Текст книги "Мравките"

Автор книги: Бернар Вербер

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 18 страниц)

Те препускат нататък.

Когато се съвземат, 103 683-и им посочва нова редица коридори, по които да минат. Колкото повече напредват, толкова миризмата става по-неприятна, но и те все повече привикват с нея. С всичко се свиква. Войникът посочва една стена и обяснява, че трябва да копаят тук.

Това са старите хранилища за компост, мястото на срещата е точно до тях. Обичаме да се събираме тук, защото е спокойно.

Забавно им е да се провират през стените. Озовават се в огромно помещение, което мирише на изпражнения.

Тридесетте войници, подкрепящи тяхната кауза, наистина са там и ги очакват. Ала за да разговарят с тях, би трябвало да притежават минимум умения за редене на мозайка, защото всички те са разкъсани на множество отделни парчета. Често главата се намира на твърде отдалечено разстояние от тялото…

Ужасени, те оглеждат зловещата зала. Кой би могъл да ги избие точно тук, в самите основи на Бел-о-кан.

Със сигурност нещо, което е дошло отдолу – излъчва 327-и мъжки.

Не ми се вярва – възразява 56-а женска, като му предлага да опитат все пак да копаят.

Той забива челюсти. Боли. Отдолу е скала.

Огромен гранитен блок – уточнява с известно закъснение 103 683-и. – Това е дъното, твърдият под на града. Освен това е дебел. Много дебел. А също широк. Много широк. Никой никога не е достигал края му.

Възможно е това да е самото дъно на света. В този момент се разнася странно ухание. Нещо е влязло в залата. Нещо, от което незабавно им става приятно. Не, това не е мравка от Стадото, а твърдокрила ломекуза.

Още като ларва 56-а бе чувала Майката да говори за това насекомо:

Нищо не може да се сравни с усещането, което съпровожда поглъщането на нектара от ломекуза, след като веднъж: сте вкусили от него. Плод на всички плътски желания, неговият секрет побеждава и най-неукротимата воля.

Всъщност приемането на това вещество потиска болката, страха, интелекта. Мравките, които имат щастието да оцелеят след срещата с тази отровителка, неизбежно напускат Града в търсене на нови дози. Престават да се хранят, да почиват, вървят до пълно изтощение. И ако в края на краищата не открият ломекуза, вкопчват се в някой стрък трева и се оставят да умрат, разкъсвани от неутолим копнеж. Един ден невръстната 56-а бе запитала защо се допуска подобна напаст в Града, след като термитите и пчелите я изтребват най-безжалостно. А Майката й бе отговорила, че има два начина да се справиш с някакъв проблем: или като страниш от него, или като му се поддадеш. Вторият начин не е непременно по-лошият. Секретите на ломекузата, ако са правилно дозирани или примесени с други вещества, притежават чудодейно целебно действие.

327-и мъжки се приближава пръв. Омаян от прекрасния аромат, отделян от ломекузата, той ближе косъмчетата на корема й. Те съдържат халюциногенна течност. Смущаващ факт: коремчето на тази отровителка по форма поразително напомня главата на мравка с две антени!

56-а женска се устремява на свой ред, ала не смогва да започне гощавката. Изсвистява струя киселина. 103 683-и се е прицелил и стреля. Изгорената ломекуза се сгърчва от болка.

Войникът прави следното трезво разсъждение:

Присъствието на това насекомо не е нормално на такава голяма дълбочина. Ломекузите не умеят да дълбаят земята. Някой нарочно я е довел, за да ни попречи да продължим нататък! Тук има някаква тайна, която трябва да разкрием.

Другите двама са стъписани и им остава само да се възхитят от прозорливостта на своя другар. Тримата тършуват дълго. Отместват камъни, душат в най-затънтените ъгълчета на помещението. Няма почти никакви следи. Все пак накрая успяват да различат познат дъх на мухъл. Слабият мирис на скала на убийците. Той е едва доловим, само две-три молекули, но и това е достатъчно. Идва оттам, изпод една неголяма скала. Катурват я и откриват таен ход. Още един.

Само че тук има една забележителна особеност: проходът е издълбан не в пръст или в дърво, а е изровен направо в самия гранит! Никакви челюсти не са в състояние да се справят с подобен материал.

Коридорът е доста широк, но те се спускат предпазливо. След кратък преход попадат в просторна зала, пълна с храна. Брашно, мед, зърно, различни меса… Количеството им е удивително, би могло да изхрани Града в продължение на цели пет зимувания! И отвсякъде се носи все същият мирис на ската като на техните преследвачи.

Как е възможно такова голямо хранилище да се оборудва тайно тук? Още повече с ломекузата, която блокира входа! Подобна информация никога не е била разменяна от антените в Стадото…

Те се нахранват до насита, сетне събират антени, за да обмислят положението. А то става все по-заплетено. Тайното оръжие, помело експедиция номер едно, войниците с особената миризма, които ги преследват навсякъде, ломекузата, неизвестният склад с храни на дъното на Града… Всичко това едва ли би могло да се обясни с простото присъствие на наемници-шпиони на служба при джуджетата. Или ако това е така, то те са дяволски добре организирани!

327-и и неговите спътници нямат време да се задълбочават в разсъждения. Глух тътен разтърсва дълбините. Туп, туп, туптуп, туп, туп, туптуп! Отгоре работничките удрят с коремчета по пода. Положението е сериозно. Това е тревога втора степен. Не могат да пренебрегнат този призив. Краката им инстинктивно поемат обратно. Водени от непреодолима сила, телата им са вече на път, за да се присъединят към останалите членове на Стадото.

Куцият, който ги е следвал на почетно разстояние, въздъхва с облекчение. Уф! Нищо не можаха да открият…

В края на краищата след като нито майка му, нито баща му се връщаха от мазето, Никола се осмели да предупреди полицията. Едно изгладняло дете със зачервени очи се появи в участъка и разказа, че „родителите му изчезнали в мазето“ и може би са изядени от плъхове или мравки. Двама слисани полицаи го съпроводиха до сутерена на улица „Сибарит“ № 3.

ИНТЕЛЕКТ (продължение):

Експериментът е подновен, но с видеокамера. Предмет на експеримента: друга мравка от същия вид и от същото гнездо.

– Първи ден: тя дърпа, тика и хапе клечката без никакъв резултат.

– Втори ден: същото.

– Трети ден: готово! Тя е открила нещо: подръпва леко, притиска клечката, като пъхва корема си в дупката и го издува, после хваща по-надолу и започва отначало. И така, малко по малко измъква препятствието.

Значи това било…

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Тревогата е предизвикана от необикновено събитие. Ла-хола-кан, дъщерен град, разположен в най-западната точка, е бил нападнат от легиони мравки-джуджета.

Значи са се решили да действат отново…

Сега вече войната е неизбежна.

Оцелелите, успели да пробият блокадата, наложена от шигаепуанците, разказват невероятни неща. Според тях ето какво се е случило:

Около 17°-време дълъг акациев клон се приближил до главния вход на Ла-хола-кан. Необичайно подвижен клон. С един удар той се забил и разрушил отвора… с въртене!

Тогава часовите излезли, за да нападнат неидентифицирания дълбаещ обект, ала до един били избити. След това всички останали арестувани вътре в очакване клонът да спре своите опустошения. Ала той не преставал.

След като отнесъл покрива, все едно, че бил розов лист, започнал да дълбае из коридорите. Макар войниците да стреляли непрестанно, киселината била безпомощна срещу този разрушител от растителен произход.

Лахолаканците изпаднали в паника. В края на краищата все пак всичко свършило. След 2°-време затишие легионите на джуджетата започнали атаката.

Изтърбушеният дъщерен град трудно устоял на първия пристъп. Загубите се изчисляват на десетки хиляди. Накрая оцелелите се скрили в своя боров пън, където засега удържат обсадата. Ала това не може да продължава дълго, тъй като нямат никакви хранителни припаси, а боевете се водят вече в дървените коридори на Забранения град.

Ла-хола-кан е член на Федерацията и затова Бел-о-кан и всички останали съседни градове са длъжни да му се притекат на помощ. Бойната тревога е обявена, преди още антените да са уловили края на първите разкази за драмата. Кой мисли още за покой и за преустройства? Първата пролетна война вече е започнала.

Докато 327-и мъжки, 56-а женска и 103 683-и боец изкачват с пълна скорост етаж след етаж, около тях всичко гъмжи.

Гледачките мъкнат яйцата, ларвите и какавидите към –43 етаж. Доячкте на листни въшки приютяват добитъка на самото дъно на Града. Земеделките приготвят хранителни припаси на порции, които да служат за дажби на войската. В залите на военните касти артилеристките пълнят коремите си догоре с мравчена киселина. Резачките острят челюсти. Наемниците се събират в плътни легиони. Половите се укрепяват в своите квартали.

Не могат да тръгнат веднага в атака, защото е много студено. Ала още утре сутринта при изгрев-слънце войната ще се разгори.

Горе върху покрива запушват отдушниците за топлообмен. Градът Бел-о-кан свива порите си, прибира ноктите си и стиска зъби. Готов е да захапе.

По-дебелият от двамата полицаи прегърна момчето крез раменете.

– Значи си сигурен? Наистина ли са вътре?

Детето се отдръпна с измъчен вид и не отговори. Инспектор Гален се наведе към стълбата и нададе едно колкото гръмогласно, толкова и нелепо „ехо!“. И наистина ехото му отвърна.

– Изглежда ми доста дълбоко – съгласи се той. – Не можем да слезем току-така, ще трябват приспособления.

Комисарят Билсем постави дебелия си палец върху устните с угрижен вид.

– Естествено. Естествено.

– Отивам да повикам пожарникарите – подсказа инспектор Гален.

– Съгласен, а аз през това време ще разпитам малкия.

Той посочи разтопената брава.

– Я ми кажи, майка ти ли направи това?

– Да.

– Бива си я майка ти. Не познавам много жени, които умеят да си служат с горелка, за да се справят с бронирана врата… Всъщност не познавам нито една, която умее да отпуши мивка.

На Никола никак не му беше до шеги.

– Искаше да отиде и да намери татко.

– Прав си, извинявай… Та от колко време са долу?

– От два дни.

Билсем се почеса по носа.

– Имаш ли представа защо слезе баща ти?

– Първия път отиде да търси кучето. А след това не зная. Купи сума ти метални плочи и ги отнесе долу. А после накупи и книги за мравките.

– За мравките ли? Естествено, естествено.

Комисарят Билсем, доста объркан, само поклати глава и измърмори още няколко „естествено“. Случаят се оказваше порядъчно заплетен. Засега не можеше да се каже нищо положително. Той не за пръв път попадаше на „специални“ случаи. Дори беше уверен, че редовно му пробутват всички гнили истории. Това се дължеше по всяка вероятност на едно негово основно качество: той създаваше впечатление у лудите, че в негово лице най-сетне са намерили някой, който да ги разбере.

Това си му беше дарба по рождение. Още като съвсем малък съучениците му го търсеха да споделят с него своите бълнувания. В такива случаи той клатеше глава с разбиране и гледаше събеседника си, като само повтаряше „естествено“. Това винаги вършеше работа. Човек само си създава проблеми, като си блъска главата да измисля засукани изречения и комплименти с цел да направи впечатление на онзи срещу себе си; ето защо Билсем беше установил, че простата думичка „естествено“ е напълно достатъчна. Така бе изяснена още една мистерия на междуличностната комуникация.

Още по-странна бе репутацията на голям оратор, с която се ползваше Билсем в училище, макар всъщност съвсем рядко да отваряше уста. Дори го караха да произнася речите по случай края на учебната година.

Билсем би могъл да стане психиатър, ала униформата имаше върху него магическо действие. В това отношение бялата престилка изобщо не можеше да се мери е нея. В този свят на откачени полицията и армията си оставаха убежище за „хората, които не си поплюват“. В действителност както смяташе, че ги разбира, Билсем изпитваше презрение към всички тези хора, които бръщолевеха врели-некипели. Побъркан народ! Ала най-много го дразнеха тези, които говореха на висок глас в метрото и се вживяваха, описвайки със съответната мимика някакъв техен скорошен провал.

Когато Билсем постъпи в полицията, неговата дарба веднага бе забелязана от началниците. Редовно му стоварваха на главата всички „заплетени случаи“. Най-често той не успяваше да разкрие нищо, но поне се заемаше със случая, а това само по себе си не беше малко.

– А, да не забравя кибритените клечки!

– Какви кибритени клечки?

– С шест клечки трябва да се направят четири триъгълника, ако човек иска да намери отговора.

– Какъв отговор?

– „Новият начин на мислене“. Другата „логика“, за която разправяше татко.

– Естествено.

Този път момчето се възмути:

– Не, не е „естествено“! Трябва да се открие геометричната форма, която позволява да се направят четири триъгълника. Мравките, вуйчо Едмон, кибритените клечки, всичко е свързано.

– Вуйчо Едмон ли? Кой е пък този вуйчо Едмон?

Никола се оживи.

– Този, който е написал Енциклопедия на относителното и абсолютното знание. Само че той е умрял. Може би заради плъховете. Плъховете разкъсаха Уарзазат.

Комисарят Билсем въздъхна. Изумително! В какво ли щеше да се превърне един ден това хлапе, когато порасне? В най-добрия случай в алкохолик. Инспектор Гален най-сетне пристигна с пожарникарите. Билсем погледна към него с гордост. Биваше си го този Гален. Направо извратен. Привличаха го всякакви истории с побъркани. Колкото по-щури бяха, толкова повече му допадаха.

Билсем, отзивчивият, и Гален, ентусиастът, образуваха бригадата, на която официално се падаха „случаите с откачени, от които всички бягат“. През техните глави вече беше минала аферата със „старицата, изядена от собствените и котки“, „проститутката, която задушавала клиентите си с език“, без да забравяме „човека, който скъсявал колбасарите с една глава“.

– Така – обади се Гален. – Вие, шефе, останете тук. Ние ще слезем и ще ви ги донесем в надувни носилки.

В брачното си жилище Майката спира да снася яйца. Тя вдига само едната си антена и иска да я оставят сама. Прислужничките се оттеглят.

Бело-киу-киуни, живото лоно на Града, е неспокойна.

Не, тя не се бои от войната. Вече е спечелила и загубила петдесетина войни. Друго я тревожи. Историята с тайното оръжие. Този акациев клон, който ръчка и разрушава покрива. Освен това не е забравила разказа на 327-и мъжки за двадесет и осемте войници, убити, преди да са успели да се подредят за бой… Нима може да рискува да не държи сметка за тези необикновени сведения?

Сега вече не.

Но какво да се прави?

Бело-киу-киуни си спомня за онзи случай, когато за пръв път се сблъска с „необяснимо тайно оръжие“. Това се случи по време на войните срещу Южните термитници. Един ден и съобщиха, че отделение от сто и двадесет войника се оказало не унищожено, а „обездвижено“!

Тогава паниката бе достигнала върха си. Всички мислеха, че термитите никога няма да бъдат победени, защото технологичната им преднина е недостижима.

Изпратиха шпиони. Термитите наистина бяха въвели на въоръжение нова каста артилеристи, стрелящи със смола. Назутитермите. Те успяваха да изпратят на двеста глави разстояние лепило, което блокираше краката и челюстите на войниците.

Федерацията дълго размишлява, след което намери противодействие: да се напредва под прикритието на сухи листа. Впрочем това стана причина за прословутата битка на Сухите листа, спечелена от белоканските войски…

Ала този път противници бяха не тромавите термити, а джуджетата, чиято пъргавина и ум често ги бяха поставяли натясно. Освен това тайното оръжие, изглежда, беше особено унищожително.

Тя нервно попипа антените си.

Какво всъщност знаеше за джуджетата?

И много, и малко.

Те се бяха появили в околността преди сто години. В началото имаше само няколко разузнавача. Понеже бяха твърде дребни на ръст, никой не им обърна внимание. Сетне пристигнаха керваните на джуджетата, които носеха яйцата и хранителните припаси. Първата нощ прекараха под корените на големия бор.

На сутринта половината от тях бяха изтребени от един изгладнял таралеж. Оцелелите се оттеглиха на север, където разположиха лагера си недалеч от черните мравки.

Във Федерацията си казаха, че „проблемът ще се реши между тях и черните мравки“. Някои даже злорадстваха, че тези невзрачни създания ще станат плячка на едрите черни мравки.

Ала джуджета не бяха избити. Всеки ден ги виждаха да носят клонки и малки твърдокрили. А тези, които престанаха да виждат, бяха… едрите черни мравки.

Така и не стана ясно какво се е случило, но белоканските разузнавачи докладваха, че сега джуджетата са заели изцяло гнездото на черните мравки. Приеха това събитие с примирение и дори с хумор. Толкова по-зле за безцеремонните черни мравки – можеше да се подуши из коридорите. Все пак тези нищо и никакви дребосъци не бяха в състояние да разтревожат могъщата Федерация.

Ала след черните мравки дойде ред на кошера пчели в шипковия храст и той също бе окупиран от джуджетата… След това последният термитник от Север и гнездото на отровните червени мравки на свой ред минаха под знамето на джуджетата!

Оцелелите, пристигнали в Бел-о-кан да попълнят редиците на наемниците, разправяха, че джуджетата използвали авангардна бойна стратегия. Те например отравяли водоизточниците, като изливали в тях сокове от редки цветя.

Въпреки това никой все още не се тревожеше сериозно. И трябваше град Низиу-ни-кан да бъде превзет през миналата година само за 2°-врсме, за да стане най-сетне ясно, че си имат работа с опасни противници.

Ала ако рижите бяха подценили джуджетата, то и последните не бяха оценили рижите по достойнство. Низиу-ни-кан сам по себе си бе твърде малък по размери град, но бе съюзен е цялата Федерация. На следващия ден, след победата на джуджетата, двеста и четиридесет легиона по хиляда и двеста войника ги събудиха с фанфари. Изходът от битката беше предрешен, но това не попречи на джуджетата да се сражават е ожесточение. Затова на федералните войски бе необходим цял един ден, докато успеят да проникнат в освободения град.

Тогава откриха, че джуджетата са настанили в Низиу-ни-кан не една, а… двеста царици. Това предизвика истински шок.

НАПАДАТЕЛНА АРМИЯ:

Мравките са единствените обществени насекоми, които поддържат нападателна армия.

Термитите и пчелите, не толкова усъвършенствани роялистки и лоялистки видове, използват войниците си само за отбрана на града или за защита на работничките, които са се отдалечили от гнездото. Твърде рядко термитник или кошер започва война за завоюване на територия. Макар че и това се случва.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Пленените царици разказаха за историята и нравите на джуджетата. Твърде причудлива история.

Според тях преди много време джуджетата живеели в друга страна, отдалечена на милиарди глави разстояние.

Тази страна била много по-различна от гората на Федерацията. Там растели едри плодове с ярки цветове, които били много сладки. Освен това нямало студове и зимен сън. На онази благословена земя джуджетата построили „стария“ Ши-гае-пу, град, който сам произхождал от много древна династия. Гнездото се намирало в подножието на един олеандър.

Ала станало така, че един ден олеандърът заедно с пясъка около него били изтръгнати от земята, за да бъдат поставени в дървена кутия. Джуджетата опитали да излязат от кутията, но тя самата се намирала във вътрешността на някаква гигантска конструкция с изключителна твърдост. Тези, които достигнали края на конструкцията, паднали във вода. Солена вода, която се простирала докъдето погледът стига.

Много джуджета се издавили, докато се опитвали да открият земята на своите прадеди, сетне мнозинството решило, че все пак трябва да се оцелее във вътрешността на тази грамадна и твърда конструкция, заобиколена със солена вода. Това продължавало ден след ден.

Благодарение на органа на Джонстън те установили, че се придвижват много бързо и изминават невъобразимо разстояние.

Прекосихме стотици земни магнитни бариери. Докъде ли щеше да ни отведе, това? Дотук. Докараха ни заедно с олеандъра. Така открихме този свят с неговата екзотична фауна и флора.

Новата страна се оказала твърде разочароваща. Плодовете, цветята, насекомите били много по-малки и с не толкова ярки цветове. Старата им родина била червена, жълта, синя, а тук всичко било зелено, черно и кафяво. Светещите цветове отстъпили място на пастелните.

А освен това имало зима и студове, от които всичко замирало. По-рано те дори не подозирали за съществуването на студа и единственото нещо, което ги принуждавало да почиват, била горещината!

Отначало джуджетата взели различни мерки за борба със студовете. Двете им най-ефикасни средства били да се тъпчат със захар и да се мажат със слуз от охлюв.

Захарта добивали от фруктозата на ягодите, черниците и черешите. А заради мазнините подложили на истинско унищожение охлювите из околността.

Обичаите им наистина бяха удивителни: така например, те нямали нито крилати полови мравки, нито брачен полет. Женските правели любов и снасяли яйца у дома, под земята. Ето защо всяко гнездо на джуджета разполагало не с една, а с неколкостотин носачки. Това им давало сериозно предимство: освен много по-високата раждаемост от тази на рижите, по-този начин те били по-неуязвими. Защото достатъчно било да бъде убита царицата, за да бъде обезглавен цял един град на рижите, а градът на джуджетата можел да се възроди, докато в него имало оцеляла дори една полова мравка.

И още нещо. Джуджетата следвали друга философия при завоюването на територии. Докато рижите в резултат на брачните полети се приземявали възможно най-далече, за да се свържат впоследствие чрез обонятелни пътеки с останалите разпръснати части на Федерацията, то джуджетата напредвали сантиметър по сантиметър от централните градове.

Дори дребният им ръст представлявал предимство. Нуждаели се от твърде малко калории за поддържането на буден ум и твърде висока работоспособност. За това можело да се съди по реакцията им по време на един проливен дъжд. Докато рижите все още извличали с мъка стадата листни въшки и последните яйца от наводнените коридори, джуджетата от няколко часа вече били построили гнездо в една вдлъбнатина на кората на големия бор и подредили там всичките си съкровища…

Бело-киу-киуни тръсва глава, като че иска да пропъди тревожните мисли. Тя снася две яйца на войници. Гледачките ги няма, за да ги приберат, а тя е гладна. Затова ги изяжда лакомо. Те съдържат чудесни белтъчини.

Гъделичка месоядното растение. Безпокойството отново я обзема. Единственият начин да се противодейства на това тайно оръжие е да се измисли друго, още по-ефикасно и страшно. Рижите мравки бяха открили последователно мравчената киселина, листа-щит, капаните със смола. Достатъчно е да се изобрети нещо ново. Оръжие, което ще всее смут сред джуджетата, по-голям, отколкото предизвиканият от разрушителния клон!

Тя излиза от жилището си, среща се е войници и разговаря с тях. Предлага им да се съберат на групи за размисъл на тема „Изнамирането на тайно оръжие срещу тайното оръжие“. Стадото откликва на нейния призив. Навсякъде се събират малки групи войници, но също работнички, по три или по пет. Те свързват антените си в триъгълник или в петоъгълник и осъществяват стотици абсолютни комуникации.

– Внимание, спирам! – обади се Гален, който не желаеше да се блъснат в гърба му петима екипирани пожарникари.

– Колко е тъмно вътре! Подайте ми по-мощна лампа.

Той се обърна и пое протегнатия му голям фенер. Пожарникарите не се чувстваха твърде уверени. При това те бяха е кожени якета и каски. Как не се бе сетил да облече нещо по-подходящо за този род експедиция от сакото, с което всеки ден ходеше на работа!

Слизаха внимателно. Инспекторът, който беше окото на групата, се стараеше да освети всяко ъгълче, преди да направи следващата крачка. Така напредването беше по-бавно, но по-сигурно.

Снопчето светлина на фенера мина по издълбан върху свода надпис на височината на очите.

 
Вгледай се сам в себе си.
Ако не си се пречистил старателно,
химическото бракосъчетание ще ти навреди.
Горко на този, който се забави долу.
А твърде лекият нека се въздържи.
 

Ars Magina.

– Видяхте ли това? – запита един от пожарникарите.

– Някакъв старинен надпис и нищо повече… – успокоито инспектор Гален.

– Изглежда да е работа на магьосници.

– Във всеки случай е дяволски дълбок.

– Смисълът на изречението ли?

– Не, тунелът. Изглежда, надолу има още километри стъпала.

Продължиха слизането. Вероятно се намираха на петстотин метра под равнището на града. А спиралата на стълбата продължаваше да се вие. Подобно на молекулата на ДНК. Направо им се завиваше свят. Надолу, все по-надолу.

– Това може да продължава безкрайно – изръмжа един пожарникар. – Нямаме спелеоложка екипировка.

– А аз си мислех, че просто трябва да измъкнем някакъв човек от мазето – каза друг, който държеше надуваемата носилка. – Жена ми ме чакаше за вечеря в осем часа. Представям си колко се радва, вече е десет!

Гален реши, че трябва да стегне редиците.

– Слушайте, момчета, сега сме по-близо до дъното, отколкото до повърхността. Затова още малко усилие. Няма да вземем да се откажем насред път.

Ала те не бяха изминали и една десета от пътя.

* * *

След няколко часа АК при температура, близка до 15°, една група жълти мравки-наемници излъчва идея, която не след дълго бива призната от останалите нервни центрове за най-добра.

Поради стечение на обстоятелствата Бел-о-кан притежава голям брой наемни войници от една странна порода, „зърнотрошачките“. Тяхната особеност е, че имат голяма глава и дълги режещи челюсти, които им позволяват да трошат и най-твърдите зърна. В сражение те не са твърде ефикасни, тъй като краката им са къси, а тялото прекалено тежко.

Какъв смисъл има да се тътриш едва-едва до бойното поле, за да нанесеш нищожни поражения? Затова в края на краищата рижите ги бяха определили за домакинска работа, като например рязането на дебелите клонки.

Според жълтите мравки съществува все пак начин тези тромави създания да бъдат превърнати в гръмотевици на войната. Достатъчно е те да бъдат носени от четири дребни и пъргави работнички!

Така зърнотрошачките, насочвайки с миризми своите „живи крака“, биха могли да се врязват устремно сред редиците на противника и да го накълцват на парчета с дългите си челюсти.

Няколко натъпкани до насита със захар войници правят опити в солариума. Шест мравки повдигат една зърнотрошачка и се затичват, като се стремят да синхронизират крачките си. Изглежда, системата действа много добре.

Град Бел-о-кан току-що е открил танка.

Те никога не се изкачиха обратно.

На другия ден вестниците излязоха със заглавие: „Фонтенбло – осем пожарникари и полицейски инспектор изчезват мистериозно в едно мазе“.

На все още синкавия утринен здрач мравките-джуджета, обсаждащи Забранения град Ла-хола-кан, се готвят за сражение. Отрязаните от света рижи са гладни и изтощени в своя пън. Сигурно няма да издържат дълго.

Боевете се подновяват. Джуджетата превземат още две кръстовища след продължителни артилерийски двубои с киселина. Разяденото от стрелбата дърво бълва труповете на обсадените войници.

Последните оцелели рижи са на края на силите си. Джуджетата напредват към Града. Скритите из пукнатините на тавана снайперисти почти не забавят настъплението им.

Брачното жилище сигурно не е далеч. Вътре царица Ла-хола-киуни започва да забавя ударите на сърцето си. Сега вече всичко с изгубено.

Ала най-предните части на джуджетата внезапно усещат миризма за тревога. Навън става нещо. Те се връщат обратно.

Горе, върху Могилата на маковете, извисяваща се над града, сред червените цветя се забелязват хиляди черни точки.

Белоканците най-сетне са решили да атакуват. Толкова по-зле за тях. Джуджетата пращат мушици-наемници да предупредят Централния град.

Всички мушици носят един и същ феромон.

Те атакуват. Изпратете подкрепления откъм изток, за да ги стегнем в обръч. Подгответе тайното оръжие.

Топлината на промъкналия се през облака първи слънчев лъч ускорява решението да преминат в атака. Часът е 8 и 03. Белоканските легиони превалят стремително билото и се спускат по наклона, заобикаляйки тревите, прескачайки камъните. Милиони войници тичат с разтворени челюсти. Гледката е твърде внушителна.

Ала тя не плаши джуджетата, които са предвидили този тактически ход. Предната вечер са издълбали на разстояние дупки, разположени шахматно. Те се спотаяват вътре, като показват само челюсти, докато тялото им е защитено от пясъка.

Този укрепен фронт на джуджетата тутакси пречупва устрема на рижите. Мравките от Федерацията размахват челюсти в празното пространство срещу противниците, които остават неуязвими. Никакъв начин да им се прережат краката или да им се изтръгне коремът.

И в този момент главните сили на пехотата от Ши-гае-пу, притаени недалеч под прикритието на обръч от дяволски гъби, минава в контраатака, която приклещва рижите в менгеме.

Ако белоканците са милиони, то шигаепуанците са десетки милиони. На един риж се падат поне по пет войници-джуджета, без да се броят бойците, скрити в индивидуални окопи, които покосяват всичко, попаднало в обсега на челюстите им.

Битката бързо се обръща във вреда на по-малобройните. Щурмувани от изскачащите от всички страни джуджета, редиците на бойците от Федерацията се разпадат.

В 9 и 36 те открито минават в отстъпление. Джуджетата вече надават миризмите на победата. Военната им хитрост е дала отличен резултат. Дори не се налага да прибягват до тайното оръжие! Те преследват армията от бегълци, смятайки обсадата на Ла-хола-кан за приключена.

Ала с малките си крачка джуджетата трябва да правят десет крачки там, където рижите преминават с един скок. Изкачвайки Могилата на маковете, те се задъхват. Тъкмо това са предвидили стратезите от Федерацията. Защото първото нападение е било точно с такава цел: да изкара войската на джуджетата от убежището им по склона на височината.

Рижите стигат до хребета, а легионите на джуджетата продължават да ги преследват в пълно безредие. Горе като по сигнал израства гора от бодли. Това са гигантските щипки на зърнотрошачките. Вдигнати високо, те блестят на слънцето, после се спущат успоредно на земята и се врязват сред джуджетата. Зърнотрошачки, джуджетрошачки!

Изненадата е пълна. Слисаните шигаепуанци с вцепенени от ужас антени се оставят да бъдат окосени като трева. Зърнотрошачките с бърз ход правят пробив в противниковите линии, възползвайки се от разликата във височината. Под всяка от тях шест работнички ликуват. Те са гъсениците на тези бойни машини. Благодарение на антенната комуникация между кулата и колелата цари пълен синхрон; животното с тридесет и шест крака и две огромни челюсти напредва с лекота сред масата на противника.