Текст книги "Мравките"

Автор книги: Бернар Вербер

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 18 страниц)

Без мъка се ориентира сред мрака благодарение на трите оченца за инфрачервено виждане върху челото. Колкото повече приближава Забранения град, тежкото ухание на Майката става по-осезаемо и числеността на пазачите се увеличава.

Тук могат да се видят представители на всички под-касти войници, с всевъзможен ръст, с всевъзможни оръжия. Дребосъци с дълги назъбени челюсти, здравенячки с корави като дърво нагръдни щитове, набити войни с къси антени, артилеристки, чийто изтънен корем е пълен с паралитична отрова.

Снабден с надеждна опознавателна миризма, която му служи за пропуск, 327-и преминава безпрепятствено през филтъра на постовете. Войниците са спокойни. Усеща се, че големите войни за територия още не са започнали.

Вече съвсем близо до целта, той представя самоличността си на мравките-вратари, след което прониква в последния коридор, водещ в царското жилище.

На прага спира, смазан от великолепието, което се излъчва от това неповторимо място. Намира се в голяма кръгла зала, построена по строги архитектурни и геометрични правила, които цариците-майки предават на своите дъщери от антена на антена.

Главният свод е с височина дванадесет глави и тридесет и шест в диаметър (главата е единицата мярка за дължина на Федерацията; една глава е равна на три милиметра според обичайните човешки мерки). Няколко циментови колони крепят този мравешки храм, чийто вдлъбнат под е предназначен да препраща възможно най-дълго ароматните молекули, излъчвани от посетителите, без при това да попиват в стените. Един забележителен обонятелен амфитеатър.

В центъра се е разположила пълна дама. Тя е легнала по корем и от време на време протяга крак към едно жълто цвете. Сегиз-тогиз цветето рязко се затваря. Ала кракът вече се е отдръпнал.

Тази дама е Бело-киу-киуни.

Бело-киу-киуни, последната царица на рижите мравки от главния град.

Бело-киу-киуни, единствената носачка, родителка на всички тела и на всички души в Стадото.

Бело-киу-киуни, която вече е била царица по време на голямата война с пчелите, при завоюването на Южните термитници, при умиротворяването на териториите, населени с паяци, през страшната изтощителна война, наложена от осите, обитаващи дъба, а от миналата година тя координираше усилията на градовете при отблъскване настъплението на мравките-джуджета по северните граници.

Бело-киу-киуни, която бие рекордите по дълголетие.

Бело-киу-киуни, неговата родна майка.

Този жив паметник е тук, съвсем близо до него, както някога. Само че сега двадесетина млади работнички угодливо я плюнчеха и милваха, докато навремето самият той, 327-и, се грижеше за нея с малките си, още незаякнали крачка.

Младото месоядно растение щраква челюсти и Майката надава слаб обонятелен вик. Никой не знае откъде у нея тази страст към растенията хищници.

327-и се приближава. Гледана отблизо, Майката не е твърде красива. Тя има издължен напред череп, украсен с две огромни изпъкнали очи, които сякаш гледат едновременно във всички посоки. Малките и инфрачервени оченца са събрани по средата на челото. В замяна антените са прекалено раздалечени. Те са вьздълги, възтънки и извършват леки и кратки напълно овладени трептения.

Вече няколко дни, откакто Бело-киу-киуни се е събудила от големия сън, и оттогава не е престанала да снася. По корема й, десеторно по-голям от този на обикновените мравки, пробягват продължителни спазми. В същия този момент тя снася осем хилави яйца, светлосиви със седефен блясък, последно поколение белоканци. Топчесто и лепкаво, бъдещето излиза от утробата й, търкулва се по пода и незабавно бива поето от бавачките.

Младият мъжки разпознава миризмата на тези яйца. Това са стерилни войници и мъжки мравки. Все още е твърде хладно и жлезата, произвеждаща „момичета“, не е заработила. Веднага щом метеорологичните условия позволят, Майката ще снесе точно необходимото количество за попълването на всяка каста според нуждите на Града. Работнички ще дойдат да й съобщят, че „не достигат мелачки на зърно или артилеристки“ и тя ще изпълни поръчката. Случва се Бело-киу-киуни да излезе от жилището си и да тръгне на оглед из коридорите. Нейните антени са достатъчно чувствителни, за да доловят недостига в една или друга каста. И тя незабавно попълва бройката.

Майката снася още пет крехки яйца, сетне се обръща към посетителя. Тя го докосва и го облизва. Досегът с царската слюнка винаги е изключително преживяване. Тази слюнка не само е универсален обеззаразител, но и същинска панацея, лекуваща всякакви рани освен във вътрешността па главата.

Макар Бело-киу-киуни да не може да разпознава поотделно всяко от безбройните си малки, с този благороден жест тя показва, че познава собствената си миризма. Той е нейно чедо.

Антенният диалог може да започне.

Добре дошъл в лоното на Стадото. Ти ме напусна, но нищо не може да ти попречи да се върнеш.

Ритуално обръщение на Майката към нейните деца. След като го е излъчила, тя подушва феромоните на дванадесетте сегмента с тържественост, която впечатлява младия 327-и… Вече е разбрала причината за неговото посещение… Първата експедиция, изпратена на Запад, е била напълно унищожена. Около мястото на катастрофата е витаела миризма на мравки-джуджета. Те по всяка вероятност са открили секретно оръжие.

 
На поход бе кракът,
на място бе око,
завърна се жив нерв.
 

То се знае. Всъщност работата е там, че не може да подбуди Стадото. Неговите обонятелни послания не убеждават никого. Смята, че единствено тя, Бело-киу-киуни, знае как да предаде съобщението и да бие тревога.

Майката го подушва с удвоено внимание. Улавя и най-малките летливи молекули по неговите членове и крака. Да, по тях наистина има следи от смърт и от тайнственост. Това би могло да бъде войната… А може би не.

Тя му дава да разбере, че във всички случаи не притежава никаква политическа власт. В Стадото решенията се вземат чрез постоянното съгласуване на гледищата в работни групи, обединени около един или друг свободно избран проект. Ако той не е в състояние да вдъхне живот на подобен нервен център, сиреч да оформи група, от неговия опит няма никаква полза.

Дори тя не може да му помогне.

327-и настоява на своето. Веднъж намерил събеседничка, която изглежда предразположена да го изслуша, той с всички сили излъчва най-обаятелните си молекули. Според него тази катастрофа би трябвало да бъде първостепенна грижа. Незабавно да се изпратят шпионки, които да се опитат да разузнаят какво представлява това тайно оръжие.

Бело-киу-киуни отговаря, че Стадото изнемогва от „първостепенни грижи“. Не само че пролетното пробуждане не е приключило, но и кожата на Града все още представлява работна площадка. Докато и последният слой клонки не бъде поставен, би било твърде рисковано да се потегли на война. Впрочем в Стадото се чувства недостиг на белтъчини и захари. И най-сетне е време да се помисли за подготовката на Празника на Възраждането. Всичко това изисква енергичните усилия на всеки един. Дори шпионите са претоварени. Ето обяснението защо неговият сигнал за тревога не може да бъде възприет.

Минава известно време. Чува се само как устните на работничките ближат черупката на Майката, която пък от своя страна отново се захваща да дразни месоядното растение. Тя се сгъва и коремът и се долепя до гръдния кош. Двата й предни крака увисват. Дръпва чевръсто единия от тях в момента, когато челюстите на растението се захлопват, после разсъждава какво страшно оръжие може да бъде то.

Би могло да се издигне стена от месоядни растения за охрана на цялата северозападна граница. Единственото неудобство е, че засега тези малки чудовища не могат да отличат обитателите на Града от чужденците…

327-и отново се връща на онова, което измъчва съзнанието му. Бело-киу-киуни го пита колко са загиналите при „инцидента“. Двадесет и осем. Всички от подкастата на войниците-изследователки ли са били? Да, той е бил единственият мъжки в експедицията. Тогава тя се самовглъбява и снася последователно двадесет и осем перли-сестри, сега-засега в течно състояние.

Двадесет и осем мравки са мъртви, тези двадесет и осем яйца ще ги заместят.

НЕИЗБЕЖНО ЕДИН ДЕН:

Неизбежно един ден пръсти ще докоснат тези страници, очи ще пробягат по тези думи, мозъци ще потърсят смисъла.

Не искам този момент да настъпи прекалено рано. Последствията биха могли да бъдат ужасни. Дори сега, когато пиша тези изречения, все още се боря да запазя моята тайна.

Ала все някога хората ще трябва да разберат какво се е случило.

Дори най-дълбоко укритите тайни рано или късно излизат наяве. Времето е техният най-голям враг. Които и да сте вие, искам най-напред да ви поздравя. В мига, когато се заловите да четете тези редове, вероятно ще съм мъртъв от десетина, ако не и от стотина години. Поне се надявам да е така.

Понякога съжалявам, че стигнах до това познание. Но аз съм човек и ако солидарността към моите себеподобни понастоящем е в най-ниската си точка, все пак не забравям за дълга, произтичащ дори само от факта, че някога съм се родил един от вас, хора от тази Вселена.

Трябва да завещая на някого моята история.

Погледнати отблизо, всички истории си приличат.

В началото има един субект в „зародиш“, които още не се е изявил. Той преживява криза. Тази криза го подтиква към действие. В зависимост от постъпките си той ще умре или ще се промени.

Първата история, която ще ви разкажа, е тази на нашата Вселена. Защото ние живеем вътре в нея. И защото всички неща, малки и големи, следват едни и същи закони и притежават едни и същи връзки на взаимозависимост.

Ако обърнете например тази страница, вие търкате с показалец по целулозата на хартията. Този контакт предизвиква неуловимо, ала все пак съвсем реално затопляне. Отнесено към безкрайно малкото, то предизвиква прескачане на електрон, който напуска своя атом и след това се сблъсква с друга частица.

Само че „по отношение“ на самата нея тази частица всъщност е необятна. Така че сблъсъкът с електрона за нея представлява истински катаклизъм. Преди тя е бича инертна, празна, студена. Поради вашето „обръщане“на страницата, ето че тя изпада в криза. Прорязват я огромни огнени езици. Само с това движение вие сте предизвикали нещо, за чиито последствия никога няма да узнаете. Може би от това са се родили нови светове, обитавани от хора, и тези хора ще открият металургията, провансалската кухня и междузвездните полети. Те може да се окажат дори по-интелигентни от самите нас. И никога нямаше да съществуват, ако не бяхте взели в ръка тази книга и ако пръстът ви не беше предизвикал затопляне точно на това място върху хартията.

По същия начин и нашата Вселена със сигурност се намира върху ъгълчето на страницата на някоя книга, върху подметката на обувка или върху пяната на кана бира в условията на друга гигантска цивилизация.

Без съмнение нашето поколение никога няма да може да провери дали е така. Ала това, което ние знаем, е, че преди много време нашата Вселена или във всеки случай частицата, в която се съдържа нашата Вселена, е била празна, студена, черна, неподвижна. И после някой или нещо е предизвикало кризата. Някой е обърнал страница, стъпил е върху камък, обрал е пяната от кана с бира. Така или иначе, имало е някакъв вид сътресение. Нашата частица се е пробудила. За пас, както знаем, това е била една гигантска експлозия, наречена Големият взрив.

Всяка секунда в безкрайно голямото, в безкрайно малкото, в безкрайно далечното може би се ражда свят така, както се е родил нашият преди повече от петнадесет милиарда години. Други светове ние не познаваме. Ала за нашия е известно, че е започнал от експлозията на „най-малкия“ и „най-простия“ атом: водорода.

И така, представете си една безкрайна тишина, внезапно нарушена от страхотен гръм. Защо там горе някой е обърнал страницата? Защо е обрал пяната от бирата? Това е без значение. Резултатът е, че водородът гори, експлодира, грее. Необятна светлина прорязва ненакърненото преди пространство. Криза. Неподвижните неща се раздвижват. Студените се затоплят. Безшумните забучават.

В тази изначална жарава водородът се превръща в хелий, чийто атом е съвсем малко по-сложен. Ала от тази незначителна промяна можем да извадим заключение за първото главно правило на нашата Вселена: ДВИЖЕНИЕ КЪМ ВСЕ ПО-СЛОЖНО.

Това правило изглежда очевидно. Ала нищо чудно в съседните светове да е различно. Другаде е възможно то да е движение към ВСЕ ПО-ГОРЕЩО или към ВСЕ ПО-ТВЪРДО, или към ВСЕ ПО-СМЕШНО.

При нас също нещата стават все по-горещи, все по-твърди или все по-смешни, но това не е изначалният закон. Това са само странични явления. Нашият основополагащ закон, този, към който се нагаждат всички други, е: ДВИЖЕНИЕ КЪМ ВСЕ ПО-СЛОЖНОТО.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

327-и мъжки броди из южните коридори на града. Той не се е успокоил. Продължава да повтаря прословутото изречение:

 
На поход бе кракът,
на място бе око,
завърна се жив нерв.
 

Защо не се получава? Къде е грешката? Тялото му кипи от необработена информация. Според него Стадото е било ранено, без дори да си даде сметка за това. А той е дразнителят за болка. Следователно трябва да накара Града да реагира.

О, колко е тежко да сдържаш посланието на болката, да го носиш в себе си, без да откриеш дори една антена, която да пожелае да го приеме. Иска му се да се разтовари от цялата тази тежест, да подели с другите това ужасно познание.

Една мравка термична вестителка минава край него. Усещайки колко е потиснат, тя решава, че той все още не е напълно разбуден, и му предлага слънчеви калории. Това му дава малко сила, която той незабавно употребява, за да се помъчи да я убеди.

Тревога, една експедиция бе унищожена при засада, устроена от джуджетата, тревога.

Ала му липсват дори убедителните нотки, които е притежавал в началото. Термичната вестителка отминава, сякаш нищо не се е случило. 327-и не се отказва. Той тича по коридорите, излъчвайки своето тревожно послание.

Понякога войниците се спират, изслушват го, дори разговарят с него, ала тази история с разрушителното оръжие е толкова неправдоподобна. Не успява да се оформи никаква група, способна да се нагърби с военна мисия.

Сломен, той продължава нататък.

Внезапно, както се придвижва по един безлюден тунел на четвъртия подземен етаж, долавя някакъв шум зад себе си. Някой го следи.

327-и мъжки се обръща. Оглежда коридора с инфрачервените си очи. Няма никого. Странно. Сигурно така му се е сторило. Ала зад гърба си отново чува шума от стъпки. Скрич… тсссс, скрич… тсссс. Някой приближава, навярно куцайки с два от шестте си крака.

За да се увери, той се обръща на всеки кръстопът, после изчаква. Шумът спира. Веднага щом продължи, шумът захваща отново: Скрич… тес, скрич… тес, скрич… тсс.

Няма съмнение: преследват го.

Някой, който се скрива веднага щом той се обърне. Странно поведение, напълно необичайно. Защо един член на Стадото ще следи друг, без да се покаже? Тук всички живеят дружно и никой не крие нищо от останалите.

Ала „присъствието“ го следва неотклонно. Все така на разстояние, все така скрито. Скрич… тсс, скрин… тсс. Как да реагира? Когато все още бе ларва, гледачките го бяха научили, че винаги трябва да гледа опасността в лицето. Той спира и се преструва, че се мие. Присъствието е вече съвсем наблизо. Става почти осезаемо. Имитирайки жестовете за миене, той помръдва с антени. Готово, улавя ароматните молекули на преследвача. Това е дребен войник на една година. Отделя странен мирис, който замъглява обичайните определители на самоличността. Трудно може да се каже от какво естество е. Напомня мирис на скала.

Дребничкият войник вече не се крие. Скрин…тсссс… скрич… тсссс… Сега го вижда в инфрачервено. Наистина му липсват два крака. Мирисът на скала с по-отчетлив.

Той излъчва.

Кой е там?

Никакъв отговор.

Защо ме преследвате?

Отново никакъв отговор.

Желаейки да забрави за инцидента, мъжкият продължава пътя си, но скоро долавя второ присъствие точно пред себе си. Пак войник, но този път едър. Галерията е тясна, няма да може да мине.

Дали да се върне обратно? Това би означавано да се сблъска с куция, който междувременно бърза към него.

Попаднал е в капан.

Сега подушва ясно: двама войници. И от двамата се носи мирис на скала. Едрият разтваря дългите си челюсти.

Наистина е попаднал в клопка!

Не е възможно един обитател на града да се опитва да убие друг. Дали пък не става въпрос за разстройство на имунната система? Нима не са разпознали неговите миризми за самоличност? Да не би да го вземат за чуждо тяло? Та това е истинско безумие, все едно стомахът да се опитва да убие червото…

327-и мъжки увеличава силата на излъчването:

И аз като вас съм клетка от Стадото. Ние сме един и същ организъм.

Това са млади войници и вероятно са се заблудили. Ала излъчванията му не ги спират. Дребничката куца мравка се хвърля върху гърба му, държейки го за крилата, докато едрата стисва главата му между челюстите си. Така заклещен, той бива повлечен към сметището.

327-и мъжки отчаяно се бори. Чрез сегмента си за полово общуване той излъчва всевъзможни емоции, за които безполовите дори не са чували. Те се колебаят между неразбирането и паниката.

За да не бъде омърсен от неговите „абстрактни“’ идеи, куцият, все така вкопчен в мезотонума му, стърже по антените му с челюсти. С този жест той отстранява всичките му феромони, между които и миризмите-пропуски. Във всеки случай там, където отива, те няма да му послужат за нищо.

Зловещата тройка се придвижва на тласъци по най-безлюдните коридори. Дребничката куца мравка продължава методично своето почистване. Сякаш не желае да остави каквато и да било информация върху тази глава. Мъжкият вече не оказва съпротива. Примирен, той се готви постепенно да прекрати биенето на сърцето си.

„Защо е всичкото това насилие, защо е цялата тази омраза, братя? Защо?

Всички ние сме едно, всички до един сме деца на Земята и на Бога.

Да прекратим безсмислените разпри. XXII век или ще бъде век на духа, или въобще няма да бъде. Да забравим старите свади, основани на гордостта и двуличието.

Индивидуализма – ето го нашия истински враг! Вашият брат е в нужда и вие го оставяте да умре от глад, вие не сте достойни да бъдете част от голямата световна общност. Едно погубено същество иска от вас помощ и подкрепа и вие му затваряте вратата. Вие не сте от нашите.

Познавам ви, люде на чистата съвест в копринени одежди! Вие мислите единствено за вашето охолство, жадувате само за лична слава и за щастие, да, но за вашето собствено щастие и за това на най-близките ви.

Казвам ви, че ви познавам. Тебе, тебе и тебе! Престанете да се усмихвате пред екрана, говоря ви за сериозни неща. Говоря ви за бъдещето на човечеството. Това не може да продължава. Тази начин на живот е лишен от смисъл. Ние пилеем всичко, рушим всичко. Нашите гори биват изсичани за производството на носни кърпи за еднократна употреба. Всичко вече е за еднократна употреба – прибори, химикалки, дрехи, фотоапарати, коли – и без сами да си давате сметка, и вие сте за еднократна употреба. Откажете се от това повърхностно съществуване. Трябва да се откажете днес, преди да бъдете принудени да го сторите утре.

Елате при нас, присъединете се към нашата армия на вярата. Всички ние сме войни на Бога, братя мои.“

Лицето на говорителката се появява в кадър. „Това евангелистко предаване осъществиха отец Макдоналд от «Новата адвентистка църква на 45-ия ден» и фирмата за замразени продукти «Суитмилк». Тя бе излъчена от спътник за мондовизия. А сега нашият научнофантастичен сериал «Извънземен съм и се гордея с това», но преди това реклами.“

Люси не можеше като Никола да спре напълно хода на мислите си, гледайки телевизия. Осем часа, откакто Жонатан бе слязъл долу, и никаква вест от него!

Ръката й посегна към телефона. Той беше поръчал да не предприемат нищо, но ако е мъртъв, ако е бил затрупан?

Тя все още не можеше да се реши да слезе. Ръката й вдигна слушалката. Набра номера на дежурния.

– Ало, полицията ли е?

– Бях ти казал да не се обаждаш – обади се един слаб безизразен глас откъм кухнята.

– Тате! Тате!

Тя остави обратно слушалката, от която продължаваше да се чува: „Ало, говорете, дайте си адреса.“ Щрак.

– Да, да, аз съм, не биваше да се тревожите. Казах ви да ме изчакате спокойно.

Да не се тревожат? И таз добра!

Жонатан не само държеше в ръце това, което до неотдавна беше Уарзазат, а сега представляваше само парче кърваво месо, но и самият той бе преобразен. Не беше изплашен или съсипан, дори изглеждаше някак засмян. Не, имаше нещо друго, но как би могло да се опише? Създаваше впечатление на състарен или болен. Погледът му беше трескав, цветът на лицето му – оловносив, беше задъхан и целият трепереше.

Като съзря обезобразеното тяло на своето куче, Никола избухна в плач. Клетият пудел сякаш беше накълцан на ситно с бръснач.

Поставиха го върху един разгънат вестник. Никола не преставаше да оплаква гибелта на своя другар. Всичко беше свършено. Никога повече нямаше да го види как подскача към стената, когато някой произнесеше думата „котка“, как отваря вратите с весел скок върху дръжката на бравата. Никога повече нямаше да го спасява от едрите хомосексуални немски овчарки.

Нямаше го вече Уарзазат.

– Утре ще го отнесем на гробището за кучета в „Пер-Лашез“ – отстъпи Жонатан. – Ще му купим гроб за четири хиляди и петстотин франка, от онези, върху които може да се поставя и фотография.

– О, да! О, да! – хълцаше Никола. – Той заслужава поне това.

– Сетне ще отидем до развъдника да си избереш друго животно. Защо не вземеш този път малтийски териер? Те също са много симпатични.

Люси все още не можеше да се съвземе. Не знаеше с какъв въпрос да започне. Защо се беше бавил толкова? Какво се бе случило с кучето? А със самия него? Иска ли да хапне? Беше ли помислил колко се тревожат близките му?

– Какво има там долу? – каза най-после тя с равен глас.

– Нищо, нищо.

– А ти видя ли се на какво приличаш? Ами кучето… Човек би казал, че е прекарано през месомелачка. Какво го е сполетяло?

Жонатан прокара мръсна ръка по челото си.

– Нотариусът имаше право, долу е пълно с плъхове. Уарзазат е бил разкъсан от разярени плъхове.

– Ами ти?

Той се изкиска.

– Аз съм доста по-едро животно и те се изплашиха от мен.

– Това е безумие! Какво прави долу цели осем часа? Какво има на дъното на това проклето мазе? – ядоса се тя.

– Не зная какво има на дъното. Не стигнах до края.

– Не си стигнал до края!

– Не, то е много, много дълбоко.

– И за осем часа не си стигнал до края на… на нашето мазе!

– Не. Спрях, когато открих кучето. Навсякъде имаше кръв. Трябва да знаеш, че Уарзазат се е бил юнашки. Направо е невероятно как едно тъй малко кученце е издържало толкова дълго.

– Но всъщност къде спря? Насред път?

– Откъде да знам? Във всеки случай не можех да продължа по-нататък. Аз също се изплаших. Знаеш, че не понасям нито тъмнината, нито насилието. Всеки на мое място би се спрял. Човек не може да продължава да върви до безкрай неизвестно накъде. А освен това се сетих за теб, за вас. Не можеш да си представиш колко е… Толкова е мрачно. Там витае смъртта.

При тези думи лявото ъгълче на устните му се сгърчи в тик. Тя никога не го бе виждала такъв. Разбра, че не бива повече да го тормози. Прегърна го през кръста и го целуна по студените устни.

– Успокой се. Всичко свърши. Ще зазидаме тази врата и ще забравим за нея.

– Не. Не е свършило. Този път трябваше да спра заради кръвта. Всеки на мое място би спрял. Насилието винаги е шокирало хората, дори когато е срещу животни. Но аз не мога да изоставя всичко току-така, може би на крачка от целта…

– Да не искаш да ми кажеш, че имаш намерение да се върнеш долу!

– Точно така. Едмон е минал, ще мина и аз.

– Едмон? Твоят вуйчо Едмон?

– Той е правил долу нещо и искам да разбера какво точно.

Люси сподави въздишка.

– Умолявам те, ако обичаш мен и Никола, не слизай повече.

– Нямам избор.

Устните му отново се изкривиха от тик.

– Винаги съм зарязвал всичко по средата. Винаги съм спирал, когато разумът ми е подсказвал, че опасността е наблизо. И погледни в какво се превърнах. В човек, който несъмнено не е познал несгодите, но и който не е успял в живота. Винаги съм спирал насред път и не съм стигал до същността на нещата. Трябваше да си остана ключар, да се оставя да ме нападнат, дори да бях получил някоя и друга цицина. Това щеше да бъде кръщение, щях да опозная насилието и да се науча да го управлявам. А ето че, отбягвайки всяка неприятност, сега съм неопитен като някое бебе.

– Ти бълнуваш.

– Не, не бълнувам. Не може да се живее вечно в пашкул. Покрай това мазе ми се удава уникален случай да направя решителната крачка. Ако не го сторя, никога повече няма да посмея да се погледна в огледалото, защото ще видя там един страхливец. Впрочем спомни си, че ти самата ме накара да сляза.

Той свали изцапаната си с кръв риза.

– Недей да настояваш, решението ми е окончателно.

– Добре, в такъв случай ще дойда с теб! – заяви тя, като грабна електрическото фенерче.

– Не, ти оставаш тук!

Беше я хванал здраво за китките.

– Пусни ме, какво ти става?

– Прощавай, но трябва да разбереш, това мазе е нещо, което засяга единствено мен. Това е моят скок в неизвестното, това е моят път. Никой друг не бива да се меси, чуваш ли?

Зад тях Никола все още плачеше над останките на Уарзазат. Жонатан пусна китките на Люси и се приближи до своя син.

– Хайде, съвземи се, момче!

– Писна ми, Уарзи е мъртъв, а вие само се карате.

Жонатан се опита да разведри обстановката. Той извади от една кутия кибрит шест клечки и ги постави върху масата.

– Гледай, ще ти задам една гатанка. Възможно е да се направят четири равностранни триъгълника с тези шест клечки. Помисли хубавичко, сигурно ще намериш отговора.

Изненадано, момчето избърса сълзите си и подсмъркна. Веднага се зае да реди клечките по различни начини.

– Искам да ти дам един съвет. За да намериш решението, трябва да мислиш различно. Ако се разсъждава по обичайния начин, доникъде не се стига.

Никола успя да направи три триъгълника. Но не и четири. Той вдигна големите си сини очи, премигна.

– А ти откри ли отговора, тате?

– Не, не още, но съм сигурен, че скоро ще успея.

Жонатан временно успокои своя син, но не и жена си. Люси му хвърляше сърдити погледи. Вечерта те се караха доста разгорещено. Ала Жонатан не пожела да каже нищо повече относно мазето и неговите тайни.

На другия ден той стана рано и целия предиобед бе зает да монтира на входа на мазето желязна врата, снабдена с масивен катинар. Сетне окачи на врата си единствения ключ.

Спасението се явява най-неочаквано под формата на земетресение.

Отначало се разлюляват стените. Пясъкът руква като водопад от тавана. Почти веднага следва втори трус, после трети, четвърти… Глухите тласъци следват един подир друг на все по-малки интервали и все по-близо до странната троица. От мощното бучене всичко започва да трепери.

Съживен от трусовете, младият мъжки ускорява биенето на сърцето си, нанася два удара с челюсти, които изненадват неговите палачи, след това се втурва по срутения тунел. Размахва крилата си, които все още са само израстъци, за да ускори своето бягство и да удължи по възможност скоковете си над купищата развалини.

Всяко по-силно сътресение го принуждава да спира и да изчаква, долепен до земята, да преминат лавините от пясък. Цели стени от коридори се срутват върху долните етажи. Мостове, арки и скривалища пропадат, увличайки със себе си милиони обезумели тела.

Миризмата на тревога първа степен витае навсякъде. През тази начална фаза възбуждащите феромони изпълват горните галерии. Всички, които вдъхват този облак, незабавно започват да треперят, да бягат във всички посоки и да отделят още по-остри феромони. По този начин помрачението расте подобно на снежна топка.

Облакът от тревога се разпространява като мъгла, пълзи по всички разклонения на засегнатия участък, достига до главните артерии. Чуждият обект, проникнал във вътрешността на Стадото, предизвиква това, към което младият мъжки доскоро напразно се е стремил: отделяне на токсини за болка. Незабавно черната кръв, образувана от тълпите белоканци, започва да пулсира по-бързо. Множеството отнася яйцата, оказали се в близост с пострадалия участък. Войниците се организират в бойни единици.

В момента, когато 327-и мъжки се озовава посред едно широко кръстовище, наполовина затрупано от пясък и движещи се тела, трусовете се уталожват. Настава тревожна тишина. Всеки спира да види какво ще последва. Вирнатите антени потрепват в очакване.

Изведнъж ужасяващото почукване се заменя от глухо ръмжене. Всички усещат как гъстата козина от клонки на Града бива пробита. Нещо огромно се провира през свода, събаря стените, плъзга се между клонките.

Тънко розово пипало изскача насред кръстовището, шиба из въздуха и помита всичко с бясна скорост в желанието си да докопа възможно най-голям брой граждани. Войниците се нахвърлят върху него, опитвайки се да го захапят, и на върха му бързо се образува голям черен грозд. Доволен от плячката, езикът се отдръпва нагоре и изчезва, запращайки тълпата в някаква паст, след което отново се проточва, още по-дълъг, по-лаком и смъртоносен.

Започва втората фаза на тревогата. Работничките барабанят по земята с коремчетата си, за да повикат войниците от долните етажи, които още не са разбрали за драмата.

Целият град ехти от ударите на този естествен там-там. Сякаш „организмът Град“ се задъхва: так, так, так! Ток… ток… ток, отвръща пришълецът, който отново е започнал да удря по свода, за да се вмъкне колкото се може по-дълбоко. Всеки се притиска до стената, опитвайки се да избегне тази разбесняла се червена змия, която се мята из галериите. Когато някоя хапка се окаже твърде бедна, езикът се протяга още повече. След него се показва клюн и една гигантска глава.

Това е зелен кълвач! Страшилището на пролетта… Тези лакоми насекомоядни птици издълбават в покрива на мравешките градове отвори, дълбоки понякога до шестдесет сантиметра, след което се угощават с обитателите.

Време е да започне третата фаза на тревогата. Някои работнички, направо обезумели от възбуда, ненамерила израз в действия, се залавят да танцуват танца на страха. Движенията са резки: подскоци, тракане с челюсти, плюене… Други пък, изпаднали в истерия, тичат по коридорите и хапят всичко, което мърда. Перверзни следствия на страха: Градът, който не е в състояние да унищожи агресора, накрая започва да се самоунищожава.

Катаклизмът е локализиран до западния петнадесети горен етаж, ала тъй като тревогата е преминала през три фази, сега целият град е на бойна нога. Работничките слизат до най-долните подземия, за да скрият яйцата на сигурно място. Те се разминават със забързаните колони войници с вирнати челюсти.