Текст книги "Мравките"
Автор книги: Бернар Вербер
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 18 страниц)
Джуджетата едва успяват да зърнат тези мастодонти, които се хвърлят върху тях със стотици, изтърбушват ги, мачкат ги, размазват ги. Хипертрофираните челюсти се впиват в гъмжилото, хапят и се издигат, натоварени с откъснати крака, кървящи глави, които пукат като сламки.
Всеобща паника. Ужасените джуджета се блъскат и се тъпчат едни други, някои се избиват взаимно.
Така белоканските танкове „остригват“ пехотата на джуджетата и я отминават в своя устрем. Стоп. Те вече изкачват обратно височината, все така безупречно подредени, готови за нова коситба. Оцелелите искат да вземат преднина, но отгоре се очертава втори фронт танкове…, който се устремява надолу!
Двете успоредни линии се срещат. Пред всеки танк се трупа грамада от мъртви тела. Същинска хекатомба.
Лахолаканците, които следят отдалече битката, излизат, за да насърчат своите съюзници. Началната изненада отстъпва място на ликуването. Те излъчват феромони на радост. Това е победа на модерните технологии и на ума! Никога преди Федерацията не е получавала такова ясно доказателство за своя гений.
Ала Ши-гае-пу не е изиграл още всичките си козове. Той притежава освен всичко друго и свое тайно оръжие. При нормални обстоятелства това оръжие е било изобретено, за да бъдат изкарвани принудително упорстващите обсадени, но при сегашното неблагоприятно стечение на нещата джуджетата решават да го използват като последно средство.
Тайното оръжие представлява черепи от рижи мравки, набучени на кафяво растение.
Няколко дни преди това мравките-джуджета откриха трупа на един изследовател от Федерацията. Тялото му се бе пръснало под натиска на една паразитна гъба-алтерпария. Учените-джуджета анализираха явлението и установиха, че тази паразитна гъба произвежда летливи спори. Те полепват по бронята, разяждат я, проникват в животното, а после нарастват, докато то се пръсне.
Какво оръжие!
И с гарантирана безопасност. Защото спорите полепват само по хитина на рижите, но нямат никакво въздействие върху хитина на джуджетата. По простата причина, че последните, като прекалено зиморничави, редовно се мажат със слуз от охлюв! А това вещество предпазва от алтернарията.
Може белоканците да са изобретили танка, но пък шигаепуанците откриха бактериологичното оръжие.
Един пехотен батальон потегля, понесъл със себе си триста черепа на заразени рижи, събрани по време на първата битка при Ла-хола-кан.
Запокитват ги сред най-гъстите редици на противника. Зърнотрошачките и техните носачи кихат от смъртоносния прашец. Когато виждат, че той е покрил целите им брони, те обезумяват. Носачите захвърлят товара си. Напълно безпомощни, изоставените зърнотрошачки изпадат в паника и се вчепкват с други зърнотрошачки. Започва безредно отстъпление.
Към 10 часа внезапно захлаждане разделя воюващите. При тези ледени въздушни течения никой не може да се бие. Войските на джуджетата използват затишието, за да се отгеглят. Танковете на рижите с мъка пъплят нагоре по височината.
В двата лагера броят раните, изчисляват размера на загубите, Според предварителната равносметка те са тежки. Всеки се бои от изхода на битката.
Белоканците разпознават спорите на алтернарията. Решават да пожертват всички войници, засегнати от гъбата, за да им бъдат спестени излишни страдания.
Тичешком пристигат шпиони: има начин за предпазване от това бактериологично оръжие – просто трябва да се намажат със слуз от охлюв. Речено-сторено. Три мекотели (а те се намират все по-трудно) биват пожертвани и всеки взема мерки срещу бедствието.
Антенни контакти. Рижите стратези смятат, че не е възможно да се атакува само с танкове. При новия боен ред танковете ще заемат центъра; но сто и двадесет легиона редовна пехота и шестдесет легиона пехота от наемници ще се разгърнат по фланговете.
Бойният дух се възвръща.
АРЖЕНТИНСКИ МРАВКИ:
Аржентинските мравки (Iridomyrmex humiliis) се появяват във Франция през 1920 година. По всяка вероятност те са пренесени в сандъци с олеандри, предназначени за украса на пътищата по Лазурния бряг.
Тяхното съществуване бива регистрирано за пръв път през 1866 година в Буенос Айрес (откъдето е и названието им). През 1891 година са забелязани в Съединените щати, по-точно в Ню Орлиънс.
Скрити в сламата на конете, изнасяни от Аржентина, те се появяват след това в Южна Африка през 1908-а, в Чили през 1910-а, в Австралия през 1917-а и във Франция през 1920 година.
Представителите на този вид се отличават не само с дребния си ръст, който ги прави същински пигмеи сред другите мравки, но също и със своята интелигентност и войнствена агресивност, които всъщност са основните му характеристики.
Веднага щом се установяват в Южна Франция, аржентинските мравки започват война с всички местни видове… И ги побеждават!
През 1960 година прекосяват Пиренеите и достигат до Барселона. През 1967-а минават Алпите и се разпространяват чак до Рим. Сетне, през седемдесетте години, Iridomyrmex предприемат поход на север. Смята се, че са преминали Лоара през някое горещо лято в края на деветдесетте години. Тези нашественици, на чиято военна стратегия биха могли да завидят Цезар и Наполеон, се изправят пред по-упорит противник: рижите мравки (южно и източно от Парижкия район) и мравките-фараони (на север и на запад от Париж).
Едмон УелсЕнциклопедия на относителното и абсолютното знание
Битката на маковете не е спечелена. В 10 часа и 13 минути Ши-гае-пу решава да прати подкрепления. Двеста и четиридесет легиона от резервната армия ще се присъединят към оцелелите след първата схватка. Разясняват им хитрината с „танковете“. Антените се съединяват за АК. Трябва да има някакъв начин да се противодейства на тези странни машини…
Към 10 и 30 часа една работничка прави предложение:
Подвижността на мравките-зърнотрошачки се дължи на шестте мравки, които ги носят. Достатъчно е да им бъдат отрязани тези „живи крака“.
Подхвърля се друга идея:
Слабото място на тези машини е неповратливостта им при обръщане на 180°. Този недостатък може да бъде използван. Достатъчно е да се оформят плътни карета. Когато машините атакуват, те се отдръпват, за да ги пропуснат свободно. След това, докато все още са устремени напред, ще им бъде нанесен удар отзад. Така няма да имат време да се обърнат.
И още една идея:
Всички видяха, че синхронизацията на движенията на краката става чрез антенен контакт. Достатъчно е със скок да се отсекат антените на зърнотрошачките и те няма да могат повече да насочват своите носачи.
Всички идеи са взети под внимание. И джуджетата започват да чертаят новата схема на сражението.
СТРАДАНИЕ:
В състояние ли са мравките да страдат? Погледнато априори – не. За това им липсва съответната нервна система. А няма ли нерви, няма и послание за болка. Така може да се обясни как понякога парчета от мравка могат да „живеят“ много дълго отделно от останалото тяло.
Отсъствието на болка открива нов свят пред научната фантастика. Няма ли болка, няма и страх и дори може би няма и „себеосъзнаване“. Тази теория дълго време е занимавала ентомолозите: мравките не изпитват страдание и на този факт почива единството на тяхното общество. Това обяснява всичко и не обяснява нищо. Но в теорията се съдържа и друго предимство: тя ни освобождава от всякакви скрупули да ги убиваме.
За мен самия едно животно, което не изпитва болка… би ми изглеждало доста страшно.
Ала това схващане е погрешно. Защото обезглавената мравка излъчва особена миризма. Миризма на болка. Значи все пак се случва нещо. Мравката не притежава електрически нервни импулси, но тя притежава химически импулси. И когато бъде откъсната някаква част от нейното тяло, тя страда. Тя страда по свой начин, който несъмнено е твърде различен от нашия, но все пак страда.
Едмон УелсЕнциклопедия на относителното и абсолютното знание
Сраженията се подновяват в 11 и 47. Дългата плътна линия на джуджетата бавно напредва нагоре по Могилата на маковете.
Между цветята се появяват танковете. По даден сигнал те превалят билото. Легионите на рижите и на техните наемници бягат по фланговете, готови да довършат делото на мастодонтите.
Двете армии са само на сто глави дистанция… Петдесет… Двадесет… Десет! В момента, когато първата зърнотрошачка влиза в досег, се случва нещо твърде неочаквано. Плътната линия на шигаепуанците се разделя внезапно на широки ивици. Войниците образуват карета.
Танковете виждат как пред тях противникът се изпарява и отпред остава само празен коридор. Ала на тях им липсва рефлекс да се движат на зигзаг, за да достигнат джуджетата. Челюстите тракат в празното пространство, тридесет и шестте крака тъпчат безсмислено.
Разнася се остра миризма.
Режете им краката!
Джуджетата мигом се спускат под танковете и избиват носачите. Сетне бързешком се отдръпват, за да не бъдат смазани от строполяващата се маса на зърнотрошачките.
Други храбро се хвърлят между двете редици от по трима носачи и разпорват с челюст уязвимия корем. Руква течност, резервите от живот на зърнотрошачките се изливат върху земята.
Други пък се катерят по мастодонтите, режат им антените и скачат в движение.
Танковете се сгромолясват един след друг. Зърнотрошачките без носачи се влачат като сакати и биват избивани без особено затруднение.
Страховита гледка! Трупове на изтърбушени зърнотрошачки продължават да бъдат носени от шестте работнички, които още не са забелязали нищо… Останали без антени зърнотрошачки гледат как техните „колела“ поемат в различни посоки и ги разчекват…
Този разгром е заупокойна молитва за технологията на танковете. Колко големи изобретения са изчезнали безвъзвратно от историята на мравките само защото противодействието е било изнамерено прекалено бързо!
Легионите на рижите и на техните наемници, които пазят фланговете на танковете, се оказват внезапно оголени. Бяха ги пратили да събират трохите, а сега ще трябва да влязат в сражението без надежда за успех. През това време каретата на джуджетата са се събрали наново. Клането на зърнотрошачките вече е завършило. Белоканците едва влизат в досег с техните редици и мигом са погълнати и разкъсани от хиляди кръвожадни челюсти.
Единствен изход на рижите и на техните наемници е отстъплението. Скупчени върху хребета, те наблюдават как джуджетата бавно настъпват все така в плътни карета. Влудяваща гледка!
С надежда да спечелят време най-едрите мравки мъкнат камъни и ги запращат надолу по склона. Тази лавина ни най-малко не възпира похода на джуджетата. Те осторожно се отдръпват, за да пропуснат каменните блокове, и незабавно се връщат по местата си. Смазаните са твърде малко.
Белоканските легиони отчаяно търсят начин да се измъкнат от тежкото положение. Няколко войника предлагат да се прибегне до старите бойни техники. Защо просто не се включи в действие артилерията? И действително, от началото на войната твърде малко са използвали киселината, която в ръкопашните схватки избива колкото неприятели, толкова и свои, но би могла да даде твърде добри резултати срещу гъстите редици на джуджетата.
Артилеристите бързо заемат позиция, здраво стъпили на четирите задни крака, с насочени напред кореми. Така те могат да се завъртат наляво и надясно, нагоре и надолу за по-добър прицел.
Джуджетата точно под тях забелязват как хиляди кореми се показват на хребета, но не могат веднага да разберат какво означава това. Те ускоряват ход и се устремяват напред да преодолеят последните сантиметри от наклона.
Атака! Стегнете редиците!
В противниковия лагер изплющява само една дума:
Огън!
Насочените напред кореми разпръсват изгарящата отрова над редиците на джуджетата. Фют! Фют! Фют! Жълтите струи свистят из въздуха, шибат като бичове челната редица на нападателите.
Отначало се стапят антените. Те потичат върху черепите. Отровата се разлива по броните и ги втечнява, като че са от пластмаса.
Осакатените тела се въргалят и образуват ниска ограда, в която джуджетата се препъват. Те се съвземат вбесени и още по-яростно се спускат на щурм към хребета.
Горе друга редица артилеристи е заела мястото на първата.
Огън!
Каретата се разпадат, ала джуджетата продължават да напредват, газейки омекналите трупове на убитите.
Трета редица артилеристи. Към нея се присъединяват и мравките, които плюят лепило.
Огън!
Този път каретата от джуджета направо се взривяват. Цели отделения се гърчат сред локвите клей. Джуджетата се опитват да контраатакуват, като също изкарват напред редица артилеристи. Те се приближават към върха на заден ход и стрелят, без да могат да се прицелят. При този обратен наклон нямат опора.
Огън! – излъчват джуджетата.
Ала техните къси кореми изхвърлят само капчици киселина. Дори да достигнат целта, жалките им струи предизвикват в най-добрия случай дразнене, но не могат да пробият бронята.
Огън!
Капките киселина на двата лагера се кръстосват, като понякога се елиминират взаимно. Поради слабата ефективност шигаепуанците се отказват от използването на артилерия. Смятат да постигнат победа, като запазят тактиката на плътните карета от пехотинци.
Стегнете редиците.
Огън! – отвръщат рижите, чиято артилерия продължава да върши чудеса. Нова струя киселина и лепило.
Въпреки добрата стрелба джуджетата достигат върха на Могилата на маковете. Техните фигури образуват черна преграда, жадна за отмъщение.
Настъпление. Помрачение. Унищожение.
Няма вече хитроумни „играчки“. Рижите артилеристи не могат вече да стрелят, каретата на джуджетата се разпиляват.
Рояци. Орляци. Талази.
Всичко живо се смесва, подрежда, разрежда, върти, бяга, търчи, напада, пръска, скупчва, предприема кратки атаки, блъска, влече, скача, пада, крепи, плюе, помага, бълва горещо дихание. Навсякъде зоват смъртта. Мерят сили, бият се, дуелират се. Тъпчат по телата на живите и на тези, които вече не мърдат. Всеки риж се оказва притиснат от поне три разярени джуджета. Ала тъй като рижите са три пъти по-големи, схватките се разиграват при приблизително равни сили.
Ръкопашен бой. Обонятелни викове. Облаци горчиви феромони.
Милиони челюсти – остри, назъбени, с формата на трион, на сабя, на клещи, с едно острие, с двойно острие, намазани с отровна слюнка, с лепило и с кръв – се вчепкват. Земята трепери.
Ръкопашен бой.
Антените с тежести на края шибат из въздуха, за да държат противника на разстояние. Ноктестите крака удрят по тях, като че са досадни тръстики.
Хващай. Улавяй. Мори.
Другият бива сграбчен за челюстите, за антените, за главата, за гръдния кош, за корема, за краката, за коленете, за лактите, за четките на съчлененията, за някоя драскотина върху бронята, за някой ръб на хитиновия скелет, за окото.
После телата се строполяват, валят се върху влажната земя. Джуджета се изкатерват по стъблото на един увиснал мак и оттам се хвърлят с ноктите напред върху някой риж. Те пробиват гърба му и го пронизват чак до сърцето.
Ръкопашен бой.
Челюстите браздят гладките брони.
Един риж умело използва антените си като копия, които изхвърля едновременно напред. Той надупчва черепа на десетина противници, без дори да почисти покритите си с прозрачна кръв пипала.
Ръкопашен бой. До смърт.
Скоро има толкова много откъснати антени и крака, че сякаш земята е застлана с килим от борови игли.
Оцелелите от Ла-хола-кан пристигат тичешком и се хвърлят в схватката, сякаш и без това избитите не са достатъчно.
Притиснат от многобройните дребнички противници, един риж изпада в паника, подгъва корем и са облива с мравчена киселина, като убива себе си и същевременно унищожава своите нападатели. Всички те се разтапят като восък.
По-нататък друг боец изтръгва с един замах главата на своя противник в момента, когато онзи откъсва неговата.
103 683-и вижда как към него се втурват първите редици на джуджетата. С десетина другари от неговата подкаста успяват да образуват триъгълник, който всява ужас сред масата на джуджетата. Триъгълникът се разпада и той остава сам срещу шест шигаепуанци, облени от кръвта на своите.
Те го хапят където им падне. Докато той им отвръща, доколкото може, неволно си спомня съветите, повторени преди битката в залата за бойни упражнения:
Всичко се решава още преди схватката. Челюстите или струята киселина само потвърждават превъзходството, което вече е признато от двамата противници… Всичко е въпрос на дух. Веднъж приемеш ли победата, нищо не може да ти се опре.
Това вероятно важи, когато противникът е един. Но когато срещу тебе са петима? Той чувства, че поне двама от тях желаят да победят на всяка дена. Джуджето, което методично пристъргва съединението на гръдния му кош, и онова, което се опитва да му откъсне задния ляв крак. Облива го вълна от енергия. Той се развърта, забива върха на антената си като кинжал под шията на единия, отхвърля другия, като го удря с плоското на челюстите.
През това време джуджетата са успели да довлекат десетки черепи, заразени с алтернария, и да ги захвърлят посред бойното поле. Ала тъй като всеки е защитен с лига от охлюв, спорите се носят из въздуха, плъзгат се по броните, след което бавно падат върху плодородната земя. Може да се каже със сигурност, че този ден не е много сполучлив за изпробване на нови оръжия. Всяко от тях си е намерило майстора.
В три часа следобед схватките достигат своята кулминация. Облаци олеинова киселина, характерна за съхнещите мравешки трупове, изпълват въздуха. В четири и половина рижите и джуджетата, които все още имат поне два здрави крака, продължават да се бият под маковете. Двубоите биват прекратени чак към пет часа, когато първият полъх на бурята възвестява приближаващия дъжд. Сякаш самото небе е отвратено от толкова много насилие. Или просто става дума за някоя от късните мартенски лапавици.
Оцелели и ранени се оттеглят. Равносметка: 5 милиона убити, от които 4 милиона джуджета. Ла-хола-кан е освободен.
Докъдето стига погледът, земята е осеяна с разкъсани тела, пробити брони, зловещи късове, разтърсвани понякога от последна тръпка живот. Навсякъде прозрачна като лак кръв, локви жълтеникава киселина.
Няколко джуджета все още се валят в лепилото с надеждата да се доберат до своя Град. Долитат птици и ги изкълвават, преди още да е завалял дъждът.
Мълнии осветяват антрацитеночерните облаци и се отразяват в останките от танковете, някои от които все още нагло вирят челюсти нагоре. Като че се опитват с острите си върхове да пробият далечното небе. Актьорите се прибират и дъждът измива сцената.
Тя говореше с пълна уста.
– Билсем?
– Ало?
– Мляс, мляс… Вие да не се подигравате с мен, Билсем? Видяхте ли вестниците? Инспектор Гален е от вашите, нали? Не беше ли онзи дребен нахалник, който още първите дни се опитваше да ми говори на „ти“?
Беше Соланж Думенг, директорката на Криминалната полиция.
– Хм, мисля, че да.
– Бях ви казала да го изгоните, а ето че сега посмъртно стана звезда. Вие сте напълно откачили! Какво ви прихвана, та пратихте неопитен човек като него за такъв сложен случай?
– Гален не е неопитен, дори мисля, че е много отракан, но съм съгласен, че подценихме този случай…
– Добри са тези, които намират решение, а лоши, които намират извинение.
– Има случаи, при които дори най-добрите от нас…
– Има случаи, при които дори най-калпавите от вас са длъжни да успеят. Да се измъкнат двама души от едно мазе е тъкмо от тази категория.
– Извинявам се, но…
– Нали знаете къде можете да си пъхнете вашите извинения, любезни? Ще ми направите удоволствието да слезете обратно в това мазе и да изкарате всички оттам. Вашият герой Гален заслужава да бъде погребан по християнски. Искам преди края на месеца да прочета похвална статия за нашата служба.
– А за…
– А за цялата тази история искам да си държите езика зад зъбите! Можете да се раздрънкате пред журналистите едва когато приключите случая. Ако искате, вземете десет души от жандармерията и всякаква модерна техника. Това е всичко.
– Ами ако…
– А пък ако се провалите, ще ви вгорча пенсията, можете да разчитате на мен!
Тя затвори.
Комисарят Билсем можеше да се справя с всякакви луди, с изключение на нея. Той се примири и се залови да съставя план за спускането.
КОГАТО ЧОВЕКЪТ:
Когато човекът изпитва страх, щастие или бяс, неговите жлези с вътрешна секреция отделят хормони, които въздействат единствено на неговото тяло. Те се движат в затворен съд. Сърцето му започва да бие по-бързо, той започва да се поти, да прави гримаси, да крещи или да плаче. Това си е негов проблем. Другите го гледат безучастни или със съчувствие, но само защото с ума си са решили така.
Когато една мравка изпитва страх, щастие или бяс, нейните хормони циркулират в тялото и, излизат извън него и проникват в телата на другите. Благодарение на ферохормоните или феромоните милиони ще крещят или плачат едновременно. Сигурно е невероятно усещане да чувстваш това, което изживяват другите, и да ги караш да съпреживяват всичко, което чувстваш ти самият…
Едмон УелсЕнциклопедия на относителното и абсолютното знание
Във всички градове на Федерацията цари веселие. Обилни трофалаксии на захар щедро се предлагат на изтощените бойци. Въпреки това няма герои. Всеки е изпълнил своята задача. Добре или зле, няма значение, след края на всяка мисия всичко започва от нула.
Превързват раните с голямо количество слюнка. Някои млади наивници стискат в челюстите си един, два, че и три от своите крака, откъснати по време на битката, които като по чудо са успели да приберат. Обясняват им, че те не могат да се залепят отново.
В голямата зала за борби на етаж –45 войниците възпроизвеждат епизоди от Битката на маковете за тези, конто не са присъствали. Половината играят джуджетата, другата половина – рижите.
Те представят с мимики атаката на забранения град Ла-хола-кан, настъплението на рижите, борбата срещу заровените глави, мнимото бягство, включването на танковете, поражението им пред построената в карета пехота на джуджетата, щурмуването на хълма, редиците на артилерията, финалната схватка…
Дошли са многобройни работнички. Те обсъждат всяка сцена от тази възстановка. Един момент привлича особено вниманието им: техниката на танковете. Вярно е, че тяхната каста има подобаващо място; те са на мнение, че не бива да се отказват, а да се научат да използват по-разумно това оръжие не само за фронтално настъпление.
Измежду оцелелите след битката 103 683-и е минал сравнително леко. Изгубил е само един крак. Дреболия, когато имаш на разположение цели шест. Едва ли си струва да се говори. 56-а женска и 327-и мъжки, които като полови не са могли да вземат участие във войната, го отвеждат в един ъгъл. Антенен контакт.
Тук нямаше ли някакви проблеми?
Не, войниците с мирис на скала до един бяха на бойното поле. Ние останахме затворени в Забранения град в случай, че джуджетата стигнеха дотук. Ами там? Ти видя ли тайното оръжие?
Не.
Как така не? Всички говорят за някакъв подвижен акациев клон…
103 683-и обяснява, че единственото ново оръжие, с което са се сблъскали, е била отвратителната алтернария, но и за нея са намерили противосредство.
Не може това да е изтребило първата експедиция – заключава мъжкият. Алтернарията убива бавно. Освен това сигурно е, че по нито един от труповете нямаше следи от смъртоносните спори. Тогава?
Объркани, те решават да продължат АК. Биха искали да изяснят нещата. Нов порой от идеи и мнения:
Защо джуджетата не са прибегнали до оръжието, което така ефикасно изтреби двадесет и осем изследователи? При това те направиха всичко възможно да победят. Ако са разполагали с подобно оръжие, нямаше да се поколебаят да го употребят! Ами ако не притежават такова? Те се появяват винаги преди или след като тайното оръжие е влязло в употреба. Може би става дума просто за съвпадение…
Тази хипотеза съответства твърде добре на атаката на Ла-хола-кан. Що се отнася до първата експедиция, може би следите от пропуски на джуджетата са били оставени нарочно, за да пратят Стадото по грешна следа. Кой би имал полза от това? Ако джуджетата не носят отговорност за всички злини, кого да винят? Другите! Вторият неумолим противник, наследственият враг: термитите!
Подозрението е съвсем основателно. От известно време отделни войници от Големия източен термитник преминават реката и техните набези в ловните полета на Федерацията зачестяват. Да, със сигурност това са термитите. Те са устроили нещата така, че да опълчат едни срещу други джуджетата и рижите. По този начин ще се отърват и от едните, и от другите, без да пролеят капка кръв. След като враговете им се отслабят взаимно, на тях няма да им остава нищо друго, освен да завземат мравуняците.
Ами войниците с мирис на скала? Те ще да са просто платени шпиони на служба при термитите.
Колкото повече дружната им мисъл се движи между трите мозъка и става все по-проницателна, толкова по-очевидно започва да им се струва, че „тайното оръжие“ е притежание на термитите от Изток.
Ала техният разговор е прекъснат от общите миризми на Стадото. Градът решава да се възползва от мирния период между две войни, за да отпразнува по-рано празника на Възраждането: той ще се състои на следващия ден.
Всички касти по местата си! Женските и мъжките в залите с меховете за зареждане със захар! Артилеристите да напълнят коремите си в залите за органична химия!
Преди да се раздели с другарите си, войник 103 683-и излъчва феромон:
Успешна копулация! Не се тревожете, аз ще продължа разследването самостоятелно. Когато литнете в небето, аз ще поема към Големия термитник на изток.
Веднага щом се разделят, двамата убийци – едрият грубиян и дребничкият куц – се появяват. Те стържат стените и събират летливите феромони от разговора.
След трагичния провал на инспектор Гален и на пожарникарите Никола бе настанен в едно сиропиталище, разположено само на стотина метра от улица Сибарит.
Освен истинските сираци там пращаха и изоставени или бити от родителите си деца. Действително човекът е един от малкото видове, способен да изостави или да малтретира своето потомство. Тук малките човеци прекарваха години на изпитания, възпитавани с ритници в задника. Те растяха и закоравяваха. Повечето от тях по-късно попълваха редовете на професионалната армия.
Първия ден Никола прекара във вцепенение на балкона, гледайки гората. На следващия преоткри спасителното стоене пред телевизора. Апаратът бе сложен в трапезарията и възпитателите бяха доволни, че по този начин могат да се отърват от „досадниците“, като ги оставят да затъпяват в продължение на часове. Вечерта Жан и Филип – две други сирачета – го заразпитваха в спалнята:
– Какво се е случило с тебе?
– Нищо.
– Хайде, разказвай. Тук никой не пристига току-така на твоята възраст. Всъщност на колко си години?
– Аз знам. Май че родителите му са били изядени от мравки.
– Кой пък ви е разправил тази идиотщина?
– Някой си. Ще научиш кой, ако ни разкажеш какво се е случило с твоите родители.
– Пукнете.
Жан, който беше по-силният, сграбчи Никола за раменете, а Филип му изви ръката зад гърба.
Никола се откопчи и удари Жан по врата с опъната длан (както бе видял в един китайски филм по телевизията). Онзи се разкашля. Филии влезе в боя, като се опита да души Никола, който на свой ред го удари с лакът в корема. Отървал се по този начин от нападателя, който падна на колене превит одве, Никола отново се обърна към Жан и плю в лицето му. Другият се сниши и го ухапа по прасеца до кръв. Тримата млади човеци се търкулнаха между леглата, продължавайки да се бият като хамали. Накрая Никола се оказа повален.
– Кажи ни какво се е случило с твоите родители, инак ще те накараме да ядеш мравки!
Това изречение бе хрумнало на Жан по време на боя. Не беше недоволен от своето остроумие. Докато той държеше Никола притиснат към пода, Филип изтича да донесе няколко ципокрили, които тук не се срещаха никак рядко, и ги тикна в лицето му.
– Ето, виж колко са тлъсти!
(Като че мравките, чието тяло има твърда обвивка, биха могли да тлъстеят!)
Сетне го стисна за носа, за да го принуди да отвори устата си, и пусна в нея с отвращение няколко млади работнички, които и бездруго си имаха достатъчно грижи. В този момент Никола преживя най-голямата изненада в живота си. Беше много вкусно.
Учудени, че той не изплюва тази отвратителна храна, другите на свой решиха да опитат.
Залата с меховете нектар е едно от най-скорошните нововъведения в Бел-о-кан. Технологията на „меховете“ всъщност е заимствана от южните мравки, които от началото на големите горещини непрестанно настъпват на север.
Откритието на залата с меховете е станало, разбира се, по време на една победоносна война на Федерацията срещу тези мравки. При обществата на насекомите войната е най-богатият източник и носител на нововъведения.
Отначало белоканските легионери били ужасени, защото видели какво? Работнички, обречени да прекарат целия си живот увиснали от тавана с главата надолу и чийто корем е толкова издут, че надвишава по размери два пъти дори този на царицата! Южняците обяснили, че тези „обречени“ мравки представляват живи дамаджани, способни да съхраняват в прясно състояние невероятни количества сок, роса или нектар.
Всъщност достатъчно било да се доведе докрай идеята за „общественото хранилище“, за да се стигне естествено до идеята за „мравка-цистерна“ и тя да бъде приложена на практика. Изобретателните насекоми дразнели върха на корема на тези живи хладилници и те изпускали капка по капка или същинска струя от скъпоценния сок.
Благодарение на тази система южнячките устоявали на продължителните суши в тропическите области. По време на миграция те пренасяли на ръце своите мехове и разполагали с влага през цялото пътешествие. Ако може да им се вярва, тези дамаджани били толкова ценни, колкото и яйцата.
И така, белоканците откраднали техниката на меховете, но я използвали преди всичко за складиране на големи количества храна при несравнимо качество и хигиена на съхранение.
Всички мъжки и всички женски от Града се явяват в залата, за да се запасят със захар и вода. Пред всяка жива дамаджана се реди опашка от крилати клиенти. 327-и и 56-а пият заедно, след което се разделят.
Когато всички полови и артилеристи се изреждат, мравките-цистерни остават празни. Цяла армия от работнички бързат да ги заредят отново със сок, роса и нектар, докато чудовищните им кореми отново приемат формата на малки блестящи балони.
Един възпитател откри Никола, Филип и Жан и ги наказа заедно. Така те станаха най-добрите приятели в сиропиталището.
Най-често ги виждаха в трапезарията пред телевизора. През този ден гледаха епизод от неизчерпаемата серия „Извънземен съм и се гордея с това“.
Те заквичаха от възторг и се заблъскаха с лакти, когато видяха, че става дума за космонавти, попаднали на планета, обитавана от гигантски мравки.
