Текст книги "Мравките"

1
БУДИТЕЛЯТ

Ще видите, че изобщо не е това, което си представяте. Нотариусът обясни, че сградата е обявена за исторически паметник, защото през Възраждането била обитавана от мъдри старци, но той не си спомнял точно кои.

Поеха по стълбата, стигнаха до тъмен коридор, където нотариусът дълго опипва, сетне напразно завъртя ключа и възкликна:

– Пфу! Не работи. Като се блъскаха шумно в стените, те проникнаха в тъмното пространство. Когато най-после нотариусът откри вратата, отвори я и завъртя електрическия ключ, този път успешно, той видя, че неговият клиент изглежда доста разстроен.

– Да не ви е зле, господин Уелс?

– Нещо като фобия. Няма значение.

– Страх от тъмнината ли?

– Именно. Но вече се чувствам по-добре. Обиколиха жилището. То представляваше сутерен на двеста квадратни метра. Макар вместо прозорци да имаше няколко тесни, разположени непосредствено под тавана отдушници, апартаментът се хареса на Жонатан. Всички стени бяха равномерно сиви и навсякъде имаше прах… Но той не възнамеряваше да придиря много.

Досегашното му жилище беше пет пъти по-малко. А и вече нямаше възможност да плаща наема; неотдавна предприятието за брави, в което работеше, бе решило, че може да мине и без него.

Това завещание от вуйчо Едмон беше съвсем ненадейна придобивка.

Два дни по-късно той се премести на улица Сибарит № 3 заедно с жена си Люси, сина си Никола и кучето Уарзазат, малък стриган пудел.

– Не намирам нищо лошо в това, че стените са сиви – обяви Люси, като повдигна пищните си рижи коси. – Ще можем да ги украсим по наш вкус. Тук всичко трябва да се преправя. Все едно да преустройваш затвор в хотел.

– Къде е моята стая? – попита Никола.

– В дъното отдясно.

– Аф, аф  – обади се кучето и взе да похапва Люси по глезените, без да го е грижа, че тя държи в ръце сватбения сервиз.

Веднага след това то се оказа затворено в банята под ключ, тъй като умееше само да си отваря вратите, скачайки върху бравата.

– Познаваше ли добре този твой вуйчо прахосник?  – подхвана отново Люси.

– Вуйчо Едмон ли? Всъщност единственото, което си спомням, е, че ме носеше на самолетче върху гърба си, когато бях съвсем малък. Веднъж толкова се изплаших, че се подмокрих отгоре му. Двамата се засмяха.

– Значи по онова време вече си бил пъзльо?  – закачи го Люси.

Жонатан се направи, че не е чул.

– Той никак не се разсърди. Само подметна на майка ми: „Е, поне вече знаем, че няма да излезе от него летец…“ По-късно мама ми казваше, че следял внимателно житейския ми път, но аз така и не го видях повече.

– Какъв беше по професия?

– Беше учен. Биолог, струва ми се.

Жонатан се замисли. В края на краищата той дори не познаваше своя благодетел.

На 6 километра оттам:

БЕЛ-О-КАН

1 метър височина.

50 етажа под земята.

50 етажа над земята.

Най-големият град в околността.

Приблизителен брой на населението:

18 милиона жители.

Годишно производство:

– 50 литра нектар от листна въшка.

– 10 литра нектар от кошинила.

– 4 килограма печурки.

– Изхвърлен пясък: 1 тон.

– Дължина на проходимите коридори: 120 километра.

– Площ при повърхността на земята: 2 кв. м.

Пробягна лъч. Един крак помръдна. Първото движение от началото на зимния сън, има три месеца оттогава. Друг крак се изпъва бавно, а ноктите, с които завършва, малко по малко се разтварят. Обтяга се трети крак. После гръден кош. После цяло същество. После дузина същества.

Те треперят, за да помогнат на прозрачната кръв да се раздвижи в мрежата от артерии. От каша тя постепенно става желеобразна, а сетне течна. Малко по малко помпата на сърцето заработва, като изтласква жизнения сок до върховете на крайниците. Биологичният механизъм се задейства. Свръхсложните стави се завъртат. Техните ябълки с предпазни плочки заиграват в търсене на точката на крайното извиване.

Стават. Телата им си поемат дъх. Движенията им са нестройни: танц със забавен ритъм. Леко се разкършват, отърсват се. Предните им крачка се сключват пред устата като за молитва, но не, те навлажняват ноктите си, за да почистят пипалцата си.

Дванадесетте, които са се пробудили, се разтриват една-друга. После опитват да събудят съседките си. Ала едва са събрали сили да раздвижат собственото си тяло и нямат излишна енергия за даване. Отказват се.

Тогава с мъка потеглят сред вцепенените тела на своите посестрими. Отправят се към Великото Вън. Сту-дснокръвният им организъм трябва да сбере калории от дневното светило.

Напредват изтощени. Всяка крачка е болка. Толкова им се ще отново да легнат и да останат в покой като милиони техни себеподобни! Но не. Те са първите пробудили се и сега трябва да съживят цялото селище.

Излизат през кожата на града. Слънчевата светлина ги заслепява, но допирът с чистата енергия е тъй укрепващ.

 
Слънце, нахлуй в нашите коруби,
раздвижи оболелите ни мускули
и съедини разпилените ни мисли.
 

Това е стара утринна песен на рижите мравки от седмото хилядолетие. Още по онова време са изпитвали желание да запеят мислено при първия досег с топлината.

Веднъж излезли навън, те захващат да се мият методично. Отделят бяла слюнка и мажат с нея челюстите и краката си.

Бършат се. Една извечна церемония. Отначало очите. Всяко едно от хиляда и тристата сферични прозорчета е почистено от праха, навлажнено, подсушено. По същия начин постъпват с пипалцата, с долните крайници, със средните и горните крайници. Накрая излъскват красивите си рижи брони, докато заблестят като капки огън.

Сред дванадесетте будни мравки има един мъжки  – оплодител. Ръстът му е малко по-дребен от средния за обитателите на Бел-о-кан. Има тесни челюсти и е програмиран да живее най-много няколко месеца, но пък се радва на предимства, непознати за съплеменниците му.

Първа привилегия на неговата каста: като полово определен, той притежава пет броя очи. Две големи кръгли очи, които му дават широк зрителен ъгъл от 180°. И още три по-малки оченца, разположени като триъгълник на челото му. Всъщност допълнителните очи са инфрачервени детектори, позволяващи му да улавя от разстояние всякакъв източник на топлина дори при пълен мрак.

Подобна способност е извънредно ценна, още повече, че мнозинството обитатели на големите градове през настоящото стохилядно хилядолетие са ослепели напълно, тъй като животът им преминава изцяло под земята.

Ала тази особеност не е единствената. Той притежава също (както и женските) крила, с помощта на които един ден ще литне, за да прави любов.

Гръдният му кош е защитен от специална щитовидна пластина  – мезотонум. Пипалата му са по-дълги и по-чувствителни от тези на останалите жители.

Младият мъжки екземпляр дълго стои върху купола, докато се насити на слънцето. Сетне, погълнал достатъчно топлина, се прибира в града. Временно става част от кастата на мравките „термични вестителки“.

Той обикаля из коридорите на третия долен етаж. Тук всичко живо още спи непробудно. Вкочанените тела са неподвижни. Пипалата са отпуснати.

Мравките все още сънуват.

Младият мъжки протяга крак към една работничка, опитвайки се да я събуди с топлината на тялото си. Нежното докосване предизвиква приятно електрическо изпразване.

Леки миши стъпки отекнаха при второто иззвъняване. Вратата се отвори след пауза, през която баба Огюста сваляше предпазната верига.

След смъртта на двете си деца тя живееше затворена в малкото жилище от тридесет квадратни метра, предъвквайки стари спомени. Това със сигурност не и се отразяваше добре, но ни най-малко не бе накърнило нейната доброта.

– Знам, че е смешно, но нахлузи пантофите. Лъскала съм паркета.

Жонатан се подчини. Тя заситни пред него и го заведе в хола, където многобройните мебели бяха покрити с калъфи. Сядайки на края на голямото канапе, Жонатан не успя да избегне скърцането на изкуствената тапицерия.

– Радвам се, че дойде… Може да не повярваш, но тези дни имах намерение да ти се обадя.

– Така ли?

– Представи си само, Едмон ми остави нещо за теб. Едно писмо. И ми каза: „Ако умра, на всяка цена трябва да дадеш това писмо на Жонатан.“

– Значи писмо?

– Писмо, да, писмо… Хм, къде ли съм го дянала? Почакай една секунда… Той ми дава плика, аз му казвам, че ще го пазя, и го прибирам в някаква кутия. Трябва да е в една от ламаринените кутии в големия шкаф.

Тя потътри пантофите си, но спря на третата крачка.

– Боже, колко съм глупава! Как само те посрещам! Ще пийнеш ли един чай от върбинка?

– На драго сърце.

Старата жена влезе в кухнята, откъдето се чу тракане на съдове.

– Разправи ми как си, Жонатан! – подвикна тя.

– Ами не много добре. Уволниха ме от работата. Баба Огюста показа за момент главата си през вратата като някоя бяла мишка, после се появи цялата, със сериозно изражение, опасана в дълга синя престилка.

– Изгониха ли те?

– Да.

– Защо?

– Знаеш ли, ключарството е особен занаят. Нашата фирма „SOS ключалка“ работи двадесет и четири часа в денонощието из всички квартали на Париж. А откакто един от моите колеги бе нападнат, аз отказах да ходя вечер в съмнителните квартали. И тогава ми показаха вратата.

– Добре си постъпил. По-добре да си без работа, но в добро здраве, отколкото обратното.

– Освен това не се разбирах с началника си.

– Ами твоите опити с утопичните общества? По мое време ги наричаха „Ню Ейдж“. (Тя се усмихна лукаво, докато произнасяше „нуйаж“.)

– Отказах се след провала с фермата в Пиренеите. На Люси й писна да готви и да мие съдовете на всички. Сред нас се намираха паразити. Изпокарахме се. Сега живея само с Люси и Никола… Ами ти, бабо, как си?

– Аз ли? Съществувам. И това ми отнема цялото време.

– Късметлийка! Преживяла си началото на новото хилядолетие…

– О! Да ти кажа: това, което най-много ме поразява, е, че всичко си е все същото. Навремето, когато бях младичка, всички мислехме, че като започне новото хилядолетие, ще станат невероятни неща, а както виждаш, нищо не се е променило. Все така има самотни старци, все така има безработни, коли, които бълват пушек. Дори идеите не са помръднали. Ето, миналата година преоткриха сюрреализма, по-миналата рокендрола, а по вестниците пишат, че това лято се връщали мини полите. Ако продължава така, скоро ще изровят старите идеи от началото на миналия век: комунизма, психоанализата и относителността…

Жонатан се усмихна.

– Има все пак известен напредък: увеличи се средната продължителност на човешкия живот, а също броят на разводите, замърсяването на въздуха, дължината на линиите на метрото…

– Голяма работа. А аз си мислех, че всеки от нас ще си има личен самолет и ще излита направо от балкона… Знаеш ли, когато бях млада, хората се бояха от ядрената война. Голям страх беше. Да умреш на сто години сред пламъците на гигантска атомна гъба, да умреш заедно с цялата планета… все пак не беше шега работа. Наместо това ще си умра като някой гнил картоф. И на никого няма да му пука за мен.

– Не си права, бабо, не си права. Тя избърса чело.

– На всичко отгоре става все по-горещо и по-горещо. По мое време нямаше такива жеги. Имаше истински зими и истински лета. Сега горещините започват още от месец март.

Тя се запъти отново в кухнята, където взе да подскача, опитвайки се да откачи от стената всички необходими за една добра запарка уреди. Драсна клечка и от дюзите на старинната печка се чу свистенето на газта, след което се върна много по-спокойна.

– Ти все пак си имал причина да дойдеш. В тези времена никой не ходи току-така при една старица.

– Не ставай цинична, бабо.

– Не съм цинична, просто знам в какъв свят живеем. Хайде, стига си се преструвал, казвай какво те води насам.

– Ще ми се да ми разправиш за „него“. Завещава ми апартамента си, а аз дори не го познавам…

– Едмон ли? Не помниш ли Едмон? А той така обичаше да те носи на самолетче, когато ти беше малък… Даже сега ми идва наум, че веднъж…

– Това и аз си го спомням, но нищо друго освен тази случка.

Тя се настани в голямото кресло, като внимаваше да не измачка калъфа.

– Хм, Едмон беше особен човек. Още невръстен, вуйчо ти ми създаваше много грижи. Не беше лесно да си негова майка. Например чупеше всички играчки без изключение, докато се опитваше да ги разглоби, за да видел как са направени. Много рядко успяваше да ги сглоби отново. И де да бяха само играчките! Той разпердушинваше всичко: стенния часовник, грамофона, електрическата четка за зъби. Веднъж дори разглоби хладилника.

Като че за потвърждение на думите й старият стенен часовник в салона започна злокобно да бие. И той не бе пощаден от малкия Едмон.

– Имаше си и друга мания: скривалищата. Обръщаше къщата наопаки, за да си прави убежища. Беше си построил едно на тавана от одеяла и чадъри, друго в своята си стая от столовете и от кожените палта. Обичаше да се свира вътре сред съкровищата, които трупаше там. Веднъж погледнах: беше пълно с възглавници и най-различни чаркове, изтръгнати от уредите. Впрочем беше доста уютно.

– Всички деца са такива…

– Може би, но при него това надминаваше всякаква мярка. Беше престанал да използва леглото, а спеше само в някое от своите гнезда. Понякога не мръдваше оттам по цели дни. Като че спеше зимен сън. Впрочем майка ти твърдеше, че в предишния си живот е бил катерица.

Жонатан се усмихна, за да я насърчи да продължи разказа си.

– Един път реши да си построи колибка между краката на масата в хола. С това чашата преля и дядо ти побесня както никога дотогава. Наплеска го по задника, разтури всичките му скривалища и го принуди да си спи в леглото.

Старата жена въздъхна.

– От този ден той напълно се отчужди от нас. Сякаш бе прекъснал пъпната си връв. Вече не бяхме част от неговия мир. Но си мисля, че подобно изпитание бе полезно за него, защото рано или късно трябваше да разбере, че светът няма до безкрай да се подчинява на капризите му. По-късно, когато порасна, това му създаде проблеми. Не понасяше училището. Пак ще ми кажеш „като всички деца“. Но той стигаше по-далеч. Чувал ли си за деца, които се бесят в тоалетната с колана, защото учителят им се е скарал? А той се обеси на седем години. Откачи го прислужникът.

– Може да е бил прекалено чувствителен…

– Чувствителен ли? Ами! Година по-късно се опита да намушка с ножица един от учителите. Целил се в сърцето. За щастие само смачкал табакерата на човека.

Тя вдигна очи към тавана. Спомените се рееха в паметта й като снежинки.

– По-късно малко се вразуми, защото някои учители успяха да събудят интереса му. Имаше шестици по предметите, които го увличаха, и двойки по всички останали. Само шестици и двойки без изключение.

– Мама разправяше, че бил гениален.

– Той беше омагьосал майка ти, защото й беше втълпил, че иска да постигне „абсолютното знание“. А тя, нали я знаеш, от десетгодишна вярваше в преселението на душите и беше убедена, че в него се е вселила душата на Айнщайн или на Леонардо да Винчи.

– А също и на катерица?

– Че защо не? „Няколко живота са нужни, за да се създаде една душа…“ е казал Буда.

– Минавал ли е тестове за интелигентност?

– Да. С много лоши резултати. Получи двадесет и три точки от сто и осемдесет възможни, което съответстваше на леко слабоумие. Възпитателите смятаха, че е луд и че трябва да бъде изпратен в специализирано заведение. Но аз си знаех, че той просто е някак „встрани“. Помня, че веднъж… О! Трябва да е бил на не повече от единадесет години. Накара ме да направя, ако мога, четири равностранни триъгълника само с шест кибритени клечки. Опитай и ще видиш, че никак не е лесно…

Тя отиде до кухнята да нагледа чайника и донесе шест клечки. Жонатан се поколеба за момент. Не му се струваше невъзможно. Занарежда кибритените клечки по всевъзможни начини, но след няколко минути се отказа.

– И какво е решението? Баба Огюста се замисли.

– Всъщност той така и не ми го показа. Помня само как се опита да ми помогне с думите: „Трябва да се мисли различно. Ако се разсъждава както сме свикнали, нищо не се постига.“ Представяш ли си, едно единадесетгодишно хлапе да ти разправя такива неща! А! Май че чайникът засвири. Сигурно водата е завряла.

Тя се върна с две чаши, пълни с жълтеникава и много ароматна течност.

– Знаеш ли, приятно ми е, че се интересуваш от вуйчо си. В наши дни хората умират и никой не си спомня, че някога ги е имало на този свят.

Жонатан остави клечките и внимателно отпи няколко глътки върбинков чай.

– И какво стана после?

– Нямам представа. Откакто започна да следва в университета естествени науки, не го видяхме повече. Научих от майка ти, че защитил блестящо докторат, че започнал работа в една фирма за хранителни продукти, но напуснал, за да замине за Африка, после се върнал и се заселил на улица Сибарит, след което никой повече не чу за него до самата му смърт.

– И как е умрял?

– Не знаеш ли? Невероятна история. Тогава писаха всички вестници. Бил убит от оси, представяш ли си?

– От оси ли? Как така?

– Разхождал се сам из гората. Вероятно е съборил по невнимание някое гнездо. Всички оси се спуснали върху него. „Никога не съм виждал толкова ужилвания върху човешко същество!“ – заяви съдебният лекар. Умрял с 0,3 грама отрова на литър кръв. Направо нечувано.

– Има ли гроб?

– Не. Пожелал да бъде заровен под някой бор в гората.

– А имащ ли негови снимки?

– Ами виж тази върху стената над скрина. Отдясно е Сузи, майка ти. Виждал ли си я толкова млада? Отляво е Едмон.

Имаше олисяло чело, малки остри мустачки, уши без мека част като на Кафка, които стърчаха над веждите му. Усмихваше се лукаво. Същинско дяволче.

До него Сузи бе възхитителна в бялата си рокля. Няколко години по-късно се бе омъжила, но пожелала да запази бащиното си име Уелс. Като че не е искала съпругът й да остави и следа от името си върху нейните потомци.

Когато се приближи, Жонатан забеляза, че Едмон е направил зайче с два пръста над главата на сестра си.

– Бил е голям палавник, нали?

Огюста не отговори. Очите й се замъглиха от печал при вида на грейналото лице на дъщеря й. Сузи бе умряла преди шест години. Петнадесеттонен камион, каран от пиян шофьор, беше блъснал колата й в една урва. Агонията продължила два дни. Поискала да види Едмон, но той дори не се появил. Отново бил заминал нанякъде…

– Познаваш ли хора, от които бих могъл да науча нещо повече за Едмон?

– Ммм… Имаше един приятел от детството, с когото се виждаше често. Дори следваха заедно. Жазон Бражел. Мисля, че още пазя номера му.

Огюста направи бърза справка на компютъра и даде на Жонатан адреса на въпросния приятел. Погледна ласкаво към своя внук. Беше последната жива издънка от фамилията Уелс. Добро момче.

– Хайде, пий си чая, че ще изстине. Имам също и курабийки, ако искаш. Сама ги приготвям е пачи яйца.

– Не, благодаря, трябва да вървя. Мини да ни видиш някой ден в новото ни жилище. Вече се пренесохме.

– Нямам нищо против. Но почакай, да не тръгнеш без писмото.

Като порови с ожесточение в големия шкаф и из ламаринените кутии, тя най-сетне извади един бял плик, върху който бе надраскано с трескав почерк: „За Жонатан Уелс.“ Прихлупената част на плика бе облепена с няколко пласта скоч, за да не бъде отворен ненавременно. Разкъса го внимателно. От плика изпадна измачкан лист, като от ученическо тефтерче. На него бе написано едно-единствено изречение:

„НЕ СЛИЗАЙТЕ В МАЗЕТО ПО НИКОЙ НАЧИН!“

Мравката трепти с антенки. Тя е като кола, стояла дълго затрупана със сняг, която отказва да запали. Мъжкият подновява опитите си няколко пъти. Той я разтрива. Маже я с топлата си слюнка.

Животът се пробужда. И ето, двигателят заработва. Отминал е още един сезон. Всичко започва, като че тя никога не е преминавала през тази „малка смърт“.

Продължава да я търка, за да й даде от топлината си. Добре й е сега. Докато той се суети все така, тя насочва към него антенки. Опипва го. Иска да разбере кой е.

Докосва първото прешленче до черепа му и разчита неговата възраст: сто седемдесет и три дни. По второто сляпата мравка-работничка отгатва кастата – мъжки оплодител. По третото – вида и селището: рижа горска мравка, произхождаща от града-майка Бел-о-кан. Върху четвъртото открива номера на снасянето, който му служи вместо име: той е 327-ият мъжки, снесен в началото на есента.

Прекратява обонятелното разчитане. Останалите сегменти не са носители на информация. Петият служи за улавяне на молекулите-указатели. Шестият се използва за обикновени диалози. Седмият позволява сложни диалози от сексуално естество. Осмият е предназначен за диалози с Майката. И най-сетне последните три служат за боздуганчета.

Така тя вече е проучила единадесетте членчета от втората половина на пипалото. Но няма какво да му каже. Отдръпва се и отива на свой ред да се топли върху покрива на Града.

Той прави същото. След като е изпълнил задачата на термичен вестител, трябва да помогне за отстраняването на повредите!

Когато стига горе, 327-и мъжки установява щетите. Градът е построен във формата на конус, за да бъде по-малко изложен на природните стихии, но въпреки това зимата се е оказала разрушителна. Вятърът, снегът и градушката са отнесли най-горния слой клонки. Птичи курешки са запушили някои изходи. Трябва веднага да се хваща за работа. 327-и се спуска към голямо жълто петно и забива челюсти в твърдата зловонна материя. От отсрещната страна се мярка силуетът на друго насекомо, което дълбае навън.

Стъкленото око на шпионката се затъмни. Някой гледаше през вратата.

– Кой е?

– Господин Гун… Идвам за подвързията. Вратата се открехна. Въпросният Гун наведе очи към едно русокосо момче на около десетина години, после още по-надолу към миниатюрното куче, което бе провряло муцуна между краката на момчето и ръмжеше.

– Татко не е вкъщи!

– Сигурен ли си? Професор Уелс трябваше да ми се обади и…

– Професор Уелс е вуйчо на баща ми. Само че той умря.

Никола понечи да затвори вратата, но човекът я подпря с крак и продължи.

– Искрени съболезнования. Но сигурен ли си, че не е оставил една дебела папка, пълна с листа? Аз съм книговезец. Беше ми платил предварително да подвържа с кожа неговите бележки. Възнамеряваше, струва ми се, да стъкми от тях енциклопедия. Трябваше да намине, а от доста време вече не зная какво става с него…

– Нали ви казах, че умря.

Човекът протегна крак още по-напред, натискайки вратата с коляно, сякаш се канеше да изблъска момчето и да влезе. Миниатюрното куче яростно заджавка. Той се спря.

– Нали разбираш, ще ми бъде безкрайно неприятно, ако не изпълня обещанието си, пък макар и към покойник. Ако искаш, бъди така добър да провериш. Все някъде трябва да се намира един червен класьор.

– Енциклопедия, казвате?

– Да, самият той наричаше този сборник „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание“, но бих се учудил, ако върху корицата има такъв надпис…

– Ако беше у нас, досега да сме я намерили.

– Прощавай, че настоявам, ама…

Малкият пудел отново се разлая. Човекът едва забележимо отстъпи, но това бе достатъчно момчето да хлопне вратата под носа му.

Сега целият Град е буден. Коридорите са пълни с мравки термични вестителки, които бързат да стоплят Стадото. Въпреки това на някои кръстовища все още се забелязват неподвижни гражданки. Те не помръдват, колкото и да ги разтърсват и да ги удрят вестителките.

Никога повече не ще се раздвижат. Мъртви са. За тях зимуването се е оказало фатално. Едно тримесечно почти пълно спиране на сърдечната дейност не минава без рискове. Но пък не са страдали. От съня са преминали в смъртта по време на някое студено въздушно течение, обхванало Града. Труповете им са извлечени и изхвърлени на сметището. Така Градът всяка сутрин се освобождава от своите мъртви клетки заедно с другите отпадъци.

След като проходите са опразнени от нечистотиите, градът на насекомите започва да пулсира. Навсякъде пъплят крака. Челюстите дълбаят. Антените трептят от информация. Всичко си е както преди. Преди приспиващата зима.

Докато 327-и мъжки влачи клонче, тежко поне шестдесет пъти колкото е собственото му тегло, до него се приближава една мравка-войник на възраст повече от петстотин дни. Тя го потупва със сегментите-боздуганчета, за да привлече вниманието му. Той вдига глава и войникът допира антенките си до неговите.

Настоява да зареже работата си по възстановяването на покрива и да тръгне заедно с група мравки… на ловна експедиция.

Докосва устата и очите му.

Каква ловна експедиция?

Другият му дава да помирише доста поизсъхнало късче месо, което крие в една гънка до съчленението на Гръдния си кош.

Изглежда, е било намерено тъкмо в навечерието на зимата в областта на 23° западно от обедното слънце.

Опитва го. Очевидно е месо от твърдокрило. По-точно от златен бръмбар. Странно. Обикновено по това време твърдокрилите още спят зимен сън. Всеки знае, че рижите мравки се пробуждат при 12° въздушна температура, термитите при 13°, мухите при 14°, а твърдокрилите при 15°.

Старият войник не приема този аргумент. Обяснява, че късчето месо произхожда от необикновена област, изкуствено затоплена от подземен извор. Там нямало зима. 1 Три подобен микроклимат се развили своеобразна фауна и флора.

А освен това в момента на събуждането Градът изпитва особено силен глад. Има неотложна нужда от белтъчини, за да оживее отново. Топлината не е достатъчна.

Мъжкият приема.

Експедицията е съставена от двадесет и осем мравки от кастата на войниците. Повечето от тях, подобно на подстрекателката, са стари безполови дами. 327-и мъжки е единствен представител на кастата на половите. Той оглежда от разстояние спътничките си през ситото на очите си.

С хилядите си фасети мравките виждат не повторени хилядократно образи, а по-скоро решетъчна картина. Тези насекоми трудно различават подробностите. В замяна на това долавят и най-лекото движение.

Участничките в експедицията изглеждат добре екипирани за далечно пътешествие. Тежките им стомаси са пълни с киселина. Главите им са снабдени с най-мощни оръжия. Броните им са набраздени от вражи челюсти по време на битките.

Вървят все напред вече часове. Подминават няколко града на Федерацията, които се издигат под открито небе или под дърветата. Дъщерни градове на династията Ни: Йоду-лу-баикан (най-големият зърнопроизводител); Гиу-ли-аикан (чиито убийствени легиони преди две години победиха коалицията на термитите от Юг); Зеди-беи-накан (известен с химическите си лаборатории, в които се произвежда свръхконцентрирана бойна киселина); Ли-виу-кан (чийто алкохол от кошинила притежава изключително ценен дъх на смола).

Така че рижите мравки са организирани не само в градове, но също и в коалиции от градове. Съединението прави силата. В планината Юра са открити федерации на рижи мравки, състоящи се от 15 000 мравуняка, разположени на площ 80 хектара, с общо население, надхвърлящо 200 милиона индивида.

Бел-о-кан все още не се е разраснал дотолкова. Това е млада федерация, чиято първоначална династия датира отпреди пет хиляди години. Според местната митология една заблудена девойка била захвърлена от страшна буря на това място. След като не могла да се прибере обратно при своите, тя основала Бел-о-кан, а от Бел-о-кан произлезли Федерацията, както и стотиците поколения царици от династията Ни.

Бело-киу-киуни било името на онази първа царица. Го означава „Залутаната мравка“. Впоследствие всички царици от централното гнездо приели това име.

За момента Бел-о-кан е съставен само от голям централен град и 64 дъщерни съюзени селища, разпръснати по периферията. Но и така той вече се налага като най-голямата политическа сила в този участък от гората Фонтенбло.

След като подминават съюзните градове и по-точно Ла-хола-кан, най-западния белокански град, членовете на експедицията спират пред малки могилки: летните гнезда, или „предни постове“. Те все още са празни. Ала 327-и знае, че не след дълго ловът и войните ще ги населят с бойци.

Движат се по права линия. Отрядът прекосява широка тюркоазна ливада и хълм, обрасъл с бодили. Излизат от ловните територии. В далечината на север се забелязва противниковият град Ши-гае-пу. По това време обаче неговите обитатели вероятно още спят.

Продължават нататък. Край тях повечето животни псе още са в плен на зимния сън. Някои по-ранобудни подават тук-там глави от своите леговища. Веднага щом съзират рижите брони, те се скриват уплашено. Едва ли би могло да се каже, че мравките се славят с дружелюбност. Особено когато настъпват по този начин, въоръжени до върха на антените.

Сега участниците в експедицията са достигнали предела на познатите земи. Наоколо няма нито един дъщерен град. Нито един аванпост на хоризонта. Никаква пътечка, изровена от острите крака. Само едва доловими следи от стара ароматна диря, които сочат, че навремето оттук са минали белоканци.

Колебаят се. Гъсталакът, издигащ се пред тях, не е отбелязан на нито една обонятелна карта. Той образува тъмен свод, през който светлината не прониква. Тази разтителна грамада, осеяна с животинско присъствие, сякаш иска да ги погълне.

Как да им каже да не ходят там?

Жонатан остави палтото и разцелува семейството си.

– Разопаковахте ли всичко?

– Да, тате.

– Добре. Надникнахте ли вече в кухнята? Там в дъното има една врата.

– Тъкмо се канех да ти кажа за нея – обади се Люси. – Сигурно води за мазето. Опитах се да я отворя, но се оказа заключена. Има голям процеп. Доколкото можах да видя през него, помещението отзад изглежда дълбоко. Ще трябва да разбиеш ключалката. И аз да имам някаква полза от това, че мъжът ми е ключар.

Тя се усмихна и се сгуши в прегръдките му. Люси п Жонатан живееха заедно вече тринадесета година. Бяха се срещнали в метрото. Един ден някакъв хулиган от нямане какво да прави бе хвърлил във вагона сълзотворна граната. Всички пътници за миг се бяха озовали на пода, ронейки сълзи и храчейки. Люси и Жонатан бяха паднали един връз друг. Когато се посъвзеха от кашлицата и сълзенето, Жонатан и предложи да я придружи до дома. После я покани в една от своите първи утопични комуни: бяха се самонастанили в една изоставена къща недалеч от Северната гара. Три месеца по-късно решиха да се оженят.