Текст книги "Корабът на чумата"

6.

Хуан Кабрило се втренчи в тактическия дисплей в продължение на няколко секунди, време, с което знаеше, че не разполага, но все пак отдели. Три от четирите торпеда, изстреляни от иранската подводница „Кило-клас“, се носеха напред към мишените си. Сонарът показваше, че четвъртото бе намалило скоростта си толкова много, че компютърът можеше да даде само приблизителното му местоположение.

По-малко от две мили отделяха товарния кораб „Сага“ от първото торпедо, докато двеста хиляди тонният супертанкер „Аги Джонстън“ разполагаше с миля и половина. Третото торпедо идваше право към „Орегон“ с повече от четиридесет възела в час.

Кабрило знаеше, че „Орегон“ може да понесе директен удар благодарение на реактивната броня около корпуса, която избухваше навън, когато бе ударена от торпедо, и обезсилваше взривните сили. Но все пак твърде вероятно бе някои от важните системи да пострадат. Кабрило можеше да избяга от преследващата ги риба, използвайки превъзходната маневреност и скорост на „Орегон“, но в такъв случай торпедото щеше да нанесе втори удар върху „Сага“ и да реши съдбата й. Просто нямаше начин да предпази и двата товарни кораба и „Орегон“, особено като се имаше предвид и резервното торпедо, което дебнеше навън.

Дочу разсеяно как Хали Касим изпрати радиосъобщение до двата кораба относно приближаващите торпеда, не че те можеха да направят нещо по въпроса. Танкер с размерите на „Аги Джонстън“ се завърташе адски трудно и бавно и се нуждаеше от пет мили, за да убие сегашната си скорост.

– Улавям два бързо движещи се самолета от самолетоносача – обади се Марк Мърфи от оръжейната станция. – Предполагам, че са „Викинг С–3В“, самолети за борба с подводници, въоръжени с торпеда „Марк 46“ или „Марк 50“. Проклетата „Кило“ ще си има сериозни неприятности след около десет минути.

– Това обаче е пет минути повече, отколкото можеш да си позволиш – отвърна Ерик.

– Хали, на какво разстояние е рибата, която идва към нас? – попита Кабрило.

– Шест хиляди метра.

– А торпедото за „Сага“?

– Три хиляди и двеста.

Кабрило се поизправи на стола, взел решение. Беше време да хвърли заровете и да види какво ще се случи.

– Кормчия, увеличи скоростта до четиридесет възела. Вкарай ни между „Сага“ и торпедото, което лети към нея.

– Дадено.

– Марк, отвори портовете за предния „Гейтлинг“ и се прицели в тази риба. Свържи компютъра си с главния сонар. Може да имаш нужда и от прицела на горната камера.

– Чакай една секунда – отвърна Марк.

– Господин Мърфи – рязко каза Хуан, – не разполагаме със секунда.

Мърфи не го слушаше. Беше зает с нещо, което ставаше на лаптопа му.

– Хайде, бебче, схвани го най-после – промърмори той нетърпеливо.

– Какво правиш? – попита Кабрило, като се наведе напред.

– Уча Гиганта на нов номер.

Мърфи и Ерик Стоун наричаха Гигант суперкомпютъра на „Орегон“.

– Нямаме нужда от нови номера, Мърф. Трябва да подготвиш „Гейтлинг“.

Мърфи се завъртя на стола си и погледна към Макс Хенли, който бе зает със собствения си компютър.

– Не мисля, че това ще проработи.

– Действай, момче – лаконично отвърна Макс.

– Вие двамата ще ми кажете ли какво става? – попита Хуан, като ги изгледа поред.

– Да! Да! Да! – изрева Марк, като скочи от стола и размаха юмрук над главата си.

После започна да трака енергично по клавиатурата. Пръстите му, сръчни като на пианист, летяха по нея.

– Логаритъмът се подрежда, прицелването също. Бордният компютър е в синхрон с нашия. Имам пълен контрол.

– Върху какво? – попита Хуан.

Марк му се ухили дяволито.

– Ще се позабавляваме страхотно.

Кабрило объркано завъртя очи към Макс, който изглеждаше загадъчен като статуя на Буда.

– Не го мислиш сериозно – каза Хуан, но знаеше, че помощникът му е съвсем сериозен. – Последния път, когато руснаците се опитаха да изстрелят едно от тези неща, то проби дупка в корпуса на „Курск“ и уби сто и осемнадесетте човека на борда. А това е иранско менте, за бога.

– Между „Сага“ и торпедото има хиляда метра – съобщи Линда Рос.

Тя бе поела контрола над сонарната станция, за да даде възможност на Хали Касим да се съсредоточи върху радиото.

– Просто ти давам шанс, председателю – весело каза Макс.

– Не ме наричай „председателю“, дърто хитро копеле.

Хуан отново проучи тактическия дисплей и забеляза, че „Орегон“ всеки момент щеше да се пъхне между идващото торпедо и мишената. Поради плътността на водата трябваше да застанат точно пред торпедото, ако искаха да си осигурят реален шанс да го ударят. Докато заемеха позиция, между тях и торпедото щяха да останат по-малко от петстотин метра. Чрез камерата на товарната палуба Кабрило видя вълната зад приближаващото торпедо. То напредваше с повече от четиридесет възела в час.

– Оръжейник?

– Прицелвам се – отговори Мърфи.

Ерик Стоун намести „Орегон“ на позиция точно на пътя на торпедото.

– Разрешение за стрелба – каза Хуан.

Марк натисна няколко клавиша.

Навън бронирата плоча отстрани на „Орегон“ се отвори и шестцевното оръдие изгърмя. Празните гилзи потънаха във водата. Облаче дим се понесе над кораба, когато профуча вторият откос от двадесетмилиметровата картечница. Морето, прорязано от стотици уранови гилзи, оживя пред приближаващото торпедо. Фонтани вода избликнаха нагоре.

Руското торпедо „ТЕСТ–71“, заредено с над двеста килограма експлозиви, се появи точно на прицела на оръдието „Гейтлинг“. Огромно количество вода бе избутано настрани от непрестанния обстрел. Четири от кинетичните откоса уцелиха торпедото право в средата. Бойната глава избухна и предизвика високи вълни. В епицентъра на взрива се издигна колона вода висока тридесет метра. После гравитацията надви инерцията и струята се стовари обратно в бездната. Макар да се намираха в средата на „Орегон“, добре изолирани от външния свят, хората от екипажа чуха взрива сякаш бе точно над главите им.

Хуан бързо се завъртя към Макс.

– Това ни осигури около тридесет секунди. Убеди ме.

– Торпедата им се насочват от подводницата. Ако успеем да ги откъснем от нея, ще станат инертни. Дори иранците няма да оставят торпедо в тези води без никакъв контрол.

– Какво предлагаш?

– Не е ли очевидно? Да потопим проклетата подводница.

Хуан отново огледа тактическия дисплей. Видя мигащите червени светлинки, които показваха двата американски „Викинга“, както и трите останали торпеда. Резервното започна да ускорява към „Орегон“.

– Сигурен ли си, че ще се получи? – попита той, без да погледне назад.

– Разбира се, че не – отговори Макс. – Това е иранско копие на несъвършено руско оръжие. Но екипът ми се труди цяла нощ, приспособявайки тръбата, за да можем да го изстреляме, а Мърфи, изглежда, се е справил идеално със софтуера. Според мен трябва да го направим. Ако се получи както в рекламите, ще извадим трите торпеда от строя дълго преди да достигнат целите си.

– Мърф?

– Гиганта е готов, шефе. Контролирам го, доколкото това е възможно, но все пак става дума за прицелване и молитва. При двеста възела е дяволски трудно да управляваш каквото и да е.

След няколко секунди Кабрило или щеше да разцелува Макс и Мърф, или да ги прокълне.

– Кормчия, завърти ни с носа към „Кило“. Оръжейник, отвори външната врата за първа тръба. Прицели се и стреляй.

Ерик Стоун завъртя „Орегон“ и го вкара по-дълбоко във вълните, за да даде възможност на Мърфи да стреля.

– Стоуни, още две точки надясно – помоли Марк. Ерик завъртя руля и настани кораба така, че да сочи право към мястото, откъдето „Кило“ бе изстреляла торпедата. – Линда, подводницата не е сменила мястото си, нали?

– Не. Просто си седи там и чака рибите да си свършат работата – отговори Линда, като свали слушалките на сонара.

Това беше последната информация, от която Марк се нуждаеше. Той натисна бутоните на контрола. Модифицираната тръба изстреля торпедото през вратата при почти петдесет възела, достатъчно бързо, че специално проектираният нос да създаде въздушен мехур с високо налягане около цялото оръжие. В мига, когато бордовият компютър показа, че торпедото намалява скоростта си, ракетата му се задвижи с оглушителен рев, а стабилизиращите перки се отвориха. Ракетното торпедо се понесе през океана, обвито от суперактивни мехурчета, които унищожаваха съпротивлението на водата. Ускори светкавично на двеста и тридесет възела. Морето заприлича на врящ казан. Образът от горната камера показваше идеално права линия, която започваше от носа на „Орегон“ и се простираше напред със скорост сто и петдесет метра в секунда.

– Виж как лети тоя шибаняк! – възкликна някой.

– Разстояние до мишената? – попита Хуан.

– Три хиляди метра – отговори Линда. – Не, две хиляди и шестстотин. Две хиляди и двеста. Две хиляди.

– Господин Мърфи, приготви самоунищожителя – нареди Хуан.

– Не искаш ли да потопим подводницата?

– И да причиним по-сериозен международен скандал от този, който вече се разиграва пред очите ни? Не, благодаря. Просто искам да ги предупредя и да отрежа възможностите им за нападение.

– Колко близо?

Хуан погледна тактическия дисплей, преценявайки разстоянията между торпедата, насочени към „Аги Джонстън“ и „Орегон“, и между самите кораби. „Джонстън“ разполагаше с по-малко от тридесет секунди, преди корпусът му да бъде разцепен от директно попадение. Кабрило огледа очертанията на ракетното торпедо по плоския екран. Движеше се толкова бързо, че компютърът трябваше да променя образа всяка секунда. Хуан трябваше да се увери, че ще повреди подводницата достатъчно, за да не може да изстреля друго торпедо, но не толкова, че да я потопи.

– Хиляда метра – извика Линда, макар че Хуан виждаше числата на екрана.

По-малко от двеста метра отделяха „Джонстън“ от фучащото към него торпедо. Векторите и скоростите бяха доста сложни, но Хуан имаше контрол над тях.

– Чакайте – каза той.

Ако взривеше ракетата прекалено рано, можеше въобще да не повреди „Кило“. Ако го направеше прекалено късно, петдесет и три членният екипаж на подводницата щеше да загине.

– Чакайте – повтори той търпеливо.

Едното торпедо бе на петдесет метра от мишената си, другото – на триста, но скоростите им бяха толкова различни, че щяха да достигнат до местоназначението си едновременно.

– Сега!

Марк натисна бутона, който изпрати сигнала за самоунищожение на бордния компютър на ракетното торпедо. Бойната глава и ракетното гориво се взривиха след секунда, предизвиквайки гейзер вода във въздуха и отваряйки в морето бездна, петнадесет метра дълбока и също толкова широка. Вдигна се зашеметяваща вълна, която удари носа на „Орегон“ и страната на „Джонстън“ с такава сила, че масивният танкер леко полегна надясно.

Яростната акустична атака на експлозията отекна в морето. Кабрило съсредоточи вниманието си върху горната камера, която показваше супертанкера. За момент „Джонстън“ се залюля опасно настрани. Хуан се усмихна леко, когато видя, че корпусът му не бе пострадал от торпедото. Планът на Макс свърши работа. Сонарните сигнали на „Кило“ бяха унищожени, оръжията – обезвредени.

– Линда, съобщи ми веднага щом чуеш нещо – нареди той.

– Компютърът компенсира в момента. Дай ми още няколко секунди.

Хали се завъртя на стола си.

– Председателю, пилотът на един от „Викингите“ иска да знае какво стана преди секунда.

– Отложи обяснението за малко – отговори Хуан, без да сваля очи от Линда, която седеше неподвижно като статуя, сложила дясната си на ръка на слушалките на сонара и приковала очи в дисплея на системата.

Най-после вдигна очи към него.

– Няма високи скорости, значи трите торпеда са мъртви и вероятно на път към дъното. Чувам звуци на машини от „Кило“ и аларми. Чакай… Добре, това са помпи и… изхвърлят баласт – ухили се широко тя. – Направихме го! Издигат се към повърхността.

В оперативния център се понесоха радостни викове и ръкопляскания и дори сериозното лице на Макс се изкриви в усмивка.

– Чудесна работа. Особено вие, господин Мърфи, и ти също, Макс. Съобщете на екипа, който инсталира ракетното торпедо и модифицира тръбата, да очакват премия към следващата си заплата.

Макар всеки член на екипажа да имаше дял от печалбите на Корпорацията, Кабрило обичаше да раздава премии за чудесно свършена работа. Това беше една от причините да се радва на такава лоялност. Другата бе, че той беше най-добрият ръководител, за когото хората му някога бяха работили.

– Вижте това! – ахна Ерик Стоун.

Беше прехвърлил образа от камерата на главния екран и там сега се виждаше мястото, където „Кило“ бе устроила засада на корабите. Водата кипеше, докато от морето се издигаше огромно чудовище. Когато носът на иранската подводница изскочи, видяха, че корпусните плочи бяха изкривени, сякаш „Кило“ се бе ударила във вълнолом. Изпъкналият нос имаше вдлъбнатина в средата, резултат от взривяването на ракетното торпедо на петдесет метра от него.

Подводницата продължи да се издига към повърхността. Стоун насочи камерата към повредените корпусни плочи. Около разкъсания метал се виждаха въздушни мехурчета, които показваха, че „Кило“ се пълни с вода. Капаците на кулата и палубите й се отвориха и неколцина мъже изскочиха от съсипаната подводница.

– Чуваш ли нещо, Хали? – попита Хуан.

– Сигнал за помощ, сър. Помпите им едва се справят с наводнението. Искат помощ от военноморската база в Чах бахар. Капитанът не е наредил да напуснат кораба, но иска всички на палубите, в случай че това се наложи.

– Търсят ли помощ от другите кораби в района?

– Не. Съмнявам се, че биха го направили.

– Съгласен съм с теб. Обстрелването на цивилни товарни кораби без предупреждение нарушава около петдесет международни закона.

– А как ще наречеш това, което направихме в Бандар абас? – подкачи го Макс.

– Дребно джебчийство – ухили се Хуан. – Наказуемо с глоба и няколко часа общественополезен труд.

„Викингите“ профучаха над „Орегон“ и полетяха над подводницата. Моряците се проснаха на палубата, а водата, вдигната от реактивните двигатели, опръска униформите им.

– Председателю, пилотът на водещия „Викинг“ все още иска да говори с теб – каза Хали. – Получих и официална молба от самолетоносача да останем на мястото си. Обади се командир Чарлс Мартин от борда на „Джордж Вашингтон“.

– Свържи ме – помоли Хуан, като сложи слушалките си и настрои микрофона. – Говори Хуан Кабрило, капитан на кораб „Орегон“. Какво мога да направя за вас, командир?

– Капитан Кабрило, бихме искали да изпратим няколко души да разпитат екипажа ви за онова, което се случи преди малко. Капитаните на „Сага“ и „Аги Джонстън“ вече се съгласиха да дадат сведения. Хеликоптерът може да стигне до вас след двадесет минути. Ако нямате условия за приземяване на хеликоптер, кораб „Порт Роял“, който може да осигури това, ще бъде тук след два часа.

– Съжалявам, командир Мартин, но никой от екипажа ми не видя нищо. Аз самият спях, а дежурният ни наблюдател е сляп с едното око и не вижда добре с другото.

Гласът на Мартин се повиши.

– Капитане, трябва ли да ви напомням, че съюзническите сили в тези води имат право да проверяват всички кораби, влизащи и излизащи от Персийския залив? Отправих молбата си от любезност, но всъщност е заповед. Ще останете на мястото си и ще се приготвите да посрещнете хората ми.

Хуан бе наясно с напрежението, на което флотата бе подложена, докато се стараеше да попречи на терористите да използват залива за транспортиране на оръжия и бойни кораби, но нямаше начин да позволи да инспектират „Орегон“. От друга страна, корумпираните власти в чуждите пристанища можеха лесно да бъдат убедени да не претърсват кораба, но това не можеше да се случи с американската флота.

– Можете ли да изчакате малко? – помоли Хуан, като покри микрофона с ръка и извика на Хали Касим. – Обади се бързо на Овърхолт. Разкажи му какво стана и го помоли да разкара тези типове от главата ни. Ерик, насочи на курс сто и петдесет градуса и скорост осемнадесет възела – нареди той и свали ръката си от микрофона. – Съжалявам, командире. Не можем да приземим хеликоптер на „Орегон“, затова ще трябва да изпратите хората си на „Порт Роял“.

– Много добре, капитане. Ще пристигнем около единадесет часа.

– Ще ви чакаме – обеща Хуан и приключи разговора, после се огледа наоколо. – Някой иска ли да се обзаложи? Двадесет кинта за този, който отгатне най-точното време.

Всички разбраха веднага за какво говореше.

– Ще се обадят след десет минути – предположи Хали.

– Пет – каза Линда.

– Ще бъдат заети известно време – обади се Марк Мърфи. – Няма да забележат, че сме на път поне през следващия половин час.

– Аз съм с Линда – каза Ерик. – Пет минути. Ще си разделим двайсетачката.

Хуан погледна към Макс Хенли.

– Не искаш ли да отгатнеш?

Макс впери очи в тавана за момент, после ги сведе към председателя.

– Точно в този момент.

– Мамка му! – извика Хали. – Макс е прав. Мартин отново ни звъни.

– Свържи ме – нареди Хуан.

– Капитан Кабрило, считайте това за последно предупреждение – каза командир Мартин.

Хуан усети, че зъбите на командира бяха стиснати.

– Ако не спрете незабавно, ще наредя на „Викингите“ да открият огън по кораба ви.

Кабрило не се съмняваше в намеренията на Мартин. Но вече му писваше да се разправя с него.

– Командире, иранска подводница стреля по натоварен супертанкер. Няма да чакам да стрелят и по нас. Ще изляза от обсега ви, преди да пристигнете, а вие не можете да ми попречите.

– Вие ще… – внезапно гласът на Мартин заглъхна.

Той се върна на линията след около тридесет секунди. Хуан не успя да определи точно новия тон на гласа му. Възхита? Страх? Уважение? Комбинация от трите?

– Капитане, свободен сте да напуснете района, когато решите – каза той.

Кабрило се зачуди кого бе накарал Лангстън да се обади. Сигурно главнокомандващия на морските операции в Индийския океан или някого от началниците на щаба. Но който и да беше, очевидно имаше сериозно влияние във Вашингтон.

– Вярвах, че ще се съгласите с нас – отвърна той. – Благодаря ви и късмет. Между другото, иранската подводница се пълни с вода, така че ако искате да разгледате вътрешността й, предлагам да побързате. Край на връзката.

Месеста ръка се появи пред лицето на Хуан. Той извади портфейла от джоба си и плясна двадесетачка в дланта на Макс. Хенли помириса парите сякаш бяха ароматна пура.

– Фасулска работа – ухили се той. – Все едно да откраднеш шоколада на дете.

– Не съм изненадан, че знаеш какво е усещането – изсумтя Кабрило и се надигна. – Човек огладнява от битките преди закуска. Навигатор, кога трябва да сме на мястото на срещата?

– Чак в полунощ – отговори Ерик.