Текст книги "Корабът на чумата"
Автор книги: Clive Cussler
Соавторы: Джак Дю Брул
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 27 (всего у книги 28 страниц)
– Напред!
Хуан прескочи парапета и увисна над пролуката. „Орегон“ зави рязко и въжетата се опънаха. Кабрило нарочно се бе прицелил в редицата прозорци и бе изчислил разстоянието идеално. Краката му удариха стъклото, което се разби на парчета, и той влетя в пустата трапезария, спестявайки си катеренето по въжето. Хората му знаеха, че трябва да се закачат до мостика. Той откачи автомата от гърба си и тръгна напред предпазливо. Държеше мерника пред очите си и се прокрадваше сред масите към изхода.
Излезе на мецанина на атриума. Наоколо се мотаеха пътници, все още замаяни от удара в „Орегон“. В подножието на стълбището лежеше мъж, за когото се грижеха две жени. Възрастна дама изпищя, когато видя Хуан. Той повдигна дулото нагоре, за да не плаши излишно пътниците допълнително.
– Дами и господа, корабът бе отвлечен – каза той. – Аз съм член на екипа на ООН за спасяване на заложници. Незабавно се върнете в каютите си. Кажете на пътниците, които видите, че трябва да сторят същото, докато обезопасим кораба.
Мъж в цивилни дрехи и авторитетен вид се приближи към него.
– Аз съм Грег Търнър, втория помощник-инженер. Мога ли да помогна с нещо?
– Покажете ми най-краткия път до мостика и се погрижете тези хора да се приберат в каютите си.
– Лошо ли е положението? – попита Търнър.
– Някога чували ли сте за добро отвличане?
– Съжалявам. Тъп въпрос.
– Няма проблеми.
Търнър даде указания на Хуан, както и магнитната си карта, която щеше да му осигури достъп до всички помещения на кораба. Кабрило се втурна енергично. Стигна до вратата, на която пишеше „Достъп само за оторизиран персонал“, прокара магнитната карта през електронното устройство и задържа вратата отворена с близката тежка саксия, за да помогне на хората си. Според него трябваше да се появят след не повече от минута.
Профуча покрай редица каюти и изкачи двете стълбища на един дъх. Изскочи в коридора, който водеше към мостика. Активира лазерния прицел и бавно се доближи до вратата. Спря, когато чу приглушени гласове откъм една каюта през няколко врати от входа на мостика.
– Капитане? – извика той тихо.
Гласовете замряха и някой надникна през открехнатата врата. Единственото око, което го погледна, се ококори ужасено от вида му.
– Няма страшно – меко го успокои Хуан. – Тук съм, за да го спра. Мога ли да говоря с капитана ви?
Най-после вратата се отвори широко и пред него застана жена в униформа. Пагоните на рамената й показваха, че бе първият офицер на „Златно небе“. Имаше тъмна, дълга до брадичката коса и идеално загоряла кожа, която подчертаваше кафявите й очи.
– Онзи касапин уби капитана и домакина на кораба. Аз съм Лия Воорхес, първият офицер.
– Да поговорим вътре – каза Хуан, като посочи каютата зад нея.
Вътре имаше легло, на което бяха проснати две безжизнени фигури, покрити с чаршаф. Тъмна кръв бе обагрила гърдите на едната и главата на другата. Лия Воорхес се опита да го представи на останалите офицери, но Хуан я прекъсна.
– По-късно. Разкажете ми какво се случи на мостика.
– Двама са – веднага отговори тя. – Единият се казва Ковач, за другия не съм сигурна. Има и трети, който се е барикадирал в машинното.
– Сигурна ли сте, че има само един в машинното? – попита Хуан.
Жената кимна утвърдително и той грабна радиото да съобщи информацията на Еди.
– Продължавайте – помоли я Хуан.
– Пристигнаха на борда с хеликоптер малко след като напуснахме Истанбул. Получихме заповед от ръководството на компанията да изпълняваме всичко, което Ковач поиска от нас. Предполагаше се, че издирват двама нелегални пасажери, за които има подозрение, че са убили пътник.
– Става дума за хора от моя екип – увери я Хуан. – Не са убили никого. Знаете ли къде се намират?
– Откриха ги току-що и ги заключиха в кабинета на капитана зад мостика.
– Добре. Какво друго?
– Имаше двама матроси на дежурство, както и двама офицери, когато Ковач превзе кораба. Държат няколко пътнички като заложнички. Кой сте вие? Откъде дойдохте?
– Мисия на ООН. Наблюдаваме терористичната група от известно време. Ковач ни избяга на кораба ви, затова се наложи да действаме бързо. Съжалявам, че не можахме да ви уведомим. Също така съжалявам за опасността, на която бяхте изложени. Планът ни бе да заловим Ковач по-рано, но… е, в ООН бюрокрацията е като навсякъде.
Внезапно хората на Хуан се появиха с насочени автомати.
– Спокойно, момчета – извика той и те свалиха оръжията.
Обясни им всичко, което бе научил, после помоли Лия да му начертае план на мостика и се обади на Макс.
– Какво е положението?
– Майк извади жената от водата. Добре е, но е много уплашена. Ковач е все още зад руля, заобиколен от три заложнички. Забелязахме и втори стрелец, но в момента не го виждаме. Трите други жени са притиснати до илюминаторите.
– Изпревари „Златно небе“ и застани точно пред него, за да виждаш ясно всичко, което става. Марк и Линда са затворени в кабинета зад мостика. Виж дали ще можеш да ги откриеш.
– Разбрано.
Еди се обади, че екипът му е заел позиция и трябва да взривят вратата, за да си осигурят достъп до машинното. Хуан му нареди да изчакат, за да синхронизират атаката си. Макс се върна на линията.
– Виждам врата на задната стена. В момента е затворена, но се обзалагам, че това е мястото. Ковач премести три от жените пред прозорците. Горилата му е долу в малкия коридор, стои до главния вход.
Кабрило отбеляза всички позиции на диаграмата, която Лия му бе начертала, за да знаят хората му какво да очакват. До днес никога не бяха причинявали така наречените „странични щети“ върху цивилни, рекорд, с който Хуан страхотно се гордееше и държеше да запази.
След кошмарните събития на единадесети септември не само вратите на пилотските кабини по самолетите бяха подсилени, но и на много кораби бяха инсталирани специални врати, които да защитават мостика. Хуан закрепи пластичен експлозив на вратата и се оттегли обратно в каютата. Обади се на Еди и Макс и им съобщи, че ще действат след тридесет секунди.
Беше приковал очи в часовника си и вдигна ръка, когато останаха пет секунди. Стигна до нула и натисна бутона на дистанционното. Взривът изпълни коридора с бял дим. Кабрило се втурна напред след по-малко от секунда. Лазерният лъч на оръжието му прорязваше червена линия в прашната мъгла. Той препусна към мостика, следван от хората си, профуча през нажежените останки на вратата и не обърна внимание на кървавата пихтия, която навремето бе Леърд Бергман.
– Долу! Всички долу! – викаха хората му, насочили оръжията си напред.
Ковач бе реагирал по-бързо, отколкото Хуан очакваше. Той закова сърбина с лазерния си лъч, но бандитът вече бе издърпал една от жените пред себе си и притискаше пистолет в ухото й.
– Още една крачка и тя ще умре – изрева той.
Хуан се олюля, когато видя жената. Сърбинът сигурно бе разбрал, че Линда Рос е от екипа им, тъй като я бе извел от офиса на капитана и я използваше за щит.
– Свършено е, Ковач. Пусни я.
– Свършено е за нея, ако мръднеш и един мускул – отвърна той, като притисна пистолета още по-силно в ухото й, за да наблегне на думите си. – Пуснете оръжията или е мъртва.
– Направи го и ще я последваш след секунда.
– Бездруго съм мъртъв, така че какво значение има? Но би ли искал да видиш как този млад живот си отива напълно безсмислено? Разполагаш с пет секунди.
– Застреляй го! – извика Линда.
– Съжалявам – каза Хуан и пусна автомата си. Изуменият поглед на Линда разби сърцето му. Той се обърна към екипа си.
– Пуснете оръжията.
Хората му се подчиниха веднага. Ковач отмести пистолета от главата на Линда и го насочи към Кабрило.
– Разумен ход. А сега моля прехвърлете се през парапета и се върнете на кораба си. Ако отново ме последвате, ще продължа да хвърлям пътници през борда, но вече ще връзвам ръцете им.
Той избута Линда в ръцете на Хуан. На хиляда метра от него Франклин Линкълн стоеше на кърмата на „Орегон“ и наблюдаваше драмата през телескопичния мерник на любимото си оръжие, снайперистка пушка „Берета“.
– Чао – нежно прошепна той.
Докато вниманието на Ковач бе съсредоточено върху председателя, хората му бяха използвали почти невидими жестове, за да накарат жените пред прозорците да се проснат на пода и да осигурят възможност на Линк да стреля.
На мостика се чу тихо изтракване, когато куршумът мина през стъклото на прозореца. Звукът от удара в Ковач обаче бе съвсем различен. Плътен тежък тон, като чук върху килим. От гърдите на сърбина пръсна струя кръв. Куршумът се заби в тялото му с достатъчна сила, за да го отхвърли на три метра.
– Съмняваше ли се в мен? – ухили се Хуан на Линда.
– Трябваше да се усетя, когато не видях Линк – засмя се тя доволно. – Предполагам, че той е майсторът?
– Не бих се доверил на никой друг за подобен изстрел.
– Е? – обади се Макс.
– Поздрави Линк. Право в десетката. Мръсникът загина на място. Линда е добре.
Хуан свали слушалките и включи радиото на говорител, за да могат всички да го чуват.
– Здрасти, Макс – каза Линда.
– Как си, скъпа?
– С изключение на гадната настинка, съвсем добре.
Марк бе освободен от кабинета, а белезниците – свалени от китките и глезените му. Той разтърси ръката на Хуан и се ухили широко.
– Мислех си – продължи Макс, – че няма да е зле да огледате пералното помещение. Смятам, че са планирали да пуснат вируса точно там.
Усмивката на Марк се превърна в мрачна гримаса. Мигът на славата му бе отнет изпод носа. Хуан разбра чувствата му безпогрешно. Мърфи също бе разбрал как разпространяваха вируса и несъмнено се канеше да впечатли красивата госпожица Дал с гения си. Хуан го съжали и не сподели с Марк, че в момента конкурент за сърцето й бе истински космонавт, което, изглежда, е най-впечатляващото нещо за едно момиче.
Епилог
През седмиците след бедствието на остров Еос годините най-после настигнаха доктор Лайдъл Купър. Беше похарчил милиони за пластични операции и нелегални трансплантации на органи, но сега го предаде не тялото, а духът. Не можеше да приеме пълния си провал. Остана напълно зашеметен.
Дъщеря му Хайди пое юздите още докато летяха към Турция. Нареди на пилота да промени плана на полета и да ги откара директно в Цюрих. Там опразни няколкото сметки на „Отговорните“ и превърна парите в борсови акции, закупени от фалшива компания, която банката бе създала на нейно име. Беше осъзнала, че след унищожението на Еос властите ще арестуват всички високопоставени членове на организацията и единственият й шанс да остане на свобода бе да се скрие някъде заедно със сестра си.
Купър искаше да остане с тях, но тя се възпротиви. Обясни му, че той трябва да довърши делата си в Съединените щати, а след като доктор Адам Дженър бе прочут критик на „Отговорните“, нямаше да бъде заподозрян.
И така Купър се завърна у дома най-вече за да прибере съдържанието на няколко сейфа в Ел Ей, за които ФБР не знаеше. Когато мина покрай имението в Бевърли хилс, видя жълта лента, закачена като гирлянд по оградата, и униформени полицаи в патрулни коли, паркирани на частния път.
Мечтата му бе съсипана.
Гръцките власти затвориха лагера на организацията в Коринт, а много страни по света пъдеха „Отговорните“ и клиниките им. Макар в медиите да не се споменаваше за плана за стерилизиране на половината човечество, обвиненията в корупция причиниха достатъчно вълнения. Прочути членове като Дона Скай обръщаха гръб на вярата и твърдяха, че са им промили мозъците, за да подкрепят финансово организацията.
Само в рамките на две седмици дългогодишните постижения на Купър бяха сведени до материал за комедиантите по телевизията. Той закри практиката си и съобщи на колегите си психиатри, че се пенсионира. Небрежната усмивка едва прикриваше отчаянието му. Обяви къщата си за продан и инструктира брокера да приеме първата оферта.
Вместо да се къпе в слава като прочутия доктор Лайдъл Купър в един нов и хубав свят, той бе принуден да се крие в ролята на Адам Дженър.
В деня, преди да отлети за Бразилия, която не спазваше стриктно договорите за екстрадиция със Съединените щати, той реши да се върне замалко в дома си. Заради артритните болки при всяко движение бе заменил обикновената ключалка с електронна. Набра кода и влезе вътре, като затвори вратата зад себе си с лакът. От транспортната фирма бяха опаковали вещите, които искаше да задържи, а останалите щяха да бъдат продадени заедно с къщата.
Той прекоси фоайето и се отправи към кабинета си, за да погледне последните новини на лаптопа си. Тежката дървена врата се затвори зад него и той се извърна стреснато. Зад гърба му стоеше непознат мъж. Ако беше в нормалното си състояние, щеше да нареди на човека да се маха, но сега остана закован на мястото си и се вторачи тъпо в него.
– Доктор Дженър, нали? – попита непознатият.
– Да. Кой сте вие? Какво искате?
– Преди известно време ви платих много пари, за да помогнете на мой приятел.
– Вече се пенсионирах. Не работя. Моля ви, вървете си.
– И как се чувствате? – попита непознатият. – Организацията на „Отговорните“ е мъртва. Вие спечелихте. Сигурно сте много щастлив.
Купър не можа да се насили да отговори. Самоличностите му се сляха в съзнанието му. Не знаеше как се чувства, нито как да се държи.
– Знаете ли какво – упорито продължи мъжът. – Не мисля, че се радвате. Всъщност смятам, че агонизирате вътрешно, защото знам нещо, което би изненадало много хора.
Купър осъзна какво предстоеше и се отпусна тежко на канапето. Изкуствено подмладеното му лице пребледня.
– Дори да не ви бяха чули как се хвалите на Ковач на остров Еос, мисля, че накрая щях да се усетя. Вие бяхте единственият, който можеше да ни предаде в Рим. Смятахме, че „Отговорните“ са имплантирали чип в Кайл, но вече знаем истината. Той нямаше представа къде го водят и не е имал начин да предупреди Ковач.
След като истината излезе наяве, Купър седна по-изправено.
– Точно така – нагло потвърди той. – Аз се обадих и извиках Ковач в Рим, а после му съобщих хотела и номера на стаята. Вие ли стоите зад катастрофата на Еос?
Непознатият кимна.
– Да. Освен това открихме вируса на „Златно небе“ и още четиридесет и девет пътнически парахода. Контейнерите, които иззехме от пералните, се намират в специална лаборатория в Мериланд.
– Не разбирате ли, че светът е обречен? Можех да спася цялото човечество.
Мъжът се засмя.
– Знаете ли колко откачени са твърдели същото през последните сто-двеста години? Храната ни трябваше да свърши през осемдесетте години, а петролът – през деветдесетте. Населението трябваше да достигне десет милиарда до 2000 година. И всяко от тези пророчества се оказа грешно. По дяволите, някои хора дори искали да затворят американската служба за патенти през 1900 година, защото всичко, което можело да бъде изобретено, вече било изобретено. Ще споделя с вас една малка тайна: бъдещето е непредвидимо.
– Грешите. Знам какво предстои. Всеки с малко мозък в главата си може да го види. След петдесет години цивилизацията ще бъде пометена от гигантска вълна от насилие, когато държавите осъзнаят, че не могат да издържат народите си. Ще настъпи хаос в библейски мащаб.
– Странно е, че споменавате това – каза мъжът, като извади пистолет иззад гърба си. – Винаги съм одобрявал библейското правосъдие. Око за око и т.н.
– Не можеш да ме убиеш. Арестувай ме. Съди ме.
– И да ти предоставя сцена, откъдето да рецитираш смахнатите си идеи? Не мисля така.
– Моля те!
Оръжието изгърмя. Купър протегна ръка да докосне врата си, където усети, че нещо стърчи от тялото му, но болната му ръка не можа да го достигне.
Кабрило изчака няколко секунди приспивателното да се разлее по вените. Когато очите на възрастния мъж се затвориха и той се отпусна, Хуан вдигна радиостанцията си. След по-малко от минута голяма линейка паркира пред къщата, изскочиха двама санитари и извадиха носилка.
– Някакви проблеми? – попита Еди, като вкара носилката в кабинета с помощта на Франклин Линкълн.
– Не. Но след като си побъбрих с него, имам чувството, че се нуждая от душ. Виждал съм какви ли не откачалници, но този ги бие всичките.
Линк внимателно повдигна Купър от канапето и го положи на носилката. Веднага щом Кабрило намери паспорта му и еднопосочния билет до Рио де Жанейро, изскочиха от къщата. Една съседка бе изляза от дома си, за да провери какво става.
– Получи инфаркт – уведоми я Хуан, като задържа вратата на линейката отворена, за да помогне на колегите си да вкарат вътре носилката.
След четиридесет и пет минути линейката пристигна на летището, а десет часа по-късно самолетът на Корпорацията се приземи на „Гардермоен“ в Осло, Норвегия.
В чакалнята се видяха за малко с Джанике Дал, която бе позволила на Ерик Стоун да я изпрати до вкъщи. Тя предложи да го разведе из Осло, но той отказа, защото трябваше да се върне на кораба. Хуан го дръпна настрани и му обясни, че истинската цел на момичето не е да му показва забележителностите. Ерик тъпо попита какво тогава иска Джани. Председателят му обясни и това. Зачервен от срам и луд ентусиазъм, Ерик незабавно прие поканата.
Качиха се на друг самолет до Тромсо в далечния север, а после на хеликоптер, за да стигнат до целта си. Купър бе упоен през цялото време и наблюдаван зорко от Джулия Хъксли.
Ледникът искреше под яркото слънце на летния следобед. В долината температурата бе около тринадесет градуса, но на леда бе малко над нулата.
Джордж Адамс ги откара дотам с „МД–520“, заменил съсипания „Робинсън“. Новият хеликоптер беше по-голям от стария, което наложи някои модификации в хангара, но бе много по-мощен и бърз. „Орегон“ бе спуснал котва близо до брега и Адамс щеше да ги откара дотам, след като приключеха.
Когато кацнаха, Купър бе дошъл в съзнание, но разбра напълно къде се намира чак след петнадесет минути.
– Къде сме? Какво сте направили?
– Няма как да не познавате мястото, доктор Купър – невинно отговори Хуан. – Но пък може и да не се сещате. Все пак изминали са повече от шестдесет години, откак те били тук за последен път.
Купър се вторачи в него стреснато и Кабрило продължи:
– През цялото време се чудех как вирус, открит от нацистите и предаден на японските им съюзници, се е озовал в ръцете ви. Нямаше досие как е открит, нито как е изпратен във Филипините. Абсолютно нищо не сочеше какво е станало тук. Имаше само едно логично обяснение. Вие сте го намерили. За нацистката окупация на Норвегия има сериозна документация и екипът ми откри нещо доста интересно. Разузнавателен самолет „Кондор“ бил свален точно на този ледник на двадесет и девети април 1943 година. Всички членове на екипажа били убити. Оживял само един младеж на име Ернст Кеслер.
Купър потръпна при споменаването на това име.
– Най-забавното за мен беше, че немското име „Кеслер“ в превод на английски е „Купър“. Иронично, нали? А издателството, което създадохте, за да публикувате книгата си, се нарича „Граблива птица“. Дали е просто съвпадение, че кондорът е граблива птица? Не мисля така.
Кабрило отвори вратата на хеликоптера и избута Купър на леда. До момента Хуан бе запазил лек, почти любезен тон. Но гневът му внезапно избухна и той извика:
– Открихме още, че след самолетната катастрофа Ернст Кеслер постъпил в Гестапо и му осигурили медицинско обучение в едно чудесно място на име Аушвиц. Последното му назначение преди края на войната било в немското посолство в Токио. Предполагам, че това е била легендата ти, когато си започнал работа за поделение 731 във Филипините. Трябвало е да умреш още през онази нощ на 1943 година и да спестиш на света доста страдания, мръсник такъв. Имал съм работа с терористи от Ал Кайда, мъчители в съветските затвори и какви ли не други извратени боклуци, но ти си най-злото човешко същество, което някога съм срещал. Можеше да споделиш със света едно от най-великите открития в историята, но вместо това реши да убиваш. Е, Кеслер, пожъна това, което пося. Довечера, когато си представя как умираш от замръзване, ще се усмихна доволно.
Кабрило затвори вратата на хеликоптера.
– Да вървим.
– Какво ще стане сега? – попита Джулия, когато хеликоптерът се издигна от ледника и потегли към морето.
– Сега Купър ще умре.
– Имах предвид Ноевия ковчег.
– А, това ли. Вече се свързах с Кърт Остин от Националната морска агенция. Каза ми, че ще намерят начин да убедят норвежкото правителство да им разреши да извършат подробно проучване на ледника. Благодарение на медното дъно няма да имат проблеми да намерят древната развалина.
– Чудя се какво ще разкрият.
Хуан я изгледа замечтано.
– Кой знае, може би двойки от всички земни същества.
Макс Хенли седеше на пейка в сянката на обсерватория „Грифит“, която гледаше надолу към Ел Ей. Доловил човешко присъствие, той вдигна глава и видя сина си Кайл. Макс му махна безмълвно да седне до него. Усещаше гнева на момчето, сякаш то излъчваше горещи вълни.
Кайл седеше вторачен в далечината и Макс огледа профила му. Синът му приличаше повече на майка си, но Макс видя и някои от собствените си черти. Докато го наблюдаваше, едра сълза се търколи по бузата на Кайл. След миг младежът заплака горчиво, сякаш душата му се раздираше. Притисна се към баща си и Макс го взе в прегръдките си.
– Ужасно съжалявам, татко – изхлипа Кайл.
– Прощавам ти.
Защото бащите постъпваха точно така.
