Текст книги "Мравките"

2
ВСЕ ПО НАДОЛУ

Етаж -45: 103 683-и безполов се промъква в залите за борба – помещения с нисък таван, където войниците се упражняват в очакване на пролетните войни. Навсякъде се виждат бойци, които се дуелират. Отначало противниците само се докосват, за да оценят взаимно широчината на гръдния кош и формата на краката. Обръщат се, опипват хълбоците си, подръпват власинките, отравят си миризми на предизвикателство, гъделичкат се един друг с боздуганите на върха на антените.

Най-сетне се нахвърлят един срещу друг. Сблъсък на броните. Всеки се стреми да сграбчи другия за съчлененията на торса. Щом това се удаде на единия, другият посяга да го захапе за коленете. Движенията са резки. Те се изправят на двата задни крака, строполяват се, въргалят се разярени.

За момент застиват неподвижно, после внезапно се насочват към друг крайник. Внимание, това не е истински ръкопашен бой, а само тренировка: няма счупвания, не се лее кръв. Борбата се прекратява веднага щом една от мравките бъде повалена по гръб. Тогава тя прилепва антените си към гърба – знак, че се предава. Все пак двубоите доста приличат на истински. Ноктите охотно се впиват в очите в търсене на по-здрава хватка. Челюстите тракат във въздуха.

На известно разстояние артилеристите, седнали върху коремите си, се целят и стрелят по камъчета, поставени на петстотин глави разстояние. Струите киселина често улучват мишената.

Един стар боец обяснява на някакъв новак, че всичко се решава преди схватката. Челюстите или киселинната струя само потвърждават превъзходството, което вече е признато и от двамата воюващи. Преди стълкновението непременно единият от двамата е решил да победи, а другият – да се признае за победен. Всичко е въпрос на разпределение на ролите. След като всеки е избрал своята, победителят може да стреля, без въобще да се цели, и пак ще улучи; а победеният може да нанесе най-успешния удар с челюсти, но дори няма да успее да нарани противника си. Един-единствен съвет: трябва да се заживее с мисълта за победата. Всичко е в главите. Ако заживееш с мисълта за победата, нищо не може да ти се опре.

Двама борци се блъсват във войник 103 683-и. Той ги отстранява с един замах и продължава пътя си. Търси подразделението на наемниците, разположено под арената за борби. Ето прохода.

Тяхната зала е още по-просторна от тази на легионерите. Истина е, че наемниците живеят на самия тренировъчен терен. Те нямат друга цел в живота освен войната. Тук са представени всички обитатели на околността, независимо съюзници или подчинени: жълти мравки, червени мравки, черни мравки, мравки, които плюят лепило, допотопни мравки с отровен шип и дори мравки-джуджета.

Отново термитите са тези, които първи достигнали до идеята да привлекат представители на чужди племена, които срещу храна и подслон да се бият на тяхна страна по време на нашествия.

Що се отнася до мравешките градове, случило се така, че в резултат на дипломатически тънкости на няколко пъти влизали в съюз с термитите против други мравки.

Така сред термитите логично възникнал въпросът: защо да не наемат направо цели легиони мравки, които постоянно да пребивават в термитника? Наистина революционна идея. Изненадата била неописуема, когато мравешки армии се сблъскали с посестрими от същия вид, които се биели на страната на термитите. Цивилизацията на мравките, която винаги бързо се е приспособявала, този път донякъде е надминала себе си.

Мравките на драго сърце щели да последват примера на своите противници, като наемат легиони от термити, за да се бият срещу термитите. Само че една подробност провалила този проект: термитите са абсолютни роялисти. Тяхната лоялност е ненакърнима, те са неспособни да се бият срещу себеподобни. Единствено мравките, чиито политически режими са толкова разнообразни, колкото и физиологичните им особености, са в състояние да приемат всички извратени последствия от наемничеството.

Но в това нямало нищо фатално! Големите федерации на рижите мравки успели да подсилят своята армия е многобройни легиони чуждоземни мравки, обединени под уханното знаме на Бел-о-кан.

103 683-и се приближава до джуджетата наемници. Пита ги дали са чували за изнамереното в Ши-гае-пу тайно оръжие, което е в състояние да унищожи скоропостижно цяла експедиция от двадесет и осем рижи мравки. Те отговарят, че никога не са виждали или чували да се говори за нещо толкова ефикасно.

103 683-и разпитва други наемници. Една жълта мравка заявява, че е присъствала на такова чудо. Само че не било атака на джуджета… а гнила круша, паднала изневиделица от едно дърво. Всички присъстващи излъчват феромони за сърдечен смях. Това е то чувството за хумор на жълтите мравки.

103 683-и се изкачва обратно в една зала, където тренират най-близките му колеги. Познава ги лично. Те го изслушват внимателно, имат му доверие. Скоро групата за „издирване на тайното оръжие на джуджетата“ нараства на повече от тридесет решителни бойци. Ех, да можеше 327-и да види това!

Внимание! Организирана банда се опитва да избие всички, които искат да научат истината. Без съмнение рижи наемници на служба у джуджетата. Могат да бъдат разпознати – до един миришат на скала.

От съображение за сигурност решават да направят първото съвещание в самото дъно на града, в една от залите на най-долния петдесети етаж. Там ще могат да организират операцията на спокойствие.

Ала тялото на 103 683-и му сигнализира за рязко ускоряване на времето. Вече е 23°. Той се оттегля и бърза за срещата с 327-и и 56-а.

ЕСТЕТИКА:

Има ли нещо по-прекрасно от мравката? Нейните очертания са изчистени и заоблени, аеродинамиката и – съвършена. Цялата ходова част на насекомото е замислена така, че всеки крайник се вмества чудесно в предвиденото за целта гнездо. Всяко съчленение е едно чудо на механиката. Плочките са сглобени, сякаш са проектирани от дизайнер с помощта на компютър. Никога не се получава скърцане или триене. Триъгълната глава цепи въздуха, дългите прегънати крака предоставят на тялото удобно окачване ниско до земята. Все едно, че става дума за италиански спортен автомобил.

Ноктите й позволяват да ходи по тавана. Очите притежават панорамно виждане на 180°. Антените улавят безброй информации, недостъпни за нашите сетива, а върховете им могат да служат за чукове. Коремът е осеян с джобове, резервоари и различни отделения, в които насекомото може да съхранява химически продукти. Челюстите режат, защипват, улавят. Невероятната система от вътрешни каналчета позволява излъчването на обонятелни послания.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Никола не искаше да спи. Все още беше пред телевизора. Новините приключиха със съобщението за завръщането на космическата сонда „Марко Поло“. Заключение: нямаше и най-малка следа от живот в съседните слънчеви системи. Всички посетени от сондата планети представлявали камениста пустиня или течна амонячна повърхност. Никакъв мъх, никаква амеба, нито дори микроб.

„Ами ако тате има право? – каза си Никола. – Ако ние наистина сме единствената разумна форма на живот в цялата Вселена?…“ Разочарованието би било голямо, при това имаше вероятност да се окаже вярно.

След новините излъчваха обширен репортаж от поредицата „Световни култури“, посветен този път на кастите в Индия.

„От рождението до смъртта индусите принадлежат към определена каста. Всяка от тези касти съществува съобразно своя собствена система от правила, твърдо установен кодекс, който никой не може да нарушава под страх от отлъчване както от неговата собствена каста, така и от всички останали. За да бъде разбрано подобно поведение, трябва да си припомним, че…“

– Един часът през нощта е – обади се Люси.

Никола бе преситен от образи. Откакто започнаха проблемите с мазето, той прекарваше пред телевизора най-малко по четири часа на ден. Това за него бе начин да не мисли, да забрави кой е. Гласът на майка му го върна към тягостната действителност.

– Хайде, не си ли изморен?

– Къде е тате?

– Все още е в мазето. Време е да спиш.

– Не мога да заспя.

– Искаш ли да ти разкажа приказка?

– О, да! Искам приказка! Чудесна приказка!

Люси го заведе до стаята му и седна на ръба на леглото, като разпусна дългите си рижи коси. Избра една стара еврейска приказка.

– Имало едно време един каменоделец, комуто омръзнало да дълбае планината под жарките лъчи на слънцето. „Дотегна ми този живот. Все дялам, дялам камъка до изнемога… и това слънце непрестанно над главата ми! Ах! Как ми се иска да бъда на негово място, ще се издигна там горе, високо, ще бъда всемогъщ, жарък и ще обливам света с лъчите си“ – казал си каменоделецът. И като по чудо молбата му била чута. Каменоделецът изведнъж се превърнал в слънце. Бил истински щастлив, че желанието му се изпълнило. Ала докато се забавлявал да изпраща лъчите си навред, ненадейно забелязал, че те били възпирани от облаците. „За какво ми е да съм слънце, когато едни обикновени облаци могат да засенчват лъчите ми! – възкликнал той. – Щом облаците са по-могъщи от слънцето, предпочитам да бъда облак.“ Тогава се превърнал в облак. Носел се над света, летял, пращал дъжд, ала внезапно се появил вятър и разпръснал облака. „Ех, вятърът успява да разпръсне облаците, значи той е по-силният. Искам да бъда вятър“ – казал си каменоделецът.

– И тогава се превърнал във вятър?

– Да, духал над света. Предизвиквал бури, вихрушки, тайфуни. Ала не щеш ли, съгледал на пътя си препятствие. Някаква много висока и много твърда стена. Планина. „Защо ми е да бъда вятър, когато една обикновена планина може да ме спре? Тя е най-силната!“ – рекъл си.

– И тогава се превърнал на планина!

– Точно така. И в този момент почувствал, че някой го удря. Някой, който бил по-силен от него и дълбаел недрата му. Това бил… един нищо и никакъв каменоделец…

– Аааа!

– Харесва ли ти приказката?

– О, да, мамо!

– Сигурен ли си, че не си гледал по-хубави по телевизията?

– О, не, мамо, не съм гледал.

Тя се засмя и го прегърна.

– Кажи ми, мамо, мислиш ли, че тате също дълбае?

– Може би, кой знае? Във всеки случай той, изглежда, си въобразява, че ще промени себе си, като слиза долу.

– Не му ли е хубаво тук?

– Не, синко, срамува се, че е безработен. Смята, че е по-добре да бъде слънце. Подземно слънце.

– Тате се мисли за цар на мравките.

Люси се усмихна.

– Ще му мине. Знаеш ли, той също е дете. А децата винаги са омаяни от мравуняците. Ти никога ли не си играл с мравки?

– Напротив, играл съм!

Люси му оправи възглавницата и го целуна.

– А сега трябва да спиш. Хайде, лека нощ.

– Лека нощ, мамо.

Люси забеляза кибритените клечки, оставени на нощното му шкафче. Сигурно пак се бе опитвал да направи четири равностранни триъгълника. Тя се върна в дневната и отново взе в ръка книгата по архитектура, в която се разказваше историята на къщата.

Много учени бяха живели тук. Най-вече протестанти. Мишел Серве22
  Мишел Серве (1511–1553) – испански лекар и теолог, изгорен на клада в Женева по настояване на Калвин – Б. пр.


[Закрыть] например обитавал този дом в продължение на няколко години.

Един пасаж привлече вниманието и. В него се твърдеше, че по време на Религиозните войни било прокопано подземие, което позволявало на протестантите да напускат незабелязано града. Това подземие било необикновено дълбоко и дълго…

Трите насекоми застават в триъгълник за осъществяване на абсолютна комуникация. Така няма да става нужда да разказват премеждията си и в секундата ще разберат всичко, което им се е случило, като че са едно тяло, разтроило се временно, за да извърши по-ефикасно разследването.

Те допират антените си. Мислите започват да текат, да се преливат. Механизмът заработва. Всеки мозък действа като транзистор, който провежда, обогатявайки го, електрическото послание, което сам е получил. Умовете на три мравки, слети по този начин, надминават обикновените способности на всяка поотделно.

Ала внезапно очарованието бива прекъснато. 103 683-и улавя паразитна миризма. Стените имат антени. Поточно две антени, които се подават през входния отвор за жилището на 56-а. Някой ги подслушва…

Полунощ. Вече втори ден, откак Жонатан не се беше връщал горе. Люси нервно се разхождаше из дневната. Тя отиде да погледне дълбоко заспалия Никола, когато внезапно погледът й бе привлечен от нещо. Кибритените клечки. В този момент тя интуитивно почувства, че първата крачка към тайната на мазето се крие може би в тайната на кибритените клечки. Четири равностранни триъгълника с шест клечки…

„Трябва да се мисли различно. Ако се разсъждава по обичайния начин, нищо не се постига“ – повтаряше Жонатан. Тя взе клечките и се върна в дневната, където дълго си игра с тях. Най-сетне, изтощена от тревога, отиде да си легне.

Тази нощ сънува странен сън. Отначало видя вуйчо Едмон или поне някой, който съответстваше на описанието, направено от мъжа й. Стоеше на нещо като дълга опашка за кино, проточила се в сърцето на пустинята, насред камънака. Опашката беше обградена от мексикански войници, които следяха „всичко да протече добре“. В далечината се виждаха десетина бесилки, на които окачваха хората. Когато се превърнеха в трупове, смъкваха ги и окачваха други. А опашката напредваше…

Зад Едмон стоеше Жонатан, след него тя, а отзад някакъв дебел господин е малки очилца. Всички осъдени на смърт разговаряха спокойно, като че не се случваше нищо.

Когато най-сетне им пъхнаха главите в клупа и ги обесиха четиримата един до друг, те просто зачакаха. Вуйчо Едмон пръв се осмели да се обади с дрезгав глас – по съвсем обяснима причина:

– Какво правим тук?

– Не знам… живеем. Родени сме и живеем възможно най-дълго – отвърна Жонатан. – Само дето краят май че наближава.

– Скъпи мой племеннико, ти си песимист. Ние, разбира се, сме обесени и обкръжени от мексикански войници, но това е само един жребий в живота, не краят, а само един жребий. Впрочем от положението несъмнено има някакъв изход. Завързани ли сте отзад?

Те се замятаха в стягащите ги въжета.

– Аз не – обади се дебелият господин. – Мога да се освободя от въжетата!

И той го направи.

– В такъв случай освободете и нас.

– А как?

– Залюлейте се насам и ще достигнете ръцете ми.

Човекът започна да се гърчи и се превърна в живо махало. След като развърза въжетата на Едмон, всички един след друг успяха да се освободят, използвайки същата техника.

Тогава вуйчото каза: „Направете като мен!“ И е леки подскоци, както висеше окачен за шията, стигна до последната бесилка на редицата. Останалите последваха примера му.

– Не можем да продължаваме повече! Отвъд тази греда няма нищо, ще ни открият.

– Вижте, в гредата има дупчица. Да влезем там.

Едмон скочи срещу гредата, стана микроскопичен и изчезна във вътрешността. Жонатан, а след него и дебелият господин направиха същото. Люси помисли, че никога няма да успее, но все пак се засили срещу дървената талпа и мина през отвора!

Вътре имаше спирална стълба. Те бързо заизкачваха стъпалата. Вече се чуваха виковете на военните, които бяха открили бягството им. Los gringos, los gringos, cuidado! Тропот на ботуши, пушечни изстрели. Преследваха ги.

Стълбата водеше към стая в модерен хотел е изглед към морето. Влязоха и затвориха вратата. Стая номер 8. При захлопването на вратата осмицата се откачи и от вертикална стана хоризонтална – символ на безкрайността. Стаята беше комфортна и в нея човек се чувстваше защитен от войниците.

Тогава всички въздъхнаха с облекчение. Изведнъж Люси сграбчи своя съпруг за гърлото. „Трябва да помислим за Никола – викаше тя, – трябва да помислим за Никола!“ Удари го по главата с една старинна ваза с изображение на Херакъл, удушаващ змията. Жонатан се строполи върху килима и се превърна в… чистена скарида, която се гърчеше смешно.

Вуйчо Едмон се приближи.

– Съжалявате, нали?

– Не разбирам.

– Ще разберете – усмихна се той. – Последвайте ме. Отведе я на балкона е изглед към морето и щракна с пръсти. Шест запалени кибритени клечки мигом се спуснаха от облаците и се строиха в редица над ръката му.

– Слушайте ме добре – произнесе той. – Винаги се разсъждава рутинно. Светът се възприема неизменно по един и същи начин. Все едно, че се правят снимки само с широкоъгълен обектив. Това е една гледна точка към действителността, но не единствената. ТРЯБВА… ДА… СЕ… МИСЛИ… РАЗЛИЧНО! Погледнете.

Кибритените клечки закръжиха за миг в пространството, после се съединиха на земята. Те пълзяха като живи, за да образуват…

На другия ден, порядъчно трескава, Люси купи газова горелка. Най-накрая успя да се справи с ключалката. Когато се канеше да прекрачи прага, Никола, все още сънен, се появи на вратата на кухнята.

– Мамо! Къде отиваш?

– Ще потърся баща ти. Той си мисли, че е облак и може да преминава през планини. Ще видя дати не си въобразява твърде много. Ще ти разкажа…

– Не, мамо, не отивай, не отивай… ще остана самичък.

– Не се бой, Никола, аз ще се върна, няма да се бавя, чакай ме.

Тя освети отвора на мазето. Беше тъмно, толкова тъмно…

Кой е там?

Двете антени се протягат напред, последвани от глава, след това от гръден кош и от корем. Това е куцият дребосък с мирис на скала.

Понечват да се хвърлят отгоре му, ала зад него се мяркат челюстите на стотина въоръжени до зъби войници. Всички до един ухаят на скала.

Да бягаме през тайния ход! – излъчва 56-а женска.

Тя отмества камъка и се открива подземието. После, пляскайки с крила, подхвръква до тавана, откъдето стреля с мравчена киселина по първите натрапници. Двамата й съучастници се измъкват, а над пълчището се понася зверски призив.

Убийте ги!

56-а на свой ред се вмъква в отвора, струите киселина минават съвсем наблизо. Бързо! Хванете ги! Стотици крака се втурват след тях. Шпионите са дяволски многобройни! Те шумно нахълтват в тунела, за да заловят триото.

Снишени до земята, с прилепнали назад антени, мъжкият, женската и войникът тичат по коридора, който вече изобщо не е таен. Така излизат от зоната на гинекея и слизат на долните етажи. Скоро тесният коридор стига до разклонение във форма на вила. Оттук нататък разклоненията стават все по-чести, но 327-и успява да се ориентира и повежда своите събратя по нещастие.

Внезапно на един завой попадат на отряд войници, които се устремяват към тях. Невероятно: куцият вече ги е настигнал. Лукавото насекомо явно познава всички преки пътища!

Тримата бегълци се обръщат назад и продължават да тичат. Когато най-сетне могат да си поемат дъх, 103 683-и подсказва, че ще е по-разумно да не се сражават на терена на противника, придвижващ се твърде ловко из този лабиринт от коридори.

Когато врагът изглежда по-силен от теб, действай така, че да излезеш извън неговия начин на мислене. Тази древна сентенция на първата Майка напълно приляга на сегашното им положение. 56-а има идея: тя предлага да се замаскират във вътрешността на някоя стена!

Преди войниците с мирис на скала да са ги открили, те започват да копаят с всички сили в една от страничните стени, като загребват и изхвърлят земята с челюсти. Очите и антените им са целите изпоцапани с пръст. Понякога, за да напредват по-бързо, поглъщат големи късове тлъста почва. Когато хралупата е достатъчно широка, те се сгушват вътре, издигат отново стената и зачакват. Техните преследвачи пристигат и отминават в галоп. Ала не след дълго се завръщат, този път е по-бавни стъпки. От другата страна на тънката преграда се чува как душат…

Не, не успяват да ги открият. Въпреки това не могат да останат тук. Онези рано или късно ще уловят техни молекули. Тъй че се залавят отново да дълбаят. 103 683-и, въоръжен с най-големите челюсти, копае най-отпред; другите двама разчистват пясъка, като запушват пътя зад себе си.

Убийците са разбрали тяхната хитрост. Те проучват стените, откриват следата и започват ожесточено да ровят. Трите мравки поемат надолу по наклона. Във всеки случай сред тази черна каша никак не е лесно да проследиш когото и да било. Всяка секунда се появяват три нови коридора, а други два се задънват. При това положение идете, че правете достоверна карта на Града! Единствените стабилни ориентири са куполът и пънът.

Трите мравки постепенно затъват в плътта на Града. От време на време се натъкват на дълга лиана. В действителност това са стръкове бръшлян, посадени от мравките-земеделки за укрепване на Града срещу дъждовете. Понякога попадат на пластове по-твърда почва или челюстите им удрят на камък; в такива случаи се налага да се отклоняват встрани.

Двете полови мравки не усещат вече вибрациите на преследвачите; тримата решават да поспрат. Озовават се в една затънтена кухина в сърцето на Бел-о-кан. Непроницаема, неизвестна никому дупка без всякакъв мирис. Кой би се сетил да ги търси в тази миниатюрна пещера? Тук се чувстват като в овалната утроба на тяхната родителка.

56-а почуква с върха на антените по главата на своя спътник: зов за трофалаксия. 327-и прибира антените си в знак на съгласие, сетне долепя уста до устата на женската. Той изхвърля малко от нектара на листна въшка, даден му от първия пазач. 56-а веднага се ободрява. 103 683-и на свой ред почуква по главата й. Те сливат устните си и 56-а връща част от храната, която току-що е получила. После тримата се галят и масажират взаимно. Ах! Колко приятно е да даваш от себе си на друга мравка…

Макар укрепили силите си, те знаят, че не могат да останат вечно тук. Кислородът ще свърши и ако и мравките да могат да живеят доста дълго време без храна, без вода, без въздух и топлина, липсата на тези жизненоважни съставки в края на краищата предизвиква у тях смъртоносен сън.

Контакт с антените.

Какво ще правим сега?

Кохортата от тридесет бойци, спечелени за нашата кауза, ни очаква в една зала на петдесети подземен етаж.

Да вървим.

Те продължават сапьорското си начинание, като се ориентират благодарение на органа на Джонстън, чувствителен към земните магнитни полета. Логично е да се мисли, че се намират някъде между избите със зърно на –18 етаж и гъбарниците на -20-и. Ала колкото по-надолу слизат, толкова по-студено става. С падането на нощта мразът прониква навътре в почвата. Движенията им стават по-бавни. Най-после те застиват неподвижно, така както дълбаят, и заспиват в очакване на затоплянето.

* * *

– Жонатан, Жонатан, аз съм, Люси!

Докато навлизаше все по-навътре в този свят на мрака, тя почувства как постепенно я обзема страх. Това безкрайно спускане стъпало след стъпало по витата стълба я хвърли в едно непривично състояние и тя сякаш проникваше все по-дълбоко в самата себе си. Сега изпитваше някаква тъпа болка в стомаха, а малко преди това бе усетила как гърлото й пресъхва, после слънчевият й сплит се сви на топка.

Коленете и стъпалата й продължаваха да действат машинално. Дали и те скоро нямаше да откажат, дали и те щяха да я заболят, дали щеше да се наложи да преустанови спускането?

Възкръсваха видения от детството. Властната майка, която непрестанно я обвиняваше, която вършеше безброй несправедливости, за да угоди на глезените й братчета… И баща й, невзрачен човечец, който трепереше пред жена си, отбягваше всякакви спорове и се покоряваше безропотно на най-дребните прищевки на царицата-майка. Баща й, страхливецът…

Тези мъчителни спомени отстъпиха място на угризението, че е била несправедлива към Жонатан. Всъщност го бе упреквала за всичко, което би могло да й напомни за баща й. И тъкмо защото непрестанно го обсипваше с укори, тя го затормозваше, обезличаваше го и по този начин го караше малко по малко да заприлича на баща й. Така цикълът се бе подновил. Без сама да си даде сметка, бе станала причина да се възроди това, което ненавиждаше повече от всичко: семейната двойка на своите родители.

Този порочен кръг трябваше да бъде разкъсан. Винеше се за всички свади, с които бе дарила своя съпруг. Трябваше да поправи каквото може.

Продължаваше да слиза все по-надолу по витата стълба. Осъзнаването на собствените грешки бе освободило тялото й от страха и угнетителните болки. Все тъй слизаше, когато внезапно едва не се блъсна в някаква врата. Съвсем обикновена, на места покрита с надписи, които тя дори не прочете. Имаше дръжка и вратата се отвори без никакво скърцане.

Отвъд стълбата продължаваше. Единствената видима разлика бе в жилките желязна руда, които браздяха скалата. Овлажнено от водата, процеждаща се вероятно от някоя подземна река, желязото бе придобило червеникав оттенък на охра.

Въпреки това й се струваше, че е навлязла в нов етап. Внезапно фенерчето освети петна от кръв пред краката й. Това сигурно беше кръвта на Уарзазат. Храброто пуделче очевидно бе стигнало чак дотук… Навсякъде имаше пръски, ала бе трудно да се отличат по стените кървавите следи от желязната ръжда.

Изведнъж до ушите й достигна шум, наподобяващ пращене. Сякаш някакви същества се движеха срещу нея. Стъпките бяха нервни, като че съществата се бояха да приближат. Люси спря и освети с фенерчето тъмнината във всички посоки. Когато видя източника на шума, тя нададе нечовешки писък. Ала на мястото, където се намираше, никой не можеше да я чуе.

Утрото настъпва за всички земни създания. Те продължават спускането си. Етаж – 36.103 683-и познава добре околността и смята, че ще могат да се измъкнат безпрепятствено. Не е възможно бойците с мирис на скала да са ги проследили дотук.

Озовават се сред напълно запустели ниски галерии. На места отляво и отдясно се виждат зеещи отвори на стари хамбари, изоставени преди най-малко десет зимувания. Почвата е разкаляна. Сигурно отнякъде се процежда влага. Ето защо тази зона, смятана за нездравословна, е един от кварталите на Бел-о-кан, които се ползват с най-лошо име.

Носи се воня.

Мъжкият и женската са доста стреснати. Те чувстват враждебно присъствие, антени, които ги дебнат. Наоколо гъмжи от насекоми-паразити и самонастанили се жители.

Напредват с широко разтворени челюсти през зловещи зали и тунели. Остро скрибуцане ги кара внезапно да подскочат. Ррич, ррич, ррич… Звуците се движат в една и съща тоналност. Нижат се с хипнотизираща монотонност, която отеква в калните пещери.

Според войника това са щурци. А звуците са тяхната любовна песен. Двете полови мравки се успокояват само наполовина. Все пак е малко вероятно щурците да отправят чак такова предизвикателство към федералните войски, прониквайки във вътрешността на самия Град!

103 683-и обаче не е изненадан. Нима една сентенция на последната Майка не гласи „По-добре е да подсилиш стратегическите пунктове, отколкото да се опитваш да контролираш всичко“? Ето резултата…

До слуха им долитат най-различни шумове. Като че някой копае с пълна сила. Дали бойците с мирис на скала не са ги надушили? Не… Пред тях изникват две ръце. Краищата им имат формата на гребло. Ръцете се забиват в пръстта и я разравят, избутвайки напред огромно черно туловище.

Дано не е къртица!

Тримата замръзват по местата си с раззинати челюсти.

Наистина е къртица.

Пясъчна къртичина. Кълбо от черна козина и бели нокти. Животното сякаш плава сред земните пластове подобно на жаба във водоем. Те биват пометени, омесени, зарити в буците глина. Ала успяват да се измъкнат невредими. Земекопната машина отминава. Къртицата е търсила не друго, а червеи. Най-голямото и удоволствие е да ги захапе за нервните ганглии, за да ги парализира, след което ги складира живи в леговището си.

Трите мравки се отърсват от полепналата кал и продължават пътя си, като преди това старателно са се измили.

Вмъкват се в един много тесен и висок коридор. Войникът водач излъчва миризма-предупреждение, като посочва тавана. Наистина, той е покрит с червени буболечки на черни точки. Вонливки!

Тези дълги три глави (девет милиметра) насекоми сякаш имат изрисувани върху гърба свъсени човешки лица. Обикновено се хранят с омекналата плът на мъртвите насекоми, но понякога похапват и живи.

Една вонливка веднага се пуска и пада върху тримата. Преди да достигне земята, 103 683-и подгъва корема си под гръдния кош и изстрелва струя мравчена киселина. Когато докосва земята, насекомото не представлява нищо повече от купчинка топъл конфитюр.

Те го изяждат набързо, сетне прекосяват помещението, преди някое друго чудовище да се строполи върху главите им.

ИНТЕЛЕКТ:

Започнах същинските експерименти през януари 58-а. Първа тема: интелектът. Притежават ли мравките интелект?

За да разбера това, поставих пред една рижа мравка (formica rufa) следното изпитание. На дъното на дупка сложих парченце захаросан мед. При това запуших дупката с клечка, недотам тежка, но много дълга и затъкната дълбоко. При нормални обстоятелства мравката разширява отвора, за да мине, но тъй като в случая за подложка служи твърда пластмаса, тя не може да я издълбае.

Първи ден: мравката дърпа на тласъци клечката, повдига я малко, после я пуска, отново я повдига.

Втори ден: мравката продължава да прави все същото. Опитва се, освен това, да пререже клечката в основата. Без резултат.

Трети ден: пак същото. Човек би казал, че насекомото е на погрешен път и упорства, тъй като не е в състояние да измисли нищо друго. Това би било доказателство за липса на интелект.

Четвърти ден: същото.

Пети пак същото.

Шести ден: когато се събудих тази сутрин, открих, че клечката е извадена от дупката. Това с положителност е станало през нощта.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Галериите пред тях са наполовина затрупани. Отгоре студената суха земя виси на гроздове, придържана от бели корени. От време на време се ронят бучки пръст. Наричат това „вътрешна градушка“. Единственият известен начин да се предпазиш е да минаваш с удвоено внимание и да отскачаш встрани при най-леката миризма на срутване.

Трите мравки напредват, долепили корем о земята, с прибрани на гърба антени, с разперени настрани крака.

103 683-и, изглежда, знае точно къде ги води. Почвата отново става влажна. Наоколо се разнася отвратителна миризма. Миризма на живот. Миризма на животно.

327-и мъжки спира. Той не е съвсем сигурен, но му се е сторило, че една от стените едва доловимо се раздвижва. Приближава се до подозрителното място: стената направо помръдва. Сякаш се очертава уста. Той отстъпва. Този път нещото е твърде малко, за да бъде къртица. Устата се превръща в спирала, в центъра й се появява израстък и се стрелва да се нахвърли върху него.

Мъжкият надава обонятелен вик.

Земен червей! Прерязва го на две с едно захапване на челюстите. Ала от стените около тях извират множество от тези извиващи се животни. Скоро стават толкова много, все едно, че се намират в стомаха на птица.

Един дъждовен червей опитва да опаше гръдния кош на женската, но тя щраква с челюсти и го прерязва на няколко къса, които започват да се гърчат самостоятелно. Още червеи се намесват в битката и се увиват около краката им, около главите им. Докосването до антените е особено непоносимо. И тримата като по команда се прицелват и стрелят с киселина по безобидните гадини. Накрая земята се покрива с колелца плът с цвят на охра, които подскачат, сякаш им се надсмиват.