Текст книги "Корабът на чумата"
Автор книги: Clive Cussler
Соавторы: Джак Дю Брул
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 28 страниц)
34.
– Агенти на ФБР са нахлули в имението в Бевърли хилс – извика Том Северънс с разтреперан глас, влизайки в подземния апартамент на Лайдъл Купър.
Купър, който лежеше на канапето, бързо се надигна.
– Какво са направили?
– ФБР е в къщата ми, в щаба ни – повтори Северънс. – От няколко минути. Секретарката успя да ми звънне по сателитния телефон. Имали съдебна заповед за претърсване и конфискация на всичките ни финансови документи, както и на списъците с членовете. Освен това имали заповед да арестуват мен и Сюзън по подозрения в данъчни измами. Слава богу, Сюзън е със сестра си във вилата ни в Биг Беър, но е само въпрос на време да я намерят. Какво ще правим? По петите ни са, Лайдъл. Знаят всичко.
– Успокой се! Не знаят нищо. ФБР използва гестаповска тактика, за да ни сплаши. Ако знаеха за плана, щяха да арестуват всички в Калифорния, да координират действията си с турските власти и да ни нападнат тук.
– Всичко се разпада, усещам го – възрази Северънс, като се отпусна тежко на стола и зарови глава в ръцете си.
– Стегни се. Няма нищо страшно.
– Лесно ти е да го кажеш – отвърна Северънс кисело като раздразнено дете. – Теб не те преследват. Ще изчезнеш в сенките, а аз ще опера пешкира.
– По дяволите, Том, послушай ме. ФБР няма представа какво се опитваме да постигнем. Възможно е да имат подозрения, че планираме нещо, но не знаят какво. Просто опипват почвата, нали така се казва? Използват съдебна заповед за конфискация на документите ни с надеждата да открият нещо уличаващо. Ние с теб знаем, че няма да намерят нищо такова. От самото начало внимавахме документацията ни да е в ред. Организацията ни е непечеливша, затова не плащаме данъци, но редовно попълваме декларации за данъчните. Вие сте плащали личните си данъци, нали?
– Разбира се.
– Тогава престани да се тревожиш. В къщата няма нищо, което би могло да ги доведе тук. Могат да надушат нещо на Филипините, но ще обясним, че сме имали там клиника за семейно планиране. Затворили сме я, защото не е привличала никакви посетители. На Филипините има силно католическо влияние, така че няма да прозвучи странно.
– Но помисли в какъв момент ни атакуват. Непосредствено преди пускането на вируса.
– Просто съвпадение.
– Мислех, че не вярваш в съвпадения.
– Не вярвам, но в този случай съм сигурен. ФБР не знае нищо, Том. Повярвай ми.
Изражението на Том Северънс не се промени, затова Купър продължи:
– Слушай сега. Ето как ще постъпим. Ще дадеш изявление за пресата, в което ще настояваш да свалят тези абсурдни обвинения и ще определиш действията на ФБР като нарушение на личните ти и граждански права. Това е неоправдан тормоз и вече се готвиш да заведеш дело срещу Министерството на правосъдието. Знаеш за какво говоря. Хеликоптерът за персонала е още на острова. Аз ще отида в Измир, където ни чака самолетът. Кажи на Хайди да изчезва от Калифорния. Ще се видя с нея и сестра й във Финикс и ще ги доведа тук. Не сме планирали да се нанесем в бункера, докато вирусът не започне да се проявява, но няколко месеца повече няма да ни уморят. А след като всичко приключи, гарантирам ти, че последното нещо, с което правителството ще се занимава, са обвиненията срещу теб.
– А какво ще правим относно пускането на вируса?
– Това е задача, която оставям на теб – отговори Купър, като прекоси стаята и сложи разкривената си длан на рамото на Северънс. – Всичко ще е наред, Том. Твоят Зелимир Ковач ще елиминира човека, убил Зак Реймънд на „Златно небе“, а след няколко часа всичките ни екипи ще заемат позиция, готови да задействат плана. Стигнахме далеч, Том. Това е нашият миг. Не позволявай нещо толкова абсурдно като перченето на ФБР да те тревожи. Ясно ли е? Дори да конфискуват къщата и всичко в нея, движението ни вече ще е постигнало най-великия си успех. Не могат да ни отнемат това и определено не могат да ни спрат.
Северънс погледна тъста си. Понякога му се струваше странно да вижда лицето на човек на средна възраст, а да знае, че говори със старец на осемдесет години. Лайдъл бе за него много повече от тъст. Бе негов учител, наставник и движеща сила на всичките му успехи. Купър се бе оттеглил на върха на кариерата си, за да защити създаденото. Беше се лишил от самоличността си, за да стигнат дотук.
Никога преди не се беше съмнявал в него и макар да го притесняваха черни мисли, реши да се довери на приятелството им повече, отколкото на инстинктите си. Северънс се надигна и потупа нежно ръката на Купър.
– Съжалявам. Поставих страховете си над целта ни. Какво значение има дали ще ме арестуват? Вирусът ще бъде пуснат и ще се разпространи по целия свят. Пренаселването ще приключи и както си казвал безброй пъти, човечеството ще навлезе в нова Златна епоха.
– След време ще гледат на нас като на герои. Ще ни издигнат паметници, задето сме имали смелостта да намерим най-хуманното разрешение на проблемите.
– Чудиш ли се понякога дали няма да ни намразят, че сме лишили толкова много хора от потомство?
– Да, някои хора ще ни мразят, но като цяло човечеството ще осъзнае, че тази драстична промяна е необходима. Вече започват да се усещат заради глобалното затопляне. Нещата не могат да продължават както досега. А дали имаме право да извършим всичко това? – попита Купър с блеснали очи. – Да, имаме, защото сме рационални, а не примитивно емоционални. Просто сме прави. Няма алтернатива. Чудя се дали Джонатан Суифт наистина е проявил сарказъм, когато през 1729 година е написал „Скромно предложение“. Видял, че Англия е претъпкана с бездомни гамени, които щели да съсипят страната, и предложил хората да изядат децата и така да решат проблема. Осемдесет години по-късно Томас Малтус публикувал прочутото си есе върху нарастването на населението. Той настоявал за „морални ограничения“, т.е. за доброволно въздържане от секс, за да се намали броят на децата. Разбира се, това никога не би свършило работа. Дори сега, след десетилетия достъпни мерки за предпазване от бременност, човечеството непрестанно нараства. Аз казах, че е нужна промяна, но никой не ме послуша. Затова да вървят по дяволите. След като не могат да овладеят инстинкта си да се размножават, аз ще се поддам на инстинкта си за самозащита и ще спася планетата, като премахна половината от следващото поколение. – Гласът на Купър се извиси развълнувано. – И трябва ли наистина да се тревожим дали огромната маса невежи ни мрази? Ако са толкова тъпи да не могат да разберат, че се самоунищожават, какво значение има за нас мнението им? Ние сме като овчарско куче, насочващо стадото. Мислиш ли, че кучето се притеснява какво мислят за него овцете? Не, Том, то знае как стоят нещата. Ние също.
35.
Стомахът на Ерик Стоун бе прекалено свит от вълнение, за да го остави да се наслади на традиционната космонавтска закуска от пържоли с яйца. Не беше нервен заради предстоящия суборбитален полет. Всъщност очакваше преживяването с нетърпение. Но страхът от провал напрягаше тялото му и пресушаваше устата му. Знаеше, че това е най-важната мисия в кариерата му и независимо какво се случи в бъдеще, нищо нямаше да я засенчи. В момента съдбата на човечеството бе в неговите ръце. И сякаш това не бе достатъчно, не можеше да пропъди мисълта, че Макс Хенли все още е заклещен на остров Еос.
Също като на Марк Мърфи интелектът на Ерик Стоун му бе осигурил ранен успех, без да му остави време да порасне напълно. Марк криеше това, като се правеше на бунтовник, носеше дълга коса, слушаше агресивна музика и се преструваше, че се надсмива над авторитетите. Ерик не приличаше на него. Остана си срамежлив, изпитваше неудобство в обществото, затова винаги бе приемал, че има нужда от ръководство. В гимназията наставникът му беше учителят по физика, в Анаполис – един преподавател по английски. В армията не успя да намери човек, който да го вземе под крилото си, и бе готов да я напусне след задължителните пет години.
Без Ерик да знае, последният му командващ офицер бе потърсил стария си приятел Хенли и му бе обяснил, че Корпорацията би се сдобила с отличен служител в лицето на Стоун. Когато Макс му се обади, Ерик прие почти веднага. Видя в бившия военен същите неща, които бе харесвал у старите си наставници. Макс имаше спокойно, сериозно поведение и безкрайно търпение, знаеше как да подхранва талантите и бавно оформяше у Ерик човека, който самият Ерик винаги бе искал да стане.
Това бе другата причина, поради която младият мъж не можеше да хапне и бе спал само няколко часа предишната нощ. Днешният успех щеше да включи и убийството на Макс, когото бе чувствал повече като истински баща от онзи, който го бе отгледал.
– Добре ли си, синко? – попита Джак Тейгърт, докато обличаха пилотските си костюми в съблекалнята зад кабинета в хангара.
Кабината на космическия самолет беше херметизирана, затова се нуждаеха от специално облекло вместо обикновените смотани зелени гащеризони.
– Изглеждаш ми доста притеснен – добави Тейгърт.
– Мисля за прекалено много неща, полковник – отговори Ерик.
– Е, не искам да се тревожиш за полета – провлече пилотът. – Ще ни откарам дотам и обратно без проблеми.
– Честно казано, последното, за което се притеснявам, е полетът.
Един от механиците надникна в стаята.
– Господа, по-добре ще е да побързате. „Кенгу“ трябва да потегли след двадесет минути.
Тейгърт извади шлема си от шкафчето и отвърна:
– Добре, да действаме.
Зад мястото на пилота в малкия космически самолет „Ру“ имаше две удобни седалки. Ерик бе нагласил компютъра и предавателя си на едната от тях рано сутринта. Сега се настани на втората, а механиците го привързаха с предпазните колани. Над него имаше два прозореца, през които виждаше долната част на самолета-майка. От двете му страни също имаше прозорци. Тейгърт седеше пред него и говореше с Рик Бътърфилд.
Ерик включи шлема си към комуникационния порт и зачака пауза в разговора на Тейгърт, за да провери честотата на полета. После превключи на друга, но все още чуваше гласа на пилота в едното си ухо.
– Елтън, тук е Джон, чуваш ли ме? Край.
Хали Касим бе избрал кодовите имена от песента на Елтън Джон „Човекът ракета“.
– Джон, тук е Елтън. Чувам те отлично. Край.
– Елтън, подготви се да получиш телеметрия. Три, две, едно, нула.
Ерик натисна бутон на клавиатурата на лаптопа, за да даде възможност на Хали да наблюдава полета и руския сателит в реално време от борда на „Орегон“. Беше включил дори малка камера, която позволяваше на колегите му да наблюдават онова, което и той виждаше.
– Сигналът изглежда добре, Джон. Край.
– Чудесно, след десетина минути потегляме. Ще ви държа в течение. Край.
– Разбрано. Късмет. Край.
Големите врати на хангара се отвориха и механиците избутаха „Кенгу“ от платформата. На края на пистата стоеше вехт фургон, който бе контролният център на директора на полета. Покривът му бе покрит с антени и сателитни чинии.
– Как си? – извика Тейгърт през рамо.
Преди Ерик да успее да отговори, двата реактивни двигателя, монтирани върху корпуса на „Кенгу“, заръмжаха. Тейгърт повтори въпроса си по радиото, защото шумът бе твърде силен.
– Започвам да се вълнувам – призна Ерик.
– Не забравяй, ще светна червена лампичка на конзолата ти десет секунди преди края на горенето, след това жълта за пет и зелена, когато ракетният мотор спре. В този момент ще сме на височина сто и двадесет километра, но след като двигателят се изчерпи, веднага ще започнем да падаме. Така че трябва да си свършиш работата бързо.
– Разбрано.
– Е, потегляме.
Самолетът ускори по пистата. Двигателите работеха на пълна мощност. Проектиран с единствената цел да издигне „Ру“ до височината за пускането, „Кенгу“ не беше най-динамичният самолет по отношение на изпълнението. Използваха почти цялата писта, преди да се издигнат във въздуха. През страничния прозорец Ерик видя странни сенки, които се носеха из голата пустиня. Приличаше на кадър от научно-фантастичен филм.
Беше необходим почти час за издигането им до нужната височина. Ерик прекара времето в проверка на оборудването си. Тейгърт просто си седеше кротко на мястото и играеше електронна игра.
Стигнаха десет минути по-рано от разписанието на Ерик, затова самолетът започна да прави лениви осморки във въздуха. Високо над тях съветският сателит нарастваше бързо. За разлика от совалката, която се носеше успоредно на екватора, „юмрукът“ обикаляше земното кълбо от полюс до полюс и кръстосваше всеки квадратен сантиметър от планетата за четиринадесет дни. В момента се намираше над Уайоминг и се движеше към тях с около седем километра в секунда. Това означаваше, че ще стигне над остров Еос след цяла седмица, затова един от сигналите, които Ерик трябваше да изпрати, щеше да промени вектора му. Ако всичко минеше както бе планирано, сателитът щеше да е в обсег за изстрелване на един от волфрамовите прътове след по-малко от осем часа.
– Една минута – чу се гласа на Бътърфилд. – Всички табла са зелени.
– Разбрано. Шестдесет секунди.
Хронометърът на конзолата на Ерик започна да отброява секундите назад. Индикаторът на таблото бе закован на шестстотин и петдесет километра в час.
– Тридесет секунди… десет… пет, четири, три, две, едно. Разделяйте се.
Тейгърт дръпна лоста, който придържеше „Ру“ към самолета-майка. Малкият космически самолет започна да се отдалечава от „Кенгу“ и Тейгърт включи ракетния двигател.
Ерик си помисли, че всичките му сетива са поразени едновременно. Ръмженето на двигателя напомняше на грохота на водопад. Вибрациите на корпуса го принудиха да се хване за подпорите, когато бе тръшнат сякаш от гигантски юмрук назад в седалката си. Стори му се, че някой прокарва шкурка по цялото му тяло. Устата му пресъхна от прилива на адреналин във вените. Той съсредоточи вниманието си върху скоростомера и видя, че приближаваха свръхзвуковата бариера.
Тейгърт насочи носа още по-нагоре и вибрациите се усилиха. Ерик се уплаши, че корпусът ще се разпадне във въздуха. Преминаха свръхзвуковата бариера. Вибрациите намаляха и макар все още да чувстваше тласъка на двигателя, пътуваха по-бързо от гърленото му ръмжене и зловещият звук затихна. Минута след като се включи двигателят, изфучаха с над тридесет хиляди километра. Ерик започна да свиква с полета. Бесните удари на сърцето му затихнаха и той започна да се наслаждава на суровата сила на космическия самолет.
Скоростта стигна почти четири хиляди километра в час и продължаваше да се увеличава. Ерик погледна нагоре и видя как небето потъмнява бързо, докато се носеха из атмосферата. Започнаха да се появяват звезди, отначало бледи, но блясъкът им се засилваше бързо. Никога не беше виждал толкова много. Накрая му се стори, че космосът е съставен от светлина. Помисли си, че ако протегне ръка, може да докосне звездите.
Внезапно индикаторът пред него светна в червено. Не можеше да повярва, че четири минути бяха изминали толкова бързо. Протегна ръка към лаптопа.
– Десет секунди – каза той на честотата на „Орегон“.
Отговорът на Хали се изгуби в силния шум. Висотомерът все още отброяваше светкавично числата. Стигнаха до сто и тридесет километра, когато светлинката светна в жълто, а през последните пет секунди се издигнаха още два километра. Индикаторът светна в зелено в мига, когато постигнаха целта си от сто тридесет и три километра.
Ерик натрака командата на лаптопа, докато двигателят поглъщаше последните си запаси гориво. Внезапно гравитационните сили, които го притискаха към седалката, отслабнаха, а тишината зазвънтя в ушите му. Бяха изпаднали в безтегловност. Беше преживявал подобно нещо на увеселителните влакчета и по време на полети с Тайни Гъндерсън, когато искаха да се позабавляват, но сега бе съвсем различно. В момента се намираха в космоса и не си играеха с гравитацията, а почти бяха вън от обсега й.
Джак Тейгърт активира защитните брони, които повдигнаха крилото. Динамиката на новата конфигурация задържа самолета стабилен и той започна дългото спускане към Монахан, Тексас.
– Как е? – попита пилотът.
– Само секунда.
Тейгърт помисли, че Ерик се чувства зле, и се завъртя да го погледне, но Стоун бе съсредоточен над лаптопа си. Хлапето тъкмо бе преживяло най-вълнуващия полет в живота си, а вече работеше. Тейгърт се възхити на предаността му и си припомни първата си мисия със совалката. Цял час не бе могъл да прави нищо друго освен да гледа вторачено през прозореца.
– Повтори това, Елтън. Край.
– Казах, че получихме потвърждение за птицата. Включи управлението и променя орбитата. Прицелващите компютри са на линия и в момента изпълняват проверка пред изстрелването на оръжията. Поздравления! Успя!
Ерик не знаеше дали да закрещи от радост, или да заплаче. Накрая реши да се задоволи с мисълта, че планът му ще свърши работа. Трябваше да признае способностите на руснаците. Знаеха какво правят с космическата си програма. НАСА държеше на елегантност и финес, а съветските инженери разчитаха на простота и груба сила и строяха за години. Космическата станция „Мир“ остана в орбита два пъти по-дълго, отколкото планираха. И ако не бяха свършили парите, сигурно още щеше да си е там.
– Разбрано. Край.
– Е? – попита Тейгърт.
– Проработи. Сега контролираме руския сателит.
– Не те питах за това. Имах предвид мнението ти за полета.
– Това е най-впечатляващото нещо, което някога съм преживявал – искрено отговори Ерик.
– Знам, че няма как да влезе в „Гинес“, но трябва да ти съобщя, че счупихме рекорда за височина. Планираме да ограничим височината при платените полети, така че този рекорд няма да бъде победен известно време.
Ерик се засмя весело, когато се сети как ще му завиди Марк и как ще впечатли Джани. Но само след миг усмивката застина на устните му и той отново се замисли за съдбата на Макс.
36.
Макс упорито се мъчеше да измисли начин да се измъкне от подземната крепост. Имаше само едно разрешение на въпроса. Късно през нощта бе открил трима пазачи на стълбището, което водеше към гаража, и знаеше, че няма начин да ги излъже. Ковач бе превърнал лицето му в размазана пихтия и пазачите щяха да се изпълнят с подозрения в мига, когато го видеха. Нямаше как да излезе през предната врата, така че трябваше да използва задната.
Той напусна скривалището си в гардероба на луксозния апартамент и се отправи към помещението с генераторите. Внимаваше да крие лицето си от хората, с които се разминаваше по коридорите. Зави зад ъгъла към стаята с турбините, осигуряващи електричеството на бункера. Веднага забеляза, че Ковач бе оставил охрана и там. Пазачът, хлапе на около двайсет в синя униформа в полицейски стил и палка в колана, се вторачи в Макс.
– Как си? – попита Макс весело, когато се приближи на около три метра от него. – Да, знам, че лицето ми прилича на хамбургер. Банда фанатични противници на абортите ме нападна оня ден на митинг в Сиатъл. Тъкмо пристигам. Страхотно местенце, а?
– Това район с ограничен достъп. Можеш да останеш само ако имаш значка.
Хлапето удебели гласа си, за да си придаде авторитет, но не изглеждаше особено разтревожено.
– Така ли? Досега получих само тези – отвърна Макс, като извади последните си две шишета вода от джобовете на гащеризона. – Заповядай.
Той метна бутилка на пазача, който я хвана несръчно и го изгледа мрачно. Макс се ухили тъпо и свали капачката от собствената си бутилка. Вдигна я нагоре в тост. Доброто възпитание и жаждата надделяха над дресировката и младежът отвърна на жеста. Вдигна шишето към устните си и наклони глава назад, за да отпие. Макс се хвърли към него като олимпийски спринтьор и заби пръстите на дясната си ръка в меката основа на гърлото.
Младежът изхърка и притисна ръце към гръкляна си, ококорил очи. Макс го халоса с юмрук по брадичката и той се срина в краката му. Наведе се да провери дишането му. През наранения ларинкс влизаше достатъчно въздух. Щеше да шепне дрезгаво до края на живота си, но щеше да оживее.
– На твое място бих си поискал обратно парите от школата за охранители – каза Макс, като отвори вратата на стаята с генераторите.
Помещението беше безлюдно. Работеше само един от реактивните двигатели. Макс натъпка младия пазач под едно метално бюро и закопча китките му към крака на бюрото с пластмасови белезници. Нямаше нужда да се притеснява от виковете му.
Вече бе обмислил идеята да повреди двигателите и да лиши „Отговорните“ от възможността да изпратят сигнала, но знаеше, че ще е само загуба на време. Беше убеден, че разполагаха с напълно заредени батерии в друга част на крепостта, така че все пак щяха да успеят да изпратят сигнала. Ако намереше батериите и ги обезвредеше, щеше да постигне само кратка отсрочка, докато оправят повредата. Щеше да спечели часове или дни, но да издаде присъствието си. Причината да не го открият в бункера бе, че го смятаха за мъртъв или бродещ навън. Но веднага щом узнаеха, че в бункера има саботьор, охранителите щяха да претърсят всеки сантиметър и да го намерят. Можеше само да си представя каква мъчителна смърт щеше да му измисли Ковач.
Беше сигурен, че Кабрило е получил съобщението. Вярваше, че вече е изготвил план за унищожаването на предавателя, преди Северънс да изпрати сигнала. Затова се отказа от идеята си за саботаж и се съсредоточи върху плана си за бягство.
Четирите двигателя бяха подредени в редица. Масивни тръби от единия край ги захранваха с въздух и също толкова големи тръби за изгорелите газове излизаха от другия. Точно преди тръбите да излязат от стаята през далечната стена, четирите се събираха накуп в колектор, така че навън водеше само една. Топлообменникът бе разположен до мястото, където тръбите се събираха, за да се охлаждат газовете, напускащи помещението. Въздушният смукател работеше на същия принцип. Единична тръба влизаше в електростанцията и се разклоняваше в отделни турбини. Макс би предпочел този изход, но камерите бяха три метра над земята и недостъпни без стълба.
– Щом е достатъчно добро за Хуан, значи е достатъчно добро и за мен – промърмори той, като си припомни бягството на Кабрило от „Златна зора“.
Намери инструменти и наушници на работната маса в задната част на стаята и отвори вратата към основното помещение на електростанцията. С покрити уши зверският вой на двигателя бе поносим. Преди да се захване за работа, се разрови из червения шкаф и намери каквото му трябваше, за да осъществи бягството си.
На всяка от четирите тръби за изгорели газове имаше капак. Макс започна да сваля десетсантиметровите болтове, като внимаваше някой да не се търколи на пода. Беше разглобил първия си двигател на десетгодишна възраст и винаги бе имал подход към машините. Работеше бързо и делово. Остави един болт на мястото му, но го разхлаби, за да може да отвърти капака от дупката. Макар двигателят да не работеше в момента, от парите, които се издигаха от тръбата, очите му се просълзиха.
От чекмеджето в контролната стая бе взел няколко къси болта. Бяха прекалено малки за дупките, но щяха да издържат небрежна инспекция. Когато включеха турбината, напрежението щеше да ги изстреля като куршуми, но това не бе проблем на Макс.
Той върна инструментите на мястото им и погледна припадналия пазач, за да се увери, че е жив.
Червеният шкаф бе натъпкан с пожарникарско оборудване – брадви, топлинни детектори и най-важното – резервоари за въздух и маски. Ако в електростанцията избухнеше пожар, пламъците щяха да бъдат подхранвани от керосина, затова в шкафа имаше и два сребристи металически костюма с качулки, които предпазваха от кошмарната жега.
Макс беше забелязал всичко това по време на първото си посещение в електростанцията и то му помогна да изготви плана си. Отряза качулката на единия костюм и го нахлузи, после облече и втория, така че всичко освен главата му бе изолирано двойно. Ботушите едва му станаха. Отнесе два резервоара за въздух до отворения капак. Движенията му бяха сковани като на робот от стар научно-фантастичен филм. Резервоарите имаха бронирани маркучи, които се включваха директно в костюма през клапан. Би предпочел да носи повече въздух, но не бе сигурен дали с пребитото си тяло би могъл да влачи допълнителната тежест.
Макс напъха резервоарите в тръбата и се изкатери след тях. Легна по гръб и затвори капака. Нахлузи качулката на горния костюм, отвори резервоара и си пое дъх. Въздухът имаше застоял металически вкус. Нямаше представа колко време трябваше да пълзи до повърхността, нито какво щеше да намери горе, но нямаше друг избор освен да потегли.
Бутайки резервоарите пред себе си, той изпълзя няколко сантиметра. В тръбата цареше абсолютна тъмнина, а грохотът на работещата турбина отекваше в главата му. Болката в гърдите бе поносима. Знаеше, че това няма да продължи дълго и скоро щеше да изпадне в агония. Но болката разсейваше от лоши мисли. Поне така му бе казал Линк, като му разказваше за обучението си като тюлен. Това е начинът, по който тялото ти казва да спреш да правиш нещо. Но не трябва непременно да го послушаш. Болката може да бъде пренебрегната.
Той стигна до колектора, където се събираха четирите тръби. Въпреки предпазните костюми усети жегата сякаш стоеше пред отворена врата на пещ. А след като влезеше в главната тръба, положението щеше да се влоши.
Мощта на изгорелите газове бе като ураган. Без костюмите и резервоарите за въздух Макс щеше да се опече и в същото време отрови от въглеродния двуокис. От всяка пора на тялото му се стичаше пот. Струваше му се, че някой допира нажежен ръжен в краката му.
Главната тръба беше с диаметър два метра и се издигаше под лек ъгъл. Макс нагласи ремъците на резервоара върху рамената си, но в същия миг кракът, с който бе затиснал втория, се плъзна. Струята горещи газове изстреля резервоара надолу в тръбата. Макс го чу как се удряше в стените.
Опита се да върви, но напрежението в гърба бе прекалено голямо. С всяка стъпка рискуваше да полети по тръбата като изчезналия резервоар. Отпусна се на ръце и колене и запълзя бавно. От зловещата жега колената и ръцете му се покриха с мехури въпреки предпазния костюм. Тежестта на резервоара притискаше ребрата и му създаваше чувството, че в гърдите му се търкат разбити стъкла.
– Болката… може… да… бъде… пренебрегната – повтаряше си той и пълзеше.
Хуан нареди да извършат оглед на остров Еос с малкия хеликоптер, който Джордж Гомес управляваше дистанционно от мястото зад председателя. Само Кабрило и Хали провеждаха първото наблюдение. Не че заместниците на отсъстващите бяха некомпетентни, но Хуан предпочиташе хората му да са до него в подобни моменти. Ерик, Марк и останалите можеха да предвидят заповедите сякаш четяха мислите му, а това често спестяваше ценните секунди, които бележат разликата между живот и смърт.
Еди беше в гаража и подготвяше надуваемата лодка заедно с Линк и неговите хора. На Еос имаше само един кей. Подозираха, че е сериозно охраняван, но това беше единственият им достъп до острова. Картините от камерата на малкия хеликоптер щяха да им покажат срещу какво се изправят. В лунния басейн водолазите подготвяха „Номад 1000“, в случай че им потрябва по-голямата подводница, и подреждаха резервоарите и екипировката за десетчленния нападателен екип. Оръжейниците бяха проверили всички оръжия на борда и се бяха уверили, че са почистени, а пълнителите им са в изправност. Отговорниците по щетите докладваха, че са готови, а Джулия бе на разположение в клиниката, ако се случеше най-лошото и потърсеха помощта й.
Гомес и хората му бяха работили по две и три смени след спасяването на Кайл Хенли в опити да поправят своя „Робинсън“. Пилотът не беше особено доволен от резултатите. Без надлежен тест по контролирани параметри не можеше да гарантира, че птицата щеше да полети. Всички механични системи бяха наред, но не знаеше как ще работят в реални условия. Асансьорът беше качил хеликоптера до главната палуба, а механикът поддържаше двигателя му топъл, но Адамс помоли Кабрило да го използва само в краен случай.
Хуан погледна дигиталния часовник на екрана. Разполагаха само с час и единадесет минути да намерят Макс и да спасят проклетия му задник. Всъщност разполагаха с по-малко, тъй като когато орбиталната балистична ракета удареше острова, вероятно щеше да предизвика огромна вълна. Изчисленията на Ерик показваха, че топографията на слабо населения залив Манделей ще намали ефекта на вълната, но всеки кораб в радиус от тридесет километра от Еос щеше да понесе сериозни щети.
„Орегон“ се намираше на двайсет и пет километра от острова, когато образът му се появи като сива бучка на фона на яркосиньото море, заради което тази част на Турция се славеше като Тюркоазения бряг.
Джордж насочи хеликоптерчето на хиляда метра над острова, достатъчно високо, за да не чуят двигателя. Тъй като слънцето бързо се спускаше на запад, нямаше да могат и да го видят. Еос представляваше купчина голи скали и тук-там полуплешиви борове. Гомес фокусира камерата на мястото, където „Отговорните“ бяха построили бункера, но не се виждаше нищо. Камуфлажът на входовете бе отличен, поне от тази височина. Единственото, което подсказваше, че крепостта въобще е там, бе асфалтираният път, опрял до подножието на нисък хълм.
– Хали, увеличи – нареди Хуан. – Виж дали можеш да откриеш врати.
– Дадено.
– Добре. Джордж, завърти. Искам да огледам плажа и кея.
Адамс насочи хеликоптерчето обратно към морето, за да доближи кея. Плажът се простираше само на няколкостотин метра и вместо с пясък бе покрит с избелени от водата камъни. Стръмните скали, които се издигаха от двете му страни, изглеждаха непревземаеми без алпинистко оборудване и няколко часа катерене.
Кеят се намираше точно в средата на плажа. Представляваше Г-образна конструкция, която навлизаше двайсетина метра във водата. Настилката му изглеждаше солидна и достатъчно широка за багерите и бетонобъркачките, които бяха използвали за построяването на бункера. Там, където кеят се сливаше с пътя, имаше метална барака. Плоският й покрив бе ограден с парапет. Зад бараката бе паркиран пикап.
На покрива видяха двама охранители с мощни бинокли. Автоматичните им оръжия лежаха до тях. Друга двойка пазачи се мотаеше по кея, а още двама патрулираха по плажа.
Комуникационните линии се намираха под земята, така че нямаше начин да ги повредят, за да изолират постовете на охранителите. Хуан предположи, че Зелимир Ковач бе мобилизирал охранителите и им бе наредил при първия признак за нещо подозрително да уведомят бункера, който да се запечата веднага.
– Превключи на топлинен образ – каза Хуан. Сцената на монитора се промени. Почти всички подробности избледняха, с изключение на телесната топлина, отделяна от охранителите. Екипи от по двама души бяха разположени на върха на всяка скала. Не ги беше забелязал при първия оглед.
