Текст книги "Корабът на чумата"

Автор книги: Clive Cussler

Соавторы: Джак Дю Брул
сообщить о нарушении

Текущая страница: 18 (всего у книги 28 страниц)

Линк опипа задната част на крака си, където го бе ударило парче камък. По пръстите му нямаше кръв.

– Да – отговори той. – А ти?

– Ще се оправя, когато се измъкнем от праха. Хайде.

– Погледни го от добрата страна – каза Линк, когато тръгнаха напред. – Не трябва да се притесняваме, че ще продължат да ни преследват.

– Винаги съм те смятал за оптимист. Прекараха още два часа в проучване на подземието. Намериха легла за сто и осемдесет затворници, бивши лаборатории и нещо, което Хуан определи като атмосферна камера.

– Вероятно тук са изпробвали ефекта от спадането на налягането при взрив – отбеляза той.

Най-после стигнаха до края на дългия тунел. Част от покрива се бе сринала от експлозия. Хуан задуши около купчината боклуци и усети лека миризма на взрив.

– Това е взривено наскоро.

– Когато „Отговорните“ са се изнесли оттук?

Той кимна, без да издаде разочарованието си. Изкатери се по купчината, просна се отгоре и насочи лъча на фенера към мястото, където срутените камъни се срещаха с тавана. Извика Линк да се присъедини към него.

– В тази катакомба нямаше нищо, за което „Отговорните“ да се страхуват, че можем да видим. Просто вехтории, останали от японската армия.

– Значи това, което крият, е отвъд.

– Звучи логично – кимна Хуан. – А след като рискуваха да слязат след нас, обзалагам се, че има и изход от другата страна.

– Какво чакаме?

Бяха използвали водата за импровизиране на химическото нападение и часът тежка работа накара Хуан да ожаднее. Езикът му бе лепкава подута маса, сякаш влечуго бе заспало в устата му. Пръстите му бяха разранени до кръв от местенето на острите камъни, а мускулите го боляха от неудобното положение. До него Линк работеше неуморно като машина. Изглеждаше сякаш нищо не би могло да го спре, но Хуан знаеше, че дори неговите огромни запаси сила не бяха неизчерпаеми.

Малко по малко отвориха път в купчината. Местеха камъните внимателно и проверяваха тавана, за да се уверят, че действията им няма да сринат още някоя част от него. Променяха позициите си на всеки тридесет минути. Първо Хуан се заемаше с боклуците и подаваше камъните в ръцете на Линк, после великанът заемаше мястото му. Тъй като раменете и гръдният кош на Линк бяха огромни, разшириха пътеката и Хуан можеше да се побере в нея два пъти.

Кабрило стоеше и се мъчеше да отмести особено голям камък, но нямаше успех. Проклетото нещо сякаш бе залепено на мястото си. Той избута няколко по-малки камъка и задърпа с всички сили. Камъкът дори не помръдна.

Над него таванът бе изпъстрен с пукнатини. Миньорите наричаха такива тавани „гроздове“. Хуан знаеше, че можеше да се срине без предупреждение. Никога преди не бе изпитвал клаустрофобия, но сега усети ледената паника, която се опитваше да се настани в съзнанието.

– Какъв е проблемът? – попита Линк.

Кабрило проговори затруднено заради надебелелия си език.

– Не мога да помръдна един от камъните.

– Дай да опитам.

Смениха си местата и Линк се набута в тясното пространство. Запъна крака в камъните, а гръб – в протегнатите крака на Кабрило и задърпа. Във фитнес салона гигантът можеше да вдигне петстотин килограма. Камъкът тежеше наполовина, но бе здраво заклещен, а Линк също започваше да страда от обезводняване. Той изръмжа гърлено, напрегна се и камъкът се изплъзна от мястото си.

– Ей така се прави – въодушевено извика той.

– Браво, великане.

Линк тръгна напред. Хуан го последва и внезапно осъзна, че вече имаше повече място над главата му. Бяха подминали най-високата точка на купчината боклуци и се спускаха от другата й страна. Скоро двамата мъже се спуснаха от купчината на пода на пещерата. Хуан насочи лъча си назад и пролуката, през която бяха минали, му се стори миниатюрна.

Починаха си няколко минути, като загасиха фенера, за да пазят батериите.

– Усещаш ли миризмата? – попита Хуан.

– Ако говориш за халба ледена бира, и двамата страдаме от една и съща халюцинация.

– Не. Усещам мирис на морска вода – каза Кабрило, като скочи и завъртя лъча на фенера наоколо.

Продължиха надолу в тунела още около стотина метра. Озоваха се в голяма естествена морска пещера, висока поне петнадесет метра и четири пъти по-широка. Японците бяха построили бетонен кей от едната страна на подземната лагуна, както и чифт тесни железни релси за подвижен кран.

– Вкарвали са снабдителни кораби тук? – учуди се Линк.

– Не мисля така – отговори Хуан. – Забелязах, че когато фериботът стигна до пристанището, приливът тъкмо бе започнал. Това беше преди седем часа, значи сега сме близо до отлива.

Той насочи лъча към кея, където купчина миди, залепена за цимента, показваше, че приливът почти покриваше съоръжението.

– Мисля, че са били снабдявани от подводници.

Той загаси фенера и двамата се вторачиха в тъмната вода, за да проверят дали имаше отблясъци от слънчева светлина. Срещу кея забелязаха място, което се открояваше леко, сякаш водата не бе толкова тъмна.

– Какво мислиш? – попита Хуан, когато светна фенера.

– Слънцето е в зенита си. Тунелът трябва да е половин километър или повече, за да е толкова тъмно тук.

Той не добави, че бе прекалено дълъг, за да го преплуват само с едно поемане на дъх. И двамата го знаеха.

– Добре, да поогледаме наоколо и да видим дали не са оставили нещо, което можем да използваме.

До основната пещера имаше само едно странично помещение. Вътре откриха прясна вода, която се бе просмукала през тясна цепнатина високо в стената. Водата бе издълбала малка вдлъбнатина в пода.

– Не е студена бира – каза Линк, като загълта водата лакомо. – Но нищо в живота ми не е изглеждало толкова съблазнително.

Хуан зачака реда си и заоглежда помещението. До едната стена бяха облегнати редица странни каменни плочи. Когато ги разгледа, забрави колко е жаден. Бяха високи около метър и двадесет и половин метър широки, направени от изпечена глина, дебела около два сантиметра. Вниманието му бе приковано не от самите камъни, а от надписите по тях. Думите бяха издълбани с шило или пръчка, преди да изпекат глината, и въпреки че очевидно плочите бяха стари, въобще не бяха овехтели. Изглеждаха сякаш бяха прекарали целия си живот в музей с климатична инсталация.

После забеляза жиците, който бяха вързани за тях. Хуан насочи лъча към процепа между плочите и стената на пещерата. Блокчета пластичен експлозив бяха залепени за гърбовете на четирите древни текста и свързани един с друг. Той проследи жицата и видя, че отиваше към главния тунел. Осъзна, че бомбата е била настроена да избухне, когато таванът падна, но жицата сигурно бе прерязана, преди сигналът да достигне дотук. Съдейки по количеството експлозиви, „Отговорните“ очевидно бяха искали да не оставят нищо от плочите освен прах.

– Какво откри? – попита Линк, който бе отмил мръсотията от лицето си.

– Плочи с клинопис, заредени с достатъчно семтекс да излетят в небето.

Линк огледа експлозивите и сви рамене. Знаеха, че не трябва да ги докосват. Взривът не бе избухнал, когато трябваше, но не възнамеряваха да го предизвикват сега.

– Клино… какво?

– Клинопис. Вероятно най-старият писмен език на света. Използван от шумерите преди пет хиляди години.

– Какво, по дяволите, правят тук? – учуди се Линк.

– Нямам идея – отговори Кабрило, като извади мобифона си, за да снима плочите. – Знам, че по-късните клинописи имат по-абстрактен вид, като купчина триъгълници и остриета. Това прилича повече на пиктограми.

– Какво означава това?

– Означава, че тези датират от самото начало на езика.

Хуан погледна снимките на телефона си и направи няколко по-ясни.

– Тези може да са на пет хиляди и петстотин години или повече. При това са в отлично състояние. Повечето образци от клинописи са били сглобявани от малки като марки парченца.

– Слушай, човече, всичко това е чудесно, но не ни помага с нищо. Пийни малко вода, а аз ще довърша огледа.

Кабрило беше пил вина, които струваха по хиляда долара бутилката, но нищо не можеше да се сравни с първата му глътка вода в пещерата. Загълта шепа след шепа. Почти усети как водата се разлива по тялото му, като зарежда мускулите и прочиства мъглата в мозъка. Коремът му вече се плацикаше, когато Линк приключи с разузнаването.

– Май сме се натъкнали на любовното гнездо на „Отговорните“ – каза Линк.

Държеше кутийка от презервативи, където бяха останали само два, вълнено одеало и чувал за боклук с около половин дузина празни бутилки от вино.

– Надявах се да намериш кислороден апарат и две водолазни маски.

– Нямах такъв късмет. Мисля, че просто ще се наложи да плуваме и да се надяваме, че единият от нас ще успее.

– Да се върнем в главната пещера. Не мисля много добре, когато съм около експлозиви.

Кабрило се зачуди дали да не напълни чувала за боклук с въздух и да го повлекат със себе си, за да могат да си поемат дъх, когато стигнат до половината на тунела, но той бе прекалено лек и щеше да се съдере, когато се удареше в грубия покрив на подводния тунел. Найлонът щеше да се скъса, преди да изминат и половин метър. Трябваше да потърсят по-разумно разрешение.

Линк му подаде протеинова закуска и през следващите няколко минути двамата дъвкаха безмълвно и размишляваха как да разрешат проблема. Хуан отново загаси фенера. Слабата светлинка от далечния край на пещерата ги подканваше. Бяха вбесяващо близо, но последното препятствие изглеждаше непреодолимо. Внезапно го осени невероятно проста идея и той се изруга наум задето не се бе сетил за нея още отначало.

– Случайно да си спомняш немската дума за натриев хлорат? Отровна сол, използвана за пестицид.

– Natrium Chlor. Спомням си, че видях един-два буркана с нея в медицинското помещение.

– Вторият детонатор още ли е у теб?

– Да.

– Ще направим кислородна свещ. Докато ме няма, искам да изстържеш железни стърготини от релсите. Когато смесиш двете неща и ги възпламениш, реакцията произвежда железен окис, натриев хлорид и чист кислород. Ще проплувам половината тунел и ще намеря място, където да направя реакцията. Кислородът ще отмести водата и ще имаме мехур, където можем да дишаме.

– Други вуду уроци от даскала по химия?

– Всъщност научих това от Макс. На борда на „Орегон“ имаме кислородни генератори за случаи на пожар или излагане на химикали. Той ми обясни как работи системата.

Хуан не можеше да се придвижи без фенера, затова остави Линк до релсите и тръгна обратно към тунела. Бяха му нужни четиридесет минути, за да мине през полусринатия тунел, да стигне до медицинското помещение и да се върне в морската пещера. В това време Линк бе успял да изстърже предостатъчно количество железни стърготини от старите релси.

Работейки на отслабващия лъч от фенера, Кабрило смеси химикалите в една от празните бутилки от вино и нави остатъка от изолирбанда около гърлото й. Линк разглоби детонатора, за да намали заряда. Когато свършиха, Хуан вкара детонатора в шишето и прибра пригодения кислороден генератор в найлонов плик.

– Руб Голдберг щеше да се гордее с това – пошегува се Линк.

Кабрило свали кубинките и панталона си в края на кея и метна ризата си настрани.

– Ще се върна след пет минути – каза той и се потопи в топлата вода.

Морето около него посивя от праха по кожата му. Той заплува към мястото, където смятаха, че има изход, хванал в ръка плика и фенера.

Остави плика на повърхността и се гмурна. Светлината на водоустойчивия фенер обагри водата в тюркоазено. Очите го засмъдяха от солената вода, но бе привикнал на тази болка през годините и не й обърна внимание. Отначало видя само остри камъни, обраснали с миди и водорасли, но когато се спусна на пет метра дълбочина, пред него се разкри широк тунел, в който лесно можеше да се побере подводница. Загаси фенера и видя лекия отблясък от слънчева светлина с периферното си зрение.

Върна се на повърхността и стисна плика. Започна да си поема дълбоко въздух. Изпълваше дробовете си докрай, за да изхвърли колкото се може повече въглероден двуокис от тялото си. Когато започваше да се замайва, изскачаше от водата, за да си поеме още по-дълбоко дъх, после се гмурваше обратно. Последва лъча надолу и влезе в тунела. Броеше секундите наум, докато плуваше. Стигна до минута и забеляза, че слънчевата светлина определено бе по-ярка. Продължи напред. След минута и тридесет секунди насочи лъча към тавана. Три метра по-напред в камъните имаше празно пространство, дълбоко само около тридесет сантиметра и широко метър и петдесет.

В плика имаше достатъчно въздух, за да се задържи до тавана. Хуан зарови в него за детонатора и го активира. Завъртя се и заплува назад, като поддържаше същата равномерна скорост, с която бе навлязъл в тунела. Беше под водата в продължение на три минути, когато стигна до входа на тунела и се отправи към повърхността. Изскочи като делфин, като издиша въздуха от дробовете си шумно.

– Добре ли си? – извика Линк.

– Може да се наложи да откажа пурите, но съм добре.

– Идвам.

Хуан чу как приятелят му се гмурна. След миг беше до него, преметнал кубинките им през рамо и вързал дрехите им около кръста си.

– Опаковах мобифона ти с презервативи – каза Линк. – В джоба на панталона ти е.

– Благодаря. Съвсем забравих за него.

– Затова ще ми увеличиш заплатата, когато се върнем на борда на „Орегон“ – ухили се Линк, после заговори сериозно. – В случай че смахнатият ти опит не свърши работа и не се получи кислороден джоб, продължаваме ли напред?

Разстоянието беше прекалено голямо дори за най-добрите плувци. Хуан знаеше, че с отговора си произнасяше смъртната им присъда.

– Това е планът.

Детонаторът беше прекалено отдалечен и малък, за да усетят взрива във водата, затова Хуан изчака десет минути преди да попита Линк дали е готов.

Гмурнаха се заедно в тунела. По някаква необяснима причина той изглеждаше заплашителен. Хуан си помисли, че приличаше на гигантска уста, която искаше да го погълне. Лъчът отслабваше бързо, затова загаси фенера. След минута и половина го светна отново и започна да търси кислородния джоб. Таванът на тунела беше от гладки камъни. Дъното на мехура трябваше да проблясва в сребристо, но лъчът не разкри друго освен черни камъни. Хуан затърси по-бавно. Отпусна си една секунда, за да реши дали да забързат напред в отчаян, но безнадежден спринт към изхода, или да продължат да търсят мехура. Завъртя лъча наоколо и осъзна, че се бяха отклонили вдясно. Сви наляво, последван от Линк, но не видя мехура.

Чувството за провал го вбеси. Кислородният му генератор не бе проработил и двамата с Линк щяха да умрат. Той заплува бързо към далечния изход, когато усети ръката на Линк на крака си. Гигантът му сочеше вляво. Хуан насочи лъча натам и видя блясъка на мехура. Заплуваха към него и издишаха малко от въздуха си, за да не си ударят главите, когато изскочат на повърхността.

На никого не му пукаше, че кислородът бе още топъл от химическата реакция и имаше противна миризма. Хуан беше страшно доволен от себе си и се хилеше като идиот.

– Чудесна работа, председателю.

Имаше достатъчно кислород само за три минути почивка. Те напълниха дробовете си жадно, преди да потеглят за последната отсечка.

– Последният на изхода черпи бира, когато се приберем – каза Хуан, после си пое дъх и се гмурна в тунела.

След секунда усети Линк зад себе си. Плуваха около минута, но изходът не се приближаваше. Макар и отливът да работеше в тяхна полза, напредъкът им бе прекалено бавен. На двадесетгодишна възраст Хуан можеше да остане под вода почти четири минути, но вече не бе толкова млад, а и животът му през последните години не бе минал леко. Три минути и петнадесет секунди беше най-доброто, на което можеше да се надява. А знаеше, че едрото тяло на Линк изгаря кислорода още по-бързо.

Продължиха напред, като пореха кристалната вода енергично. На две минути и тридесет секунди входът на пещерата най-после заблестя по-ярко, но все още бе прекалено далеч. Хуан усети първото гъделичкане в гърлото си, което му подсказваше, че трябва да си поеме въздух. Петнадесет секунди по-късно дробовете му се свиха конвулсивно и малко въздух изскочи от устата му. Оставаха им двадесет метра. Той се насили и продължи напред.

Мислите му започнаха да се замъгляват, когато мозъкът му изгори и остатъка от кислорода. Отчайваше се и движенията му вече не бяха добре координирани. Стори му се, че бе забравил как да плува и контролира крайниците си. И преди бе стигал близо до давенето и познаваше симптомите. Но не можеше да направи нищо по въпроса. Широкият океан го подканяше, но просто не можеше да стигне до него.

Той спря да плува и усети как морската вода започна да пълни дробовете му.

В същия миг се понесе напред. Линк бе забелязал проблема и бе сграбчил гърба на тениската му. Бившият тюлен сигурно изпитваше не по-малка нужда от въздух, но краката му работеха като бутала, а всеки размах на дясната му ръка ги приближаваше все повече до целта. Хуан никога не бе виждал по-решителни действия. Линк просто не обръщаше внимание на факта, че се дави, и продължаваше напред.

Внезапно водата изсветля и изскочиха от пещерата. С последни сили Линк ги издигна на повърхността. Хуан изстена и се закашля. Хванаха се за камъните като жертви на корабокрушение. Морето нежно се плискаше около тях. Никой от двамата не можа да проговори в продължение на няколко минути.

Щяха да са им нужни час здраво катерене и още два и половина часа да заобиколят японската инсталация, за да стигнат до скрития джип. Кабрило забрави за мъчителното им бягство още когато стигнаха до върха на скалата. Мислите му бяха съсредоточени върху снимките, които бе направил с мобифона си. Не знаеше как и защо, но бе сигурен, че това беше доказателството, от което се нуждаеше, за да разреши случая.

26.

Хали Касим намери Еди Сенг във фитнеса на „Орегон“. Еди носеше торбестия панталон от униформата за бойното изкуство Ги, но без горнище. Пот струеше по стегнатото му тяло, докато изпълняваше серия каратистки движения. Еди забеляза погледа на Хали и приключи упражнението си с ритник, който би откъснал главата на играч от НБА. Грабна бяла хавлия от коша и избърса врата и торса си.

– Прецаках нещата – каза Хали без предисловия. – След като Кевин говори с Дона Скай, се върнах на записа и програмирах нови параметри в компютъра. Гил Мартел не казва „Дона Скай“. Казва „Dawn 1212
  Зора – Б.пр.


[Закрыть]“ и „Sky 1313
  Небе – Б.пр.


[Закрыть]“. Проверих. „Златна зора“ има кораб близнак на име „Златно небе“.

Ерик и Мърфи се поровиха малко и откриха нещо. В момента „Отговорните“ провеждат една от морските си почивки на борда на „Златно небе“.

– Къде се намират сега? – попита Еди.

– В източната част на Средиземно море. Трябва да пуснат котва в Истанбул днес следобед, а после потеглят към Крит – отговори Хали, после бързо добави, за да изпревари въпроса на Еди. – Вече се опитах да се обадя на Хуан. Не отговаря.

Тъй като нямаха връзка с Хуан, а Макс все още бе в ръцете на Зелимир Ковач, сега Еди командваше кораба и решенията зависеха от него.

– Има ли някакви съобщения за заболявания на кораба?

– Нищо в новините и вътрешния дневник за комуникации на параходната линия – отвърна Хали и забеляза колебанието в тъмните очи на Еди. – Ако това ще ти помогне с нещо, Линда, Ерик и Марк си предложиха услугите и вече си събират багажа.

– Ако корабът бъде поразен от химическо или биологическо оръжие, те се излагат на риск не по-малко от всеки друг – отбеляза Еди.

– Това е прекалено добра възможност, за да я пропуснем. Ако успеем да се доберем до някои от хората им, информацията ще е безценна.

Балансирането между риск и победа бе най-трудното от всички военни решения, защото доста животи бяха заложени на карта.

– Могат да стигнат до брега с надуваемата лодка. Самолетът чака в Ница. Тайни ще изготви авариен план за полет и хората ни могат да пристигнат в Турция заедно със „Златно небе“. „Отговорните“ надали ще извършат злодеянието, докато се намират в пристанището, затова можем да се промъкнем на борда и да поогледаме.

– Добре – съгласи се Еди, после възспря Хали, който се канеше да си тръгне. – Но при никакви обстоятелства не трябва да остават на кораба, когато потегли на път.

– Ще ги уведомя. Кого искаш да изпратя?

– Линда и Марк. Ерик е първокласен навигатор и следовател, но опита на Марк ще му помогне при откриването на химическо или биологическо оръжие.

– Разбрано.

– Между другото – отново го възпря Еди – какво е положението с подслушваческата ни мисия?

Час преди залез „Матрьошка“, луксозната яхта на Иван Кериков, бе напуснала пристанището на Монте Карло. На борда й се намираха Ибн ал Асим и антуражът му. Ал Асим бе преуспяващ саудитски финансист, който наливаше пари в радикални ислямски училища и терористични групи. Целта му бе да се свърже с Ал Кайда. ЦРУ се интересуваше от него и срещата му с руския търговец на оръжия, защото имаше възможност да превърнат арабина в двоен агент и да получат достъп до върховните ешелони на терористичния свят.

Докато яхтата бе закотвена в пристанището, нищо важно не бе обсъждано на борда. По-голямата част от следобеда измина в забавления с осигурените от Кериков жени. Но когато „Матрьошка“ напусна пристанището и навлезе в Средиземно море, всички на „Орегон“ знаеха, че истинските преговори щяха да се състоят далеч от любопитни погледи.

„Орегон“ намали светлините си и последва яхтата предпазливо. Руснакът навлезе двадесет мили навътре, преди да спре двигателите на „Матрьошка“. Кериков и Ал Асим очевидно се чувстваха в пълна безопасност и заговориха откровено по време на вечерята на задната палуба.

С помощта на системата за глобално позициониране Ерик бе програмирал компютъра да държи „Орегон“ достатъчно далеч от яхтата, докато монтираната на мачтата сложна електроника я наблюдаваше. Използвайки свръхмодерни параболни приематели, камери с висока разделителна способност, които можеха да разчитат по устните, и фокусиран лазерен лъч, долавящ и най-слабите вибрации от разговор от другата страна на прозорец, можеха да подслушват абсолютно всичко.

– Последното, което чух, бе руснакът и Ал Асим да си говорят за ракети „СА7“.

– Те са пълен боклук – презрително каза Еди. – Никога няма да успеят да ударят наш боен самолет с тях. Но пък цивилните самолети ще са уязвими.

– Кериков подсказа ясно, че не иска да знае какво Ал Асим планира да прави с оръжията, но арабинът намекна, че възнамерява да напада самолети.

Роден в Китайския квартал на Ню Йорк, Еди побесняваше при мисълта, че терористите можеха да нападнат цивилни самолети. Макар да нямаше близки, загинали при нападението на единадесети септември, познаваше десетки хора, които имаха.

– Нещо друго? – попита той.

– Ал Асим вече разпита за ядрени оръжия. Кериков каза, че няма достъп, но би продавал, ако имаше.

– Чудесно – изсумтя Еди.

– Руснакът спомена, че би доставил нещо, наречено „Юмрука на Сталин“, но имало прекалено много технически проблеми, за да бъде използвано. Когато Ал Асим настоя, Кериков му каза да забрави, че го е споменавал. Тогава заговориха за ракетите.

– Някога да си чувал за „Юмрука на Сталин“?

– Не. Марк също не е чувал.

– Лангстън Овърхолт може да знае нещо по въпроса. Ще го попитам, когато предадем информацията. Това бездруго си е негов проблем. Уведоми ме в мига, когато се чуеш с Хуан, или ако Томас Северънс отговори на обажданията ни.

– Мислиш ли, че Макс е добре? – попита Хали притеснено.

– Ако бях на мястото на Северънс, щях да се моля за това.

Зелимир Ковач наблюдаваше спускането на хеликоптера в мрачното небе. Приличаше на малка жълта точица сред оловносивите облаци. Сърбинът прикриваше гнева си идеално. Не беше успял да намери избягалия американец и провалът го вбесяваше. Не си падаше по оправданията, но в момента ги репетираше наум, докато чакаше хеликоптерът да се приземи.

Освен пилота с Томас Северънс имаше още един мъж. Ковач го пренебрегна, съсредоточен върху шефа си. Томас Северънс беше върховната личност според сърбина и лоялността му към него и каузата бе безгранична. Точно тази преданост бе предизвикала самообвиненията му и той се мразеше, задето бе разочаровал своя идол.

Лидерът на „Отговорните“ отвори вратата на хеликоптера и се смъкна долу елегантно. Ковач не успя да отговори на сияйната му усмивка, която не заслужаваше. Отмести очи настрани и позна втория пътник.

Гневът му се замени с объркване.

– Радвам се да те видя, Зелимир – извика Том заради воя на двигателя, после видя стреснатия поглед на началника на охраната си и се засмя. – Обзалагам се, че това е последният човек на света, когото очакваше да видиш с мен, нали?

Ковач отговори, без да свали поглед от доктор Адам Дженър.

– Да, сър.

Северънс заговори по-тихо и поверително.

– Време е да узнаеш всичко. Крайно време.

Дженър се приближи и докосна с ръка превръзката на главата си, резултат от удара, който Ковач му бе нанесъл в хотела в Рим.

– Не изпитвам лоши чувства към вас, господин Ковач – каза психиатърът.

След десет минути влязоха в най-луксозния апартамент на подземната база. Тук Том и жена му щяха да се скрият по време на предстоящия хаос. Сградата бе пригодена за двеста от важните членове на организацията.

Последния път, когато Северънс дойде тук, четирите стаи не бяха нищо повече от голи бетонни стени. Той се възхити на работата, която бе свършена в апартамента му. С изключение на факта, че прозорците всъщност бяха плазмени телевизори с плоски екрани, нямаше доказателства, че си на петнадесет метра под земята.

– Тук е почти толкова хубаво, колкото в новата ни къща в Бевърли хилс – отбеляза той, като погали копринените тапети по стената. – Хайди страшно ще го хареса.

Той помоли за кафе прислужника, чието лице сияеше при срещата с великия лидер, и се настани в едно от креслата в кабинета си. Плоският екран зад него показваше море, което се разбиваше в каменист бряг. Картината идваше от камера, монтирана близо до входа на базата.

Дженър се отпусна на плюшено канапе, а Ковач остана прав.

– Зелимир, седни, моля те – каза Северънс.

Сърбинът седна, но не се отпусна.

– Нали знаеш старата поговорка „Дръж приятелите си наблизо, а враговете си – още по-близо“? – попита Северънс, след като прислужникът наля кафето. – Най-големите ни врагове не са онези, които се подиграват на убежденията ни, без да ги разбират напълно. Страшните ни врагове се онези, които са били с нас навремето, но са загубили вярата си. Те ни навреждат повече, защото знаят тайни, които никога не бихме споделили с външни хора. Лайдъл Купър и аз обсъдихме този въпрос подробно.

При споменаването на основателя на „Отговорните“ Ковач кимна и погледна Дженър сякаш искаше да каже, че психиатърът не заслужава да седи в същата стая, когато се произнася това свято име. Дженър отговори на погледа му с мила, почти бащинска усмивка.

– Решихме да създадем експерт по движението ни, човек, към когото семействата да се обръщат, когато почувстват, че са загубили контрола върху близките си. Специалист с достъп и до онези, които са напуснали по собствена воля, за да разбере намеренията им, а после ни докладва, за да вземем подходящите мерки.

На лицето на Ковач се изписа уважение. Той погледна психиатъра и каза:

– Нямах представа.

– Не знаеш най-доброто – продължи Северънс. – Имаше само един човек, който вярваше, че ще свършим чудесна работа.

– Кой? – попита сърбинът.

– Аз, мило момче – отговори Дженър. – Просто не можеш да ме познаеш заради козметичната хирургия, лещите и изминалите двадесет години.

Ковач се вторачи в него, сякаш напрегнатият му поглед можеше да прозре под маскировката.

– Не раз… – гласът му заглъхна.

– Аз съм Лайдъл Купър, господин Ковач.

– Но ти си мъртъв – избъбри сърбинът, без да мисли.

– Е, човек с твоето минало би трябвало да знае, че никой не е напълно мъртъв, докато не открият трупа му. Бурята, която уж ме уби в онази сутрин, бе нищо в сравнение с предишни страшни урагани.

– Не разбирам.

Северънс заговори:

– Лайдъл положи основите на организацията с книгата си и изложи основните ни схващания.

– Но аз не съм организатор – намеси се Купър. – Том и дъщеря ми Хайди са много по-добри в това. Не обичам да говоря пред хора, да провеждам събрания или да се занимавам със скучни ежедневни подробности. Затова, когато движението нарасна, поех различна роля, тази на защитник. Действайки като нашия най-голям противник, получих възможността да наблюдавам всички, които се опитваха да ни навредят.

Ковач най-после успя да проговори.

– А всички онези хора, които настрои срещу нас?

– Те бездруго щяха да ни напуснат – спокойно отговори доктор Купър. – Това, което направих, бе да намаля критиките им към нас. Напуснаха паството, тъй да се каже, но повечето от тях не разкриха абсолютно нищо за нас.

– Ами онова, което се случи в Рим?

– Да, това беше рискована работа – призна Купър. – Нямахме представа, че бащата на Кайл Хенли има ресурсите да наеме екип по спасяването. Обадих се на Том веднага щом разбрах, че ще го доведат за сеанси в Рим, за да може да те предупреди. После му звъннах за името на хотела и номера на стаята, за да ти помогна да го прибереш обратно. Не бяхме сигурни колко знаеше момчето или какво бе споделило с баща си.

– Между другото как вървят нещата там? – попита Том Северънс.

Ковач сведе очи. Ужасно беше да признае провала си пред лидера, но да го сподели с великия доктор Купър, човека, чиято философия бе дала смисъл и цел на живота му, бе направо невъзможно.

– Зелимир?

– Той избяга, господин Северънс. Не знам как, но се е измъкнал от килията си и е стигнал догоре. Уби един монтьор и рани двама други.

– Още ли е на острова?

– Открадна един от моторите снощи. Бурята беше ужасна и видимостта бе само няколко метра. Групата по издирването откри мотора днес сутринта, когато започна отливът. Нямаше следа от трупа.

– Никой не е мъртъв докато не видиш трупа му – напомни му Лайдъл Купър.

– Господине, безкрайно ви се възхищавам и уважавам – отвърна сърбинът, – но е много по-вероятно онзи тип, Хенли, да е катастрофирал по време на бурята. Беше в изключително тежко състояние, когато избяга, и сериозно се съмнявам, че би могъл да оцелее нощ навън при тези климатични условия.

Не каза нищо за предавателя, който бе открил в крака на Макс, защото не искаше да посее семена на съмнение. Групата по издирването все още претърсваше частния остров на „Отговорните“. Ако намереха беглеца, щяха веднага да му съобщят. А той щеше да получи желаната информация и да убие Хенли, преди репутацията му да пострада още повече.

– Разбира се, ще продължим издирването – добави той.

– Разбира се – кимна Купър.

Ковач насочи вниманието си към него.

– Сър, разрешете да споделя с вас, че да работя за вас през последните няколко години, е изключителна привилегия. Учението ви промени живота ми по начин, който дори не знаех, че съществува. За мен ще е голяма чест, ако мога да се ръкувам с вас.

Назад к карточке книги "Корабът на чумата"