Текст книги "Мравките"

Автор книги: Бернар Вербер

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 18 страниц)

Все слизаше, слизаше… Едно безконечно спускане по спирала. Струваше му се, че това продължава вече часове, огладня, стана му студено, но волята да победи не го напускаше.

Напрегнат до крайност, той ускори ход и започна да крещи под грубо одялания свод, като ту зовеше майка си и баща си, ту надаваше оглушителни бойни викове. Сега в походката му имаше изключителна увереност, докато се спускаше стремително от стъпало на стъпало, без съзнанието му да участва в това движение.

Внезапно се озова пред някаква врата. Бутна я. Две банди плъхове, които се биеха, се разбягаха при появата на крещящото дете, озарено от пламъците.

Най-старият плъх беше угрижен: от известно време посещенията на „големите“ бяха зачестили. Какво означаваше това? Дано този не подпали скривалищата на бременните женски!

Никола продължи своето спускане, той толкова бързаше, че дори не забеляза плъховете… Още стъпала и още странни надписи, които нямаше намерение да чете този път. Внезапно долови някакъв шум (шляп, шляп) и усети докосване. Един прилеп се заплете в косите му. Ужас. Помъчи се да се освободи, но животното беше като залепнало за главата му. Опита да го отблъсне с факлата, но само си опърли няколко кичура. Изпищя и се затича нататък. Прилепът стоеше върху главата му като шапка. Пусна се едва след като смукна малко кръв.

Никола не чувстваше вече умората. Дишайки шумно, с пулсиращи до спукване сърце и слепоочия, той ненадейно се блъсна в някаква стена. Падна, но веднага се изправи с невредима факла. Прокара пламъка пред себе си.

Действително беше стена. Нещо повече: Никола разпозна бетонните и стоманените плочи, който баща му бе довлякъл. Циментовата спойка беше още прясна.

– Татко, мамо, отговорете, ако сте тук!

Нищо, нито звук с изключение на натрапчивото ехо. Макар че навярно беше вече близо до целта. Готов бе да се закълне, че тази стена може да се върти около оста си… понеже така става във филмите и понеже нямаше друга врата.

Какво ли се криеше отвъд? Най-сетне Никола зърна един надпис:

Как могат да се направят четири равностранни триъгълника с шест кибритени клечки?

Точно под него имаше малък циферблат с копчета. По него нямаше цифри, а букви. Двадесет и четири букви, с помощта на които трябваше да се състави дума или изречение в отговор на въпроса.

– Трябва да се мисли различно – промълви той гласно.

Сам остана удивен от тази фраза, появила се сякаш от само себе си. Дълго мисли, без да смее да докосне циферблата. После у него настана странна тишина, една необятна тишина, която погълна всичките му мисли. Ала тъкмо тя по някакъв необясним начин го накара да набере комбинация от осем букви.

Чу се лекото изскърцване на механизма и… стената се отмести! Ликуващ, готов на всичко, Никола пристъпи напред. Ала малко след това стената отново се върна на мястото си; предизвиканото от нея въздушно течение изгаси остатъка от факлата, който още тлееше.

Попаднал в непрогледна тъмнина, напълно объркан, Никола се върна обратно. Ала от тази страна на стената нямаше копчета за шифър. Връщане обратно не бе възможно. Той си строши ноктите в плочите от бетон и стомана. Баща му бе свършил добра работа, не случайно беше ключар.

ЧИСТОТА:

Има ли нещо по-чисто от една муха? Тя непрекъснато се мие и за нея това не е задължение, а необходимост. Ако всички нейни антени и фасети не са съвършено чисти, тя никога не ще може да открие храната от разстояние и никога не ще види ръката, която се спуска върху нея, за да я смаже. Чистотата е основен въпрос на оцеляване при насекомите.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

На следващия ден булевардните вестници отпечатаха на първа страница:

„Прокълнатото мазе във Фонтенбло взе поредната си жертва! Още един изчезнал: единственият син на семейство Уелс. Какво прави полицията?“

Паякът поглежда от върха на своята папрат. Много е високо. Той отделя капка течна коприна, залепва я на листа, отива до края на клона и скача в бездната. Известно време пада свободно. Нишката се източва, източва, след което изсъхва, втвърдява се и го задържа точно преди да докосне земята. За малко да се разпльоска като зрял плод. Много от неговите събратя вече са разбили черупките си поради рязкото застудяване, което забавя втвърдяването на коприната.

Той раздвижва осемте си крака, за да се залюлее като махало, сетне ги протяга и успява да се залови за един лист. Тук ще е втората опорна точка на мрежата. Залепя края на нишката. Ала с едно опънато въже едва ли ще стигне далеч. Забелязва отляво пън и се затичва да го достигне. Още няколко клонки, няколко скока и готово: вече е опънал опорните нишки. Те ще трябва да удържат напора на ветровете и на плячката. Цялото нещо представлява ОСМОЪГЪЛНИК.

Коприната на паяка е съставена от влакнест белтък, фиброин, чиято здравина и непромокаемост не се нуждаят от доказателства. Когато са се нахранили добре, някои паяци успяват да произведат до седемстотин метра коприна с диаметър два микрона, при това здрава като найлон и три пъти по-еластична.

На всичко отгоре те разполагат със седем жлези, всяка от които произвежда различни видове влакно: за опорните нишки на паяжината; за свързващите въжета; за сърцевината на паяжината; лепкава коприна за спешно залавяне; за предпазване на яйцата; за построяване на убежище; за опаковане на плячката…

Всъщност тази коприна е нишковидно продължение на хормоните на паяка, също както феромоните са летливи продължения на мравешките хормони.

И така, паякът опъва свързващото въже, после се захваща за него. Готов е да се пусне при най-лекия тревожен сигнал, избягвайки по този начин опасността без излишни усилия. Колко пъти е спасявал по този начин живота си?

Сетне кръстосва четири нишки в центъра на своя осмоъгълник. Все същите движения от сто милиона години насам… Изделието започва да придобива форма. Днес е решил да направи мрежа от суха коприна. Лепкавата коприна е много по-ефикасна, но е прекалено нежна. Всички прашинки, всички парченца от сухи листа ще се хванат на нея. Сухата коприна улавя по-трудно, но ще издържи най-малко до вечерта.

След като полага горните подпори, паякът прибавя десетина лъча и завършва с централната спирала. Това е най-приятната част от работата. Тръгва от един клон, за който е закрепил сухото влакно, и скача от лъч на лъч, като се приближава възможно най-бавно към центъра, неизменно по посока на земното въртене.

Той прави това по свой неповторим начин. В света няма две еднакви паяжини. Те са като пръстовите отпечатъци при хората.

Трябва да затегне бримките. Щом стига до центъра, той обгръща с поглед своето скеле от нишки, за да прецени здравината му. Сетне се изкатерва по лъчовете и ги разклаща един след друг с осемте си крака. Всички издържат на изпитанието.

Повечето паяци из околността съграждат мрежите си в пропорция 75/12. Седемдесет и пет обиколки на спиралата за дванадесет лъча. Ала той предпочита да строи при 95/10, същинска дантела.

Забелязва се по-лесно, но пък е по-здрава. И тъй като използва суха коприна, не бива да пести материала. Иначе насекомите ще преминават през нея като туристи…

Ала тази изнурителна работа изчерпва силите му. Трябва да се нахрани незабавно. Това е порочен кръг. Гладен е, защото плете паяжина, но пък тази паяжина ще му осигури храна.

Захванат с двадесет и четирите си нокътя за главните подпори, чака, скрит зад един лист. Без дори да прибягва до някое от осемте си очи, той чувства пространството и долавя с краката си най-лекото вълнение на околния въздух благодарение на паяжината, която реагира подобно на микрофонна мембрана.

Това едва доловимо трептене е пчела, която прави осморки на двеста глави оттук, за да посочи на другите от кошера разцъфнала ливада.

Това леко пърхане навярно е от водно конче. Водното конче е много вкусно. Ала тъкмо това не лети в правилната посока, за да му послужи за обяд.

Груб сблъсък. Някой се е ударил в паяжината. Това е паяк, който има намерение да си присвои чуждия труд. Крадец! Стопанинът бързо го прогонва, преди да се е появила плячка.

Точно в този момент усеща с левия си заден крак приближаването на някакво подобие на муха. Задава се от изток. Изглежда, лети доста бавно. Ако не промени посоката, непременно ще попадне право в капана.

Паф! Готово.

Това е крилата мравка…

Паякът – който няма име, защото самотните същества не изпитват необходимост да бъдат разпознати от себеподобните си – изчаква спокойно. На младини поради своята припряност често бе изпускал плячката. Смяташе, че всяко насекомо, попаднало в мрежата, е обречено. Ала в момента на докосването вероятността това да е така е само 50%. Факторът време е решаващ.

Необходимо е търпение, докато обезумелият дивеч сам се оплете. Такава е префинената философия на паяците: Няма по-добра бойна техника от тази да изчакаш противникът да се унищожи сам…

Няколко минути по-късно паякът се приближава, за да огледа по-отблизо улова. Това е царица. Рижа царица от Западната империя. Бел-о-кан.

Вече е чувал да се говори за тази организирана до съвършенство империя. Изглежда, че нейните милиони обитатели са станали до такава степен „взаимозависими“, че дори не могат да се хранят сами! Каква е ползата от всичко това и в какво се състои прогресът?

Една от техните царици… Сега държи между ноктите си цяла страница от бъдещето на тези непоправими завоеватели. Той не обича мравките. Пред очите му неговата майка бе преследвана от орда червени тъкачки…

Той поглежда към плячката, която не престава да се мята. Глупави насекоми! Нима никога няма да разберат, че техен най-зъл враг е собствената им уплаха? Колкото повече крилатата мравка се сили да се измъкне, толкова по-здраво се уплита в коприната… като причинява впрочем щети, от които на паяка му става неприятно.

При 56-а примирението измества яростта. Тя практически вече не може да помръдне. Тялото и е омотано в тънката коприна и всяко нейно движение прибавя нов пласт към тази обвивка. Как можа така глупаво да се хване, след като мина през какви ли не изпитания.

Тя се роди в бял пашкул. Изглежда, ще умре също в бял пашкул.

Паякът се приближава още повече, проверявайки пътем повредените въжета. Така 56-а има възможност да разгледа отблизо едно великолепно оранжево-черно животно, снабдено с осем зелени очи, разположени като венец върху главата. Вече е яла такива. Всеки по реда си трябва да послужи за обяд… Звярът плюе ли, плюе върху й коприна!

Повечко нишки за по-сигурно, мисли си паякът. После протяга две страшни отровни куки. Впрочем паякообразните не убиват, поне не веднага. Тъй като обожават живото месо, вместо да довършат плячката, те я зашеметяват с приспивателна отрова и я събуждат само когато им се доще да хапнат от нея. Така винаги разполагат с прясно месо, скрито на сигурно място в опаковката от бяла коприна. Подобна дегустация може да продължи цяла седмица.

56-а е чувала за този обичай. Потреперва. Това е по-лошо от смъртта. Да бъдеш лишен последователно от всичките си членове… При всяко пробуждане откъсват парче от тебе, след което те приспиват отново. Така всеки път тялото ти става все по-малко до момента, когато ти изтръгнат някой жизненоважен орган и ти дарят вечен сън.

По-добре да се самоунищожи! Като отбягва да гледа към приближаващите се отвратителни куки, тя целенасочено започва да забавя ударите на сърцето си.

Точно в този момент една еднодневка се удря в паяжината с такава сила, че краищата на нишките незабавно се увиват здраво около нея… Тя се е родила едва преди няколко минути и е щяла да умре от старост след няколко часа. Мимолетен живот, живот на еднодневка. Трябвало е да действа бързо, без да губи дори четвърт секунда. Как бихте запълнили вие битието си, ако знаехте, че сте родени сутринта и ще умрете вечерта?

Едва-що излязла от двегодишното си състояние на ларва, еднодневката тръгва да търси женска за размножаване. Напразен порив към безсмъртие чрез поколението. Единствения ден на своя живот еднодневката посвещава на търсене. Не мисли нито за храна, нито за почивка, нито пък да придиря.

Най-страшният й враг е Времето. Всяка секунда е неин противник. Редом с времето ужасният паяк е по-скоро препятствие, което я бави, но не и враг в истинския смисъл на думата.

Тя чувства как старостта с бързи крачки прониква в тялото и. След няколко часа ще бъде грохнала старица. Изгубена е. Родила се е напразно. Какво убийствено поражение…

Еднодневката се бори. Проблемът при паяжините е, че ако се движиш, сам се уплиташ, а ако останеш неподвижен, това пак няма да те спаси…

Паякът отива до нея и я омотава допълнително няколко пъти. Ето че два прекрасни екземпляра дивеч ей сегичка ще осигурят всички необходими белтъчини за направата на втора паяжина още утре. Но тъкмо когато се кани да приспи жертвата си, усеща някакво ново, различно трептене. Едно… разумно трептене. Тип, тип, типтиптип, тип, тип, типтип. Това е женска! Тя приближава по едно от въжетата, като го подръпва, за да прати сигнала:

Аз съм твоя, не идвам да крада от храната ти.

Мъжкият никога не е срещал нещо по-еротично от това трептене. Тип, тип, типтиптип. Той не издържа повече, втурва се към своята възлюбена (тя е младичка, само на четири смени на хитина, докато той е вече на дванадесет). Тя е три пъти по-едра от него, но той харесва тъкмо пълничките. Показва й двете жертви, от които скоро ще почерпят нови сили.

После заемат положение за копулация. При паяка това е доста сложно. Мъжкият няма пенис, а нещо като двойно генитално оръдие. Той набързо изплита мишена, наподобяваща умалена паяжина, и я поръсва с гамети. После навлажнява с тях единия си крак и го пъхва във влагалището на женската. Крайно възбуден, той повтаря тази операция няколко пъти. Младата красавица от своя страна така се превъзнася от възторг, че в един момент не може да се сдържи, обръща се и отхапва главата на мъжкия.

Оттук нататък би било глупаво да не изяде и останалото. Тя постъпва точно по този начин, но и след това продължава да е гладна. Нахвърля се върху еднодневката и прави живота й още по-кратък. Сетне се обръща към царицата-мравка, която, като вижда, че идва мигът на убождането, изпада в паника и започва да рита с крака.

56-а женска решително има късмет, защото появата на ново действащо лице, задаващо се шумно на хоризонта, отново преобръща ситуацията. Това е една от онези южни животинки, които напоследък проникват все по на север. Право казано, доста едра порода, бръмбар с един израстък, сиреч бръмбар-носорог. Той се блъска точно в средата на паяжината, разтяга я, като че е от смола… и я скъсва. Прекрасната копринена тъкан става на висулки и носещи се по въздуха отломки.

Женският паяк вече е скочил с помощта на свързващото въже. Освободена от белия си хомот, царицата-мравка предпазливо се влачи по земята, без да може да полети.

Ала паякът си има други грижи. Той се изкатерва по един клон, за да свие там гнездо, в което да снесе яйцата си. Когато десетките малки се излюпят, първата им работа ще бъде да изядат своята майка. Така стоят нещата при паяците, никой не казва „благодаря“.

– Билсем!

Той бързо отдалечи слушалката от ухото си, като че бе някакво жилещо животно. Беше неговата шефка… Соланж Думенг.

– Ало?

– Бях ви дала нареждания, а вие още нищо не сте свършили. Какво се мотаете? Да не чакате целият град да пропадне в това мазе? Познавам ви, Билсем, мислите само да мързелувате! Само че аз не понасям лентяите! Искам да приключите е този случай до четиридесет и осем часа!

– Но, госпожо…

– Никакво „госпожо“! Вашите хора получиха моите разпореждания и от вас се иска само да слезете заедно с тях утре сутринта, всичко необходимо ще ви очаква там. Така че размърдайте си задника, дявол да го вземе!

Билсем изпадна в стрес. Ръцете му се разтрепериха. Нима не беше свободен човек? Защо трябваше да се подчинява? За да избегне безработицата, за да не бъде изключен от обществото. Тук и сега единственият начин да спечели свободата си бе да се превърне в клошар, а той не беше готов за подобно изпитание. Чувството му за ред и за приобщеност влезе в разрез с желанието да не се прекланя пред чуждата воля. На бойното поле, сиреч в стомаха му, се появи язва. Уважението към реда надделя над порива към свобода. И той се подчини.

Групата ловци стои скрита зад една скала и наблюдава гущера. Той е дълъг най-малко шестдесет глави (осемнадесет сантиметра). Люспестата му броня с жълтозеленикав цвят, осеяна с черни петна, предизвиква страх и отвращение. На 103 683-и му се струва, че тези петна са от кръвта на всички жертви на влечугото.

Както бяха предвидили, животното е вцепенено от студа. То се придвижва, но бавно; все едно, че се колебае, преди да постави някъде крака си.

Заедно с изгрева на слънцето бива излъчен следният феромон:

Смърт на Чудовището!

Гущерът вижда как срещу него се устремява цяла армия от дребни черни и агресивни същества. Той бавно се надига, отваря розовата си паст, откъдето бързият език помита най-близките мравки, олигавя ги и ги напъхва в гърлото. После леко се оригва и се отдалечава с бързината на светкавица.

Намалели с тридесетина, ловците остават като гръмнати, със затаен дъх. За вцепенено от студа животно гущерът разполага с немалко резерви!

103 683-и, когото никой не би могъл да заподозре в страхливост, е сред първите, които заявяват, че да се атакува подобен звяр е чисто самоубийство. Крепостта изглежда непревзимаема. Кожата на гущера представлява непроницаема за челюстите и за киселината броня. А неговият ръст и пъргавина дори при ниски температури му предоставят трудно достижимо превъзходство.

Ала мравките не се отказват. Подобно на миниатюрна вълча глутница, те се втурват по следите на чудовището. Препускат през папратите, осявайки със заплашителни феромони следата на смъртта. Това сега-засега сплашва само плужеците, но така мравките се чувстват страшни и недосегаеми. Те откриват гущера няколко хиляди глави по-далеч, прилепен до кората на един смърч, без съмнение зает с храносмилането на сутрешната си закуска.

Трябва да се действа! Колкото повече се бавят, толкова повече енергия печели той! Ако е толкова бърз на студа, след като се напие със слънчеви калории, мощта му ще стане невъобразима. Съвещание с антени. Трябва да се импровизира атака. Уточняват тактиката.

Войните скачат от един клон върху главата на животното. Опитват се да го ослепят, като хапят клепките му, и се залавят да дълбаят ноздрите. Ала тази първа група се проваля. Гущерът раздразнено почиства главата си с крак и нагълтва по-мудните.

Втора вълна нападатели вече настъпва. Почти в обсега на езика му те правят странно отклонение… и се вкопчват стръвно в парчето от откъснатата му опашка. Както казва Майката: Всеки противник си има слабо място. Намери го и атакувай неговата слабост.

Те отново разтварят раната и я подлютяват с киселина, сетне се вмъкват във вътрешността на влечугото, нахлуват в червата. То се търкулва по гръб, рита със задните крака, удря корема си с предните. Изгарят го хиляди язви.

Тъкмо в този момент друга група най-после се добира до ноздрите, които мигом биват раздрани и изранени с изгарящи струи.

Точно над тях други пък атакуват очите. Спукват меките топчета, ала очните кухини се оказват задънена улица; отворът за очния нерв е прекалено тесен, за да може през него да се достигне мозъкът. Затова всички се връщат обратно и се присъединяват към онези, които са навлезли вече в ноздрите…

Гущерът се гърчи, пъхва единия си крак в устата, опитвайки се да смаже мравките, които пробиват гърлото му. Твърде късно.

В един ъгъл на белия дроб 4000-ен открива младия си колега 103 683-и. Вътре е тъмно и те не виждат нищо, тъй като безполовите не притежават инфрачервени очи. Допират върховете на антените си.

Хайде да се възползваме от това, че другите са заети, и да тръгнем по посока на Източния термитник. Всички ще помислят, че сме били убити в сражението.

Измъкват се, откъдето са влезли – през остатъка от опашката, който сега кърви обилно.

До утре гущерът ще е разкъсан на хиляди порции храна. Някои ще бъдат покрити с пясък и завлечени в Зуби-зуби-кан; други ще стигнат чак до Бел-о-кан и по този случай ще бъде съчинена още една епична история, в която ще се разказва за този лов. Мравешката цивилизация има нужда от потвърждение на своята мощ. Особено насърчителна е победата над гущерите.

КРЪСТОСВАНЕ:

Не бива да се мисли, че гнездата са непроницаеми за чуждото присъствие. Несъмнено всяко насекомо носи обонятелното знаме на своя град, но без да бъде „ксенофоб“ в смисъла, които влагат в това понятие човеците.

Ако например се смесят в аквариум с пръст стотина мравки formica rufa със стотина мравки lazius niger – като всеки вид притежава оплодена майка, – се забелязва как след няколко сбивания без жертви и дълги антенни преговори двата вида започват заедно да градят мравуняка.

Някои коридори са приспособени за ръста на рижите, други за ръста на черните, но те така се кръстосват и смесват, че е налице доказателството: не съществува доминиращ вид, които да се опита да затвори другия в резерват или в градско гето.

Едмон Уелс

Енциклопедия на относителното и абсолютното знание

Пътят, който води към източните територии, още не е почистен. Войните срещу термитите възпират всякакъв процес на умиротворяване на областта.

4000-ен и 103 683-и следват една пътека, по която често са ставали схватки. Пищни отровни пеперуди кръжат точно над антените им и това не може да не ги тревожи.

По-нататък 103 683-и усеща нещо да мърда под десния му преден крак. Накрая открива, че това са микроскопични кърлежи, от които стърчат шипове и антени, косъмчета и кукички. Те мигрират на стада в търсене на някоя прашна дупка. За 103 683-и е твърде забавна мисълта, че могат да съществуват на една и съща планета толкова малки същества като тези кърлежи и в същото време други толкова едри като мравките.

4000-ен спира пред едно цвете. Внезапно му призлява. В старото му тяло, преживяло толкова премеждия, младите ларви на ихневмона са се пробудили. Несъмнено обядват, като весело похапват от вътрешните органи на клетата мравка.

103 683-и иска да му помогне и изцежда от своето обществено хранилище няколко молекули нектар от ломекуза. След схватките из подземията на Бел-о-кан той запази малко количество от него като обезболяващо средство. Бе действал с изключително внимание и бе останал незасегнат от тази омайваща отрова.

Болките на 4000-ен се успокояват още с поемането на течността. Но ето че той иска още. 103 683-и се мъчи да го вразуми, ала 4000-ен настоява, готов е да се бие и да изкорми своя приятел, за да извади от вътрешностите му драгоценния наркотик. Тъкмо когато се кани да скочи и да нанесе удар, се подхлъзва и пропада в някакъв песъчлив кратер. Капан на мраволъв!

Това животно, или по-скоро неговата ларва, притежава глава във форма на лопата, която му позволява да копае тези прословути кратери. После се заравя вътре и му остава само да чака посещение.

4000-ен разбира малко късно какво му се е случило. По принцип една мравка е достатъчно лека и може да се спаси. Ала още преди той да започне своето изкачване, две дълги челюсти с щръкнали шипове се показват от дъното на дупката и го поръсват с пясък.

Помощ!

Той забравя за страданията, причинени от натрапниците в неговото тяло и за неутолимия копнеж, породен от досега с нектара от ломекуза. Страх го е, не иска да умре по този начин.

Бори се с всички сили. Ала подобно на паяжината, капанът на мраволъва е направен така, че да използва паниката на жертвата. Колкото повече 4000-ен ръкомаха и се мъчи да се изкачи към върха на кратера, толкова повече склонът се срутва и го повлича към дъното… Откъдето мраволъвът продължава да го замеря със ситен пясък.

103 683-и веднага е разбрал, че ако се наведе да подаде крак, рискува сам да се озове долу. Той се отдалечава, за да потърси някое достатъчно дълго и солидно стъбло.

На старата мравка това време се струва безконечно, тя надава обонятелен вик и още по-буйно рие с крака в почти течния пясък. Това допълнително ускорява свличането. Намира се само на пет глави разстояние от ножиците. Гледани отблизо, те наистина са ужасяващи. Всяка челюст е покрита със стотици остри зъбчета, между които стърчат дълги извити шипове. На края има шило, способно да пробие без много усилие всяка мравешка броня.

103 683-и най-после се появява на ръба на кратера, откъдето подава на приятеля си едно великденче. Бързо! Онзи протяга крака, за да хване стъблото. Само че мраволъвът не иска да се откаже от плячката. Той яростно хвърля пясък по двете мравки. Ала те не виждат и не усещат нищо. Сега мраволъвът ги замеря с едри камъни, които отскачат от хитина със зловещо трополене. Полузатрупаният 4000-ен продължава да пропада.

103 683-и се изгърбва, стиснал между челюстите си стъблото. Напразно очаква дръпване. Тъкмо в момента, когато вече смята да се откаже, вижда как някакъв крак рие пясъка… Спасен! Най-сетне 4000-ен изскача от ямата на смъртта.

Долу хищните щипци щракват от гняв и разочарование. Мраволъвът има нужда от белтъчини, за да се превърне във възрастно животно. Колко ли още време ще трябва да чака, докато друга плячка се хлъзне до него?

4000-ен и 103 683-и се измиват и се отдават на многобройни трофалаксии. Този път менюто не включва нектар от ломекуза.

– Добър ден, Билсем! – Тя му подаде отпуснатата си ръка. – Да, знам, че се чудите защо съм тук. Но понеже този случай се проточи надълго и нашироко и лично префектът държи всичко да приключи благополучно, а той се кани да става министър, реших да се заема лично… Хайде, не се цупете, Билсем, шегувам се. Къде се дяна чувството ви за хумор?

Старият полицай не знаеше какво да отвърне. Това продължаваше вече от петнадесет години. На нея не й минаваха никакви „естествено“. Понечи да я погледне в очите, но те бяха скрити под дълъг кичур коса. Рижа, боядисана. Такава беше модата. В службата казваха, че искала да мине за естествено рижа, за да оправдае острата миризма, която излъчваше тялото и…

Соланж Думенг. След менопаузата си бе започнала съвсем да се вкисва. По принцип би трябвало да взема женски хормони за компенсация, но пък се боеше да не би да напълнее, защото, както е известно, хормоните задържат водата, така че тя стискаше зъби и караше околните да понасят последиците от тази метаморфоза на стареенето.

– Защо дойдохте? Да не би да искате да слезете долу? – запита полицаят.

– Шегувате се, старче! Ще слезете вие. А аз оставам тук, всичко съм предвидила: взела съм си термос е чай и радиотелефон.

– Ами ако възникне някакво затруднение?

– Вие да не сте страхливец, че веднага мислите за най-лошото? Нали ви казах, ще поддържаме връзка по радиото. При най-малката опасност ми съобщете и аз ще взема необходимите мерки. Освен това специално са се погрижили за вас, драги, така че ще слезете с най-новата екипировка за случаи от особено естество. Погледнете: алпинистко въже, пушки. Да не говорим за тези шестима юначаги.

Тя посочи застаналите мирно жандарми. Билсем промърмори:

– Гален слезе с осем пожарникари и това не му помогна кой знае колко…

– Само че те нямаха нито оръжие, нито радиовръзка! Хайде, престанете да се чумерите, Билсем.

Не му се искаше да спори. Играта на власт и заплахите го вбесяваха. Да се бори срещу Соланж означаваше сам да се превърне в Думенг. Тя беше като плевел в градината. Трябва да се опиташ да растеш, без да влизаш в досег с него.

Като човек, изгубил всякакви илюзии, комисарят Билсем навлече спелеоложкото облекло, завърза алпинисткото въже през кръста си и метна през рамо радиотелефона.

– Ако случайно не се върна, искам всичкото ми имущество да отиде за сираците на полицаи.

– Стига глупости, драги ми Билсем. Разбира се, че ще се върнете, и двамата ще отпразнуваме това в ресторант.

– Бих искал да ви кажа нещо. Ако случайно не се върна…

Тя се намръщи.

– Престанете с тези детинщини, Билсем!

– Исках да ви кажа… Всеки от нас рано или късно плаща за лошите си постъпки.

– Що за мистицизъм пък сега! Не, Билсем, лъжете се, никой не плаща за лошите си постъпки! Добрият „дядо Господ“, както вие казвате, може и да съществува, но хич не му пука за нас! Ако не сте се възползвали от възможностите, които ви дава животът, няма да можете да се възползвате и от смъртта!

Тя се изкиска, после се приближи до своя подчинен и почти го докосна. Той спря да диша. Ако ставаше дума за лоши миризми, в мазето щеше да има предостатъчно… – Не бива да бързате да умирате. Първо трябва да разплетете този случай. От смъртта ви няма да има никаква полза.

Досадата караше комисаря да се чувства като дете. Той се превръщаше отново в момченце, на което са отнели лопатката, и тъй като то знае, че никога няма да я получи обратно, опитва да си отмъсти с неловки оскърбления.

– По дяволите, моята смърт ще сложи край на вашето „лично“ разследване. Ще се видят резултатите от това, че „сте се заели лично“, както казахте.

Тя се приближи още повече до него, сякаш искаше да го целуне по устата. Ала вместо това заговори бавно, докато от устата и хвърчаха слюнки:

– Вие май не ме обичате, Билсем? Никой не ме обича, но на мен не ми пука, защото и аз не ви обичам. Нямам никаква нужда да бъда обичана. Всичко, което желая, е да се боят от мен. Впрочем трябва да запомните едно: ако вие пукнете там долу, на мен изобщо няма да ми стане мъчно, просто ще пратя трети екип. Ако наистина искате да ме уязвите, победете и се върнете жив и здрав. Тогава аз ще съм ви длъжница.

Той не отговори. Гледаше белите корени на косата й, сресана по модата, и това го успокояваше.

– Готови сме! – обади се един от жандармите, като вдигна пушката си.

Всички се бяха привързали към въжето.

– 0’кей, да тръгваме.

Те махнаха на тримата полицаи, които оставаха горе, за да поддържат връзката, и се вмъкнаха в мазето.

Соланж Думенг седна до бюрото, върху което бе инсталирала предавателя.

– Всичко хубаво и се връщайте бързо!