Текст книги "Корабът на чумата"

40.

Ковач разбра, че е станало нещо лошо, когато се опита да се свърже с Том Северънс от борда на „Златно небе“ и не получи отговор. Телефонът дори не даваше сигнал. Тъй като радиото бе изключено по негова заповед, едва двадесет минути по-късно новината достигна до кораба чрез сателитно предаване. Над южна Европа бе забелязан метеор. Тежък приблизително около тон, той бе ударил малък остров близо до турското крайбрежие. Имаше предупреждение за цунами, но само един гръцки ферибот бе съобщил за вълна, която била няколко метра висока и не представлявала опасност.

Ковач знаеше, че не е бил метеор, а най-вероятно атомна бомба. Двамата пленници не лъжеха. Американските власти знаеха за плана им и бяха наредили ядрена атака. Светлината, видяна над Европа, сигурно бе от ракетата, доставила бойната глава.

Сърбинът спря звука на телевизора и прекъсна оживеното бърборене на говорителката. Трябваше да помисли над възможностите си. След като бяха изпратили хора на „Златно небе“, значи знаеха, че той се намира на кораба. Не, това не звучеше логично. Той бе на борда, защото бе заподозрял тяхното присъствие тук. Значи никой не знаеше местонахождението му. Следователно разрешението на проблема бе съвсем просто. Трябваше да убие двамата натрапници и да напусне кораба, когато спре в Ираклион на Крит.

– Но ще ме чакат там – промърмори той.

Който и да бе изпратил двамата американци на „Златно небе“, най-вероятно ЦРУ, щеше да изпрати други служители на пристанището да посрещнат кораба. Замисли се дали би могъл да се измъкне от засадата. После се запита дали си заслужава риска. По-разумно бе да спре кораба и да избяга с една от спасителните лодки. В Егейско море имаше хиляди острови, където да се скрие, докато планира следващия си ход.

Оставаше въпросът с пленниците. Дали да ги убие, или да ги вземе като заложници? Не се притесняваше от мъжа, който му приличаше на наркоман. Но нещо в жената му подсказваше, че е изключително опасна. По-добре да ги очисти и двамата, вместо да се тревожи, че ще му избягат.

Оставаше една последна подробност. Вирусът. Той живееше само една-две седмици в запечатан контейнер, така че нямаше да свърши никаква работа след бягството му. Пускането му щеше да зарази хилядата души на борда и ако имаха късмет, те щяха да го разпространят, когато се приберат у дома. Но не мислеше, че ще се получи. Корабът щеше да бъде поставен под карантина, а пътниците – изолирани, докато престанат да разпространяват заразата. Е, по-добре от нищо.

Ковач се надигна и тръгна по мостика. Нощта се бе спуснала и единствената светлина идваше от радарите и контролните табла. Дежурни бяха двама офицери и двама кормчии. Помощникът на Ковач, Леърд Бергман, пушеше на мостика.

– Искам да слезеш в пералнята и да пуснеш вируса ръчно – нареди му Ковач.

– Да не е станало нещо с предавателя?

– Нищо, за което да се притесняваш сега. Просто иди в пералнята и си свърши работата. После намери Ролф и елате при мен. Изчезваме от кораба.

– Какво става?

– Довери ми се. Ще ни арестуват веднага щом пристигнем на Крит. Това е единственият начин.

Един от офицерите внезапно извика:

– Откъде, по дяволите, се появи тоя и какви игрички играе? Повикайте капитана и включете алармата за катастрофа – заповяда той и се втурна към отсрещния мостик.

– Остани с мен – каза Ковач и двамата с Бергман се затичаха след офицера.

Огромен товарен кораб приближаваше с висока скорост към „Златно небе“. Приличаше на кораб-призрак с угасените си светлини, но пореше водата поне с двадесет възела. Офицерът извика към колегите си на мостика:

– Не го ли видяхте на радара?

– Беше на седемнадесет километра от нас, когато направих последната проверка – отговори младшият офицер. – А това беше само преди няколко минути, кълна се.

– Включи алармата.

Сирените на „Златно небе“ не произведоха желания ефект. Корабът продължи право напред, сякаш възнамеряваше да среже другия съд наполовина. Тъкмо когато изглеждаше, че катастрофата е неизбежна, носът на кораба зави рязко с висока скорост, каквато офицерът никога не бе виждал, и застана до „Златно небе“. Деляха ги само няколко метра.

Ковач си спомни докладите за голям кораб, минал нелегално през Коринтския провлак в нощта, когато отвлякоха сина на Хенли. Винаги бе подозирал, че двата инцидента са свързани. С инстинкта на плъх разбра, че идват за него. Влезе обратно в кабината, грабна една от радиостанциите и повика Ролф Стронг, третия, който бе пристигнал с него на борда.

– Ролф, Ковач е. Искам да разкарат всички от машинното и да се заключиш вътре. Никой няма право да влиза вътре. Убий всеки, който се възпротиви. Разбираш ли?

За разлика от Бергман, Стронг никога не задаваше въпроси.

– Разчиствам машинното и никой не може да влиза. Ясно.

Ковач извади пистолета от якето си и каза на Бергман:

– Излез и вземи шест-седем жени, без значение дали са пътнички или от екипажа. Доведи ги тук колкото се може по-бързо. Мини през каютата ми и донеси всички оръжия.

Преди Бергман да поиска обяснения, Ковач добави:

– Том Северънс е мъртъв, планът е провален, а хората, отговорни за това, се намират на онзи товарен кораб. Тръгвай!

– Да, сър.

Сърбинът заключи вратата на кабината, завъртя сребристия заглушител на пистолета и равнодушно застреля двамата служители и офицера. Изстрелите бяха допълнително приглушени от воя на сирените, така че вторият офицер разбра какво става чак когато видя труповете. Едва успя да вдигне очи към Ковач, преди две аленочервени петна да се появят на снежнобялата му униформена риза.

Ковач подозираше, че враговете от товарния кораб щяха да метнат въже на парахода, за да изпратят атакуваща група, затова бързо пристъпи към контролното табло. Имаше шайба за намаляване или увеличаване на скоростта и прост лост, с който да завърти руля.

Той завъртя парахода настрани от ръждясалия кораб. „Златно небе“ бе едва на няколко години и макар да бе построен повече за лукс и развлечения, отколкото за скоростни пътувания, сърбинът бе убеден, че щеше да успее да избяга от вехтото корито.

Потегли напред и го задмина, но само за секунди. Отсреща ускориха и изпълниха същия завой. Ковач бе изумен, че ръждясалата развалина можеше да се движи толкова бързо. Погледна контролното табло и видя бутон, на който пишеше „Аварийна скорост“. Натисна го и установи, че скоростта им се увеличава. Погледна през мостика и видя, че товарният кораб изостава. Ухили се доволно. Щеше да се нуждае от час-два да увеличи разстоянието между тях, преди да спре и спусне спасителната лодка, но това нямаше значение.

Сякаш искаше да си играе с него, товарният кораб също увеличи скоростта си и отново застана на около десет метра от „Златно небе“. Как, по дяволите, проклетото корито успяваше да вдигне такава скорост?

Учудването на Ковач бързо се превърна в ярост. Чу се кратък откос от автомат откъм коридора, последван от пронизителни писъци. Сърбинът се втурна към вратата и свали резето. Капитанът на кораба лежеше в локва кръв, а четирима офицери се бяха скрили под мостика. Сигурно се бяха опитали да нападнат Бергман при завръщането му. Зад тях помощникът на Ковач водеше седем обезумели от ужас жени.

– Вътре! Веднага! – изрева Ковач и размаха пистолета си към жените.

Те се придвижиха уплашено под зоркия поглед на Бергман. По бузите им се стичаха сълзи.

– Спрете веднага! – извика старшият офицер.

Сърбинът го простреля в лицето и затвори дебелата метална врата.

Сграбчи една от жените, тъмнокоса красавица, която позна като келнерка от ресторанта, и се втурна обратно към руля. Сложи я между себе си и атакуващия кораб. Трябваше да му послужи като щит, в случай че имаха снайперисти. Забеляза, че разстоянието се бе скъсило още повече.

– Мисля, че тази игра се нарича „Предизвикателство“ – промърмори той небрежно и завъртя свирепо руля. При тази скорост корабът реагира чевръсто. Носът му се завъртя и удари страната на товарния кораб със зверски писък от съдран метал. Ударът разлюля „Златно небе“ и Ковач едва се задържа на крака. Двата кораба се затъркаха един в друг. Дузина балкони пред най-скъпите каюти изпопадаха, а пътниците и екипажът бяха отхвърлени на палубата. Имаше доста ранени, но нищо по-сериозно от счупени кости.

Ковач отново завъртя руля рязко. Товарният кораб се завъртя синхронно, но този път остана на по-голямо разстояние. Капитанът му очевидно се страхуваше от нов удар.

Сърбинът не разбра какво точно го въодушеви, но внезапно реши да приключи всичко. Изостави позицията си зад руля, грабна един от убитите офицери и го изнесе навън, като го държеше за колана с едната ръка и за тила с другата, за да изглежда, че върви сам. Поспря за секунда, за да се увери, че го виждат от другия кораб. После преметна трупа през парапета.

Скри се зад него и не можа да проследи как тялото пада в морето, но бе сигурен, че враговете му го видяха. Знаеше, че не биха оставили невинен човек да се удави, и щеше да им е нужен поне час да го спасят. Ухили се на иронията, че щяха да се откажат от преследването, за да спасят мъртвец.

– Доклад за щетите – нареди Хуан, когато двата кораба се разделиха.

– Екипът действа – веднага отговори Макс.

След като не успяха да се свържат със „Златно небе“ по радиото, планът им бе да привлекат вниманието на екипажа и да общуват по високоворители. Собственикът на параходната компания вероятно участваше в заговора на Северънс, но надали всички офицери и служители бяха замесени. Ако можеха да ги уведомят защо Зелимир Ковач е на борда, щяха да сложат край на цялата история.

Кабрило очакваше капитанът на „Златно небе“ да се опита да избяга, но не бе предполагал, че ще направи катастрофа. Никой капитан на света не би изложил на риск кораба и екипажа си с подобна каскада. Имаше само един логичен извод.

– Ковач е превзел „Златно небе“ – каза той.

Макс го погледна и кимна леко.

– Да, това е единственото разумно обяснение. Как ще реагираме?

– Ще се изравним с него и ще спуснем абордажни куки. Не знам с колко души разполага, но мисля, че дузина от нас ще са достатъчни.

– Падам си по стила „капитан Блъд“.

– На абордаж, приятелю.

– Ако се опита отново да ни удари, хората ни може да пострадат.

– Твоята работа е да предотвратиш това – отвърна Кабрило.

Тъкмо се готвеше да нареди на Еди да подготви екип за абордаж, когато Хали извика:

– Току-що изхвърлиха човек през борда!

– Какво? – възкликнаха едновременно Макс и Хуан.

– Тип в тъмно яке изхвърли офицер през парапета.

– Кормчия, давай назад – нареди Хуан по интеркома. – Човек зад борда. Човек зад борда. Не е учение. Спасителният екип да слиза в гаража. Пригответе се за спускане на лодката.

– Играе мръсно – отбеляза Макс.

– Ние можем да играем и по-мръсно. Оръжейник, насочи камерите на оръдията към мостика на „Златно небе“. Искам образите на главния монитор.

След секунда кадрите се появиха на екрана. Тъй като пътническият параход бе много по-висок от „Орегон“, най-добрият ъгъл даваше камерата, монтирана на мачтата. Видяха ясно мостика. Пред илюминаторите стояха жени, очевидно заложнички, разположени така, че да попречат на снайперистите да нанесат удар. Зад руля бе сгушена някаква фигура, вероятно Ковач, а друга жена бе притисната към него.

– Не е глупав, Хуан. Не можем да рискуваме да стреляме по него, докато използва живи щитове.

– Председателю, Майк е. Вратите са отворени и сме готови за спускане.

Хуан погледна скоростта им, изчака за момент да намалят до безопасната и нареди на Троно и екипа му да тръгват. Надуваемата лодка полетя надолу по тефлоновата рампа и се удари в морето. Майк я завъртя надясно и се обади:

– Готови сме.

С помощта на топлинен детектор щяха лесно да открият офицера. Майк Троно бе работил като парашутист спасител, преди да се присъедини към Корпорацията, и бе изкарал медицинско обучение. Нямаше нужда „Орегон“ да стои до него.

– Кормчия, увеличи до деветдесет процента от предишната ни скорост. Ако завие, направи същото. Ако намали, не съкращавай разстоянието. Трябва да го заблудим, че не можем да го настигнем – нареди Хуан и забеляза въпросителния поглед на Макс. – Имаме нужда от малко време за организиране на спасителния екип. Не искам да принудим Ковач да реши, че трябва да продължи да изхвърля хора през борда.

Кабрило се преобличаше в каютата си, когато Хали му съобщи, че Майк е намерил офицера в морето, прострелян с два куршума. Хуан спокойно нареди да оставят лодката във водата, в случай че Ковач изхвърли жив човек от кораба. Обзе го дива ярост. Не му пукаше, че бяха загубили няколко минути в търсене на труп. „Орегон“ беше несравнимо по-бърз и нямаше начин да загубят „Златно небе“. Гневът му бе насочен към самия него. Невинен човек бе мъртъв, защото той бе действал като слон в стъкларски магазин. Сигурно имаше друг начин да залови Ковач и да освободи хората си. Просто трябваше да измисли по-добър план. Телефонът му звънна, той го грабна бързо и излая:

– Кабрило.

– Престани веднага – каза доктор Хъксли.

– За какво говориш?

– Тъкмо чух за случилото се и знам, че обвиняваш себе си. Искам да престанеш. Веднага след като е чул новината за унищожението на Еос, Ковач се е почувствал като приклещен плъх. Паникьосал се е. Затова уби офицера, а не заради нас. Говорили сме по тези въпроси хиляди пъти. Не си виновен, затова престани да се самообвиняваш. Ясно ли е?

Хуан въздъхна.

– Права си. Наистина се самообвинявам. Изпълнен съм с омраза към самия себе си.

– Знам. Точно затова ти се обадих.

– Благодаря ти, Хъкс.

– Хайде сега върви да го спреш, преди да е убил още някого. Тогава ще се почувстваш по-добре.

– Лекарско нареждане?

– Точно така.

Петнадесет минути по-късно Хуан стоеше на палубата редом с хората си. Раздели ги на две групи от по шест души. Еди водеше първата, а той – втората. За да запази контрола над парахода, Ковач щеше да има нужда от хора на мостика, както и в машинното – да попречат на екипажа да спре двигателите. Еди щеше да ги обезвреди. Хуан искаше да пипне Ковач лично.

Всички бяха облечени в черни прилепнали гащеризони над бронираните жилетки. Ботушите им бяха с меки гумени подметки. За всекиго имаше противогаз, защото смятаха да използват газови гранати. Щяха да осветят вътрешността на „Златно небе“, затова само един човек от всеки екип носеше очила за нощно виждане.

На борда на „Златно небе“ имаше много цивилни, затова Кабрило нареди да пазят всички освен терористите. Той самият носеше глок вместо обичайните си „ФН“, тъй като дори с половината заряд можеше да надупчи някого.

Абордажните куки бяха изстрелвани от съоръжение, което приличаше на пушка. Въжетата бяха изключително здрави и леки, което затрудняваше придвижването по тях. За целта всеки носеше специални ръкавици с механични щипци.

– Макс, чуваш ли ме? – попита Хуан в микрофона.

– Да.

– Добре, искам максимална скорост. И не забравяй да предупредиш Майк.

Силният вятър, предизвикан от ускорението, ги накара да присвият очи. „Златно небе“ бе на седем километра пред тях. С малките си светлинки приличаше на бижу на фона на тъмната вода. „Орегон“ се движеше с около двадесет възела по-бързо и стопи разстоянието.

– Ковач сигурно е побеснял – отбеляза Еди. – Дишаше му във врата.

– Председателю, изхвърли още един – съобщи Хали по радиото. – Този път жена и със сигурност жива.

– Майк, действай – извика Хуан. – Оръжейник, прати един откос с „Гейтлинга“ колкото се може по-близо до мостика. Покажи на Ковач, че следващия път, когато се появи там, ще го направим на парчета.

Бронираната плоча, прикриваща оръдието, се сгъна назад и то надникна от установката. От корпуса на „Орегон“ излетя огнено пламъче и куршумите се понесоха към „Златно небе“. Минаха толкова близо до мостика, че боята от металните парапети се напука и олющи, и засипаха морето пред парахода. „Златно небе“ незабавно се завъртя настрани, за да избегне атаката.

– Това го пораздруса – ухили се Еди.

Макс задържа „Орегон“ на около тридесет метра от другия кораб. Ковач се опита отново да ги удари, но Макс избягна нападението, като зави рязко.

– Макс, приготви се – каза Хуан. – Оръжейник, стреляй още веднъж, когато чуеш заповедта ми, но не удряй кораба.

Той изчака хората му да заемат позиция с абордажните пушки на парапета на „Орегон“.

– Прицелете се в главната палуба – нареди им той. – Макс, давай!

„Орегон“ се спусна към парахода и съкрати разстоянието наполовина за няколко секунди.

– Огън – извика Кабрило.

Оръдието изтрещя отново, а заедно с това изстреляха абордажните куки. Дванадесетте куки прелетяха над пролуката и се закачиха здраво. „Орегон“ се доближи още повече и почти докосна пътническия параход, за да улесни абордажния екип. Оръдието продължи да обстрелва мостика на „Златно небе“.