Текст книги "Корабът на чумата"

33.

Пустинният вятър виеше из полето и вдигаше облаци прах, които заплашваха да блокират небето. Пилотът на наетия „Сайтешън“ снижи предпазливо към пистата. Колесниците се спуснаха леко, а турбодвигателите изръмжаха и задържаха самолета във въздуха още няколко секунди.

Единственият пътник в кабината не обърна внимание на климатичните условия и опасното кацане. Откак бе хванал търговски полет от Ница до Лондон и после до Чикаго, където го чакаше наетия реактивен самолет, седеше с отворен пред себе си лаптоп и работеше енергично.

Когато Ерик предложи плана за изстрелването на руската балистична ракета, не бе взел предвид невероятното количество данни, които трябваше да събере, за да свърши работата. Трябваше да предвиди в изчисленията си орбиталните скорости, различните вектори, въртенето на земята, масата на волфрамовите пръчки и стотина други елемента. Благодарение на работата си за военните Ерик беше убеден, че можеше да се справи с математиката, макар да му се искаше Марк да бе до него. Мърфи имаше страховити познания по тригонометрия и диференциална математика, които биха му помогнали. Но пък щеше да настоява той да поеме командата и председателят щеше да го послуша. Марк просто бе по-квалифициран от Ерик.

Следващият логичен избор бе Хали Касим, тъй като ставаше дума основно за комуникация между сателита и компютъра. Единственият проблем бе, че на Хали му прилошаваше дори на обикновена панаирджийска въртележка и нямаше да може да свърши работата.

Ерик се оказа натоварен със задача, която само шепа хора бяха изпълнявали. Щеше да се вълнува за това по-късно, сега трябваше да работи. Преди да потегли на път, обясни на Джанике Дал, че тръгва на опасна мисия, като преувеличи рисковете, но не обясни целта. След като Марк се отправи към „Златно небе“, Ерик се втурна енергично да ухажва красивата норвежка. Дори се опита да я хване за ръка, когато й съобщи, че напуска кораба за известно време. Искаше му се да знае какво му бе намекнала, когато наклони глава и разтвори устни тъкмо преди да я остави в клиниката. Трябваше да попита доктор Хъксли.

Самолетът се залюля за миг опасно на две колела, после пилотът го уравновеси. Изминаха петте километра до хангара, където бе приютен друг реактивен самолет. Над вратата на хангара бе изписано името на отдавна несъществуваща авиолиния. Двигателите заглъхнаха и пилотът излезе от кабината.

– Съжалявам, господин Стоун, но не можем да влезем в хангара заради пясъчната буря. Но не се тревожете, до довечера ще затихне.

Ерик вече бе прегледал няколко метеорологични сайта в интернет и знаеше с точност до минута кога студеният фронт ще се оттегли. До полунощ нямаше да има дори лек ветрец. Той затвори лаптопа и грабна багажа си, вехт военен сак, който го придружаваше още от Анаполис. Помощник пилотът отвори вратата и Ерик слезе по стълбите, присвил очи срещу вятъра. До малката врата на хангара го чакаше мъж, който му махна. Ерик изтича бързо и влетя в хангара. Непознатият веднага затвори вратата. В центъра на огромното помещение имаше голям самолет, покрит с брезент. Не беше лесно да определи формата му, но не приличаше на нищо виждано досега.

– Проклетият прах съсипва самолетите – оплака се мъжът. – Ти трябва да си Ерик Стоун. Аз съм Джак Тейгърт.

– За мен е чест да се запознаем, полковник – каза Ерик с възхищение в гласа. – Четох много за вас като малък.

Тейгърт, около шейсетте, с обветрено загоряло лице и ясни сини очи, беше мъжествено красив, напомняше идеалния образ на каубой с решителна брадичка и набола четина. Въпреки жегата носеше бежов панталон, униформена риза и кожено яке. Ръкува се с желязна хватка. Бейзболното му кепе носеше логото на една от ранните мисии на космическата совалка, която бе пилотирал.

– Готов ли си за най-страхотното пътуване в живота си? – попита Тейгърт, като го поведе към офиса в ъгъла на хангара.

Гласът му имаше силен тексаски акцент. Ерик се ухили широко.

– Да, сър, готов съм.

В офиса седяха двама мъже. Ерик позна веднага единия по дебелите бакенбарди. Беше прочутият самолетен дизайнер Рик Бътърфилд. Другият бе висок и елегантен възрастен мъж с гъста бяла коса. Беше облечен в делови костюм с жилетка. Ерик реши, че е в края на седемдесетте години.

– Господин Стоун – каза той, като му протегна ръка, – рядко имам възможност да се запозная с хора от екипа на Хуан.

– Вие сте Лангстън Овърхолт, нали? – попита Ерик благоговейно.

– Да, момчето ми, аз съм. Но никога не сме се запознавали, ясно ли е?

Ерик кимна.

– Въобще не трябваше да идвам тук. Това е частна сделка между Корпорацията и компанията на господин Бътърфилд.

– Сделка, на която нямаше да се съглася, ако не ме беше заплашил, че няма да си получа сертификатите от НАСА и от Федералната авиоадминистрация – обади се Бътърфилд.

Овърхолт се завъртя към него.

– Не беше заплаха, Рик. Просто ти напомних приятелски, че самолетът ти още не е получил необходимите сертификати, а аз бих могъл да ти помогна да избегнеш бюрократичните спънки.

– Надявам се, че не ме мотаеш.

– Фактът, че ти уредих временен сертификат за този полет, е достатъчно доказателство за възможностите ми.

Изражението на Бътърфилд си остана кисело, но изглеждаше все пак малко посмекчено. Той се обърна към Ерик.

– В колко часа трябва да свършим работата?

– С помощта на данните на Североамериканската команда за космическа отбрана изчислих, че трябва да сме на позиция точно в осем и четиринадесет и тридесет и една секунди и шест десети утре сутрин.

– Не мога да гарантирам такава абсолютна точност. Ще имаме нужда от час да се издигнем на нужната височина и от шест минути за горенето.

– Една минута няма да промени нещата – увери го Ерик. – Господин Бътърфилд, искам да разберете сериозността на положението. От нас зависят буквално милиони животи. Знам, че звучи като реплика от скапан шпионски роман, но това е истината. Ако се провалим, милиони хора по света ще умрат в зловеща агония.

Той отвори лаптопа си, за да покаже на авиоинженера някои от снимките, заснети на „Златна зора“. Кадрите говореха сами по себе си и не му се наложи да обяснява. След като ги разгледаха, Ерик каза:

– Сред убитите са тези, които са произвели вируса. Началниците им са избили собствените си хора, за да си осигурят мълчанието им.

Бътърфилд вдигна очи от компютъра. Лицето му беше посивяло.

– Ще участвам, хлапе. Сто процента.

– Благодаря ви, сър.

– Как понасяш въртенето, синко? – попита Тейгърт.

– Нямам проблеми – увери го Ерик. – Докато работех за военните, летях с изтребител.

– Лесно ли драйфаш?

– Не. Точно затова аз съм тук, а не колегата ми. Член съм на американската асоциация на запалянковците на увеселителните влакчета и въртележките. Още от съвсем малък прекарвах ваканциите си по лунапарковете. Никога не ми е ставало лошо.

– Достатъчно добре за мен. Рик?

– Няма да те карам да подписваш купчина застрахователни документи и разни подобни дивотии. Гарантирам за птицата си, стига ти да гарантираш за здравето си.

– Компанията ни прави медицински прегледи на всеки шест месеца. Не страдам от нищо, което да не може да бъде коригирано с чифт очила.

– Чудесно. Чака ни доста подготвителна работа до утре сутрин – каза Бътърфилд и погледна часовника си. – Екипът ми ще е тук след около двадесет минути. Ще имам нужда от теб и оборудването ти, за да изчислим теглото и баланса. После смятам, че трябва да останеш в самолета си, докато стане време за полета. Пилотите ти могат да отседнат в хотела в града. Един от моите хора ще ги закара.

– Звучи добре. А, господин Бътърфилд, имам една молба.

– Давай.

– Искам да видя самолета.

Бътърфилд кимна и излезе от офиса. Ерик, Тейгърт и Овърхолт го последваха. До покрития с брезент самолет висеше дистанционно. Той натисна бутона и една макара започна да навива брезента към тавана. Боядисан в снежнобяло с малки сини звездички, самолетът-майка на име „Кенгу“ приличаше на всички други по света. Имаше крила като прочутия „Корсар“ от Втората световна война, но започваха високо на корпуса и се спускаха под ъгъл надолу, така че шасито стоеше на високи колесници. Над пилотската кабина се намираха два реактивни двигателя, а други два – под крилата.

Но това, което прикова вниманието на Стоун, бе монтирано под големия самолет. „Ру“ представляваше ракетен самолет с единично плоско крило, способен да вдигне над три хиляди километра в час. Не беше първият частно построен самолет, но вече държеше рекорда за височина – почти сто и двадесет километра над земята. „Кенгу“ го издигаше на десет хиляди и двеста километра, после двата самолета се разделяха. Ракетният двигател се включваше и „Ру“ излиташе към небето в балистична парабола. После можеше да се върне на самолета-майка, за да бъде зареден с гориво.

Плановете на Бътърфилд и инвеститорите му бяха да се възползват от търсачите на силни усещания, които искаха да изпитат безтегловността в космоса. Ерик Стоун щеше да стане първият им клиент, макар целта му да не беше адреналинът. Идеята му бе в апогея на полета да попадне в обсега на повредената антена на руското оръжие. Използвайки кодовете, които Хуан бе взел от Кериков, Ерик щеше да позиционира „Юмрука на Сталин“ така, че сателитът да насочи една от ракетите към остров Еос. Кинетичната енергия на половинтонния волфрамов прът, уцелил която и да е част от острова, щеше да унищожи предавателя на ИНЧ.

– Грозничък е, а? – гордо попита Бътърфилд, като погали нежно корпуса.

– Какво е усещането, когато летиш с него? – попита Ерик.

– Нямам представа – отговори инженерът, като се потупа по гърдите. – Имам слабо сърце и не мога да летя.

Тейгърт отговори вместо него:

– Синко, това ще те накара да забравиш за въртележките и влакчетата.

Овърхолт се прокашля.

– Господа, не е разумно да съм тук, когато пристигнат хората на Бътърфилд, затова ще се сбогувам с вас.

Той се ръкува любезно с всички, после се обърна към Ерик.

– Господин Стоун, бихте ли ме изпратили до самолета ми?

– Разбира се, сър.

– Когато се срещнете с председателя, бих искал да му предадете, че съм говорил с приятелите от Националната агенция по безопасността. Те също са уловили предаванията по ИНЧ, едно от вашия господин Хенли, доколкото разбрах, и друго – малко по-рано. Самият факт, че някой е построил подобен предавател, причини доста вълнения, както можете да предположите. Съчетано с това, което вие и хората ви открихте, макар да не разполагате с доказателства засега…

Ерик отвори уста, за да възрази, но не успя да изрече и дума.

– Знам, че не следвате правилата на Министерството на правосъдието, но има определени закони, които трябва да се спазят, ако искаме да осъдим Северънс и групата му. Помогнах ви да осъществите малкото си приключение утре, така че очевидно приемам нещата сериозно, но ако искаме да докажем, че „Отговорните“ са виновни за тези чудовищни престъпления, имам нужда от факти, а не от догадки. Разбирате ли?

– Да, сър. Стига вие да разбирате, че ако не се задействаме, милиони хора ще бъдат заразени, преди да откриете достатъчно доказателства за пред съда.

Ерик не можеше да повярва, че е събрал достатъчно смелост да говори така откровено с ветерана от ЦРУ.

Лангстън се засмя.

– Разбирам защо ви е наел Хуан. Смелост и мозък. Кажете му, че вече съм задвижил лостовете, които могат да ни помогнат да хванем Северънс, след като унищожите предавателя.

Спряха до вратата на хангара, защото силният вятър щеше да им попречи да довършат разговора.

– Не ме уведомиха кой измисли откачената идея да използваме реликвата от Студената война, зарязана в космоса.

– Аз – отговори Ерик. – Знаех, че Хуан ще отхвърли първото ми предложение да ви убеди да ни снабдите с ядрено оръжие.

Овърхолт пребледня.

– Правилно сте преценили.

– Трябваше да измисля алтернатива и когато Иван Кериков спомена „Юмрука на Сталин“, направих някои проучвания и всичко си дойде на мястото.

– Знаете, че човекът, който повреди сателита, беше Кабрило, нали?

– Да, спомена нещо.

– Доколкото го познавам, надали ви е разказал цялата история. Хуан прекара седем месеца зад Желязната завеса като Юрий Марков, техник в Байконур. Напрежението да живееш под прикритие толкова дълго време и под зорките очи на руската държавна сигурност сигурно е било пълен кошмар. Стандартна практика е служителите ни да посещават психиатър след тежки мисии. Хуан се видя със своя за съвсем кратко време. Прегледах бележките на лекаря. Резюмето му беше само един ред: „Това е най-хладнокръвният тип, когото някога съм виждал.“ По-верни думи за Хуан не могат да се кажат.

– Само от любопитство – каза Ерик. – Какво стана с истинския Марков? Хуан трябваше ли да го…

– Да го убие? Господи, не. Марков работеше за нас. Той ни разказа първи за проекта с „Юмрука на Сталин“. Последното, което чух за него, бе, че работи за космическия отдел на „Боинг“. Но знам следното: ако му бе наредено да убие Марков, Хуан нямаше да се поколебае. За човек като него целта оправдава средствата. Знам, че в днешния „политически коректен“ свят това вбесява много хора, но същите тези хора се радват на свободата, която бойци като Хуан им осигуряват. И не тяхната съвест понася бремето, а тази на Кабрило. Те просто се наслаждават на фалшиво чувство за морално превъзходство, без да разбират истинската цена на нещата. Хвърлете любител на животните в клетка на бесен енот и той ще го убие. Ще се почувства зле, дори виновен, но смятате ли, че въобще ще се замисли какво ще кажат другарите му? Не и за секунда, защото или убиваш, или биваш убит. Страхувам се, че нашият свят вече е стигнал дотам, но хората са прекалено стреснати от идеята, за да я приемат.

– За съжаление колебанието дали я приемат или не работи за противниковите сили – каза Ерик.

Овърхолт му протегна ръка.

– Точно това затруднява работата ни. Аз водех битки, в които всичко беше в черно и бяло. Сега обаче ни убеждават, че има и сиво. Позволи ми да ти кажа нещо, синко. Сивото не съществува, каквото и да ти говорят.

Възрастният мъж пусна ръката на Ерик и добави:

– За мен бе удоволствие да се запознаем, господин Стоун. Пожелавам ви късмет утре.

„Орегон“ се носеше бързо по сините води на Средиземно море. Избягваха корабните маршрути, доколкото можеха, за да използват магнитохидродинамичните двигатели, без да привличат внимание с невероятната скорост, която развиваха. Намалиха само веднъж, на минаване през пролива Месина, който разделя Италия от Сицилия. За щастие природата бе в настроение да им съдейства. Морето бе тихо, нямаше никакъв вятър, така че профучаха спокойно през Йонийско море и навлязоха в Егейско.

Хуан прекарваше цялото си време в оперативния център с вечната чаша кафе. В горния ъгъл на главния монитор дигиталният часовник отмерваше безмилостно времето. След малко повече от осемнадесет часа остров Еос щеше да бъде заличен от лицето на планетата. И Макс Хенли щеше да си отиде заедно с него, ако Хуан не измислеше нещо скоро.

„Орегон“ му се струваше тъжен и пуст. Ерик и Марк би трябвало да седят пред компютрите си, да управляват кораба и да подготвят оръжейните системи. Макс трябваше да е в задната част на оперативния център, наведен над мониторите на двигателите. Обикновено мястото на Линда също бе тук, готова да помогне навсякъде, където имаха нужда от нея. Еди и Линк сигурно чувстваха липсата им по същия начин. Рядко прекарваха толкова дълго време в оперативния център, но тъй като приятелите им бяха в опасност, не искаха да излязат оттук дори за кратко.

– Нищо, шефе – обади се Хали.

Линда и Марк пропускаха часовете за връзка вече трети път. Хали се свърза с параходната компания, откъдето го увериха, че на „Златно небе“ няма комуникационни проблеми. Той дори звънна на кораба, представи се за брата на един от пътниците и обясни, че трябва да му съобщи лошата новина за смъртта на родителите му. Услужливата секретарка го увери, че ще предаде съобщението в каюта Б123, номер който Хали бе избрал произволно. Пътникът не отговори на обаждането му, но това не бе категорично доказателство за нищо, тъй като човекът можеше вече да си е сирак и да бе помислил, че някой си прави гадни шеги с него. Хуан се отказа от идеята да опитат същия номер с други пътници, тъй като секретарката щеше да заподозре нещо.

Независимо от богатия оръжеен арсенал на „Орегон“ и съвършената комуникационна система, не можеха да направят друго освен да се отправят към Еос и да се надяват, че ще им се предостави някаква възможност за връзка. Макс бе открил начин да се скрие от врага достатъчно дълго, за да изпрати съобщение. Хитрият дърт тигър сигурно имаше още някой и друг номер в запас. Ето защо Хуан трябваше да е наблизо, за да му помогне.

Положението с Марк и Линда не бе по-розово. Хуан нямаше представа какво точно се случва на борда на „Златно небе“. Възможно е да са ги разкрили и заключили в ареста на кораб, предопределен за унищожение от зловещия вирус на Северънс. Все още не бяха разгадали думите на Макс, който бе споменал, че вирусът не само убива, но причинява и по-лошо, но това нямаше значение. Ако не успееха да блокират предавателя, двама от най-добрите служители на Корпорацията щяха да са сред първите заразени.

Кабрило натрака команда на клавиатурата. Дигиталният часовник изчезна от монитора. Времето се влачеше прекалено бавно и не му се искаше да се взира във всяка секунда.