Текст книги "Мравките"

Автор книги: Бернар Вербер

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 18 страниц)

103 683-и изпраща миризми за ненападение. Макар всички твърдокрили да разбират този език, светулката не отговаря. Зелената й светлина помръква, става жълта, преди да премине в червеникава. Мравките предполагат, че това ново оцветяване означава въпрос.

Изгубихме се в този термитник – предава старият изследовател.

Отначало тя не отговаря. След няколко градуса започва да премигва, което би могло да означава както радост, така и раздразнение. Обзети от колебание, мравките изчакват. Внезапно светулката тръгва по един напречен коридор, премигвайки все по-бързо. Сякаш иска да им покаже нещо. Те потеглят след нея.

Озовават се в един още по-студен и влажен участък. Дочуват злокобни подвиквания, без да могат да разберат от каква посока идват. Наподобяват писъци на отчаяние, които се носят под формата на миризми и звуци.

Двамата изследователи започват да се питат. Макар да не говори, светещото насекомо чува всичко. Като че в отговор на въпросите им то святка и угасва припряно, като че иска да им каже: Не се бойте, следвайте ме.

Тримата навлизат все по-дълбоко в странното подземие и достигат зона, където е много студено, а коридорите са несравнимо по-широки.

Виковете се подемат отново, още по-силни.

Внимание! – излъчва внезапно 4000-ен.

103 683-и се обръща. Светулката осветява някакво чудовище, което приближава. Лицето му е старчески сбръчкано, тялото увито в прозрачен белезникав саван. Войникът изревава силна миризма на ужас, от която двамата му спътници се задавят. Мумията продължава да пристъпва, дори сякаш се привежда към тях, за да ги заговори. Всъщност се строполява напред. Просва се върху пода в цял ръст. Черупката се разпуква. И чудовищният старец се превръща в новородено…

Какавида на термит!

Вероятно се е крепяла в ъгъла. Изкормената мумия продължава да се гърчи, писукайки жалостиво. Значи оттук са идвали виковете.

Има и други мумии. Всъщност трите насекоми се намират в люпилня. Стотици какавиди на термити са изправени покрай стените. 4000-ен ги оглежда и установява, че някои от тях са мъртви, поради липса на грижи. Оцелелите пращат отчаяни призиви, викайки гледачките. Не са били близани поне от 2°-време и една по една умират от изтощение.

Това е изумително. Обществените насекоми никога не изоставят дори за 1°-време своите малки. Или пък… През ума на двете мравки минава една и съща мисъл. Или пък… Ще рече, че всички работнички са мъртви и са останали само какавидите!

Светулката отново премигва, давайки им знак да я последват по други коридори. Странна миризма изпълва въздуха. Войникът стъпва върху нещо твърдо. Той няма инфрачервени очи и не вижда нищо в тъмнината. Живият фенер се приближава и осветява краката на 103 683-и. Труп на войник термит! Доста прилича на мравка, само че е съвсем бял и няма отделен корем…

Стотици такива трупове се стелят по земята. Същинско клане! И най-чудното е, че труповете са напълно невредими. Не е имало борба! Смъртта трябва да е била мълниеносна. Обитателите са замръзнали в обичайни работни пози. Някои сякаш разговарят или пък режат дърва с челюстите си. Какво би могло да предизвика подобна катастрофа?

4000-ен оглежда тези зловещи статуи. Те са напоени с остър аромат. Двете мравки потръпват. Отровен газ. Това обяснява всичко: изчезването на първата експедиция, изпратена срещу термитника; последният оцелял от втората експедиция, който умира без никаква рана.

И ако те самите не усещат нищо, то е, защото междувременно токсичният газ се е разпръснал. Но тогава защо какавидите са оцелели? Старият изследовател предлага хипотеза. Какавидите имат специфична имунна защита: може пашкулът да ги е спасил… Вероятно вече са ваксинирани срещу тази отрова. Това е прословутата митридатизация, която позволява на насекомите да устояват на всякакви инсектициди, давайки поколение от мутанти.

Но на кого му е притрябвало да вкарва тук отровен газ? Същинска главоблъсканица. За кой ли път, търсейки тайното оръжие, 103 683-и попада на „нови неща“, едно от друго по-необясними.

4000-ен иска да излезе. Светулката премигва в знак на съгласие. Мравките дават по няколко парченца целулоза на ларвите, които биха могли да бъдат спасени, после тръгват да търсят изхода. Светулката ги следва. По-нататък труповете на войници термити отстъпват място на трупове на работнички, натоварени да се грижат за царицата. Някои все още държат в челюстите си яйца!

Архитектурата става все по-усъвършенствана. Коридорите с триъгълно сечение са покрити със знаци. Светулката променя цвета си и започва да излъчва синкава светлина. Сигурно е забелязала нещо. И наистина, от дъното на коридора се дочува пъхтене.

Тримата стигат пред нещо като светилище, охранявано от трима пазачи-великани. Всички са мъртви. Входът е задръстен от безжизнените тела на двадесетина дребни работнички. Мравките ги отместват, като си ги подават една на друга.

Разкрива се пещера с почти съвършена сферична форма: царското жилище на термитите. Оттук идва шумът.

Светулката излъчва ярко бяло сияние, осветяващо в средата на помещението някакъв чудноват плужек. Това е самата царица, карикатура на мравешка царица. Малката глава и рахитичният гръден кош преминават във фантастичен корем с дължина почти петдесет глави. Този хипертрофирал издатък е разтърсван на равни промеждутъци от спазми.

Малката глава се люшка от болка, издавайки звукови и обонятелни писъци. Труповете на работничките така плътно са запушили входа, че газът не е проникнал дотук. Ала царицата умира от липса на грижи.

Виж корема и! Малките растат вътре, а тя не може да ги роди без чужда помощ.

Светулката се качва на тавана и съвсем невинно разпръсква оранжева светлина, подобна на онази, която облива платната на Жорж дьо Ла Тур.

С дружните усилия на двете мравки яйцата започват да излизат от огромното туловище на родилката. Това е същински кран, откъдето изтича живот. Царицата изглежда облекчена, престава да пищи.

Тя пита на първичен универсален обонятелен език кой я е спасил. Изненадана е от миризмата на мравки, която идентифицира. Да не би да са маскирани мравки?

Маскираните мравки са вид с изключителни дарби по органична химия. Едри черни насекоми, които живеят на североизток. Майсторски смесвайки сокове, прашец и слюнка, те умеят да създават по изкуствен път всякакви феромони: пропуски, пътепоказатели, за комуникация….

След като дестилират своята маскировка, те успяват да се промъкнат незабелязано в градовете на термитите. Тогава се отдават на грабежи и убийства, без никоя от техните жертви да може да ги разпознае!

Не, не сме маскирани мравки.

Царицата на термитите ги пита има ли оцелели от града и получава отрицателен отговор. Тя съобщава, че иска да бъде убита, за да се съкратят мъките й. Но преди това ще направи едно разкритие.

Да, тя знае защо градът е бил унищожен. Неотдавна термитите открили източния край на света. Краят на планетата. Това е една черна, гладка страна, където всичко бива унищожавано.

Там обитават странни животни, много бързи и много свирепи. Те са пазачите на края на света. Въоръжени са с черни плочи, които премазват каквото им попадне. А сега използват и отровни газове!

Всичко това напомня отколешната амбиция на царица Би-стин-га да достигне края на света. Значи това се оказва възможно? Двете мравки слушат изумено.

До този момент са смятали, че Земята е необятна и че не може да се стигне до края й. А тази термитска царица дава да се разбере, че краят на света е наблизо! И че се пази от чудовища… Нима мечтата на царица Би-стин-га е осъществима?

Цялата тази история им се струва толкова неправдоподобна, че не знаят с какъв въпрос да започнат.

Но защо тези „пазачи на края на света“ са дошли дотук? Да не би да искат да превземат Западните градове?

Дебелата царица не знае нищо повече. Сега желае да умре. Настоява за това. Не се е научила да спира сърцето си. Трябва да я убият.

И така, мравките обезглавяват царицата на термитите, след като тя им е посочила пътя към изхода. После изяждат няколко малки яйца и напускат величествения град, обречен занапред да бъде град-призрак. Пред входа оставят феромон, описващ драмата, разиграла се на това място. Като изследователи на Федерацията те не бива да пренебрегват нито едно от своите задължения.

Светулката се сбогува с тях. Вероятно тя също се е заблудила в термитника, докато се е криела от дъжда. Сега навън времето е хубаво и тя ще подхване отново обичайните си занимания: да се храни, да излъчва светлина, за да примамва женските, да се размножава, да се храни, да излъчва светлина, за да примамва женските, да се размножава… Това е то животът на светулката!

Двамата насочват погледи и антени на изток. Оттук не се забелязва кой знае какво; ала въпреки това те знаят: краят на света не е далече. Той е там някъде.

СБЛЪСЪК НА ЦИВИЛИЗАЦИИТЕ:

Досегът на две цивилизации винаги представлява деликатен момент. Сред значимите въпроси, на които човешкият род трябва да даде отговор, е и отвличането на черни роби от Африка през XVIII век.

По-голямата част от народите, послужили за източник на роби, живеели във вътрешността, пръснати в равнините и горите. Никога не били виждали морето. Внезапно някой съседен цар без видима причина им обявявал война, след което, вместо да избие всички пленници, ги оковавал и подкарвал към крайбрежието.

В края на това пътуване те откривали две необясними неща: 1) безкрайното море; 2) европейците с бяла кожа. Но докато морето, макар да не го били виждали, им било известно от приказките като страна на мъртвите, то белите за тях били направо извънземни: миризмата им била странна, цветът на кожата им бил странен, облеклото им било странно.

Мнозина умирали от страх, други, обезумели, скачали от корабите и били разкъсвани от акулите. За оцелелите изненадите следвали една подир друга. Какво виждали те? Например, че белите пият вино. И били сигурни, че това е кръв, кръвта на техните събратя.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

56-а женска е прегладняла. Не само едно тяло, а цяло едно племе иска своята дажба калории. Как да изхрани стадото, което е приютила в утробата си? Накрая се решава и излиза от своето гнездо, влачи се неколкостотин глави разстояние и примъква три борови игли, които лакомо ближе и дъвче.

Това не е достатъчно. Би могла да отиде на лов, но вече няма сили. Рискува самата тя да послужи за плячка на някой от хилядите хищници, притаени наоколо. Затова се свива на дъното на своята дупка в очакване на смъртта.

Ала вместо това се появява едно яйце. Нейният първи хлипуканец! Едва го е усетила. Разтърсва схванатите си крайници и притиска с все сила корем. Трябва да се започне, инак всичко е свършено. Яйцето се търкулва. То е малко, тъмносиво, почти черно.

Ако го остави да се излюпи, ще се пръкне на бял свят едно мъртвородено. А освен това… не би могла да го изхрани до излюпването. Затова изяжда първото си отроче.

Веднага усеща прилив на енергия. Едно яйце по-малко в утробата, едно яйце повече в стомаха. Жертвата, която прави, й дава сили да снесе второ яйце, все така тъмно на цвят и дребно като първото.

Тя го поглъща. Чувства се още по-бодра. Третото яйце е съвсем малко по-светло. Ала тя все пак го изяжда.

Едва на десетото царицата сменя стратегията. Яйцата й са станали сиви и с големината на очните й кълба. Хли-пу-ни снася три такива, изяжда едното и оставя живи другите две, като ги топли с тялото си.

Докато продължава да снася, двамата щастливци се превръщат в дълги ларви, върху чиито глави е застинала странна гримаса. Те започват да хленчат и да искат храна. Аритметиката се усложнява. От три снесени яйца на нея й трябва едно, а другите две отиват за храна на ларвите.

Ето как при затворен цикъл може да се сътвори нещо от нищо. Когато една от ларвите е достатъчно пораснала, тя й дава за храна друга ларва… Това е единственият начин да й се доставят необходимите белтъчини, които ще я превърнат в истинска мравка.

Ала оцелялата ларва е все така гладна. Тя се гърчи, пищи. Гощавката с нейните посестрими не може да я засити. В края на краищата Хли-пу-ни изяжда този си пръв опит да отгледа дете.

Трябва да успея, трябва да успея – повтаря си тя. Мисли за 327-и мъжки и снася наведнъж пет много по-светли яйца. Поглъща две от тях и оставя останалите три да растат.

Така от детеубийство към детераждане животът се превръща в щафета. Три крачки напред, две крачки назад. Жестока гимнастика, която завършва с появата на първия прототип на истинска мравка.

Насекомото е дребно и по-скоро хилаво, защото е недохранено. Ала все пак успехът е налице: първият хлипуканец! Канибалската надпревара за съществуването на града вече е наполовина спечелена. Тази изродена работничка все пак може да се движи и да носи храна от околния свят: трупове на насекоми, зърна, листа, гъби… И тя прави точно това.

След като най-сетне се нахранва нормално, Хли-пу-ни започва да снася много по-светли и много по-твърди яйца. Здравите черупки пазят яйцата от студа. Ларвите са нелоши на ръст. Децата, излюпени от това ново поколение, са едри и силни. Те ще се превърнат в основа на населението на Хли-пу-кан.

Що се отнася до първата недъгава работничка, отхранила носачката, тя не след дълго е умъртвена и изядена от своите сестри. След което всички убийства, всички страдания, послужили за прелюдия към създаването на Града, са забравени.

Хли-пу-кан се е появил на бял свят.

КОМАР:

Комарът е насекомото, което най-охотно влиза в двубой с човека. На всеки от нас се е случвало да се окаже прав в леглото по пижама, с чехъл в ръка и вперен в белоснежния таван поглед.

Неразбиране. Защото това, което дразни, е дезинфекциращата слюнка на неговия хобот. Без тази слюнка всяко ухапване би могло да се инфектира. При това комарът грижливо избира мястото на убождането между две нервни окончания за болка!

По отношение на човека стратегията на комара е еволюирала. Той се е научил да бъде по-бърз, по-дискретен и по-чевръст при излитане. Става все по-трудно откриваем. Някои смелчаци от последното поколение без колебание се крият под възглавницата на своята жертва. Те са открили принципа от разказа на Едгар Алан По „Откраднатото писмо“: най-доброто скривалище е онова, което направо ще ни извади очите, защото човек винаги търси твърде далеч онова, което се намира съвсем близко.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Леля Огюста погледна към вече приготвените куфари. Утре щеше да се пренася на улица Сибарит. Изглеждаше невероятно, но Едмон бе предвидил изчезването на Жонатан и беше написал в завещанието си: „Ако Жонатан умре или изчезне и ако сам не е направил завещание, бих желал моята майка Огюста Уелс да се настани в апартамента ми. Ако самата тя изчезне или откаже наследството, бих желал този имот да бъде наследен от Пиер Розенфелд; ако пък и той откаже да приеме или изчезне, тогава Жазон Бражел би могъл да се настани…“

Трябва да се признае, че в светлината на последните събития Едмон напълно основателно бе предвидил най-малко четирима наследници. Ала Огюста не беше суеверна и освен това си мислеше, че дори Едмон да беше мизантроп, той не е имал никаква причина да желае смъртта на своя племенник и на родната си майка. Жазон Бражел пък беше най-добрият му приятел!

Хрумна й любопитна мисъл. Човек би казал, че Едмон се бе постарал да организира нещата така, все едно, че… всичко започва след неговата смърт.

Дни наред вървят по посока на изгряващото слънце. Здравето на 4000-ен непрекъснато се влошава, ала старият войник продължава напред, без да се оплаква. Храбростта и любопитството му са по-силни от всякакви изпитания.

В края на един следобед, докато се катерят по дънера на лешников храст, внезапно се оказват обградени от червени мравки. Пак онези дошли от юг твари, които обичат да пътешестват. Издълженото им тяло е снабдено с отровно жило, най-малкото докосване на което, както е известно, предизвиква моментална смърт. Двете рижи мравки биха предпочели да са някъде другаде.

Ако не се броят неколцината изродени наемници, 103 683-и никога не е срещал червени във Великото Вън. Несъмнено си струва да бъдат проучени източните земи…

Шаване на антени. Червените мравки могат да разговарят на същия език като белоканците.

Нямате нужните феромонн-пропуски. Махайте се! Това е наша територия.

Рижите отговарят, че те само минават оттук и искат да достигнат източния край на света. Червените мравки се съвещават.

Познали са, че онези двамата са от Федерацията на рижите. Тя може и да е далече, но е могъща (64 града преди последното роене), а престижът на нейната армия се е разпространил отсам Западната река. По-добре е да не се дават поводи за конфликт. Неизбежно един ден червени, които и без това принадлежат към мигриращ вид, ще трябва да прекосят федералните територии на рижите.

Движението на антените постепенно става по-миролюбиво. Време е за обобщаване. Една червена изразява становището на групата:

Можете да прекарате нощта тук. Готови сме да ви покажем пътя за края на света и дори да ви придружим дотам. В замяна вие ще ни оставите някои от вашите феромони за разпознаване.

Сделката е честна. 103 683-и и 4000-ен знаят, че оставяйки свои феромони, те дават на червените безценен пропуск за огромните територии на Федерацията. Но нима биха могли да се пазарят при възможността да отидат до края на света и да се завърнат оттам?…

Домакините им ги отвеждат в лагера, разположен няколко клона по-нагоре. Той не им напомня нищо познато. Червените мравки, които се занимават с тъкане и шев, са построили своето временно гнездо, като са съшили краищата на три големи листа от леска. Единият лист служи за под, другите за странични стени.

103 683-и и 4000-ен наблюдават групата на тькачките, бързащи да затворят „покрива“ преди падането на нощта. Те избират лесковия лист, който ще служи за таван. За да го съединят с останалите три, образуват жива стълба – десетки работнички, катерещи се една върху друга, докато построят пирамида, която да достигне листа таван.

Камарата се срутва на няколко пъти. Прекалено е високо.

Тогава червените променят подхода. Група работнички се покатерва на листа-таван, образувайки верига, която увисва от самия му край. Веригата се спуска все по-ниско и по-ниско, за да достигне живата стълба, намираща се отдолу. Разстоянието все още е голямо, затова на края на веригата се скупчват цял грозд червени.

Стъблото на листа се огъва и те почти успяват. Остават само няколко сантиметра отдясно. Мравките от веригата се залюляват като махало, за да смалят разстоянието. При всяко разклащане веригата се опъва, готова сякаш всеки момент да се скъса, ала това не става. Най-сетне челюстите на акробатите отгоре и отдолу се вкопчват: щрак!

Втора маневра: веригата се скъсява. Работничките по средата напускат строя, покатерват се по раменете на своите колеги и всички дърпат дружно, за да доближат двата листа. Листът таван малко по малко се спуска над селището, заслонявайки пода.

Кутията вече си има капак, но той трябва да се закрепи неподвижно. Стара червена мравка влиза в една от къщите и измъква оттам дебела ларва. Това е уредът за тъкане.

Краищата биват поставени един до друг и допрени. Сетне донасят прясно излюпената ларва. Клетницата тъкмо се е занимавала с направата на своя пашкул, ала няма да има възможност да продължи. Една работничка улавя нишка от това кълбо и започва да размотава. С малко слюнка залепя края й за единия лист и подава пашкула на своята съседка.

Усетила, че й изтеглят нишката, ларвата произвежда друга, за да я замести. Колкото повече я разголват и колкото по-студено й става, толкова повече коприна отделя тя. Работничките се възползват от това. Подават си живата совалка от челюсти на челюсти и никак не пестят влакното. Когато тяхната рожба умира от изтощение, взема друга. Само за изпълнението на тази задача са пожертвани дванадесет ларви.

Ето че затварят докрай другата страна на листа таван; сега селището прилича на зелена кутия с бели ръбове. 103 683-и, който се разхожда почти като у дома си, на няколко пъти забелязва черни мравки сред тълпата рижи. Накрая запитва:

Това наемници ли са?

Не, това са роби.

Макар червените мравки да не се славят като привърженици на робството… Накрая една от тях обяснява, че неотдавна срещнали цяла орда мравки-робовладелци, които отивали на запад, и разменили едно преносимо шито гнездо срещу яйца на черни мравки.

103 683-и не иска така лесно да остави на мира своя събеседник и го запитва дали тази среща не е завършила накрая със сбиване. Другият отговаря отрицателно: онези страшни мравки били вече сити, имали предостатъчно роби: освен това се боели от смъртоносното жило на червените. Черните мравки, излюпени от разменените яйца, получили миризми-пропуски като на своите стопани и им служели все едно са техни родители. А и откъде биха могли да знаят, че генетически са били предопределени да бъдат хищници, а не роби? За външния свят те знаят само това, което червените благоволят да им разкажат.

Не се ли боите, че може да се разбунтуват?

Е, имало наистина и такива опити. Общо взето, червените задушавали всеки бунт в зародиш, като елиминирали метежниците. Докато черните не знаели, че още като яйца са били откраднати от гнездото и че принадлежат към друг вид, не разполагали с реален повод за недоволство…

Нощта и студът се спускат над лешниковия храст. Предоставят едно ъгълче на двамата изследователи за зимния сън, който ще трае само една нощ.

* * *

Хли-пу-кан постепенно се разраства. Най-напред бива уреден Забраненият град. Той е разположен не в пън, а в някакъв странен предмет, заровен на това място; в действителност ръждясала консервена кутия, която навремето е съдържат три килограма плодово пюре – отпадък, произхождащ от съседното сиропиталище.

В този нов дворец Хли-пу-ни снася безспир, докато я тъпчат със захари, мазнини и витамини.

Първите й дъщери са построили точно под Забранения град люпилня, отоплявана с гниещ хумус. Това е най-практичното решение, докато се чака изграждането на свода от клонки и на солариума, с което цялото строителство ще приключи.

Хли-пу-ни желае нейният град да разполага с всички известни технологии: гъбарници, мравки-цистерни, стада от листни въшки, укрепващ бръшлян, зали за ферментация на нектар, зала за производство на брашно от зърно, зали за наемниците, зала за шпионите, лаборатория по органична химия и тъй нататък.

Навсякъде цари суетня. Младата царица е успяла да предаде своя ентусиазъм и своите надежди. Тя не би се съгласила Хли-пу-кан да бъде обикновен град от Федерацията. Има амбицията да го превърне в преден пост, в авангард на мравешката цивилизация. Впрочем тя прелива от идеи.

Например в зоната на –12 стаж е открит подземен ручей. Според нея водата е един слабо проучен елемент. Трябва да се открие начин за придвижване по него.

Като начало един екип е натоварен да изучи насекомите, които обитават сладката вода: водомерки, циклопи, водни бълхи… Могат ли те да се използват за храна? Възможно ли е един ден да бъдат отглеждани в охранявани локви?

Първата й известна реч е посветена на листните въшки:

Наближаваме период на военни смутове. Оръжията стават все по-съвършени. Не ще можем вечно да следваме надпреварата. Един ден ловът навън ще стане може би проблематичен. Длъжни сме да мислим за най-лошото! Нашият град трябва да се разпростре колкото се може по-надълбоко. Трябва освен това да дадем предимство на отглеждането на листни въшки и на всякакви други източници на жизненоважните захари. Добитъкът ще бъде подслонен в обори на най-долните етажи…

Тридесет от нейните дъщери излизат навън и докарват две бременни листни въшки. Няколко часа по-късно разполагат със стотина малки, на които откъсват крилете. Настаняват това стадо в зародиш на –23 етаж, далеч от посегателствата на калинките, и им доставят в изобилие свежи листа и пълни със сок стръкчета.

Хли-пу-ни праща изследователи във всички посоки. Някои донасят спори от печурки, които после засаждат в гъбарници. Жадната за открития царица дори решава да осъществи мечтата на своята майка: тя засажда един ред семена от месоядни растения по източната граница. Надява се по този начин да забави възможно нападение от страна на термитите с тяхното тайно оръжие.

Тя съвсем не е забравила загадката на тайното оръжие, убийството на принц 327-и и резервите от храни, скрити под гранита.

Провожда група посланици по посока на Бел-о-кан. Официално те трябва да съобщят на царицата-майка за изграждането на шестдесет и петия град и за неговото присъединяване към Федерацията. Ала в действителност задачата им е да продължат разследването на –50 етаж в Бел-о-кан.

Звънецът отекна тъкмо в момента, когато леля Огюста забождаше на сивата стена драгоценните си черно-бели фотографии. Тя провери дали предпазната верига е сложена и открехна вратата.

Пред нея стоеше спретнато облечен господин на средна възраст; дори по реверите на сакото му не се виждаха следи от пърхут.

– Добър ден, госпожо Уелс. Позволете ми да се представя: професор Льодюк, колега на вашия син Едмон. Ще започна без заобикалки. Известно ми е, че вашият внук и вашият правнук са изчезнали в мазето. Освен това там са се изгубили осем пожарникари, шестима жандарми и двама полицаи. И въпреки всичко, госпожо… аз бих желал да сляза там.

На Огюста се стори, че не е чула добре. Тя усили докрай слуховия си апарат.

– Вие да не сте професор Розенфелд?

– Не. Лъодюк. Професор Льодюк. Виждам, че сте чували за Розенфелд. Ние с Розенфелд и Едмон сме ентомолози. Имаме една и съща специалност: изучаването на мравките. Ала Едмон бе този, който взе сериозна преднина пред останалите. Ще бъде жалко, ако човечеството не се възползва от неговите открития… Бих искал да сляза във вашето мазе.

Когато човек недочува, в замяна на това става твърде наблюдателен. Тя огледа ушите на въпросния Льодюк.

Една от особеностите на човешкото същество е, че то запазва формата на своето най-далечно минало; в това отношение ухото изобразява зародиша. Меката част представлява главата, извивката на ушната мида следва формата на гръбначния стълб и така нататък. Зародишът на въпросния Льодюк бе доста хилав, а Огюста никак не харесваше хилави зародиши.

– И какво се надявате да откриете в това мазе?

– Една книга. Енциклопедия, в която той редовно вписваше резултатите от всичките си изследвания. Едмон беше потаен човек. Сигурно я е скрил долу, като е поставил капани, за да унищожи или прогони невежите. Само че аз съм посветен поначало, а един посветен…

– …може като нищо да загине! – довърши Огюста.

– Дайте ми възможност.

– Влезте, господин…

– Льодюк, професор Лоран Льодюк от лаборатория 352-ра на CNRS.

Тя го поведе към зазиданата от полицията-врата на мазето. Отгоре имаше надпис с големи червени букви:

НИКОЙ НИКОГА ДА НЕ СЛИЗА В ТОВА ПРОКЪЛНАТО МАЗЕ!!!

Тя кимна с глава нататък.

– Знаете ли какво разправят обитателите на тази сграда, господин Льодюк? Разправят, че това било вход към пъкъла. Разправят, че тази къща е хищна и изяжда човеците, които се пъхнат в гърлото й… Някои дори искат всичко да бъде запечатано с бетон.

Тя го изгледа отгоре до долу.

– Не се ли боите да умрете, господин Льодюк?

– Напротив, боя се – усмихна се лукаво той. – Боя се да не си умра глупак, без да съм научил какво има на дъното на това мазе.

Вече няколко дни, откакто 103 683-и и 4000-ен са напуснали гнездото на червените тькачки. Двама войници с остри жила ги придружават. Те дълго са крачили заедно по пътеки, където едва се долавят следи от феромони-пътепоказатели. Хиляди глави разстояние ги делят вече от гнездото, съшито от лескови листа. Срещнали са всякакви екзотични животни, на които не знаят дори имената. От предпазливост отбягват всяко едно от тях.

Когато се спусне нощ, те копаят колкото се може по-дълбоко земята, сетне се сгушват, радвайки се на топлината и закрилата, с които ги дарява майката-планета.

Днес двете червени ги отвеждат до върха на една могила.

Много ли остава още до края на света?

Намира се в тази посока.

От възвишението на изток, докъдето стига погледът, пред рижите се открива безкрайно пространство, обрасло с мрачни храсталаци. Червените напомнят, че тяхната мисия приключва и няма да ги следват по-нататък. Има места, където техните миризми не ще бъдат посрещнати добре.

Белоканците трябва да продължат право напред до нивята на мравките-жетварки. Те обитават постоянно по онези краища и без съмнение ще съумеят да ги упътят.

Преди да се разделят със своите водачи, рижите им дават от скъпоценните феромони за разпознаване на Федерацията – уговорената предварително цена на пътуването. После двамата превалят хребета и се запътват към нивите, обработвани от прочутите мравки-жетварки.

СКЕЛЕТ:

По-добре ли е скелетът на бъде вътре в тялото или извън него?

Когато скелетът е отвън, той образува защитна броня. Плътта е запазена от външните заплахи, но става мека, почти течна. И когато някое острие успее да пробие черупката, пораженията са непоправими.

Когато скелетът образува тънък твърд прът вътре в пулсиращата плът, тя е изложена на всякакви агресии. Раните са многобройни и постоянни. Ала тъкмо тази привидна уязвимост кара мускулите да стават корави, а тъканите да оказват съпротива. Плътта еволюира.

Виждал съм човеци, изковали благодарение на ума си своего рода „интелектуални“ черупки, които да ги предпазват от несгодите. На вид те са по-здрави от останалите. Тази категория хора казват „не ми пука“ и се надсмиват над всичко. Ала когато някоя неприятност пробие черупката им, пораженията са страшни.

Виждал съм човеци да страдат от най-дребната неприятност, от най-незначителната болка, но техният ум не се затваря поради този факт, те остават чувствителни към всичко и научават по нещо от всяка агресия.

Едмон Уелс

Енцикиопедия на относителното и абсолютното знание

Робовладелците нападат!

Паника в Хли-пу-кан. Изнемощели разузнавачи донасят новината в младия град.

Робовладелците! Робовладелците!

Страшната им слава се движи пред тях. Както някои мравки са развили с предимство други дейности – животновъдство, трупане на запаси, отглеждане на гъби или химия, – така робовладелците са се специализирали единствено във военната област.

Те умеят само да воюват, но са постигнали съвършенство. Цялото им тяло е пригодено за това. Най-дребното им съчленение завършва със закривено острие, хитинът на скелета им е два пъти по-дебел от този на рижите мравки. Тясната им глава с правилна триъгълна форма се изплъзва от ноктите на противника. Челюстите им, подобни на обърнати слонски бивни, са като извити саби, които те използват с опасно умение.