Текст книги "Корабът на чумата"

2.

Бандар абас, Иран

В наши дни

Вехтият товарен кораб стоеше закотвен вън от оживеното пристанище Бандар абас от достатъчно дълго време, за да предизвика подозренията на иранските военни. От близката военна база изпратиха въоръжен патрулен катер да провери положението и той се понесе в плитките сини води към дългия над сто и петдесет метра съд.

Корабът на име „Норего“ беше с панамска регистрация, ако можеше да се съди по висящото знаме. Изглежда, бяха го превърнали в танкер, след като бе изслужил живота си като товарен кораб. От палубата се издигаха пет товарни гика, три предни и два на кърмата. Около тях имаше купчини ярко боядисани контейнери, натрупани високо, почти до прозорците на мостика. Въпреки огромното количество контейнери корабът стоеше високо във водата, като поне пет метра от червената боя, предпазваща корпуса от обрастване с водорасли, се показваха над линията за максимален товар. Корпусът бе син, но не бе виждал боя от доста време, а горните му части бяха в различни нюанси на зеленото. Двата му комина бяха толкова почернели от дим, че не можеше да се определи оригиналният им цвят. От тях се издигаше дим, увиснал като покров над кораба. Метално скеле бе изградено над опашната част. Мъже в зацапани с машинно масло гащеризони се трудеха по кормилния лагер.

Патрулният катер се приближи. Мичманът вдигна мегафон към устата си.

– Ахой, „Норего“ – каза той на фарси 22
  Фарси – персийски (ирански) език; говори се в Иран, Афганистан, Таджикистан и други държави в региона. – Б.пр.


[Закрыть]. – Уведомяваме ви, че ще се качим на борда.

Мухамад Гами повтори думите си на английски, международния език в корабоплаването. След секунда кошмарно дебел мъж с лекьосана офицерска риза застана до подвижния мост, кимна на един от подчинените си и стъпалата започнаха да се спускат надолу.

Когато катерът стигна по-близо до товарния кораб, Гами видя капитанските еполети на раменете на мъжа и се зачуди как човек с такъв ранг може дотолкова да се занемари. Капитанът на „Норего“ имаше гигантско шкембе, увиснало противно над колана му. Под бялата шапка косата му лъщеше мазна, изпъстрена с посивели кичури, а лицето му бе покрито с набола четина. Гами дори не можеше да си представи къде собствениците на грохналия кораб бяха намерили подобен капитан.

Един от хората му стоеше зад петдесеткалибровата картечница на катера. Гами кимна на друг моряк да завърже надуваемата лодка към мостика. Трети стоеше наблизо със закачен на рамото „Калашников“. Гами провери дали кобурът му е закопчан и скочи на мостика, последван от прекия си подчинен. Докато се качваше по стъпалата, видя как капитанът на товарния кораб се мъчи да приглади косата си и да опъне мръсната риза. Опитите бяха напълно безплодни.

Гами стигна до палубата и забеляза, че плочите, изкривени на места, не бяха виждали боя от десетилетия. Ръжда покриваше почти всяка повърхност с изключение на товарните контейнери, които вероятно не бяха на борда от достатъчно дълго време, за да пострадат от немарливостта на екипажа. Части от парапетите липсваха и бяха заменени с вериги, а корозията бе изяла надстройката толкова много, че изглеждаше готова да се срути всеки момент.

Прикривайки отвращението си, Мухамад Гами козирува на капитана. Мъжът почеса огромното си шкембе и небрежно вдигна ръка към козирката си.

– Капитане, аз съм мичман Мухамад Гами от иранската военноморска флота. Това е матрос Катахани.

– Добре дошли на борда на „Норего“ – отвърна капитанът. – Аз съм капитан Ернесто Естебан.

Испанският му акцент бе толкова силен, че Гами си повтори всяка дума наум, за да е сигурен, че го разбира. Естебан беше няколко сантиметра по-висок от иранския моряк, но бе прегърбен от излишните килограми и двамата изглеждаха почти еднакви на ръст. Очите му бяха тъмни и воднисти, а когато се ръкува с Гами и се усмихна, се показаха пожълтели и изкривени зъби. Дъхът му вонеше на вкиснато мляко.

– Какъв е проблемът с руля ви? – попита Гами.

Естебан изруга на испански.

– Лагерът замръзна. За четвърти път този месец. Стиснатите собственици не ми позволяват да го ремонтирам в корабостроителница, затова хората ми се мъчат да се справят сами. Би трябвало да продължим пътя си тази нощ или утре сутрин.

– Какви са местоназначението и товарът ви?

Капитанът плясна с ръка един от контейнерите.

– Празни кутии. „Норего“ става само за това.

– Не разбирам – отвърна Гами.

– Превозваме празни контейнери от Дубай до Хонконг. От различни пристанища пристигат пълни контейнери. Разтоварват ги, изпразват ги и ги струпват на дока. Ние ги връщаме обратно в Хонконг, където ги товарят отново.

Това обяснява защо корабът стои толкова високо във водата, помисли си Гами. Празните контейнери тежаха само по няколко тона.

– А какво носите на обратния си път? – попита той.

– Рядко носим достатъчно, за да покрием разходите си – горчиво отвърна Естебан. – Никой не иска да ни застрахова за нещо по-ценно от празни контейнери.

– Трябва да видя декларацията за екипажа ви, митническата декларация и регистрацията на кораба.

– Проблем ли има? – бързо попита Естебан.

– Ще реша, след като видя документите – отговори Гами с достатъчно заплашителен глас, за да е сигурен, че гнусният тип ще се подчини. – Корабът ви е в ирански води и аз имам пълно право да инспектирам всеки сантиметър от него, ако това ми се стори нужно.

– Няма проблеми, сеньор – мазно се ухили Естебан. – Защо не седнеш на хладно в моя кабинет?

Бандар абас бе сгушен в най-тясната част на пролива Хормуз, тесния вход към Персийския залив. Температурите през лятото рядко падаха под петдесет градуса и почти нямаше вятър. Металната палуба под краката на мъжете бе достатъчно гореща, за да изпържиш яйца върху нея.

– Водете ни – каза Гами и махна с ръка към надстройката.

Вътрешните помещения на „Норего“ бяха също така мизерни като външността му. Подовете бяха покрити с изпокъсан линолеум, стените – гол метал с големи петна олющена боя, а флуоресцентните лампи, монтирани на тавана, жужаха силно. Някои от тях примигваха често и коридорът потъваше в сянка.

Естебан поведе Гами и Катахани по тесен коридор с разклатени парапети, после по друга къса отсечка. Отвори вратата към кабинета си и махна на мъжете да влязат. През отворена врата на отсрещната страна се виждаше капитанската каюта. Леглото не беше оправено, а разпилените по пода чаршафи бяха изпъстрени с лекета. Към стената бе закачена с болтове грозна тоалетка, а огледалото над нея бе украсено с назъбена пукнатина от единия до другия ъгъл.

Офисът представляваше правоъгълна стая с един илюминатор, толкова мръсен и набит със сол, че през него едва влизаше светлина. Стените бяха украсени с картини, изобразяващи клоуни с тъжни очи, нарисувани с крещящи цветове върху черно кадифе. Друга врата водеше към малка баня, по-мръсна от обществена тоалетна в техерански бедняшки квартал. В офиса бяха изпушени безброй цигари, застояла воня на фасове обгръщаше всичко, включително гърлото на Гами. Самият той пушеше, откак се помни, но все пак бе отвратен.

Естебан набута голите жици на настолната лампа в контакта до бюрото си, изруга, когато от тях изскочиха искри, но изглеждаше доволен, че лампата светна. Настани се на стола си със стон и махна на двамата инспектори да заемат местата срещу него. Гами използва химикалката си, за да разкара изсъхналия труп на хлебарка от стола, преди да седне.

Капитанът претършува в бюрото и извади бутилка алкохол. Огледа двамата мюсюлмани и върна шишето в чекмеджето, като си мърмореше на испански.

– Добре, ето декларацията – изсумтя той и им подаде папка. – Както ви казах, не пренасяме друго освен празни контейнери за Хонконг.

Той сложи друга папка на бюрото.

– Декларацията за екипажа. Пасмина лениви неблагодарници, ако питате мен. Ако искате да задържите някого от тях, добре сте дошли. А това са регистрационните документи на „Норего“.

Гами прегледа списъка на членовете на екипажа, като си отбелязваше националностите им и проверяваше по два пъти документите им за самоличност. Екипажът се състоеше от китайци, мексиканци и жители на карибските острови. Капитанът бе от Гуадалахара, Мексико, работеше за „Презокеански пратки и товари“ от единадесет години, като капитан на „Норего“ – от шест. Гами се изненада, като изчисли, че Естебан е само на четиридесет и две години. Дебелакът изглеждаше по-близо до шейсетака.

Нищо не възбуждаше подозрения, но Гами държеше да си свърши работата докрай.

– Тук пише, че превозвате осемстотин и седемдесет контейнера – каза той.

– Да, там някъде.

– В трюмовете ли са складирани?

– Да, тези, които не са на палубата – потвърди Естебан.

– Не искам да ви обиждам, капитане, но кораб като вашия не е подходящ за превозване на контейнери. Подозирам, че в трюмовете ви може да е скрита контрабандна стока. Бих желал да проверя и шестте.

– Докато поправят руля, разполагам с неограничено време, мичмане – небрежно отвърна Естебан. – Ако искате да огледате целия кораб, моля заповядайте. Нямам какво да крия.

Внезапно вратата на офиса се отвори рязко. Един китаец от екипажа издокаран в гащеризон и дървени чехли, забъбри развълнувано на кантонски. Естебан изруга и скочи от стола. Бързите му движения разтревожиха двамата иранци. Гами се изправи и сложи ръка на кобура си. Естебан не му обърна никакво внимание и се втурна през стаята с най-високата скорост, която му позволяваха петдесетте излишни килограма тлъстина. Тъкмо когато стигна до вратата на банята, водопроводът изхърка зловещо. Капитанът затвори вратата и след секунда чуха звук от вода, изригваща като от гейзер и плющяща в тавана. Нова, още по-остра и гнусна воня нахлу в претъпкания офис.

– Съжалявам – извини се Естебан. – Сенг работи по септичната ни система, но засега не се справя много добре.

– Ако крият нещо – прошепна Катахани на фарси на шефа си, – не мисля, че искам да го намеря.

– Прав си – съгласи се Гами. – В залива няма контрабандист, който би се доверил на този тлъст мърляч и скапаната му гемия.

Гами не се шегуваше – контрабандата в Персийския залив бе почитана и стара традиция. Той се обърна към капитана.

– Виждам, че сте зает с поправките по кораба. Документите изглеждат редовни, затова няма да ви отнемам повече време.

– Сигурен ли сте? – попита Естебан, като повдигна рошавите си вежди. – Нямам нищо против да ви разведа наоколо.

– Няма да е необходимо – увери го Гами.

– Както искате.

Естебан ги поведе обратно по мрачните коридори. Блясъкът на следобедното слънце им се стори невероятно силен, след като напуснаха тъмните помещения. На хоризонта зад „Норего“, четиристотинметров супертанкер напредваше на север, където трюмовете му щяха да бъдат напълнени с петрол.

Гами се ръкува с Естебан пред мостика.

– Ако проблемът с руля не бъде оправен до сутринта, трябва да уведомите пристанищните власти в Бандар абас. Те могат да наредят да откарат кораба ви в пристанището.

– Ще поправим бракмата бързо – каза Естебан. – Може да е изморен, но в дъртия „Норего“ има още живот.

Гами го изгледа скептично. Слезе в патрулния катер и кимна на матроса. Вдигнаха котва и се отдалечиха от грохналия кораб. Вълната след тях блестеше бяла и чиста на фона на тъмната солена вода.

Застанал до парапета, Естебан помаха на иранския катер, в случай че някой се обърнеше назад, но явно нямаха търпение да се отдалечат от „Норего“. Капитанът почеса огромното си шкембе и проследи изчезващия в далечината катер. Когато от него не остана и следа, един мъж излезе от надстройката. Беше по-възрастен от Естебан, с рядка рижава коса около плешивото теме. Имаше умни кафяви очи и шеговито поведение и макар да бе в добра форма, малко шкембенце изпъваше колана му.

– Микрофонът в кабинета ти трябва да се смени – каза той делово. – Всички звучахте като анимационни герои, надуващи балони с хелий.

Капитанът извади топчетата от марля иззад кътниците си. Дебелите му бузи изчезнаха в миг. После свали кафявите лещи и се разкриха зашеметяващи сини очи. Трансформацията от потънал в мизерия моряк към мъжествен и хубав тип бе завършена, когато свали мазната перука от главата си. Косата му беше естествено руса, подстригана по войнишки. Наболата четина си бе лично негова и нямаше търпение да я обръсне, но това трябваше да почака, докато напуснеха иранските територии, в случай че отново му се наложеше да играе Ернесто Естебан, капитан на „Норего“.

– Алвин, Саймън и Тиъдър 33
  Герои от анимационния филм „Алвин и катеричките“. – Б.пр.


[Закрыть], това сме ние – ухили се Хуан Родригес Кабрило.

– Чух, че е трябвало да натиснеш паник-бутона.

Под бюрото в офиса имаше монтирани скрити контролни бутони, които Кабрило можеше да използва в различни ситуации. Един от тях бе извикал Еди Сенг. Той стоеше търпеливо пред вратата в очакване да изиграе ролята на смотан техник и бе активирал помпата във водопровода под неработещия клозет, който изригна като вулкан. Химикалите, добавени във водата, засилиха илюзията, като създадоха зашеметяваща миризма.

– Мичман Гами искаше да се прави на Шерлок Холмс и да огледа наоколо. Наложи се да го обезкуража – обясни Кабрило на Макс Хенли, вицепрезидент на Корпорацията, на която Хуан бе председател.

– Мислиш ли, че ще се върнат?

– Ако сме тук утре сутрин, можеш да се обзаложиш на това.

– Тогава трябва да се уверим, че няма да сме тук – отвърна Хенли с дяволито пламъче в очите.

Двамата мъже влязоха в надстройката. Хуан пое към килер, претъпкан с парцали, четки, метли и препарати за чистене, които очевидно никога не бяха използвани. Приближи се до мърлява мивка и завъртя крановете внимателно, сякаш набираше комбинацията на сейф. Чу се рязко прещракване и задната стена се отвори. Разкри се коридор, застлан с великолепен мокет. Грозните метални стени и евтиният линолеум изчезнаха. Коридорът бе облицован в тъмен махагон, а полилеите осигуряваха приятна мека светлина.

Също като маскировката на Кабрило, целяща да заблуди иранската флота, „Норего“ не беше това, което изглеждаше. Всъщност това дори не бе истинското му име. Размествайки металните букви, придържани към кърмата с магнити, екипажът бе образувал името „Норего“ от истинското му име – „Орегон“.

Построен като товарен кораб за дървен материал, „Орегон“ бе кръстосвал Тихия океан в продължение на двадесет години, превозвайки канадски и американски товари към Япония и другите азиатски пазари. Единадесет хиляди тонният кораб бе служил отлично на собствениците си, но годините започваха да му се отразяват. Както всеки друг стар кораб той приближаваше края на полезния си живот. Корпусът му започваше да корозира, а двигателите му вече не работеха така добре, както когато бяха нови. Собствениците пуснаха обяви, че искат да го продадат за скрап, тъй като знаеха, че величественият навремето флагмански кораб щеше да докара по няколко долара на тон.

По онова време Хуан Кабрило тъкмо бе основал Корпорацията и се нуждаеше от кораб. Беше посетил пристанища из целия свят в търсене на подходящия. Когато видя снимки на товарния кораб, разбра, че е намерил своя. Принуди се да наддава срещу три фирми, преработващи стари кораби, но все пак успя да го купи за много по-малко, отколкото ако беше избрал нов. Кабрило въобще не се интересуваше от възможностите му да превозва товари. Искаше го заради анонимността му.

След това „Орегон“ прекара почти шест месеца в закрит сух док във Владивосток, където претърпя невероятна трансформация. Без да променят външния му вид, напълно изкормиха вътрешността му. Старите дизелови двигатели бяха заменени с най-новите мощни мотори. Благодарение на процес, наречен магнитохидродинамика, двигателите използваха суперохладени магнити, за да взимат естествени свободни електрони от морската вода, които осигуряваха почти безкраен запас от електричество. После тази мощност бе вкарвана в четири пулсиращи джета, които избутваха вода през чифт блестящи тръби с векторен тласък. Технологията бе изпробвана само на няколко кораба и след пожара на пътнически параход на име „Изумрудения делфин“, задвижван чрез магнитохидродинамика, бе ограничена само до лабораториите и мащабните модели.

Заради скоростите, на които сега корабът бе способен, корпусът му трябваше да бъде подсилен и втвърден. Добавиха му стабилизиращи перки и носовата му част се сдоби със скромни възможности за разбиване на лед. През целия кораб бяха прокарани няколкостотин километра жици, за да осигурят сложната употреба на електроника, всичко от военни радари и сонари до телевизионни камери. Системата бе контролирана от суперкомпютър „Сън майкросистемс“.

После дойдоха оръдията. Две торпедни цеви, 120-милиметрово оръдие, което използваше насочващата система на боен танк „Ейбръмс“ Б1А1. Освен това имаше три 20-милиметрови оръдия „Гейтлинг“, произведени от „Дженеръл илектрик“, вертикални установки за антикорабни ракети и няколко картечници калибър 30 за отбрана. Всички оръжия бяха умно скрити зад подвижни корпусни плочи като онези на немските подводници, използвани през Първата световна война. Тридесеткалибровите бяха прибрани в ръждясали петролни варели, закрепени постоянно към палубата. С натискането на бутон в оперативния център капаците на варелите се отваряха и оръжията изскачаха, управлявани дистанционно от стрелците, които седяха в безопасност във вътрешността на кораба.

Кабрило добави и други изненади. Трюмът до кърмата бе превърнат в хангар за хеликоптер „Робинсън D44“ за четирима пътници, който можеше да бъде хидравлично издигнат на палубата. Скрити врати, откъдето можеха да изскочат всякакви видове лодки, включително моделът, разработен за атаките на морските тюлени, се намираха на ватерлинията, а по продължение на кила два масивни панела се отваряха към огромно пространство, наречено „Лунен басейн“, откъдето можеха да пуснат чифт миниподводници.

Що се отнася до помещенията за екипажа, не бяха спестени никакви разходи. Коридорите и кабините бяха луксозни като в петзвезден хотел. „Орегон“ се радваше на най-чудесната кухня с персонал от отлично обучени готвачи. Една от страничните баластни цистерни, проектирана да придаде на кораба вид на напълно натоварен, ако това се наложи, бе облицована с карарски мрамор и превърната в басейн с олимпийски размери.

Работниците, изпълнили трансформацията, мислеха, че работят за руската военноморска флота и създават нов шпионски кораб. Кабрило бе подпомогнат в тази лъжа от командира на базата, където се намираше докът, подкупен адмирал, когото Хуан познаваше от години.

Парите за създаване на Корпорацията и ремонта на „Орегон“ идваха от тайна сметка на Каймановите острови, която навремето бе принадлежала на наемен убиец, за когото Кабрило се бе погрижил от името на бившите си работодатели от ЦРУ. Сумата трябваше да се върне в черната каса на ЦРУ, но Хуан получи разрешение от прекия си началник, Лангстън Овърхолт, да ги използва за начинанието си.

Кабрило бе възнамерявал да напусне ЦРУ, когато Саддам Хюсеин нахлу в Кувейт на 2 август 1990 година и изненада безкрайно всички в Лангли. Централното разузнавателно управление участваше в Студената война от толкова дълго време, че когато Берлинската стена бе срутена, а Съветският съюз се разпадна, не бяха готови за избухналите регионални схватки, за които Хуан бе сигурен, че ще последват. Корпоративната култура в ЦРУ бе здраво установена и пречеше да се види надвисналата опасност. Когато Пакистан изпробва първата си ядрена бомба, ЦРУ научи за това от телевизията. Кабрило смяташе, че липсата на гъвкавост в ЦРУ заслепяваше ръководството и му пречеше да види как се развива светът след дългите години, в които бе доминиран от две суперсили.

Овърхолт не даде официално позволение на Хуан да финансира собствената си тайна полувоенна компания, Корпорацията, но той също бе разбрал, че правилата се променят. Практически Кабрило и екипът му бяха наемници, но макар парите за създаването на предприятието му да не можеха да бъдат проследени обратно до Съединените щати, Хуан никога не забрави кой му беше помогнал да започне операцията. И сега заради Овърхолт „Орегон“ седеше на няколко километра от брега на Иран и се преструваше, че е друг кораб.

Кабрило и Хенли тръгнаха към залата за конференции във вътрешността на кораба. Събранието, председателствано от Хуан, когато радарът забеляза приближаващия се патрулен катер и го принуди да влезе в ролята на Ернесто Естебан, още продължаваше.

Еди Сенг стоеше пред телевизор с плосък екран и държеше лазерна показалка в ръка. Напълно различен от несръчния водопроводчик, когото бе изиграл пред иранците, Сенг беше ветеран от ЦРУ също като Кабрило. Поради невероятната си способност да планира и провежда акциите Еди действаше като ръководител на операциите на брега. Никоя подробност не беше прекалено малка за вниманието му. Невероятната му способност да се съсредоточава му бе позволила да прекара голяма част от кариерата си под прикритие в Китай, успявайки да се изплъзне от най-безмилостната тайна полиция в света.

Около голямата конферентна маса седяха останалите от старшия състав на Корпорацията с изключение на доктор Джулия Хъксли. Джулия беше главният медицински служител на „Орегон“ и рядко присъстваше на събрания относно мисиите.

– Е, прогони ли иранците с дъха си? – попита Линда Рос, когато Хуан се настани до нея.

– О, съжалявам – извини се той и извади ментов бонбон от джоба си, за да прогони миризмата на сиренето „Лимбургер“, което бе сдъвкал тъкмо преди гостите да се качат на борда. – Мисля, че не харесаха моя английски – добави той с кошмарния акцент, който бе използвал.

Линда беше новият вицепрезидент по операциите. С ягодовочервена коса, дълъг бретон, който вечно отмяташе от очите си, и изпъстрени с лунички нос и бузи, тя имаше вид на малка палавница. Тънкият й почти момичешки глас подсилваше тази представа. Но когато заговореше, всички членове на екипажа се заслушваха внимателно. Линда бе работила като разузнавач на крайцер и бе напуснала армията след кариера в Главния щаб.

Срещу нея седяха навигаторът Ерик Стоун и партньорът му Марк Мърфи, който отговаряше за огромния арсенал оръжия, разположени на кораба. По-нататък бяха Хали Касим, офицерът, който отговаряше за комуникациите, и Франклин Линкълн, едър бивш тюлен, началник на групата от бивши служители на специалните сили, „ловджийските кучета“ както Макс ги наричаше.

– Е, справихте ли се, господин председател? – избумтя глас от високоговорителя на телефона.

Беше Лангстън Овърхолт, свързан чрез обезопасен канал от Лангли.

Като основател на Корпорацията Хуан си запази титлата „председател“ и само един член от екипажа, възрастният главен стюард Морис, го наричаше „капитан“.

– Просто успокоихме местните жители – отговори Кабрило.

– Не ви заподозряха, нали?

– Не, Ланг. Въпреки, че сме само на няколко километра от военноморската база в Бандар абас, иранците са свикнали да виждат много кораби. Погледнаха набързо нашия и решиха, че не представляваме заплаха.

– Разполагаме с много кратко време, в което да изпълним мисията си – предупреди го Овърхолт. – Но ако смяташ, че трябва да отложим, разбирам.

– Ланг, тук сме. Ракетните торпеда са тук, а преговорите с Русия за ограничаване на експорта на оръжия са след две седмици. Трябва да го направим сега или никога.

Изобилието на ядрени бомби си оставаше най-сериозният проблем за безопасността на света, но продажбите на оръжие на нестабилни правителства също бяха голяма грижа за Вашингтон. Русия и Китай трупаха милиарди долари от продажба на ракети, бойни самолети, танкове и дори подводници, които продаваха на Техеран.

– Ако искаш доказателство, че Русия снабдява иранците с торпеда „Сквал“, ще влезем още тази вечер.

„Сквал“ вероятно беше най-доброто торпедо в света, способно да достигне скорост от над двеста възела, тъй като фучеше през водата във въздушна обвивка от суперактивни мехурчета. Имаше седемдесет и пет метров обсег и се управляваше трудно заради високата скорост.

– Иранците твърдят, че са създали своя собствена версия на „Сквал“ без руска помощ – обади се Макс Хенли. – Ако успеем да докажем, че руснаците са им дали технологията, макар да го отричат енергично, това ще ни помогне много да ги принудим да ограничат търговията с оръжия.

– Или цялата работа ще се обърне срещу нас, ако ви хванат – промърмори загрижено Овърхолт. – Не съм напълно убеден, че идеята е добра.

– Успокой се, Лангстън – каза Кабрило, като скръсти ръце на тила, напипа зрънце лепило, останало от перуката, и го махна внимателно. – Малко ли работа сме ти свършили досега без никакви проблеми? Иранците няма да узнаят какво е станало, а ние ще сме на седемстотин километра от Залива, ако случайно усетят, че сме влизали в укритието за подводници. А след като разберат какво се е случило, първото, което ще търсят, ще са американски военни кораби, а не порутено панамско корито с повреден лагер.

– Това ми напомни нещо, господин Овърхолт – обади се Еди. – Ще отдръпнете достатъчно далеч от Бандар абас нашите военноморски сили, за да докажете, че не е имало намеса от американска страна, нали?

– На двеста километра от пристанището няма американски кораби – увери го Овърхолт. – Потрудихме се доста, за да не възбудим подозренията на Пети флот, но работата се уреди.

Кабрило се прокашля.

– Да го направим. След дванадесет часа ще разполагаш с достатъчно доказателства, за да дръпнете ушите на руснаците. Всички сме наясно с рисковете, но ако така Кремъл ще бъде принуден да се откаже от продажбата на оръжия на всеки аятолах с дълбоки джобове, трябва да го направим.

– Знам. Прави сте – въздъхна Овърхолт. – Хуан, просто бъди внимателен, ясно ли е?

– Разчитай на това, приятелю.

– Искате ли да остана на линия? – попита ветеранът от ЦРУ.

– Знаеш къде да депозираш парите, след като изчезнем оттук – отговори Хуан. – Освен ако не искаш да научиш подробностите по операцията ни, мисля, че би трябвало да затвориш.

– Готово – съгласи се Овърхолт и линията прекъсна.

Хуан се обърна към колегите си.

– Е добре, планирахме нещата достатъчно дълго време. Има ли подробности, които да изясним, преди да приключим?

– Контейнерите на палубата – отвърна Макс. – Да започнем ли да ги демонтираме по мръкване, или да изчакаме да се върнеш от базата и да потеглим на път? И какво да правим с боята и останалите камуфлажни материали?

Купчините контейнери, натрупани по палубата на „Орегон“, бяха маскировка. Можеха да се сгъват и складират в един от трюмовете, променяйки силуета на „Орегон“. Синята боя по корпуса и зелената по надстройката бяха екологичен пигмент, който можеше да се свали с водна струя. Под боята корпусът представляваше смесица от различни цветове, които изглеждаха нанесени от поколения собственици. Всъщност боята беше вещество, поглъщащо радарните сигнали подобно на обвивката на невидимите бойни самолети.

Около ключовите съоръжения на кораба бяха монтирани метални плочи, които променяха формата му. Обтекателят над носа, който му придаваше по-колоритен вид, щеше да бъде свален. Двойните комини щяха да бъдат демонтирани и заменени с огромен овален комин. Той действаше и като защитна броня на радарните куполи, които в момента бяха сгънати в средната част на кораба. За да се промени още по-пълно видът на кораба, баластните цистерни щяха да бъдат потопени и „Орегон“ щеше да изглежда като натоварен със стока.

След четири часа усилен труд на целия екипаж „Норего“ щеше да изчезне безследно, а „Орегон“ щеше да заплава невинно из Персийския залив. Най-ироничното бе, че смятаха да издигнат иранския флаг, тъй като наистина корабът бе регистриран тук.

Хуан се замисли за момент, преди да отговори, като премисляше рисковете.

– Ерик, каква е луната тази вечер?

– Само четвъртинка – отговори навигаторът, който беше и метеоролог. – Синоптичната прогноза предвижда облаци след полунощ.

– Добре, хайде да оставим всичко на мястото му до полунощ – каза Кабрило. – Трябва да се върнем на борда до два сутринта. Подготовката ще започне два часа по-рано, но ако нещо се обърка, можем да върнем всичко обратно достатъчно бързо. Нещо друго?

Останалите кимнаха отрицателно. Чу се шумолене на хартии и всички се надигнаха.

– Ще се срещнем в лунния басейн в единадесет часа, за да направим последна проверка на оборудването. Ще пуснем миниподводниците не по-късно от единадесет и четиридесет и пет. Ако закъснеем, ще си имаме проблеми с прилива – каза Кабрило. – Искам да изясня на всички началници на отдели, особено на ръководителите на бреговите операции – той погледна многозначително към Еди Сенг и Франклин Линкълн, – че не искам никакви пропуски и грешки. Имаме добър план. Ако се придържаме към него, всичко ще мине идеално. Положението в този край на света е достатъчно лошо и без да предизвикаме скандал, ако ни заловят да крадем ракетни торпеда.

Линкълн промърмори добродушно:

– Всички знаете, че се измъкнах от Детройт, за да избягам от тогавашните си другарчета, които крадяха каквото ти падне.

– Аха, измъкна се направо от тигана – ухили се Еди.

– … и право в иранския затвор.