чакалня, която не бе достатъчна, за да побере всички пътници от рейса. Холис имаше чувството, че някой съзнателно отделя него и Лиза от основната група. Бе убеден, че тази изолация ще продължи, като им предложат да се възползват от дипломатическите си привилегии.

В стаята влезе нисък пълен човек в нелеп костюм с цвят на горчица, последван от привлекателна жена. Мъжът вдигна ръка и каза на английски със силен руски акцент:

– Внимание, моля! – В стаята се възцари тишина и той продължи. – Аз съм г-н Марченко, тукашният представител на Интурист. Трябва да ви съобщя, че самолетът нямаше никакъв проблем с електрическата инсталация. Съветските власти получиха съобщение, че на борда има бомба…

Групата пътници издаде приглушено възклицание.

– Моля, моля. Няма никакви основания за притеснение. Но все пак ще се наложи да се претърси целият самолет, както и багажът. Това ще отнеме доста време. Така че Интурист ще отведе всички в хотел „Спутник“, където ще обядваме, а може да се наложи да останем и през нощта.

Жената до него повтори съобщението на немски, а после и на френски. Холис бе впечатлен от необичайната за съветските възможности скорост на реагиране в този случай. Очевидно Аерофлот получаваше помощ от една друга, много по-ефективна съветска организация.

– Това не ми харесва, Сам – каза Лиза.

– Надявам се, че в проклетия „Спутник“ има бар – каза Салерно и си запали цигара.

– Ей сега ще се върна – каза Холис.

– Къде отиваш? – попита го Салерно.

– До тоалетната. – Холис излезе през вратата на чакалнята и се озова в коридора, но там един граничен патрул, въоръжен с пистолет, му направи знак да се върне обратно.

– Искам да използвам тоалетната – каза Холис на руски.

– Тоалетна има и в чакалнята – отговори граничарят, който явно се изненада от неговия руски.

– Заето е.

– Не можете ли да почакате?

– Не. Имам проблеми с пикочния мехур.

Граничарят му посочи някаква врата в дъното на коридора.

Холис отиде в малката мъжка тоалетна, взе едно метално кошче за боклук и го хвърли към облицованата с плочки стена.