Текст книги "Мравките"

Автор книги: Бернар Вербер

сообщить о нарушении

Текущая страница: 16 (всего у книги 18 страниц)

Той посочва източника на непресекващото ромолене – ваяна чешма зад органа.

– През годините много хора са се оттегляли тук, за да могат на спокойствие да се отдадат на някои занимания, които изискват, да речем… голямо съсредоточаване. Вуйчо ми Едмон е узнал от една старинна приписка за съществуването на това място и се е трудил именно тук.

Жонатан се приближава още повече; от него се излъчва необичайна кротост и ведрина. Това смайва Огюста.

– Но вие сигурно сте изтощени. Следвайте ме.

Той отваря вратата, през която малко преди това е влязъл, и ги въвежда в една стая, където няколко дивана са подредени в кръг.

– Люси – повиква той, – имаме гости!

– Люси ли? Тя с теб ли е? – възкликва радостно Огюста.

– Хм, вие колко сте тук? – обажда се Даниел.

– До този момент бяхме осемнадесет: Люси, Никола, осемте пожарникари, инспекторът, петимата жандарми, комисарят и аз. С една дума, всички онези, които са си дали труда да слязат. Скоро ще ги видите. Трябва да ни извините, но в този момент за нашата общност е четири часът сутринта и всички спят. Само аз се събудих от вашето пристигане. Да знаете само какъв шум вдигнахте из коридорите…

Появява се Люси, също по халат.

– Здравейте!

Тя се приближава усмихната, като прегръща и тримата. Зад нея през вратата надничат още фигури по пижами, които желаят да видят „новопристигналите“.

Жонатан напълва голяма гарафа с вода от чешмата и донася чаши.

– Ще ви оставим за малко, за да се облечем и приготвим. За всички новодошли организираме малък празник, но не очаквахме да се появите посред нощ… До скоро виждане!

Огюста, Жазон и Даниел остават неподвижни. Цялата тази история е толкова невероятна. Изведнъж Даниел се ощипва по ръката. Огюста и Жазон намират идеята за чудесна и правят същото. Но не, действителността понякога надминава сънищата. Те се озъртат приятно объркани и се усмихват един на друг.

Няколко минути по-късно всички са насядали по диваните. Огюста, Жазон и Даниел са се съвзели и сега искат да научат колкото се може повече.

– Преди малко споменахте за отдушници. Далече ли сме от повърхността?

– Не, най-много на три-четири метра.

– Значи можем да излезем на открито?

– Не, не. Жан Андруе дю Серсо е избрал мястото за своя храм под огромна скална плоча с изключителна здравина – чист гранит!

– И въпреки това в него има отвор, широк колкото да се провре ръка – допълва Люси. – Навремето е служил за вентилация.

– Служил?

– Да, сега неговото предназначение е друго. Но няма нищо страшно, има още два странични отдушника. Както виждате, тук не се задушаваме…

– Не може ли да се излиза?

– Не, във всеки случай не отгоре.

Жазон изглежда сериозно разтревожен.

– Но, Жонатан, защо си поставил тази плъзгаща стена, коша, подвижния под, мрежата?… Ние сме напълно блокирани тук!

– Именно това е целта. Необходими ми бяха много средства и усилия. Ала друг изход нямаше. Когато дойдох за пръв път в този храм, попаднах на аналоя. Освен „Енциклопедията на относителното и абсолютното знание“ на него намерих и писмо от моя вуйчо, адресирано лично до мен. Ето го.

Те зачитат:

„Скъпи Жонатан,

Ти си се решил да слезеш въпреки моето предупреждение. Значи си по-храбър, отколкото съм си мислил. Браво! Според мен вероятността да успееш е била едно към пет. Майка ти ми бе споменала за твоя страх от тъмнината. Щом си тук, това означава между другото, че си съумял да се справиш с този недъг и волята ти се е калила. Ще имаме нужда от нея.

В тази папка ще намериш «Енциклопедията на относителното и абсолютното знание», която в деня, когато пиша тези редове, съдържа 288 глави, резултат от моите изследвания. Бих желал да ги продължиш, уверявам те, че си струва.

Най-главните от тях са посветени на мравешката цивилизация. Така или иначе, ще прочетеш и ще разбереш. Ала преди това имам към теб една много важна молба. До твоето пристигане тук аз няма да съм успял да осигуря защитата на моята тайна (в противен случай не би намерил писмо с подобно съдържание).

Искам ти да сториш това. Нахвърлял съм някои проекти, но като имам предвид познанията ти, мисля, че ти ще можеш да нанесеш в тях подобрения. Целта на тези механизми е твърде проста. Не трябва хората да стигат лесно до моето убежище, а тези, на които това се удаде, да не могат никога вече да се върнат обратно и да разкажат за откритието си.

Надявам се да успееш и това място да ти донесе толкова «богатства», колкото и на мен.

Едмон“

– Жонатан изпълнил заръката – обясни Люси. – Той построил планираните капани и вие сте могли да ги видите как действат.

– Ами труповете? Дали те не са на хора, станали жертва на плъховете?

– Не. – Жонатан се усмихна. – Уверявам ви, че никой не е умрял в подземието, след като Едмон се е настанил тук. Труповете, които сте видели, датират най-малко отпреди петдесетина години. Не се знае какви драми са се разиграли по онова време. Някоя секта…

– Но това означава, че ние никога няма да можем да се изкачим обратно? – разтревожи се Жазон.

– Никога.

– Ще трябва да бъде достигнат отворът, разположен пад мрежата (осем метра височина!), да се извърви кошът и обратна посока, което е невъзможно, а ние не разполагаме с никакви технически средства, за да разтопим метала. Освен това трябва да се мине отново през стената (а Жонатан не е предвидил система за отваряне от отсамната страна)…

– Да не говорим за плъховете…

– Как си успял да пуснеш плъхове долу? – попита Даниел.

– Това е идея на Едмон. Той е настанил в една пукнатина на скалата двойка особено едри и агресивни плъхове от породата rattus norvegicus с голям запас от храна. Знаел е, че това представлява бомба със закъснител. Когато имат достатъчно храна, плъховете се размножават в геометрична прогресия – шест малки всеки месец, които от своя страна са готови да започнат да се плодят след две седмици… За да се брани от тях, той е използвал спрей е феромони за нападение, които тези гризачи не понасят.

– Значи те са убили Уарзазат? – попита Огюста.

– Вярно е, за нещастие. А Жонатан не е предвидил, че онези, които преминат „стената с пирамидата“, ще станат още по-свирепи.

– Един от нашите, който и бездруго имаше фобия към плъхове, съвсем се побърка, щом едно от тези тлъсти животни скочи върху лицето му и му отхапа парче от носа. Той веднага се върна обратно, преди още стената с пирамидата да се е затворила. Появи ли се на повърхността? – попита жандармът.

– Чух, че полудял и е затворен в клиника – отвърна Огюста, – но това са слухове.

Тя протяга ръка да вдигне чашата с вода, но забелязва, че върху масата е пълно с мравки. Надава вик и инстинктивно ги помита с опакото на ръката. Жонатан скача, хваща я за китката. Строгият му поглед контрастира с изключителната приветливост, която до този момент е царила в групата; старият тик, който сякаш се бе поизгубил, сгърчва устните му.

– Никога повече… не прави… това!

Самотна в своите покои, Бело-киу-киуни разсеяно похапва от своите яйца; в края на краищата това е любимата й храна.

Тя знае, че този така наречен 801-ви не е само посланик на новия град. 56-а, или по-скоро царица Хли-пу-ни, тъй като тя предпочита да се нарича така, го е изпратила, за да продължи разследването.

Това не я тревожи много, нейните войни с мирис на скала трябва да се справят с него без проблем. Особено куцият е тъй ловък в изкуството да снема тежестта на живота – същински художник!

Въпреки това Хли-пу-ни вече за четвърти път й праща доста странни посланици. Първите бяха убити още преди да са открили залата с ломекузата. Вторите и третите станаха жертва на халюциногеннитс субстанции на отровното твърдокрило.

Що се отнася до 801-ви, изглежда, той е слязъл веднага след аудиенцията при Майката. Очевидно изпитват все по-голямо нетърпение да умрат! Ала вярно е също, че всеки следващ път проникват все по-дълбоко в Града. Ами ако въпреки всичко някой от тях успее да открие прохода? Ами ако разкрие тайната? Ако я разгласи чрез обонятелно послание?…

Стадото няма да разбере. Антистресовите войни почти нямат шанс да задушат навреме информацията. Как биха реагирали нейните деца?

Един войник с мирис на скала влиза забързано.

Шпионинът е успял да победи ломекузата! Вече се намира долу!

Ето, рано или късно това трябваше да се случи…

Числото на звяра е 666. (Откровение на Свети Йоана) Ала кой ще бъде звярът и за кого?

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Жонатан пуска китката на своята баба. Преди да са се почувствали неловко, Даниел опитва да смени темата.

– А тази лаборатория при входа? За какво служи тя?

– Това е Розетският камък! Всички наши усилия са подчинени на една амбиция: да влезем във връзка с тях!

– С тях ли?… Кои тях?

– С тях, с мравките. Последвайте ме.

Те напускат салона и отиват в лабораторията. Жонатан, на когото очевидно му е приятно да се изживява като продължител на делото на Едмон, взема една епруветка, пълна с мравки, и я вдига на височината на погледа.

– Вижте, това са същества. И то съвсем пълноценни. Не са само дребни нищо и никакви насекоми – което моят вуйчо е разбрал много скоро… Мравките представляват втората голяма земна цивилизация. Що се отнася до Едмон, то той, подобно на Христофор Колумб, е открил нов континент между пръстите на краката ни. Пръв се е убедил, че преди да търсим извънземни из космоса, по-добре е най-напред да влезем във връзка с… вътреземните.

Никой не се обажда. Огюста си спомня. Преди няколко дни тя се разхождаше в гората Фонтенбло, когато изведнъж усети как под подметката й изпращяха телцата на някакви дребни същества. Беше стъпила върху група мравки. Когато се наведе, видя, че всички са мъртви, но имаше и нещо загадъчно. Те бяха подредени така, че образуваха стрела с обърнат връх…

Жонатан е оставил обратно епруветката. Той продължава своето изложение:

– Когато се върнал от Африка, Едмон открил тази сграда, подземието и най-сетне храма. Идеалното място, където да разположи своята лаборатория… Първият етап на неговите изследвания бил посветен на разчитането на феромоните, с които разговарят мравките. Тази машина е спектрометър за маса. Както показва названието й, тя дава спектъра на масата, разлага кое да е вещество и изброява видовете атоми, от които е съставено… Прочетох бележките на вуйчо ми. В началото поставял опитните мравки под стъклен похлупак, свързан чрез аспирационна тръба със спектрометъра за маса. Оставял мравката да влезе в досег с парче ябълка, след което тя срещала друга мравка и неизбежно й казвала: „Ей там има парче ябълка.“ Поне такава е изходната хипотеза. Той засмуквал излъчените феромони, разчитал ги и стигал до химическа формула…

„На север има парче ябълка“ например се казва: „метил-4 метилпирол-2 карбоксилат“. Количествата са невъобразимо малки, около 2–3 пикограма (10–12 г) на изречение… Но това било достатъчно. Така вече се знаело как се произнася „ябълка“ и „на север“. Той продължил експеримента с много други предмети, храни или ситуации. Получил се същински френско-мравешки речник. Чак след като научил названията на стотина плода, тридесетата цветя и десетина посоки, той успял да се добере до феромоните за тревога, за удоволствие, за напомняне, за описание; дори попаднал на полови, които го научили да изразява „абстрактните състояния“ на седмия антенен сегмент… Ала на него не му стигало, че умеел да ги слуша. Сега той искал да разговаря с тях, да установи същински диалог.

– Изумително! – не се сдържа и прошепва професор Даниел Розенфелд.

– Най-напред намерил сричкова съответка на всяка химическа формула. Например метил-4 метилпирол-2 карбоксилат става МТ4МТП2КС, а сетне Митикамитипидисиксу. И в края на краищата съхранил в паметта на компютъра: Митикамитипи – ябълка; и дисиксу = намира се на север. Компютърът прави превод в двете посоки. Когато попадне на „дисиксу“, той превежда „намира се на север“. А когато се набере „намира се на север“, той преобразува фразата в „дисиксу“, което предизвиква излъчването на карбоксилат чрез този предавателен апарат…

– Предавателен апарат ли?

– Да, ето тази машина.

Той посочва нещо като библиотека, съставена от хиляди малки стъкленици, всяка от които завършва с тръбичка, включена в електрическа помпа.

– Атомите, които се съдържат във всяка стъкленица, биват засмукани от помпата, после пратени в апарата, който ги пресява и дозира според точното указание на електронния речник.

– Невероятно! – обажда се отново Даниел Розенфелд. – Това е просто невероятно. И наистина ли е успял да влезе в диалог?

– Хм… засега е по-добре да ви прочета един откъс от „Енциклопедията“.

ОТКЪСИ ОТ РАЗГОВОРИ:

Откъс от първия разговор с една formica rufa от кастата на войниците.

ЧОВЕК: Как ме приемате?

МРАВКА: Крррррррр.

ЧОВЕК: Аз излъчвам, приемате ли?

МРАВКА: Крррррррркррркрррррррр. На помощ.

(N.B.: Изпробвани са няколко различни настройки. Преди всичко излъчванията са били прекалено силни, те задушавали субекта. Трябва да се постави копчето, регулиращо излъчването, на 1. Обратно, копчето за регулиране на приемането трябва да се завърти на 10, за да не се изгуби нито една молекула.)

ЧОВЕК: Приемате ли?

МРАВКА: Бугю.

ЧОВЕК: Излъчвам, чувате ли ме?

МРАВКА: Згюгню. На помощ. Затворен съм.

Откъс от третия разговор.

(N.В.: Този път речникът е разширен до осемдесет думи. Излъчването все още е твърде силно. Нова настройка, бутонът трябва да се премести съвсем близо до нулата.)

МРАВКА: Какво?

ЧОВЕК: Какво казвате?

МРАВКА: Нищо не разбирам. Помощ!

ЧОВЕК: Нека говорим по-бавно!

МРАВКА: Излъчването ви е прекалено силно! Антените ми са блокирали. Помощ! Затворен съм.

ЧОВЕК: Така добре ли е?

МРАВКА: Не, вие не умеете ли да разговаряте?

ЧОВЕК: Ами…

МРАВКА: Кой сте вие?

ЧОВЕК: Аз съм едро животно. Наричам се ЕД-МОН Аз съм ЧО-ВЕК

МРАВКА: Какво говорите? Нищо не разбирам. Помощ!

Спасете ме! Затворен съм!…

(N.В.: Вследствие на този диалог субектът умря в следващите пет секунди. Дали излъчванията все още не са твърде токсични? Или се е изплашил?)

Жонатан прекъсва четенето.

– Както виждате, никак не е просто! Натрупването на речник не е достатъчно, за да се разговаря с тях. При това езикът на мравките не функционира като нашия. Освен същинските излъчвания за диалог нека не забравяме и излъчванията на останалите единадесет антенни сегмента. Те обозначават самоличността на индивида, неговите грижи, психическата му настройка… нещо като глобална умствена нагласа, която е необходима за доброто междуличностно разбирателство. Ето защо се е наложило Едмон да се откаже. Чета ви неговите бележки.

КОЛКО СЪМ ГЛУПАВ:

Колко съм глупав!

Дори да съществуваха извънземни, ние нямаше да бъдем в състояние да ги разберем. Със сигурност нашите референции не биха могли да съвпадат. Ако им протегнем ръка, твърде е вероятно това за тях да означава заплаха.

Не можем да разберем дори японците с тяхното ритуално самоубийство или пък индийците с техните касти. Ние, хората, не можем да се разберем помежду си… Как съм могъл да си въобразя, че ще разбера мравките!

От корема на 801-ви е останало само едно късче. Макар да сполучи да убие навреме ломекузата, след битката срещу войниците с мирис на скала в гъбарниците е станал доста по-къс. Толкова по-зле или толкова по-добре: без корем му е по-леко.

Той поема по широкия проход, издълбан в гранита. Как са могли мравешки челюсти да пробият такъв тунел?

По-надолу открива това, за което му е говорила Хли-пу-ни: зала, пълна с купища храна. Едва пристъпил в тази зала, пред него се открива друг коридор. Той поема по него и скоро се озовава в цял един град с мирис на скала! Град под Града!

– Значи не е успял?

– Наистина, дълго време преживявал този провал. Мислел, че няма никакъв изход, че етноцентризмът го е направил сляп. Но сетне неприятностите го извадили от унеса. Пръв тласък дала старата му мизантропия.

– Какво се е случило?

– Нали си спомняте, професоре, вие ми споменахте, че работел в някаква фирма, наречена „Суитмилк Корпо-рейшън“, и че се изпокарал с колегите си.

– Точно така!

– Един от неговите началници ровил из бюрото му. А този началник не бил кой да е, а Марк Льодюк, братът на професор Лоран Льодюк!

– Ентомологът?

– Тъкмо той.

– Невероятно… Той дойде при мен и се представи за приятел на Едмон, после слезе долу.

– Слизал е в мазето?

– О! Не се тревожи, не успя да стигне далече. Не можа да мине отвъд стената с пирамидата и се върна обратно.

– Хм. Освен това идвал, когато Никола бил сам вкъщи, и се опитал да си присвои Енциклопедията… Както и да е… И така, Марк Льодюк забелязал, че Едмон работи със страст върху проекти за машини (всъщност първите ескизи на Розетския камък). Успял да отвори шкафа на бюрото му и попаднал на една папка – Енциклопедията на относителното и абсолютното знание. Там открил всички проекти на първата машина за общуване с мравките. Щом схванал предназначението на този апарат (бил достатъчно начетен за това), той споделил своето откритие с брат си. Последният, разбира се, веднага се заинтересувал и го накарал да открадне тези документи… Ала междувременно Едмон установил, че някой е бъркал в нещата му, и за да се предпази от ново посегателство, пуснал четири оси от породата ихневмон в чекмеджето. Още щом Марк Льодюк се върнал, насекомите го ужилили, а те имат неприятния навик да вкарват кръвожадните си ларви в тялото на ужиления. На другия ден Едмон забелязал следите от ужилванията и се опитал публично да разобличи крадеца. Сами знаете продължението – уволнили го.

– А братята Льодюк?

– Марк Льодюк си получил наказанието! Ларвите на ихневмона го гризяли отвътре. Това продължило дълго, по всяка вероятност няколко години. Тъй като ларвите не могли да излязат от огромното туловище, за да се превърнат в оси, те продължили да дълбаят във всички посоки, търсейки изход. Накрая болката се оказала толкова непоносима, че той се хвърлил под метрото. Случайно прочетох за това във вестниците.

– А професор Льодюк?

– Той опитал всякакви средства, за да се добере до машината…

– Споменахте, че това дало тласък на Едмон да продължи. Каква е връзката между тези стари премеждия и неговите изследвания?

– Впоследствие Лоран Льодюк влязъл във връзка с Едмон. Признал му, че знае за машината „за разговаряне с мравките“. Заявил, че ще му бъде интересно да работят заедно. На Едмон тази идея не му се сторила толкова лоша, още повече, че от дълго време тъпчел на място и се питал дали външна помощ няма да се окаже добре дошла. „Настъпва време, когато човек не може да продължи сам“, се казва в Библията. Едмон бил готов да заведе Льодюк в своето убежище, но преди това искал да го опознае по-добре. Разговаряли надълго и нашироко. Когато Льодюк започнал да хвали реда и дисциплината при мравките, като наблегнал на факта, че общуването с тях с положителност ще позволи на човека да последва примера им, Едмон побеснял. Изпаднал в криза и го помолил повече да не стъпва в неговия дом.

– Пуф! Това никак не ме учудва – въздъхна Даниел. – Льодюк е член на кликата на етолотнетите, най-ужасните представители на немската школа. Те се опитват да променят обществото, като подражават по определен начин на животинските нрави. Чувството за собствена територия, дисциплината на мравуняците… все те са им в ума.

– За Едмон това станало повод да се хване отново за работа. Искал да разговаря с мравките на съвсем конкретна тема – политиката. Смятал, че те живеят според особена анархистка система, и търсел от тях потвърждение.

– Разбира се! – промърмори Билсем.

– Това се превърнало в чисто човешко предизвикателство. Вуйчо ми дълго размишлявал и стигнал до извода, че най-доброто средство за контакт е да създаде „мравка-робот“.

Жонатан размаха покритите с чертежи листове.

– Ето плановете. Едмон нарекъл робота „Доктор Ливингстън“. Той е от пластмаса. Няма да ви говоря за часовникарските способности, необходими за изработването на този малък шедьовър! Не само всички стави са на мястото си и се задвижват от микроскопични електромоторчета, включени към поставена в корема батерия, но и антените действително са съставени от дванадесет сегмента, способни да излъчват едновременно дванадесет различни феромона!… Единствената разлика между Доктор Ливингстън и истинската мравка са дванадесетте тръбички с дебелината на косъм, свързани с нещо като пъпна връв с дебелината на конец.

– Удивително! Направо удивително! – възхищава се Жазон.

– Но къде е Доктор Ливингстън? – пита Огюста.

Войните с мирис на скала са по петите му. Докато бяга, 801-ви внезапно открива една много широка галерия и нахълтва в нея. Стига до огромна зала, в центъра на която се намира странна мравка с ръст доста над средния.

801-ви се приближава предпазливо. Миризмите на странната самотна мравка са само наполовина истински. В очите й няма блясък и тя цялата сякаш е покрита с черна боя… Младият хлипуканец се опитва да проумее. Как е възможно някой толкова малко да прилича на мравка?

Ала войниците вече са го открили. Куцият пристъпва Най-отпред сам като за двубой. Той се хвърля върху антените му и започва да ги хапе. Двамата се търкулват на земята.

801-ви си спомня съветите на Майката: Наблюдавай къде противникът предпочита да нанася ударите. Много често това е неговото най-уязвимо място… Действително, веднага щом докопва антените на куция, онзи започва да се гърчи яростно. Вероятно антените на клетника са свръхчувствителни! 801-ви му ги отрязва с един замах и успява да се изплъзне. Ала най-малко петдесет убийци се втурват да го преследват.

– Искате да знаете къде се намира Доктор Ливингстън? Проследете нишките, които тръгват от спектрометъра за маса…

Те наистина забелязват прозрачна тръбичка, която стига до стената, изкачва се до тавана и изчезва в някакъв голям дървен сандък, провесен в центъра на храма точно над органа. Новодошлите протягат вратове, за да го разгледат по-добре.

– Но нали казахте, че над главите ни има непроницаема преграда – отбелязва Огюста.

– Така е, но споменах освен това, че съществува отдушник, който вече не използваме…

– Не се използва вече, но това не означава, че ние сме го запушили – обажда се инспектор Гален.

– Щом не сте вие…

– Значи това са те!

– Мравките ли?

– Точно така! На това място над каменната плоча се намира огромен град на рижи мравки. Нали ги знаете: онези насекоми, които строят големи сводове от клонки из горите…

– По преценка на Едмон те са повече от десет милиона!

– Десет милиона? Ами че те могат да ни избият до един!

– Хайде, без паника, няма от какво да се боим. Първо, те разговарят с нас и ни познават. Освен това не всички мравки в Града знаят за нашето съществуване.

В момента, когато Жонатан казва това, от сандъка на тавана пада една мравка и се приземява точно върху челото на Люси. Тя се опитва да я хване, но 801-ви ужасен се запилява в русите й коси, плъзва се по ушната й мида, сетне по тила, скрива се в блузата й, заобикаля гърдите и пъпа, препуска по нежната кожа на бедрата, спуска се до глезена и оттам скача на земята. За момент търси посоката… и се устремява към един от страничните отдушници.

– Какво му става?

– Иди, че разбери. Във всеки случай свежият въздух на отдушника му служи за ориентир и лесно ще се измъкне.

– Само че там няма да намери своя Град и ще излезе много по на изток от Федерацията. Нали така?

Шпионинът успя да избяга! Ако това продължава, ще трябва да нападнем въпросния шестдесет и пети град…

Войниците с мирис на скала представят своя рапорт с наведени антени. След като се оттеглят, на Бело-киу-киуни й е необходимо известно време, за да преглътне този тежък провал на нейната „политика на тайната“. После изнурено си спомня как започна всичко.

Още съвсем млада, тя също се бе сблъскала с едно от онези страшни явления, които подсказват съществуването на гигантски същества. Това се случи наскоро след роенето: видя как някаква черна плоча смазва няколко оплодени царици, без дори да ги изяде. По-късно, след като основа своя град, успя да организира среща по този въпрос, на която присъстваха повечето от цариците – майки и дъщери.

Добре си спомняше. Първа заговори Зуби-зуби-ни. Тя разказа как върху няколко нейни експедиции се изсипал град от розови топки, който взел стотина жертви.

Останалите сестри се надпреварваха да допълват. Всяка изброяваше избитите и осакатените от розовите топки и черните плочи.

Холб-гаи-ни, една стара майка, отбелязва, че според свидетелствата розовите топки, изглежда, имали навика да се появяват само на групи по пет.

Друга сестра, Рубг-файли-ни, открила една розова топка, заседнала на близо триста глави под земята. Розовата топка била обвита от меко вещество с твърде силна миризма. Успели да си пробият път с челюсти и накрая достигнали до твърди бели стъбла… Сякаш черупката на тези животни се намирала вътре в тялото, а не отвън.

В края на събранието всяка от цариците се бе съгласила, че тези явления излизат извън рамките на разума, и заедно бяха решили да запазят всичко в пълна тайна, за да не предизвикват паника в мравуняците.

От своя страна Бело-киу-киуни незабавно бе взела решение да създаде своя „тайна полиция“, работно звено, което навремето наброяваше петдесетина войници. Тяхната мисия беше да елиминират всички свидетели на явления с розови топки или черни плочи, за да се избегнат пристъпите на панически страх в Града.

Само че един ден се случи нещо невероятно.

Една работничка от неизвестен град бе заловена от нейните войници с мирис на скала. Майката я бе пощадила, защото това, което тя разказваше, бе по-странно от всичко видяно и чуто до този ден.

Работничката твърдеше, че била пленена от розови топки! Те я хвълили в някакъв прозрачен затвор в компанията на още стотина други мравки. Всички те били подложени на всевъзможни експерименти. Най-често ги поставяли под един похлупак, където им изпращали силно концентрирани миризми. Отначало било доста болезнено, после миризмите постепенно станали по-леки и се превърнали в думи!

В края на краищата с помощта на тези миризми и на тези похлупаци розовите топки започнали да разговорят с тях. Те се представили като грамадни животни, които наричали себе си „човеци“. Тези мъжки (или женски?) същества съобщили, че в гранитната плоча под Града има издълбан проход и че искат да разговарят с царицата. Тя можела да бъде сигурна, че нищо лошо няма да й се случи.

Сетне събитията се бяха развили много бързо. Бело-киу-киуни се срещна с тяхната „мравка-посланик“, Доктор Ли-винг-стън. Това бе една доста странна мравка, от която излизаше прозрачно черво. Но с нея можеше да се разговаря.

Те дълго беседваха. В началото изобщо не се разбираха. Ала и двете изпитваха един и същ възторг. Имаха да си кажат толкова неща…

След това човеците поставиха под отдушника сандък, пълен с пръст. И майката пося яйца в този нов Град. Тайно от останалите си деца.

Ала Бел-о-кан 2 беше нещо повече от селище на войници с мирис на скала. Той се бе превърнал в Град-връзка между света на мравките и света на човеците. Там постоянно пребиваваше Док-тор Ли-винг-стън (едно все пак порядъчно смешно име).

ОТКЪСИ ОТ РАЗГОВОР:

Откъс от осемнадесетия разговор с царица Бело-киу-киуни:

МРАВКА: Колело ли? Направо невероятно как не сме се сетили да използваме колелото. Като си помисля, че постоянно наблюдаваме как торните бръмбари търкалят своите топки и никоя от нас не е стигнала до идеята за колелото.

ЧОВЕК: Как възнамервате да използвате тази информация?

МРАВКА: Засега не се сещам.

Откъс от петдесет и шестия разговор с царица Бело-киу-киуни:

МРАВКА: Тонът ти е печален.

ЧОВЕК: Сигурно се дължи на неправилна настройка на моя уред за миризми. Откакто добавих емоционалния език, имам чувството, че машината допуска грешки.

МРАВКА: Тонът ти е печален.

ЧОВЕК: …

МРАВКА: Не излъчваш ли вече?

ЧОВЕК: Струва ми се, че това е обикновено съвпадение. Но аз наистина съм печален.

МРАВКА: Какво се е случило?

ЧОВЕК: Имах женска. При нас мъжките живеят продължително и затова живеем по двойки – един мъжки на една женска. Имах женска, която изгубих, преди няколко години. А я обичах и не мога да я забравя.

МРАВКА: Какво значи „обичам“?

ЧОВЕК: Вероятно сме имали едни и същи миризми?

Майката си спомня края на чо-век Ед-мон. Това се случи по време на първата война с джуджетата. Едмон се бе опитал да им помогне. Бе излязъл от подземието. Ала от продължителното боравене с феромони той целият бе напоен с тях. Така че, без сам да знае, в гората всички го смятаха за… рижа мравка от Федерацията. И когато осите от бора (с които по онова време бяха във война) уловили неговите миризми-пропуски, се нахвърлили върху него.

Убили го, защото го сметнали за белоканец. Вероятно е умрял щастлив.

По-късно Жонатан и неговата общност възобновиха контактите…

Той долива още медовина в чашите на новодошлите, които продължават да го обсипват с въпроси:

– Но в такъв случай Доктор Ливингстън е в състояние да препредава нашите думи там горе?

– Да, а ние пък да слушаме техните. Отговорите се появяват на този екран. Чисто и просто Едмон е успял!

– И за какво са разговаряли те, какво си говорите вие?

– Хм… След постигнатия успех бележките на Едмон стават доста неясни. Сякаш не е искал да отбелязва всичко. Да речем, че отначало те са се описвали взаимно, описвали са всеки своя свят. Така научихме, че техният град се нарича Бел-о-кан, че той е център на Федерация, обединяваща неколкостотин милиона мравки.

– Невероятно!

– Впоследствие двете страни са сметнали, че още е твърде рано информацията да бъде разпространявана сред техните себеподобни. Сключили са съглашение, гарантиращо пълна тайна на „контактите“.

– Затова Едмон толкова е настоявал Жонатан да изработи всички тези машинарии – обажда се един от пожарникарите. – Не е искал хората да научават прекалено рано. С ужас си е представял поразиите, които телевизията, радиото и вестниците биха могли да сторят от подобна новина. На мода идват мравките! Вече е виждал рекламните клипове, ключодържателите, фланелките, рокконцертите… всички дивотии около това откритие.

– От своя страна Бело-киу-киуни, тяхната царица, се е бояла, че нейните дъщери веднага ще поискат да започнат война срещу тези опасни чужденци – намесва се Люси.

– Не, двете цивилизации все още не са готови да се опознаят взаимно и – нека не изпадаме в безпочвени мечти – да се разберат… Мравките не са нито фашисти, нито анархисти, нито роялисти… те са си мравки и всичко, свързано с техния свят, се различава от нашите представи. Впрочем в това се състои и тяхното богатство.

Автор на тази прочувствена декларация е комисарят Билсем; той определено много се е променил, откакто е напуснал повърхността и своята началничка Соланж Думенг.