Текст книги "Корабът на чумата"

23.

Полетът на Кабрило и Линк до Филипините продължи малко повече от четиринадесет часа. Пътуването от столицата Манила до Тубигон, на остров Бохол в центъра на архипелага, който се състоеше от повече от седем хиляди острова, отне почти толкова дълго, макар разстоянието да не бе повече от петстотин километра.

Нямаха гарантиран транспорт на Бохол, затова първо отлетяха до близкия остров Сибу, където наеха солиден макар и не нов джип, и зачакаха ферибота. Той беше толкова вехт, че се накланяше наляво, макар нарочно да бе натоварен повече вдясно. Идеята за кратък сън бе унищожена от залепеното до тях ремарке, пълно с прасета, които страдаха от морска болест дори в тези тихи води. Вонята и квиченето им бяха достатъчни, за да събудят и мъртвите.

Два пъти по време на пътуването двигателите спряха да работят. Първият път продължи само няколко минути. Вторият – близо час, докато измъчен работник под зоркото око на ядосан инженер поправяше машините.

Тревогата дали ще оцелеят от пътуването разсея Кабрило от мрачните му мисли. Поне за известно време престана да се притеснява за съдбата на Макс. Но когато двигателите заработиха отново, мислите му се върнаха към приятеля му. Ироничното бе, че бащата на Хенли бе загинал във Филипините по време на Втората световна война.

Хуан знаеше, че Макс ще направи всичко възможно, за да защити и сина си, и Корпорацията. Притежаваше лоялност, с която и Свети Бернар би се гордял. Хуан само можеше да се надява, че ще се сдобият с достатъчно козове, за да осигурят свободата му. Не хранеше илюзии относно методите, с които Зелимир Ковач щеше да се опита да изтръгне информация. А ако Макс не издържеше и проговореше, животът му нямаше да продължи дълго. Тази мисъл упорито отказваше да напусне съзнанието му. В мига, когато светлините на Тубигон най-после се появиха, сателитният телефон на Кабрило иззвъня.

– Кабрило.

– Здрасти, Хуан, Линда е.

– Нещо ново?

– Нищо от Северънс, ако това имаш предвид.

– По дяволите. Да, това имах предвид.

Десет обаждания до лидера на „Отговорните“ и все още нищо. Хуан се бе представил за директор на охранителната компания, наета от Макс за спасяването на сина му. Беше говорил със секретарката достатъчно пъти, за да знае, че тя четеше любовни романи през обедната си почивка. Тя му се извиняваше всеки път, когато се обадеше, но продължаваше да го свързва с гласовата поща на шефа си. Хуан предложи на Северънс награда за връщането на Макс и когато това не предизвика реакция, започна да заплашва. Последното обаждане предупреди Северънс, че ако Макс не бъде освободен, Кабрило ще се заеме със семейството на лидера.

Заплахата беше нереална благодарение на Лангстън Овърхолт, но Северънс не знаеше това. Изглежда обаче не му пукаше.

– Какво има? – попита Кабрило.

– Кевин тъкмо приключи с Дона Скай. Тя не знае нищо.

– Сигурен ли е?

– Говорили цял час. Тя е просто актриса, привлечена в откачена секта. Прекалено известна е, за да бъде пряко замесена в нещо нередно. А и според клюкарските вестници Дона ще бъде заета със снимането на новия си филм поне през следващите четири месеца. Последното й гадже е на турне в Австралия с групата си, която според Мърфи е гола вода.

– Значи аз вероятно ще ги харесам – отбеляза Хуан, докато обмисляше информацията. – Ако Гил Мартел не е казал името й по време на разговора си със Северънс, значи трябва да е ставало дума за нещо друго. Би ли помолила Хали да провери записа още веднъж?

– Той подивя, когато му казах, че може да е сгрешил, и сам предложи да изслуша всичко отново.

– Кажи му, че ще получи допълнителна порция грог. Нещо друго?

– Еди се върна от Рим. Подслушваме яхтата на търговеца на оръжие, но засега няма нищо интересно.

Кабрило бе забравил напълно за мисията им.

– Добре. Дръж ме в течение. Ние с Линк сме на около три часа път от имението на „Отговорните“ във Филипините. Ще се чуем пак.

– Разбрано, председателю. Късмет.

Хуан затвори телефона.

– Цялата история с Дона Скай е безполезна? – попита Линк.

Облечен в черно, той приличаше на огромна сянка, седнала до Кабрило.

– Да. Не знае нищо.

– Е, бездруго не хранехме големи надежди. Жена като нея не може да изведе кучето си на разходка, без папараците да я последват.

– Линда каза същото – отвърна Хуан мрачно. – Трябваше да осъзная това.

– Ловим се за сламки от самото начало. Няма нужда да побесняваш сега. Ще видим накъде ще ни отведе разузнаването. Задънена улица или не, трябва да проверим всичко.

– Знам – съгласи се Хуан. – Просто…

– … този път става дума за задника на Макс – довърши Линк вместо него. – И се тревожиш.

Кабрило се насили да се усмихне.

– Меко казано.

– Слушай, човече, това е най-добрата ни следа засега. Тук е имало четиристотин „Отговорни“. Сега всичките са мъртви най-вероятно за да не разкажат какво са правили на острова. Ще открием онова, което ни е нужно, и ще си върнем Макс и сина му.

Хуан беше благодарен за думите му, но не се почувства по-добре. Това щеше да стане само след като Макс се върнеше на борда на „Орегон“, а Том Северънс и Зелимир Ковач бъдеха заковани към вратата на външен клозет.

Фериботът влезе в пристанището и се удари в дървения кей. След десет минути Линк запали двигателя на джипа и потегли по кея. Двамата с Хуан отвориха прозорците си бързо, за да разкарат вонята на прасета, просмукала се в джипа.

– Дотук добре – каза Хуан, като сложи крак на таблото.

Нави крачола си, свали изкуствения си крак, развърза войнишката си обувка и я свали заедно с чорапа. В петата на крака имаше малка дупчица. Той вкара малка отвертка в нея и я завъртя обратно на часовниковата стрелка. Вграденият в протезата механизъм отваряше прасеца, в който бяха прибрани два пистолета „Кел-Тек“.

Въпреки малкия си размер „Кел-Тек“ стреляше с триста и осемдесет калиброви куршуми. За тази мисия оръжейникът на „Орегон“ бе напълнил куршумите с живак. Когато куршумът се удареше в месо, живакът избухваше и раздираше тъканите наоколо. Удар в средата на тялото бе смъртоносен и дори леко докосване в рамото или бедрото можеше да откъсне крайник. Кабрило подаде единия пистолет на Линк и пъхна другия в колана на панталона си.

В протезата се криеха и малък блок пластични експлозиви и два детонатора, нагласени на пет минути. През годините Хуан беше открил, че когато металните детектори по летищата започнеха да пищят над протезата му и той навиеше крачол, за да покаже крака си, го пускаха да мине, като му се усмихваха със съжаление. Макар досега да не се бяха натъквали на издирващи бомби кучета, той беше готов и за подобен случай. Носеше малко шишенце с нитроглицеринови таблетки с обяснението, че сърцето му не е добре.

Пътят, който излизаше от града и водеше към хълмовете, не бе виждал нов асфалт от десетилетия. „Отговорните“ бяха пребивавали на отсрещния край на острова. Хуан и Кабрило взеха разстоянието за около час. Слънцето се издигна над хоризонта и разкри дъждовната гора и джунглата, които ограждаха пътя като изумруден тунел. Малкото селца, които подминаха, се състояха от няколко покрити със слама колиби и тенекиени бараки. С изключение на японската окупация през Втората световна война животът на острова не се бе променил от хиляда години.

Когато стигнаха на седем километра от целта си, Линк отби от пътя в гъст храсталак, където скриха джипа. Нямаха представа дали „Отговорните“ бяха оставили пазачи в имението и не искаха да рискуват напразно. Двамата с Кабрило отделиха няколко минути, за да довършат камуфлажа на джипа и да заличат следите от гумите. Макар да знаеха къде е скрит, не можеха да го видят от пътя. Хуан направи купчинка от малки камъчета, за да отбележи местоположението му.

Метнаха на гърба си пълните с оборудване раници и тръгнаха през джунглата. Слънцето изчезна, заменено от зеленикав блясък, който едва проникваше през гъстите корони на високите дървета. Цветът напомни на Кабрило за лунния басейн на „Орегон“ нощем, когато бяха включени светлините под корпуса.

Въпреки размера си Линк се движеше из джунглата с лекотата на пантера. Намираше и най-малките пролуки в гъстата зеленина, а краката му едва докосваха земята. Беше толкова тих и почти невидим, че жуженето на насекомите и крясъците на птиците не спряха за миг.

Кабрило вървеше зад него и непрестанно поглеждаше назад, за да провери дали ги следят. Въздухът беше толкова влажен, че дробовете му сякаш се пълнеха с течност при всеки дъх. По гърба му течеше пот, която се просмукваше и в лентата на бейзболното му кепе.

След два часа безмълвна разходка из джунглата Линк вдигна юмрук и се просна на земята. Кабрило го последва и запълзя до едрия тюлен. Намираха се в края на гората. Пред тях имаше открито поле, което се простираше на половин километър и се спускаше към морето по почти вертикален наклон сред ерозирали скали.

Слънцето беше зад тях и Кабрило не се притесняваше от отражения от бинокъла, докато оглеждаше околността. „Отговорните“ бяха построили метална сграда близо до скалите. Беше голяма като склад, с леко наклонен покрив, пригоден за дъждовния сезон. Прозрачни панели в покрива пускаха вътре разсеяна слънчева светлина. Нямаше прозорци. Стените бяха метални, боядисани с червена антикорозионна боя. Единствената врата на склада се отваряше към паркинга, който бе достатъчно голям за над петдесет коли. На около тридесет метра от склада имаше четири реда правоъгълни бетонни плочи. Кабрило преброи четиридесет празни плочи на ред.

Линк го потупа по рамото. Нарисува правоъгълник в пръстта и посочи склада. После нарисува втори правоъгълник и посочи бетонните плочи. Кабрило схвана идеята му. После Линк нарисува голям квадрат около цялото имение и посочи към откритото пространство.

Хуан заоглежда района през бинокъла и забеляза лека промяна в тревата, която вървеше в права линия, а после завиваше рязко на деветдесет градуса. Погледна Линк. Ветеранът от флотата постави ръба на ръката си на начертаната линия, показвайки, че според него навремето около полето е имало ограда. После повдигна крайчеца на очите си с пръсти.

Кабрило кимна в съгласие. Навремето това вероятно е било японски пленнически лагер. Оградата бе свалена преди години, а от килиите бяха останали само бетонните плочи. Той се зачуди дали „Отговорните“ бяха избрали мястото, защото вече е имало основа за сградата им.

Двамата наблюдаваха постройката още два часа, като си подаваха бинокъла, докато очите им започнеха да се изморяват. Нищо не се раздвижи с изключение на лекия ветрец, който разлюля високата до колене трева. Внезапно Хуан се надигна и изруга.

– Това е. Къщата е празна.

Гласът му прозвуча неестествено силен след дългите часове мълчание.

– Как можеш да си толкова сигурен? – прошепна Линк.

– Слушай – каза Хуан с тон, който издаваше, че е ядосан на самия себе си.

Линк наклони глава.

– Нищо освен океана, който се удря в основата на скалите.

– Точно така. Виждаш ли празните скоби на покрива? Тук трябва да е около тридесет и пет градуса, което означава, че в сградата е над четиридесет и пет. Навремето тези скоби са придържали огромни климатици. Свалили са ги, когато са напуснали имението. Освен ако сградата не е наполовина пълна с вода, пазачите не биха издържали в нея и час, да не говорим за седмиците, откак мястото е било напуснато.

Кабрило протегна ръка и помогна на Линк да се изправи. Макар да вярваха в логиката на разсъжденията му, приближиха предпазливо сградата. Металът бе достатъчно горещ, за да изгори пръстите на Хуан.

Извадиха пистолетите си и пристъпиха към вратата. Хуан остави раницата си на земята и извади гумена тръбичка. Уви я около топката на вратата, подаде единия край на Линк, а той задържа другия. Застанаха от двете страни на вратата и дръпнаха тръбичката. Вратата се отвори. Ако бяха заредили експлозиви зад нея, номерът на Кабрило щеше да ги задържи вън от обсега на взрива.

– Дори не е заключено – отбеляза Линк.

Хуан надникна вътре.

– Няма причина да е заключено. Погледни.

През стъклените панели на тавана нахлуваше достатъчно светлина, за да видят, че огромното помещение бе абсолютно празно. Ако вратата му не беше толкова малка, Хуан щеше да си помисли, че това е било хангар за самолети. Подът бе боядисан в сиво и беше безукорно чист. Когато влязоха вътре, усетиха лека миризма на белина.

– Май чистачките са ни изпреварили, а? – пошегува се Линк.

Кабрило замълча. Знаеше, че няма да намерят нищо срещу Северънс, което да им послужи като коз за връщането на Макс. „Отговорните“ бяха премахнали всички следи от това, което бе ставало в сградата. Климатиците бяха изчезнали, както и електрическата инсталация и водопроводът.

– Загуба на шибано време – изсумтя той отвратено.

Линк се наведе и се вгледа в пода.

– Бетонът е доста стар – каза той, като се надигна. – Предполагам, че е бил излят от японците, когато са построили лагера.

– Защо, по дяволите, са имали нужда от толкова голяма постройка? – зачуди се Хуан. – Теренът е прекалено хълмист за самолетна писта, така че не е хангар.

– Не знам. Някакъв склад.

– Фабрика – каза Хуан. – Обзалагам се, че са използвали пленниците си за робски труд. Знаем, че са го правили по всички земи, които са окупирали.

Линк докосна с пръст носа си.

– Обзалагам се, че си прав.

Хуан извади сателитния телефон, звънна на „Орегон“ и помоли дежурния да го свърже с Ерик Стоун, тъй като знаеше, че Хали се труди по записа.

– Какво става, шефе? – попита Ерик, когато вдигна телефона в каютата си.

– Направи ми една услуга. Провери японската окупация на остров Бохол във Филипините. Интересува ме дали са имали затвор или фабрики тук.

– Сега ли?

– Можеш да планираш атаката си върху честта на Джани Дал по-късно.

– Добре. Чакай една секунда.

Връзката беше толкова ясна, че чуха как Ерик затрака енергично по клавишите на компютъра.

– Открих нещо. Имало е затвор за местни престъпници, отворен през март 1943 година. Закрили го в деня, когато Макартър 1111
  Генерал Макартър – командващ американските войски в региона по време на Втората световна война; през 1945 г. приема на борда на „Мисури“ капитулацията на Япония. – Б.ред.


[Закрыть]се върнал, дванадесети октомври 1944 година. За затвора отговаряло поделение, наречено 731. Искаш ли да го проверя?

– Не – отговори Хуан.

В сградата беше четиридесет и пет градуса. Хуан потръпна, когато кръвта му внезапно застина.

– Знам какво е било.

Той затвори телефона.

– Мястото е било фабрика за смърт – каза Хуан на Линк. – Ръководено от поделение 731.

– Никога не съм чувал за тях.

– Не съм изненадан. За разлика от немците, които се извиниха за геноцида, японското правителство никога не призна военните си престъпления, особено тези на поделение 731.

– Какво са правили?

– По време на окупацията в Китай построили безброй фабрики и лаборатории, където се трудели над биологичните оръжия на Япония. Смята се, че поделение 731 и други като него са избили повече хора отколкото концлагерите на Хитлер. Експериментирали върху затворници, като ги подлагали на всеки познат на човечеството вирус. Предизвикали зарази от чума, тиф и антракс в няколко китайски града. Понякога използвали самолети, които обсипвали терена със заразени въшки. Любим номер бил да заразят питейната вода в града.

– И са се измъкнали безнаказано?

– Да. Друго тяхно занимание било да определят въздействието на оръжия и експлозиви върху човешкото тяло. Прострелвали, взривявали или изгаряли стотици жертви наведнъж. Гарантирам ти, че поделение 731 е изпробвало всяко възможно мъчение, за което успееш да се сетиш. Спомням си един експеримент, при който обесили затворници с главата надолу, за да проверят колко време ще им е нужно да умрат.

Линк пребледня под абаносовата си кожа.

– И това място е било една от лабораториите им? – попита той, като се огледа наоколо.

Хуан кимна.

– А местните филипински затворници са били опитните им плъхове.

– Мислиш ли това, което аз си мисля?

– Северънс е избрал мястото по определена причина?

– Използването на отрова на борда на „Златна зора“, след като хората му са работили в стара фабрика за биологични оръжия, не е съвпадение. Просто подхвърлям идея, но възможно ли е всички те да са се заразили от нещо, останало от японците?

– Нямаше да убие екипажа по същото време – отвърна Кабрило. – Помислих си за това веднага след като Ерик спомена поделение 731. Но не, трябва да е било нещо, което те са създали тук.

– Смяташ ли, че е разумно да се мотаем наоколо без защитни костюми и скафандри?

– Няма проблеми – уверено отговори Хуан.

– Човече, бих се зарадвал на хирургична маска и чифт гумени ръкавици – промърмори Линк.

– Изпробвай йога техниките на Линда и дишай през очите.

Двамата мъже светнаха фенерите си и огледаха всеки сантиметър от сградата. На пода нямаше дори опаковка от дъвка.

– Няма нищо – призна Хуан.

– Не бързай толкова.

Линк заоглежда задната стена на склада. Почука по една от стоманените подпорни греди. После сложи ръка на металната обшивка. Беше гореща, но не нажежена. Само по себе си това не доказваше нищо, тъй като слънцето може би не огряваше пряко мястото, но все пак бе окуражителен знак.

– Какво откри? – попита Хуан.

– Просто идея. Ела тук.

Той се завъртя и тръгна към вратата, като броеше крачките си.

– Деветдесет и осем, деветдесет и девет, сто – каза Линк, когато стигна до отсрещната стена. – Тридесет сантиметра на крачка, значи дотук сградата е дълга тридесет метра.

– Чудесно – изсумтя Хуан без ентусиазъм.

– Ела с мен, Тома Неверни – каза Линк и го изведе навън.

Тръгна покрай външната стена, като отново броеше всяка крачка.

– Деветдесет и осем, деветдесет и девет, сто, сто и една.

– Ти нарочно си скъси крачката – каза Хуан.

– Докосни стената – отвърна Линк, знаейки какво щеше да открие председателят.

Хуан бързо отдръпна пръстите си. Металът бе изгарящо горещ. Той погледна въпросително.

– Колоните, които видяхме от другата страна на стената, не са подпорни. Металът е прекалено тънък.

– Сигурен ли си?

– Обучението на тюлените, приятелю. Учат ни как се строят сградите, за да знаем как да ги взривим. Това тук е фалшива стена, а зад нея има метър празнина.

– За какво, по дяволите?

– Хайде да разберем.

Върнаха се в горещия склад. Линк извади сгъваем нож от раницата си. Забучи острието в металната обшивка, като проряза тънката стомана сякаш бе хартия. Направи огромна цепнатина до пода. После започна да реже енергично, а Хуан настръхна от противния звук.

– „Емерсън 7“ – каза Линк, като вдигна гордо ножа, по чието острие нямаше и следа. – Прочетох за него преди няколко години и не повярвах на рекламата. Но сега вярвам.

Той срита съдрания метал и влезе в тайната стаичка. Лъчът на фенера му разкри…

– Нищо. Празно е. Също като останалата част от проклетото място – каза Линк разочаровано.

– Мамка му.

Тръгнаха заедно из тясното помещение, като внимателно оглеждаха всеки сантиметър. Жегата беше непоносима.

Внезапно нещо привлече вниманието на Линк. Той се наведе и леко прокара пръсти по боядисания цимент. Ухили се широко и вдигна очи към Кабрило.

– Какво откри?

– Този цимент е нов. Не целият под, а само тази част.

Хуан също го забеляза. Част от пода, дълга около три метра и широка колкото тайната стаичка, беше много по-гладка и не изглеждаше толкова вехта.

– Какво мислиш? – попита Хуан.

– Идеално място за стълбище към мазето. Размерът е подходящ.

– Хайде да проверим.

Хуан зарови из раницата и извади пластичния експлозив. Насочи взрива надолу и вкара детонатора. Погледна бързо Линк, за да се увери, че е готов, и активира детонатора.

Излетяха от тайното помещение и спринтираха към вратата на склада. Линк я отвори широко и изминаха около петдесет метра навън, преди да се обърнат назад.

Експлозията беше приглушен трясък, който разби прозорците на покрива и изпълни склада с гъст циментов прах.

Докато чакаха праха да се слегне, Хуан изпита смътно предчувствие, от което гърбът му настръхна. Завъртя се и внимателно огледа джунглата. Блясъкът на светлина върху отразителна повърхност бе единственото предупреждение, от което се нуждаеше. Бутна Линк настрани и се метна на земята в мига, когато куршуми от различни пушки изсвистяха във въздуха над мястото, където бяха преди част от секундата. Добре прикритите стрелци смениха на автоматичен откос и обсипаха паркинга, където смятаха, че са Линк и Кабрило.

Двамата мъже бяха безнадеждно изложени на куршумите и ако не намереха бързо прикритие, щяха да умрат през следващите няколко секунди. Втурнаха се обратно в склада.

Хуан стигна първи до мястото на взрива. Бетонът бе разбит, а в средата на пода имаше голям кратер, който миришеше на експлозив. Но количеството С–4, който бяха заложили, очевидно бе малко. Плочата бе прекалено дебела. Кабрило насочи лъча на фенера си над кратера и не видя нито едно място, където да са направили пълен пробив. Поражението го накара да се намръщи.

В металната стена на сградата се появиха дупки от куршуми. Хуан се завъртя, без дори да осъзнае, че вече бе извадил пистолета си. Стрелците стояха от двете страни на вратата. Той изстреля три куршума, но нито един от мъжете не помръдна.

Линк скочи покрай него и се приземи в центъра на кратера. Когато краката му се удариха в бетона, под него се отвори огромна дупка и той изчезна в земята. Теглото му се оказа достатъчно тежко да разбие плочата. Хуан се метна в тъмната дупка и усети, че ветрецът, който духаше от дълбочината, носеше студената миризма на смърт.