Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 23 страниц)

– Ако направя това, Сет, няма да се притесняваш толкова много за моята безопасност.

– „За моята безопасност“… Не разсъждаваме ли като някой налудничав шпионин? Ей, разбра ли къде се намира гробът на Гогол?

– Дори не съм съвсем убеден, че Гогол е мъртъв.

Холис излезе от кабинета на Алеви и взе асансьора надолу към приземния етаж. Голямото фоайе бе пълно със служители на посолството, които се разотиваха след работа. Някои чакаха близките или приятелите си, други вече си тръгваха към къщи. Имаше и такива, които слизаха с асансьорите към залите за отдих. Имаше и групи от по няколко души, които излизаха, за да прекарат вечерта в разглеждане на Москва или в забавления.

В някои отношения, мислеше Холис, гледката е типична за което и да е фоайе на административна сграда в края на работното време. Но ако човек се вгледа по-добре, веднага ще разбере, че тук е доста по-различно. Тези мъже и жени, независимо от професията или поста си, имат общи преживявания, общи проблеми, тъги и радости. „Триста американци в един град от осем милиона руснаци.“

Холис забеляза Лиза, която разговаряше с трима мъже от Търговския отдел. Тя не го видя и той продължи да я наблюдава, докато тя се смееше с тях. Двамата бяха симпатични и както изглежда, печелеха точки. Холис установи, че това го дразни.

Лиза се озърна наоколо и го забеляза. Извини се на тримата и тръгна към него.

– Здравей, полковник!

– Здравей, госпожице Роудс!

– Познаваш ли Кевин, Фил и Хю от Търговския отдел? Мога да те запозная.

– Някой друг път. Отвън ни чака такси.

Той се запъти към вратата и тя го последва. Излязоха на студения въздух и тръгнаха към изхода. Лиза потрепери.

– Божичко, тоя вятър идва от север. Така ще бъде чак до май.

– Исках да ти се обадя през последните два дни…

– Остави, Сам. Стъпка по стъпка. И без друго бях потънала до гуша в работа. Идеята да вечеряме заедно е чудесна. Благодаря ти.

– Моля. – Той хвана ръката й и я придърпа към себе си. – И все пак, мисля, че ти дължа някакво обяснение. Просто ме изслушай. Преди да тръгнем за Можайск, ти казах, че ще бъде опасно. Сега знаеш какво имах предвид. Вече всеки ден за нас е пълен с опасности, всеки път, когато излизаме през тая врата. Тая вечер няма просто да вечеряме заедно… Искам да знам можеш ли да се обвържеш с мен и с това, което правя?

– Таксито ни чака.

Хванати за ръка, те излязоха на улицата. Американските войници ги поздравиха, а съветските полицаи ги изгледаха враждебно. Наблюдателите на посолството от КГБ, които седяха в чайките, оставиха вестниците и взеха биноклите.

Холис видя две таксита, спрели до бордюра. По принцип московските таксита не чакат никъде никого, но западните посолства правят изключение. Холис си избра бялата лада, качиха се и той каза на шофьора:

– За Лефортово.

Шофьорът се ококори насреща му.

Холис обясни на руски:

– До ресторанта, не до затвора. Намира се на не знам си коя там червена улица. Това не е ли достатъчно?

Лиза се засмя. Шофьорът потегли.

– Знам къде е.

Холис се обърна назад и видя, че една от чайките направи обратен завой и тръгна след тях. Лиза попита Холис:

– Лефортово име на ресторант ли е?

– Да.

– Никога не съм го чувала. Това да не би да е онова свърталище на КГБ, където ми обеща да ме заведеш?

– Точно така.

– Държавното бюро по наименованията не е правило проучване на общественото мнение, но това име е отблъскващо. Като Лубянка или Дахау.

– Те не преследват туристи.

– Това ще бъде истинско приключение. Ти си много по-забавен, отколкото изглеждаш.

– Благодаря.

Шофьорът се намеси в разговора им, както обичат да правят всички таксиметрови шофьори в Москва:

– Говорите ли руски?

– Малко.

– Защо не си изберете някой друг ресторант?

– Защо?

– Този не е хубав.

– Защо не е?

– Твърде много ченгета го посещават. Никой друг не ходи там.

– Искате да кажете, от КГБ?

Шофьорът не отговори. Запали си цигара и таксито се изпълни с лютив дим.

– Ако ми дадете два долара, ще изключа брояча.

– Не мога да ви дам долари.

– Нямате ли дъвка, червило или цигари?

Лиза затършува из чантата си.

– Ето едно червило за жена ви.

– За гаджето. Жена ми получава заплатата ми. Благодаря.

Лиза се обърна към Холис на английски:

– Всички мъже са прасета.

– Знам.

– И двамата говорите много добре руски. Шпиони ли сте? – попита шофьорът.

– Да – отговори Холис.

Мъжът се изсмя. Той сви по Булеварда на ентусиастите и насочи автомобила на изток към предградието Лефортово.

– Движението става все по-трудно с всеки изминат ден.

Холис не забелязваше да има много движение.

– Знаете ли, че Вашингтон и Москва обсъждат среща на най-високо равнище през януари? – попита той.

– Да, четох за това.

– Какво ви е мнението?

Шофьорът се огледа, сякаш искаше да се убеди, че в таксито няма никой друг, освен тях, после отговори:

– Това го обсъждат цели четиридесет години. Ако искаха мир, да са го постигнали досега.

Холис слушаше, докато шофьорът излагаше несвързаните си възгледи по световните проблеми. Той знаеше мнението на съветските дипломати, но едно случайно интервю с някой Иван от улицата му беше от голяма полза.

Шофьорът зави по улица „Курсант“. Минаха покрай зловещите постройки на затвора „Лефортово“ и таксито спря пред една модерна сграда от стъкло и алуминий. Таксиметраджията заключи:

– Ето защо трябва да се съюзим, преди ония чернокожи маймуни и жълти магарета да ни завладеят, ние ще се избием, а те ще станат господари на света. Предайте това на вашия президент.

– Непременно.

– Наистина ли искате да влезете там?

– Да.

Холис му подаде пет рубли и му каза да задържи рестото. Шофьорът не възрази. Холис знаеше, че преди около десетина години таксиметровите шофьори стриктно са спазвали забраната да не приемат бакшиш. Но вече никой не взимаше тая забрана насериозно. От две години насам не бе чувал обръщението „другарю“. Гордостта и пламенността бяха изчезнали и всички гледаха да се издигнат или да се облагодетелстват. Църквите бяха претъпкани, членуването в партията не ставаше по задължение, а броят на самоубийствата се увеличаваше. Средната раждаемост спадаше и употребата на алкохол растеше въпреки пропагандата против алкохолизма. Русия си оставаше нация втора категория, но имаше първокласно оръжие и тайна полиция от световна класа.

Холис и Лиза се отправиха към входа на ресторанта.

– Тоя човек говореше също като таксиметровия шофьор, който ме вози за последен път в Ню Йорк – каза Лиза.

– Бог да благослови пролетариата. Довели са ги до просешка тояга.

Лиза се обърна и огледа улицата.

– Никога не съм идвала в тоя район на града. Тук е тъмно и зловещо.

– В това се крие част от чара му.

Тя се загледа в затвора на КГБ отвъд улицата. Забеляза спряла кола с неизключен мотор.

– Онова нашата любима чайка ли е?

– Възможно е. В една страна, където има всичко на всичко само четири модела коли, повечето от които са черни, е трудно човек да разбере дали го следят.

Холис я въведе в ресторанта и те оставиха палтата си на гардероба. Влязоха в средна по големина зала с безлично вътрешно оформление, но твърде интересна с клиентелата си. По-голямата част от посетителите бяха мъже и повече от половината носеха униформи. Много от цивилните бяха облечени в кафяви костюми – по-добре ушити от тези на средните московчани. Холис установи, че и тук, както в повечето московски ресторанти, осветлението е оскъдно, въпреки че ефектът от това не бе никак романтичен.

– Злокобно е. Обожавам такива места – промълви Лиза.

Холис съобщи името си на жената зад бюрото за резервации. Тя го изгледа от горе до долу, после огледа и Лиза. Намръщи се, после се обърна и ги поведе към една маса в центъра. Върху масата имаше бяла ленена покривка и тежки прибори. Холис подаде стол на Лиза.

– Всички ни гледат – каза тя.

– Та ти си толкова красива!

– Те знаят, че сме американци.

– По занятие господата, които виждаш, са предимно служители на Лефортово. Те са сбирщина от следователи, мъчители и екзекутори на КГБ. Имат страшен апетит. Храната е добра, а обслужването е най-бързото в цяла Москва, дори и в цяла Русия. А освен това и цените са по-ниски.

Някакъв тип от съседната маса се бе зазяпал в Лиза. Тя отвърна на погледа му.

– КГБ не слага подслушватели под тия маси. Тук КГБ седи на масите – продължи Холис.

Веднага пристигна сервитьорка с бутилка минерална вода и два листа с менюто. Холис поръча бутилка грузинско вино. Сервитьорката си тръгна, без да каже нито дума.

– Докъде е стигнала тая страна – зачуди се Лиза, – американски военен шпионин да седи в един и същ ресторант с още стотина главорези от КГБ. Къде е сега Джо Сталин да им помогне?

Холис прегледа менюто. За разлика от останалите ресторанти в Москва тук можеше да се получи всичко, което бе посочено в листа.

Сервитьорката донесе виното и те поръчаха вечеря.

– Онова гадно копеле още ме зяпа – каза Лиза.

Холис напълни чашите с червено вино.

– Ще го помоля да си излезе.

– Не – усмихна се Лиза. – Вече сме квит с ресторантите.

Тя се изплези на оня, дето я зяпаше. Няколко души се изсмяха. Мъжът стана от масата и Холис се запита дали няма да обере с прическата си тавана. Някои от мъжете започнаха да викат и да подсвиркват.

– Виктор, не се прави на невъзпитан дебелак. Поръчай по едно питие на американците – изкрещя един глас.

– Не, не, покажи им какъв дебелак си и ги изхвърли навън – провикна се друг.

Лиза се огледа, но не видя обслужващ персонал.

– Не искаш ли да си тръгваме? – обърна се тя към Холис.

– Не.

Виктор и Холис се преценяваха взаимно. Всички в ресторанта утихнаха, когато висок слаб мъж в цивилни дрехи прекоси залата.

– Вън! – извика той троснато на Виктор.

Виктор забърза към изхода. Полковник Буров се приближи към масата.

– Моля ви, стойте си. Може ли да седна? – И той се настани на масата им. Щракна, с пръсти и незабавно се появи една сервитьорка. – Още вино. – Погледна Холис и Лиза. – Трябва да ви се извиня от името на моя колега.

– Защо? Той не владее ли човешката реч? – отговори Холис.

Отначало Буров се зачуди, но след малко разбра израза и се усмихна. Обърна се и преведе думите на Холис на останалите. Всички се засмяха.

– Често ли идвате тук? – попита Холис.

– Да. Това е любимото заведение на моята организация. Не го ли знаехте, преди да дойдете?

Холис не обърна внимание на въпроса.

– Да предположа ли, че срещата не е случайна?

– Тя е навярно съдбоносна.

– Какво имате предвид, полковник Буров?

– Много неща, полковник Холис. От последната ни среща в Можайск по повод на оная неприятна история доста често си мисля за вас двамата.

– Както и ние за вас.

– Поласкан съм. Между другото, казаха ми, че изобщо не сте ходили до онова държавно стопанство.

– Е, та?

– Намерихме колата – продължи Буров, – която бяхте наели, там, където сте я оставили – при гарата в Гагарин, и аз наредих на хората от Криминалния отдел на московската полиция да я огледат. Следите по гумите, калта, боровите иглички и така нататък. Стигнах до извода, че сте влизали в забранена зона. По-точно – в една зона на два километра северно от Бородино.

– Бихте ли ми подали маслото, полковник? – помоли Холис.

Буров бутна една купичка масло през масата.

– Е?

Холис се наведе към Буров.

– Щом искате да разговаряте с нас, защо не го направите чрез вашето външно министерство и моето посолство? Довиждане!

Буров започна да почуква с лъжица по масата.

– Да вървят по дяволите! Това е работа за разузнаването. Аз знам кой сте вие. Знам още, че имате белези по врата и по гърба от рани, които сте получили, когато са ви свалили над Хайфон. Знам и това, че сестра ви се казва Мери, а майка ви се е пропила. Дайте да говорим по същество и да забравим за съществуването на дипломатическия етикет.

Холис взе лъжицата от ръката на Буров и каза:

– Добре, край на етикецията. Вие убихте един американски гражданин. Пребихте шофьора ми и навярно щяхте да ни убиете с госпожица Роудс. Въпреки всичко сега си седите тук с нас и ни говорите така, сякаш сте цивилизовано човешко същество. Само че не сте.

Буров, изглежда, не се обиди. Прекара замислено пръст по устните си, после кимна.

– Добре. Няма смисъл да отричаме някои от подробностите, които споменахте току-що. Най-вероятно изводът, който правите от тези подробности, е погрешен. Тоя въпрос е далеч извън рамките на вашата компетентност, полковник Холис, без съмнение и на вашата, госпожице Роудс. Признавам, че той е извън рамките и на моята компетентност. Това е въпрос, който засяга хората на най-високо равнище.

– Тогава защо трябва да се убиват обикновени хора, полковник? – обади се Лиза.

Буров не й обърна внимание и продължи:

– Да, ще задоволя любопитството ви. Нещата стоят така: въпросният майор Джак Додсън, когото покойният господин Фишър споменава в телефонното си обаждане до вас, е дезертьор. Като военнопленник в Народна република Виетнам майор Додсън изпраща писмо до съветското правителство в Ханой с молба за разговор. Интервюто е уредено и по време на дискусията със съветското военно аташе майор Додсън казва, че с удоволствие ще се възползва от възможността да се установи в Съветския съюз и да сподели своите знания в областта на военната авиация срещу освобождаването му от военнопленническия лагер. Чувствал се огорчен и предаден от своята държава. Заявил, че Америка не е воювала честно, че въздушната война е поставила живота му в опасност, опропастила е таланта му и е причинила смъртта на негови приятели. Навярно и вие сте се чувствали така, полковник Холис. Както и да е, Додсън попитал дали можем да го измъкнем от виетнамския военнопленнически лагер. И ние го измъкнахме.

Холис и Лиза мълчаха.

– А защо Съветският съюз не е провъзгласил неговото дезертьорство с цел пропаганда? – попита най-после Холис.

– Додсън не желаеше това. Това е част от сделката, която сключихме с него.

– И той е решил да остави семейството си да го смята за мъртъв? – попита Лиза.

Буров вдигна рамене.

– Майор Додсън говореше за някогашни изневери на съпругата си. Доколкото знам, той няма деца.

– Това ми звучи напълно абсурдно – каза Холис и след малко добави: – А какво е правил Додсън в оная борова гора през нощта, когато е срещнал Грегъри Фишър? Гъби ли е събирал?

– И – допълни Лиза – защо Грегъри Фишър е напуснал хотел „Русия“, след като полковник Холис му каза да стои там, и се е върнал при Бородино, където е загинал при автомобилна катастрофа? Да чуем отговора ви, полковник Буров.

Буров отпи малко вино.

– Злополуката с господин Фишър няма нищо общо със случая с майор Додсън. И все пак, тъй като и аз имах възможността да прослушам записа на разговора между господин Фишър и вас двамата, мисля, че всички признаваме, че той звучеше твърде възбудено. В доклада на милицията пише, че е бил и пиян. Моята версия е, че се е паникьосал и е тръгнал обратно с колата си с намерението да… ами, кой знае какво може да се очаква от един пиян човек? Що се отнася до майор Додсън, той има навика да ходи пеш из гората. Срещнал е господин Фишър съвсем случайно и навярно от чиста носталгия му е разказал нещо за себе си. Но изобщо не е казвал на господин Фишър, че е пленник, защото в действителност той не е.

Буров извади от джоба си сгънат лист и го подаде на Холис:

– Това е писмо от януари 1973 година, написано лично от майор Додсън, в което той моли за политическо убежище в Съветския съюз. Вашето правителство вече е запознато със случая и това, което се опитват да направят и двете правителства, е да се избегнат всякакви усложнения, които биха били предизвикани от дезертьорството на майор Додсън. Навремето той дезертира съвсем тихомълком и всички ние искаме нещата да си останат така.

Холис побутна листчето обратно, без да го погледне.

– Искам да разговарям с майор Додсън и да чуя всичко това лично от него.

– Да, добре – кимна Буров. – Ако той няма нищо против, разбира се.

– Не ме интересува дали има, или няма. Ще го накарате да разговаря с мен. Още утре. Тук, в Москва. Предлагам ви срещата да се състои в хотела на Международния търговски център като един вид неутрална зона.

Буров запали цигара и издиша дима.

– Ще уведомя за това когото трябва.

– Както винаги в тая страна, липсва незабавно решение на нещата. Искам още утре да видя снимка на майор Додсън с утрешната „Правда“ в ръце.

– Много остроумно.

Холис отново се наведе напред.

– Ако не ми представите човека или неговата снимка, ще си направя извода, че сте го убили или пък че не е под ваш контрол. Убеден съм, че той бяга и се крие от вас и може съвсем скоро сам да се покаже на бял свят.

Буров погледна първо Лиза, след това Холис.

– Западняците, които идват в Съветския съюз, често страдат от параноя, а главите им са пълни с разни измишльотини, които са чели за нас. Наблюдават нещата през черни очила и възприемат погрешно всичко, което виждат. Въпреки това от хора като вас очаквах по-трезва преценка.

– Преливате от пусто в празно – каза Холис. – Обадете се утре в кабинета ми във връзка с майор Додсън.

– Ще се опитам. Но утре имам много ангажименти в програмата си, както се изразявате вие, американците. Зает съм с разследването на убийството на двама патрули в оная забранена зона, за която ви говорих. Двамата младежи са простреляни в гърдите и оставени да умрат в агония. Кой ли би могъл да извърши такова нещо? – Той се вторачи в лицето на Холис, после на Лиза.

Холис мушна Буров с пръст в гърдите и процеди през зъби:

– Двамата младежи – той отново мушна Буров, – оставени да умрат в агония ли? Копеле такова. Ти и твоите главорези сте избили хиляди мъже, жени, деца…

Лиза хвана ръката му.

– Сам, успокой се, недей.

Всички в ресторанта мълчаливо ги наблюдаваха, а лицето на Буров сякаш се бе вледенило. Цяла минута никой не помръдна, нито пък проговори, после Буров каза тихо:

– Какъв си глупак! Как смееш да дойдеш тук… Да ме обвиняваш в убийство…

– Между другото – прекъсна го Холис, – кой беше оня, дето ми отвори вратата на стаята на господин Фишър в хотел „Русия“?

– Откъде да знам?

– Оня тип – обясни Холис – приличаше и говореше като американец. Всъщност той бе руснак, човек на КГБ от главния Първи отдел, най-вероятно от служба А. Завършил е Института за САЩ и Канада в Москва, освен другите училища, в които е учил.

Буров бе зяпнал Холис, а той продължаваше:

– Човекът бе безупречен, Буров, така че не го уволнявайте. Но бе прекалено безупречен. По-добър, от колкото възпитаниците на обикновените ви училища. Знаех, че мястото му не е в оная стая. Ето защо реших, че е някой от вашите хора. Отначало помислих, че е истински американец, който работи за вас. После се замислих за Школата за магии на госпожа Иванова, за майор Додсън и другите. И стигнах до изводи, от които ти се завива свят. – Холис наля вино в чашата на Буров. – Май че ожадняхте, полковник.

Буров преглътна и каза грубо:

– Моля да ме последвате, за да разговаряме насаме.

– Смятам първо да се навечеряме – отговори Холис. – Довиждане.

– Последвайте ме. Кабинетът ми е наблизо.

– Вървете по дяволите!

– Страх ли ви е? – каза Буров подигравателно. – Има два начина да се отиде в Лефортово. Единият е доброволен.

Холис се огледа и видя, че няколко души бяха станали. Някои от седящите се усмихваха ехидно.

– В посолството знаят къде се намираме в момента – обади се Лиза.

– Не, госпожице. Те знаят закъде бяхте тръгнали. Как ще знаят дали сте пристигнали? – Буров се изправи. – Хайде с мен. Тръгвайте.

Холис остави салфетката на масата, стана и хвана Лиза за ръка. Тръгнаха след Буров към вратата. След тях се строиха трима яки мъже. Взеха палтата си от гардероба и излязоха навън в студа.

– Наляво – каза Буров.

– Смятам, че тук трябва да си кажем довиждане – обади се Холис, хвана Лиза под ръка и се обърна на другата страна.

Буров направи знак на тримата мъжаги, единият от които беше Виктор. Той блъсна Холис, който се удари в паркираната наблизо кола.

– Гадно копеле! – изкрещя Лиза и ритна Виктор в слабините.

Един от мъжете я зашлеви през лицето, сграбчи я за косата и я бутна на земята.

Холис се завъртя и фрасна Буров по ченето, после понечи да удари и оня, който все още теглеше Лиза за косата. Мъжът извади пистолет и изрева:

– Стой!

Холис замръзна на място.

Буров се изправи, а Виктор, посъвзел се от ритника, също извади пистолета си. Буров попи кръвта от брадата си с носна кърпичка и каза спокойно:

– И двамата сте арестувани.

Холис помогна на Лиза да се изправи.

– Добре ли си? – Да…

– Тръгвайте! Знаете къде отиваме – изсъска Буров.

Лиза и Холис тръгнаха надолу по тъмната тиха улица към затвора „Лефортово“, а зад тях вървяха Буров и тримата от КГБ. Буров се обърна към подчинените си на руски:

– Виктор получи ритник по ташаците от тая мръсница, така че на него се пада честта да я претърси.

Всички се изхилиха.

На около стотина метра от затвора някаква кола тръгна по улицата и светна фаровете си. От противоположната страна се зададе друга кола. Бяха средно големи волги. Колите се приближиха и спряха. Вратите се отвориха и оттам излязоха четирима мъже с черни шушлякови якета и маски на лицата.

Сет Алеви – без маска, се качи на тротоара, мина покрай Холис и Лиза и се запъти право към Буров.

– Добър вечер. Предполагам, че вие сте полковник Буров.

Буров огледа мъжете в черно, които го бяха заобиколили.

– Бих искал да ви уведомя, че всички носят пистолети със заглушители – каза Алеви.

Погледът на Буров се спря върху Алеви:

– Арестуван сте!

– Ще ми се да убия тримата ви приятели и да ви отвлека тук – точно пред Лефортово – озъби му се Алеви. – Въпреки това, ако проявите малко разум, резултатът ще бъде нула на нула и ние ще се разделим като приятели до следващата ни среща. Не се помайвайте. Да или не?

Буров неохотно кимна.

– Кажете им да приберат пистолетите. Веднага!

Буров издаде заповедта.

Алеви се загледа в лицето на Буров, сякаш се опитваше да запамети всяка негова черта, и каза:

– Знаете ли кой съм?

– О, да. Вие сте мръсният дребен евреин, главният шеф на ЦРУ тук.

– Е, няма да спорим за определенията. Само искам да ви уведомя, че в кариерата ви се задава сериозна криза. Разбирате ли за какво говоря?

– Майната ви!

Холис се доближи до Алеви и се обърна към Буров:

– Въпреки всичко очаквам утре да ми се обадите във връзка с Додсън.

Холис и Алеви придружиха Лиза до една от волгите и тримата се качиха на задната седалка. Другите служители от охраната също се качиха в колите и всички потеглиха към центъра на града.

– Искам една цигара – каза Лиза.

– Свали прозореца – помоли Алеви.

Лиза запали цигарата с треперещи ръце.

– Господи!…

– Добре ли си? – попита Холис.

– Да. Искаш ли цигара?

– Точно сега не.

– Мисля, че юмрукът в лицето на един полковник от КГБ не бе много добра идея – обърна се Алеви към Холис.

– В оня момент ми се струваше добра.

Двамата от охраната на предната седалка се засмяха.

– Юмрукът беше заради Бренън, нали така, полковник? – каза шофьорът.

– Отчасти заради Бренън, отчасти заради мен самия.

– Най-добре е физическото насилие да се избягва – каза сериозно Алеви. – Тук няма място за лични отмъщения.

Холис мислеше че има, а знаеше, че и Алеви е убеден в същото.

– Ето така започват тия неща – продължи Алеви. – Сега при първия удобен случай той ще ти счупи ченето.

– Ако му се удаде подобна възможност, значи съм си заслужил да ми счупи ченето.

– Те се отнесоха грубо с нас, Сет – прекъсна го Лиза. – Имаме право да се защитаваме.

– Не, не и тук! – отсече Алеви. – И ти си в техния списък. Не видях точно какво направи…

– Ритнах оня дебелак Виктор в слабините.

Мъжете отпред отново се засмяха. Седналият до шофьора каза:

– Само така, госпожице Роудс.

Алеви повдигна рамене и се обърна към Холис:

– Обзалагам се, че поне за момент си помислил, че ще ви оставя да ви приберат.

– Мисля, че малко се позабави – отговори Холис. – Очаквах да се появиш по-рано.

– Всичко това планирано ли беше? – попита Лиза.

Никой не отговори.

– Вие и двамата сте луди. Сега наистина се чувствам като употребена носна кърпичка. Не съм стръв.

Отново никой нищо не каза. Лиза се облегна назад и дръпна от цигарата си.

– Вижте, ще ви помогна. Но в бъдеще искам да ме информирате как стоят нещата, иначе развалям сделката. Става ли?

Алеви и Холис приеха.

– Сега вече съм убеден, че Буров е един от основните играчи – изрече Холис.

Алеви кимна.

– Не си спомням да съм го виждал, но ще прегледам снимките в архива ни. Разбра ли нещо друго?

– Разбрах, че когато споменеш Школата за магии на госпожа Иванова, отиваш в затвора.

– Интересно.

– Това са безумци, Сет. Никога не съм ги виждал толкова вбесени, че чак да тръгнат да отвличат американци с дипломатически имунитет, да не говорим за убийство.

Алеви отново кимна.

– Съвсем са обезумели. – А после добави: – Те нарушиха правилата на играта, така че и ние ще направим същото. В добрата стара Москва ще стане доста напечено. За съжаление нямаме техните средства. Ще трябва да разнищим тая история много бързо, преди да са ни изгонили или пък убили.

– Ако дадем гласност на случая, ще спечелим малко закрила – каза Холис.

– Да, но нареждането от Вашингтон е дипломатите да уредят нещата без много шум.

– Кои неща? – попита Лиза.

– Репатрирането на майор Джак Додсън – отговори Алеви.

– Ами ако той не иска да бъде репатриран? Буров каза, че е дезертьор.

– Ще трябва да говорим с него за това – каза Холис.

Колата наближи входа на посолството и Холис видя, че близо до чайките бяха паркирани три форда.

– Ние сме в пълна бойна готовност, така ли? – попита той.

– О, да – отговори Алеви.

– В тая история има още нещо, нали? – обади се Лиза. – Не става въпрос само за Додсън. Какво представлява Школата за магии? Място за промиване на мозъци ли? Дали Додсън е при Буров, или пък се крие? Някой ще ми отговори ли на тия въпроси?

Всички мълчаха.

– Имам си начин да накарам мъжете да говорят – заяви Лиза.

18.

Холис, Алеви и Лиза стояха във фоайето на административната сграда.

– Заповядайте у дома да пийнем по нещо – предложи Лиза. – Имам нужда от нещо по-силничко.

– Трябва да изпратя едни съобщения тая вечер, преди във Вашингтон да е станало пет часа. Ще се видим утре – каза Алеви и се запъти към асансьора.

– А ти? И ти ли трябва да изпращаш вечерни съобщения? – обърна се Лиза към Холис.

– Не, ще дойда да пийнем набързо по едно.

– Набързо? – усмихна се тя.

– Както и да е.

Излязоха на терасата отзад и по алеята стигнаха до жилищните постройки. Тя отвори вратата на апартамента си и го поведе към всекидневната.

– Какво ще пиеш?

– Скоч без лед.

Лиза сипа питиетата. Холис се огледа. Апартаментът бе в съвременен стил. В единия край на всекидневната бе кътчето за трапезарията, а оттам се влизаше в малка кухничка. Спалнята трябва да бе на горния етаж. Мебелите, както и повечето дреболийки наоколо, бяха от Финландия – най-близката западна страна, от която най-лесно можеха да се внесат качествени стоки за бита.

Това бе жилище, типично за който и да е американски служител от средната класа, но всеки висш съветски бюрократ би завидял на Лиза.

Тя му подаде питието и вдигна тост:

– За поредната ни приятна среща – после пусна касета с музика на Рахманинов.

Холис се вгледа в една икона на стената.

– Оригинална ли е?

– Да. На баба ми е. Ще ми е доста трудно да я изнеса от страната, като си тръгна оттук.

– Ще я сложа в дипломатическата си чанта.

– Сериозно ли говориш? Благодаря ти, Сам.

– Възнамеряваш да напускаш ли? – попита той.

– Не, но някакво вътрешно чувство ми подсказва, че дните ми тук са преброени.

Холис кимна с глава. Лиза седна на единия край на кушетката, а той на другия.

– Не става въпрос само за Додсън – каза тя. – Там има стотици като него, нали? Точно това искаше да ми кажеш… когато ние… в спалнята на Павел.

Холис я погледна.

– Сигурно съм казал прекалено много неща – отговори той най-после.

– Няма да издам на никого това, което си казал. Вие със Сет обменяте ли си информация?

– Ние си продаваме информация. В тая работа човек не получава нищо просто ей така. Моят отдел – военното разузнаване – стои на малко по-ниско стъпало от ЦРУ. Така че трябва да пазя стола, на който седя. Всичко е доста дребнаво. Но състезанието е типична американска черта.

– Но вие се разбирате добре. Имам предвид, личните ви отношения.

– Да. Той е мой приятел.

Тя кимна.

– Какво ще кажеш, ако сменим темата, а?

Тя се изправи и отиде до прозореца, който гледаше на север, отвъд тухления зид. Между две сгради на отсрещната страна на улицата тъкмо бяха опънали огромен плакат в чест на предстоящото честване на годишнината от Октомврийската революция, която според Григорианския календар се пада на седми ноември.

– Погледни плаката: „Миролюбивият съветски народ настоява за прекратяване на американската агресия“. Това за мен ли е предназначено? – учуди се Лиза.

– Обади се на регионалната комисия и питай.

– Те са затънали в работа по подготовката за техния Великден – измърмори Лиза. – Тези проклети червени знамена навсякъде на това ужасно място призовават, подмамват, прославят – като драсканици по стените, субсидирани от държавата. Боже мой! Знаеш ли, Сам, когато дойдох тук за пръв път, бях потресена от рисунките със сърп и чук, които виждах на всяка крачка, бях просто ужасена, защото ние сме свикнали да реагираме срещу някои символи, както срещу пречупените кръстове. Веднъж един висш партиен служител ми каза, че от вида на кръстовете в Кремъл го побивали тръпки, а като видел държавния печат на нашето посолство, се вбесявал. – Тя се усмихна тъжно: – Иска ми се да не ни се повишава адреналинът, когато видим червени петолъчки, или еврейски жълти звезди, или каквото и да е там друго. Но ние сме като ония глупаци на другаря Павлов, Сам. Приучиха ни да плещим глупости.

– Кои са те?

– Те са това, което ще бъдем ние след двайсет години. Ние се учим да бъдем като тях.

– Налей ми още.

– От същото ли?

– Естествено. Само че този път повече.

Тя му наля двойно уиски, после седна близо до него.

– Може ли да ти кажа нещо? Ужасно се изплаших в Лефортово. За втори път ме поставяш в такава ситуация.

– Утре вечер ще гледаме кино. Ще дават „Рамбо 8“.

– Ей, спомняш ли си – засмя се тя, – когато оня руски хлапак се прехвърли през стената, влезе в кино салона и изгледа целия филм, преди да се усетят, че е вътре?

– Да, спомням си. Тогава посланикът отсече няколко глави от охраната.

– Момчето просто искало да гледа филма. Кой филм даваха всъщност?

– „Роки 9“.

– Кога ще се освободят тия хора, Сам? Според мен им трябват двеста милиона като онова момче. Кога ще стане това?

– Навярно никога, Лиза.

– Не говори така. Човешкият дух…

– Да подхванем някоя по-приятна тема, ако обичаш. Хареса ли ти вечерята?

– Та ние дори не вечеряхме. – Тя скочи: – Умирам от глад. По-миналата вечер готвих разолник. Остана малко от нея.