Текст книги "Корабът на чумата"
Автор книги: Clive Cussler
Соавторы: Джак Дю Брул
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 28 страниц)
21.
Беше сам в каютата си. Бюрото му беше затрупано с документи. Той натисна бутона за интеркома за комуникационната станция в оперативния център.
– Да, председателю – веднага отговори нощният дежурен.
– Какво е положението с радиочипа на Макс Хенли?
Всички членове на Корпорацията имаха хирургически имплантиран в крака микрочип, който изпращаше сигнал към комуникационните сателити, обикалящи земята. Задвижвано от нервната система, устройството позволяваше на Хуан да узнае местонахождението на всеки член от екипа по всяко време.
– Не получавам сигнал. Чакай. Ето. Компютърът казва, че предавателят му е спрял да работи преди единадесет минути на около четири километра от хотела, където бе отседнал със сина си. Предавателят на Еди работи чудесно. Виждам го на около километър от Колизеума.
– Благодаря ти – каза Хуан, прекъсна връзката и заговори по телефона на бюрото си, свръхмодерен апарат, маскиран като бакелитов телефон от тридесетте години. – Предавателят на Макс не работи.
– И аз така си помислих – отвърна Еди.
– Така са ви открили в Рим, нали? Кайл Хенли е получил чип, докато е бил в Гърция. И те са проверили Макс, в случай че и ние сме постъпили по същия начин.
– Вероятно са го изтръгнали от крака на Макс в колата, с която са избягали от хотела.
– Да, но дори най-добрите чипове ти дават само приблизителното местонахождение. Не са така мощни като глобалните позиционни системи – отбеляза Хуан.
– Точно затова си мисля, че Кайл Хенли им е помогнал. Когато ни устроиха засада в асансьора на хотела, отведоха мен и Макс обратно в апартамента. Кайл не изглеждаше силно дрогиран. Мисля, че се е съвзел още по време на полета ни от Крит и се е преструвал през останалата част от пътя. Оставихме го сам в едната спалня за няколко минути, докато говорихме с доктор Дженър. Смятахме, че е в безсъзнание. Но ако е бил буден, сигурно е звъннал на Ковач или някой друг от групата и им е дал името на хотела и номера на апартамента.
– Значи Ковач ви е проследил до Рим с чипа, а Кайл го е завел до точното място.
– Това е единственото, което звучи логично.
– Просто разсъждавам, но какво ще кажеш за Дженър? Той може да ни е предал на „Отговорните“.
– Възможно е – съгласи се Еди. – Но според мен той ги мрази изключително силно. Освен това не видя как Ковач го халоса с пистолета си. Не, Дженър определено е на наша страна.
– Както ти казах, просто разсъждавам. – Знаеш ли, Хуан, те поеха страхотен риск, за да си върнат хлапето. Няма никаква логика, ако Кайл е просто обикновен член от най-долните нива.
– Значи е замесен по някакъв начин в онова, което планират.
– Или поне е чул прекалено много в имението – добави Еди.
– Отвлекли са го, за да са в пълна безопасност.
– Ако страдат от подобна параноя, със сигурност няма да допуснат Линда в онзи лагер.
– Аз вече отмених мисията й. Научихме, че Ковач е бил на борда на „Златна зора“ и най-вероятно той е извършил масовото убийство. Линда ще се занимава с Кевин Никсън, докато успее да се свърже с Дона Скай.
Еди се замисли за момент, после отговори:
– Прекарах с Ковач само една минута, преди да избягам, но мисля, че видях злото у него. Прилича на Борис Карлоф 1010
Борис Карлоф – актьор, известен с ролята си на Франкенщайн. – Б.ред.
[Закрыть], но с по-налудничави очи. А, тъкмо се сетих нещо. Ковач каза, че Северънс му е наредил изрично да не убива Дженър. Не схващам логиката, но защо биха оставили Дженър в хотела, а отвлекли Макс?
– Не знаят дали Кайл е говорил с баща си по време на отвличането.
– Не. Имам предвид защо просто не ги убиха и двамата? Имаха възможност, а и би ги улеснило.
– По същата причина. Трябва да разберат дали Кайл е проговорил.
– На Макс му предстоят тежки моменти, нали?
– Да – меко каза Хуан. – Така е.
– Какво искаш да направя? – попита Еди след дълга пауза, в която и двамата обмисляха значението на последните думи.
– Качи се на „Орегон“ в Монако. Ти ще отговаряш за подслушваческата мисия.
– Все още ли възнамеряваш да отидеш във Филипините? – изненада се Еди.
– Налага се – мрачно отвърна Хуан. – Имаме нужда от козове срещу Северънс, ако искаме да си върнем Макс.
– Ще ти е нужен повече от един ден, за да стигнеш там. Господ знае дали ще откриеш нещо и дали подобно нещо въобще съществува. Наистина ли мислиш, че Макс може да издържи толкова дълго?
Следващите думи на Хуан бяха не само за успокоение на Еди, но и за негово собствено.
– Макс никога не говори за това, но той прекара шест месеца в пленнически лагер във Виетнам. Ужасите, които е преживял там, са невъобразими. Той ще издържи. Сигурен съм.
– Това е било преди четиридесет години, Хуан. Макс вече не е млад.
– Устояването на мъчения не е само благодарение на физическата сила. Важното е колко здрава е психиката ти. Мислиш ли, че Макс е изгубил нещо в това отношение? Сега е дори по-корав, отколкото беше тогава. А и знае, че ще направим всичко възможно да си го върнем.
– Как се е измъкнал от пленническия лагер? Спасили ли са го?
– Не. По време на принудително преместване на ново място той и двама приятели скочили върху пазачите. Убили четирима виетнамци с голи ръце и изчезнали в джунглата. Само Макс намерил пътя до американската военна база. Останалите двама все още се смятат за изчезнали при акция.
В ранни зори на следващата сутрин Хуан стоеше в пилотската кабина и наблюдаваше как слънцето огрява Монте Карло, кацнал на високите скали над топлото Средиземно море. Една от последните монархии в света, малката държавица Монако се управляваше от семейство Грималди в продължение на повече от седем века.
От дълги години Монако беше любимо място за развлечения на световния елит и пристанището му бе пълно с лъскави луксозни яхти, много от тях над тридесет метра дълги, няколко дори – по сто. Хуан забеляза „Матрьошка“, която трябваше да подслушват. Яхтата принадлежеше на руски търговец на оръжия на име Иван Кериков. Около пристанището се издигаха високи сгради с апартаменти, а по хълмовете – луксозни вили. Хуан знаеше, че недвижимите имоти тук са от най-скъпите в света. От мястото си не можеше да види прочутото казино, но имаше чудесни спомени от него.
Видя бърза моторница, която се понесе към кораба, пуснал котва на около миля от брега. Пристанищните власти вече бяха уведомени, че двигателят на кораба е повреден и екипажът очаква резервни части от Германия. Макар корабът да се намираше в териториалните води на Монако, управителят на пристанището бе отказал да се качи на борда, след като наблюдава известно време „Орегон“ с бинокъла си.
Моторницата съкрати разстоянието до кораба за нула време. Хуан слезе на главната палуба. Линк го чакаше със саковете им в ръце, скрил очи зад елегантни тъмни очила.
– Никак не ми се иска да тръгвам сега – повтори за пореден път бившият тюлен.
– Това е най-добрия начин да освободим Макс. Обадих се в офиса на Томас Северънс в Калифорния повече от десет пъти. Наговорих им безброй неща, без да споменавам кой съм и какво знам, но копелето упорито отказва да отговори на обажданията ми. Трябва да го принудим да го направи, а за целта се нуждаем от козове.
– Лангстън Овърхолт не е ли готов да помогне?
– Не и без доказателства. Говорих с него в продължение на цял час снощи. Проблемът е, че „Отговорните“ разполагат със страшно много пари, а това означава, че имат стабилни връзки във Вашингтон. Ланг няма да се задейства, ако не получи неопровержими доказателства, че Северънс подготвя нещо ужасно.
– Гадна работа.
– Така си е.
– Предлагам да забравим за Филипините и да отидем направо при източника. Да се заемем с Томас Северънс.
– Не мисли, че не съм се сетил за това. Ланг ме предупреди изрично да не посещаваме Северънс. А и двамата знаем, че ако ни пипнат да действаме в Съединените щати, никога вече няма да излезем от затвора.
– Значи няма да се оставяме да ни пипнат.
Хуан погледна приятеля си. Линк говореше съвсем сериозно.
– Ако се стигне дотам, ще се допитам до екипажа. Знаеше, че всички членове на Корпорацията биха рискували всичко за Хенли, дори и да знаеха, че никога вече няма да получат задачи от Овърхолт. Предпазливият ветеран от ЦРУ ги бе заплашил точно с това, ако Томас Северънс или жена му само предположат, че са поставени под наблюдение.
Луксозното водно такси спря до кораба. Макар и невероятно красива, моторницата не можеше да се сравни с момичето на руля, блондинка с огромно деколте и адски къса пола.
– Капитан Кабрило, аз съм Донатела – надвика тя шума от двигателя.
Привлекателният й акцент предизвика вълча усмивка на лицето на Линк.
– Само докато сме тук – прошепна Хуан на Линк.
– Да не мислиш, че някой тузар ще иска грозен шофьор, който да го откара на яхтата му след изморителна нощ в казиното?
Младата жена задържа моторницата неподвижна и двамата слязоха долу. Хуан метна сака си на задната седалка и се прехвърли в лодката.
– Благодаря ви – каза той.
Когато Линк тупна в моторницата, тя подскочи сякаш бе ударена от гигантска вълна. Донатела им се усмихна широко, като задържа очи върху Линк, после се протегна към хромирания лост за управление.
– Председателю! Почакай! – извика Ерик Стоун, като се наведе над парапета на кораба.
– Какво има?
– Открих нещо.
– Не може ли да почака? Задържат хеликоптера, който ще ни откара до летището в Ница.
– Само една секунда.
Ерик прескочи парапета и заслиза по стълбата с лаптопа си в ръка. Забеляза Донатела едва когато стигна до моторницата, но почти не я погледна отново. Очевидно бе погълнат от новината, която искаше да съобщи.
– Какво има? – попита Хуан.
Ерик отвори лаптопа.
– Търсех необичайни инциденти, случили се на корабите, които „Отговорните“ са наемали.
– Откри ли нещо?
– Дали открих? И още как! Помниш ли, че напоследък имаше репортажи за вируси по туристическите кораби? Обикновено стомашни.
– Изглежда, през последните години това се случва доста често – отбеляза Хуан.
– Не е съвпадение. Отначало проверявах списъците с пътниците на корабните компании.
Хуан нямаше нужда да пита как Ерик се бе сдобил с подобна поверителна информация.
– Сравних ги със списъците на членовете на „Отговорните“. Когато забелязах сходствата, се прехвърлих на кораби, покосени от необичайни болести. Тогава уцелих златната мина. От седемнадесетте избухнали зарази шестнадесет са станали, когато на борда е имало „Отговорни“. Седемнадесетата не е била стомашен вирус. Открили, че се дължи на бактерии по марулите. Същият вирус поразил хора и във Флорида, Джорджия и Алабама.
– Проклет да съм.
– Става още по-лошо. По време на първия инцидент пострадали само няколко души, повечето възрастни. При втория четиридесет имали симптоми. Но при седемнадесетия, който се е случил преди два месеца на кораб на име „Съдба“, почти всички пътници и членове на екипажа били заразени. Параходната линия изпратила хеликоптер с лекарски екип и матроси, които да върнат кораба в пристанището.
Хуан се облегна на меката кожена седалка. В пилотската кабина Линк говореше с русата хубавица и си личеше, че тя се радва на компанията му. Смехът й иззвънтя във въздуха.
– Усъвършенстват методите си – изсумтя Хуан.
– Ние с Марк си помислихме същото. Ставали са все по-добри след всеки инцидент, а сега вече стигнаха до сто процента зараза.
– Как се вписва „Златна зора“ в схемата?
– След като са усъвършенствали заразяването на кораб с хора, трябвало да изпробват доколко смъртоносна е отровата.
– Върху собствените си хора? – извика Хуан шокирано.
– Може да са били дори хората, които са създали вируса. Защо да рискуват някой от тях да си промени мнението?
– Мили боже! Защо?
Парченцата от мозайката стояха пред него, но просто не знаеше как да ги сглоби. Какво можеха да спечелят „Отговорните“ от избиването на хората по туристическите параходи? Не се сещаше за логичен отговор. Разбираше защо определени терористически организации биха подскочили при подобен шанс и смяташе, че някоя от тях е платила за разработката на тази система, но „Отговорните“ бяха бъкани с мангизи от холивудските си дарители.
Проповядваха контрол на раждаемостта. Дали вярваха, че убиването на петнадесет-двадесет хиляди пенсионери, които харчеха наследствата на децата си по карибските острови, щеше да промени броя на населението в света? Ако бяха толкова откачени, сигурно щяха да се заловят и за нещо по-голямо. Мозайката бе вбесяващо близо пред очите му, но знаеше, че не е пълна.
– Пропускаме нещо.
Моторницата намали на влизане в пристанището и се отправи към кея на елегантен ресторант. Келнер миеше с маркуч дървения кей в очакване на тълпата за закуска.
– Какво пропускаме? – попита Еди. – Тези откачалници планират да заразяват хората по туристическите кораби с отрова, която е сто процента смъртоносна.
– Не е сто процента. Ако са я пуснали на „Златна зора“, и Джани трябваше да умре.
– Тя е дишала кислород от апарат – напомни му Ерик.
– Макар да е имала тръбички в носа, все пак е вдишвала и въздух от вентилационната система на кораба.
– Това е без значение, ако вирусът не се пренася по въздуха. Може да е бил във водата или храната. Може Джани да не е пила и яла нищо.
– Хайде, Ерик, помисли малко. Трябвало е да ударят всички по едно и също време. В противен случай някой е можел да повика помощ. Не можеш да контролираш кога някой ще изпие глътка вода или ще хапне нещо. А това унищожава идеята ти за хранително отравяне.
Стоун го погледна тъжно.
– Съжалявам. Прав си. Прекалено много „Ред бул“ и недостатъчно сън.
– Ами ако атаката на „Златна зора“ е била отклонение, а не част от плана им?
– Какво имаш предвид?
– Не знам. Просто разсъждавам. Още преди два месеца са постигнали почти сто процента зараза на онзи кораб.
– „Съдба“.
– Точно така. „Съдба“. Не са имали причина да нападат друг кораб. Знаели са, че системата им работи.
– Значи хората на „Златна зора“ са били унищожени, за да си осигурят мълчанието им?
Хуан се надигна, когато Донатела приключи със завързването на въжетата към кея.
– Не знам – повтори той. – Слушай, самолетът ни чака, за да ни отведе в Манила. Ще се обадя на Лангстън и ще му предам информацията. Ако не иска да се втурне след Северънс, може поне да предупреди параходните линии.
Овърхолт щеше да предаде информацията на нужните хора, но Кабрило се съмняваше, че щяха да се заемат сериозно с въпроса. В годините след единадесети септември вечно се получаваха неопределени заплахи и също както в случая с момчето, викало „Вълк!“, повечето бяха пренебрегвани.
– Донатела?
– Да, капитане?
– Би ли върнала младия ми приятел до кораба? Впиши курса в сметката, която отворих при шефа ти.
– Разбира се, господине. За мен ще е удоволствие.
– За него също, сигурен съм – усмихна се Хуан и се обърна към Ерик. – Продължавай да търсиш и ми се обади, ако откриеш нещо ново.
– Разбрано, шефе.
Линк и Кабрило изскочиха от моторницата на кея и грабнаха саковете си.
– Какво ти даде момичето? – попита Хуан.
Линк извади визитна картичка от джоба на коженото си яке.
– Какво? Това ли? – небрежно попита той. – Номерата на домашния й телефон и мобифона.
– С всичко, което става, можеш да мислиш за секс?
– Председателю, научих, че в живота става дума за размножаване и еволюция.
– Размножаване и еволюция, а? – поклати глава Хуан. – Не си по-добър от Мърфи и Стоун.
– Разликата е там, че аз си уреждам срещи, а те двамата само си фантазират за това.
22.
Макс Хенли се събуди в агония. Остра болка пронизваше бедрото и главата му. Първият му инстинкт бе да разтрие слепоочията си и да разбере защо кракът му пулсира, но дори в полусъзнание знаеше, че трябва да остане неподвижен, докато възприятията му се нормализират. Не беше сигурен защо, но знаеше, че ще е по-добре. Мина известно време, пет или десет минути, нямаше начин да прецени.
Когато се разбуди още малко, осъзна, че лежи в легло. Нямаше чаршафи и възглавници, матракът бе груб. Преструвайки се на заспал, той се размърда леко. Поне му бяха оставили боксерките. Усети студена стомана около глезените и китките си.
Внезапно всичко си дойде на мястото. Зелимир Ковач. Бягството на Еди. Отвратителната сладникава миризма на парцала, притиснат към носа и устата му. Главоболието бе в резултат на опиата. После си припомни и останалите ужаси и ахна неволно.
Лежеше в задната част на ван и се отдалечаваше от хотела. Ковач му бе инжектирал наркотик, за да му придаде вид на пиян, който трябва да бъде отведен от купон. Макс видя неясни фигури. Кайл? Адам Дженър? Не беше сигурен.
Ковач бе прокарал металотърсач по тялото му и когато той изпищя над крака на Хенли, сърбинът разпра панталона му с нож. Откри белега след секунда и безцеремонно заби ножа в плътта на Макс. Въпреки опиянението болката бе кошмарна. Макс изпищя и се опита да се бори, но някой притисна рамената му към пода на вана.
Ковач завъртя ножа, разшири дупката и пъхна пръсти вътре. От раната бликна кръв. Макс се загърчи диво, сякаш имаше шанс да се освободи. Сърбинът продължи да рови из дупката, без да му пука, че не носеше ръкавици, а кръвта се бе пропила в ръкава му.
– Аха – каза той най-после и измъкна пръсти.
Предавателят беше с размера на дигитален часовник. Ковач го вдигна и го показа на ококорения Макс. После го пусна на пода и го размаза с пистолета си. Останаха само парченца пластмаса и съсипана електроника.
Ковач заби инжекция в ръката на Макс и прошепна:
– Можех да почакам наркотикът да се задейства, но нямаше да е забавно.
Това бе последното, което Макс си спомняше.
Нямаше представа къде се намира сега, нито от колко време бе пленник. Искаше да се размърда, да разтърка слепоочията си и да провери крака си, но бе сигурен, че го наблюдаваха. Освен това се съмняваше, че оковите щяха да му позволят да се движи. В стаята нямаше никого. Бе буден от достатъчно дълго време, за да чуе или усети враговете макар и със затворени очи. Но това не означаваше, че на стените няма монтирани камери и микрофони. Искаше да изчака колкото се може по-дълго, преди похитителите му да разберат, че е в съзнание. Щеше да използва времето, за да даде възможност на организма си да се изчисти от опиатите. Ако искаше да понесе онова, което предстоеше, трябваше да е в най-добрата си форма.
Мина около час. Или пък десет минути. Макс не беше сигурен. Беше загубил представа за времето. Знаеше, че лишаването от способността да определиш времето бе основно оръжие на разпитващите, затова се насили да не мисли по въпроса. Затворник можеше да бъде докаран до ръба в опитите си да разбере дали е ден или нощ, а чрез отблъсването на тази естествена нужда Макс лишаваше мъчителите си от възможността да го тормозят.
Това никога не бе проблем във Виетнам. Клетките, в които държаха него и другарите му, бяха достатъчно разнебитени, за да позволят проникването поне на лъч светлина. Но благодарение на работата си Макс бе наясно с техниките за разпит и знаеше, че „лишаването от време“ върши работа само донякъде. Що се отнасяше до останалото, което възнамеряваха да му причинят, просто трябваше да чака и да види.
Наблизо се отвори тежка ключалка. Макс не беше чул никой да се приближава, затова разбра, че вратата е много дебела. Следователно помещението бе проектирано като затворническа килия, а не бе временен подслон. Фактът, че „Отговорните“ имаха подобно помещение, не говореше добре.
Вратата се отвори със скърцане на ръждясал метал. Или пантите не бяха използвани често, или килията се намираше във влажен климат или под земята. Макс не помръдна и мускул. Вслуша се в звуците от два чифта крака, които се приближиха до леглото му. Единият вървеше по-тежко от другия, но и двамата бяха мъже. Вероятно Ковач и един от съучастниците му.
– Вече трябваше да е буден – каза Зелимир Ковач.
– Той е едър мъж, така че трябваше да е буден – съгласи се другият, който имаше американски акцент. – Но при всеки е различно.
Ковач плясна леко бузата на Макс, който издаде мяукащ звук, сякаш смътно бе усетил удара, но бе прекалено упоен, за да му пука.
– Минаха двадесет и четири часа – каза сърбинът. – Ако не се събуди до час, ще му инжектирам стимулант.
– И ще рискуваш да получи инфаркт?
Макс имаше леко повишено кръвно налягане. Щеше да е напълно буден следващия път, когато влезеха в стаята.
– Господин Северънс ще е тук съвсем скоро. Трябва да знаем какво са си говорили този тип и синът му. Хлапето бе упоено през цялото време, докато беше с тях. Кой знае какво може да е издрънкало под влияние на наркотиците.
Макс си помисли, че се нуждаеха спешно от тази информация. За разлика от популярното мнение, добре проведените разпити отнемат седмици и дори месеци. Единственият ефикасен начин да изтръгнеш информация бързо бе чрез нечовешка болка. При подобни обстоятелства жертвата щеше да каже на мъчителя си всичко, което той искаше да чуе. Работата на разпитващия бе да не разкрива намеренията си, така че затворникът да няма друг избор освен да каже истината.
Макс имаше един час, за да помисли какво Ковач искаше да чуе, защото по никакъв начин не би казал истината на гадното копеле.
Кевин Никсън се почувства ужасно, когато мина покрай бариерата и стъпи на снимачната площадка. С присъствието си тук нарушаваше обета пред мъртвата си сестра. Можеше само да се надява, че тя би му простила при тези обстоятелства. Сцената от новия филм на Дона Скай се снимаше в стар склад, оставен на разрушение след обединението на Германия. Сградата напомни на Кевин за „Орегон“, само дето тук ръждата бе истинска. Половин дузина фургони, камиончета за снабдяване с храна, скелета, кранове за камерите и релси бяха разпръснати из паркинга. Мъже и жени сновяха енергично по площадката, тъй като в света на киното времето буквално е пари. Никсън прецени по видяното, че продуцентите харчеха тук по около сто и петдесет хиляди долара на ден. За него организираният хаос на скъпите филми бе добре познат, но в същото време и абсолютно чужд. Пазач в униформа, но без оръжие, се канеше да го заговори, когато откъм паркинга долетя глас:
– Не мога да повярвам, че наистина си ти.
Гуен Ръсел подмина пазача и прегърна здраво Кевин. Целуна го по двете бузи и зарови лице в брадата му. Винаги изпълнена с безкрайна енергия, тя бързо приключи с прегръдките и се отдръпна от него, за да го огледа.
– Изглеждаш великолепно – отсъди накрая.
– Най-после си признах, че никоя диета не ми помага, затова преди две години си направих стомашен байпас.
В дългогодишната битка с излишните килограми това бе отчаян ход, който обаче доведе до чудесен резултат. Преди операцията Кевин не бе падал под сто и двадесет килограма, откак бе завършил колежа. Сега тежеше седемдесет и пет и наистина изглеждаше великолепно.
Готвачите на „Орегон“ му приготвяха специална храна в съответствие със следоперационната диета и макар да не бе любител на спорта, спазваше дневния си режим с религиозна отдаденост.
– Да, страхотна работа, приятелче.
Гуен го завъртя и го хвана подръка. Тръгнаха към паркираните фургони.
Косата й беше яркорозова. Бе издокарана в ярки колоездачни шорти и мъжка риза. Около врата й висяха поне петнадесет златни верижки, а на всяко от малките й уши имаше по половин дузина обици. Тя бе помощничка на Кевин, когато той бе номиниран за „Оскар“, а сега бе търсена гримьорка.
– Изчезна от радара преди няколко години. Никой не знаеше къде си и с какво се занимаваш. Е, разкажи ми всичко, което става с теб.
– Няма много за разказване.
Тя се нацупи престорено.
– А стига бе! Изчезваш за осем години, а после няма нищо за разправяне? Да не си открил Господ или нещо подобно? Чакай малко! Каза, че искаш да говориш с Дона. Да не си се присъединил към групата й? Имам предвид онези, „Реакционерите“?
– „Отговорните“ – поправи я Кевин.
– Каквото и да е – небрежно отвърна тя. – Да не си от тях?
– Не. Но трябва да поговоря с нея по въпроса.
Стигнаха до фургона на гримьорите.
Гуен отвори вратата и изтича по стълбите. Восъчната миризма на грим и пудри бе адски силна. Пред дълго огледало бяха подредени шест стола и плот, отрупан с шишета и бурканчета, моливи за очи и безброй четки. Гуен извади две минерални води от малък хладилник, метна едната на Кевин и се отпусна на стол. Косата й заблестя като захарен памук на силната светлина.
– Е, кажи сега. Беше точно след „Оскарите“. Между другото, ти трябваше да спечелиш. А после изведнъж изчезна. Какво стана?
– Трябваше да напусна Холивуд. Не можех да го търпя повече.
Очевидно Кевин нямаше да сподели с нея какво прави, откак бе напуснал филмовия бизнес, но Гуен беше добра приятелка и заслужаваше да знае истината.
– Познаваш ме – започна той. – Бях ляв, като всички други. Гласувах само за демократите, мразех всичко, свързано с републиканската партия. Правех дарения на групи, които се грижеха за екологията. Бях част от холивудските институции.
– Не ми казвай, че си станал консерватор – изсумтя Гуен с престорен ужас, тъй като никога не се бе интересувала от политика.
– Не, не е така – отвърна той. – Просто ти обяснявам какво се случи. Всичко се промени на единадесети септември.
Споменаването на кошмарната дата накара Гуен да се намръщи сякаш знаеше накъде отива историята.
– Сестра ми пристигаше да ме види. Излетя от Бостън.
– Не ми казвай.
– Нейният самолет удари северната кула на Световния търговски център.
Гуен се протегна и го хвана за ръката.
– Ужасно съжалявам. Нямах представа.
– Нямах сили да го споделя с никого.
– Значи затова напусна. Заради смъртта на сестра си.
– Не съвсем – каза Кевин. – Е, може би. Не знам. Върнах се на работа три седмици след опелото. Опитвах се отново да заживея нормално. Отговарях за грима в един исторически филм. Няма да ти кажа коя бе звездата, тъй като днес е още по-известна оттогава. Седеше на стола и говореше с агента си за нападенията. И каза нещо такова: „Мисля, че случилото се с онези хора е ужасно, но страната ни си го заслужава. Имам предвид, погледни как се държим с останалата част от света. Не е чудно, че ни мразят.“ Не беше необичайна мисъл – добави Никсън. – Нито тогава, нито сега. Но после тя добави, че хората, които загинаха, сестра ми включително, били не по-малко виновни за нападенията от терористите. Не можех да повярвам на ушите си. Малката ми сестричка беше на двадесет и шест години и се канеше да започне стажа си като лекар. А проклетата свръхплатена курва твърдеше, че сестра ми е виновна за нападенията. Това ми взе акъла, Гуен. Хората в Холивуд са толкова далеч от реалността, че не можех да го понеса повече. Тази актриса натрупа милиони, като се появяваше по бельо на екрана, засягайки убежденията на мюсюлманите, а после хвърли вината за омразата им към нас върху сестра ми. Още два месеца слушах дивотиите на хората от шоубизнеса и разбрах, че почти всички разсъждаваха по същия начин. Можех да се примиря с „Америка е виновна“. Но не можех да понеса мисълта, че никой от тях не се смяташе за част от същата тази Америка.
Кевин не добави, че бе отишъл направо в ЦРУ, за да предложи уникалните си умения. Не обясни, че бе започнал по-интересна и добре платена работа в Корпорацията най-вероятно защото Лангстън Овърхолт бе съобщил името му на Хуан, преди ЦРУ въобще да разбере за кандидатурата му.
Приспособяването към полувоенната банда пирати на Кабрило се оказа изключително лесно и за първи път Никсън разбра привлекателността на армията. Не заради екшъна и приключенията, защото повечето дни бяха скучни и спокойни, а заради другарството, чувството за лоялност, което всички изпитваха един към друг. Възлагаха си върховната отговорност да защитиш приятеля си, а това създаваше връзки много по-дълбоки от това, което Кевин бе смятал за възможно.
Но всъщност времето му на „Орегон“ не го бе променило много. Все още даряваше пари за либерални каузи и гласуваше за демократите.
– Ужасно съжалявам – каза Гуен, нарушавайки дългата тишина. – Май не обръщам много внимание на тези неща.
– И аз не обръщах, но сега…
Гласът му заглъхна и той сви рамене. Усещаше, че бе накарал Гуен да се почувства неудобно. Може би се беше променил повече, отколкото си мислеше.
Внезапно вратата на фургона се отвори. На екрана или на червения килим, Дона Скай бе блестяща личност, която можеше да очарова всички. Беше превъплъщение на стил, елегантност и маниери. Нахлувайки във фургона със скрита под бейзболна шапка коса и без грим, който да прикрие акнето й, приличаше на невзрачна млада жена в лошо настроение, убедена, че светът й е длъжен с нещо. Очите й бяха кръвясали и подкръжени. От другия край на стаята Кевин усети миризмата на алкохол.
– Кой, по дяволите, си ти и какво правиш тук? – грубо извика тя на Никсън.
Прочутият й глас бе предрезнял от махмурлука. Тя замълча за момент, вторачи се в Кевин и най-после го позна.
– Кевин Никсън, нали? Ти ме гримира в „Семейни бижута“.
– Доколкото си спомням, това беше началото на кариерата ти – отвърна той.
– Рано или късно щеше да се получи – каза тя самоуверено, като се настани на освободения от Кевин стол и погледна през рамо към Гуен. – Отърви ме от торбичките под очите. Ще снимам след два-три часа, но не мога да търпя да изглеждам по този начин.
Кевин копнееше да каже, че не е трябвало да скита по баровете предишната нощ, но си сдържа езика.
Гуен го изгледа многозначително и каза:
– Разбира се, скъпа. Каквото пожелаеш.
– И по този филм ли работиш? – обърна се Дона към Никсън, когато Гуен се залови за работа.
– Всъщност не. Тук съм, за да поговоря с теб, ако нямаш нищо против.
Тя въздъхна тежко, после каза:
– Какво пък, по дяволите. За какво искаш да говорим?
Кевин погледна Гуен, която схвана намека.
– Дона, скъпа, защо не оставиш Кевин да те гримира, за да можете да си побъбрите на спокойствие?
– Добре.
Никсън благодари на Гуен, която му подаде четката и тръгна към вратата. Изчака я да излезе от фургона и започна:
– Искам да поговорим за Том Северънс и движението на „Отговорните“.
Дона Скай се напрегна.
– Съжалявам, но тази тема е забранена.
– Важно е. Животът на много хора е заложен на карта.
– Не искам да говоря за това, ясно ли е? Ако искаш да си бъбрим за кариерата ми или светския ми живот, добре. Но вече не обсъждам движението с никого.
– Защо?
– Просто не го правя!
Кевин се опита да си припомни всичко за разпитите, което Линда му бе преподала през последните двадесет и четири часа.
– Преди около седмица кораб, нает от „Отговорните“, потъна в Индийския океан.
– Знам. Гледах новините. Казаха, че бил ударен от вълна. Има си специално име.
– Отклонена вълна – помогна й Кевин. – Нарича се отклонена вълна.
– Точно така. Корабът бил ударен от отклонена вълна.
Кевин извади лаптопа от раницата си и го постави на плота, като отмести купчината боклуци на Гуен. Бяха му нужни само няколко секунди, за да намери файла, който търсеше.
