Текст книги "Корабът на чумата"

7.

Соленият мирис на морска вода удари в носа доктор Джулия Хъксли веднага щом отвори вратата към баластния резервоар, който служеше и като плувен басейн. Поради конструкцията на „Орегон“ басейнът бе с олимпийска дължина от петдесет метра, но широк само два коридора. Покрай него минаваше тясна пътека, застлана с блед мрамор, изпъстрен с ивици лепенки срещу подхлъзване. Осветлението представляваше смесица от флуоресцентни и бели крушки, които създаваха илюзия за слънчева светлина. Стените бяха покрити със същите плочки и вечно създаваха грижи на чистачите, тъй като, когато резервоарът бе пълен, за да балансира кораба, лъскавият мрамор неизбежно се покриваше с водорасли.

Макар да не бе голяма плувкиня, Хъкс знаеше четирите основни стила. Кроулът демонстрираше бързината, брустът – издръжливостта, плуването по гръб показваше чудатите способности на човешкото тяло да се задържа на повърхността, а бътърфлай беше мощният стил. На плувеца беше нужна страхотна сила, за да извади ръцете и горната част на торса от водата, да се извие напред и да се придвижи във водата. Тя спря до басейна и се загледа в самотния плувец, който летеше по коридора в стил бътърфлай. Движеше се бързо, сякаш роден, за да плува. Не хабеше никаква енергия, а тялото му се носеше напред като делфин.

Когато се вгледа отблизо, Линда забеляза водоустойчивите тежести, закачени около китките, за да затруднят упражнението. Според нея това отиваше отвъд спорта и клонеше към мазохизъм. Тя самата не бе използвала фитнес центъра на кораба от известно време и предпочиташе йогата, за да предпази съблазнителната си фигура от излишните килограми.

Отдавна бе разбрала, че Хуан се бе приспособил напълно към загубата на крака си. Никога не позволяваше този проблем да го спре или дори забави. Гледаше на него като на всичко друго в живота си – предизвикателство, което трябваше да бъде превъзмогнато.

Кабрило се обърна елегантно в края на басейна и заплува към нея. Сините му очи бяха скрити зад плувните очила, а устата му – широка отворена при всяко поемане на дъх. Сигурно я беше видял и знаеше, че усамотението му в басейна бе приключило, тъй като внезапно ускори и завърши отсечката в спринт.

В ролята си на корабен лекар Хъкс знаеше всичко за медицинския статус на екипажа и би се заклела, че Хуан е на половината на възрастта си, ако съдеше по плуването му. Той стигна до нея, обкръжен от гъста пяна, и опръска ръба на басейна, като я принуди да отстъпи назад, за да опази мокасините си „Гучи“, които носеше с бежов панталон и семпла риза. Отгоре бе нахлузила вечната си бяла престилка. Хуан плясна ръба на басейна и погледна огромния часовник на стената зад Джулия.

– Мамка му, остарявам – изсумтя той, като свали очилата и тежестите от китките си.

– Не на мен тия – отвърна Джулия, като му метна кърпа.

Хуан изскочи от басейна с елегантно движение.

– Тук съм от тридесет минути – каза той и прокара пухкавата хавлия по тялото си.

Ако се срамуваше, че носи бански „Спидо“, не го показваше, но пък с неговата фигура нямаше от какво да се притеснява.

– Преди пет години можех да направя поне още петнадесет дължини.

– Аз пък нямах бръчки преди пет години. Ще ти се наложи да превъзмогнеш тези мисли – отвърна тя с усмивка, която разкри малките бръчици в ъгълчетата на очите й.

– Каква е поговорката? „Младите хабят младостта“?

– Имам чувството, че ти не си изхабил много от твоята, Хуан Кабрило.

Той се засмя, но не отрече.

– Не си облечена за плуване, значи не си дошла да изгориш калориите от великолепното филе, което вечеряхме. Какво става?

Хъксли доби загрижен вид.

– Имаме малък проблем. Всъщност, проблемът е на Макс, но мисля, че може да засегне всички ни.

Джулия не беше опитен психолог, но дългият й медицински стаж и спокойното поведение я направиха и корабен психиатър.

Кабрило метна мократа хавлия на раменете си и насочи вниманието си към Хъкс.

– Разкажи ми.

– Тази вечер му се обади бившата му жена.

Хуан я прекъсна.

– Има три бивши съпруги. Коя от тях?

– Лиза. Номер две. Онази в Ел Ей, от която има деца. Не ми разказа подробностите, но бившата му съпруга смята, че синът им е отвлечен.

В първата секунда Кабрило не реагира. Никоя от съпругите на Макс не знаеше как той си изкарва хляба. Като повечето членове на екипажа Хенли казваше на семейството си, че е моряк и работи за малка корабна компания. Хуан не смяташе, че отвличането може да е свързано с работата му в Корпорацията, но не можеше да отхвърли напълно и тази възможност. Бяха си създали доста мощни врагове през годините. Най-после той попита:

– Искали ли са откуп?

– Не, не още. Тя мисли, че знае кой стои зад отвличането, но не е стигнала доникъде с ченгетата от Ел Ей и ФБР. Иска помощта му, за да си върнат детето.

Синът на Макс трябваше да е на двадесет и две или три, помисли си Хуан. Дъщеря му бе няколко години по-голяма, новоизлюпена адвокатка, която се занимаваше с екологично право. Кайл Хенли не бе издържал и година в колежа и оттогава се мотаеше из сенчестия свят в Ел Ей. Беше арестуван един-два пъти за притежание на дрога, но Хуан знаеше, че преди две години бе прекарал известно време в клиника и оттогава бе чист. Макс се бе развел няколко години преди създаването на Корпорацията, но Кабрило си спомняше, че е срещал жена му неведнъж. Хенли му бе обяснил, че навремето тя била чудесна, обичлива жена, но нещо се променило и я превърнало във враждебна параноичка, която го обвинявала в изневери, като в същото време самата тя поддържала извънбрачни връзки.

Макс беше положил всички възможни грижи да помага за възпитанието на децата си и плащаше много повече от онова, което съдът бе наредил. Дъщерята се оказа умна, амбициозна жена, но синът, Кайл, беше един от онези хора, които вярват, че светът им е длъжен, и независимо от подхода, отхвърляше предложенията да му помогнат да открие пътя си в живота.

Хуан знаеше, че Макс би направил всичко, за да помогне на хлапето, и подозираше защо приятелят му не се бе обърнал направо към него. Ако го беше направил, Хуан щеше да предложи възможностите на Корпорацията за спасяването на Кайл, а Макс никога не би поискал подобна услуга.

– Господи, Макс наистина е ужасно упорит – изсумтя той.

– Той твърди същото за теб – отвърна Хъкс. – Не искаше да се обърне към теб с проблема си, защото беше сигурен, че ще настояваш да му помогнеш. Обясни ми категорично, че проблемът си бил негов, а не на Корпорацията, и че щял да се справи сам.

Кабрило не очакваше нещо друго, но това не означаваше, че не бе отчаян от дебелоглавието на Макс.

– Какъв е планът му?

– Веднага щом предадем торпедото, ще те помоли да закараш „Орегон“ до Карачи, най-близкия град с международно летище, откъдето може да хване полет до Ел Ей. Не беше съвсем сигурен какво ще прави след това.

Хуан погледна часовника си. След два часа трябваше да са на мястото на срещата. След като свършеха работата си, можеха да стигнат до Карачи за двадесет часа. Реактивният самолет на Корпорацията се намираше в Монако в подготовка за следващата им мисия. Вероятно щеше да успее да уреди самолета да стигне до най-големия град в Пакистан навреме, но вярваше, че полетът с пътнически самолет ще е по-бърз. Това означаваше да оставят оръжията и другите секретни материали, които нямаше да минат през проверката на летището, но той имаше достатъчно връзки в Ел Ей, за да се снабди с всичко нужно. Имаше безброй въпроси, но щеше да почака да поговори направо с Макс.

Бордният компютър на кораба светна и угаси лампите около басейна няколко пъти. Хуан го бе програмирал да го уведоми, че наближава времето за срещата и трябва да приключи тренировката си. Той облече халат и обу чифт джапанки. Хъкс тръгна до него и заедно излязоха от басейна. Кабрило заключи внимателно водоустойчивия капак.

– Довечера ще поговоря с него и ще го убедя, че греши – каза той.

– Точно по тази причина те уведомих. Макс не може да се справи сам – отвърна Джулия облекчено, макар да не се бе съмнявала, че Хуан щеше да помогне на най-добрия си приятел.

– Благодаря ти, Хъкс. Един ден инатът на Макс ще го набута в неприятности, но няма да е този път.

Час и половина по-късно, изкъпан и обръснат, Хуан Кабрило влезе в оперативния център. Стоун и Мърфи седяха на местата си пред уредите за управление и стрелба. Хали бе в комуникационната станция, а Линда Рос се занимаваше със сонара. За разлика от преживяванията при бягството им от Бандар абас, сега в помещението цареше спокойствие. Прехвърлянето на ракетното торпедо от „Орегон“ щеше да мине без проблеми. Макс влезе след няколко минути и атмосферата сякаш изстина с няколко градуса. Той отиде направо до инженерното табло, без да проговори на никого. Хуан стана от стола си и се приближи към него.

– Не искам да слушам – каза Хенли, без да вдига очи от компютъра си.

– Ще потеглим към Пакистан веднага след като приключим тук. Ще поръчам на някого да ни купи самолетни билети. А на сутринта ние с теб ще седнем и ще обмислим следващия си ход.

Макс вдигна очи към Кабрило и се накани да протестира. Хуан вдигна ръка.

– Следващата ни мисия е лека. Линда и Еди могат да се справят без нас.

– Това не е твой проблем – отвърна Макс.

– Да бе! Някой отвлича член от семейството ти. За мен това е все едно да отвлекат някой от моите родители. В подобен случай бих очаквал помощта ти, така че не искай друго от мен.

Хенсли замълча за момент, после каза:

– Благодаря, Хуан.

– Няма за какво – небрежно каза Кабрило и се върна на мястото си. – Линда, чуваш ли нещо?

– Не, но имаме още двадесет минути.

– Добре. Макс, готово ли е всичко по твоята част?

– Торпедото е във вагонетка на палубата, а техникът стои до спускателната шейна.

– Хали, нещо на радара или комуникационните канали?

– Не, сър. В момента се намираме в най-умрялото място, което човек може да намери в Индийския океан. Не съм виждал или чувал друг кораб от около осем часа.

Срещата трябваше да се състои далеч от обичайните корабни маршрути, за да избегнат товарните кораби и танкери, и на място, където няма много морски животни, които биха привлекли рибарите. Часът на срещата съвпадаше с пролука в сателитното покритие, в случай че някой решеше да погледне към океана.

Минаха петнадесет минути, преди Линда да извика:

– Контакт. Машинни звуци точно под нас, на около сто и петдесет метра към дъното. Изпразват баластните резервоари.

Тя изчисти шума, уловен от пасивния сонар през компютъра, и го сравни със звука от касета, която Овърхолт им бе връчил.

– Потвърдено. Това е подводницата „Талахаси“, която се отправя към повърхността.

– Много добре – кимна Хуан. – Кормчия, внимавай в картинката. Ако повредиш подводницата, ще се наложи да я плащаш.

Минаха още няколко минути, преди подводницата да се измъкне бавно и тихо от бездната. Беше толкова тиха, че никой на разстояние повече от една-две мили не можеше да я чуе. Ерик Стоун наблюдаваше данните от сонара и позиционните координати на „Орегон“, за да се увери, че подводницата няма да се удари в долната част на корпуса му. Екипажът на „Талахаси“ носеше отговорността да задържи стабилна позиция по отношение на кораба. Корекциите трябваше да дойдат от страна на Ерик.

– Петдесет метра – съобщи Линда. – Издигането се забавя. Изравняване при тридесет.

– Стоят на около шестдесет метра от дясната греда – каза Ерик.

– Господин Стоун, плъзни ни малко, за да й дадем възможност да се издигне до петнадесет метра.

Ерик активира хидравличните устройства на носа и кърмата, за да помести единадесет хиляди тонния кораб странично във водата. Нагласи го точно на целта и включи динамичните позициониращи системи, така че компютърът да ги задържи стабилни.

– Отново се издига. Три метра в минута.

– Много добре. Линда, поеми контрола.

– Поемам.

Хуан стана и отиде до асансьора в задната част на оперативния център. Макс се присъедини към него след секунда. Качиха се на мостика на „Орегон“. Капакът на пода се отвори и усетиха знойния нощен въздух.

Паянтовият мостик бе абсолютно тъмен, но двамата мъже познаваха кораба толкова добре, че нямаха нужда от светлина, за да стигнат до стълбите, водещи към основната палуба. Звездите блестяха особено ярко, защото луната още не се бе издигнала.

Мастилената вода забълбука, когато подводницата се приближи до повърхността. Първа се показа кулата й, после и тялото. Изравни се с тях толкова бавно, че не предизвика никакви вълни. В пълната тишина изглеждаше заплашително като морско чудовище, което си почива на повърхността.

Хуан вдигна радиостанцията.

– Господин Стоун, вкарай малко баласт и ни смъкни с около пет метра. Искам палубите ни да са по-добре изравнени.

Ерик се подчини и след миг помпите заработиха и потопиха „Орегон“ по-дълбоко във водата.

– Палубен екипаж, смъкнете предпазителите отстрани.

Нареждането на Хуан бе изпълнено с трескави действия. Хората му спуснаха дебелите гумени предпазители точно над ватерлинията. За разлика от старите гуми от камиони, които бяха използвали в пристанището за маскировка, това бяха модерни възглавници и можеха да понесат огромно напрежение.

Част от палубата на „Талахаси“ се издигна нагоре, осветена от червени бойни лампи. Това беше товарният порт за двадесет и четирите торпеда, които носеше подводницата. За тази мисия бяха взели по-малко, за да направят място за иранското ракетно торпедо, което чакаше на палубата на „Орегон“. Компютърната информация, която бяха копирали от иранците, бе сложена в непромокаеми кутии, прикрепени към торпедото.

Кабрило натисна бутоните на радиостанцията.

– Добре, кормчия, бутни леко. Двадесет и пет процента мощност.

– Двадесет и пет, разбрано.

„Орегон“ се придвижи към чакащата подводница бавно, за да не разлюлее „Талахаси“. Няколко офицери ги наблюдаваха от кулата с бинокли за нощно виждане.

– Забави, господин Стоун – нареди Хуан, като прецени разстоянието и скоростта с опитно око. – Много добре. Сега десет процента на обратната страна.

Ерик закова кораба на три метра от подводницата.

– Задръж така, моля те – каза Хуан по обезопасения канал.

– Чудесно управление – избумтя глас от кулата на „Талахаси“.

– Благодаря – извика Хуан. – Готови ли сте да получите пакета?

– Уведомиха ме, че става дума за два пакета – отвърна капитанът на подводницата.

– Лека промяна в плановете в резултат на сблъсък в Оманския залив тази сутрин.

– Свърши ли работа?

– Ако щете вярвайте, идеална.

– Много добре. Готови сме. Сателитната пролука ще се затвори след четири минути и четиридесет секунди.

Кабрило се обърна към техника до спускателната шейна. Макар кранът да изглеждаше готов да рухне всеки момент, можеше с лекота да вдигне седемдесет тона. Вагонетката с торпедото се издигна от палубата. Наоколо стояха моряци с насочващи въжета, с които трябваше да попречат на торпедото да се завърти, когато го вдигнеха от вагонетката. Оръжието се понесе към подводницата, където го очакваха.

Един от моряците ръководеше преместването с жестове, като вдигаше пръст нагоре, за да отпуснат още кабел. Торпедото се озова точно в ръцете на екипажа. Откачиха го от кабелите и го прибраха в подводницата. Главният матрос завъртя ръка над главата си, за да покаже, че можеха да си вземат крана. В мига, когато торпедото изчезна в корпуса, огромната врата започна да се затваря.

– Приберете вагонетката – нареди Хуан, после се обърна към Стоун. – Да се отдалечим. Двадесет процента мощност. Освободи баласта. Приготви кораба за бързо пътуване и ни насочи по най-добрия маршрут към Карачи.

– Мислех, че отиваме в Монако – обади се Марк Мърфи.

По гласа му си личеше, че очаква с нетърпение да прекара няколко седмици в лукс на Ривиерата. Морис бе споменал на Хуан, че Мърф дори си е поръчал смокинг за прочутото казино на Монако.

– Не се тревожи – увери го Хуан. – Отивате. Ние с Макс имаме други планове.

Гласът на Хали Касим ги прекъсна.

– Радарен контакт. Току-що се появи на около сто мили, насочен на изток.

– Дръж го под око и ме информирай редовно – отвърна Хуан, като сложи ръце около устата си и се провикна към капитана на „Талахаси“. – Видяхме нещо на радара. На изток от нас. Доста далеч е, но няма да е зле да изпълните факирския си номер и да изчезнете.

– Разбрано. Благодаря – отвърна капитанът и махна с ръка. – Видяхме го на идване. Според данните от пасивния сонар може би е съд, зарязан в морето. Не уловихме нищо от сензорите, нито радио, нито радар. Дори няма автоматичен сигнал за помощ. Нямаше как да разследваме, но вие можете да го направите. Ако корабът е изоставен, ще получите сериозна премия за прибирането му.

– Можем и да опитаме – ухили се Хуан заинтригуван.

Мина му през ума да остави няколко души, които да откарат изоставения кораб до Карачи, а „Орегон“ да си продължи пътя.

– Имате ли представа колко е голям?

– По звука при удар на вълните в корпуса преценихме, че е около сто и петдесет метра, горе-долу с вашите размери.

– Благодаря, капитане. Вероятно ще проверим как стоят нещата.

– Късмет, „Орегон“ – пожела капитанът.

След тези думи и последните матроси изчезнаха през капака на кулата. След секунди баластните резервоари на „Талахаси“ се изпразниха и тя се потопи бързо. Потъна в бездната и остави над себе си лека вълничка, която бързо се успокои сякаш огромната подводница никога не бе съществувала.

– Неприятен начин да си изкарваш прехраната – намръщи се Макс.

Макар да не страдаше от истинска клаустрофобия, той не обичаше тесните затворени пространства.

– Линк е работил на подводница за бързи нападения като тюлен. Твърди, че е по-луксозна от повечето хотели, в които е отсядал.

– Линк е пинтия. Виждал съм къде се настанява – мотели със стаи на час, където чистите чаршафи са нещо непознато.

Когато „Орегон“ се понесе на изток, задуха силен вятър. След няколко минути магнитохидродинамиката щеше да го задвижи толкова бързо, че да стоиш на палубата, бе все едно да се изправиш пред ураган. Моряците си бяха свършили работата и се бяха върнали в торпедното помещение.

– Какво ще кажеш, Макс?

– За кое?

– За изоставения кораб. Да спрем ли да го огледаме набързо, или да бързаме към Карачи?

Макс поведе Кабрило към заслона на стълбата, където можеше да запали лулата си.

– Кайл липсва от онзи ден. Бившата ми съпруга смята, че знае с кого е – група негови приятели, които тя не одобрява. Това ме кара да мисля, че работата не е чак толкова страшна, колкото тя я представя. Ще са ни нужни двадесет и четири часа да стигнем до Ел Ей, след като се доберем до Пакистан. Така че един час отклонение заради призрачния кораб няма да има голямо значение.

– Сигурен ли си? – попита Хуан, като примигна бързо, тъй като гореща пепел от лулата на Хенли опари лицето му.

– Съжалявам – извини се Макс и отдръпна лулата си. – Да. Всичко ще е наред.

– Ерик, чуваш ли ме? – попита Кабрило в радиостанцията.

– Тук съм.

– Нов курс. Закарай ни до онзи кораб колкото се може по-бързо. Намери Гомес и го накарай да приготви хеликоптера.

Джордж Гомес, наричан Адамс, бе красивия като кинозвезда пилот на хеликоптера, получил прякора си след бурна връзка със съпругата на южноамерикански наркобарон, жена, която невероятно приличаше на Каролин Джоунс, актрисата от старите телевизионни серии на „Семейство Адамс“.

– Кажи му, че искам да сме готови за излитане веднага щом стигнем до кораба. Ако се наложи, ти ще управляваш хеликоптера.

Ерик не би могъл да пилотира самолет дори ако животът му зависеше от това, но играеше достатъчно компютърни игри, за да се справи с дистанционното управление на хеликоптера.

– След колко време ще стигнем? – попита Кабрило.

– Малко повече от два часа.

– Ще получиш премия, ако ни закараш точно за два часа.