Текст книги "Корабът на чумата"

13.

Хуан нагласи миниатюрното предавателче по-дълбоко в ухото си и потупа микрофона на врата си, за да покаже на останалите, че е заел позиция. Под него лежеше центърът на „Отговорните“, комплекс от сгради, заобиколени от бяла бетонна ограда. Зад имението се простираше скалист плаж с дървен тридесетметров кей. Приливът тъкмо започваше и Кабрило усети мириса на морската вода.

Постройките бяха ниски, сякаш залепени за земята, и му напомниха за творбите на Франк Лойд Райт. Покривите изглеждаха черни през очилата за нощно виждане, но знаеше, че са от червена глина. Моравите в имението бяха кафяви от сушата, а листата по чворестите маслини бяха напълно изсъхнали. Беше три и половина сутринта и единствените светлини бяха закачени по стратегически разположени пилони.

Той насочи вниманието си към стената. Издигаше се на три и се простираше на около двеста и петдесет метра на всяка страна. Както бе обичайно в тази част на света, в горната част на бетона бяха натрошени остри стъкла, за да спрат възможните натрапници. По-рано през деня той и Линда посетиха единствената охранителна компания в близкия град Коринт. Представиха се за американска двойка, закупила къща на морето, и обясниха, че искат да инсталират алармена система. Собственикът на фирмата им се похвали, че е изградил цялата система на „Отговорните“ и им посочи лъскава снимка с автограф на Дона Скай, сякаш тя бе доказателство за уменията му. Жицата върху стената бе едно от първите неща, които Хуан забеляза, когато зае позиция. После видя камерите. Само на външните части на сградите имаше тринадесет. Можеше да предположи, че вътре има още.

Единична врата на колела затваряше каменния частен път. Втората врата, доста по-малка, бе в задната част на имението срещу кея. От бетонната стена излизаха телени мрежи, водещи към морето, които не позволяваха на разхождащите се по плажа да навлязат в имението.

Охранителните мерки не бяха нещо изключително, но придаваха на имението заплашителен вид. Не и отвън обаче, помисли си Хуан. Мястото бе проектирано не да задържа хората отвън, а да пази тези вътре.

Той огледа пространството между сградите. Пред главната постройка бяха паркирани два открити джипа. Топлинният скенер показа, че двигателите им са студени. Пазачите не патрулираха по пътеките в имението. Не се виждаха кучета, а камерите не се въртяха. Вероятно в една от сградите имаше охранителна станция с монитори, наглеждани от охранител. Точно затова Хуан накара хората си да стоят на пост до момента, когато хеликоптерът щеше да ги отведе от „Орегон“ до Атина.

Линк и Еди се нуждаеха само от два часа престой в маслиновата горичка срещу имението, за да направят карта на местата, които камерите не улавяха, и предадоха информацията на кораба. Прецениха, че в, момента в имението се намират около четиридесет и пет „Отговорни“, макар че сградите бяха достатъчно на брой да подслонят два пъти повече хора.

След като изготвиха плана, хората му прекараха деня в подготовка. Наеха коли, огледаха пътищата за бягство и откриха подходящо място, където Джордж Адамс щеше да приземи хеликоптера и да откара Кайл до международно летище „Елефтериос Венизелос“ в Атина. Чък Гъндерсън вече бе подготвил „Гълфстрийма“ на Корпорацията за краткия полет до Рим. Всички документи бяха попълнени, при кацането щеше да ги посрещне лимузина.

Ако нещата не минеха гладко, както бяха планирани, имаха алтернативни пътища. Подробностите бяха разработени толкова грижливо, че Ерик Стоун бе определил от борда на „Орегон“ точния момент на нападението според очакването за прилива.

Макар Кабрило да участваше в отвличането на Кайл Еди Сенг, като шеф на бреговите операции, щеше да поведе четиричленния екип и да носи отговорността.

– Една минута – прошепна Ерик по радиостанцията.

Хуан натисна бутона, за да потвърди, че е чул. Опипа двата кобура на хълбоците си и се увери, че може да извади с лекота пистолетите „Глок 19“. Предпочиташе новите „Фабрик насионал“ като лично оръжие, тъй като малките 5.7-милиметрови куршуми можеха да пробият бронирана жилетка, но в тази мисия не искаха да убиват. Екипът в оръжейната бе заредил куршумите на глока с два пъти по-малка мощност и ги бе покрил с балистична пластмаса. От упор можеха да са смъртоносни, но над пет метра разстояние просто щяха да спрат средно едър човек. Минаха няколко секунди и сякаш по знак от бога облаците се плъзнаха над луната и оцветиха небето в мастиленосиньо. Хуан чу шума от перките на хеликоптера, когато Гомес зае позиция.

– Готов ли си? – попита той Марк Мърфи, който лежеше до него в канавката.

– Две мисии в три дни – въздъхна Марк, който бе боядисал лицето си с камуфлажна боя и бе прибрал дългата си коса с черна кърпа. – Започвам да мисля, че имаш нещо против мен.

– Смятай се за любимия ми боен хакер. Кабрило погледна ръкава си. В плата бе вграден миниатюрен компютърен екран. Образът беше кристално ясен и показваше имението на „Отговорните“ от триста метра височина. Линда Рос се бе настанила в паркиран край пътя ван и контролираше камерите и радиостанциите. Благодарение на камерата Хуан имаше идеална видимост, но най-важното бе, че можеше да регистрира местонахождението на всеки, тръгнал на разходка из имението. Екранът блестеше прекалено ярко и той намали светлината. Батериите и компютърът бяха зашити в гърба на бронираната му жилетка.

– Да вървим – чу се гласът на Еди.

Хуан потупа Мърф по рамото и се затичаха заедно по пътя. Меките гумени подметки на ботушите им не издаваха звук. До бетонната стена Кабрило се завъртя с гръб и направи столче с ръце. Марк се качи и се покатери на рамената му.

Едва не допусна грешката да се залови за върха на стената, за да запази равновесие, но се спря тъкмо преди да разреже ръцете си на стъклата. Забави движенията си за момент, за да позволи на председателя да го стабилизира. Ако Марк не знаеше предварително какво да очаква, сигурно нямаше да види тънката жица, която минаваше по стената на по-малко от сантиметър от ръба, подкрепяна от дузини миниатюрни изолатори. Всичко, което тежи и по-малко от пет кила, би скъсало жицата и включило алармата. Той извади волтметър от торбичката на крака си, за да провери тока. Избра чифт скоби и ги закрепи на жицата, като остави метър от нея да се люлее от другата страна на стената. След като нагласи байпаса, отряза жицата, мръщейки се несъзнателно. Не се чуха викове и сирени, по сградите не светнаха прожектори.

От друга торбичка Марк измъкна ивица плат от въглеродни нишки и я простря на върха на оградата. Набра се нагоре и въпреки че стъпи с цялата си тежест върху стъклените парчета, специалният плат не се поддаде. Спусна се на земята и отстъпи леко вляво. След секунда чу как Хуан се прехвърли през оградата и застана до него.

– Когато се върнем на кораба, минаваш на диета – каза Хуан ухилено, после потупа микрофона си и докладва – Вътре сме.

Еди и Франклин Линкълн влизаха предпазливо откъм отсрещната страна на имението, където имаше друга пролука в покритието на камерите. Макар Линк да беше най-добрият в охранителните байпаси, Еди бе прерязал жицата по простата причина, че всички бойни изкуства в света не можеха да му дадат силата да вдигне сто и двайсет килограмовото тяло на Линк.

– Ние също. Ще поддържаме връзка.

Кабрило поведе Мърфи далеч от стената. Пълзяха по земята уж напосоки, но маршрутът им бе изготвен безукорно, така че да избягнат многобройните камери. В единия край на покрива на главната сграда бяха монтирани сателитни чинии и висока радиокула. Това беше целта им и те се придвижиха до нея за седем минути.

Хуан свали очилата за нощно виждане и залепи лице до един прозорец. На задната стена се виждаше петно от светлина и блясъка на монитор наблизо. Предварителното разузнаване бе потвърдило, че това е кабинетът на управителя на лагера.

Кабрило забеляза аларма, закрепена на рамката на прозореца, която щеше да се включи, ако той бе отворен. Извади устройство от бронираната си жилетка, насочи го към алармата и индикаторът светна червено. После прокара устройството по стъклото, за да определи дали жиците бяха вградени между стъклата, но нищо не светна. Ако това беше нивото на охраната, осигурена от най-добрата компания в Коринт, той трябваше да си смени професията, да стане крадец и да се установи в Гърция.

Закрепи две малки чашки с вендузи към стъклото и бавно изряза прозореца. Чу се приглушен звук, когато извади двете парчета стъкло. Подаде резачката на Марк и внимателно издърпа рамката. Повтори процеса с вътрешното стъкло и го остави на пода в кабинета. Прехвърли крак над перваза и влезе в сградата. След като Марк се присъедини към него, Кабрило спусна щорите.

– В кабинета сме – съобщи той.

– Разбрано – отговори Еди.

Хуан махна към компютъра.

– Целият е твой – каза той на Мърфи.

Марк разкърши ръце и се настани зад бюрото. Извади от раницата си очукан пакет, покрит с ваденки и изсушени дъвки. Вкара го в USB порта на компютъра и след секунда на монитора се появи засмян череп. Марк затрака по клавишите.

Хуан го остави да се занимава с работата си и огледа кабинета на светлината на малко фенерче, като внимаваше да стои далеч от прозореца, в случай че в щорите имаше пролука. От интернет страницата на „Отговорните“ бяха научили, че лагерът се управлява от калифорниец на име Гил Мартел. Проучването им показа, че Мартел е продавал луксозни автомобили в Бевърли хилс, преди да се присъедини към групата. Името му е било замесено няколко пъти в разследването на кражби на коли. Бил е обвинен, няколко важни свидетели изчезнали в Мексико преди делото и обвиненията били свалени.

Мебелировката на стаята беше точно каквато Хуан очакваше. Бюро, шкаф, няколко стола, канапе и масичка за кафе. Всичко изглеждаше скъпо. Ориенталският килим бе автентичен и навярно струваше цяло състояние. Рамкирани снимки украсяваха стените. Мартел беше направил светилище на самия себе си. Кабрило не познаваше някои от хората на снимките, но други бяха известни личности. Видя няколко снимки на Мартел с Дона Скай. Красотата на филмовата звезда сияеше дори в тъмнината. С тъмната си коса, бадемовидни очи и високи скули тя беше превъплъщението на холивудските мечти. Хуан се зачуди какво в живота й би могло толкова да се скапе, че да я накара да влезе в секта.

Следващата снимка, която прикова вниманието му, бе по-стара – Мартел и друг мъж, застанали на палубата на яхта. Надписът й гласеше: „Запази вярата. Лайдъл Купър.“ Снимката навярно бе направена малко преди Купър да изчезне в морето за последния си риболов. Хуан беше чел доклада на бреговата охрана, според който лодката на доктора най-вероятно се бе обърнала при внезапна буря. Пет други малки яхти също бяха потънали и още трима души се бяха удавили.

Ако Хуан трябваше да използва само една дума, за да опише учения, превърнал се в пророк, тя щеше да е „безинтересен“. В чертите на Купър нямаше нищо отличително – мъж в средата на шейсетте с шкембе и яйцевидна глава, очила и плешиво теме. Очите му бяха безлично кафяви, а посивелите брада и мустаци нито подобряваха, нито разваляха вида му. Сякаш този стил беше нещо очаквано от пенсиониран учен и Купър ги бе пуснал по задължение. Хуан не видя нищо, което би могло да вдъхнови хиляди хора да се включат в кръстоносния му поход. Пророкът бе напълно лишен от чар и привлекателност. Ако Кабрило не знаеше как е изглеждал Купър, щеше да предположи, че Мартел държи снимка на счетоводителя си на стената.

– Готово! – извика Мърфи, после се огледа виновно, че бе вдигнал шум. – Съжалявам. Проникнах в системата. Фасулска работа.

Хуан се приближи.

– Можеш ли да разбереш в коя стая е Кайл? – попита той.

– Да, имат архив за всичко. Той е в сграда В, най-новата, близо до мястото, където Еди и Линк прехвърлиха оградата. Кайл Хенли е в стая сто и седемнадесет, но не е сам. Има съквартирант на име Джеф Понсето.

– Чудесна работа – похвали го Хуан, после предаде информацията на Еди и Линк. – Свали всичко възможно от компютъра.

Линда Рос се обади по радиостанцията.

– Шефе, провери си екрана. Имате компания.

Хуан хвърли поглед към ръкава си. Двама мъже, облечени в работнически гащеризони, прекосяваха двора. Носеха кутии с инструменти и очевидно вървяха към главната сграда. Ако някой се бе обадил на техниците за спешна поправка, със сигурност щяха да дочуят нещо. Каквото и да ставаше, Кабрило не хареса развоя на събитията.

– Мърф, забрави за информацията. Да вървим! Кабрило залепи в движение електронен микрофон под лампата на бюрото. Знаеше, че бързо щяха да го намерят, но поне щеше да предаде първите важни моменти от онова, което ставаше в кабинета на Гил Мартел. Той спря до прозореца и отново огледа екранчето. Двамата работници наближаваха предната врата на сградата. Той и Марк щяха да имат достатъчно време да се измъкнат.

Хуан вдигна щорите бавно и прекрачи перваза. Държеше глока в ръка, макар да не помнеше кога го бе извадил. Придържайки се към грижливо изработената карта, те тръгнаха към сграда В. Тревата беше суха и шумеше при всяка стъпка. Също като останалите постройки в имението сграда В беше едноетажна, с варосани стени и покрив от глинени керемиди.

Линк и Еди чакаха притиснати към стената до вратата извън обсега на камерата над нея. Вдясно имаше алармено табло, чиято плочка бе свалена и висеше на купчина жици. Линк вече бе инсталирал байпаса. Макар че ръцете му бяха огромни, бившият тюлен бе най-добрият касоразбивач в Корпорацията и работеше с деликатните движения на мозъчен хирург. Той завъртя ключалката наляво и вратата се отвори.

– Четиринадесет секунди – прошепна Еди.

– Коронният номер на маестрото – ухили се Линк и влезе в дългия коридор, който минаваше по протежението на сградата.

Дузините еднакви врати бяха осветени от флуоресцентни лампи с абажури. Мокетът беше сив, евтин и не много по-мек от бетонната плоча, върху която сградата бе построена. Четиримата мъже тръгнаха надолу. Надникнаха в голямата кухня вляво и помещението с десетина огромни перални вдясно. Хуан не видя сушилни и предположи, че простираха прането на въжета зад сградата. Едно от убежденията на „Отговорните“ бе, че човекът трябва да сведе до минимум въздействието си върху природата. Това обясняваше липсата на сушилни, както и соларните панели на покривите.

Бързо намериха стая сто и седемнадесет. Линк протегна ръка, за да свали абажура от близката лампа, и издърпа флуоресцентните тръби от скобите. Четиримата сложиха очила за нощно виждане и Хуан завъртя бравата. Влязоха в типична стая в общежитие с две легла с метални рамки, две бюра и нощни шкафчета. Банята бе малка, покрита с плочки, а на пода имаше канал, където да се оттича душът. В призрачната зелена светлина на очилата формите бяха размазани, а цветовете почти черни, но силуетите на спящите бяха ясни. Чуваше се мощно хъркане.

Еди извади малка пластмасова кутийка от камуфлажния си панталон. Вътре имаше четири спринцовки с упойващ коктейл, който можеше да приспи възрастен мъж, преди да изтекат двадесет секунди. Тъй като Кайл се бе присъединил към сектата по своя воля, сигурно щеше да се противи на усилията им да го изкарат от имението. Психиатърът Адам Дженър бе препоръчал на Линда да упоят младежа, но Хуан и без това планираше да го направи.

Еди подаде спринцовка на Кабрило и се доближи до едното легло. Мъжът в него спеше по корем, с обърнато към стената лице. Със светкавично движение Еди обви ръка около устата му и заби иглата във врата му. На отсрещната страна на стаята, Хуан постъпи по същия начин. Жертвата му се събуди за миг и се загърчи в ръцете му, с ококорени от паника очи. Хуан го удържа с лекота, макар че риташе ожесточено.

Кабрило преброи до двадесет наум. Още когато стигна до десет, гърчовете отслабнаха, а на седемнадесет човекът вече бе напълно отпуснат. Хуан насочи лъча на фенера си към лицето му. Макар Кайл Хенли да приличаше на майка си, Хуан видя достатъчно прилика с Макс, за да се увери, че е намерил когото трябва.

– Пипнах го – каза той.

Линк заключи ръцете и краката на Кайл с пластмасови белезници и го метна през рамо.

– Готов ли си, великане? – попита Хуан.

Линк се ухили.

– Преди три години в Камбоджа мъкнах смотания ти задник цели дванайсет километра. Това момченце е нищо работа, няма и шейсет кила.

Кабрило погледна екранчето на ръкава си. Всичко изглеждаше спокойно, но той се свърза с Линда за повече информация.

– Чистачите са още в главната сграда. В другия край на имението светна някаква лампа, но угасна отново след минута и осем секунди.

– Някой сигурно е отишъл до тоалетната.

– И аз така предположих. Можете да се изнасяте оттам.

– Ясно – кимна Хуан и се обърна към екипа си. – Да вървим.

Тъкмо излизаха в коридора, когато зави сирена. Звучеше като противопожарна аларма, пронизителен звук, който се забиваше в тъпанчетата като кинжал. Нямаше начин да надвикат воя, но всички бяха опитни професионалисти и знаеха какво да правят.

Еди беше начело, следван от Линк и Марк. Тримата забързаха по коридора. Вече нямаше нужда да се прикриват, тъй като очевидно бяха разкрити. Втурнаха се към оградата, където, ако Линк и Еди бяха действали според плана, трябваше да ги чака мина, която да разбие бетонните блокове. Линда Рос беше достатъчно близо, за да чуе сирената и щеше да уведоми по радиостанцията Джордж Адамс, че трябва бързо да докара хеликоптера. Той щеше да кацне на пътя и да прибере екипа, преди пазачите да разберат какво точно е станало.

Встрани от Хуан се отвори врата и сънлив мъж в пижама излезе в коридора. Кабрило го халоса с лакът по челюстта и го просна на пода. Малко по-напред друг мъж надникна от стаята си. Макар че Кайл висеше на рамото му, Линк се завъртя бързо и го удари. Главата на човека изкънтя в металната каса на вратата. Очите му се подбелиха и той падна назад като отсечено дърво.

Еди инстинктивно спря до външната врата. Хуан провери екранчето на ръкава си, но Линда сигурно бе заета с Адамс, тъй като камерата не показваше нищо освен морето на север от тях. Той чу гласа й по радиото, но алармата беше прекалено силна и не можа да разбере думите й. Долови само резкия й тон. Сви рамене, раздразнен от объркването, и отвори вратата, насочил напред глока си. С изключение на алармите, които виеха пронизително, всичко в имението изглеждаше спокойно като преди. Нямаше тичащи пазачи и запалени светлини, никакво движение. Хуан притисна ръце към ушите си, за да чуе какво му крещеше Линда.

– … ън оттам. Пазачи в далечната част. Гомес пристига. Побързайте.

Той затърси очилата за нощно виждане. Внезапно иззад ъгъла на близката сграда се появиха трима мъже в сиви униформи. Хуан загуби част от секундата, за да види дали бяха въоръжени. Единият откри огън с автомат. Куршумите се забиха в стената на общежитието. Кабрило се просна по корем, прицели се идеално и удари пазача в средата на тялото, но мъжът само леко залитна назад.

– Влизайте вътре! – изкрещя Кабрило на хората си.

Изпълзя в коридора и затвори вратата с крак. Крещеше, за да надвика алармата.

– Имат автомати и бронирани жилетки. Нашите пластмасови куршуми няма дори да ги забавят.

– Да, все едно сме тръгнали с ножове срещу артилерия – изрева Еди.

Фасадата на сградата се разтресе от нов откос. Линк пъхна стол под бравата на вратата, за да я залости, после се протегна към стената и прекъсна алармата. Воят най-после престана.

– По-скоро сме с въздушен пистолет срещу танкове, приятелю.