Текст книги "Корабът на чумата"

15.

Носът на „Орегон“ пореше тъмните води на Йонийско море с лекота. Ултрамодерните магнитохидродинамични двигатели биха го пренесли през метър и половина лед, без да се затруднят. Корабът се намираше на запад от Коринт, след като бе заобиколил Пелопонеския полустров, и се движеше на изток, за да заеме позиция. Наоколо нямаше много движение. Радарът показваше само две-три рибарски лодки, които вероятно чакаха през нощта сепиите да излязат на повърхността.

За момента Ерик Стоун изпълняваше двойна служба. Седнал в навигаторската си станция, той контролираше кораба, но също така бе завъртял един от мониторите на Марк Мърфи към себе си, за да управлява дистанционно малкото хеликоптерче, което още кръжеше над имението на „Отговорните“. Когато стигнеха по-близо до брега и управлението на „Орегон“ погълнеше цялото му внимание, щеше да предаде дистанционното на Джордж Адамс, който вече се готвеше да кацне с повредения „Робинсън“.

– „Орегон“, говори Гомес.

Хали беше включил високоговорителя и гласът на Адамс избумтя в стаята.

– Виждаме ви.

– Разбрано, Гомес. Започвай да се снижаваш – отговори Макс от капитанското място. – Пет възела, ако обичате, господин Стоун.

Ерик намали скоростта, но не прекалено много, за да попречи на кораба да се залюлее с вълните и да усложни приземяването на Адамс. Макс се завъртя на стола си към отговорника по овладяване на щетите.

– Готови ли са пожарникарските екипи?

– Напълно, сър – отговори той. – А аз съм на спусъка на водните оръдия.

– Много добре. Хали, кажи на Джордж, че сме готови – нареди Макс, после натисна бутона за интеркома в хангара, където ги чакаше доктор Хъксли.

– Джулия, Джордж ще кацне след около две минути. Един куршум бе одраскал леко прасеца на пилота, но Макс Хенли се чувстваше така виновен, сякаш целият екип бе избит. Независимо как се опитваше да осмисли станалото, Хуан и останалите се бяха изложили на опасност заради него. А сега мисията, която трябваше да е изключително проста, удари на камък. Засега леката рана на Джордж бе единствената щета, но Хуан бе изгубил връзка с „Орегон“. Линда беше във вана с Линк, Еди и Кайл и им беше съобщила, че ги преследва тежковъоръжен джип.

За стотен път от началото на акцията Макс се прокле за решението да използват обезопасени оръжия. Никой не беше очаквал армия от тежковъоръжени пазачи. Хенли все още не беше обмислил какво означава струпването на толкова много оръжия в лагера, но нещата не изглеждаха добре. От всичко, което бе чул и прочел, откак бившата му жена го помоли за помощ, личеше, че „Отговорните“ са против всички форми на насилие.

Как обаче се вписваше това в масовото убийство на борда на „Златна зора“? Дали „Отговорните“ воюваха с някаква друга група? И ако бе така, коя е противниковата страна? Дали бе друга секта, за която никой не беше чувал? Шайка откачени, готови да избият стотици хора само защото „Отговорните“ проповядваха контрол върху раждаемостта?

Макс не виждаше никаква логика. Но и замесването на единствения му син с подобна група също не звучеше логично. Ужасно му се искаше да вярва, че не е виновен за станалото, но бе наясно с отговорностите си и никога не бе бягал от тях. Той потисна чувството за вина и се съсредоточи върху големия екран, където се виждаше площадката за кацане. Осветен само от луната, хеликоптерът изглеждаше сериозно повреден. От двигателя излизаше гъст дим.

Сегашното положение показваше ясно защо никой никога не се съмняваше в смелостта на Адамс. Той бе прелетял повече от тридесет километра над морето, вместо да потърси безопасността и да кацне в някое поле. Разбира се, това би повдигнало доста въпроси от страна на гръцките власти, а план В изискваше всички да са на кораба и да излязат в международни води колкото се може по-бързо.

Джордж спусна хеликоптера на площадката. Точно преди да се приземи, от ауспуха избухна гъст облак дим. Двигателят бе умрял и машината се удари силно в палубата. Макс видя как Джордж изключи спокойно системите, а после разкопча предпазния си колан. Асансьорът се заспуска към хангара, а Джордж погледна право в камерата и се ухили широко. Един вече е в безопасност у дома, помисли си Макс. Остават още шестима.

Ванът едва се движеше с излязла от строя задна гума. Линда се бореше с него по завоите, насочвайки го към пътя, който извеждаше от Пелопонес. В огледалата не се виждаше нищо, но тя знаеше, че това няма да продължи дълго. Докато Линк подготвяше въжетата, Еди търсеше нещо, което биха могли да използват, за да забавят преследвачите. Линда си бе инсталирала стол на колелца и малко бюро, които Еди можеше да хвърли през задната врата. Той събра всичките им оръжия и амуниции. Имаха три пистолета и шест пълнителя с пластмасови куршуми. С тях вероятно можеха да счупят предното стъкло на джипа, но не и да пробият гумите.

Профучаха през малки селца с тухлени къщи и таверни с маси под астмите. Много чужденци си строяха вили по крайбрежието, но вътрешността на страната изглеждаше непроменена поне от сто години.

Блясък в огледалото прикова вниманието на Линда. Толкова късно през нощта по пътя нямаше движение, така че със сигурност бе видяла фаровете на преследвачите.

– Скоро ще си имаме компания – каза тя и натисна газта.

– Остави ги да приближат – извика Еди, който стискаше дръжката на вратата с едната си ръка и пистолет с другата.

Джипът сигурно се движеше със сто и двайсет километра в час, защото скъси разстоянието за секунди. Еди надникна през задния прозорец и прецени, че нямаше да застанат зад вана, а до него.

– Еди! – извика Линда.

– Виждам.

Той отвори вратата, когато джипът стигна на около десет метра от тях, и започна да стреля. Първите куршуми отскочиха от капака и решетката на джипа, но следващите се забиха в предното стъкло. Пробиха малки дупки и принудиха шофьора да извие волана и да намали. За момент изглеждаше, че джипът ще се преобърне, но мъжът овладя управлението и веднага ускори към отдалечаващия се ван.

– Линк, долу! Линда, дръж се! – извика Еди, когато пазачът до шофьора се надигна над предното стъкло, стиснал пушка в ръка.

Куршумите се забиха във вана с трясък. Прозорците на задните врати експлодираха и засипаха Еди Сенг с разбити стъкла. Един куршум рикошира във вана и се заби в седалката на Линда.

Еди вдигна втория си пистолет и стреля сляпо, а Линк заслони Кайл с тялото си.

– Не знам как го направи – извика Линда, която гледаше в страничното огледало. – Но уцели стрелеца в гърдите.

– Убих ли го? – попита Еди, докато зареждаше пистолетите си.

– Не знам. Пазачът отзад взима пушката му. Дръжте се.

Линда натисна спирачката и зави в платното на джипа. Двете коли се удариха силно. Отпусналият се до шофьора пазач бе изхвърлен от джипа, а мъжете на задната седалка се халосаха в горния прът. Спечелиха стотина метра преднина.

– „Орегон“, на какво разстояние сме? – извика тя.

Ерик Стоун отговори незабавно.

– Остават ви около десетина километра.

Линда изруга.

– На всичкото отгоре – продължи Стоун, – още два джипа се приближават към вас. Единият е на около километър, другият – малко по-назад.

Джипът отново се устреми към тях, но вместо да скъсят разстоянието, пазачите започнаха да стрелят по гумите на вана. Линда въртеше волана, за да избегне ударите, но знаеше, че е само въпрос на време.

– Някакви гениални идеи? – извика тя.

– Страхувам се, че нямам никакви – призна Еди, но после лицето му се проясни и той потупа микрофона си. – Ерик, удари хеликоптерчето в джипа.

– Какво?

– Използвай го като ракета. Удари джипа. В него трябва да има достатъчно гориво, за да избухне при удара.

– Без него няма да можем да открием председателя – възрази Стоун.

– Чувал ли си го през последните пет минути? – попита Еди, но въпросът му увисна във въздуха. – Направи го!

– Да, сър.

Веднага щом Кабрило падна на асфалта пред джипа, шофьорът натисна газта. Хуан имаше само една секунда да заеме удобно положение и да протегне ръка към бронята над него. Хвана се за долната й част, а джипът ускори и го повлече по пътя. Той се надигна, за да предпази гърба си, а гумените му ботуши изсвистяха по асфалта.

Остана така за две-три секунди, за да си поеме дъх. Беше изгубил миниузито, но пистолетът му още бе в кобура на хълбока. Хвана се по-здраво с лявата ръка и с дясната нагласи микрофона си на място и чу последните думи на Еди и Ерик.

– Не го правете – обади се той решително.

– Хуан! – радостно извика Макс. – Как си?

– О, вися си тук – небрежно отговори той, като завъртя глава, за да огледа пътя.

Въпреки неудобното положение видя два чифта стоп светлини и пламъчетата от изстрелите от едната кола.

– Дайте ми тридесет секунди и ванът ще е свободен.

– Надали разполагаме и с толкова – предупреди го Линда.

– Довери ми се.

Хуан се надигна и легна на бронята, малко под погледа на шофьора. Стисна я здраво и извади глока. Прехвърли се ловко на капака и изстреля два куршума в гърдите на шофьора. От това разстояние пластмасовите куршуми щяха да го убият, ако не носеше бронирана жилетка. Сега обаче го удариха със силата на магарешки ритник и му изкараха въздуха.

Кабрило се метна в джипа и хвана волана, докато шофьорът се мъчеше да си поеме дъх. Задържа джипа в средата на пътя, но му пречеше крака на мъжа, залепен за газта. Нямаше друг избор освен да го простреля. Кръвта опръска таблото, шофьора и Хуан, но изстрелът имаше очаквания ефект. Кракът се отмести от газта и скоростта започна да намалява. Когато стигнаха до тридесет километра в час, Кабрило насочи пистолета си към главата на мъжа.

– Скачай – нареди той.

Шофьорът скочи тромаво и се просна на асфалта, стиснал кървящия си крак. Хуан се настани на седалката и ускори след първия джип. В огледалото си видя чифт фарове, които се носеха към него, и прецени, че бе следващата група преследвачи. Упоритостта им го учуди, но щеше да размишлява по въпроса, след като изчезнеха оттук.

Мъжете, които стреляха по вана, нямаха причина да подозират нещо нередно в следващия ги джип. Профучаха под знак, който съобщаваше на гръцки и английски, че наближават рампата за Нов национален път и моста над Коринтския провлак. Хуан не се тревожеше дали ще съумее да се справи със задачата си, а само дали ще има достатъчно време. Трябваше да действа безпогрешно. Рампата се приближаваше вдясно. Третият джип вече бе на около петдесет метра назад, а куршумите продължавах да засипват вана отпред.

– Линда – обади се Хуан, – ускори максимално. Не се тревожи за гумите. Просто дай газ.

Ванът ускори и разстоянието между него и джипа се увеличи, но колата на пазачите разполагаше с повече бензин и бързо скъси дистанцията. Кабрило се приближи до бронята на джипа и я удари по начин, които полицаите наричат „ТЗТ“ – „Точна задържаща техника“. Ударът не беше прекалено силен. Номерът бе да удариш колата пред себе си така, че задницата й да се завърти.

Блъсна джипа втори път тъкмо когато шофьорът отпред се мъчеше да овладее последиците от първия удар. Този път нямаше начин да избегне кръвопролитието. Кабрило завъртя волана рязко наляво в мига, когато колата на „Отговорните“ излезе извън контрол и се преобърна няколко пъти, разкъсвайки парчета метал и телата на пътниците.

Джипът остана на покрива си и запуши единствената лента към магистралата. Линда бе свободна да се устреми към моста. Хуан продължи да следи огледалото за обратно виждане. Шофьорът на третия джип намали за момент, но явно бързо осъзна, че плячката му се измъква, и ускори отново след Кабрило, който продължи напред към Коринт.

Никой в оперативния център не можеше да повярва на видяното чрез камерата на малкия хеликоптер. Еди бързо се свърза с Кабрило.

– Във втория джип ли си?

– Да.

– Страхотно изпълнение.

– Благодаря. Как изглеждат нещата?

– Линда и екипът й се спасиха. От крепостта на „Отговорните“ не излизат други коли, а засега фойерверките ви не са привлекли вниманието на местните власти. Ние ще влезем в канала след около две минути. Джордж тъкмо се върна от хангара и ще поеме управлението на малкия хеликоптер.

– Какво ще кажеш за маршрута ми през града?

– Изглежда чист. Веднага щом Линда стигне до моста, ще покриваме от въздуха само теб.

– Добре. Ще се видим скоро.

Облечен в пилотския си гащеризон с отрязан крачол и голяма превръзка на бедрото, Джордж Адамс се настани зад компютъра и протегна наранения си крак.

– Как си? – попита Макс, като се опита да прозвучи по-заядливо от обикновено, за да скрие чувството си за вина.

– Още един белег, с който да впечатлявам мадамите. Хъкс ми направи само осем шева. Повече се тревожа за „Робинсъна“. Надупчиха го като швейцарско сирене. Е, Стоуни, готов съм.

Ерик прехвърли контрола на хеликоптерчето към него, за да се съсредоточи върху навлизането на големия кораб в Коринтския провлак.

Първоначалната идея за построяването на канала принадлежеше на древните римляни, но осъществяването й било извън възможностите им. Вместо него построили път, наречен „диолкос“. В единия му край разтоварвали корабите, после ги качвали заедно с товарите на шейни с колела, влачени от роби, към другия край, където корабите били натоварвани отново и подготвяни за път. Чак в края на деветнадесети век технологията напреднала достатъчно за прокопаването на канала, който спестява двестакилометровото обикаляне около Пелопонес. Сред проваления френски опит гръцка компания завършила съоръжението през 1893 година.

Дълъг по-малко от седем километра и широк едва двадесет и шест метра на морското ниво, каналът бе забележителен – издялан в солидна скала, която се издигаше повече от осемдесет метра над корабите. Любимо занимание на туристите бе да наблюдават от мостовете корабите долу.

Ако не бяха светлинките от малкото градче Посейдония, от „Орегон“ изглеждаше, че пътуват право към скалите. Каналът бе толкова тесен, че човек едва го забелязваше. От време на време прожектори осветяваха главния мост на около миля навътре в сушата.

– Сигурен ли си, господин Стоун? – попита Макс.

– Благодарение на прилива ще имаме по метър и двайсет от всяка страна. Не обещавам, че няма да олющя малко боя, но ще минем.

– Добре. Ще се кача на мостика, за да гледам изпълнението на живо.

– Но не излизай навън – предупреди го Ерик с леко неуверен глас. – Просто за всеки случай.

– Ще се справиш чудесно, момче.

Макс се качи горе с асансьора и влезе в пилотската кабина. Погледна напред към палубата, където екипажът се подготвяше под указанията на Майк Троно и Джери Пуласки, двама от най-добрите бойци на Линк. На кърмата също имаше стрелци.

Корабът се носеше напред с двадесет възела. Каналът се използваше основно от туристически корабчета и лодки, а всеки голям кораб, влачен от пилотки, бе ограничен да се движи само с няколко възела. Макс имаше пълно доверие в способностите на Ерик, но все пак усети напрежението в рамената си. Обичаше „Орегон“ не по-малко от председателя и не искаше да види дори драскотина по корпуса му. Подминаха дълъг вълнолом и алармите, предупреждаващи за удар, завиха из всички помещения на кораба. Екипажът знаеше какво му предстои и бе взел необходимите мерки.

Малки мостове, успоредни на крайбрежните пътища, свързваха двата края на канала. За разлика от високите мостове над водата, те бяха точно над нивото на водата. Вдигаха ги механично, за да разчистят пътя на корабите. След като корабът преминеше, мостовете слизаха по местата си, за да минат колите.

С носа си, подсилен за пробиване на леда в моретата, „Орегон“ се заби в моста с оглушителен трясък. Огромното тегло на корпуса не смаза моста, но разби ключалките, които го държаха на място, и той потъна. „Орегон“ се наклони опасно.

Макс вдигна очи. Стори му се, че скалите около канала достигаха до небето. До тях автомобилните и железопътни мостове приличаха на джуджета.

Корабът продължи напред и Ерик успя да го задържи точно в средата на канала. Макс рискува да излезе и да се поразходи по палубата. Беше глупаво и рисковано от негова страна. Ако Ерик допуснеше грешка, катастрофа при тази скорост щеше да откъсне платформата от надстройката. Но Макс искаше да протегне ръка и да докосне камъните. Бяха гладки и груби. Каналът бе в сянка през по-голямата част от деня и слънцето не ги топлеше. Доволен, той забърза към мостика тъкмо когато „Орегон“ се наклони леко и перилата се удариха в стената на канала. Ерик внимателно изправи кораба.

– Ванът на Линда е точно пред Нов национален път – съобщи Гомес по интеркома. – Виждам и председателя. Все още има доста преднина пред джипа, който го преследва.

– Слизам – отвърна Макс и тръгна към асансьора.

Спуканата гума се разпадна на около половин километър от канала и изминаха последните метри по джанти. Шумът напомняше на драскане с нокти по дъска, нещо, което Линда мразеше повече от всеки друг звук в света. Не беше сигурна какво оправи настроението й, когато стигнаха до центъра на моста – фактът, че почти си бяха у дома, или спирането на нечовешкия вой.

Франклин Линкълн отвори страничната врата веднага щом спряха. Видя бързо приближаващия се „Орегон“ и метна три дебели найлонови въжета през моста. Въжетата бяха омотани през седалките на вана и вързани за метален прът в каросерията му. Развиха се и увиснаха на около три метра от морето.

Линда бързо скочи от седалката и навлече екипировката си за спускане. На около шестдесет метра под тях около кърмата на „Орегон“ кипеше пенеста вода. Масивните му двигатели бързо намалиха скоростта.

Линк вече бе нахлузил ремъчната сбруя, използвана от двойките, скачащи с парашути, и с помощта на Еди прикачи упоения Кайл до себе си. После тримата се закачиха към въжетата и зачакаха нареждания отдолу.

Екипажът на „Орегон“ хвана увисналите въжета и ги насочи напред, като внимаваше да не ги заплете в надстройката или комуникационната антена. Веднага щом екипажът стигна до предната палуба, Макс нареди на хората си да слизат.

Никой не се плашеше от височините. Линда стъпи на парапета и започна да се спуска. Еди беше от едната й страна, а Линк и Кайл – от другата. Снижиха се до подпорните греди на моста и увиснаха на петдесет метра над кораба.

Линда извика и се стрелна надолу по въжето. Еди и Линк я последваха бързо. Приземиха се по едно и също време и застанаха неподвижно, за да дадат възможност на екипажа да ги откачи от въжетата. Краищата бяха завързани около железни кнехтове на палубата на кораба.

Задъхана от прилива на адреналин, Линда каза:

– А сега забавната част.

Наблюдавайки екшъна в монитора си, Ерик Стоун не чака заповеди, а поведе кораба навътре в канала. Въжетата се опънаха и след миг ванът се преобърна през парапета. Падна надолу като камък и потъна във водата точно зад „Орегон“. Ударът смаза покрива му и разби прозорците. Ванът бързо се напълни с вода и потъна. Корабът щеше да го завлече надалеч в Егейско море, преди да отрежат въжетата и да го оставят да потъне на дъното.

Ванът бе нает от дегизиран член на екипажа с фалшиви документи и нямаше начин да го свържат с Корпорацията. Мисията можеше да се счита за успешна, след като и Хуан се върнеше на борда.

Кабрило фучеше към Коринтския канал. Покрай него прелитаха селца и малки ферми. На лунната светлина кипарисите приличаха на часовои, охраняващи гората. Независимо колко бързо взимаше завоите, не можеше да се отърве от опашката си. Пазачите, които го преследваха, копнееха за кръв. Шофираха бързо като него, използвайки и двете платна на пътя. Стреляха няколко пъти, но скоростта, с която се движеха, не им позволяваше да уцелят.

Докато се мръщеше срещу вятъра, Кабрило съжали, че не е вдигнал предното стъкло. Гъстият прах дразнеше очите му. Той профуча покрай древна Истмия. За разлика от другите руини, на малкия хълм нямаше храмове и колони, само табела и скромен музей. Хуан забеляза знака за град Истмия, който се намираше само на два километра оттук. Ако „Орегон“ не заемеше позиция скоро, той щеше да си има сериозни неприятности. Резервоарът на джипа бе празен и колата се движеше с последни сили. Чу името си и нагласи звука на радиостанцията.

– Хуан.

– Гомес на линията. Линда и останалите са на борда. Виждам те на камерата. В момента Ерик прави изчисления, но трябва да намалиш малко.

– Виждаш джипа зад мен, нали?

– Даа – провлачи пилотът. – Но ако не свършим работата с абсолютна точност, можеш да се превърнеш в мухата, залепнала за мухобойката, ако разбираш какво имам предвид.

– Благодаря за сравнението.

Пътят заслиза към брега. За да спести гориво, Хуан натисна съединителя и се остави на ускорението и гравитацията. Управляваше, приковал очи в огледалата, и след няколко секунди видя фаровете на „Отговорните“. Вдигна крак от съединителя и натисна газта.

Моторът се закашля. Заработи веднага, но слабо. Хуан използва стар номер на автомобилните състезатели. Зави рязко няколко пъти, за да разплиска бензина в резервоара. Моторът замърка.

– Хуан, Ерик приключи с изчисленията – обади се Адамс. – В момента си на двеста и седемдесет метра от моста, което означава, че си прекалено близо. Трябва да намалиш до осемдесет километра, ако искаме работата да се получи.

Преследващият джип бе на около осемдесет метра от него и бързо скъсяваше разстоянието. Пътят беше абсолютно прав и не даваше възможност на Хуан да маневрира много. Той се опита да завие отново, но моторът изсвистя болезнено. Изруга високо.

– Пристигам. Кажи на Еди да подготви кораба. Влезе в Истмия, типично гръцко морско селище.

Усети мириса на морето и йодните изпарения от сушащите се рибарски мрежи. Къщите бяха варосани, с типичните покриви от червени керемиди. Начесто се виждаха сателитни чинии. Шосето водеше към селския площад. Кабрило видя скобите, които вдигаха и спускаха тесния мост над канала.

– Хуан, – обади се Ерик, – трябва да намалиш. Точно петдесет и два километра в час или ще се удариш в нас.

– Сигурен ли си?

– Става дума за прости вектори. Гимназиална физика – отговори Ерик едва ли не обидено. – Довери ми се.

Зад Хуан се чу изстрел от пушка. Той нямаше представа къде се бе забил куршумът, но нямаше друг избор освен да пренебрегне всичко и да изпълни указанията на Ерик. Когато намали, калашниковият затрака на автоматичен откос. Кабрило чу куршумите, които удряха джипа. Единият мина достатъчно близо до рамото му, за да усети горещината му.

Мостът се намираше на петдесет метра пред него, а „Отговорните“ – на петдесет отзад. Шофирането с необходимата скорост принуди Хуан да използва целия самоконтрол, който притежаваше. Инстинктът му крещеше, че трябва да натисне газта и да се изпари оттук колкото се може по-бързо.

Внезапно носът на „Орегон“ се появи иззад четириетажната сграда, която скриваше канала от погледа на Хуан. Корабът никога не му бе изглеждал толкова красив.

„Орегон“ удари моста и се издигна високо, сякаш се катереше по ледена скала. Механичната система, която отваряше моста, се предаде под огромната тежест и корабът плясна обратно в канала, без да намали скоростта си.

Хуан продължи да шофира към него решително, сякаш възнамеряваше да се удари в бронираната му страна. Преследвачите му сигурно бяха помислили, че планира да извърши самоубийство. Оставаха му петнадесет метра, когато го обзе паника. Бяха изчислили погрешно. Щеше да се удари в кораба, докато той излизаше от канала. Усещаше го. Иззад него засвистяха нови куршуми. Някой отговори на изстрелите от палубата на „Орегон“. Хуан видя проблясването на пламъче откъм тъмния корпус.

Оставаха секунди. Скорост, вектори. Беше рискувал и загубил. Тъкмо се канеше да завърти волана, когато видя отворения гараж за лодки, окъпан в червени светлини. „Орегон“ бе идеално балансиран и долната част на рампата бе съвсем малко по-ниско от пътя.

Движейки се точно с петдесет и два километра в час, Хуан стигна до края на пътя, прескочи тридесетсантиметровата пролука, която делеше разрушения мост от „Орегон“, и се приземи в кораба си. Натисна спирачката и се фрасна в подсилената мрежа. Въздушната възглавница на джипа се наду и го защити от удара.

Отвън чу свирене на спирачки. Завъртайки се настрани, преследващият го джип се удари в корпуса с трясък и се олюля. Корабът мина покрай него. Чу се разкъсване на метал, когато „Орегон“ размаза джипа в страната на канала. Ерик Стоун увеличи скоростта и джипът падна във водата.

Макс се появи до Кабрило и му помогна да се измъкне изпод въздушната възглавница.

– План В, а?

– Свърши работа, нали?

Излязоха от гаража за лодки. Хуан се движеше леко сковано.

– Как е Кайл?

– Упоен. В клиниката е заедно с Хъксли.

– Ще го оправим.

– Знам.

Макс се закова на място и погледна Хуан в очите.

– Благодаря ти.

– Няма защо. Тръгнаха към клиниката.

– Ако план В е толкова откачен, трябва да ми разкажеш за план Г – каза Макс.

– Разбира се – ухили се Хуан. – Единственият проблем при него е, че не успяхме да намерим достатъчно слонове, за да пресъздадем напредването на Ханибал през Алпите.