Текст книги "Мравките"

Автор книги: Бернар Вербер

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 18 страниц)

В течение на безброй поколения Градът на мравките се е научил да се брани от подобни нежелателни произшествия. Сред безредното движение мравките от кастата на артилеристите образуват бойни групи и си разпределят неотложните операции.

Обграждат зеления кълвач на най-уязвимото място: шията. После застават в положение за близка стрелба. Коремчетата им се целят в птицата. Огън! Изпращат с всичката сила на сфинктерите си струи свръхконцентрирана мравчена киселина.

Птицата изпитва внезапното и мъчително усещане, че някой обгръща шията й с шалче от остри карфици. Тя започва да пърха, опитва се да се отскубне. Само че е отишла твърде далече: крилете й са се заплели в пръстта и сред клонките на свода. Тя протяга отново език, за да изтреби колкото се може повече от своите микроскопични противници.

Нова вълна войници идва на смяна. Огън! Зеленият кълвач подскача. Този път не са карфици, а направо бодли. Той кълве трескаво с човка. Огън! Киселината разяжда нервите му и той е напълно парализиран.

Стрелбата спира. Войници с широки челюсти се стичат отвред, хапят раните от мравчената киселина. Междувременно един легион излиза навън върху това, което е останало от свода, изравя опашката на животното и започва да дълбае онази част, която отделя най-силна миризма: ануса. Войниците сапьори скоро разширяват отвора и се втурват в червата на птицата.

Първият екип е успял да пробие кожата на шията. Веднага щом руква червената кръв, отделянето на феромони за тревога престава. Битката се смята за спечелена. В гърлото зее широка рана и в нея нахлуват цели батальони. В ларинкса на животното има все още живи мравки. Спасяват ги.

После войниците се вмъкват във вътрешността на главата, търсят отверстията, които водят към мозъка. Една работничка намира проход: сънната артерия. Все пак трябва да се избере подходящата: тази, която води от сърцето към мозъка, а не обратно. Ето я! Четирима войници правят пробив и се хвърлят в червената течност. Тласкани от сърдечното налягане, те скоро се озовават сред мозъчните полукълба. Там се залавят да дълбаят сивото вещество.

Зеленият кълвач, обезумял от болка, се мята наляво и надясно, ала не намира никакъв начин да се противопостави на тези нашественици, които го разкъсват отвътре. Един взвод мравки се вмъква в белите дробове и излива там киселина. Птицата кашля ужасно.

Други, цял армейски корпус, нахълтват в хранопровода, за да осъществят връзката с колегите си, проникнали в храносмилателната система през ануса. Последните се изкачват бързо по дебелото черво, опустошавайки по пътя си всички жизненоважни органи, които попадат в обсега на челюстите им. Те дълбаят живото месо, както са свикнали да дълбаят земята, превземат с щурм последователно воденичката, черния дроб, сърцето, далака и панкреаса, все едно, че са крепости.

Понякога гейзер кръв или лимфа, бликнала ненадейно, удавя неколцина. Ала това се случва само с непохватните, които нямат опит в разрязването.

Останалите напредват методично сред черната и червена плът. Те умело се изплъзват от спазмите, за да не бъдат смазани. Избягват да докосват участъците, напоени с жлъчка или смилателни киселини.

Накрая двете армии се събират на височината на бъбреците. Птицата все още не е умряла. Сърцето й, надупчено от безброй челюсти, продължава да праща кръв към прекъснатите съдове.

Без да дочакат последния дъх на жертвата, вериги от работнички си предават една на друга късове все още жива плът. Нищо не може да устои на тези малки хирурзи. Когато започват да разрязват парчетата мозък, зеленият кълвач бива разтърсен от един последен предсмъртен гърч.

Целият град се стича да участва в разсичането на чудовището. Коридорите гъмжат от мравки, които стискат я перо, я някое пухче за спомен.

Бригадите от зидарки вече са се заловили за работа. Те ще възстановят свода и повредените тунели.

От разстояние изглежда, сякаш мравунякът яде някаква птица. След като я е погълнал, той я смила, разпределяйки месото и мазнината, перата и кожата там, където ще са най-необходими за Града.

СЪТВОРЕНИЕ:

Как е възникнало обществото на мравките? За да разберем това, трябва да се върнем неколкостотин милиона години назад в момента, когато животът се е зародил на Земята.

Едни от първите обитатели били насекомите.

Те изглеждали зле пригодени за този свят. Дребни, крехки, те били идеалната жертва на всеки естествен противник. За да оцелеят, някои от тях, като скакалците, избрали пътя на размножението. Те снасяли толкова малки, ме нямало как да не се съхранят.

Други, като осите или пчелите, избрали отровата и от поколение на поколение постепенно се сдобили с отровно жило, което ги правело опасни.

Други пък, като хлебарките, избрали да станат негодни за ядене. Специална жлеза придавала толкова неприятен вкус на месото им, че никой не пожелавал да ги опита.

Някои, като богомолките или нощните пеперуди, избрали мимикрията. Подобни на стръкчета трева или на парчета кора, те оставали незабелязани сред негостоприемната природа.

Ала в дивата джунгла на тази ранна епоха множество насекоми не успели да открият свой „номер“, за да оцелеят, и изглеждали обречени на изчезване.

Сред тези „онеправдани“ на първо място били термитите. Появил се преди около сто и петдесет милиона години върху земната кора, този дървояден вид нямал никакъв шанс да просъществува. Прекалено много естествени врагове и прекалено малко средства за съпротива…

Какво е станало с термитите?

Много от тях загинали, а оцелелите били до такава степен притиснати, че своевременно стигнали до твърде оригинално решение: „Никой да не се бие сам. Да бъдат създадени групи за солидарност. На нашите врагове ще им бъде по-трудно да се справят с двадесет термита, които се съпротивляват дружно, отколкото с някой самотник, опитващ се да избяга.“ По този начин термитът открил един от най-важните пътища към усложняването: обществената организация.

Тези насекоми заживели на малки колонии, отначало семейни, сплотени около Майката-носачка. Сетне семействата се обединили в села, селата се разраснали и се превърнали в градове. Не след дълго техните градежи от пясък и цимент осеяли цялото земно кълбо.

Термитите били първите разумни господари на нашата планета и нейното първо общество.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

327-и мъжки вече е изгубил от погледа си двамата убийци с мирис на скала. Наистина е успял да им се изплъзне. Ако има малко повече късмет, те може и да са загинали под развалините…

Ала за него неприятностите все още не са приключили. Той не притежава вече нито една миризма-пропуск. При първата среща с някоя мравка-войник с него с свършено. Неговите съплеменници непременно ще го помислят за чуждо тяло. Няма да го оставят дори да им обясни. Изстрелът с киселина или светкавичното нападение с челюсти ще дойде без предупреждение, както става с всички, които не могат да излъчат миризмите-пропуски на Федерацията.

Това е истинско безумие. Как можа да стигне дотук? За всичко са виновни онези двама проклети войници с мирис на скала. Какво ги прихвана? Вероятно са се побъркали. Макар това да се случва много рядко, понякога се получават грешки в генетичното програмиране, водещи до подобни психологически произшествия; също като онези изпаднали в истерия мравки, които нанасяха удари на всички страни по време на третата фаза на тревогата.

Само че тези двамата нямаха вид на истерици или на изродени. Дори, изглежда, много добре съзнаваха какво вършат. Би могло да се помисли, че… Има един-единствен случай, при който клетки съзнателно унищожават други клетки на един и същ организъм. Гледачките наричат това рак. Би могло да се помисли, че… това са клетки, болни от рак.

Мирисът на скала ще да е всъщност мирис на болест… Също и при този случай трябва да се вдигне тревога. Оттук нататък на 327-и мъжки му предстои да разкрие две загадки: тайното оръжие на джуджетата и раковите клетки на Бел-о-кан. А не може да сподели това с никого. Трябва добре да го обмисли. Възможно е сам той да разполага е някакви неизвестни възможности… с някакво решение.

Залавя се да мие антените си. Навлажняванс (твърде странно му се струва да ближе антените си, без да усети характерния вкус на феромоните-пропуски), обтриване, изглаждане с четката на лакета, подсушаване.

Какво да прави, дявол да го вземе?

Като начало да остане жив.

Една-единствена личност може да си припомни неговия инфрачервен образ, без да има нужда от потвърждение на феромоните за разпознаване: Майката. Само че Забраненият град гъмжи от войници. Толкова по-зле. В края на краищата една стара сентенция на Бело-киу-киуни гласи, че „Там, където дебне опасността, често е най-сигурното място“.

* * *

– Едмон Уелс не остави тук много добри спомени. Впрочем, когато си тръгна, никой не го задържа.

Тези думи бяха изречени от стар мъж с приветливо лице, един от заместник-директорите на „Суитмилк Кор-порейшън“.

– Въпреки всичко, изглежда, той е открил нова хранителна бактерия, придаваща аромат на киселото мляко…

– В областта на химията трябва да се признае, че понякога имаше гениални хрумвания. Ала те го спохождаха твърде нередовно, някак на пристъпи.

– Вие самият имали ли сте неприятности с него?

– Честно казано, не. Да речем, че по-скоро той не се вписваше в екипа. Вечно странеше. Затова, въпреки че неговата бактерия донесе милиони, тук никой не го оцени.

– Бихте ли се изяснили?

– Всеки екип си има началници. Едмон не понасяше началниците, нито впрочем каквато и да било форма на йерархия. Винаги е презирал шефовете, които „ръководят заради самото ръководене, без да произвеждат нищо“, както той самият се изразяваше. И така, всички сме длъжни да се подмазваме на висшестоящите. В това няма нищо лошо. Самата система го изисква. Ала той беше горд. Мисля, че това ни дразнеше повече от всичко, нас, неговите колеги, а и самите началници.

– Как напусна?

– Скара се с един от нашите заместник-директори и, трябва да призная, беше напълно прав. Въпросният заместник-директор беше ровил из бюрото му и това разяри Едмон. Когато видя, че всички са склонни да застанат на страната на другия, беше принуден да напусне.

– Но нали сам казахте, че е бил прав…

– По-добре да се държиш като подлец в защита на познати хора, дори и да са антипатични, отколкото да проявиш храброст в защита на непознати, колкото и да са симпатични. Тук Едмон нямаше приятели. Не се хранеше с нас, не пиеше с нас, вечно като че ли витаеше из облаците.

– Защо в такъв случай ми говорите за вашата „подлост“? Не виждам какво ви накара да ми разкажете това.

– Хм, откакто той умря, все си мисля, че се отнесохме зле с него. Вие сте негов племенник и като ви приказвам тези неща, някак ми олеква…

В дъното на тъмния проход се очертава дървена крепост: Забраненият град.

Всъщност тази постройка представлява боров дънер, около който е изграден куполът. Пънът служи за сърце и за гръбнак на Бел-о-кан. Сърце, защото в него се намират царските покои и запасите от ценни храни. Гръбнак, защото той позволява на Града да устоява на дъждовете и бурите.

Отблизо се вижда, че стената на Забранения град е изпъстрена със сложни шарки, които приличат на някакво варварско писмо. Това са коридори, издълбани някога от първите обитатели на пъна: термитите.

Когато основателката Бело-киу-киуни се приземила в областта преди пет хиляди години, тя веднага се натъкнала на тях. Войната продължила дълго, повече от хиляда години, но накрая белоканците победили. Тогава те открили прелестите на „твърдия град“ с дървени коридори, които никога не се срутват. Този боров пън им разкрил нови урбанистични и архитектурни перспективи.

Отгоре – плоската и равна надземна част; отдолу – дълбоките, разклоняващи се в земята корени. Направо и-де-ал-но. Ала не след дълго пънът се оказал недостатъчен да приюти нарастващото население от рижи мравки. Тогава започнали да дълбаят в подпочвения пласт по дължината на корените. А върху отсеченото дърво натрупали клонки, за да се разшири върхът.

Сега Забраненият град е почти безлюден. С изключение на Майката и на нейните отбрани пазителки, всички останали обитават периферията.

327-и приближава предпазливо и с неравни крачки към пъна. Равномерните вибрации издават, че някой се приближава, докато неравномерните могат да минат за шум от леки срутвания. Дано само не срещне по пътя си никакъв войник. Започва изкачването. Остават му някакви си двеста глави разстояние до Забранения град. Вече различава десетките изходи, пробити в дървото. По-точно главите на мравките „вратари“, които препречват достъпа.

Оформени по неизвестно каква генетическа извратеност, те са снабдени с голяма кръгла и плоска глава, която им придава прилика с дебели гвоздеи, точно съответстващи на охраняваните от тях отвори.

Тези живи врати вече са доказали своята ефикасност в миналото. По време на Ягодовата война преди седемстотин и осемдесет години Градът бил нападнат от жълтите мравки. Всички оцелели белоканци се скрили в Забранения град и мравките-вратари, прибирайки се заднишком, затворили херметически изходите.

На жълтите мравки били необходими два дни за разбиването на тези резета. Вратарите не само запушвали отворите, но и хапели с дългите си челюсти. Жълтите мравки се трупали със стотици, за да се борят с един-единствен вратар. Ала саможертвата на „живите врати“ не била напразна. Останалите съюзени градове успели да изпратят подкрепления и градът бил освободен за няколко часа.

327-и мъжки няма никакво намерение да напада сам вратаря, а разчита да се промъкне през една от тези врати, докато някоя гледачка преминава с товар яйца, снесени от Майката. Би могъл да се втурне след нея, преди вратата да се е затворила отново.

Тъкмо в този момент една глава се размърдва, после пропуска… един часови. Засечка, не може нищо да се предприеме: часовият веднага ще се върне и ще го убие.

Ново раздвижване на главата на вратаря. Мъжкият сгъва шестте си крака, готов за скок. Нищо! Фалшива тревога, вратарят само се е наместил по-удобно. Сигурно вратът му се схваща в този дървен хомот.

Толкова по-зле, търпението на 327-и се изчерпва и той се втурва към препятствието. Щом се приближава на една антена разстояние, вратарят открива липсата на феромони-пропуски. Той отстъпва, за да запуши по-добре отвора, после отделя молекули за тревога.

Чуждо тяло в Забранения град! Чуждо тяло в Забранения град! – повтаря той, подобно на сирена.

Ето че размахва щипците си, за да сплаши натрапника. Иска му се да излезе напред и да се бие, но наредбата е изрична: първо трябва да запушва входа!

Необходимо е да се бърза. Мъжкият притежава предимство: той вижда в тъмнината, докато вратарят е сляп. Устремява се напред, отбягва разтворените челюсти, които тракат наслуки, и се опитва да докопа основата им. Прегризва ги една след друга. Потича прозрачна кръв. Двете чуканчета продължават да мърдат безобидно.

Ала 327-и все още не може да мине, трупът на неговия противник запречва входа. Сгърчените му крака продължават по рефлекс да се опират в дървото. Как да постъпи? Той притиска корем до челото на вратаря и стреля. Тялото потрепва, разяденият от киселината хитин започва да се топи, отделяйки сив пушек. Ала главата е твърде дебела. Още четири пъти трябва да стреля, преди да си пробие път през този плосък череп.

Сега вече може да мине. От другата страна попада на закърнели торакс и корем. Тази мравка е била просто врата, врата и нищо повече.

СЪПЕРНИЦИ:

Когато петдесет милиона години по-късно се появили първите мравки, те непрекъснато трябвало да се борят за оцеляване. Далечни потомки на дивата оса, тифиидата, те не притежавали нито силни челюсти, нито жило. Били дребни и хилави, но не и глупави, и бързо разбрали, че е в техен интерес да постъпят като термитите. Трябвало да се обединят.

Основали свои села; издигнали грубо стъкмени градове. Скоро термитите се разтревожили от това съперничество. Според тях на Земята имало място само за един вид обществени насекоми.

Оттук насетне войните стават неизбежни. Навред по света, на островите, по дърветата и в планините войските от градовете на термитите влезли в бой с младите армии на мравешките градове. Животинският свят не бил виждал подобно нещо. Милиони челюсти се сражавали редом в името на една цел, която не била свързана пряко с прехраната. Целта била „политическа“!

В началото термитите като по-опитни печелели всички битки. Ала мравките се приспособили. Възприели оръжията на термитите и изобретили нови. Планетата пламнала от световни термитско-мравешки войни, които продължили отпреди петдесет милиона години допреди тридесет милиона години. Приблизително по това време мравките открили струите мравчена киселина като оръжие и отбелязали решително превъзходство.

Битките между тези два вражески вида продължават и в наши дни, но рядко се случва някой легион термити да удържи победа.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

– Значи сте се запознали с него в Африка?

– Да – отвърна професорът. – Едмон беше опечален. Бе починала, струва ми се, жена му. Отдаде се телом и духом на изучаването на насекомите.

– Защо на насекомите?

– А защо не? От най-древни времена насекомите упражняват особено обаяние върху човека. Нима нашите предци не са се боели от комарите, които пренасяли треската, от бълхите, които предизвиквали сърбежи, от паяците, които хапели, от житоядите, който унищожавали хранителните им запаси. Всичко това е оставило следи.

Жонатан се намираше в лаборатория № 326 в центъра по ентомология на CNRS във Фонтенбло в компанията на професор Даниел Розенфелд, красив старец с коси, вързани на конска опашка, засмян и словоохотлив.

– Насекомото предизвиква смут. То е много по-малко и по-крехко от нас и въпреки това ни се надсмива и дори ни заплашва. Впрочем, като се замислим, в края на краищата всички свършваме в стомаха на насекомите. Защото в последна сметка червеите, сиреч ларвите на мухите, се угощават с нашите останки…

– Не бях се сетил за това.

– Насекомото дълго време е било смятано за въплъщение на злото. Велзевул, един от помощниците на Сатаната, например, е изобразяван с глава на муха. И това не е случайно.

– Мравките се ползват с по-добро име от мухите.

– Зависи. Всички култури имат различно отношение към тях. В Талмуда те са символ на честността. За тибетските будисти въплъщават нищожеството на материалистичната дейност. Според баулите от Кот д’Ивоар, ако бременна жена бъде ухапана от мравка, ще роди дете с мравешка глава. Някои полинезийски племена, напротив, ги смятат за миниатюрни божества.

– Преди това Едмон е работел в областта на бактериите, защо ги е изоставил?

– Страстта му към бактериите не представлява и една хилядна от това, което изпитваше към своите изследвания на насекомите и по-специално на мравките. И когато говоря за неговите изследвания, имам предвид пълната му всеотдайност. Именно той отправи апела против мравуняците-играчки, онези пластмасови кутии, които се продават в супермаркетите, с една царица и шестстотин работнички. Пак той се бори за използването на мравките като „инсектицид“. Искаше да се разполагат систематично гнезда с рижи мравки из горите, за да ги прочистват от паразити. Твърде остроумно. В минатото мравките вече са били използвани за борба срещу боровата гъсеница в Италия и срещу еловата памфилида в Полша, два вида насекоми, които опустошават дърветата.

– Какво остроумно има да се насъскват едни насекоми срещу други?

– Хм, той наричаше това „да се набъркаш в тяхната дипломация“. През миналия век бяха извършени толкова глупости с химическите инсектициди. Насекомото никога не бива да бъде атакувано фронтално, още по-малко трябва да бъде подценявано с опити да се опитоми подобно на бозайниците. Насекомите си имат своя философия, свой пространствено-временен континуум, собствено измерение. Те например имат начини за противодействие на всякакви химически отрови: митридатизацията. Нали знаете, ако и до днес не можем да се справим с ятата скакалци, то е, защото тези дяволски създания се адаптират към всичко. Ако ги атакувате с инсектицид, 99 на сто умират, но един процент оживява. И този един процент оцелели са не само имунизирани, но и дават живот на скакалци, които са сто процента „ваксинирани“ срещу този инсектицид. Именно затова преди двеста години е била допусната грешка с непрестанното увеличаване на токсичността на препаратите. Те са убивали много повече човеци, отколкото насекоми. В резултат бяха създадени свръхустойчиви поколения, способни да консумират без никаква вреда най-страшните отрови.

– Искате да кажете, че всъщност няма никакъв начин за борба с насекомите?

– Направете си сам заключението. Все още съществуват комари, скакалци, житояди, мухи цеце… и мравки. Те устояват на всичко. През 1945 година стана ясно, че единствено мравките и скорпионите са оживели след ядрените експлозии. Приспособиха се даже към тях!

327-и мъжки бе пролял кръвта на клетка от Стадото. Бе извършил най-страшното насилие срещу своя собствен организъм. След такова нещо остава горчилка. Но имаше ли друг начин той, хормонът, преносител на информация, да оцелее и да продължи мисията си?

Бе убил, защото се бяха опитали да го убият. Това е верижна реакция. Подобно на рака. След като Стадото не се отнася към него нормално, той самият е принуден да прибегне до същото. Трябва да свикне с тази мисъл.

Бе убил свой съплеменник. Може би ще убие и други.

– Но защо е отишъл в Африка? Вие сам казахте, че мравки има навсякъде.

– Така е, но не същите мравки… Мисля, че след смъртта на жена си Едмон не държеше вече на нищо, и дори се питам дали не се е надявал мравките да го „самоубият“.

– Моля?

– По дяволите! Та те за малко не му видяха сметката. Африканските мравки-легионери… Не сте ли гледали филма „Когато марабунтата тътне“?

Жонатан поклати отрицателно глава.

– Марабунтата е огромна маса странстващи мравки-легионери, или annoma nigricans, която се движи през равнината и унищожава всичко по пътя си.

Професор Розенфелд се изправи, като че за да посрещне някаква невидима вълна.

– Отначало се чува силно жужене, съставено от всевъзможни врясъци, писукания, махане с криле и крака на множеството животинки, опитващи се да избягат. На този етап мравките все още не се виждат, след което отделни войници изскачат иззад някоя могила. Тези разузнавачи са последвани незабавно от други, строени в редици до хоризонта. Могилата почернява. Като че поток от лава разтапя всичко, до което се докосне.

Професорът крачеше насам-натам и размахваше ръце, погълнат от своя разказ.

– Това е отровната кръв на Африка. Жива киселина. Техният брой е ужасяващ. Една колония „легионери“ снася средно петстотин хиляди яйца дневно. С тях могат да се напълнят цели ведра… Та значи този поток жива сярна киселина тече, изкачва се по склоновете и по дърветата, нищо не може да го спре. Птиците, гущерите или пък насекомоядните бозайници, които имат неблагоразумието да се приближат, незабавно биват разкъсани на парчета. Апокалиптично видение! Никакво животно не може да уплаши „легионерите“. Веднъж станах свидетел как една твърде любопитна котка направо изчезна пред очите ми. Те прекосяват дори потоците, като строят плаващи мостове от собствените си трупове!… В Кот д’Ивоар, в съседната на екотропния център Ламто област, населението така и не бе намерило лек срещу тяхното нашествие. Затова щом обявят, че тези миниатюрни Атилови хуни се задават към селото, хората се разбягват, отнасяйки със себе си всичко най-ценно. Поставят краката на масите и на столовете в съдове с оцет и започват да се молят на своите божества. Когато се завърнат, намират всичко изметено като от тайфун. Не е останала нито една трошица храна или каквото и да било друго органично вещество. Изчезнали са и всички паразити. В края на краищата мравките-легионери са най-ефикасното средство за почистване на колибата от пода до тавана.

– А как сте могли да ги изучавате, след като са толкова свирепи?

– Чакахме да стане обяд. Насекомите нямат система за регулиране на телесната температура като нас. Когато навън е 18°, и температурата на тялото им е 18°, а когато е горещо, кръвта им завира. За тях това е непоносимо. Затова още при първите жарещи лъчи „легионерите“ издълбават гнездо за лагер, в очакване на по-благоприятно време. Това е нещо като краткотраен зимен сън, само че теса блокирани не от студа, а от горещината.

– И тогава?

Жонатан действително не умееше да води диалог. Той смяташе, че разговорът е като два скачени съда. Този, който знае, е пълният съд, а този, който не знае – празният, в повечето случаи самият той. Този, който не знае, отваря широко ушите си и от време на време подклажда ентусиазма на своя събеседник с изрази като „И тогава?“ или „Кажете ми нещо повече за това“, както и с кимания на глава.

Дори да съществуваха други средства за общуване, той не знаеше за тях. Впрочем, като наблюдаваше своите съвременници, му се струваше, че те се впускат в паралелни монолози, по време на които всеки се опитва да използва другия за безплатен психоаналитик. При подобни обстоятелства той прилагаше своя собствена техника. В очите на околните изглеждаше може би пълен невежа, но по този начин поне научаваше непрестанно нови неща. Нима една китайска поговорка не твърди, че „Този, който пита, е глупав пет минути, а този, който не пита, цял живот“?

– Тогава ли? Тогава се приближихме, да го вземат мътните! И повярвайте ми, не беше шега работа. Надявахме се да намерим проклетата им царица. Онова дебело изчадие, което снася по петстотин хиляди яйца на ден. Искахме само да я видим и да я фотографираме. Обухме груби ботуши, с които чистят канализацията. Нямахме късмет, защото Едмон носеше 43 номер, а беше останал само един чифт 40. И той тръгна по джапанки… Спомням си, сякаш беше вчера. В дванадесет и тридесет очертахме върху земята предполагаемите граници на гнездото и започнахме да копаем наоколо траншея с дълбочина един метър. Потече някаква черна кипяща течност. Хиляди свръх възбудени войници защракаха с челюсти, които при този вид са остри като бръснач. Увисваха по ботушите ни, докато ние продължавахме да напредваме, удряйки с лопатите и кирките по посока на брачната килия. Най-сетне намерихме нашето съкровище. Царицата. Насекомо, десеторно по-голямо от нашите европейски царици, фотографирахме я в цялото и великолепие, докато тя вероятно крещеше God save the Queen на езика на миризмите… Резултатът не закъсня. Войниците се стекоха от всички страни и се струпаха на буци по краката ни. Някои успяваха да се покатерят по телата на своите съплеменници, вкопчили се преди това в каучука. Оттам полазваха под панталона, сетне под ризата. Всички заприличахме на Гъливеровци в страната на лилипутите, само че нашите лилипути само гледаха как да ни превърнат в преносими парчета храна! Трябваше да внимаваме най-вече да не проникнат в някой от естествените ни отвори: нос, уста, анус, уши. Случеше ли се това, с нас беше свършено. Те веднага започват да дълбаят отвътре!

Жонатан стоеше кротко и изглеждаше доста впечатлен. Що се отнася до професора, той сякаш отново преживяваше сцената, жестикулирайки като младеж, какъвто отдавна не беше.

– Отупвахме се здравата, за да ги прогоним. А те, те се ориентираха по дъха ни и по потенето. Всички бяхме правили йогистки упражнения за бавно дишане и за контролиране на страха. Опитвахме се да не мислим, да забравим за гроздовете войници, които искаха да ни убият. Изснимахме две ленти, като на няколко пъти използвахме светкавица. Когато привършихме, всички изскочихме от траншеята. С изключение на Едмон. Мравките го бяха покрили чак до главата и се готвеха да го изядат! Бързо го издърпахме за ръцете, съблякохме го и изстъргахме с мачете всички челюсти и глави, кои го бяха останали забити в тялото му. До един бяхме пострадали, но не колкото него, тьй като беше без ботуши. И най-вече той се беше паникьосал и беше отделил феромони на страх.

– Ужасно.

– Напротив, чудесно е, че се отърва жив. Впрочем тази случка изобщо не охлади страстта му към мравките. Напротив, продължи да ги изучава с още по-голямо ожесточение.

– А след това?

– Завърна се в Париж. Нямахме представа какво става е него. Проклетникът не се обади нито веднъж дори по телефона на стария си приятел Розенфелд. Най-сетне един ден научих от вестника, че е починал. Мир на душата му.

Той отиде до прозореца и дръпна завесата, за да погледне един стар термометър, закрепен в емайлираната ламарина.

– Хм, 30°, а сме още април, направо невероятно. От година на година става все по-горещо. Ако продължава така, след десет години Франция ще се превърне в тропическа страна.

– Толкова ли е сериозно?

– Хората не си дават сметка за това, защото става постепенно. Но ние, ентомолозите, долавяме промяната по съвсем точни признаци: откриват се видове насекоми, типични за екваториалните области, в самите околности на Париж. Никога ли не сте обръщали внимание, че пеперудите стават все по-шарени?

– Наистина, даже вчера видях флуоресцираща червеночерна пеперуда, кацнала на една кола.

– Няма съмнение, че това е zigaena с пет точки. Отровна пеперуда, която до неотдавна живееше само на остров Мадагаскар. Ако продължава така… Представяте ли си мравките-легионери в Париж? Здравей, паника. Би било забавно да се види…

След като почиства антените си и хапва няколко още топли късчета от „превзетия“ вратар, мъжкият без миризма поема по дървените коридори. Жилището на Майката трябва да е някъде тук, усеща го. За щастие е 25°-време и при тази температура в Забранения град има малко народ. Би трябвало да успее да се промъкне безпрепятствено.

Внезапно долавя миризмата на двама войници, които се задават от противоположната посока. Единият е едър, другият дребен. А на дребния му липсват крака…

Те подушват взаимно от разстояние своите излъчвания.

Невероятно, това е той!

Невероятно, това са те!

327-и хуква с все сила с надеждата да им се изплъзне. Той кръжи ли, кръжи из този триизмерен лабиринт. Излиза от Забранения град. Вратарите не го спират, защото са програмирани да прекарват през филтър единствено влизащите. Краката му сега затъват в меката земя. Взема завой след завой. Ала другите също са много бързи и не изостават. Тъкмо в този момент мъжкият блъска и събаря една работничка, мъкнеща клонче; не го прави нарочно, но с това препречва пътя на убийците с мирис на скала.

Трябва да се възползва от предимството. Скрива се бързо в една пукнатина. Куцият приближава Той още повече се снишава в своето скривалище.