Текст книги "Корабът на чумата"

28.

Всеки път, когато Хуан примигнеше, имаше чувството, че по очите му преминава груба шкурка. Огромното количество кафе дразнеше стомаха му, а болкоуспокоителните, които бе погълнал, въобще не успяха да се справят с главоболието. Нямаше нужда да се поглежда в огледалото, за да знае, че е блед като мъртвец, сякаш кръвта се бе отцедила от тялото му. Прокарвайки ръка по главата си, установи, че дори косата го болеше, ако подобно нещо бе възможно.

Вместо да го освежи, както обикновено, вятърът в предното стъкло на моторницата го караше да потръпва въпреки топлината. На задната седалка до него лежеше Франклин Линкълн. Устата му бе отпусната и той похъркваше кротко. Красавицата, която ги бе отвела от „Орегон“ до Монте Карло четиридесет и осем часа по-рано, имаше почивен ден, а Линк не се интересуваше от заместничката й.

Единственото нещо, което поддържаше Хуан сега, бе яростта му към Линда и Марк, пренебрегнали заповедта на Еди да напуснат „Златно небе“, преди корабът да замине от Истанбул. Двамата упорито продължаваха да търсят доказателства за плана на „Отговорните“ да заразят кораба.

Кабрило щеше да им се накара, когато ги видеше отново, а после да увеличи заплатите им за проявената самопожертвувателност. Гордееше се страхотно с екипа си. Мислите му се върнаха на Макс Хенли и настроението му се развали още повече. Все още не бяха получили отговор от Том Северънс и всяка изминала минута го караше да мисли, че никога нямаше да получат, защото Макс е вече мъртъв. Хуан не си позволяваше да изрече мислите си на глас и изпитваше вина, че дори разсъждаваше по въпроса, но не можеше да се отърве от лошите предчувствия.

Луксозната яхта на Иван Кериков се бе върнала в пристанището и „Орегон“ бе спуснал котва на около миля от брега. Когато разглеждаше кораба си, понякога Хуан си мислеше колко ли е бил красив в добрите си години. Имаше идеални пропорции, а многобройните му кули му придаваха екзотичен вид. Представяше си как, боядисан и разчистен от боклуците по палубите, корабът се носеше гордо из северните части на Тихия океан, където навремето бе превозвал дървен материал. Но сега видя само покрития с ръжда корпус, олющената боя и увисналите около крановете кабели, които приличаха на паяжини. „Орегон“ изглеждаше вехт и скапан и нищо по него не блестеше, дори пропелерът на спасителната лодка.

Елегантното такси спря до стълбата. Морето бе спокойно, а шофьорката – изключително опитна, така че не си направи труда да нагласи гумените брони. Хуан потупа крака на Линк и едрият мъж се събуди.

– Моли се да се върна на същото място в съня си – ухили се Линк, като се прозя широко. – Тъкмо се бях заиграл с Анджелина Джоли.

Хуан му подаде ръка, за да му помогне да се изправи.

– Толкова съм уморен, че никога вече няма да мога да мисля за секс.

Взеха саковете си, благодариха на младата жена и се заизкачваха по стълбата. Докато стигнат до върха, Хуан имаше чувството, че покоряват Еверест.

Доктор Хъксли ги очакваше на палубата заедно с Еди Сенг и Ерик Стоун. Усмихваше се на Хуан щастливо и почти подскачаше от радост. Еди и Стоуни също се хилеха. За момент Хуан си помисли, че имаха новини от Макс, но щяха да му ги съобщят, когато им се бе обадил от летището в Манила.

Джулия обви ръце около врата му и извика въодушевено:

– Хуан Родригес Кабрило, ти си шибан гений!

– Не че не съм съгласен, но напомни ми с какво съм се проявил този път.

– Ерик откри в интернет база данни за клинописа въз основа на проучвания в университет в Англия. Успя да преведе надписите на плочите, снимани с телефона ти.

Кабрило им бе изпратил снимките от летището в Манила.

– Компютърът ги преведе – поправи я Ерик скромно. – Аз не говоря и дума санскритски.

– Все пак е вирус – въодушевено продължи Джулия. – От това, което успях да отгатна, става дума за форма на грип, но науката не е виждала нещо подобно досега. Има елемент на кръвоизливи като ебола и марбург. Най-доброто е, че според мен Джанике Дал има естествен имунитет, защото, когато вирусът е избухнал за първи път, корабът се е намирал там, където е родена. Вярвам, че тя е потомка на тогавашния му екипаж.

Хуан се замая от потока думи.

– За какво говориш? Кораб? Какъв кораб?

– Ноевия ковчег, разбира се.

Кабрило примигна тъпо, после вдигна ръце като боксьор, който се предаваше.

– Ще се наложи да започнеш от самото начало. Но първо имам нужда от душ, питие и малко храна. Дай ми двадесет минути и после ще се видим в Конферентната зала. Кажи на Морис, че искам портокалов сок, половин грейпфрут, яйца „Бенедикт“, препечени филии и от онези картофи, които подправя с пелин.

Беше почти време за вечеря, но тялото му копнееше за закуска. Той се завъртя да тръгне, но погледна Джулия през рамо.

– Ноевия ковчег?

Тя кимна като малко момиченце, което си умираше да сподели тайната си.

– Трябва да чуя това – ухили се Хуан.

След половин час Хуан бе омел закуската си и стомахът му бе доволен. Приливът на енергия го съживи достатъчно, за да изслуша доклада на Джулия. Първо спря поглед върху Еди, който бе направил превода.

– Добре. Давай отначало.

– Няма да те отегчавам с подробности по увеличаването на снимките или издирването на информация за клинописа. Надписите, които откри, са изключително стари.

Кабрило си спомни, че си бе помислил същото, и махна на Ерик да продължи.

– Възложих задачата на компютъра. Цели пет часа нагласях програмите, за да започнат да дават разумни резултати. Алгоритмите бяха доста сериозни и почти ми се наложи да престъпя правилата на логиката. След като компютърът започна да схваща нюансите, стана малко по-лесно. Пооправих още някои неща и Приятелчето изплю цялата история.

– Историята на Ноевия ковчег?

– Може и да не знаеш това, но епичната история на Гилгамеш, разчетена от клинописи от английски аматьор през деветнадесети век, разказва за потоп хиляда години, преди той да се появи в еврейските текстове. Много култури по света имат легенди за потопа. Антрополозите вярват, че тъй като човешката цивилизация се е развила в крайбрежните райони и до големи реки, заплахата от страшни наводнения е била използвана от крале и жреци, за да държат хората в подчинение – започна Ерик, като нагласи очилата си.

– Според мен вълните цунами са в основата на много от тези истории. Без писменост историите били предавани от уста на уста и обикновено украсявани, така че след едно-две поколения не ставало дума само за гигантска вълна, помела селата, а за световен потоп. Всъщност…

Кабрило го прекъсна.

– Запази лекцията за по-късно. Засега ми разкажи онова, което откри.

– О, разбира се. Съжалявам. Историята започва с наводнение, но не с внезапно надигане на вода или силен дъжд. Надписите по плочите разказват как водата в морето, до което живеели, се надигала с около тридесет сантиметра на ден. Близките селца се изнесли в по-високи земи. Нашите хора повярвали, че приливът никога няма да спре, и решили, че единственият начин да оцелеят е да построят огромна лодка. По никакъв начин не е била толкова голяма, колкото Ноевия ковчег, описан в библията. Просто не са разполагали с подобна технология.

– Значи не говорим за Ной?

– Не, макар че сходствата са зашеметяващи, а и е възможно хората, които са описали случката, да са дали основата на ръкописа за Гилгамеш и библейската история.

– За кои времена говорим?

– Пет хиляди и петстотин години преди Христа.

– Това звучи доста точно.

– Да, защото има физически доказателства за потоп точно както е описан на плочите. Случил се е, когато земната дига до днешния Босфор се сринала и наводнила това, което дотогава било вътрешно море, двеста метра по-ниско от Средиземно море. Сега наричаме този район Черно море. Морските археолози потвърждават, че по древните му брегове живеели хора. Била нужна цяла година, за да се напълни морският басейн, и те преценяват, че в сравнение с водопадите, получили се в Босфора, Ниагара би изглеждал като нежно поточе.

Кабрило се впечатли.

– Нямах представа.

– Това бе потвърдено едва през последните няколко години. Говореше се много, че в тази катастрофа е произходът на историята за библейския потоп, но учените и теолозите не са съгласни с хипотезата.

– Изглежда, че спорът още не е приключил, като се има предвид какво открихме – прекъсна го Хуан, когато внезапно се сети нещо. – Писмеността, която открихме, произхожда от Месопотамия и Шумер, а не от Черно море.

– Както вече казах, това е много ранна форма на писменост и вероятно е била донесена на юг от хората, напуснали района на Черно море, и заимствана от другите цивилизации. Повярвай ми, председателю, плочите, които намери, ще променят фундаментално схващанията ни за древната история.

– Вярвам ти. Продължавай.

– Добре. Значи хората от крайбрежието сметнали, че надигането на водата никога няма да спре. Както казах, изминала цяла година до изравняването на наводнението с морското ниво, така че разбирам как са стигнали до подобен извод. Освен това са написали, че подир многото бегълци се разпространили безброй болести.

Доктор Хъксли го прекъсна.

– Същото виждаме и днес в районите с бегълци – дизентерия, тиф и холера.

Ерик продължи разказа си.

– Вместо да се присъединят към масовото бягство, те срутили сградите в едно-две селища, за да построят лодка, достатъчно голяма да побере четиристотин души. Не споменават размерите й, но казват, че дървеният корпус бил облепен със смола, а после облечен в медена обшивка. Това се случило в самото начало на медната ера, така че районът трябва да е бил доста богат, за да имат достатъчно метал да покрият корпуса на кораб с такъв размер. Качили на него говеда, прасета, кози, овци, пилета и достатъчно фураж, който да ги изхрани в продължение поне на месец.

– Според мен корабът им е трябвало да бъде поне сто метра дълъг, за да побере всичко това – обади се Хуан.

– Компютърът е съгласен с теб. Неговата преценка бе сто и шест метра. Вероятно е имал три палуби, като животните са били на най-долната, запасите – в средата, а хората на най-горната.

– А как се е движил корабът?

– С платна.

Кабрило вдигна ръка.

– Платната се появяват две хиляди години след периода, за който говорим.

Ерик погледна лаптопа пред себе си.

– Ето ти директния превод: „Между два здрави пилона, завинтени на палубата, бе опънато платно от животински кожи, за да улавя вятъра.“ Това ми звучи точно като платно.

– Проклет да съм. Продължавай.

– По-късно водата се надигнала достатъчно, за да подкара кораба, и те потеглили на път. Иронично, защото сигурно са започнали пътешествието си малко преди нивото на водата да се стабилизира. В противен случай никога нямаше да се измъкнат от Черно море. Както и да е, останали в морето много повече от месец. На местата, където се опитвали да спрат, не могли да намерят прясна вода или били нападани от хора, които вече живеели там. След пет лунни месеца, безброй бури и загубата на двадесет души корабът най-после се заклещил в плитчина, откъдето не могли да го освободят.

– Къде?

– Районът е описан като „свят от скали и лед“. Джулия се наведе напред, за да привлече погледа на Хуан.

– Тук ние с Ерик започнахме да разсъждаваме логично.

– Добре. Къде?

– Северна Норвегия.

– Защо Норвегия?

Ерик отговори:

– Ти намери плочите в място, използвано от японското поделение 731 за усъвършенстване на биологични оръжия. Японците си падали страхотно по този вид проучвания, за разлика от съюзниците им, които предпочитали да извършват масовите убийства с химикали.

– Нацистите ли имаш предвид?

– Кой друг би им дал плочите?

Хуан разтърка очи.

– Задръж. Нещо ми убягва тук. Защо поделение 731 би се заинтересувало от старите плочи на древен кораб?

– Болестта – отговори Джулия. – Онази, която избухнала на кораба след като спрели на сушата. Описана е подробно. Доколкото разбирам, става дума за пренасяна по въздуха зараза от треска с кръвоизливи, подобна на грип. Избила половината население, преди да затихне. Интересното е, че много малко от оцелелите можели да имат деца. Няколко от тях се смесили с местните жители и създали деца, но вирусът направил повечето стерилни.

– Ако японците са търсили начин да се справят с Китай – обади се Ерик, – определено биха се заинтересували от подобно заболяване. Джулия и аз мислим, че освен плочите немците са им предали и мумифицираните тела, които са открили заедно с кораба.

– Аха. Сега загрявам. Ако японците са получили плочите от немците, предполагате, че са намерени в Норвегия, защото Германия е окупирала страната още през 1940 година.

– Точно така. „Страна от скали и лед“ може да бъде описание и на Исландия или части от Гренландия, но немците никога не са ги владели. Финландия е била в ръцете на руснаците, а Швеция е запазила неутралитет през войната. Предположихме Норвегия и по-точно фиордите на северния бряг, които са слабо населени и почти неизследвани.

– Чакай малко. Джулия, на палубата спомена, че Джанике има имунитет срещу заболяването?

– Колкото повече разсъждавам по въпроса, толкова повече не мога да открия категоричен отговор защо не се е заразила, след като всички други на борда на „Златна зора“ загинаха. Заболяването, споменато в древния разказ, се пренася по въздуха. И ако то е в основата на разработения от „Отговорните“ вирус, тя все пак е вдишвала заразен въздух, макар да е получавала допълнителен кислород. Но ако предците й са били изложени на вируса и са оцелели, възможно е тя да носи антитела в ДНК-то си. Фактът, че е от малко градче в северна Норвегия, само потвърждава хипотезата ни.

– Можеш ли да й направиш проба за вируса? – попита Хуан.

– Разбира се, ако разполагах с проба от вируса.

Кабрило се опита да потисне прозявката си.

– Съжалявам. Имам нужда от сън. Мисля, че все още ни липсва парченце от мозайката. Да предположим, че немците са намерили кораба и са превели надписите. Научили са за ужасното заболяване, но не се интересували от него. Японските им съюзници обаче се интересували, затова германците го изпратили в Япония, по-точно на Филипините, където поделение 731 провеждало експериментите си. Не знаем дали са успели да го усъвършенстват, но можем да предположим, че не са, тъй като в историческите книги не се споменава нищо по въпроса.

Джулия и Ерик кимнаха.

– Но как стигаме до успеха на „Отговорните“? След като японците са се провалили преди шестдесет години, как Северънс и бандата му са успели?

– Мислихме по въпроса – призна Еди, – но не открихме никаква връзка освен факта, че основателят им, доктор Лайдъл Купър, е бил водещ изследовател в областта на заразните заболявания. Използвали са същите помещения като японците през войната, така че е възможно да са знаели за работата им върху вируса. Но просто не знаем как са го направили.

– Следващият въпрос е: защо? – каза Хуан. – Използвали са вируса или подобен на него, за да убият всички пътници на „Златна зора“. Какво планират да направят с него сега? – той изпревари отговора на Ерик и добави. – Знам, че за тях най-ужасната криза на планетата е нарастващият брой на населението, но пускането на вирус, който да избие цялото човечество, или поне болшинството, ще създаде такъв хаос в света, че цивилизацията никога няма да се съвземе.

– Ами ако не им пука? – попита Ерик. – Имам предвид, ами ако искат цивилизацията да се срути? Чел съм за тези хора. Не разсъждават рационално. Никъде в проповедите им не се споменава за връщане към средните векове, но може точно това да е целта им. Край на промишлеността и връщане към земеделието.

– Но защо нападат пътнически кораби? – зачуди се Хуан. – Защо просто не пуснат вируса във всеки голям град в света и да приключат?

Ерик се накани да каже нещо, но бързо затвори уста. Нямаше логичен отговор. Кабрило се надигна.

– Наистина оценявам работата, която сте свършили. Знам, че това ще ни помогне да предотвратим безумията на „Отговорните“, но сега просто трябва да поспя малко. Казахте ли на Еди всичко това?

– Разбира се – отговори Джулия.

– Добре. Помолете го да се обади на Овърхолт и да му разкаже цялата история. Не знам какво Ланг би могъл да направи в този момент, но искам ЦРУ да е наясно с положението. Марк и Линда ще докладват ли скоро?

– Не си взеха сателитен телефон, затова трябва да използват този на „Златно небе“ – отговори Ерик. – Линда каза, че ще ни звъннат след около три часа.

– Добре. Обясни й, че искам двамата с Марк да изчезнат от кораба дори ако им се наложи да откраднат спасителна лодка или да скочат през борда.

– Да, сър.

Хуан си помисли, че едва бе положил глава на възглавницата си, когато телефонът звънна.

– Кабрило.

Езикът му бе залепнал за небцето, а мъждивата вечерна светлина през прозорците раздразни очите му като силен прожектор.

– Шефе, Хали е. Мисля, че трябва да слезеш в оперативния център да видиш нещо.

– Какво има? – попита той, като спусна крака от леглото и стисна телефона между ухото и врата, за да постави протезата си.

– Мисля, че ни викат на изключително ниска честота.

– Тя не се ли използва от военните за разговори с подводниците?

– Вече не. Двата предавателя, които използваха, бяха демонтирани преди една-две години. Освен това те предаваха на седемдесет и шест херца, а този сигнал идва на сто и петнадесет.

– Какъв е източникът? – попита Хуан, като нахлузи панталона.

– Още не разполагаме с достатъчно данни, за да определим местоположението му. А заради естеството на предаването на ИНЧ може и никога да не го узнаем.

– Добре. Ще бъда при теб след няколко минути.

Той навлече каквото още намери, без да си направи труда да обува чорапи, и си изми зъбите набързо. Според часовника бе спал три часа. Струваха му се три минути.

Влизането в оперативния център винаги подобряваше настроението на Кабрило. Наслаждаваше се на елегантния дизайн, на тихото бръмчене на компютрите и на мисълта за цялата мощност, която бе контролирана оттук – не само революционните двигатели на „Орегон“, но и свирепата огнева мощ, която корабът можеше да изстреля за секунди. Хали го чакаше с чаша димящо кафе. Кабрило му благодари и отпи от горещата течност.

– Е, така е по-добре – каза той и остави чашата си до монитора на Хали. – Кажи с какво разполагаш.

– Както знаеш, компютърът сканира автоматично всички честоти. Когато улови нещо, предавано на ИНЧ, спира, за да запише сигнала. Уведоми ме веднага след като разпозна началото на думата. Ето какво бе изпратено до момента, когато дойдох тук.

Той завъртя плоския монитор леко, за да покаже на Кабрило изписаната на него дума: „Орегон“.

– Това ли е всичко? – разочаровано попита Хуан.

– Вълните на ИНЧ са изключително дълги, над четири хиляди километра. Дължината им позволява да обиколят земното кълбо и да проникнат дълбоко в океана. Предавателят превръща земята в гигантска антена. Недостатъкът е, че е нужно дълго време да изпратиш нещо и подводниците не могат да отговорят, защото нямат собствен предавател. Точно по тази причина военните изоставиха системата. Прекалено неефикасна е.

– Напомни ми защо подводниците не могат да носят предаватели.

– Само антената е дълга над петдесет километра. И макар сигналът да е само осем вата, ще използва повече електричество, отколкото реакторът на подводницата може да произведе. Най-сериозната причина е, че предавателят трябва да се намира в район с изключително ниска земна проводимост, за да се избегне поглъщането на радиовълните. В света има само няколко места, откъдето можеш да изпратиш съобщение по ИНЧ, а подводницата определено не е едно от тях. Прегледах дневниците – продължи Касим – и открих, че в десет часа снощи е имало друго съобщение по ИНЧ. Състоеше се само от случайно подбрани единици и нули. Мога да опитам да го дешифрирам, ако е код, но не съм голям оптимист.

Буквата Т се появи на екрана на Хали, последвана шестдесет секунди по-късно от О.

– По-лошо е от ваденето на зъб – изсумтя Хуан. – Кой освен нас има антени ИНЧ?

– Единствено руснаците. Използват ги само за връзка с подводниците в много дълбоки води и на далечно разстояние.

– Значи ако нашите са били демонтирани, трябва да са руснаците. Чудя се дали това има нещо общо с подслушването на Кериков.

– Ще знаем след минута – отвърна Хали, после добави. – Е, след десет или петнадесет минути.

Зачакаха търпеливо, приковали погледи в монитора, където се появяваше по една буква в минута. Засега разполагаха с „Орегон тук“. След няколко минути, Хуан се вторачи втрещено в екрана. Цялото съобщение гласеше: „«Орегон», тук е Макс.“

– Какво има? – попита Хали.

– Макс е. Хитрото копеле. Открил е начин да се свърже с нас по ИНЧ.

Хали внезапно изруга. Отвори друго прозорче на компютъра и измъкна от архива записа от подслушвателя, който бяха инсталирали в кабинета на Гил Мартел. Защо не го видях веднага? – изсумтя той, ядосан на самия себе си.

„АЗ НЕ… (1:23) ДА… (3:57) ЗА ДОНА СКАЙ… (1:17) АКТИВИРАНЕ НА ИН… ЧА… (:45) КЛЮЧ… (1:12) УТР(Е)… (3:38) ТОВА НЯМА ДА Е… (:43) МИ-НУ(ТА)… (6:50) ДОВИЖДАНЕ (1:12)“

– Какво не виждам? – попита Хуан.

– Четвъртата група думи. Активиране на ИНЧ. „Отговорните“ си имат собствен предавател.

– За какво, по дяволите? – озадачи се Хуан, после си отговори сам. – Ако пускат отровата на пътнически кораби, предавателят ще им позволи да синхронизират атаката по целия свят.

Кабрило трудно издържаше бавното пристигане на съобщението на Макс, а и умираше за сън.

– Хали, това ще отнеме часове. Връщам се в каютата. Събуди ме, когато получиш всичко. Искам да определиш и къде се намира предавателят. Това е задача номер едно. Накарай Ерик да ти помогне.

Той се завъртя към компютъра и добави сякаш Макс Хенли можеше да го чуе.

– Не знам как успяваш, приятелю, но си голяма работа.