Текст книги "Мравките"

Автор книги: Бернар Вербер

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 18 страниц)

Що се отнася до робовладелските им нрави, те са естествено следствие от прекалената им специализация. Дори в един момент видът едва не е изчезнал поради собствената си жажда за могъщество. Резултатът от непрестанните войни е, че те не умеят да строят гнезда, да отглеждат матки и дори… да се хранят. Техните челюсти-саби, тъй ефикасни в битката, са негодни да поемат храната. Ала колкото и войнствени да са, робовладелците не са глупави. Бидейки неспособни да изпълняват необходимите за тяхното оцеляване домакински дейности… те намират кой да се грижи за това вместо тях.

Робовладелците нападат най-често малките и средни гнезда на черните, белите или жълтите мравки – все видове, които не притежават нито жило, нито жлеза с киселина. Отначало обграждат желаното селище. Щом обсадените открият, че всички излезли навън работнички са избити, те решават да запушат изходите. Това е моментът, който робовладелците избират за първата атака. Те лесно преодоляват съпротивата, правят пробиви в отбраната на града и сеят паника из коридорите.

На този именно етап от битката ужасените работнички се опитват да измъкнат яйцата на безопасно място. Робовладелците са предвидили този ход. Те блокират всички изходи и принуждават работничките да изоставят скъпоценния си товар. Убиват само онези, които отказват да се подчинят; при мравките никога не се убива без причина.

В края на битката робовладелците завладяват гнездото, принуждават оцелелите работнички да върнат яйцата на мястото им и да продължат да се грижат за тях. Когато какавидите се излюпят, те биват възпитавани да обслужват нашествениците и тъй като нямат никакъв спомен за миналото, смятат, че е напълно справедливо и нормално да се подчиняват на тези едри мравки.

По време на нападенията старите роби остават назад, скрити сред тревите в очакване техните господари да разчистят терена. Щом битката бъде спечелена, като добри домакини те се настаняват на новото място, смесват старата плячка от яйца с новата, обучават пленничките и тяхното потомство. Така поколенията заложници се наслагват по време на грабителските експедиции на господарите.

Общо взето, са необходими трима роби, за да обслужват всеки завоевател. Единият да го храни (те могат да поглъщат само смлени храни, които им се пъхат направо в гърлото); другият да го мие (слюнчените им жлези са закърнели); третият да почиства изпражненията, които в противен случай полепват по бронята им и я разяждат.

Най-лошото, което би могло да се случи на тези съвършени войници, е, разбира се, да бъдат изоставени от техните слуги. В такъв случай те бързешком напускат присвоеното гнездо и тръгват да търсят нов град, който да завладеят. Ако не успеят да направят това до падането на нощта, могат да умрат от глад и студ. Възможно най-нелепата смърт за тези великолепни войни.

Хли-пу-ни е чувала най-различни легенди за робовладелците. Говори се, че вече имало въстания и че тъй като робите добре познавали своите господари, не винаги бивали победени. Разправя се освен това, че някои робовладелци колекционирали мравешки яйца, за да имат на разположение слуги е всякакъв ръст и от всички видове.

Тя си представя зала, пълна с яйца с всевъзможни големини и цветове. И под всяка бяла обвивка… специфична мравешка култура, готова да се пробуди в услуга на тези примитивни грубияни.

Царицата се откъсва от мъчителните размишления. Преди всичко трябва да се даде отпор. Ордата на робовладелците е била забелязана на изток. Хлипуканските разузнавачи и шпиони уверяват, че е съставена от четиристотин до петстотин хиляди войници. Преодолели са реката през подземния ход при Сатей. Изглеждали „раздразнени“, защото се наложило да изоставят походното гнездо от съшити листа при преминаването на тунела. Следователно не разполагат вече с подслон и ако не превземат Хли-пу-кан, ще се наложи да прекарат нощта на открито!

Младата царица се опитва да разсъждава колкото се може по-спокойно: Щом са били толкова доволни от съшитото от листа походно гнездо, защо се е наложило да преминават реката? Ала тя знае отговора.

Робовладелците изпитват колкото ожесточена, толкова и необяснима омраза към градовете. За тях всеки град представлява опасност и предизвикателство. А робовладелците знаят, че на този бряг има стотици мравешки градове, един от друг по-богати и изтънчени.

За нещастие Хли-пу-кан не е готов да посрещне подобно нападение. Разбира се, от няколко дни градът прелива от над един милион обитатели; на източната граница, разбира се, се издига стената от месоядни растения… Ала това в никакъв случай няма да бъде достатъчно. Хли-пу-ни знае, че градът е твърде млад и му липсва боен опит. Освен това все още няма вести от посланиците, изпратени в Бел-о-кан да потвърдят принадлежността към Федерацията. Така че не може да разчита на солидарност от страна на съседните градове. Дори Гуайей-Тиолот отстои на няколко хиляди глави разстояние и не е възможно да бъдат предупредени неговите обитатели…

Как би постъпила Майката при подобно положение? Хли-пу-ни решава да събере някои от най-добрите си ловци (те все още не са имали случай да се проявят като войни) за осъществяването на абсолютна комуникация. Спешно трябва да се изработи някаква стратегия.

Събранието в Забранения град все още продължава, когато часовите, поставени по клоните на храста, надвесващ се над Хли-пу-кан, съобщават, че се усещат миризмите на настъпваща войска.

Всички се приготвят. Не е набелязана никаква стратегия. Ще импровизират. Бойната тревога е дадена, легионите криво-ляво се събират (те все още не са усвоили бойния опит, придобит на такава висока цена по време на войната срещу джуджетата). В действителност повечето войници възлагат всичките си надежди на стената от месоядни растения.

В МАЛИ:

В Мали догоните смятат, че по време на първородния брак между Небето и Земята половият орган на Земята представлявал мравуняк.

Когато произлезлият от това съвокупление свят бил окончателно завършен, вулвата се превърнала в уста, от която излезли словото и това, което му служи за материална опора – тъкаческата техника, предадена от мравките на хората.

Чак до наши дни ритуалите за плодородие остават свързани с мравката. Безплодните жени сядат върху мравуняци, за да се помолят на бог Амма да ги дари с плодовитост.

Ала мравките направили за хората и още нещо – показали им как да строят къщите си. И най-сетне им посочили местонахождението на изворите. Защото догоните установили, че за да намерят вода, трябва да копаят под мравуняците.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Скакалци започват да скачат във всички посоки. Това е сигнал. Мравките с най-силно зрение вече съзират непосредствено зад тях облак прах.

Колкото и да се говори за робовладелците, съвсем друго нещо е да ги видиш как атакуват. Те нямат кавалерия, те самите са кавалерия. Цялото им тяло е гъвкаво и силно, краката им са дебели и мускулести, малката им заострена глава завършва с подвижни рога, които всъщност са челюстите.

Притежават такава аеродинамика, че не се чува никакво свистене, когато порят с чело въздуха, носени от бързите си крака.

При преминаването им тревата поляга, земята трепери, пясъкът се вълнува, феромоните, отделяни от насочените им напред антени, са толкова лютиви, че напомнят крясъци.

Дали да се затворят вътре и да приемат обсадата, или да излязат да се бият? Хли-пу-ни се колебае, бои се и не смее да предложи каквото и да било. При това положение, естествено, рижите войници постъпват точно така, както не трябва. Разделят се. Половината излиза да посрещне врага на открито; другата половина остава скрита в Града като резерв и за даване на отпор в случай на обсада.

Хли-пу-ни опитва да си припомни Войната на маковете, единствената, на която е станала свидетел. Струва й се, че именно артилерията е нанесла най-големи загуби на противниковите войски. Тя веднага нарежда най-отпред да бъдат разположени три реда артилеристи.

В този момент легионите на робовладелците се втурват към стената от месоядни растения. Хищниците се навеждат, усетили близостта на топла плът. Ала те са прекалено бавни и всички противникови войни преминават, преди някоя мухоловка да е успяла да сграбчи когото и да било.

Майката се е излъгала!

Малко преди да поеме първия щурм, предната хлипуканска линия изстрелва напосоки залп, който поваля не повече от двадесетина нападатели. Втората линия дори не успява да заеме позиция, артилеристите са сграбчени за гърлото и обезглавени, без да успеят да изпратят капчица киселина.

Специалитетът на робовладелците е да нанасят удар само в главата. И го правят твърде умело. Черепите на младите хлипуканци се разхвърчават. Обезглавените тела понякога продължават да се бият слепешката или пък се спускат да бягат, хвърляйки в ужас оцелелите.

След дванадесет минути от войската на рижите не е останало почти нищо. Другата половина от тяхната армия запушва всички изходи. Тъй като Хли-пу-кан все още няма купол, на повърхността се виждат само десетина малки кратера, оградени от раздробен чакъл.

Всички са стъписани. Толкова усилия за построяването на модерен град, а ето че той се оказва във властта на шайка варвари, толкова първобитни, че дори не могат да се хранят сами!

Хли-пу-ни напразно умножава АК, не вижда как би могла да им се противопостави. Камъните, с които са затиснати изходите, ще издържат в най-добрия случай няколко секунди. Що се отнася до сражението из коридорите, то за него хлипуканците са подготвени не по-добре, отколкото за сражението на открито.

Отвън последните рижи войници се бият като лъвове. Някои са сполучили да отстъпят, но повечето са видели как изходите се запушват буквално зад гърбовете им. За тях всичко е изгубено. Въпреки това те продължават съпротивата с двойно по-голям хъс, тъй като бездруго са обречени и смятат, че колкото по-дълго задържат противника, толкова по-здраво ще бъдат барикадирани изходите.

Последният хлипуканец бива обезглавен и тялото му по рефлекс препречва един изход, като впива в него нокти – нелеп щит.

Вътре в Хли-пу-кан всички са в очакване.

Очакват робовладелците с мрачно примирение. В края на краищата чистата физическа сила притежава ефикасност, която никоя технология все още не е надминала…

Ала робовладелците не нападат. Подобно на Ханибал пред стените на Рим, те се колебаят на крачка от победата. Всичко това им се струва прекалено лесно. Вероятно има някаква клопка. Тяхната слава на убийци се носи навсякъде, но рижите са не по-малко известни. В лагера на робовладелците знаят за тяхното умение да поставят хитри капани. Разправя се, че се съюзявали с всякакви наемници, които изниквали в най-неочаквания момент. Твърди се още, че дресирани свирепи зверове и произвеждали тайни оръжия, които предизвиквали непоносими болки. Освен това робовладелците се чувстват твърде уютно на открито и ненавиждат да бъдат оградени със стени.

Ето защо те не разбиват барикадите, които преграждат всички изходи. Чакат. Имат предостатъчно време. Така или иначе, нощта ще настъпи чак след петнадесетина часа.

В мравуняка цари изумление. Защо не атакуват? Поведението им никак не се харесва на Хли-пу-ни. Тревожи я това, че противникът се опитва „да излезе извън нейния начин на мислене“, при положение че това изобщо не му е необходимо, тьй като има надмощие. Някои от рожбите й плахо подсказват, че може би се опитват да ги изтощят с глад. Подобна възможност може само да окуражи рижите: благодарение на подземните обори, гъбарниците, хамбарите с брашно от житни зърна, пълните с нектар мравки-резервоари те са в състояние да издържат двумесечна обсада.

Ала Хли-пу-ни не вярва да има обсада. Онези отгоре се нуждаят от гнездо за през нощта. Тя си припомня прочутата мисъл на Майката: Ако противникът е по-силен от теб, действай така, че да излезеш извън неговия начин на мислене. Действително срещу тези грубияни върховите технологии са единственото спасение.

Петстотинте хиляди хлипуканци извършват АК. Най-сетне разговорът става интересен. Една дребна работничка излъчва:

Грешката ни е в това, че се опитахме да подражаваме на бойната техника, използвана от нашите по-големи братя в Бел-о-кан. Не бива да копираме, а да измисляме собствени решения за собствените си проблеми.

Веднага след предаването на този феромон умовете се отприщват и решението бива взето незабавно. И тогава всички се захващат за работа.

ЕНИЧАР:

През XIV век султан Мурад I създал особен армейски корпус, наречен еничарски (от турски „йени чери“ – „нова войска“). Еничарските части се отличавали по това, че били съставени изцяло от сираци. Когато плячкосвали някое арменско или славянско село, турците прибирали невръстни деца и ги затваряли в специално военно училище, където те били напълно откъснати от света. Обучавани единствено във военно изкуство, тези деца се превърнали в най-добрите войници на Отоманската империя и безогледно съсипвали дори селищата, където живеели собствените им семейства. На еничарите никога не им идвало наум да се опълчат срещу своите похитители на страната на близките си. Ала понеже тяхната мощ непрекъснато нараствала, в края на краищата през 1826 година разтревоженият султан Махмуд II заповядал да ги избият и да изгорят училището им.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Професор Льодюк бе домъкнал два огромни сандъка. От единия той измъкна удивителен модел бензинов чук за къртене. Веднага се зае да пробива иззиданата от полицаите стена, докато направи кръгъл отвор, през който можеше да се мине.

Когато шумът престана, леля Огюста му предложи чай от върбинка, но Льодюк отказа под предлог, че имало опасност да му се наложи да уринира често. Той отиде до другия сандък и извади от него пълно спелеоложко снаряжение.

– Смятатате ли, че е чак толкова дълбоко?

– Ако бъда откровен, любезна госпожо, преди да дойда, направих проучване относно тази сграда. През Възраждането тя е била обитавана от протестантски учени, които построили таен ход. Почти сигурен съм, че той води до гората Фонтенбло. По него тези протестанти са се спасявали от преследвачите си.

– Но ако слезлите долу хора са попаднали в гората, не разбирам защо не се появиха повече. Там са моят син, моят внук… снаха ми… плюс десетина пожарникари и жандарми, все хора, които нямат никаква причина да се крият. Те имат семейства, приятели. Не са протестанти и Религиозните войни отдавна са приключили.

– Толкова ли сте убедена, госпожо? Той я погледна някак особено.

– Днес религиите имат други имена, претендират да са философии или… науки. Но си остават все така догматични.

Той отиде в съседната стая, за да облече спелеоложкия костюм. Когато се появи отново, препъвайки се в различните приспособления, с ярко червена каска с челна лампа на главата, Огюста едва се сдържа да не прихне.

Ала Льодюк продължи невъзмутимо разговора.

– След протестантите това жилище е било обитавано от всевъзможни секти. Някои изпълнявали стари езически ритуали, други обожествявали лука, черната ряпа и знам ли още какво?

– Лукът и черната ряпа са много полезни за здравето. Това, че ги обожествяват, е разбираемо. Няма нищо по-важно от здравето… Вижте мен, аз съм глуха, скоро ще грохна и всеки ден умирам по малко.

Той се опита да я успокои.

– Хайде, не бъдете такава песимистка, все още изглеждате твърде добре.

– В такъв случай колко години ми давате?

– Знам ли… шестдесет, седемдесет.

– Сто години, господине! Навърших сто години преди една седмица и цялото тяло ме боли, с всеки изминал ден животът ми тежи все повече, особено след като загубих всички скъпи за мен същества.

– Разбирам, госпожо, старостта е горчиво изпитание.

– Вие много ли подобни клишета знаете?

– Но, госпожо…

– Хайде, слизайте по-бързо. Ако до утре не се върнете, ще се обадя в полицията и те ще иззидат такава дебела стена, че на никого няма да му хрумне да я разбива…

Разяждан непрестанно от ларвите на ихневмона, 4000-ен не може да заспи дори през най-студените нощи.

Затова той спокойно очаква смъртта, като се отдава със страст на всевъзможни, едно от друго по-рисковани начинания, които при по-различни обстоятелства не би се осмелил да предприеме. Например да открие края на света.

Двамата все още са на път за нивята на жетварките. 103 683-и използва прехода, за да си припомни някои уроци на своите гледачки. Те му бяха обяснили, че Земята представлява куб, при това живот има само на горната му страна.

Какво ли ще види, когато стигне края на света, до самия ръб? Може би вода? Или празното пространство на едно друго небе? Заедно със своя спътник той ще узнае повече от всички изследователи, от всички рижи мравки от сътворението на света до днес!

Под учудения поглед на 4000-ен крачките на 103 683-и внезапно придобиват необикновена решителност.

* * *

Когато по средата на следобеда робовладелците най-сетне се решават да щурмуват изходите, те са изненадани, че не срещат никаква съпротива. При това знаят със сигурност, че не са унищожили цялата войска на рижите, дори като се вземат предвид малките размери на града. Затова по-внимателно…

Предпазливостта им се засилва от факта, че са привикнали да живеят на открито и че на светло зрението им е прекрасно, докато в тези подземия са напълно слепи. Рижите безполови също не виждат, но те поне са свикнали да се придвижват сред мрака на тунелите.

Робовладелците нахлуват в Забранения град. Навсякъде е пусто. По земята дори лежат непокътнати купища храна! Те се спускат още по-надолу; хамбарите са пълни, няма съмнение, че съвсем доскоро залите са гъмжали от народ.

На –5 етаж откриват свежи феромони. Опитват се да разгадаят водените там разговори, ала рижите са оставили клонче мащерка, чието ухание задушава всички миризми.

Етаж –6. Никак не им е приятно да се чувстват затворени под земята. В този град е толкова тъмно! Как е възможно мравки да прекарват времето си в това затънтено и мрачно като смъртта пространство?

На –8 етаж улавят още по-свежи феромони. Ускоряват крачка. Няма съмнение, че рижите не са далече.

На –10 стаж изненадват група работнички, които носят яйца. При вида на нашествениците те се разбягват. Значи такава била работата! Най-сетне проумяват – цялото население на града се е спуснало в най-ниските етажи с надеждата да спаси скъпоценното потомство.

Тъй като всичко се навързва, робовладелците изоставят всякаква предпазливост и се устремяват, надавайки из коридорите любимия си феромон-боен вик. Хлипуканските работнички не успяват да им избягат и вече са на –13 етаж.

Внезапно носачките на яйца изчезват по съвсем необясним начин. А коридорите, по които са минали, водят до просторна зала, чийто под е покрит с локви нектар. Робовладелците инстинктивно се втурват да ближат ценната течност, която инак ще попие в земята.

Отзад се тълпят други войни, но залата наистина е грамадна и в нея има много място, а също така и локви нектар за всички. Колко е вкусно, каква сладост! Няма съмнение, че това е една от техните зали е мравки-резервоари, за които един от робовладелците е чувал: някаква уж модерна техника, която принуждава клетата работничка да прекара целия си живот надолу с главата и с издут корем.

Още един повод да се подиграят на гражданите, докато се тъпчат с нектар. Ала внезапно една подробност привлича вниманието на някакъв войник. Не е ли странно такава голяма зала да има само един вход…

Той няма време за размисъл. Рижите вече са свършили с дълбаенето. От тавана бликва силна струя вода. Робовладелците се опитват да се измъкнат по коридора, само че този път той е запушен от огромна канара. Равнището на водата се покачва. Онези, които не са били зашеметени от пороя, се борят с всички сили.

Идеята принадлежи на рижата работничка, която бе заявила, че не бива да се подражава на по-старите. След това бе задала въпроса: Каква особеност притежава нашият град? Един и същ феромон вместо отговор: Подземният ручей на –12 етаж!

Тогава се бяха заели да отклонят течението и да издълбаят канал, покривайки земята с мазни листа. Останалото бе свързано по-скоро с техниката на водоемите. Бяха изградили огромен резервоар с вода в едно от помещенията, после бяха пробили по средата отвор с помощта на клонка. Най-трудно бе, разбира се, да се придържа клонката над повърхността на водата. Този подвиг бе извършен от увиснали на тавана мравки.

Отдолу робовладелците се мятат и ръкомахат. Повечето вече са се издавили, но когато цялото количество вода се излива в долната зала, равнището й се покачва дотолкова, че някои успяват да се измъкнат през отвора в тавана. Рижите ги избиват без мъка с изстрели мравчена киселина.

Един час по-късно в супата от робовладелци не се забелязва никакво движение. Царица Хли-пу-ни е удържала победа. Тогава тя излъчва първата си историческа сентенция: Колкото по-високо е препятствието, толкова повече то ни кара да надминаваме себе си!

Глухо равномерно почукване накара Огюста да отиде в кухнята точно в момента, когато професор Льодюк се измъкваше през отвора в стената, гърчейки се. Чудно нещо, бяха изминали цели двадесет и четири часа! Веднъж да се отнася за антипатичен човек, чието изчезване й е безразлично, и той да вземе да се върне!

Спелеоложкият му комбинезон беше раздран, но инак беше невредим. По изражението му веднага ставаше ясно, че се връща с празни ръце.

– Е, и?

– Е, и какво?

– Открихте ли ги?

– Не…

Огюста се вълнуваше. За пръв път някой се връщаше от тази дупка жив и без да се е побъркал. Значи беше възможно човек да остане читав след подобно приключение!

– Но в края на краищата какво има там долу? Наистина ли се излиза з гората Фонтенбло, както вие мислехте?

Той разкопча каската си.

– Дайте ми най-напред нещо за пиене, ако обичате. Изразходвах всичките си хранителни запаси, а вода не съм пил от вчера на обяд.

Тя му каля горещ върбинков чай от термоса.

– Да ви кажа ли какво има наистина? Има вита стълба, която се спуска неколкостотин метра право надолу. Има врата. Коридор с червеникави отражения, натъпкан е плъхове, а на самото дъно стена, която сигурно е построена от вашия внук Жонатан. Много здрава стена – опитах да я пробия с чука, не без резултат. Вероятно се завърта или отмества, защото има система от бутони с азбучен код.

– Бутони с азбучен код ли?

– Да. Трябва да се набере нужната дума, която е отговор на един въпрос.

– Какъв въпрос?

– Как да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?

Огюста не можа да се сдържи и избухна в смях. Това жестоко засегна учения.

– Вие знаете отговора!

Между две изхълцвания тя смогна да произнесе:

– Не! Ами, не! Не зная отговора! Но въпросът ми е известен!

Продължаваше все така да се смее. Професор Лъодюк промърмори:

– Цели часове си блъсках главата. Разбира се, резултат може да се постигне с вписани триъгълници, само че не са равностранни.

Той подреждаше инвентара си.

– Ако нямате нищо против, ще отида да попитам един мой приятел математик и ще се върна.

– Не!

– Какво не?

– Имахте право да опитате щастието си веднъж. Само веднъж. Щом не ви се е усмихнало, оттук насетне е твърде късно. Бъдете така добър да махнете тези сандъци от къщата ми. Сбогом, господине!

Тя дори не му повика такси. Неприязънта й се бе оказала по-силна. От този човек лъхаше нещо, което никак не й се нравеше.

Огюста седна в кухнята пред пробитата стена. Имаше известен напредък. Тя реши да телефонира на Жазон Бражел и на онзи господин Розенфелд. Наумила си беше да се позабавлява, преди да умре.

ЧОВЕШКИ ФЕРОМОН:

Подобно на насекомите, които разговарят с помощта на миризми, човекът също разполага с обонятелен език и на него дискретно обменя информация със себеподобните си.

Тъй като не притежаваме излъчващи антени, ние отделяме феромони от мишниците, гърдите, окосмените участъци на кожата, гениталиите.

Тази послания биват възприемани несъзнателно, но това не ги прави по-малко действени. Човек притежава петдесет милиона нервни окончания за мирис; петдесет милиона клетки, способни да идентифицират хиляди миризми, докато нашият език различава само четири вкуса.

По какъв начин използваме ние това средство за комуникация?

Най-напред като сексуален стимул. Мъжкият при човека лесно може да бъде привлечен от женската само защото му харесват естествените и ухания (впрочем твърде често прикрити от изкуствени парфюми!). По същия начин той би могъл да бъде отблъснат от друга женска, чиито феромони не му „говорят“.

Процесът е доста деликатен. Двете същества дори няма да подозират за проведения между тях обонятелен диалог. Ще кажат само, че „любовта е сляпа“.

Влиянието на човешките феромони може да се прояви и в отношенията на агресия. Също както при кучетата – човекът, уловил обонятелното послание „страх“ на своя противник, изпитва естествено желание да го нападне.

Най-сетне едно от най-впечатляващите последствия от действието на човешките феромони несъмнено е синхронизацията на менструалните цикли. Действително е установено, че когато няколко жени живеят заедно, те излъчват миризми, които регулират техния организъм така, че менструацията при всички тях започва едновременно.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Двамата забелязват първите жетварки посред жлътналите се нивя. Всъщност по-правилно би било да се говори за дърварки: житните растения са толкова по-големи от тях, че трябва да прерязват стъблото в основата, за да повалят хранителните зърна.

Освен събирането на зърната, основно тяхно занимание е да премахват всички други растения, които никнат покрай културите. За целта използват произведен от самите тях хербицид: индолацетилова киселина, която те разпръскват от една коремна жлеза.

Жетварките почти не удостояват с внимание 103 683-и и 4000-ен при пристигането им. Те никога не са виждали рижи мравки и за тях тези две насекоми са в най-добрия случай избягали роби или мравки, тръгнали да търсят секрет от ломекуза. С една дума, скитници или пък наркомани.

Една от жетварките все пак разпознава молекула с миризмите на червените мравки. Заедно с още една работничка тя оставя работата си и се приближава.

Срещали ли сте червени мравки? Къде са те?

По време на разговора белоканците научават, че преди няколко седмици червените нападнали гнездото на жетварките. Избили с отровното си жило повече от сто работнички и полови, след което отмъкнали всички запаси от житно брашно. При завръщането си от един поход на юг, в търсене на нови зърна, войската на жетварките могла само да установи щетите.

Рижите признават, че са се срещали с червени. Показват посоката, в която биха могли да бъдат открити. Започват да им задават въпроси и те разказват цялата си одисея.

Значи искате да стигнете до края на света?

Двамата потвърждават. Тогава другите отделят феромони звънък смях. Защо ли прихват така? Нима краят на света не съществува?

Напротив, съществува и вие сте го достигнали! Освен с жътвата ние се занимаваме и с опити да преминем отвъд края на         света.

Жетварките предлагат да отведат още на другия ден двамата „туристи“ до това метафизично място. Вечерта преминава в разговори сред уюта на малкото гнездо, което жетварките са издълбали в кората на един бук.

Ами пазачите на края на света? – пита 103 683-и.

Не се притеснявайте, скоро ще ги видите.

Вярно ли е, че притежавали някакво оръжие, способно да смаже наведнъж цяла армия?

Жетварките са учудени, че чужденците знаят такива подробности.

Напълно вярно.

103 683-и най-сетне ще открие решението на загадката на тайното оръжие!

През тази нощ му се присънва сън. Вижда Земята как свършва под прав ъгъл, а също отвесна стена от вода, която облива Небето, и сини мравки, измъкващи се от тази водна стена с разрушителни акациеви клонки в челюстите. Достатъчно е крайчецът на тези вълшебни клони да докосне каквото и да било, и то мигом се разпада.