Текст книги "Корабът на чумата"
Автор книги: Clive Cussler
Соавторы: Джак Дю Брул
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 13 (всего у книги 28 страниц)
18.
Хотелът се намираше в шестетажна сграда с историческа стойност близо до Колизеума. Апартаментът, който бяха наели, бе разположен на последния етаж и имаше балкон от ковано желязо.
Кайл все още бе упоен, когато Макс вкара инвалидната количка в луксозното антре. По неясното мърморене си личеше, че синът му щеше да се събуди най-много след час-два.
– Здрасти – извика някой отвътре.
– Здрасти – отговори Макс. – Доктор Дженър?
– Да, точно така.
Дженър излезе в коридора от дневната, облечен в тъмносив костюм с тънки райета и бял копринен пуловер. Макс забеляза, че носеше и тънки кожени ръкавици, а ръцете му бяха неестествено изкривени.
Макс не можа да определи възрастта на психиатъра. Имаше гъста коса с няколко посивели кичура и загоряло лице, което май бе видяло скалпела на пластичен хирург. Около устата и очите му имаше следи от бръчки, но изглежда бяха изгладени от специалист. Като се имаше предвид какви такси взимаше, можеше да си позволи най-добрите козметични хирурзи в света, но лицето му имаше онзи стреснат израз, типичен за евтините пластични операции.
Тази странност нямаше значение, но Макс все пак се изненада. Той протегна ръка на лекаря.
– Аз съм Макс Хенли.
Дженър вдигна облечените си в ръкавици ръце.
– Ще ми простите, че не се ръкувам с вас. Ръцете ми изгоряха при катастрофа, на млади години.
– Разбира се, няма проблеми. Това е Еди Сенг, от компанията, която спаси сина ми, а това е Кайл.
– Приятно ми е да се запознаем, докторе – каза Еди. – Съжалявам, че не можехме да ви съобщим адреса, преди да пристигнем в Рим. Държим на безопасността си.
– Разбирам – отговори Дженър и ги поведе към една от трите спални в апартамента.
Настаниха Кайл в огромното легло и спуснаха завесите. Макс прокара ръка по брадичката на сина си. Очите му бяха изпълнени с любов, болка, безнадеждност и самообвинение.
– Ще го върнем обратно – каза Адам Дженър, който несъмнено бе виждал изражението на Макс върху лицата на безброй родители.
Френските прозорци във всекидневната, водещи към балкона, бяха отворени и шумът на прочутия римски трафик нахлуваше в апартамента. Над покрива на кооперацията на отсрещната страна на улицата се виждаха високите стени и арки на най-известната забележителност в града. Със своите петдесет хиляди места Колизеумът бе не по-малък от съвременните стадиони.
– Надявам се, че нещата са минали леко – каза Дженър.
Имаше акцент, който Макс не успя да определи. Звучеше като човек, отгледан от родители, които не говорят английски.
– Всъщност не минаха леко – отговори Макс.
– Наистина ли? Какво стана?
Очите му, помисли си Макс. Имаше нещо в тях. Зад стилните очила на психиатъра кафявите му очи изглеждаха странни. Обикновено Макс можеше да определи характера на хората по очите им, но при Дженър не долови нищо.
– „Отговорните“ вече имат въоръжена охрана – обясни Еди, след като Макс не отговори.
Дженър въздъхна и се настани на плюшеното канапе.
– Страхувах се, че този ден ще настъпи. Том и Хайди Северънс стават все по-параноични през последните години. Предполагам, че въоръжаването бе неизбежно. Наистина съжалявам. Трябваше да ви предупредя за подозренията си.
Еди махна небрежно с ръка.
– Никой от хората ми не бе наранен, така че не е голяма работа.
– Прекалено скромен сте, господин Сенг. Участвал съм в битки и разбирам през какво сте минали.
Виетнам, помисли си Макс, който бе решил, че двамата с Дженър са горе-долу на една възраст. Загадката бе разрешена и той се почувства по-добре.
– По принцип би трябвало да проведем съвещание с приятелите и семейството на Кайл, за да им покажем, че той получава подкрепа, за да се отдели от „Отговорните“. Но при положение като нашето ще се наложи да говоря с Кайл насаме през първите няколко сеанса. Той ще преживее сериозен шок, когато се събуди и осъзнае какво му се е случило – изморено се усмихна Дженър. – А опитът ми показва, че шокът лесно се превръща в гняв.
– Кайл не е склонен към насилие, ако се притеснявате от това – увери го Макс. – За разлика от стареца си, момчето не притежава избухлив темперамент.
– Обикновено предписвам нещо за успокоение на пациентите, докато шокът премине – каза лекарят, като махна с ръка към масичката, където стоеше старомодна черна лекарска чанта.
– На колко пациенти сте помогнали, докторе?
– Моля наричайте ме Адам. Над двеста души.
– И постигнахте успех при всички?
– Иска ми се да можех да отговоря положително, но не е така. Имах няколко, които се самоубиха, а други се върнаха при „Отговорните“. Наистина тъжна работа. Хората се увличат по това, което смятат за добра и полезна кауза на групата, но след като са били вътре известно време, „Отговорните“ ги контролират все повече и ги карат да прекратят контактите с близките си. А след като това се случи, понякога е доста трудно да ги накараш да се върнат към истинския си живот.
– Защо хората позволяват това да се случи? – попита Еди, макар вече да знаеше отговора.
Същото беше и в Китайския квартал, когато беше малък. Натискът да се присъединиш към някоя банда бе жесток, а ако веднъж се поддадеш, никога не можеш да се измъкнеш.
– Самота, чувство за несходство със света. „Отговорните“ ги карат да се чувстват част от нещо голямо и важно, което може да придаде смисъл на живота им. Почти същите симптоми, които водят други хора към дрогата или алкохола. Възстановяването е почти същото. Така че има и успехи, и провали.
– Според майка му Кайл се присъединил към „Отговорните“ само преди няколко месеца, така че би трябвало да се възстанови.
– Продължителността няма нищо общо – възрази Дженър. – Важно е до каква степен е позволил да отровят мозъка му. Имах случай с една жена, която посещавала сбирки на групата само две седмици. Съпругът й ме нае. Накрая тя го напусна и сега е секретарка на директора на лагера в Гърция, откъдето спасихте сина си. Пати Огденбург. Странно как помниш имената на хората, с които си се провалил, а никога тези на успешните случаи.
Макс и Еди кимнаха едновременно. Бяха преживели заедно нещо подобно.
– Любопитен съм – наруши Еди настъпилата тишина – как преуспял човек като Дона Скай би се замесила в нещо подобно?
– Също като всички останали. Наградите, популярността и обожателите не спасяват от самотата. Често знаменитостите са по-далеч от действителността от обикновените хора и лесно се поддават. Навън, в реалния свят, тя е заобиколена от почитатели, но в организацията е просто Дона. А славата й помага при набирането на нови членове.
– Никога няма да го разбера – изсумтя Макс.
– Точно затова ме наехте – усмихна се Дженър, за да разведри мрачното настроение. – Няма нужда да го разбирате. Просто трябва да сте готов да покажете на сина си колко много го обичате.
– Знаете ли нещо за центъра на „Отговорните“ на Филипините? – смени темата Еди.
Дженър се замисли.
– Нищо специално. Не бих се изненадал, ако имат там клиники за семейно планиране, но… Не, почакайте, точно така. Говореше се, че са отворили нов център. Чувам, че са купили земя някъде, но още нищо не било построено. Или поне много малко.
– А нещо за наемането на пътнически кораб?
– Говорите за „Златна зора“, нали? Ужасна трагедия. Подозирам, че това е така наречената „морска почивка“ на „Отговорните“. Практикуват такива ваканции последните две-три години. Често наемат цял кораб. Провеждат събрания и обсъждат идеите си. Посетих една сбирка, за да видя за какво става дума. Смятам, че така подмамват самотни вдовици, които се радват на щедрите пенсии на съпрузите си.
Дженър се изправи.
– Трябва да погледна Кайл.
Психиатърът излезе от стаята, а Макс се приближи до бюфета, където бяха подредени бутилки с алкохол. Сипа си малко уиски в кристална чаша и се обърна към Еди да провери дали и той искаше. Бившият шпионин отказа.
– Това не е мисия – каза Макс, като отпи от чашата. – Няма нужда да си напълно трезв.
– Все пак. Е, какво мислиш?
– Смятам, че извадихме късмет. Определено знае с какво си има работа. А ти?
– Съгласен съм. Късмет, че Линда го намери. Сигурен съм, че Кайл ще се оправи.
– Благодаря ти, че се правиш на гувернантка – каза Макс, но зад думите му имаше много повече.
– Ти би постъпил по същия начин за всеки от нас.
Мобифонът на Макс избръмча. Той го извади от джоба си и видя, че го търси председателят.
– Тук сме. В безопасност – съобщи той вместо поздрав.
– Радвам се да го чуя – отговори Кабрило. – Дженър там ли беше?
– Да. Ние с Еди тъкмо си говорехме, че извадихме късмет с него.
– Добре.
– Какво става на „Орегон“?
– Тъкмо говорих по телефона с Лангстън. Направи ме на нищо, задето сме минали с кораба през Коринтския провлак.
– Ядоса ли се?
– Приятелю, „ядосан“ не е точната дума. В момента се опитва да убеди гърците, че не е имало терористичен заговор с цел унищожаването на канала. Искат помощта на НАТО, за бога.
Макс се намръщи.
– Какво ти казах за проклетия план В?
Хуан се засмя.
– Ако някоя бъдеща операция стигне до план В, имаш оставката ми.
– Добре. Еди ми е свидетел.
Кабрило заговори сериозно.
– Как е Кайл?
– Скоро ще дойде в съзнание и тогава ще разберем.
– Целият екипаж се притеснява за вас.
– Да, тежка работа – призна Макс. – Много по-страшна, отколкото си мислех.
– Кайл е твой син. Дори и да не сте близки, все пак го обичаш. Нищо не може да промени това.
– Просто съм ужасно ядосан.
– Не, Макс, чувстваш се виновен. Това са две различни неща и трябва да превъзмогнеш вината, за да можеш да му помогнеш. Животът си е живот. Можем да променим някои неща, но други – не. Просто трябва да си достатъчно умен, за да проумееш разликата и да действаш според нея.
– Имам чувството, че аз съм го провалил, разбираш ли?
– Няма родител в света, който да не изпитва същото понякога. Това си е част от процеса.
Макс обмисли думите на Кабрило и кимна. Осъзна, че приятелят му не можеше да го види, и изсумтя.
– Да, има логика. Просто…
– Тежко е. Знам. Макс, когато сме на мисия, планираме всяка подробност и всеки евентуален случай, за да не бъдем изненадани. И дори тогава се явяват непредвидени неща. Трябва да се опитаме да действаме по същия начин и в другите области от живота си. Ти правиш абсолютно всичко, което се изисква от един добър родител. В момента си до Кайл. Не можеш да твърдиш, че това не би се случило, ако си бил с него през цялото време. Трябва да се справиш с реалното положение. Ясно ли е?
– Някой ден ще станеш страхотен баща.
– Шегуваш ли се? – засмя се Хуан. – Знам колко е ужасен светът. Не бих пуснал детето си навън, докато не навърши поне трийсет, а дори тогава бих му позволил да излезе само в двора.
– Къде сте сега?
– На юг от вас. Ще стигнем до Ривиерата утре вечер, а до следващата сутрин ще започнем наблюдение над търговеца на оръжия.
– Трябваше да съм с вас.
– Не. Трябва да си с Кайл. Не се тревожи за нищо. Разполагаш с толкова време, колкото ти е нужно. Ясно ли е?
– Ясно.
Еди протегна ръка към телефона.
– Чакай. Еди иска да те чуе – каза Макс.
– Хуан, тъкмо говорих с Дженър. Той спомена, че „Отговорните“ и преди са наемали пътнически кораби.
– И?
– Може да се окаже фалшива тревога, но няма да е лошо Ерик и Мърфи да проверят тези пътешествия, за да видят дали е станало нещо странно.
– Идеята е добра. Нещо друго?
– Дженър е чул слухове, че строели нов приют във Филипините. На борда на „Златна зора“ имаше около четиристотин „Отговорни“, което значи, че са много по-напред в строежа, отколкото той мисли. Може би няма да е лошо да проверите тази работа.
– Прав си за втори път – съгласи се Кабрило.
Дженър излезе от спалнята, затвори вратата зад гърба си и прошепна:
– Кайл се събужда. Мисля, че няма да е лошо да ни оставите насаме известно време.
Извади от лекарската си чанта цилиндричен предмет с размера на сапун.
– Това е устройство за заключване, което се слага на бравата на апартамента, за да не може да бъде отворена отвътре.
– Хуан, трябва да вървим – каза Еди в телефона и прекъсна връзката.
Макс скочи на крака.
– Колко време ви трябва?
– Дайте ми номера на мобифона си. Ще ви се обадя. Вероятно около час-два. Ще поговоря с Кайл, а после ще му дам успокоително.
Макс погледна затворената врата на спалнята, а после Дженър. Колебаеше се как да постъпи.
– Доверете ми се, господин Хенли. Знам какво правя.
– Добре.
Макс написа номера си на хотелска бланка. Двамата с Еди излязоха от апартамента и тръгнаха към асансьора. Еди видя тревогата, изписана по лицето на Макс. Зад тях чуха как Дженър нагласяше ключалката върху бравата.
– Хайде, ще те черпя една вечеря – каза Еди.
– Мисля, че съм в настроение за италианска кухня – отвърна Макс, за да покаже, че не откачил от тревога.
– Съжалявам, приятел. Китайска или никаква.
19.
Докато „Орегон“ пореше тъмните води на Средиземно море с малко повече от двадесет възела, далеч под нормалната си скорост, тъй като дузини други кораби се движеха наоколо, в елегантната трапезария не се усещаше почти никакво люлеене. Ако не беше лекото бръмчене на магнитохидродинамичните двигатели, Кабрило можеше да си помисли, че седи в петзвезден ресторант на изискан булевард в Париж.
Хуан носеше леко спортно сако над тънката си риза. Ръкавелите му представляваха малки компасчета, а обувките му бяха от италианска кожа. Срещу него седеше Линда Рос, облечена в черен войнишки панталон и черна тениска. Дори и без грим очите и кожата й блестяха на светлината от свещите. Кабрило завъртя чашата си с вино и отпи с наслада.
– След като Морис накара персонала да приготви специална вечеря, най-малкото, което можеше да направиш, бе да се облечеш подходящо за случая – каза той.
Линда откъсна парче топъл хляб и го намаза с масло.
– Имах четирима братя. Научих се да ям бързо и винаги, когато наоколо има храна. В противен случай щях да си остана гладна.
– Толкова зле ли беше?
– Гледал ли си онези предавания за природата, дето показват побеснели от глад акули или глутница вълци, убили елен? Най-големият ми брат, Тони, понякога дори ръмжеше срещу нас – усмихна се Линда.
– Родителите ми настояваха за безупречни маниери на масата – каза Хуан. – Наказваха ме, ако сложех лакти на масата.
– При нас единственото правило беше, че трябва да използваме приборите за хранене, а не за да се бием с тях.
– Сигурна ли си за утре? – попита Хуан, като мина към предстоящата задача.
Дори в тази луксозна атмосфера не забравяха за работата си.
– Цял ден се подготвях. Може да не съм готова да поведа „Отговорните“, но ще се справя чудесно при разговор с някого от тях. Трябва да призная, че колкото повече научавам, толкова по-странно става. Как може човек да повярва, че извънземен интелект от паралелна галактика контролира живота му? Направо главата ми не го побира.
– Е, нали знаеш, има всякакви чешити – отвърна Хуан.
Винаги беше вярвал, че стига да не нараняват другите, убежденията на хората са си тяхна лична работа, а той нямаше право да ги съди.
– Знаеш, че след изпълнението ни в Гърция охраната ще е нащрек, нали?
Линда кимна.
– Знам. Може дори да не ме допуснат вътре, но си струва риска.
Кабрило се канеше да отговори, когато четирима души се появиха на прага на трапезарията. Джулия Хъксли беше облечена в бяла престилка, както винаги. Марк Мърфи и Ерик Стоун се бяха издокарали. И двамата носеха сака и вратовръзки, макар че краищата на ризата на Марк се подаваха от панталона му. Работата във флотата бе научила Ерик на обноски, но той очевидно се чувстваше неудобно в дрехите си. Или пък изпитваше неудобство заради четвъртия член на компанията.
Джулия свали от очите на Джанике Дал шала, който й бе попречил да види някои части на кораба. Кабрило се бе съгласил тя да вечеря с тях, но само при условие, че носеше кърпа на очите, докато обикаля „Орегон“. Джани бе издокарана с взета от „Вълшебния магазин“ рокля и макар че беше доста слаба, Хуан разбираше защо младите Стоун и Мърфи бяха толкова развълнувани. Джани бе красива и деликатна жена, която щеше да върже езика и на закален циник. Беше загубила ужасната си бледост, а черната й коса приличаше на вълна от обсидиан. Той инстинктивно се надигна.
– Госпожице Дал, изглеждате великолепно.
– Благодаря ви, капитан Кабрило – отговори тя, като оглеждаше залата.
– Извинявам се за превръзката, но не можех да позволя да видите всичко на нашия кораб.
Той се усмихна леко, когато видя как Ерик и Марк се сборичкаха кой да подаде стола на Джани.
– Вие и екипажът ви спасихте живота ми, капитане. Никога не бих се обидила от изискванията ви.
Гласът и акцентът й притежаваха чаровна мелодичност, която впечатли и тримата мъже.
– Просто съм благодарна, че мога да стана от леглото за малко.
– Как се чувстваш? – попита Линда.
– Много по-добре, благодаря. Доктор Хъксли се справи с астмата и не съм имала повече пристъпи.
Ерик спечели двубоя и се настани вляво от нея. Марк се намръщи, заобиколи масата и седна до Линда.
– За съжаление нещо не се разбрахме с кухненския персонал – каза Хуан в мига, когато предвожданите от Морис келнери измаршируваха откъм кухнята с подноси в ръце. – Някак си – продължи той, като вторачи очи в главния стюард – останаха с впечатлението, че сте от Дания, а не от Норвегия. Искаха да приготвят традиционните ястия от вашата родина, но сега ще ядем датска храна.
– Много мило от ваша страна – усмихна се Джани. – А двете кухни са толкова сходни, че няма да забележа разликата.
– Чу ли това, Морис?
– Не.
– Ще започнем с херинга – съобщи Хуан, – последвани от fiskeboller, което са кнедли с риба, доколкото разбрах. После идва свинско печено със зеле и печени картофи. Накрая палачинки със сладолед и шоколад или ris ala mande.
Усмивката на Джани се разшири.
– Това е оризов десерт – обясни тя на останалите. – С черешов сос. Любимият ми. И в нашата кухня го има.
– От Осло ли си? – попита Линда, когато първите ястия бяха подредени на ленената покривка.
– Преместих се там след смъртта на родителите си, но съм родена далеч на север в малко рибарско селце на име Хонингсвад.
Хуан си помисли, че това обясняваше тъмната й коса и кожа. Лапландците, също като инуитите от Аляска или местните хора в Гренландия, бяха получили по-тъмна кожа като защита от силния блясък на слънцето върху леда и снега. Джани сигурно имаше малко туземна кръв.
Преди да успее да й зададе въпроса, забеляза Хали Касим на прага. Косата му стърчеше нагоре, а тъмните кръгове под очите му се забелязваха дори отдалеч. Хуан се надигна.
– Бихте ли ме извинили?
Приближи се до специалиста по комуникации и каза:
– Изглеждал си и по-добре.
– И съм се чувствал по-добре – съгласи се Хали. – Каза, че искаш резултатите от работата ми веднага щом приключа. Ето ги – подаде лист хартия. – Използвах дори звукосмесителя на Мърфи, но това е най-доброто, което успях да направя. Съжалявам. Числата в скоби отбелязват времевия интервал между думите.
АЗ НЕ… (1:23) ДА… (3:57) ЗА ДОНА СКАЙ… (1:17) АКТИВИРАНЕ НА ИН… ЧА… (:45) КЛЮЧ… (1:12) УТР(Е)… (3:38) ТОВА НЯМА ДА Е… (:43) МИНУ(ТА)… (6:50) ДОВИЖДАНЕ (1:12)
– Това ли е? – Хуан се помъчи да скрие разочарованието си.
– Това е. Има няколко абсолютно неясни звука и компютърът не дава повече от десет процента сигурност за значението им. По дяволите, той даде дори на името на Дона Скай само четиридесет процента, но съм почти сигурен, че е вярно.
– Колко дълъг беше разговорът на Мартел със Северънс от момента, когато включи устройството против подслушване до сбогуването им?
– Двадесет и две минути и шест секунди.
Кабрило прочете записа отново.
– Четирите неща, които правят впечатление, са: Дона Скай, някакъв ключ и части от „ля“. Какво казва компютърът по въпроса? Имам предвид точността.
Хали бе прекарал часове над данните и нямаше нужда да поглежда бележките си.
– Шестдесет и един процента. „Ключ“ беше на деветдесет и два процента.
– Хм. „Ин“, „ча“ и „ключ“ са на четиридесет и пет секунди една от друга, следователно можем да предположим, че са свързани. А след като се появяват минута и седемнадесет секунди след споменаването на Дона Скай, вероятно и тя е свързана по някакъв начин.
Хали се вторачи в него.
– Гледах проклетия лист с часове, преди да забележа това.
– Да, защото си се опитвал да схванеш смисъла на думите, а не си мислил за паузите между тях.
– Имам и още нещо – съобщи Касим, като извади миниатюрен касетофон от джоба си.
Хуан чу същия статичен шум, който изчезна след миг.
– Край на предаването – ясно каза непознат глас.
– Кой, по дяволите, беше това?
– Проверих го през компютъра. Английският не е роден език на говорещия. Най-полезното, което разбрах, е, че е някъде от Средна Европа и е на възраст между тридесет и петдесет.
– Аха – кимна Хуан, като си припомни частите от разговора, които бяха записали, преди да се включи заглушителят. – Обзалагам се, че това е Зелимир Ковач. Е, хайде да сядаме.
Върнаха се на масата. Марк Мърфи разказваше свенливо виц, който не вървеше добре. Младежът изпита очевидно облекчение, когато Хуан ги прекъсна.
– Ерик, успя ли да намериш нещо за Зелимир Ковач следобед?
– Нищо. Абсолютно нищо. Кръгла нула.
– Мисля, че познавам този човек – обади се Джанике. – Беше на борда на „Златна зора“. Важна клечка в „Отговорните“.
– Името му не се среща в сайтовете им, нито във ведомостта, нито където и да било другаде – бързо каза Ерик, сякаш Джани се бе усъмнила в способностите му.
– Но беше на кораба, казвам ви – повтори тя решително. – Хората никога не говореха с него, а за него. Мисля, че е близък с лидера на обществото.
Кабрило не се притесняваше, че не бяха успели да открият информация за Ковач. Мислеше как така той е пътувал на обречения кораб, а сега се е озовал в Атина. После си спомни, че една от спасителните лодки на „Златна зора“ липсваше.
– Той ги е убил.
– Какво каза? – възкликна Джулия с вдигната към устата вилица.
– Ковач е бил на борда на „Златна зора“, а сега е в лагера на „Отговорните“ в Гърция. Избягал е с една от спасителните лодки. Единствената причина да го направи е, защото е знаел, че всички хора там ще умрат. Следователно той ги е убил.
Кабрило се завъртя към Джани.
– Можеш ли да го опишеш?
– Много висок. Около два метра.
Едър тип, помисли си Хуан.
– Изглеждаше невероятно силен и сериозен. Никога не се усмихваше. Честно казано, малко се страхувах от него.
– Би ли седнала с Ерик и Мърфи, за да се опитате да направите портрета му?
– Не мога да рисувам.
– Компютърът ще го направи вместо теб. Трябва само да го опишеш, а те ще свършат останалото.
– Ще направя всичко, за което ме помолите, стига това да означава, че той ще бъде наказан за злодеянието си.
Джани захлипа при спомена за ужасната нощ. Ерик обви ръка около рамене й и тя се облегна на него. Хуан благодари наум на младежа, че не се ухили злорадо на Мърфи.
Джулия Хъксли остави вилицата, метна салфетката си на масата и се изправи. Приближи се до Джанике и каза:
– Достатъчно вълнения за една нощ. Хайде да те върнем в клиниката.
Марк и Ерик изглеждаха готови да помогнат.
– Господа – каза Джулия рязко и двамата се отпуснаха безпомощно на столовете си. – За всяко нещо си има място и време. Моментът не е подходящ.
– Да, госпожо – отвърнаха и двамата като смъмрени деца.
Ако Хуан не бе потънал в мисли за получената преди две минути информация, щеше да прихне. Той насочи вниманието си към Линда Рос.
– Мисията ти е отменена.
– Какво? Защо?
– Няма да те пусна в лагера невъоръжена, след като знам, че Ковач е там.
Тя настръхна.
– Мога да се справя.
– Няма място за спорове – отвърна той решително. – Ако съм прав, Ковач е масов убиец от невероятен мащаб. Няма да влизаш там. Край. Хали постигна известен успех със записа. Името на Дона Скай се споменава в разговора на Мартел с Томас Северънс. Знаем, че тя е прочута симпатизантка на „Отговорните“ и е информирана за всичко. Чрез нея ще се доберем до плановете им.
– Ако е запалена привърженичка, няма да говори с нас – възрази Линда.
– Тя е актриса, а не обучен агент. Пет минути с нея и ще ти разкаже всичко, което искаш да знаеш. Просто трябва да я намерим и да се доберем до нея.
– Наскоро е пристигнала в Германия на снимки.
Кабрило се изненада, че Линда разполага с подобна информация. Той повдигна вежди въпросително. Вицепрезидентът по операциите се изчерви под луничките.
– Какво да кажа? Пристрастена съм към холивудските клюки.
Ерик Стоун се наведе напред.
– Що се отнася до осъществяването на връзка с нея, имам идея. Кевин Никсън е работил в Холивуд в продължение на години, преди да се присъедини към нас. Сигурен съм, че познава някого, който пък познава друг и така нататък.
Никсън бе работил като гримьор и специалист по специалните ефекти за едно от големите студиа в Холивуд. Бе приключил с тази част от живота си, когато сестра му бе убита по време на терористичните нападения на единадесети септември. Бе предложил уникалните си способности на ЦРУ, но Кабрило го отмъкна от тях.
– Добра идея. Ако получи достъп до нея, вероятно накрая ще почнем да схващаме за какво става дума.
– Добре, ами ако тя не знае нищо?
– Моли се да знае, Линда, защото няма да изпратя никого в имението им.
– Като говорим за изпращането на хора на разни места, искаш ли дойда с теб до Филипините? – попита Мърфи.
– Не, Марк. Благодаря за предложението, но ще взема Линк.
– Доста ни разпръсваш, а, шефе? – отбеляза Ерик.
Кабрило беше съгласен с него.
– Разбира се, Макс ще е зает известно време, но Еди ще се върне от Рим в деня, когато стигнем до Монако. Така оставаме четирима старши служители, включително Джулия. Линда, ти ще отсъстваш само два-три дни, а Линк и аз ще се върнем след три. Освен това подслушваческата ни мисия е лесна, не ме тревожи. А сега да се насладим на традиционната датска кухня.
Хуан каза това достатъчно високо, за да бъде чут от Морис, който стоеше до кухненската врата. Стюардът му се намръщи демонстративно.
