Текст книги "Мравките"

Автор книги: Бернар Вербер

сообщить о нарушении

Текущая страница: 5 (всего у книги 18 страниц)

– Къде е той?

– Слезе отново долу.

– Как така?

Люси хвана Огюста за ръката и я отведе до вратата на мазето.

– От снощи е вътре.

– И още не се е качил обратно?

– Не, нямам представа какво става долу, но той изрично ми забрани да викам полицията… Слиза вече няколко пъти и всеки път се връща.

Огюста беше поразена.

– Но това е безумие! Вуйчо му остави строга заръка да не…

– Сега взема със себе си и куп инструменти, стоманени скоби, бетонни плочи. Нещо майстори долу, но какво…

Люси обви главата си с ръце. Вече не издържаше, чувстваше, че отново ще изпадне в депресия.

– А не можем ли да слезем да го потърсим?

– Не, сложи брава и я заключва отвътре. Огюста се отпусна сломена на стола.

– Хубава работа! Хубава работа! Ако съм знаела, че заръката на Едмон ще създаде толкова неприятности…

ТЯСНА СПЕЦИАЛИЗАЦИЯ:

В големите модерни мравешки градове разпределението на задълженията, повтаряно в течение на милиони години, е породило генетически изменения.

Така някои мравки се раждат с огромни челюсти-ножици, за да станат войници, други притежават мачкащи че пости, за да стриват зърното на брашно, други пък са снабдени със сврьхразвити слюнчени жлези, за да навлажняват и обеззаразяват младите ларви.

Все едно при нас войниците да се раждат с пръсти във формата на ножове, селяните с крака като щипци, за да могат да се катерят по овошките да берат плодовете, а кърмачките с десетина чифта гърди.

Ала от всички „професионални“ мутации най-удивителна е тази на любовта.

Действително, за да не се разсейват от еротични пориви, масата трудолюбиви работнички се раждат безполови. Цялата репродуктивна енергия е съсредоточена у тесни специалисти: мъжките и женските, принцове и принцеси на тази паралелна цивишзация.

Те се раждат и са екипирани единствено за любовта Имат на разположение цял арсенал приспособления, предназначени да им помагат при копулацията. Като се започне от крилата и инфрачервените очи и се стигне до антените, приемащи и предаващи абстрактни емоции.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Неговото скривалище не е задънено, а води към малка пещера. 327-и се сгушва в нея. Войниците с мирис на скала минават, без да го усетят. Само че пещерата не е празна. В нея има някой, който отделя топлина и мирис. Този някой излъчва.

Кой сте вие?

Обонятелното послание е ясно, точно, повелително. Благодарение на инфрачервените си очи мъжкият различава едрото животно, което задава въпроса. На вид то тежи не по-малко от деветдесет песъчинки. Ала това не е войник. Това е нещо, което той досега нито е подушвал, нито е виждал.

Женска.

И то каква женска! Той спокойно я оглежда. Нейните нежни изящно оформени крачка са украсени с тънки косъмчета, съблазнително лепнещи от полови хормони. Дебелите и антени преливат от силни ухания. Очите и с червени отблясъци са като боровинки. Има масивен корем, гладък и източен като вретено. Широкият щит на гърдите е приятно грапав. И най-сетне дългите криле са два пъти по-големи от неговите.

Женската разтваря прелестните си малки челюсти и… се хвърля на врата му, за да го обезглави.

Той не може да преглътне, задушава се. Като се има предвид липсата на пропуски, не е чудно, че женската няма намерение да отхлаби прегръдката си. Той е чуждо тяло, което трябва да бъде унищожено.

Възползвайки се от дребния си ръст, 327-и все пак успява да се освободи. Покатерва се върху раменете й, стисва я за главата. Колелото се върти. Сега е неин ред да изпадне в беда. Тя се бори.

Когато е съвсем омаломощена, той протяга напред антените си. Не иска да я убива, а само да бъде изслушан. Нещата не са толкова прости. Иска да влезе с нея в АК. Да, в абсолютна комуникация.

Женската (той успява да идентифицира номера на снасяне, тя е 56-а по ред) разтваря антените си, отбягвайки допира. После се извива, за да се отскубне от него. Ала той остава вкопчен в мезотонума и и дори усилва натиска на челюстите си. Ако стисне още малко, и главата на женската ще бъде изтръгната като плевел.

Тя застива неподвижно. Той също.

С очите си, чийто обсег е 180°, тя вижда ясно своя нападател, покачен върху гръдния й кош. Той е съвсем дребен.

Мъжки!

Припомня си уроците на гледачките:

Мъжките са полусъщества. За разлика от всички останали клетки на Града те притежават само половината от хромозомите на вида. Излюпени са от неоплодени яйца. Следователно това са едри зародиши или по-скоро едри сперматозоиди, живеещи на открито.

На гърба й е кацнал един сперматозоид, който се опитва да я удуши. Тази мисъл почти я забавлява. Защо някои яйца са оплодени, а други не? Вероятно поради температурата. Под 20° сперматеката не може да бъде активирана и Майката снася неоплодени яйца. Мъжките следователно произлизат от студа. Като смъртта.

За пръв път тя вижда един от тях от плът и от хитин. Какво дири той тук в гинекея на девиците? Тази територия е непристъпна, запазена е за женските полови клетки. Ако всяко чуждо тяло може безпрепятствено да проникне в тяхното крехко светилище, ще рече, че вратата е широко отворена за всякакви инфекции!

327-и мъжки отново се мъчи да влезе в антенна комуникация. Ала женската не позволява. Ако той случайно успее да разтвори антените й, тя веднага ги прилепва върху главата, ако докосне втория сегмент, тя отмята антените си назад. Очевидно не желае.

Той още повече усилва натиска на челюстите си и успява да допре седмия си сегмент до нейния седми. 56-а женска никога не е разговаряла но този начин. Учили са я да избягва всякакви докосвания, само да предава и приема съобщения по въздуха. Ала тя знае, че тази въздушна връзка е несигурна. Един ден Майката излъчи феромон на тази тема:

Между два мозъка винаги застават всевъзможни недоразумения, всевъзможни лъжливи съобщения, дължащи се на паразитните миризми, на въздушните течения, на лошото качество на излъчването и на приемането.

Единственият начин да се избегнат тези неприятности е абсолютната комуникация. Непосредственият допир на антените. Предаването без всякакви препятствия от невромедиаторите на един мозък до невромедиаторите на друг мозък.

За нея това е като дефлориране на ума. Във всеки случай нещо непознато и грубо.

Ала няма избор. Ако онзи продължи да стиска, ще я убие. Тя прибира челните си антени върху раменете в знак на покорство.

АК може да започне. Двата чифта антени се доближават плътно. Леко електрическо изпразване. Това е от нерви. Отначало бавно, а сетне все по-бързо двете насекоми галят взаимно дванадесетте си назъбени сегмента. Постепенно избива пяна, пълна с неясни изрази. Тази мазна субстанция покрива антените и позволява да бъде усилен още повече ритъмът на трептенията. Известно време двете глави вибрират неудържимо, сетне антенните израстъци прекратяват своя танц и се долепят плътно по цялата си дължина. Сега има едно-единствено същество с две глави, две тела и един-единствен чифт антени.

Извършва се природното чудо. Феромоните преминават от едното тяло в другото през хилядите малки пори и капиляри на сегментите. Мислите се сливат. Няма вече нужда понятията да бъдат кодирани и декодирани. Те са сведени до своята първична простота: образи, звуци, чувства, ухания.

На този непосредствен език 327-и мъжки разказва на 56-а женска всичките си премеждия: изтребването на експедицията, обонятелните следи от войниците-джуджета, срещата с Майката, как са се опитали да го ликвидират, загубата на пропуските, борбата с вратаря, преследващите го все още убийци с мирис на скала.

Когато АК приключва, тя събира назад антените си в знак на благоразположение към него. Той слиза от гърба й. Сега е в нейна власт и тя може лесно да го отстрани. Женската се приближава с широко разтворени челюсти и… му дава част от своите феромони-пропуски. С тях той временно е вън от опасност. Предлага му трофалаксия, той приема. След което тя забръмчава с криле, за да разсее всякакви следи от техния разговор.

Сполука. Той най-сетне е успял да убеди някого. Информацията е предадена, разбрана и възприета от друга клетка.

Току-що е създал работна група.

ВРЕМЕ:

Има голяма разлика в усещането за протичане на времето при хората и при мравките. За хората времето е абсолютно. Периодичността и продължителността на секундите са еднакви, независимо от обстоятелствата.

При мравките, напротив, времето е относително. Когато е горещо, секундите са много кратки. Когато е студено, те се проточват до безкрайност, докато се стигне до загубата на съзнание по време на зимуването.

Това разтегливо време дава съвсем различна представа от нашата за скоростта на нещата. За да определят едно движение, насекомите не използват само пространството и продължителността, а добавят и трето измерение: температурата.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Занапред двамата ще се опитат да убедят колкото се може повече посестрими във важността на „Случая с тайното разрушително оръжие“. Още не е станало твърде късно. Все пак трябва да държат сметка за две подробности. Едва ли ще успеят да спечелят достатъчно работнички за своята кауза преди празника на Възраждането, който ще погълне всичката енергия, ето защо им е необходим трети съучастник. От друга страна, не бива да забравят, че войниците с мирис на скала могат да се появят всеки момент, следователно им е необходимо скривалище.

Номер 56-и предлага своето жилище. Тя е издълбала таен ход, който ще им позволи да избягат в случай на провал. 327-и мъжки е учуден само донякъде, тъй като е твърде модно да се прокопават тайни ходове. Тази мания датира отпреди сто години, от времето на войната срещу мравките, плюещи лепило. Царицата на един от градовете на Федерацията, Ха-йекте-дуни, възпитала у поданиците си преклонение пред сигурността. Накарала да й построят „брониран“ забранен град. Стените били подсилени с големи споени с цимент камъни според технологията на термитите!

Проблемът бил в това, че имало само един изход. Така че, когато легионите на мравките, плюещи лепило, обкръжили града, тя се оказала блокирана в собствения си дворец. Противникът без всякакви трудности я пленил и най-позорно я задушил в отвратителната си бьрзосъхнеща лига. Впоследствие царицата Ха-йекте-дуни била отмъстена, а градът освободен, но нейната глупава и ужасна гибел дълго време тревожила умовете на белоканците.

Тъй като мравките се ползват от изключителната привилегия, че могат с едно движение на челюстите да променят формата на жилището си, всичко живо се захванало да прокопава свой личен таен ход. Когато една мравка започне да копае, в това все още няма нищо страшно, но когато станат милион, настъпва истинска катастрофа. „Официалните“ коридори се продънвали, подкопани от „частните“ ходове. Тръгнело ли се по някой таен път, навлизало се в истински лабиринт, образуван от „чуждите коридори“. Стигнало се дотам, че цели квартали започнали да се рушат, поставяйки по този начин под заплаха самото бъдеще на Бел-о-кан.

Майката вдигнала тревога. Занапред никой нямал право да копае на своя глава. Ала как биха могли да се контролират всички жилища?

56-а женска събаря малко чакъл и се открива тъмен отвор. 327-и разглежда скривалището и го намира чудесно. Остава да се намери трети съучастник. Двамата излизат и затварят грижливо. 56-а женска излъчва:

Спирахме се на първия срещнат. Остави това на мен.

Скоро се задава някой. Това е едър безполов войник, който мъкне парче пеперуда. Женската го извиква от разстояние с тревожни послания, че над Стадото е надвиснала голяма опасност. Тя тъй умело борави с езика на емоциите, че мъжкият е изумен. Що се отнася до войника, той изоставя незабавно своя дивеч и отива да поговори.

Голяма опасност за Стадото ли? Къде, кой, как, защо?

Женската му разказва накратко за бедствието, сполетяло първата пролетна експедиция. Нейният начин на изразяване е съпроводен с прелестни ухания. Тя вече притежава грацията и очарованието на царица. Войникът скоро се предава.

Кога тръгваме? Колко войници ще са необходими, за да нападнем джуджетата?

Той се представя: 103 683-и безполов от лятното люпило. Голям лъскав череп, дълги челюсти, почти липсващи очи, къси крака, с една дума, солиден съюзник. Освен това ентусиаст по рождение. Дори се налага 56-а женска да възпира поривите му.

Тя му съобщава, че има шпиони в самото Стадо, вероятно продажни наемници на джуджетата, чиято задача е да попречат на белоканците да изяснят мистерията около тайното оръжие.

Могат да бъдат разпознати по характерния мирис на скала. Трябва да се действа бързо.

Разчитайте на мен.

Разпределят си зоните на влияние. 327-и ще се помъчи да убеди гледачките от солариума. Общо взето, те са доста наивни.

103 683-и ще доведе войници. Би било чудесно, ако успее да събере легион.

Мога да разпитам разузнавачите, да събера допълнителни сведения за това тайно оръжие на джуджетата.

Що се отнася до номер 56-и, тя ще посети гъбарниците и оборите в търсене на стратегическа подкрепа.

Среща на същото място при 23°-време.

Този път телевизията показваше в рубриката „Световни култури“ репортаж за японските обичаи:

„Японците като островен народ от векове са свикнали да живеят при автархия. За тях светът е разделен на две: японците и останалите – чужденци с непонятни обичаи, варвари, наричани от тях Гай джин. Японците винаги са били изключително стриктни в чувството си за национална принадлежност. Когато например някой японец отиде да живее в Европа, той автоматично бива изключен от групата. Ако по-късно се завърне, родителите и близките му не го гледат вече като един от своите. Да живееш сред Гай джин, означава да се пропиеш от «чуждия» дух, сиреч, сам да се превърнеш в Гай джин. Дори приятелите от детството започват да се отнасят към него като към някой турист.“

На екрана показваха различни храмове и светилища на Шинто. Гласът продължи:

„Отношението на японците към живота и към смъртта е различно от нашето. Тук смъртта на един човек не е от голямо значение. По-голяма тревога буди загубата на производителна клетка. За да опитомят смъртта, японците обичат да изучават бойни изкуства. Кендо се преподава на децата още от началното училище…“

По средата на екрана изскочиха двама бойци, облечени като някогашни самураи. Телата им бяха покрити със свързани помежду им черни плочки. На главите си носеха овални шлемове, украсени с две дълги пера на ушите. Те се хвърлиха един срещу друг с боен вик, после започнаха да се дуелират с дългите си саби.

Нов кадър: седнал върху петите си човек насочва към корема си къса сабя, която е уловил с две ръце.

„Ритуалното самоубийство сепуку е друг характерен белег за японската култура. Без съмнение на нас ни е трудно да разберем този…“

– Телевизия, само телевизия! От това се оглупява! Набиват ни в главите все едни и същи картини. Непрекъснато разправят небивалици. Как не ви дойде до гуша? – възкликна Жонатан, който се беше завърнал преди няколко часа.

– Остави го. Така се успокоява. След смъртта на кучето не е на себе си… – обади се Люси с безизразен глас.

Той погали сина си по брадичката.

– Не ти ли е добре, моето момче?

– Шт, слушам.

– Ето на! Виждаш ли как разговаря вече с нас!

– Как разговаря с тебе. Честно казано, толкова рядко те вижда, че не е чудно да проявява известна хладина.

– Ей, Никола, успя ли да направиш четири триъгълника с кибритените клечки?

– Не, това ме изнервя. Слушам.

– Е, щом те изнервя…

Жонатан започна замислено да мести клечките, които се търкаляха на масата.

– Жалко. Много е… поучително.

Никола не чуваше нищо, сякаш мозъкът му беше директно включен в телевизора. Жонатан се запъти към стаята си.

– Какво възнамеряваш да правиш? – попита Люси.

– Нали виждаш, приготвям се и се връщам обратно.

– Какво? О, не!

– Нямам избор.

– Жонатан, кажи ми сега, какво толкова те привлича там? В края на краищата съм твоя жена!

Той не отговори нищо. Избягваше да я гледа в очите. И все същият неприятен тик. Тя въздъхна отчаяно:

– Изтреби ли плъховете?

– Моето присъствие е достатъчно, за да ги държа на разстояние. В противен случай им показвам това.

Той размаха голям кухненски нож, който старателно беше наточил. Взе в другата ръка халогенната лампа и се отправи към вратата на мазето с раница на гърба. В раницата имаше изобилие от провизии, както и цял набор инструменти на майстор-ключар. Каза само:

– Довиждане, Никола. Довиждане, Люси.

Люси не знаеше как да постъпи. Тя улови Жонатан за ръката.

– Не можеш да тръгнеш така! Твърде лесно искаш да се измъкнеш. Трябва да ми обясниш!

– О, моля те!

– Как по-ясно да ти го кажа? Откакто слезе в това проклето мазе, не си вече същият. Нямаме пари, а ти похарчи пет хиляди франка за разни материали и за книги за мравките.

– Интересувам се от ключалки и от мравки. Това е мое право.

– Не и когато имаш жена и син, за които да се грижиш. Ако всички пари от помощите за безработни отиват за книги за мравките, накрая аз ще…

– Ще се разведеш? Това ли искаш да кажеш?

Сломена, тя пусна ръката му.

– Не.

Той я прегърна през раменете. Тик е устните.

– Трябва да ми имаш доверие. Налага се да стигна докрай. Не съм луд.

– Не си луд ли? Я се погледни! Приличаш на смъртник, сякаш непрекъснато имаш треска.

– Тялото ми старее, главата ми се подмладява.

– Жонатан, кажи ми какво става там долу!

– Стават изключителни неща. Трябва да се слиза надолу, все по-надолу, ако човек иска един ден да се изкачи… Знаеш ли, това е нещо като басейн, можещ да изплуваш само ако се отблъснеш от дъното.

И той избухна в безумен смях, който тридесет секунди по-късно още ехтеше зловещо долу откъм витата стълба.

Етаж +35. Тънкото покритие от клонки напомня витраж. Слънчевите лъчи искрят, преминавайки през този филтър, а после се сипят като звезден дъжд върху земята. Намираме се в градския солариум, „фабриката“ за производство на белокански граждани.

Тук цари знойна горещина. 38°. Това е нормално, тъй като солариумът е с южно изложение, за да използва колкото се може по-продължително топлината на бялото светило. Понякога от клонките температурата се качва до 50°!

Шават стотици крака. Най-многобройната от всички касти е тази на гледачките. Те трупат на купчинки току-що снесените от Майката яйца. Двадесет и четири купчинки образуват камара, дванадесет камари образуват редица. Редиците се губят в далечината. Когато се заоблачи, гледачките преместват купчинките яйца. Най-младите трябва винаги да бъдат на топло. „Влажна топлина за яйцата, суха топлина за пашкулите“: това е стара мравешка рецепта за излюпването на здраво потомство.

Вляво се виждат работнички, натоварени с поддържането на температурата. Те трупат почернели парчета дърво, които задържат топлината, и късчета ферментирал хумус, които я излъчват. Благодарение на тези два вида „радиатори“ температурата в солариума остава постоянно между 25° и 40°, дори когато навън тя не надвишава 15°.

Наоколо сноват артилеристи. Ако случайно някой зелен кълвач отново дойде да си опита късмета…

Вдясно се различават по-възрастни яйца. Продължителна метаморфоза: под влияние на слюнката на гледачките и на времето дребните яйчица наедряват и пожълтяват. Те се превръщат в покрити със златисти власинки ларви. В зависимост от атмосферните условия това става за период от една до седем седмици.

Гледачките са изключително всеотдайни. Те не пестят нито слюнката с антибиотични свойства, нито грижите. Ларвите трябва да бъдат опазени и от най-незначителното замърсяване. Те са тъй нежни. Дори феромоните за диалог са сведени до минимум.

Помогни ми да ги отнеса до онзи ъгъл… Внимавай да не се събори купът…

Една гледачка носи ларва два пъти по-дълга от самата нея. Без съмнение артилерист. Тя оставя „оръжието“ в един ъгъл и започва да го ближе.

В центъра на тази просторна люпилня отрупани накуп ларви, с очертаващи се вече десет телесни сегмента, плачат за храна. Те въртят глава на всички страни, протягат шия и размахват крака, докато гледачките склонят да им дадат по малко нектар или месо от насекоми.

След три седмици, когато напълно „узреят“, ларвите престават да се хранят и да се движат. Това е фазата на летаргия, по време на която те се подготвят за върховното усилие. Натрупват енергия за направата на пашкула, който ги превръща в какавиди.

Гледачките мъкнат тези едри жълти торби в съседното помещение, пълно със сух пясък, поглъщащ въздушната влага. „Влажна топлина за яйцата, суха топлина за пашкулите“, това не бива никога да се забравя.

В тази сушилня белият пашкул със синкави оттенъци става жълт, сетне сив, сетне кафяв. Превръща се във философски камък, само че по обратен път. Под кората природата извършва чудо. Всичко се променя: нервна система, дихателни органи, сетива, черупка…

Поставена в сушилнята, какавидата за няколко дни ще набъбне. Яйцето се изпича, наближава великият момент. Готовата за разпукване какавида е завлечена настрани заедно с други, които са в същото състояние. Гледачките внимателно пробиват обвивката на пашкула, освобождават една антена, един крак, докато накрая извадят някакво треперещо и залитащо подобие на бяла мравка. Нейният хитин все още е мек и светъл, но за няколко дни ще стане риж като този на всички белоканци.

Застанал сред вихъра на тази суетня, 327-и не може да реши към кого да се обърне. Той изпраща лека миризма към една гледачка, която помага на някакво новородено да направи първите си крачки.

Случи се нещо важно. Гледачката дори не обръща глава към него. Тя изпуска едва доловим мирис:

Шшт. Няма нищо по-важно от раждането на едно същество.

Един артилерист го побутва, почуквайки го с боздуганчетата, разположени на върха на антените му. Чук, чук, чук.

Не бива да пречите. Отстранете се.

Нивото на енергията му е недостатъчно, не знае как да излъчва, за да бъде убедителен. Ех, ако само притежаваше дарбата за контакти на 56-а! Въпреки това той прави опит и при други гледачки; те също не му обръщат никакво внимание. Започва да се пита дали наистина мисията му е чак толкова важна, колкото си представя. Може би Майката е права. Има първостепенни задачи. Например, да бъде продължен животът, вместо да се предизвиква война.

Докато е зает с тази странна мисъл, струя мравчена киселина профучава край антените му. Една гледачка стреля по него. Изтървала е пашкула, който мъкне, и се цели в него. За щастие мерникът й не е точен.

Спуска се да залови терористката, но тя вече се е скрила в най-близката ясла, събаряйки купчина яйца, за да му прегради пътя. Черупките се счупват и потича прозрачна течност.

Тя чупи яйца! Какво я е прихванало? Настъпва паника, гледачките се разтичват на всички страни, загрижени да запазят поколението в зародиш.

327-и мъжки разбира, че няма да може да настигне бегълката, пъхва корем под гръдния си кош и се прицелва. Ала преди да успее да стреля, тя бива улучена от един артилерист, който я е видял да събаря яйцата.

Край овъгления от мравчената киселина труп се събира тълпа. 327-и навежда антени към тялото. Без съмнение се усеща лек дъх. Мирис на скала.

ОБЩЕСТВЕНА НАГЛАСА ЗА ЖИВОТ:

При мравките, както и при човека, обществената нагласа за живот е предопределена. Новородената мравка е прекалено слаба, за да разчупи сама пашкула, които я обвива. Човешкото бебе дори не е в състояние да ходи и да се храни само.

Мравките и хората са два вида, създадени да бъдат подпомагани от тяхното обкръжение, не притежават знания и не могат да учат сами.

Тази зависимост по отношение на възрастните, без съмнение, представлява слабост, ала тя става изходна точка за друг вид дейност – търсенето на познание. И тъй като възрастните могат да оцелеят, а младите са неспособни, последните от самото начало са принудени да черпят знания от по-старите.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Етаж –20. 56-а женска още не е завързала разговор със земеделките за тайното оръжие на джуджетата. Това, което вижда, е прекалено вълнуващо, за да може да излъчи каквото и да било.

Тъй като кастата на женските е особено ценна, те прекарват детството си затворени в гинекея на принцесите. Цялото им знание за света най-често се изчерпва със стотина коридора и много малко са тези, които са стигали по-далеч от десетия подземен и от десетия надземен етаж…

Веднъж 56-а се бе опитала да излезе и да види Великото Вън, за което й бяха разказвали гледачките, но часовите я бяха натикали обратно. Миризмите биха могли криво-ляво да се прикрият, но не и големите криле. Тогава пазачите я бяха предупредили, че навън живеят огромни чудовища: те изяждат малките принцеси, които дръзнат да излязат преди Празника на Възраждането. 56-а бе раздвоена между страха и любопитството.

Добрала се някак до –20 етаж, тя си дава сметка, че преди да опознае Великото Вън, трябва да открие още безброй чудеса в своя собствен град. Тук тя за пръв път вижда гъбарниците.

В белоканската митология се казва, че първите гъбарници били открити по време на Житната война през петдесетхилядното хилядолетие. Отряд артилеристи превзели един град на термити. Ненадейно те се озовали в зала с гигантски размери. По средата се издигала огромна бяла пита, която стотина работнички старателно оглаждали.

Опитали я и вкусът им се сторил превъзходен. Било нещо като… селище, което изцяло ставало за ядене! Пленничките признали, че това са гъби. В действителност термитите се хранят само с целулоза, но тъй като не могат да я асимилират, прибягват до тези гъби, които подпомагат храносмилането.

Самите мравки твърде добре усвояват целулозата и не се нуждаят от подобна добавка. Ала въпреки това те разбрали изгодата от отглеждането на хранителни култури вътре в самия град: това щяло да им позволи да се противопоставят успешно на вражеските обсади и на гладните години.

Днес в големите зали на –20 стаж в Бел-о-кан се извършва селекция на сортовете. При това мравките не използват за храна същите гъби като термитите, така че в Бел-о-кан предимно се отглеждат печурки. На основата на земеделието се е развила същинска технология.

56-а женска се разхожда между лехите на тази бялнала се градина. В единия край работничките подготвят „леглото“, върху което ще израсте гъбата. Те разрязват листа на малки квадратни късчета, които след това остъргват, стриват, омачкват и превръщат в каша. Кашата от листа полагат върху компост, съставен от изпражнения (мравките събират изпражненията си в специални съдове именно с тази цел). След това ги овлажняван със слюнка и оставят времето да действа.

Ферментиралата каша се увива с кълбо от бели едивни нишки. Могат да се видят там, вляво. Тогава работничките ги намокрят с дезинфекциращата си слюнка и орязват всичко, което стърчи над белия конус. Ако гъбите бъдат оставени да израстат на воля, те много скоро ще изпълнят залата. От нишките, които работничките жънат с плоските си челюсти, се приготвя изключително вкусно и хранително брашно.

И тук броят на работничките е невероятно голям. Не бива нито един плевел, нито една паразитна гъба да се възползва от техния труд.

В тази твърде неблагоприятна ситуация 56-а опитва да осъществи антенен контакт с една градинарка, заета с внимателното подрязване на един от белите конуси.

Голяма опасност е надвиснала над Града. Имаме нужда от помощ. Желаете ли да се присъедините към нашата работна група?

Каква опасност?

Джуджетата са открили тайно оръжие с унищожително действие, трябва да се противодейства незабавно.

Градинарката я пита какво е мнението и за нейната гъба, една прекрасна печурка. 56-а я хвали. Другата я кани да опита. Женската отхапва от бялата маса и веднага усеща парене в хранопровода. Отрова! Печурката е пропита с мирмикацин, смъртоносна киселина, която обикновено се използва в разтвор като хербицид. 56-а се закашля и навреме изплюва отровната храна. Градинарката пуска своята гъба и се хвърля върху гърдите и с широко разтворени челюсти.

Двете се търкулват сред компоста, налагат се една друга по главите, замахвайки рязко с боздуганите на своите антени. Чат! Чат! Чат! Ударите издават твърдото намерение противникът да бъде умъртвен. Земеделките успяват да ги разтърват.

Какво ви става на вас двете?

Градинарката се изплъзва. Използвайки крилете си, 56-а прави невероятен скок и я притиска към земята. Едва тогава долавя съвсем лек мирис на скала. Няма съмнение, че и тя на свой ред е попаднала на един от членовете на странната банда убийци.

Сграбчва я за антените.

Коя си ти? Защо се опита да ме убиеш? Какъв е този мирис на скала?

Мълчание. Тя извива антените й. Това е много болезнено и другата се мята бясно, но не отговаря. 56-а не е от тези, които биха сторили зло на посестрима. Въпреки това продължава да извива.

Другата не помръдва. Изпаднала е в доброволна каталепсия. Сърцето й почти е спряло, скоро ще умре. Разгневена, 56-а прерязва антените й, но разбира, че излива яда си върху труп.

Земеделките отново я наобикалят.

Какво става? Какво направихте с нея?

56-а решава, че моментът не е подходящ за обяснения, по-добре е да бяга, нещо, което тя прави с помощта на крилата си. 327-и има право. Става нещо невъобразимо, някои клетки на Стадото са полудели.