Текст книги "Школа за магии (Книга първа)"

Автор книги: Дэвид Балдаччи

сообщить о нарушении

Текущая страница: 21 (всего у книги 23 страниц)

Алеви се обърна към него и Холис разбра, че няма да се успокои. Алеви обвинително насочи пръста си срещу него и нервно каза:

– Не трябваше да я водиш тук!

– Ей, почакай. Тя искаше да отиде на църква, а и може…

– О, не ми пробутвай тоя номер. Това не е някаква тъпа шегичка, полковник, нито пък любовно бягство за вас двамата. Това е Москва, приятелче, и…

– По дяволите, много добре знам къде съм. И ще провеждам операциите си така, както аз искам.

– Трябваше да ви пратя и двамата да си ходите още преди седмица. Вие създадохте повече проблеми, отколкото…

– Върви по дяволите.

Алеви и Холис бяха застанали много близо един до друг, после Алеви се обърна и тръгна през площада.

– Ще ви чакам при главния вход още петнадесет минути – извика той през рамо. – След това ще си тръгна, със или без теб, нея, или и двамата.

– Почакай – Холис настигна Алеви, приближи се до него и каза. – Слушай, в случай че не успея да се върна в посолството – имаш среща със Суриков. Антикварния магазин на „Арбат“. Утре, в осем часа сутринта. Той е заснел на микрофилм личните досиета на курсантите от Школата за магии, бившите и настоящите. Три хиляди, Сет.

– Боже… три хиляди… Как, по дяволите, се е добрал до тази информация?

– Той е Г–1 за целия състав на военновъздушните сили на Червената армия. – Холис обясни набързо за какво става въпрос и заключи: – Дадох му думата си, че ще измъкнем оттук него и внучката му. Разбираш ли? Недей да извърташ, Сет. Изведи ги. – Той втренчено изгледа Алеви.

– Ще се погрижа за това – кимна Алеви.

– А сега се разкарай оттук.

– Ще те чакам при входа – поколеба се Алеви.

– Не, ти ще си замъкнеш задника обратно в посолството и ще стоиш там, докато тръгнеш за срещата си със Суриков. Сега не ми трябваш. Предадох тихо щафетата, Сет, аз така или иначе утре няма да бъда тук, за да се срещна със Суриков. Вече всичко е в твои ръце, приятелю. Махай се!

Алеви огледа мокрия площад и кимна.

– Успех! – и той тръгна под дъжда към главния вход.

Холис се върна при камбанарията и се опря с гръб на стената. Извади пистолета си, за да му бъде под ръка. Видя как Алеви изчезва по обрамчената с дървета алея.

Холис огледа площада, после се втренчи в студения дъжд и парата, която излизаше от дъха му. Минутите минаваха. Вече си мислеше, че са хванали Суриков, Лиза и Алеви, а него са оставили да постои сам под дъжда. „Отсъствието им е много по-обезпокоително от присъствието им.“ Но ако ги забележеше, щеше да ги накара да се поизпотят. „Щом вече нямам дипломатически имунитет, ще престана да се правя на добро момче.“ Той погледна часовника си. Беше се разделил с нея преди петдесет минути. Сети се за Алеви, който бе дошъл да ги прикрие, но после се бе съгласил да си тръгне. От професионална гледна точка това бе напълно издържано. Проблемът беше в самата професия.

Чу стъпки и вдигна очи. Тя бързаше през площада, като джапаше в локвите, и когато стигна до него, се хвърли на врата му.

– Загубих всякаква представа за времето. Извинявай.

– Няма нищо.

– Палтото ти е прогизнало.

Холис я хвана под ръка и заедно тръгнаха към главния вход.

– Успя ли да намериш приятеля си на гроба на Гогол?

– Да.

– Как мина срещата?

– Добре. Гробището е много красиво – каза той.

– Така е. Видя ли някои от по-известните гробове?

– Няколко.

– Отдавна ли ме чакаш тук?

– Не много отдавна – престорено безгрижно отвърна той. – Помислих си, че са те хванали.

– Аз никога нямам проблеми, когато съм на света земя. Е, веднъж на една енорийска вечеринка… – тя се разсмя. – А с теб случи ли се нещо интересно?

– Нищо особено.

Те приближиха главния вход.

– Мирише ми на риба – каза тя.

– А, купих шаран от един възрастен човек. – Той потупа джоба си.

– Трябва да го задушиш в квасена сметана.

– Знам.

– Липсваше ми. И се безпокоях за тебе.

– Благодаря.

– Смяташ ли, че на връщане към посолството може да имаме проблеми?

– Ще намеря телефон и ще се обадя на охраната. Близо сме до явка „Фокстрот“. Това е паметникът на Ленин от северната страна на стадиона. Запомни го, ако случайно се разделим.

– Как така, ако се разделим?

– Просто ако се случи нещо такова.

Те влязоха в тунела, където имаше десетина души, потърсили убежище от дъжда. Холис спря, докато очите му свикнат със слабата светлина. Лиза свали подгизналата си шапка и избърса лицето си с носна кърпичка.

Сет Алеви излезе от мрака.

– Последвайте ме – лаконично каза той, но Холис реши, че като се имат предвид обстоятелствата, това бе напълно достатъчно.

28.

Сам Холис и Лиза Роудс стояха пред входа на посолството и се сбогуваха с хората, дошли да ги изпратят. Лиза целуна колегите си, а Холис стисна ръцете на бившите си подчинени и козирува. Посланикът беше изпратил колата си – широк линкълн с държавния печат от двете страни – и шофьорът отвори задната врата.

Кей Хофман целуна продължително Холис и каза:

– Искам покана за сватбата.

Холис не знаеше нищо за никаква сватба, но отговори:

– Добре.

– Спомням си, веднъж ти казах, че ще те изритат заради снимките ти – каза Чарлз Банкс на Лиза.

– Радвам се, че не е тази причината, Чарлз – усмихна се тя. – Радвам се, че е за нещо действително важно.

– Изпрати ми екземпляр от книгата си.

– Дадено.

Холис и Лиза седнаха в линкълна. Шофьорът, Фред Сантос, затвори вратата и седна зад волана.

Колата потегли и всички започнаха да им махат. Пред поста на охраната имаше десет морски пехотинци с пушки, които им отдадоха чест. Холис отвърна на поздрава. Двамата съветски милиционери се вторачиха в линкълна и пътниците в него, докато колата излезе на улицата. Всички наблюдателни постове край посолството надничаха от прозорците на околните сгради и от черните си чайки. Един човек, изправен до чайката си, в когото Холис разпозна Борис, им махна. Холис също помаха с ръка.

– До свидания – и добави: – Кучият му син.

Фред Сантос се изсмя. Лиза се обърна назад, за да види през задното стъкло за последен път сградата на консулството и стените на американското посолство, докато железните врати с орлите върху тях се затваряха.

Холис разгърна един брой на „Ню Йорк Таймс“ отпреди два дни и прочете: „Днес времето ще бъде ясно и слънчево.“ – Става въпрос за миналата събота. – „Температурата ще бъде 17 градуса.“ – Чудесно. – „Метс е спечелил и втората среща от бейзболния шампионат.“

– Ще се разплача – каза Лиза, загледана право пред себе си.

– От „Детройт“ ли си?

Линкълнът криволичеше по тесните улички на Красная Пресня. Холис остави вестника и погледна през задния прозорец. Плътно зад тях ги следваше форд със Сет Алеви на предната седалка и трима мъже от охраната. След форда микробусът на посолството караше багажа с личните им вещи. Пред тях се движеше друг форд с трима морски пехотинци и Бърт Милс, служител на ЦРУ и заместник на Сет Алеви.

– Няма нито самолети, нито танкове – отбеляза Холис.

– Това е доста глупаво – каза Лиза.

– Сет много се грижи за теб.

Тя запази мрачно мълчание.

– Е, това трябва да е облекчение за вас, нали? – попита Фред Сантос.

– Да – отзова се Холис.

– Въпреки че, колкото и да е странно, всички, които откарвам до летището, са някак тъжни. Казват нещо от рода: „Искаше ми се да направя нещо повече тук.“ Или пък си мислят за приятелите, които оставят в посолството. Някои съжаляват и за руските си приятели, с които вече никога няма да се видят. Предполагам, че човек свиква с мястото, където е назначен. Москва е много тежко назначение. Но, от друга страна, може би е място, където чувстваш, че хората те ценят и имат нужда от теб. Нали разбирате?

– Разбирам – отговори Холис. – Колко още ти остава?

– Година и две седмици. След това – връщам се във Вашингтон. Година и две седмици. Не е много.

– Може би.

Холис бе пристигнал в Москва, когато Държавният департамент взе решение, че се налага да замени руснаците, наемани за обслужващ персонал, с американски служители.

Предишният шофьор на посланика, Василий, приятен възрастен господин, за когото всички знаеха, че е полковник от КГБ – получаваше месечна заплата от двеста долара и в Държавния департамент смятаха, че това е много изгодно. Но Алеви привлече вниманието върху опасността, която представляваше полковникът от КГБ в качеството си на личен шофьор и подчерта, че ако става въпрос за пари, Василий би платил с радост двойно повече, стига само американците да го оставят на работа. И след като в продължение на петдесет години съветските граждани бяха оставяни спокойно да шпионират в посолството, Държавният департамент започна да осъзнава за какво всъщност става дума. Нищо чудно, помисли Холис, че хората от разузнаването смятат дипломатите за глупаци.

Всеки американец от обслужващия персонал получаваше по около три хиляди долара на месец заедно с осигурителните вноски и се нуждаеше от жилище. Но Холис смяташе, че разходите си струваха, стига хората да не бяха възпитаници на Школата за магии каквито бяха семейство Келъм.

– Хей, Фред – каза Холис, – кой игра като нападател за „Мете“ през миналия сезон?

– Не се интересувам от бейзбол, полковник. Но ако искате да говорим за Националната футболна лига, мога да ви проглуша ушите.

– Може би по-късно.

Линкълнът зави по Ленинградски проспект – широка улица с шест платна, разделени по средата с дървета. Насочиха се към северния изход на Москва. Холис съзерцаваше масивните сиви жилищни блокове, оголените дървета и мрачното небе. Подозираше, че ще запомни Москва точно по този начин. Ленинградски проспект прерасна в Ленинградска магистрала и конвоят от четири коли увеличи скоростта.

– Сега се чувствам по-добре – каза Лиза. – Това е за добро. Ще е добре за нас. – Тя се пресегна и затвори разделителното стъкло. – Виждаш ли, Сам, ние се влюбихме тук при крайно сложни и напрегнати обстоятелства, които водят до комплицирани и несигурни чувства.

Холис отвори малкия хладилен бар.

– Има кутия белгийски шоколадови бонбони и малко френско шампанско.

– Чу ли какво ти казах?

– Не.

– Ами чуй ме!

– Слушам.

– Добре. В Москва любовта ни бе някак си изолирана от външния свят, а самата Москва също сякаш не съществува реално. Но ето че сега ни експулсират – твърде скоро след като се открихме взаимно, чувствата ни нямаха достатъчно време, за да се определят, и аз се опасявам, че…

– Репетирала ли си го?

– Да.

– Можеш ли да го представиш под формата на кратко резюме?

– Престани да се правиш на идиот.

– Искаш ли бонбони, или не?

– Не. – Тя затръшна вратата на барчето. – Нека ти задам един въпрос. Кого напусна Катрин – теб, или Москва?

Холис се зае с тапата на шампанското.

– Отговори ми!

– Тя напусна полковник Холис, шпионин в Москва. – Тапата излетя с гръм и се удари в тавана, а Фред Сантос подскочи на седалката си. – Извинявай, Фред – извика Холис през разделителното стъкло.

– Господи, полковник… – Сантос се хвана за сърцето с театрален жест.

– Тази страна страшно изнервя хората – отбеляза Холис на Лиза. – Забелязала ли си го? – Той наля шампанското в две високи чаши и й подаде едната. – Не за края, а за началото – каза той.

– Ооо! Обичам те! – Тя го прегърна и разля шампанското върху импрегнираното му палто. Холис я целуна. Морският пехотинец, който шофираше колата зад тях, игриво им подсвирна с клаксона си. Холис хвърли поглед назад през рамото на Лиза и видя, че Алеви ги гледа изпитателно от предната седалка на колата.

Влязоха в общата чакалня на летище Шереметиево на път към дипломатическото крило.

– Изчакайте ме тук за минутка, моля – каза Бърт Милс, заместникът на Алеви.

Холис и Лиза застанаха сред тълпата в огромната нова чакалня. Холис помисли, че преди да пристъпи към проектирането, архитектът й се е специализирал в конструиране на тракторни депа. Ниският таван бе боядисан в медночервено, което придаваше на цялото помещение мрачен, суров и неприветлив вид! Както в целия съветски транспорт и тук имаше остър недостиг на удобства и услуги. Холис успя да забележи само един павилион, където продаваха храна, и пред него се бяха струпали поне стотина души. Съветските граждани, които пристигаха или пътуваха по вътрешните линии, влачеха огромни денкове по сивия под, покрит с плочки. Холис така и не успя да разбере къде ги слагат.

– В Пан Ам мерят всяка чанта, която качват на самолета, до последния сантиметър – каза той на Лиза.

– Но с Аерофлот хората превозват и добитък. Както във влака, с който пътувахме. Помниш ли?

– Няма големи изгледи да го забравя.

– Наистина.

Холис отиде до гишето на едно обменно бюро и изсипа рублите си до последната копейка.

– Американски долари, моля.

Касиерката преизчисли сумата с помощта на сметало и подаде на Холис някакви формуляри за подписване. Той подписа и тя бутна към него една пачка, заявявайки:

– Нямаме монети.

– Шоколад?

– Шоколад?

– Забравете за това. До свидания, сладурче. – Той се върна при Лиза и каза. – Това бе последният случай в живота ми, когато ползвам руски.

От мястото, където стояха, Холис можеше да наблюдава международния салон за пристигащи. Там хората се тълпяха на гишето за паспортен контрол, а пред митничарите бе станало същинско стълпотворение. Повечето от пристигащите имаха вид на хора от Третия свят, а имаше и много младежи поклонници, възползващи се от спонсорираните от Съветския съюз екскурзии, дошли в Москва, за да говорят за мир, прогрес, разоръжаване и равенство. Никога нямаше да спре да го изумява фактът, че една компрометирана идеология и една репресивна държава могат все още да привличат идеалистите.

Холис огледа останалата част от чакалнята. Цялата зала бе завардена от милиционери в сиви униформи. Успя да забележи и няколко гранични патрули на КГБ в типичните им зелени екипи. Откри хората от охраната на посолството, стратегически разположени около него и Лиза. Видя и мъж в кафяво кожено яке и вратовръзка, който можеше да е от КГБ, но други такива не се забелязваха. В други страни на толкова претъпкано с хора обществено място не биха могли да възникнат проблеми, но за КГБ цялата страна бе частен резерват за ловуване. Той осъзна, че Алеви е изчезнал нанякъде, а Лиза изглежда леко напрегната.

– Летяла ли си някога с „Аерофлот“? – попита я той.

– „Аеропльос“? – засмя се тя. – Да, веднъж ме командироваха в Ленинград.

– Преди редовно пътувах с тях до Ленинград веднъж месечно. Всичките им пилоти са военни. В тази страна няма особена разлика между гражданската и военната авиация. Забелязала ли си как кръжат около летищата на голяма височина и после рязко се гмурват надолу?

– Да. Това ме ужасява.

– Мен също. А съм летял на изтребители бомбардировачи. Но в САЩ, според закона за алкохола, пилотите нямат право да пият двадесет и четири часа преди излитане. Тук „Аерофлот“ им забранява да пият на двадесет и четири фута от самолета.

– Ти си ужасен – засмя се отново тя. – От какво ли ще се оплакваш в Съединените щати?

– От качеството на ягодите през зимата. – Холис хвърли поглед към часовника си.

– Смяташ ли, че нещо не е наред? – попита Лиза, която забеляза движението му.

– Не. Мисля, че просто сме много изнервени. А, щях да ти разказвам за последния си полет с „Аеропльос“. Летяхме с Яковлев 42 – тримоторен самолет с огромни колела, за да може да се приземява на трева и кал. Всъщност това е военен транспортен самолет, но когато тези машини остареят, им слагат по един надпис „Аерофлот“, монтират им седалки и ги използват в гражданската авиация. Пилотската кабина явно беше боядисвана с четка, защото се виждаха следи от мазките. Всички стюардеси много напомняха на мис Пиги, а тоалетните бяха задръстени…

– Но това е моят полет. Помещението миришеше на канализационни тръби. А пликчето за повръщане беше употребявано. Не се шегувам. Колекционирам пликчета от различни авиолинии, затова извадих своето от джобчето на седалката и…

– Колекционираш пликчета за повръщане? Отвратително.

И двамата се разсмяха.

– Само неупотребявани – каза тя. – И така аз…

Алеви се приближи към тях иззад гърба им.

– Добре. Всичко е уредено. Хайде да тръгваме.

Лиза и Холис вдигнаха чантите си и го последваха, придружавани от шестима мъже от охраната. Влязоха в дълъг и тесен коридор, който ги отведе от чакалнята до дипломатическото крило, където ги чакаше заместникът на Алеви, Бърт Милс.

Дипломатическото крило на летището се състоеше от едно гише и удобна съвременна чакалня с малки зали от двете й страни. Не се различаваше особено от стандартните частни авиолинии или от която и да е чакалня за VIP по световните летища, ако не се смята присъствието на облечените в елегантни униформи гранични патрули на КГБ близо до гишето и още един граничар с автомат, застанал до задния изход, който водеше към пистата. Куфарите им, облепени с дипломатически печати, вече бяха минали през рентгена и стояха в багажното отделение близо до гишето. Дойде граничар, който провери паспортите им, удари им изходна виза и напусна помещението.

Холис, Лиза и Алеви седнаха в малката чакалня. Близо до гишето, на няколко крачки от пограничния патрул на КГБ, имаше човек от охраната на посолството. Още двама морски пехотинци се бяха разположили до задния изход, за да правят компания на застаналия там граничар. Бърт Милс седеше в другия край на чакалнята.

– Защо е цялата тази навалица? – обърна се Холис към Алеви. – Един или двама щяха да бъдат напълно достатъчни.

– Показваме сила.

За кой ли път Холис помисли, че Сет Алеви е доволен от факта, че играта на живота му срещу Москва се развива в самата Москва. Той се запита какво ли ще е бъдещето на Сет Алеви, когато му се наложи да напусне това място.

В чакалнята влязоха трима мъже с вид на испанци, които носеха малки червени значки с образа на Ленин на реверите на саката си. Те погледнаха недружелюбно към Холис, Лиза и Алеви. Единият от тях каза нещо на испански, което накара другите да се разсмеят.

– След половин час има директен полет на „Аерофлот“ до Хавана – отбеляза Алеви.

– Струва ми се, че казаха нещо обидно. Долових думата „гринго“ – каза Лиза.

– Не им обръщай внимание – посъветва я Алеви.

На масата за кафе имаше меню на няколко езика с предлаганите напитки.

– Понякога имат портокалов сок. Какво ще кажете за малко водка към него? – каза Алеви.

– Чудесно.

Той се огледа за келнерката, която бе забелязал малко преди това, после стана и отиде при жената на гишето. След минутка се върна:

– Няма портокалов сок. Поръчах „Блъди Мери“. Става ли?

– Чудесно.

Пристигна келнерката, носейки четири чаши, пълни с някаква зелена течност. Алеви каза на английски:

– Всичко в тази шибана страна е червено, но доматеният сок е зелен. Дали да не наречем този коктейл „Блъди Грасхопър“*?

[* Кървав скакалец (англ.). – Б.пр.]

Келнерката остави чашите и чиния със сьомга и черен хляб.

– За гладните. Довиждане. Приятно пътуване.

– Благодаря. – Алеви се обърна към Холис и Лиза.

– От време на време някой в тази страна се отнася любезно към теб и това те кара да се позамислиш. – Алеви вдигна чашата си. – За вашето успешно пътуване. – Той изпи питието на един дъх и въздъхна. – Водка. За Бога, това е единственото нещо, което правят както трябва.

– Днес си в добро настроение – каза Лиза на Алеви. – Радваш се, че си заминаваме ли?

– Не, не. Просто се радвам за вас. И за двама ви.

За няколко секунди настъпи неловко мълчание, след това Лиза попита Алеви:

– Четвъртото питие за теб ли е?

– О, забравих. То е за Бърт Милс. – Алеви взе чашата, изправи се, заклати се, сякаш бе загубил равновесие, и изсипа зеления доматен сок върху главата на един от кубинците. – О, много съжалявам. Шибаната ми непохватност…

Тримата кубинци скочиха на крака. Холис се изправи, а Бърт Милс изневиделица също се оказа наблизо. Кубинците бързо схванаха положението, грабнаха си дипломатическите куфарчета заедно с цял куп носни кърпички и се оттеглиха в една от страничните зали.

– Чувствам се ужасно – каза Алеви.

Милс се засмя и се върна на стола си. Холис забеляза, че двамата от граничния патрул на КГБ също се хилеха. Холис винаги се бе възхищавал от малката армия главорези, която поддържаше Алеви. Освен двайсетината офицери от ЦРУ в посолството имаше още толкова мъже за охрана, с които Алеви се разпореждаше. Той бе казал веднъж на Холис, че ако можеше да получи под свое разпореждане и контингента от тридесет морски пехотинци, щеше да е в състояние да превземе Кремъл.

Алеви избърса ръцете си с една от покривките.

– Винаги срещам интересни хора в дипломатическата чакалня.

Лиза му се усмихна, но не каза нищо. Холис осъзна, че Алеви се опитваше да впечатли за последен път Лиза с малките си номера. Той се извини и напусна чакалнята.

Лиза и Алеви останаха прави.

– Мъчно ми е, че си заминаваш – каза Алеви.

Лиза не отговори.

– Мислех си, че можем да опитаме още веднъж – добави той.

– И аз мислех за това. Но се случиха други неща.

– Знам – Алеви вдигна чашата и отпи. – Е, може би пътищата ни отново ще се пресекат в някое друго забравено от Бога място. Странен живот сме си избрали.

– Руснаците казват: „Да изживееш живота си не е така лесно, както да прекосиш полето.“

– Руснаците казват много безсмислени неща. Тартор хайку. На теб това място ти харесва. А на мен не.

– Но ти харесва да бъдеш главният шпионин в лоното на империята на злото.

– О, да.

– Именно това ме притеснява. Опитай се да видиш злото в онова, което правиш ти.

– Нямам време за отвлечени морални разсъждения. Работата ми е да се опитвам да прекарвам руснаците, за което те ме уважават.

– Добре, вече сме говорили на тая тема. Просто те моля да се опиташ да разбереш тези хора. Като хора. Ако ги разбереш, ще ти бъде от полза както в професионален, така и в личен план.

– Опитвам се. Всички се опитваме.

– Така ли? – Тя погледна към вратата, но Холис не се виждаше никакъв. Хвана Алеви за ръката. – Внимавай, Сет. Безпокоя се за теб.

– Така ли? Ти самата трябва да се пазиш. Все още не си у дома. – Той допи питието й. – Един малък съвет, лейди Лиза. Възрастта му няма чак толкова голямо значение. Нито пък настоящото му семейно положение. Но ако пак влезе в този безумен свят на пилотите на изтребители, ще си имаш много сериозен проблем.

– Нямам намерение да се омъжвам. Между другото, за какво си говорехте до шест часа сутринта? И двамата изглеждате ужасно.

– Просто имах нужда от малко статистическа информация за съветските военновъздушни сили. Трябваше ми името на Холис да стои под доклада. В Лангли много го уважават. Съжалявам, че съм объркал плановете ти. Няма да се повтори. – Алеви погледна часовника си. – Ще отида да намеря Сам, за да се сбогуваме. Тук си в безопасност. – Той я погледна. – Е, бих искал да ти кажа още много неща, но и така вече знаят твърде много за личния ми живот. – Той посочи тавана с палеца на ръката си. – Лошите. Много клюки научават от това помещение.

– Все още продължавам да не мисля за това – поклати глава тя.

– Вече няма и нужда. Само внимавай какво ще кажеш, когато Сам се върне. След като се качите на борда на Пан Ам, можеш да говориш каквото си искаш по пътя до Франкфурт и по-нататък. В свободния свят. Харесва ми този стар израз от времето на студената война. Свободният свят.

За момент се почувстваха неловко, застанали един срещу друг.

– Пиши ми – каза Лиза.

– Разбира се.

– Ще ти съобщя, когато узная къде ще ме изпратят. – Внезапно тя се разсмя. – Колко съм глупава. Вероятно ще го знаеш преди мен. Предполагам, че това бе и част от нашия проблем. Всяка жена обича да има малко лично пространство и малко тайни. Но ти знаеше всичко за всеки един живеещ между стените на нашия замък. Ти беше нашият Мерлин.

– Никога не съм гледал на задълженията си по този начин. Може би затова никой не иска да играе с мен. – Той се усмихна.

– Довиждане, Сет – тя го целуна по бузата. – Благодаря ти за всичко… – избърса сълзите от очите си. – Пак ще се видим.

– Сигурен съм в това.

Внезапно Алеви я дръпна плътно към себе си, долепи устата си до ухото й и прошепна:

– Изслушай ме. Не е наложително да се качваш на този полет… Имаш време до полунощ, за да напуснеш Русия. Днес има още два полета до Франкфурт. Кажи на Сам, че не се чувстваш добре, и…

– Защо?

– Ами… аз… мислех си, че може… да прекараме малко време заедно… за да си кажем довиждане както трябва.

– Това предложение ли е? – Тя го погледна.

– Не. Всъщност аз просто… Виж, опитвам се да ти кажа, че Холис е подвижна мишена. Мисълта, че си толкова близо до него, никак не ми харесва…

– Знам това. Той ми каза как стоят нещата. А мога да решавам сама какво да правя. Но нямам навика да треперя като попарено листо, Сет. Бях готова да споделя с теб всяка опасност и смятам, че му дължа същото.

Алеви я погледна и на лицето му се изписа тъжна усмивка.

– Именно затова те обичам – кимна й той.

Те се целунаха. Сет Алеви се обърна и бързо напусна чакалнята под погледите на руснаците и американците, които се намираха в помещението. После те втренчиха очи в Лиза. Тя се отпусна на стола, избърса сълзите си с носна кърпичка и започна да прелиства стар брой на „Таймс“.

– Бъди проклет, Алеви. Проклети да са всички мъже. – Погледна часовника си. – Хайде, Сам.

Алеви откри Холис в тесния коридор, който водеше обратно към главната чакалня. Той посочи тавана и те се върнаха в претъпканото с хора фоайе на летището. Постояха неподвижно около минута сред кръговрата от забързани хора, след което…

– Да говориш с мен ли искаше? – запита Алеви.

– Предполагам, че срещата е минала добре – отвърна Холис. – Иначе нямаше да бъдеш в толкова игриво настроение.

– Мина чудесно.

– Получи ли микрофилма?

– Да.

– Прегледа ли го?

– Набързо.

Холис нетърпеливо пое дъх.

– В състояние съм да ти изтръгна зъбите един по един или да ти ги избия всичките наведнъж.

Алеви се загледа за момент в Холис, после погледът му стана празен, сякаш внезапно съзнанието му бе обсебено от нещо друго. След малко очите му отново се спряха на Холис.

– Сам, обещават ти, че си още в играта. Имаш думата ми.

– Добре. – За момент Холис изучаваше лицето на Алеви. – Струваше ли си този микрофилм?

– Ударихме право в целта. Това, което не знам, е как ще успеят да го използват във ФБР.

– Това си е техен проблем, а не наш.

– По-скоро проблемът е всеобщ. Бих искал да публикуваме тези снимки – по телевизията, вестниците, кината и магазините. Това би помело всички тези руски агенти, независимо дали са портиери в Белия дом, служители в Министерството на отбраната или съветници в Конгреса. Но – добави Алеви – на мен ми се струва, че правителството иска ФБР да ги прибере без много шум.

– Ти би предпочел всичко да бъде публично. Това би сложило край на срещите на високо равнище и на преговорите за разоръжаване веднъж завинаги.

– Всички тези глупости трябва да се прекратят и да бъдат забравени. Какъв смисъл има да говорим за мир и търговско сътрудничество, когато Съветският съюз си има сериозни икономически проблеми и нарастващо социално напрежение? Нашият общ герой Наполеон Бонапарт казваше: „Никога не прекъсвайте врага, когато прави грешка.“

– Ти наистина си много убедителен кучи син, който умее да манипулира хората – усмихна се Холис.

– Благодаря. А като говорим за манипулиране, знаеш ли за кого работи Чарли Банкс?

– Вероятно за разузнавателния отдел на Държавния департамент.

– Точно така. По-проницателен си, отколкото изглеждаш. – Алеви тръгна към групата японски бизнесмени, които оживено разговаряха на висок глас и им осигуряваха добро прикритие срещу насочените микрофони. Холис го последва. Алеви продължи: – Разузнавателният отдел на Държавния департамент отделя по-голямата част от времето си тук, за да шпионира хора като теб и мен. Те смятат, че ние се стремим да провалим дипломатическите им инициативи.

– Откъде ли би могла да им хрумне подобна идея?

– Нямам никаква представа. Но при всички случаи разузнавателният отдел щеше да бъде напълно безобиден, ако не представляваше клон на уважавания и влиятелен Държавен департамент. И в случая с Школата за магии Чарлз Банкс наблюдава ситуацията много внимателно и докладва, мисля, направо на президента.

– Той наблюдава внимателно теб. Това, което не разбирам обаче, е как ще разрешим проблема с Школата за магии, ако не вдигнем всичко във въздуха.

– Има начини въпросът да бъде разрешен съвсем тихо. Поне докато Додсън не се появи.

– А какво ще стане, ако се появи?

– Съмнявам се, че ще успее да мине през стената – отговори Алеви. – Милиционерите и хората на КГБ имат заповед да стрелят на месо. Но ако по чудо успее да влезе в посолството или да се свърже със западен журналист в Москва, Банкс, държавният секретар и президентът ще трябва да запеят нашата песен.

– Продължавам да си мисля – каза Холис, – че ако Додсън все пак премине през стената, може да не стигне благополучно до вкъщи. Смяташ ли тази мисъл за безумна?

– Да, но е правилна. Мисля, че благопристойният Чарли Банкс има заповед да убие Додсън, за да го накара да замълчи. – После добави: – А ти мислиш, че аз съм безсърдечен и неморален. Нашето правителство е готово да отпише триста американски авиатори в името на някаква абстракция, която те наричат eclaircie*. По дяволите, аз дори не мога да го произнеса, а шибаните руснаци изобщо нямат дума за това нещо.

[* разведряване (фр.). – Б.пр.]

– Сет, ще се опитам да разбера кои са добрите и кои са лошите по време на полета. Нека да се срещнем във Вашингтон и ще поговорим с някои от моите хора в Пентагона. Няма да допусна да бъда въвлечен в заговори, но можем да обсъдим какви са начините да върнем тези мъже обратно вкъщи, вместо да ги превръщаме в залог на нечия игра на сила.

– Добре. Ще се срещнем във Вашингтон.

– Между другото, какво мислиш за генерал Суриков? – попита Холис.

– Говорих с него в подземието на антикварния магазин в продължение на половин час. Мисля, че не му се харесах.

– Не е необходимо да те харесва. Той няма да работи с теб. Той заминава.

– Това е другият въпрос. Съгласен съм с теб, че напълно отговаря на всички условия, за да бъде изведен от страната. Но мисля, че животът на Запад няма да му понесе.

– Много хора, които вече живеят на Запад, не могат да се справят с живота там. Това не е твоя грижа. Просто го прехвърли.

– Сам, казвам ти, че той ще умре, ако напусне майчицата Русия. Познавам този тип хора.

– Той е вярващ.

– Бих искал да остане тук на поста си. Ще бъде най-високопоставеният агент, който сме имали някога в съветската армия. Бих го прехвърлил на Бърт Милс и…

– Я не ми пробутвай тези глупости за това как нямало да оцелее на Запад. И ако в теб е останало поне грам състрадание към хората, щеше да забележиш, че този човек страда. Ако някога успеем да победим тази система, то ще се дължи на това, че искрено сме дали лъч на надежда на свестните хора тук. Аз така и не можах да разбера какви са мотивите на Суриков, защото изобщо не се сетих за най-очевидния – човекът иска да бъде свободен, независимо какво може да му струва това. Той изпълни обещанието си, сега е твой ред.