Текст книги "Мравките"

3
ТРИ ОДИСЕИ

Най-сетне 56-а е намерила идеалното място за построяването на своя град. Това е една кръгла могила. Изкатерва се по нея. Отгоре се виждат най-източните градове: Зуби-зуби-кан и Глуби-диу-кан. По принцип връзката с останалата част на Федерацията не би трябвало да създава особени затруднения.

Тя разглежда околността: земята е доста твърда и сива на цвят. Новата царица търси място, където почвата е по-податлива, но навсякъде се копае трудно. В момента, когато тя решително забива челюсти, за да издълбае първото си брачно жилище, става свидетел на странен трус. Нещо като земетресение, но твърде ограничено, за да бъде истинско. Тя опитва да копае повторно. Нов трус, и то много по-силен; могилата се повдига и се плъзна наляво…

В паметта на мравката са запечатани какви ли не необичайни премеждия, но не и подвижна могила! Тази сега се мести доста бързо, провирайки се между високите треви, газейки храсталаците.

56-а още не се е съвзела от изненадата и ето че вижда да се задава втора могила. Каква е тази магия? Без да има време да слезе, тя е повлечена в същинско родео; всъщност това е любовният танц на могилите. Сега те се опипват без всякакъв свян… На всичко отгоре могилата на 56-а е женска. Така че другата бавно се качва отгоре й. Малко по малко се появява една каменна глава, страшилището разтваря паст.

Това е вече твърде много! Младата царица се отказва да основава град на подобно място. Тя се смъква от възвишението и едва тогава разбира от каква опасност се е спасила. Могилите не само имат глави, но също и четири ноктести лапи и малки триъгълни опашки.

56-а за пръв път вижда костенурки.

ВРЕМЕ НА ЗАГОВОРНИЦИТЕ:

Най-разпространената организация сред човеците е следната: сложна йерархия от „администратори“, мъже и жени на власт, обхваща или по-скоро ръководи по-ограничената група на „създателите“, чиито труд „търговците“ по-късно си присвояват под формата на разпределение… Администратори, създатели, търговци. Това са трите касти, които в наши дни съответстват на работничките, войниците и половите сред мравките.

Борбата между Сталин и Троцки, двама руски ръководители от началото на XX век, по великолепен начин илюстрира прехода от една система, даваща предимство на създателите, към система, привилегироваща администраторите. Математикът Троцки, изобретателят на Червената армия, всъщност е изместен от Сталин, човек на заговорите. Една страница е прелистена.

В различните слоеве на обществото може да се напредне по-сигурно и по-бързо, ако човек владее изкуството да прелъстява, да събира убийци, да дезинформира, отколкото ако умее да създава нови понятия и предмети.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

4000-ен и 103 683-и отново поемат по обонятелната следа, която води към Източния термитник. Те срещат бръмбари, заети да търкалят топки тор, мравки-изследователи с такъв дребен ръст, че трудно се различават, други, толкова големи, че едва забелязват двамата войници…

Действително, съществуват повече от дванадесет хиляди вида мравки и всеки от тях притежава собствено телесно устройство. Най-малките са само неколкостотин микрона, а най-големите достигат до седем сантиметра. Рижите са някъде по средата.

4000-ен най-сетне се ориентира. Остава да се прекоси пластът зелен мъх, да се изкачи акациевият храст, да се мине под нарцисите, и трябва да е там някъде, зад дънера на онова изсъхнало дърво.

Наистина, когато прехвърлят пъна, те виждат пред себе си Източната река и пристанището Сатей.

– Ало, ало, Билсем, чувате ли ме?

– Чувам ви отлично.

– Всичко наред ли е?

– Няма проблеми.

– Дължината на развитото въже показва, че разстоянието, което сте изминали, е 480 метра.

– Чудесно.

– Забелязахте ли нещо?

– Нищо особено. Само няколко надписа, издълбани в камъка.

– Какви надписи?

– Магически формули. Искате ли да ви прочета една?

– Няма нужда, вярвам ви…

В корема на 56-а брожението не спира. Вътре се бутат, блъскат, размахват крака. Всички обитатели на нейния бъдещ град са нетърпеливи.

При това положение тя не проявява прекалена взискателност, спира се на една вдлъбнатина в жълтокафявата земя и решава да основе там своя град.

Мястото не е зле избрано. Наоколо не се усещат миризми на джуджета, на термити или на оси. Дори има няколко феромони-пътепоказатели, които сочат, че белоканци вече са идвали по тези места.

Тя вкусва пръстта. Почвата е богата на микроелементи, влажността е достатъчна, но не прекалена. Дори има надвесен отгоре малък храст.

Тя почиства едно кръгло пространство с диаметър триста глави, което представлява оптималната форма на града.

Накрая на силите си, преглъща, за да повърне храната от своето обществено хранилище, ала то отдавна е празно. Не разполага вече с резерви от енергия. Тогава изтръгва рязко крилете си и лакомо изяжда мускулестата им основа.

С тази порция калории тя би трябвало да издържи още няколко дни.

После се заравя до основата на антените. Никой не бива да я открие през този период, когато представлява лесна плячка.

Тя чака. Градът, скрит в нейното тяло, малко по малко се пробужда. Какво име да му даде?

Най-напред трябва да избере своето име на царица. При мравките името е знак за съществуването на автономна единица. Работничките, войниците, девствените полови се означават само с цифрата, съответстваща на тяхното раждане. Оплодените женски обаче могат да приемат име. Хм! Тя потегли, преследвана от войните с мирис на скала, така че би могла да се назове „преследваната царица“. Или по-скоро не, преследваха я, защото се бе опитала да открие загадката на тайното оръжие. Не бива да забравя това. Значи тя е „царицата, родена от загадката“.

Така тя решава да кръсти своя град „град на царицата, родена от загадката“. А това на обонятелния език на мравките се подушва по следния начин:

ХЛИ-ПУ-КАН

* * *

Два часа по-късно – ново повикване.

– Всичко наред ли е, Билсем?

– Намираме се пред някаква врата. Най-обикновена врата. Над нея има голям надпис със старинни букви.

– И какво пише?

– Да не искате този път да ви го прочета?

– Да.

Комисарят насочи фенерчето и започна да чете с бавен тържествен глас, тъй като разгадаваше буквите при самото четене:

В момента на смъртта душата изпитва същото, което изпитват посветените във Великите тайни.

Отначало мъчително лутане в лъкатушещи коридори, безкрайни тревожни пътешествия през мрака.

Сетне, точно преди края, уплахата достига своя апогей. Тръпката, треската, студената пот, ужасът вземат връх.

Този стадий е последван незабавно от извисяване към светлината, внезапно просветление.

Пред очите се разкрива чудно сияние, прекосяват се девствени места, поляни, отекващи от гласове и танци.

Свещени слова вдъхват боязън пред Всевишния. Съвършеният и посветен човек става свободен и слави Тайнствата.

Един от жандармите потрепера.

– И какво има зад тази врата? – пита радиотелефонът.

– Добре, отварям… Следвайте ме, момчета.

Продължителна тишина.

– Ало, Билсем! Ало, Билсем! Отговорете, по дяволите, какво виждате?

Чу се изстрел. После отново тишина.

– Ало, Билсем, обадете се, старче!

– Тук Билсем.

– Ало, говорете, какво става?

– Плъхове. Хиляди плъхове. Нападнаха ни изневиделица и трябвате да ги прогоним.

– Затова ли стреляхте?

– Да. Изпокриха се.

– Опишете какво виждате!

– Всичко наоколо е червено. В скалата се забелязват наченки на желязна руда, а по земята… следи от кръв! Продължаваме.

– Поддържайте връзка по радиото. Защо изключвате?

– Ако нямате нищо против, госпожо, предпочитам сам да решавам какво да правя, а не вие да ми давате съвети от разстояние.

– Но Билсем…

Щрак. Беше прекъснал връзката.

Сатей не е пристанище в истинския смисъл на думата, не е и преден пост. Ала при всички случаи е предпочитано място за преминаване на реката от белоканските експедиции.

Някога, когато първите мравки от династията Ни се озовали пред тази водна преграда, те веднага разбрали, че преминаването няма да е лесно. Само че мравката никога не се отказва. Тя ще си блъска главата, ако трябва, хиляди пъти и по хиляди начини в едно и също препятствие, докато умре или докато препятствието отстъпи.

Подобен подход изглежда нелогичен. Той без съмнение е струвал не един живот и много време на мравешката цивилизация, но в края на краищата се е оказал резултатен. С цената на невероятни усилия мравките винаги успяват да се справят с трудностите.

Изследователите най-напред се опитали да минат реката при Сатей пеш. Съпротивлението на най-горния слой вода било достатъчно, за да ги задържи на повърхността, но за съжаление ноктите им нямало за какво да се захванат. Мравките се движели покрай брега на реката като по ледена пързалка. Две крачки напред, три крачки встрани и… флуп! Жабите ги нагълтвали.

След стотина безплодни опита и няколко хиляди по-жертвани изследователи мравките опитали друго нещо.

Работнички образували верига, като се държели за краката и за антените, за да достигнат отсрещния бряг. Този опит щял да успее, ако реката не била толкова широка и буйна. Двеста и четиридесет хиляди загинали. Ала мравките не се отказвали. По настояване на тяхната царица Биу-па-ни те се опитали да построят мост от листа, после мост от клонки, след това мост от мъртви бръмбари и най-после мост от камъни… Тези четири експеримента отнели живота на повече от шестстотин и седемдесет хиляди работнички. За построяването на своя утопичен мост Биу-па-ни погубила повече свои поданици, отколкото във всички войни за територии по време на царуването си!

Въпреки това тя не се отказала. Трябвало да се достигнат източните територии. След идеята за моста на нея й хрумнало да се заобиколи изворът откъм север. Нито една от пратените натам експедиции не се завърнала. 8 000 загинали. После решила, че мравките трябва да се научат да плуват. 15 000 загинали. После си казала, че мравките биха могли да опитат да опитомят жабите. 68 000 загинали. Да планират върху листа, като се хвърлят от високи дървета. 52-ма загинали. Да ходят по водата, като намажат краката си с втвърден мед. 27 загинали. Според преданието, когато й съобщили, че в града са останали само десетина читави работнички и че трябва временно да се откаже от този проект, тя излъчила следната мисъл:

Жалко, имах още толкова идеи…

Мравките от Федерацията в края на краищата все пак намерили задоволително решение. Триста хиляди години по-късно царица Лифуг-риуни предложила на своите дъщери да издълбаят тунел под реката. Това било толкова просто, че никой не се бил сетил по-рано.

И така, при Сатей можело да се премине под реката без всякакви затруднения.

103 683-и и 4000-ен напредват от няколко градуса-време по този прословут тунел. Той е влажен, но все още не е протекла вода. Градът на термитите е построен на отсрещния бряг. Между другото, термитите използват същото подземие за набезите си на федерална територия. До този момент съществува мълчаливо съглашение. В подземието никой не се бие и всеки може да преминава свободно, бил той мравка или термит. Ясно е, че в момента, когато една от двете общности започне да претендира за надмощие, другата ще се опита да запуши или да наводни прохода.

Те се движат безкрайно по дългия коридор. Съществува един-единствен проблем: водната маса, която тежи над тях, е студена, а подземието още повече. Студът ги парализира. Всяка следваща крачка изисква все повече усилия. Ако заспят долу, зимният им сън ще бъде вечен. Те знаят това. Катерят се, за да достигнат изхода. Измъкват от обществените си хранилища последните остатъци от белтъчини и захари. Мускулите им са схванати. Най-сетне изходът… Когато излизат на чист въздух, 103 683-и и 4000-ен са толкова изстинали, че се унасят насред пътя.

Движението в редица сред мрака на този тунел развихряше въображението му. Нямаше какво толкова да се мисли, просто трябваше да крачат, за да достигнат края. С надеждата, че такъв все пак съществува…

Отзад разговорите бяха секнали. Билсем чуваше само дрезгавото дишане на шестимата жандарми и си мислеше, че наистина е жертва на несправедливост.

Би трябвало вече да е главен комисар и да получава истинска заплата. Гледаше си съвестно работата, посвещаваше й повече време от необходимото, бе разкрил десетина заплетени случая. Само че всеки път Думенг спираше повишението му.

Това положение изведнъж му се стори нетърпимо.

– Мамка му!

Всички спряха.

– Нещо не е наред ли, господин комисар?

– Нищо, нищо, продължавайте!

На всичко отгоре, ето че започваше да си говори сам. Прехапа устни и се зарече занапред да внимава. Само че не минаха и пет минути и той отново потъна в нерадостни мисли.

Нямаше нищо против жените, но имаше нещо против некадърниците. „Тази дърта мръсница едва умее да чете и пише, не е провела нито едно следствие, а ето че ръководи цял отдел. Сто и осемдесет полицаи! И заплатата й е четири пъти по-голяма от моята. А ви агитират: «Елате в полицията!» Тя бе посочена от нейния предшественик, сигурно пак някоя креватна историйка. На всичко отгоре не ни оставя на мира. Същинска конска муха. Насъсква хората едни срещу други, саботира работата на собствения си отдел, като се мисли за незаменима…“

Следвайки нишката на тези мисли, Билсем се сети за един документален филм за жабите. През любовния период те са толкова възбудени, че се нахвърлят на всичко, което шава: женски, но също и мъжки и дори камъни. Притискат корема на отсрещния, за да изкарат оттам яйцата за оплождане. Усилията на тези, които притискат женски, биват възнаградени. Други, които са попаднали на мъжки, не получават нищо и сменят партньора. А трети, стиснали камък, си израняват крайниците и се отказват.

Ала има и един по-особен случай: затисналите буца пръст. Буцата е мека като корема на женската. Затова те продължават да упражняват натиск. Това безплодно напрежение може да продължи дни наред. И те смятат, че нищо по-добро не може да се измисли…

Комисарят се усмихна. Може би ще бъде достатъчно да се обясни на добрата Соланж, че е възможен и друг подход, много по-ефикасен, вместо да се пречи на подчинените, така че те да изпадат в стрес. Ала сам не вярваше в ползата от това. Каза си, че в края на краищата той самият не е на мястото си в този идиотски отдел.

Другите зад него също бяха потънали в мрачни мисли. Това мълчаливо спускане опъваше нервите на всички. Вече пет часа, откак вървяха без почивка. Повечето изчисляваха каква премия могат да поискат за това приключение; други мислеха за жените, за децата си, за колата или за кутиите с бира…

НИЩО:

Има ли нещо по-приятно от това да спреш да мислиш? Да прекъснеш този преливащ поток от повече или по-малко полезни, важни или маловажни съждения. Да спреш да мислиш! Все едно, че си мъртъв и можеш отново да се съживиш. Да се превърнеш в празнота. Да се завърнеш в самото начало на великия път. Да престанеш да си дори някой, които е престанал да мисли. Да бъдеш нищо. Ето една благородна амбиция.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Останали през цялата нощ върху тинестия бряг, неподвижните тела на двамата войници биват съживени от първите лъчи на слънцето.

Една по една фасетите на очите на 103 683-и се активират, осветлявайки в мозъка му новия декор, сред който се намира. Този декор е съставен изцяло от едно грамадно око, надвесено над него, внимателно и втренчено.

Младият безполов надава феромон на ужас, който изгаря антените му. Окото също се изплашва и се отдръпва назад, а заедно с него се отдръпва и дългият рог, на върха на който се намира то. Всичко се скрива зад нещо като кръгъл камък. Това е охлюв!

Наоколо има и други. Общо пет, които се изпокриват в черупките си. Двете мравки приближават единия от тях и го заобикалят. Опитват се да го захапят, но няма къде. Подвижното му гнездо е като непревземаема крепост.

Идва му наум една сентенция на Майката: Сигурността е моят най-голям враг, тя приспива моите рефлекси и инициативност.

103 683-и си казва, че тези животни, барикадирани в черупката си, винаги са водили лесен живот, похапвайки от неподвижната трева. Никога не се е налагало да се бият, да съблазняват, да ловуват, да се спасяват. Никога не се е налагало да се сблъскват с живота. Затова и не са еволюирали.

Хрумва му да ги принуди да излязат от черупките си, да им докаже, че не са недосегаеми. Точно в този момент два измежду петте охлюва решават, че опасността е отминала. Те измъкват тела от убежищата си, за да излеят нервното си напрежение.

Допират се, прилепват кореми. Слузта им се смесва, ето че се съединяват в лепкава целувка, която обхваща цялото тяло. Половите им органи се докосват.

Между тях става нещо.

Нещо много бавно.

Охлювът отдясно вкарва своя пенис, представляващ варовиков връх, в пълната с яйца вагина на охлюва отляво. Ала последният, преди още да е достигнал до екстаз, на свой ред измъква пенис в ерекция и пронизва партньора си.

Двамата изпитват насладата от това, че едновременно са активни и пасивни. Снабдени с вагина и пенис над нея, те могат да изживеят усещанията на двата пола.

Десният охлюв пръв изпада в мъжки оргазъм. Той се извива по нов начин и изпъва разтърсваното си от електричество тяло. Четирите рога с очи на хермафродитите се сплитат. Слузта се превръща в пяна, сетне в мехурчета. Танцуват с прилепнали тела и чувствеността им се подсилва от бавните движения.

Левият охлюв вдига рога. На свой ред той изпада в мъжки оргазъм. Ала едва-що приключил с еякулацията, и тялото му бива обзето от втора вълна сладострастие, този път вагинално. Десният охлюв също изпитва женствено удоволствие.

След това рогата им се отпускат, любовните им стрели се свиват, вагините се затварят… След този пълен акт любовниците се превръщат в магнити с един и същ полюс. Настъпва отблъскване. Явление, старо като света. Двете машини за получаване и за даряване на удоволствие бавно се отдалечават с оплодени от сперматозоидите на партньора яйца.

Докато 103 683-и стои стъписан, все още под впечатлението на прекрасния спектакъл, 4000-ен се спуска и напада единия от охлювите. Иска да се възползва от умората след любовната игра, за да изкорми по-едрото от двете животни. Ала твърде късно: и двата охлюва се скриват в черупките си.

Старият изследовател не се отказва, той знае, че рано или късно те ще се покажат. Започва продължителна обсада. Накрая едно око плахо се появява, последвано от целия рог. Гастероподът излиза да види накъде се движи светът край неговото скромно битие.

Когато се показва и вторият рог, 4000-ен се втурва и захапва окото с всичката сила на челюстите си. Иска да го отреже. Ала мекотелото се свива, всмуквайки изследователя в черупката.

Флуп!

Как може да бъде спасен?

103 683-и се замисля и в един от трите му мозъка се ражда идея. Взема един камък в челюстите си и започва с все сила да удря по черупката. Без съмнение в момента той е измислил чука, ала черупката на охлюва не е от балзово дърво. Ефектът от почукването е чисто музикален. Трябва да се намери нещо друго.

Този ден се оказва успешен, защото сега мравката открива лоста. Тя хваща една здрава клонка, като използва за опора камък, сетне натиска с цялата си тежест, за да преобърне тромавото животно. Налага се да направи няколко опита. Най-сетне черупката се залюлява напред-назад, сетне се търкулва. Отворът сега е обърнат нагоре. Успех!

103 683-и се катери по грапавините, навежда се над кладенеца, образуван от кухината, и се хвърля върху мекотелото. Дълго се плъзга, а падането бива омекотено от някаква кафява пихтиеста маса. Отвратен от тази мазна слуз, войникът се залавя да разкъсва меките тъкани. Не смее да използва киселината, защото рискува сам да се разтопи в нея.

Към слузта скоро се прибавя още една течност: прозрачната кръв на охлюва. Ужасеното животно се опва и спазъмът изхвърля двете мравки извън черупката.

Невредими, те дълго почистват антените си.

Агонизиращият охлюв се опитва да избяга, ала посява вътрешностите си по пътя. Двамата го догонват и го довършват без много усилия. Изплашени, останалите четири гастеропода, които са измъкнали рогата си с очи, за да проследят сцената, се свиват на дъното на черупките си с намерението да не помръднат оттам до края на деня.

Тази сутрин 103 683-и и 4000-ен се натъпкват с месо от охлюв. Те го разрязват на филии и го ядат под формата на топли бифтеци в слуз. Дори откриват вагиналното вместилище, пълно с яйца. Хайвер от охлюв! Едно от любимите ястия на рижите мравки, ценен източник на витамини, мазнини, захари и белтъчини…

Общественото им хранилище е пълно догоре, а самите те, заредени със слънчева енергия, продължават с бърз ход по пътя в посока югоизток.

АНАЛИЗ НА ФЕРОМОНИТЕ:

(Тридесет и четвърти експеримент). Успях да идентифицирам някои от молекулите за комуникация при мравките, като използвах спектрометър за маса и хроматограф. Така успях да осъществя химически анализ на разговор между един мъжки и една работничка, уловен в 10 часа вечерта. Мъжкият откри парче хлебна среда. Ето какво излъчи той:

– Метил-6

– Метил-4 хексанон-3 (две емисии)

– Цетон

– Октанон-3 Сетне отново:

– Цетон

– Октанон-3 (две емисии)

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

По пътя срещат други охлюви. Всички се крият, като че си предават един на друг: „Тези мравки са опасни.“ Все пак един не се крие. Напротив, показва се целият.

Заинтригувани, двете мравки се приближават. Животното е напълно смазано от някаква тежест. Черупката му е на парчета. Тялото се е пръснало и разлетяло на обширно пространство.

103 683-и веднага се сеща за тайното оръжие на термитите. Сигурно вече са близо до неприятелския град. Той разглежда трупа отблизо. Ударът трябва да е бил рязък, свръхмощен, нанесен върху широк участък. Не е чудно, че с такова оръжие са успели да изтърбушат поста на Ла-хола-кан!

103 683-и е решил. Трябва да се проникне в града на термитите и да се изясни всичко, а още по-добре да се открадне тяхното оръжие. В противен случай цялата Федерация рискува да бъде унищожена!

Ала внезапно се надига силен вятър. Ноктите им не смогват да се вкопчат в земята. Бурята ги засмуква към небето. 103 683-и и 4000-ен нямат криле… И все пак политат.

Няколко часа по-късно, когато групата на повърхността е порядъчно задрямала, радиотелефонът изпращява отново.

– Ало, госпожо Думенг? Готово, стигнахме долу.

– Е? И какво виждате?

– Няма изход. Пред нас е наскоро издигната стена от бетон и стомана. Изглежда, всичко свършва дотук… Има също така един надпис.

– Четете!

– Как могат да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?

– Това ли е всичко?

– Не, има копчета с букви, със сигурност за да се набере отговорът.

– Няма ли някакъв проход отстрани?

– Никакъв.

– Не се ли виждат труповете на другите?

– Не, нищо… хм… само че има следи от стъпки. Като че много крака са тъпкали на място пред тази стена.

– Какво ще правим? – прошепна един от жандармите. – Да се качваме ли обратно?

Билсем огледа внимателно препятствието. Всичките тези символи, всичките тези стоманени и бетонни плочи непременно криеха някакъв механизъм. А и другите да не би да са се изпарили?

Зад гърба му жандармите насядаха по стъпалата. Той се съсредоточи върху копчетата. Трябваше да се натиснат в определен ред тези букви. Жонатан Уелс беше ключар и навярно бе възпроизвел системата за заключване на входните врати. Трябваше да се намери кодовата дума.

Той се обърна към хората си.

– Някой да има кибрит, момчета?

Радиотелефонът започна да губи търпение.

– Ало, комисар Билсем, какво правите?

– Ако наистина желаете да ни помогнете, опитайте да измайсторите четири триъгълника с шест кибритени клечки. Обадете се веднага щом намерите решението.

– Вие да не се подигравате е мен, Билсем?

Най-сетне бурята утихва. За няколко секунди вятърът забавя своя танц: листа, прах, насекоми отново са подвластни на земното притегляне и падат обратно според теглото си.

103 683-и и 4000-ен тупват на десетина глави разстояние един от друг. Пак са заедно, никой от тях не е ранен. Оглеждат местността: пейзажът наоколо е каменист и по нищо не прилича на мястото, откъдето са излетели. Тук няма нито едно дърво, само редки буренаци, довяни случайно от вятъра. Не могат да разберат къде се намират…

Докато криво-ляво събират сили и се канят да напуснат това зловещо място, небето отново решава да покаже своята мощ. Облаците натежават, цветът им е почти черен. Гръмотевица разцепва въздуха и освобождава цялото насъбрано в него електричество.

Всички животни са разбрали посланието на природата. Жабите се гмурват, мухите се скриват под камъните, птиците летят ниско.

Започва да вали. Двете мравки трябва спешно да открият някакво убежище. Всяка капка може да бъде смъртоносна. Те забързват към някакъв стърчащ предмет, който се откроява в далечината, камък или дърво.

Постепенно сред гъстите дъждовни капки и пълзящата мъгла той придобива по-ясни очертания. Не е нито скала, нито храст. Същинска катедрала от пръст, чиито многобройни кули се губят в облаците. Шок.

Това е термитник! Източният термитник!

103 683-и и 4000-ен са затиснати като в клещи между страшния ураганен дъжд и неприятелския град. Наистина имаха намерение да го посетят, но не и при такива обстоятелства! Милионите години омраза и съперничество ги възпират да продължат напред.

Ала не за дълго. В края на краищата нали стигнаха дотук, за да шпионират термитника. С трепет приближават до един тъмен вход в подножието на сградата. С вирнати антени, разтворени челюсти и леко присвити крака, те са готови скъпо да продадат живота си. Но противно на всичките им очаквания при входа на термитника няма нито един войник.

Това никак не е нормално. Какво става?

Двете безполови мравки се вмъкват във вътрешността на огромния град. Любопитството им е по-силно от всякаква предпазливост. Трябва да се каже, че обстановката няма нищо общо с мравуняк. Стените са направени от материя, много по-устойчива от пръстта, някакъв твърд като дърво цимент. Коридорите са пропити от влага. Не се усеща никакво въздушно течение. А въздухът е необичайно наситен с въглероден двуокис.

Вече 3°-време, откак бродят из вътрешността, без да срещнат никакъв пост! Това е съвършено необичайно… Двете мравки спират, антените им пипнешком се събират за обмяна на мнения. Решението бива взето доста бързо: да продължат.

Ала колкото по-навътре влизат, толкова повече се объркват. Този чужд град е още по-непроходим лабиринт от родния мравуняк. Дори обонятелните ориентири, които поставят с помощта на дюфуровата жлеза, не се задържат по стените. Вече не знаят дати са над или под равнището на земята!

Опитват да се върнат обратно, но това изобщо не оправя нещата. Откриват все нови и нови коридори със странни форми. Чисто и просто са се изгубили.

В този момент 103 683-и съзира необикновено явление: светлина! Двамата войници не са на себе си от почуда. Светлина в самия център на пустия термитен град е истинско безумие. Те се насочват към източника на лъчите.

Това е жълто-оранжево сияние, което от време на време прелива в зелено или синьо. После отново се активира, започва да мига, отразява се в блестящия хитин на мравките.

Като хипнотизирани 103 683-и и 4000-ен се устремяват към този подземен фар.

Билсем подскачаше от възбуда: беше разбрал! Той показа на жандармите как трябва да се поставят клечките, за да се получат четири триъгълника. Слисване по лицата, след това възторжени викове.

Соланж Думенг, която се бе увлякла в играта, избоботи:

– Открихте ли? Окрихте ли? Отговорете!

Ала никой не й се подчини. Тя долови глъчка, примесена с механични шумове. После настъпи тишина.

– Какво става? Билсем, отговорете! Радиотелефонът започна яростно да пращи.

– Ало! Ало!

– Да (пращене), отворихме входа. От другата страна има (пращене) коридор. Завива (пращене) надясно. Тръгваме по него!

– Почакайте! Как успяхте да направите четирите триъгълника?

Ала Билсем и хората му не чуваха вече посланията от повърхността. Говорителят на техния апарат не работеше – несъмнено късо съединение. Вече не приемаха нищо, но все още можеха да предават.

– Ха! Невероятно, колкото повече напредваме, толкова повече си личи човешката ръка. Има свод, а в далечината се забелязва светлина. Да вървим натам.

– Почакайте! Светлина ли казахте? Долу? – дереше си напразно гърлото Соланж Думенг.

– Там са!

– Кой е там? По дяволите! Труповете ли? Отговорете!

– Внимание…

Чуха се цяла поредица припрени изстрели, викове, после линията бе прекъсната.

Въжето престана да се развива; ала си оставаше изпънато. Полицаите на повърхността го хванаха и задърпаха, предполагайки, че се е заклещило. Заловиха се двама, сетне трима… петима. Внезапно то се отпусна.

Изтеглиха въжето и го навиха не в кухнята, а в трапезарията, толкова огромна бе камарата. Най-сетне стигнаха до прекъснатия край, разнищен, сякаш бе хапан със зъби.

– Какво ще правим, госпожо? – обади се тихо единият от полицаите.

– Нищо. Абсолютно нищо. Повече нищо. Нито дума на пресата или на когото и да било, а вие ще зазидате това мазе колкото се може по-бързо. Случаят приключи. Прекратявам разследването и не искам повече да чувам за това мазе! Хайде, по-живо, идете да купите тухли и цимент. Вие пък уредете въпроса с вдовиците на жандармите.

В ранния следобед, когато полицаите се канеха да поставят последните тухли, долетя глух шум. Някой се изкачваше обратно! Разчистиха входа. От мрака се показа една глава и после цялото тяло на оцелелия. Беше жандарм. Най-сетне щяха да научат какво става долу. Лицето му носеше белезите на неописуем страх. Някои лицеви мускули бяха сгърчени като от парализа. Същински зомби. Върхът на носа му беше откъснат и кървеше обилно. Човекът трепереше, избелил очи.

– Гебегееееге – можа само да произнесе.

Струйка лига се стичаше от увисналата му устна. Той прекара по лицето ръката си, покрита с рани, които опитното око на неговите колеги уподоби на следи от нож.

– Какво стана? Нападнаха ли ви?

– Гууугееебебеггебее!

Тъй като не беше в състояние да каже нито дума повече, погрижиха се за раните му, затвориха го в психиатрична клиника и зазидаха вратата на мазето.

Най-лекото драсване на ноктите им по пода предизвиква промяна в яркостта на светлината. Тя потрепва, сякаш чува приближаването им, като че е жива.

Мравките спират, за да си изяснят положението. Светлината незабавно се усилва и озарява най-незабележимите грапавини по коридора. Двамата шпиони бързешком се скриват, за да не бъдат уловени от този странен прожектор. Сетне, възползвайки се от едно отслабване на светлинния източник, се спускат към него.

Оказва се, че това е флуоресциращо твърдокрило. Светулка в любовен период. Веднага щом забелязва натрапниците, тя угасва напълно… Ала тъй като нищо не се случва, полека просветва в зелено, предпазлива и бдителна.