Текст книги "Мравките"

4
КРАЯТ НА ПЪТЯ

Целия ден Огюста прекара пред шестте кибритени клечки. Тя бе разбрала, че стената представлява по-скоро психологическа, отколкото действителна преграда. Прословутото „Трябва да се мисли различно!“ на Едмон… Нямаше никакво съмнение, че синът й бе открил нещо и го криеше с помощта на своя ум.

Спомни си гнездата, които той си правеше като малък, неговите „скривалища“. Може би защото му ги бяха разрушили до едно, той бе решил да си изгради недостъпно убежище, място, където никой никога да не го тревожи. Нещо като вътрешно убежище, което да му дари външен покой… и да го направи невидим.

Огюста пропъди вцепенението, което беше започнало да я обзема. Изплува споменът за нейната собствена младост. Когато беше съвсем малка, през една зимна нощ, бе разбрала, че могат да съществуват числа под нулата…

3, 2, 1, 0 и след това –1, –2, -3… Числа наопаки! Все едно, че ръкавицата на числата се обръща с подплатата навън. Значи нулата не беше нито краят, нито началото на всичко. Отвъд съществуваше цял един необятен свят. Като че някой бе взривил стената на „нулата“.

Вероятно е била на седем или на осем години, ала нейното откритие толкова я бе развълнувало, че не можа да заспи цяла нощ.

Числата наопаки… Това бе разтваряне към едно друго измерение. Третото измерение. Релефът!

Всемогъщи Боже!

Ръцете й треперят от вълнение, тя плаче, но намира сили и взема клечките. Поставя трите във формата на триъгълник, сетне от всеки ъгъл изправя по една клечка, докато краищата им се съберат в една точка.

Образува се пирамида. Пирамида от четири равностранни триъгълника.

Ето края на Земята. Мястото е изумително. Там няма вече нищо естествено, нищо земно. 103 683-и изобщо не си го е представял по този начин. Ръбът на света е черен – той никога не е виждал нещо толкова черно! Твърд, гладък, топъл и мирише на минерални масла.

Наместо отвесен океан тук има въздушни течения с неимоверна сила.

Мравките дълго стоят неподвижни, опитвайки се да разберат какво става. От време на време се усеща трептене, което постепенно нараства в геометрична прогресия. Сетне внезапно земята започва да се тресе, силен вятър повдига антените им, адски шум кара да плющят тъпанчетата на пищялите им. Прилича на силна буря, но явлението изчезва миг след като се е проявило, оставяйки след себе си няколко облачета прах.

Много изследователи жетварки са се опитвали да преминат тази граница, но Пазачите са нащрек. Защото този шум, този вятър, това трептене идат от самите тях – от Пазачите на края на света, които поразяват всеки дръзнал да стъпи върху черната земя.

Виждали ли са до днес тези Пазачи? Преди още рижите да са получили отговор, разнася се нов трясък, който мигом утихва. Една от жетварките, които ги придружават, твърди, че никой досега не е успял да пристъпи по „прокълнатата земя“ и да се върне жив. Пазачите премазват всичко.

Пазачите… Значи те са нападнали Ла-хола-кан и експедицията на 327-и мъжки. Само че защо са напуснали края на света и са отишли толкова на запад? Нима са решили да завладеят целия свят?

По този въпрос жетварките не знаят нищо повече от рижите. Биха ли могли поне да ги опишат? Единственото, което знаят, е, че всички приближили се до Пазачите са били премазани и убити. Дори не им е известно към кои живи същества да ги причислят: дали са гигантски насекоми? Може би птици? Или пък растения? Жетварките знаят само, че са много бързи и много силни. Мощта им е невъобразима и нищо не би могло да се сравни с нея…

В този момент 4000-ен предприема нещо колкото внезапно, толкова и неочаквано. Той се отделя от групата и поема по забранената територия. Като ще се мре, да се мре – той желае да се опита да прекоси края на света просто така, от дързост. Останалите го наблюдават изумени.

Напредва бавно, дебнейки с чувствителните връхчета на краката си всяко потрепване, най-слабото ухание, което предвещава смърт. Ето… петдесет глави, сто глави, двеста глави, четиристотин, шестстотин, осемстотин глави са преминати. Нищо. Той е здрав и читав!

Отсреща го поздравяват. От мястото, където се намира, вижда прекъснати бели ленти, които пробягват отляво и отдясно. Върху черната земя е пълно мъртвило; нито едно насекомо, нито едно растение. А почвата е тъй черна… това не е истинска почва.

Далеч пред себе си усеща присъствието на растения. Нима е възможно отвъд ръба на света да съществува друг свят? Той праща няколко феромона към останалите на брега колеги, за да им съобщи това, ала от такова голямо разстояние се разговаря трудно.

Тръгва обратно и тъкмо тогава отново всичко започва да трепери и се чува страхотен шум. Пазачите се връщат! Той се втурва с всички сили към другарите си.

Те остават вкаменени в мига, когато някаква гигантска маса прекосява техния небосклон с ужасно бучене. Пазачите отминават, оставяйки след себе си миризма на минерални масла. 4000-ен е изчезнал.

Мравките се приближават още малко до ръба и всичко става ясно. 4000-ен е премазан с такава сила, че тялото му има дебелина не повече от една десета глава. Той е като инкрустирай върху черната почва!

Нищо не е останало от стария белокански изследовател. Мъките от яйцата на ихневмона са прекратени веднъж завинаги. Впрочем една от ларвите на осата е пробила гърба – вижда се само една бяла точка върху сплесканото рижо тяло…

Значи така нанасят ударите си Пазачите на края на света. Разнася се тътен, силен порив на вятъра и за миг всичко е унищожено, опустошено, премазано. 103 683-и още не е отчел всичко това, когато отново проехтява гърмеж. Смъртта поразява дори когато никой не е преминал нейния праг. Стеле се прахоляк.

Въпреки всичко 103 683-и би искал да се опита да прекоси. Той се сеща за Сатей. Проблемът е същият. Ако не може да се мине отгоре, тогава трябва да се опита отдолу. Тази черна земя трябва да се приеме за река, а най-добрият начин за преодоляването на реките е да се прокопае тунел под тях.

Той споделя това с шестте жетварки, които мигом изпадат във възторг. Толкова е близко до ума, че те се чудят как не са се сетили по-рано! И тогава всички се заемат да копаят, без да щадят челюстите си.

Жазон Бражел и професор Розенфелд явно не бяха особени почитатели на чая от върбинка, но имаше изгледи да станат такива. Огюста им разказа всичко с най-големи подробности. Разкри им, че след нея синът й е определил тях за наследници на апартамента. По всяка вероятност рано или късно всеки ще бъде изкушен да изследва подземието, както тя самата беше изкушена. Затова предпочита да обедини енергията на всички, за да постигне максимален ефект.

След като Огюста им изложи необходимата предварителна информация, разговаряха малко. Нямаха нужда от това, за да се разбират. Достатъчни бяха един поглед, една усмивка… Никой от тримата не бе изпитвал досега тъй бърза умствена осмоза. Впрочем това надхвърляше границите на интелекта; сякаш тримата бяха родени, за да се допълват, като че техните генетични програми пасваха идеално и се сливаха. Същинска магия. Огюста бе много стара и въпреки това останалите двама я намираха изключително красива…

Спомниха си за Едмон; лишена от каквато и да е задна мисъл, симпатията им към покойника удивляваше самите тях. Жазон Бражел не заговори за семейството си, Даниел Розенфелд не спомена нищо за работата си, Огюста не каза нито дума за болестите си. Решиха да слязат още същата вечер. Знаеха, че това е единственото нещо, което би трябвало да се направи тук и сега.

ДЪЛГО ВРЕМЕ:

Дълго време се е смятало, че информатиката като цяло и програмите за изкуствен интелект в частност ще смесят и представят под нов ъгъл човешките понятия. С една дума, очаквало се е електрониката да създаде една нова философия. Ала дори представена по различен начин, изходната суровина си остава същата: идеи, сътворени от човешкото въображение. Пътят се оказва без изход. Най-добрият начин да се обнови мисленето е да се излезе извън рамките на човешкото въображение.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Хли-пу-кан расте по площ и по интелект, вече е град на „юношеска възраст“. Развивайки технологиите по използването на водата, неговите обитатели изграждат под –12 етаж цяла мрежа от канали. Тези водни артерии дават възможност за бързо транспортиране на храни от единия край на града до другия.

Хлипуканците разполагат с всички условия за развитие на водния транспорт. Най-високото достижение представлява плаващ лист от боровинков храст. Достатъчно е да се улови подходящо течение, за да се измине разстояние неколкостотин глави по водата. Например от гъбарниците на изток до оборите на запад.

Мравките се надяват един ден да успеят да опитомят водомерките. Тези едри твърдокрили, обитаващи водата, притежават мехури с въздух под елитрите и действително плуват много бързо. Ако можеше да бъдат убедени да тласкат листата от боровинка, саловете биха разполагали с двигател, далеч по-сигурен от водните течения. Самата Хли-пу-ни предлага още по-футуристична идея. Тя си спомня за бръмбара-носорог, който я освободи от паяжината. Каква съвършена бойна машина! Носорогът притежава не само голям челен израстък, не само бронирана черупка, но освен това лети твърде бързо. Майката вече си представя цял легион такива животни с по десет артилеристи, разположени върху главата на всяко едно от тях. Вижда как тези почти неуязвими екипажи щурмуват вражеските войски и ги обливат с киселина…

Едно-единствено препятствие: както водомерките, така и носорозите са изключително неподатливи на опитомяване, още повече, че дори езикът им е неразбираем! Затова няколко десетки работнички се заемат да разшифроват техните обонятелни послания и да ги научат да разбират феромонния език на мравките.

Макар до този момент резултатите да са незадоволителни, хлипуканците все пак успяват да ги привлекат, като ги тъпчат с нектар. В края на краищата храната си остава най-разбираемият за насекомите език.

Въпреки всеобщата деятелност Хли-пу-ни си остава загрижена. До този момент са изпратени три групи посланици по посока на Федерацията, за /да бъде признат градът като шестдесет и пети неин член, ала отговор все още няма. Нима Бело-киу-киуни отхвърля предложението за съюз?

Колкото повече размишлява Хли-пу-ни, толкова повече се убеждава, че посланиците й са допуснали грешка и са били заловени от войниците с мирис на скала. Освен ако, разбира се, не са били просто омаяни от халюциногенното въздействие на ломекузата от –50 етаж… Или пък се е случило нещо друго?

Тя желае да бъде наясно. Няма намерение да загърбва нито признаването от страна на Федерацията, нито продължаването на разследването! Решава да изпрати 801-ви, своя най-добър и най-ловък боец. За да му даде в ръцете всички козове, тя осъществява АК с младия войник, така че той научава всичко, което самата тя знае за тази тайна. Той ще стане:

 
Окото, което вижда,
антената, която чувства,
нокътят, който удря в името
на Хли пу-кан.
 

Старата дама бе приготвила пълна раница с храна и напитки, сред които три термоса горещ чай от върбинка. В никакъв случай не биваше да постъпват като онзи антипатичен Льодюк, който бе принуден да се завърне преждевременно, защото бе подценил значението на храната… Но дали изобщо беше открил кодовата дума? Огюста си позволяваше да се съмнява.

Наред с останалите приспособления Жазон Бражел се бе въоръжил с голям спрей сълзотворен газ и три противогаза; Даниел Розенфелд пък бе взел фотоапарат със светкавица последен модел.

Сега те се въртяха вътре в каменния манеж. Както и при техните предшественици спускането пробуждаше спомени и забравени мисли. Ранното детство, родителите, първите страдания, сторените пакости, несподелената любов, егоизмът, гордостта, угризенията…

Телата им се движеха машинално и умората беше просто немислима. Потъваха все по-дълбоко в плътта на планетата, потъваха в отминалия си живот. Ех, колко дълъг може да бъде един живот и колко разрушителен, много по-лесно разрушителен, отколкото съзидателен…

Най-сетне стигнаха до една врата. На нея имаше надпис.

В момента на смъртта душата изпитва същото, което изпитват посветените във Великите тайни.

Отначало мъчително лутане в лъкатушещи коридори, безкрайни тревожни пътешествия през мрака.

Сетне, точно преди края, ужасът достига своя апогей. Тръпката, треската, студената пот, ужасът вземат връх.

Този стадий е последван незабавно от извисяване към светлината, внезапно просветление.

Пред очите се разкрива чудно сияние, прекосяват се девствени места, поляни, отекващи от гласове и танци.

Свещени слова вдъхват боязън пред Всевишния. Съвършеният и посветен човек става свободен и слави Тайнствата.

Даниел направи снимка.

– Познавам този текст. Това е Плутарх.

– Прекрасен текст настина.

– Не ви ли плаши? – запита Огюста.

– Разбира се, но той затова е и написан. Така или иначе, в него се казва, че след ужаса настъпва просветление. Затова нека действаме последователно. Ако е необходим малко ужас, нека се оставим да бъдем ужасени.

– Съвсем навреме…

Плъховете сякаш само това бяха чакали, за да се появят. Тримата изследователи усещаха скритото им присъствие, бояха се да не ги докоснат с високите си обуща. Даниел отново щракна с апарата. Светкавицата разкри за момент гнусната картина на мокет от сиви топки и черни уши. Жазон побърза да раздаде маските, преди да напръска обилно наоколо със сълзотворен газ. Гризачите не чакаха втора покана…

Спускането бе възобновено и продължи още дълго.

– Какво ще кажете да похапнем, господа? – предложи Огюста.

И така, те се разположиха като на пикник. Епизодът с плъховете като че ли бе забравен и тримата бяха в най-прекрасно разположение на духа. Тъй като беше доста хладно, яденето завърши с глътка алкохол и силно горещо кафе. Обикновено чаят от върбинка биваше сервиран със следобедната закуска.

Копаят дълго, преди да успеят да стигнат до участък, където пръстта е по-рохка. Най-сетне, подобно на перископ, се подават чифт антени; обгръщат ги непознати миризми.

Открито пространство. Ето че са от другата страна на края на света. Все така никаква водна стена. Ала светът наоколо наистина не прилича по нищо на познатия им. И макар че все още се забелязват няколко дървета и тревни пространства, непосредствено зад тях се простира сива, твърда и гладка пустош. Докъдето стига погледът, не се вижда нито мравуняк, нито термитник.

Пристъпват напред. Ала над тях се надвесват огромни черни неща. Приличат на Пазачите, само че тези удрят наслуки.

И това не е всичко. В далечината се издига гигантски монолит, толкова висок, че антените им не могат да го обхванат изцяло. Той закрива небето, смазва земята.

Това трябва да е стената на края на света, а отвъд има вода – мисли си 103 683-и.

Отиват малко по-нататък и попадат на сюрия хлебарки, полепнали по някакво парче… неизвестно от какво. Черупката им е прозрачна и през нея се виждат всички вътрешни органи и дори кръвта, която пулсира в артериите! Отвратително! При отстъплението три жетварки са смазани от стоварила се върху им маса.

103 683-и и последните му трима оцелели другари решават въпреки всичко да продължат. Те преминават през порести прегради все така по посока на монолита с необятни размери. Внезапно местността става още по-смущаваща. Почвата е червена и напомня зърнестия строеж на ягода. Там съзират някакво подобие на кладенец и решават да се скрият за малко на сянка, когато изневиделица от небето изниква бяла сфера с диаметър най-малко десет глави, устремява се към тях и започва да ги преследва. Те се хвърлят в кладенеца… Едва успяват да се долепят до стената, когато сферата се сгромолясва на дъното.

Измъкват се ужасени оттам и побягват. Наоколо почвата е синя, зелена или жълта и навсякъде има кладенци и бели сфери, които ги преследват. Това вече е прекалено, всяка храброст си има граници. Този свят е прекалено различен, за да бъде поносим.

Тогава те побягват с всичка сила, вмъкват се в тунела и бързат да се завърнат в нормалния свят.

ЦИВИЛИЗАЦИЯ (продължение):

Друг голям сблъсък на цивилизации: срещата между Запада и Изтока.

В аналите на Китайската империя се съобщава за пристигането около 115 година от нашата ера на кораб, по всяка вероятност от римски произход, който бурята изхвърлила на брега след продължителен дрейф.

Пътниците били акробати и жонгльори, които, едва стъпили па сушата, решили да спечелят обитателите на тази земя, като дадат представление. Така китайците наблюдавали със зяпнала уста как тези дългоноси чужденци бълват огън, усукват крайниците си, превръщат жабите в змии и пр.

Те с пълно основание заключили, че Западът е населен с клоуни и гълтачи на огън. Стотици години минали, преди да се представи случай, който да опровергае това тяхно мнение.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Най-после се озоваха пред стената на Жонатан. Как могат да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки? Даниел тутакси направи снимка. Огюста набра думата „пирамида“ и стената с лекота се отмести. Тя се гордееше със своя внук.

Веднага щом прекрачиха прага, чуха как стената се връща на мястото си. Жазон освети стените; навсякъде скала, но различна от предишната. Докато преди тя беше оцветена в червено, сега беше жълта от жилките сяра.

Въпреки това въздухът можеше да се диша. Дори като че ли се усещаше лек полъх. Беше ли прав професор Льодюк? Дали този тунел излизаше в гората Фонтенбло?

Внезапно попаднаха на цели пълчища плъхове, много по-войнствени от първите. Жазон разбра какво ще се случи, но нямаше възможност да обясни на другите: наложи се да поставят отново маските и да напръскат с газ. Всеки път, когато стената се отместваше, което не се случваше често, плъховете от „червената зона“ преминаваха в „жълтата зона“ да търсят храна. Но докато онези от червената зона все се справяха някак, то другите – преселниците – не намираха нищо за ядене и вероятно се разкъсваха помежду си.

Така че Жазон и неговите приятели си имаха работа с оцелелите, с други думи, пред тях бяха най-свирепите. Този път от сълзотворния газ нямаше полза. Те нападаха! Скачаха, опитваха се да докопат ръцете…

На ръба на истерията, Даниел ги ослепяваше със светкавицата, ала тези кошмарни животни тежаха цели килограми и не се бояха от хората. Появиха се първите рани. Жазон измъкна своя „Опинел“, прониза два плъха и ги хвърли за плячка на останалите. Огюста стреля няколко пъти с малък револвер. Така успяха да си разчистят пътя. Беше крайно време!

КОГАТО БЯХ МАЛЪК:

Когато бях малък, прекарвах цели часове, излегнат на земята, да наблюдавам мравуняците. Това ми изглеждаше „по-истинско“ от телевизията.

Една от загадките, пред които ме изправяше мравунякът, беше защо след някое от нанесените от мен опустошения прибираха едни ранени, а други оставяха да умрат. Всички те бяха еднакви на ръст… Според какви критерии един индивид се приемаше за важен, а друг биваше пренебрегван?

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Те тичаха по набраздения в жълто тунел.

После стигнаха пред желязна решетка. Отворът по средата й придаваше прилика с рибарски кош. Представляваше конус, който се стесняваше, така че да се промъкне средно пълен човек, но да не може да се върне обратно поради остриетата, поставени при изхода на конуса.

– Това е скорошна работа…

– Хм, сякаш човекът, който е правил вратата и мрежата, не е искал да се върнем обратно…

Огюста отново си помисли, че това е дело на Жонатан – майстор в правенето на врати и в обработката на метали.

– Вижте!

Даниел освети някакъв надпис:

Тук свършва съзнанието.

Искате ли да навлезете в подсъзнателното?

Те останаха със зяпнала уста.

– Какво ще правим?

В този момент всички мислеха за едно и също нещо.

– Стигнали сме дотук, би било жалко да се откажем. Предлагам ви да продължим!

– Тръгвам пръв – обади се Даниел, като пъхна под яката косата си, прибрана на конска опашка, за да не се закачи.

Един след друг те пропълзяха през стоманения кош.

– Странно – каза Огюста. – Струва ми се, че вече съм преживявала подобно нещо.

– Нима вече сте били в кош, който ви притиска и не ви позволява да се върнете обратно?

– Да. Това беше отдавна.

– Какво наричате отдавна?…

– О! Бях съвсем млада, била съм може би на възраст… няколко секунди.

Когато се завръщат в своя град, жетварките разказват за приключенията си от другата страна на света – страна на чудовища и непонятни явления. Хлебарките, черните плочи, гигантският монолит, кладенците, белите топки… Всичко това е прекалено! Няма никаква възможност да се основе селище в такъв нелеп свят.

103 683-и се оттегля в един ъгъл, за да възвърне силите си. Потъва в размисъл. Когато чуят неговия разказ, съгражданите му ще трябва да прекроят всички карти и да преразгледат принципите на планетологията си. Мисли си, че е време да се прибира във Федерацията.

След коша се наложи да изминат още десетина километра… Всъщност едва ли някой би могъл да каже с точност колко, а и умората сигурно вече си казваше думата.

Стигнаха до тясно поточе, което прекосяваше тунела и чиято гореща вода миришеше на сяра.

Даниел изведнъж спря. Бе му се сторило, че забелязва мравки върху сал от лист по течението! Сепна се. Без съмнение серният прах предизвикваше халюцинации…

Неколкостотин метра по-нататък Жазон стъпи върху нещо, което изпращя. Светна в краката си. Гръден кош на скелет! Той нададе писък. Даниел и Огюста опипаха с лъча на фенерчетата наоколо и откриха още два скелета, единият от които с ръста на дете. Възможно ли бе това да са Жонатан и семейството му?

Продължиха пътя си и скоро се наложи да тичат: нарастващ шум известяваше приближаването на плъховете. Жълтият оттенък на стените преминаваше в бяло. Това беше вар. Изтощени, най-сетне те стигнаха края на тунела. Там започваше стълба, която се виеше нагоре!

Огюста изстреля последните два куршума по посока на плъховете, след което се устремиха по стълбата. Съзнанието на Жазон все още беше достатъчно ясно, за да забележи, че тя се виеше наобратно, сиреч изкачването, както и спускането, ставаха по посока на часовниковата стрелка.

Новината предизвиква сензация. Един белоканец е пристигнал в Града. Някои разправят, че това трябва да е посланик на Федерацията, дошъл да обяви официалното присъединяване на Хли-пу-кан като шестдесет и пети град.

Хли-пу-ни е по-скептична от своите деца. Тя изпитва подозрение към този пришълец. Ами ако е войник с мирис на скала, изпратен от Бел-о-кан за подмолна дейност в полза на вероломната царица?

Как изглежда той?

Преди всичко е много изтощен! Сигурно е тичал от Бел-о-кан дотук, за да измине разстоянието за няколко дни.

Най-напред го забелязали пастирите: бродел съвсем грохнал из околността. До този момент не бил излъчил никакво послание, завели го направо при мравките-цистерни, за да се зареди с енергия.

Доведете го тук, искам да говоря с него насаме, но нека охраната остане при входа на царските покои с готовност да се намеси, ако дам сигнал.

Хли-пу-ни отдавна иска да научи новини от родния град, но сега, когато негов представител е тук, първата й мисъл е, че сигурно е шпионин, който трябва да бъде убит. Ще се срещне с него, но ако долови и най-малката молекула мирис на скала, ще се разпореди да го екзекутират без никакво колебание.

Въвеждат белоканеца. Веднага щом се познават, двете мравки се хвърлят една към друга, разтварят челюсти и се отдават на… обилна трофалаксия. Чувствата им са толкова силни, че отначало не могат да излъчат каквото и да било.

Хли-пу-ни праща първия феромон.

Докъде стигна разследването? Това работа на термитите ли е?

103 683-и разказва как е прекосил Източната река и е посетил термитния град; той е унищожен и не е оцелял нито един от неговите обитатели.

В такъв случай кой стои зад всичко това?

Истинските виновници за всички тези необясними събития според войника са Пазачите на източния край на света. Това са толкова странни животни, че дори не могат да бъдат видени, да бъдат подушени. Появяват се изневиделица от небето и избиват всичко живо!

Хли-пу-ни слуша внимателно. Въпреки всичко остава един неизяснен въпрос, добавя 103 683-и. По какъв начин Пазачите от края на света са използвали войниците е мирис на скала?

Хли-пу-ни има свое гледище по въпроса. Тя обяснява, че войниците с мирис на скала не са нито шпиони, нито наемници, а нелегална сила, натоварена да следи нивото на стрес в организма-Град. Те задушават всички информации, способни да предизвикат безпокойство в Града… Разказва как тези убийци са ликвидирали 327-и и как са се опитали да отнемат и нейния живот.

Ами запасите от храна върху основната скала? Ами коридорът в гранита?

На това Хли-пу-ни няма никакъв отговор. Именно по тази причина е изпратила посланици-шпиони, които да се опитат да намерят отговор на двойната загадка.

Младата царица предлага на своя приятел да му покаже Града. Пътем му разкрива необикновените възможности, които предлага водата. Източната река, например, винаги е била смятана за смъртоносна, докато всъщност това е просто вода, царицата сама е паднала в нея и не е умряла. Може би един ден ще стане възможно спускането по течението върху салове от листа, за да бъде открит северният край на света… Хли-пу-ни се пали: несъмнено съществуват и Пазачи на северния край, но може би е възможно те да бъдат насъскани да се бият срещу тези от източния край.

103 683-и неизбежно отбелязва, че Хли-пу-ни е изпълнена с дръзки проекти. Не всички от тях са осъществими, ала направеното до този момент е впечатляващо: никога до днес войникът не е виждал толкова просторни гъбарници и обори, никога не е чувал за салове, плаващи по подземни канали…

Ала най-голямо изумление предизвиква у него последният феромон на царицата.

Тя заявява, че ако посланиците й не се завърнат до петнадесет дни, ще обяви война на Бел-о-кан. Според нея родният й град вече е непригоден за този свят. Дори самото съществуване на войниците с мирис на скала показва, че градът не смее да погледне действителността в лицето. Това е едно зиморничаво като охлюв селище. Навремето е притежавало революционен дух, но сега вече не е така. Този дух трябва отново да бъде пробуден. Хли-пу-ни смята, че ако тя застане начело на Федерацията, би могла да тласне развитието напред. Благодарение на шестдесет и петте съюзени града нейните начинания ще имат десеторно по-голям ефект. Вече е замислила да завоюва водните потоци и да създаде летящ легион, използвайки бръмбари-носорози.

103 683-и се колебае. Имал е намерение да се завърне в Бел-о-кан и да разкаже своята одисея, но Хли-пу-ни го моли да се откаже.

Бел-о-кан е изградил армия „против знанието“, затова не го карай да узнае това, което се бои да узнае.

На върха витата стълба продължава със стъпала от алуминий. Виж, те не са от времето на Възраждането! Изправят се пред една бяла врата. Отново надпис:

И стигнах до една стена, построена от кристали и окръжена с огнени езици. И от това ме достраша.

Сетне пристъпих сред огнените езици до едно голямо жилище, съградено от кристали.

Стените на къщата бяха като кристален ручей и основите и бяха от кристал.

Таванът и беше като звездния път.

И помежду тях се намираха огнени символи.

А небосводът над тях беше бистър като водата.

Енох, I

Те бутват вратата и тръгват по един коридор, който се изкачва стръмно нагоре. Внезапно земята пропада под краката им – подвижен под! Падат толкова дълго… че страхът им отдавна е преминал, струва им се, че летят. Наистина летят!

Силата на удара е смекчена от гигантска акробатическа мрежа. Запълзяват опипом в тъмнината. Жазон Бражел открива нова врата… и не с код за отваряне, а с обикновена брава. Той тихо повиква другарите си. Сетне отваря.

СТАРЕЦ:

В Африка оплакват смъртта на един старец повече, отколкото смъртта на новородено. Старецът е притежавал богат опит, който би могъл да бъде от полза за останалите членове на племето, докато новороденото поради това, че не е живяло, дори не може да осъзнае собствената си смърт.

В Европа оплакват смъртта на новороденото, тъй като си казват, че ако бе живяло, сигурно би сътворило приказни дела. В замяна на това не обръщат много внимание на смъртта на стареца. Така или иначе, той вече се е възползвал от живота.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Мястото е окъпано от синя светлина.

То представлява храм без изображения и без статуи.

Огюста си припомня думите на професор Льодюк. По всяка вероятност някога протестантите са се крили тук по време на усилените гонения.

Широки сводове от дялан камък увенчават просторната квадратна и много изящна зала. Единствената и украса е малък старинен орган, разположен по средата. Пред него се намира аналой, върху който е поставена дебела папка.

Стените са изпъстрени с надписи, много от които дори за непосветения очевидно са по-близо до черната, отколкото до бялата магия. Льодюк е имал право – това подземно убежище по всяка вероятност по-късно е било използвано от различни секти. А навремето не е имало плъзгаща стена, железен кош и подвижен под с мрежа.

Чува се ромолене като от течаща вода. Отначало не забелязват източника на шума. Синкавата светлина идва отдясно. Там се намира нещо като лаборатория, пълна с компютри и епруветки. Всички машини все още са включени; именно екраните на компютрите предизвикват сиянието, което осветява храма.

– Чудно ви е, нали?

Те се оглеждат. Никой от тримата не е проговарял. На тавана блясва лампа.

Обръщат се. Облечен в бял домашен халат, към тях се приближава Жонатан Уелс. Влязъл е през една врата на храма, разположена от другата страна на лабораторията.

– Здравей, бабо Огюста! Здравейте, Жазон Бражел! Здравейте, Даниел Розенфелд!

Тримата, които чуват имената си, зяпват, без да са в състояние да отговорят. Значи той не е мъртъв! И живее тук! Как е възможно да се живее на такова място? Не знаят от кой въпрос да започнат…

– Добре дошли в нашата малка общност.

– Къде се намираме?

– Намирате се в протестантски храм, построен от Жан Андруе дю Серсо в началото на XVII век. Андруе се е прочул с построяването на двореца Сюли на улица Сент-Антоан в Париж, но ми се струва, че този подземен храм е неговият шедьовър. Километри тунели от дялан камък. Както сте установили, въздух не липсва по цялото протежение на пътя. Вероятно е направил отдушници или е използвал въздушните пластове от естествените галерии. Дори не сме способни да кажем как го е осъществил. И това не е всичко, има не само въздух, но и вода. Сигурно сте забелязали ручеите, които прекосяват на места тунела. Вижте, един от тях стига дотук.