Текст книги "Вихър"

8.

Посланикът и воинът лежаха голи и прегърнати в леглото. Голите крайници се бяха увили един около друг и двете тела приличаха на древен китайски възел с еротично съдържание. Слабините на посланика бяха покрити от бельото на воина.

Дори през дебелите изолирани стени на апартамента на посланика се чуваха далечните подвиквания, отбелязващи смяната на вахтата. Някъде в недрата на „Виктори“ се включи помпа и започна да пълни с течност хидропонните резервоари.

Златните къдрици на воина се раздвижиха първи. Дългите мигли се разтвориха. Воинът погледна лицето на спящия посланик. Очите й се плъзнаха надолу към бельото, после светнаха палаво. Малките й зъбки проблеснаха в странна усмивка.

Синд внимателно разплете своята част от възела. Като издърпа прекрасните си крайници от прегръдката на Стен, тя коленичи върху огромното легло на Вечния император. Имаше място за цял взвод любовници в копринените му чаршафи. Но за това, което Синд си беше наумила, голямото игрално поле беше загуба на пространство.

Тя внимателно вдигна бельото. Издължените й пръсти достигнаха целта си. Русата й глава и меките й устни се наведоха надолу.

Стен сънуваше Малък мост. Кръстосваше заснежените полета, които се простираха от гората до къщата му край езерото. По някаква причина носеше патрондаш, стегнат патрондаш. Още по-странното беше, че патрондашът беше пристегнат на голото му тяло. Не беше неприятно или смущаващо. Просто странно.

Внезапно се озова в къщата си, легнал до припукващия огън. Патрондашът беше изчезнал, но той все още беше гол и се случваше нещо невероятно. После осъзна, че спи. И сънува. Е, не всичко беше сън. Не и голата част. Нито прекрасните неща, които се случваха. После огънят припука по-силно.

– Посланик, присъствието ви е необходимо на мостика! – говореше огънят.

– Какво? – промълви Стен.

– Посланик! Чувате ли ме?

– Махни се, огън. Зает съм.

– Посланик Стен, говори адмирал Мейсън. Ако обичате, имаме нужда от вас на мостика.

Хубавото преживяване изведнъж се стопи. Стен отвори очи във внезапен пристъп на кисело настроение. Настроението му стана още по-лошо, когато видя заоблените очертания на Синд и разочарованото й лице. Устните й оформиха думата:

– Съжалявам.

Стен докосна ключа за комуникационната уредба, вграден в една стойка до леглото.

– Добре, Мейсън – каза той, като се постара да не му проличи, че му иде да вие, но без особен резултат. – Идвам веднага.

Синд започна да се смее. Гримасата на Стен стана още по-крива. Проклетият Мейсън.

– Дай ми заповед – предложи Синд – и ще изпратя отряд да го разстреля.

Стен най-накрая видя и смешната страна и се присъедини към смеха й.

– Ще мога ли да го подложа на мъчения преди това? – попита той. – Знам точно откъде искам да започна.

Сетне се измъкна от леглото и започна да се облича.

– Не съм дежурна още два часа – уведоми го Синд, – така че ако се върнеш, преди да си взема душ…

Тя остави изречението недовършено.

– Ще побързам – обеща Стен.

Два часа по-късно той погледна часовника си, замисли се с копнеж за Синд и заговори на Мейсън.

– Може би сами заглушаваме сензорите си – предположи Стен с назидателен тон. – „Виктори“ е сравнително нов. Не са правени сериозни проверки на двигателите. Да не би да се дължи на течове?

Лицето на Мейсън почервеня. Той лично беше инспектирал сканирането на всяка връзка. Нямаше начин да позволи някаква грешка да го посрами пред този кучи син. По-скоро би ял дракх вместо храна.

– Случи ми се нещо подобно на първия ми тактически кораб – излъга Стен умело, като отлично съзнаваше какво си мисли Мейсън. Не се опитваше да го дразни. В крайна сметка, Мейсън командваше. Стен просто искаше проблемът да се разреши. – Беше чисто нов и почти неизползван, когато господин Килгър и аз го получихме.

Стен посочи към своя приятел, който явно споделяше своите технически познания със свързочния офицер на Мейсън. И двамата обсъждаха нещо разгорещено и ръкомахаха над главния панел. Разменените думи нажежиха атмосферата.

– Проектантът не беше пресметнал влиянието, което неразработените двигатели оказваха върху излъчванията – продължи Стен. – Имаше ужасни смущения в излъчването. Както и в приемането.

Белегът на Мейсън възвърна нормалния си цвят.

– Добра идея. Ще я проверя.

Той даде заповед на главния си инженер, като първо се наруга, че не се е сетил сам за това. Няколко минути по-късно дойде известие за резултата.

– Не помогна – докладва Мейсън. Беше твърде голям професионалист, за да злорадства. И адмиралът искаше проблемът да се разреши. – Беше прав за изтичането. Но то е малко, не е достатъчно, за да има подобен ефект.

Стен кимна. Просто се беше надявал, че ще напипа проблема. Погледна към Килгър и свързочния офицер, искаше му се да ги попита как се справят. Но запази мълчание. Не беше негова работа.

– Какво ще докладвате? – чу Мейсън да пита свързочния си офицер.

Офицерът и Килгър се спогледаха.

– По-добре той да ви каже, сър – отвърна офицерът.

– Чудех се дали е заглушаване, сър – намеси се Килгър. – Но то би попречило само на предаването, а не на приемането.

– Като се изключи отклонило се радиоехо, сър – каза свързочният офицер на Мейсън, – нито едно същество не излъчва на цялата планета. Джохи е смълчана, сър. Няма дори новини на живо. А знаете ли колко широкообхватни са те? Опитах всякакви трансмисии, за да събудя някого, сър. Господин Килгър също даде някои идеи. Два пъти идентифицирах „Виктори“. Дори посочих, че личният посланик на негово величество е на борда – той дари Стен с разтревожен поглед. – И въпреки това няма отговор.

– Нещо от другите светове в системата? – попита Мейсън.

– Нищичко, сър. Безмълвни са като Джохи. Но странното е, че… – Гласът му заглъхна.

– Да? Говори, човече!

Свързочният офицер погледна към Килгър и облиза устните си. Килгър му кимна окуражително.

– Наистина е зловещо, ако не възразявате, сър. Няма излъчвания, както казах. Но всеки скенер, който притежаваме, показва проблясък на живот. Сякаш всички на Джохи са се включили по едно и също време. Слушат. Но не отговарят.

– Тишината има някакво ехо, сър – допълни Алекс. – Нещо като призрака, който баба ми призоваваше, за да плаши дечурлигата.

Мейсън хвърли на Килгър убийствен поглед, после се обърна към своя офицер.

– Продължавай да излъчваш – заповяда той.

– Слушам, сър.

Свързочният офицер включи микрофона.

– Тук е корабът на негово императорско величество „Виктори“. Всички приемателни станции да отговорят незабавно.

Изключи. Изчака. Опита отново.

– Тук е корабът на негово императорско…

Мейсън даде знак на Стен и двамата се отдалечиха към по-уединена част на мостика.

– Не разбирам какво става – сподели Мейсън. – Бомбардирал съм половин планета и дори от пушещите руини някое бедно копеле успяваше да предава. Разпокъсани предавания, наистина. Но никога тишина, никога.

– Има само един начин да си отговорим на въпроса – каза Стен.

– Искаш да кажеш, да кацнем въпреки всичко?

– Точно това си мислех.

– Но Императорът искаше голямо представление. Почетна стража. Аз да съм в бяла парадна униформа. Ти във фрак и целият оркестър да свири за възхитените тълпи, когато ти и Каканът се поздравите един друг.

– Ще уредя нещо от този порядък по-късно – каза Стен. – Императорът се тревожи за това място. По-добре да забравим за представлението и да разберем какво става.

Той поклати глава, за да подсили казаното.

– Не мога да си представя какво би казал, ако се върна и докладвам: „Съжалявам, сир. Мисията се отмени. Изглежда, населението на Джохи страда от чума, или нещо подобно.“

– Ще се приземя – съгласи се Мейсън. – Но ще съм в пълна бойна готовност. И готов за действие.

– Оставям се в способните ви ръце, адмирале – заяви Стен.

Мейсън изсумтя и се обърна към комуникационния център. Стен тихомълком напусна мостика.

– Ама че призрак, Килгър – промърмори Стен. Изтри потта от веждата си и вдигна яката, за да защити врата си от жестокото джохианско слънце.

– Може би мъничкият призрак носи бомби със себе си – предположи Алекс.

Стен огледа още веднъж космодрума Рурик. Освен неговите хора, наблизо нямаше никого. Нито едно живо същество във всеки случай. За миг му се стори, че видя обгорял крайник сред отломките край големия бомбен кратер. А може и да беше оптическа илюзия, породена от жегата и убийствената за белите дробове влажност.

Имаше подобни кратери из целия космодрум, както и овъглени останки, вероятно на няколко паркирани тактически кораба и много бойни коли.

Въздухът се раздра от внезапен рев и надолу се спусна малка вихрушка, като загребваше парчета от отломките, докато се плъзгаше по земята. Със странното поведение на циклоните, големи и малки, тя мина покрай ръба на огромния кратер в центъра на полето. Друга дупка от бомба. Проклета огромна бомба. Дупката беше на мястото, където някога се беше издигала контролната кула.

Торнадото се издигна и изчезна.

– Сега знаем защо никой не ни се обади – отбеляза Стен. – Всички са твърде уплашени. Не искат да бъдат забелязани.

– Но пък всички слушат – вметна Алекс.

Стен кимна.

– Чакат да разберат кой ще победи.

Нажежена светкавица разцепи небесклона. После отекна оглушителен гръм.

Гурките вдигнаха миниуилигъните си. Нещо – или някой – идваше. Стен успя да различи дребна фигура, която си проправяше път покрай руините на контролната кула. Синд и нейните съгледвачи? Не. Те бяха докладвали от друга посока.

– И все пак идва един от тях – каза Алекс.

– Може би диригентът на оркестъра.

Постепенно малката фигура стана по-голяма. Стен успя да различи нисък, широкоплещест човек, който се потеше обилно в жегата. Като подръпваше тромаво подгизналите си дрехи, мъжът вървеше бавно напред. С лявата си ръка уморено размахваше импровизирано бяло знаме.

– Пуснете го да мине – нареди Стен на гурките.

Те разтвориха редиците си и мъжът докуцука облекчено до Стен. Свали античните си очила. Избърса ги със знамето. После ги сложи обратно. Погледна към Стен със странно уголемените си кафяви очи.

– Надявам се вие да сте посланик Стен – каза той. – И ако наистина сте, дълбоко съжалявам за нескопосания прием.

Той погледна към бомбените кратери.

– Ау. Явно наистина са го направили.

После се обърна към Стен.

– Вие сте посланикът, нали?

– Аз съм – потвърди Стен.

– О! Простете ми. Жегата обърка бедната ми торкска глава. Аз съм Мениндер. Може би единственият човек, с когото можете да говорите за моите хора.

Той избърса потната си ръка в дрехата и със смутена гримаса я протегна напред.

Стен я стисна. После посочи към разрушените здания.

– Какво е станало?

Мениндер въздъхна.

– Неприятно ми е аз да ви съобщя новината, но Каканът е мъртъв.

Стен трябваше бързо да бръкне в торбата с дипломатически номера, за да обърне зяпването в професионално удивление.

– Какво е станало, по дяволите? – попита Килгър. – И кой уби стария…

– Естествена смърт – увери ги Мениндер. Бързо разкопча яката си. – Аз самият бях там. Видях всичко. Беше ужасно преживяване. Тъкмо се канехме да седнем да… вечеряме, когато Каканът се свлече на масата. Мъртъв. Просто така.

Той щракна с пръсти.

– Имаше ли аутопсия? – полита Стен невъзмутимо.

– Божичко, имаше ли аутопсия?… – замига Мениндер. – Никой не искаше… Искам да кажа, предвид обстоятелствата, сметнахме, че е разумно… Два екипа работиха върху него. И наистина направихме щателен анализ на докладите. Просто за да сме напълно уверени.

Той отново закопча яката.

– Наистина се оказа естествена смърт.

– Кога е погребението? – попита Стен. Смъртта на Какана беше провалила целия замисъл. Императорът нямаше да е доволен.

– Трудно е да се каже. Виждате ли, всички се съгласихме да стигнем до единодушие след последния доклад на главния патолог. Съгласието ни обаче донякъде се разпадна, преди да успеем да поговорим за погребението. – Мениндер посочи бомбените кратери. – Ако разбирате какво искам да кажа.

Стен схвана.

– Не бих искал да обвинявам никого – продължи Мениндер, – но джохианците започнаха всичко. Скараха се помежду си кой да бъде новият Какан. Никой не потърси нашето мнение. Макар да им заявих ясно преди стрелбата, че имам свои виждания по въпроса.

– Естествено – каза Стен.

– Както и да е, когато джохианците изчерпаха обидите си, започнаха да се бият. Всички се спотаихме. После отклонила се бомба падна в средата на торкски квартал. Беше… доста неприятно. Родният ми свят сметна, че е най-добре да изпрати милиция.

– О? – възкликна Стен.

– Само за да защити моите хора. Не за да влиза в конфликт с джохианците.

– И как се развиха нещата?

– Не особено добре – въздъхна Мениндер. – Аз и не смятах, че е възможно. Станаха някои… хм… остри размени, така да се каже.

Стен схвана отлично.

– Разбира се, след като нашата милиция се появи, е, богазите и суздалите решиха, че и те се нуждаят от допълнителна защита.

– Досетих се – оповести Стен. Нещата ставаха от лоши по-лоши.

– Е, значи ви е ясно. Сега имам една наистина лоша новина за вас – каза Мениндер, като погледна часовника си и се огледа нервно към космодрума.

– О, значи дотук бяха добри новини, тъй ли? – изръмжа Килгър, на когото това му харесваше дори по-малко, отколкото на Стен, ако подобно нещо изобщо бе възможно.

– Вижте, всички се бяха залепили за извънредните честоти, като се молеха кавалерията да дойде. Всички чухме излъчванията ви. Хората вероятно са пренатоварили фиша на Джейн, за да проверят „Виктори“ – той посочи издължения корпус на императорския кораб. – Лично аз вече знаех. Гордея се, че съм в час с новостите. Но почти не бях чувал за вас преди.

И кимна към Стен.

Стен изруга тихо, като се сети как свързочният офицер твърдеше, че е опитал всичко.

– Значи… аз съм кавалерията – каза Стен.

– Схванахте, посланик – потвърди Мениндер. – Проверих в имперския „Кой кой е“. Доста внушителна биография. Военен герой. Герой дипломат. Дясната ръка на Вечния император. Поне така звучи на Джохи.

Стен можеше да си представи. Но това не беше добре. Определено не беше планирал така този гаден ден.

– Всички идват насам – продължи Мениндер. – Бързах като хала, за да ги изпреваря. А те ще искат ухото ви. Ще се изкормят един друг, докато го откъснат от трупа ви, ако трябва.

Мениндер направи кратка пауза, преди да продължи.

– Виждате ли, който ви хване, ще стане главатар на глутница. – Той потрепери. – Трябва да внимавам. Някои от най-добрите ми приятели са суздали.

– Предполагам, че имате някакъв план – каза Стен. – Иначе нямаше да сте тук.

– Определено имам – потвърди Мениндер. – Макар че може би ще ми е трудно да ви убедя в добрите си намерения.

– Аха. Разбирам – отвърна Стен. – Смятахте, че можем да проведем спокоен разговор в някой безопасен торкски квартал. Прав ли съм?

Мениндер се усмихна.

– Какво толкова? Струваше си да се опита. Ако не сте съгласен, може би е най-добре да се махате оттук. Бързо.

Стен не обърна внимание на предупреждението. Мислеше. После му просветна.

– Колко далече е посолството?

Неутрална територия. Никой нямаше да посмее да стреля по имперското посолство или дори в близост до него.

– В другата част на града е – обясни Мениндер. – Няма да успеете.

Чу се тракане и тежко стържене на вериги. Стен подскочи и видя бронирана наземна машина да си пробива път сред отломките. Малък флаг се вееше от тръбата до картечниците на танка. Нямаше нужда да пита. Беше джохиански.

Чу се вик от другата страна на полето. Стен се обърна и видя Синд да тича устремно, следвана от съгледвачите Бор. Тя крещеше някакво предупреждение и сочеше към ниска сграда зад гърба си.

Облак прах от мазилка внезапно изригна от сградата. Цялата предна част се срина. Още едни вериги изникнаха под дъжда от метал и тухли. Втората машина също беше бронирана. Имаше картечници и също носеше флаг – и този беше джохиански.

Синд стигна до Стен.

– И това не е всичко – посочи тя към танка. – Има още такива. И войници. А и както изглежда, голяма тълпа идва насам.

Главното оръдие на танка внезапно се обърна. Двете машини бяха установили контакт. Едновременно откриха огън, изхвърляйки във въздуха уранови бронебойни снаряди.

Гласът на адмирал Мейсън се разнесе от външните високоговорители на „Виктори“:

– Предлагам да си тръгваме, адмирале – заяви той.

Стен се съгласи. Обърна се към Мениндер.

– Най-добре е да се скриеш някъде – каза му той. – Късмет.

– Ще ни трябва доста повече от късмет – смънка Мениндер и изчезна да търси прикритие. Стен и другите се затичаха към кораба и се изкачиха по рампата.

Зад тях избухна първо единият танк, а после и другият. Един снаряд се блъсна в кораба. Появиха се още танкове. Оръдията им бълваха огън.

Притиснат от нарастващото ускорение при излитането на кораба, Стен наблюдаваше как бойното поле се смалява на главния екран на мостика.

Интересно посрещане, помисли си. Сега как, по дяволите, щеше да оправи тази каша?

Стен последва Мейсън в адмиралската каюта, като се чудеше какво да предприеме. Докато обсъждаха различни възможности – някои от които варираха от негодни до откровено глупави, – докладите продължаваха да ги засипват. Джохи вече не мълчеше.

Очите на Стен се плъзнаха по извлеченията от предаванията, които свързочният офицер му беше дал.

– Побъркали са се – обобщи той. – Всеки нарича останалите с какви ли не вулгарни имена. Предизвикват се да излязат и да се бият достойно.

Той продължи да чете, после подсвирна и вдигна поглед.

– Което и правят.

– Джохианската милиция е заклещила някакви торки в сграда. Те отказали да излязат и да бъдат заклани. Накрая джохианците я подпалили.

– Чудесно – възкликна Мейсън. – Освен всичко, имаме толкова много бунтове, че алгоритмичният компютър изгърмя, докато се опитваше да направи прогноза колко бързо може да се разпространи метежът.

Той изсумтя.

– Толкова за дипломацията. Доказва собствената ми теория за поведението на средностатистическия гражданин. Единственото, от което разбират, е куршум в мозъка.

– Не смятам, че това ще помогне тук – възрази Стен сухо. – Императорът иска сърцата и умовете им. Скалповете им няма да му послужат за нищо.

– И все пак – не се съгласи Мейсън.

– Знам – каза Стен. – С тези приятелчета е наистина изкусително. За съжаление, това, което се случва сега, е предизвикано от идването ни.

– Няма да поема вината за това – извика Мейсън разгорещено.

Стен въздъхна.

– Никой не иска това от вас, адмирале. Аз съм този, когото Императорът ще държи отговорен. Макар че, ако нещата се влошат, може да не се задоволи само с мен.

Мейсън отвори уста, за да протестира. Стен вдигна ръка и го накара да замълчи. Осени го внезапна мисъл.

– Баща ми ми е разказвал за един звяр – поде той. – Мисля, че го наричали муле. Бил е борец. Упорит и зъл борец. Казваше, че единственият начин да му привлечеш вниманието бил, като го удариш първо с дъска.

– Вече предложих нещо сходно – каза Мейсън.

– Да, знам, но за тези същества удар по главата може да се окаже твърде завоалиран… Добре, ами ако опитаме така…

Мейсън се приведе, докато Стен очертаваше плана си.

Джохианската тълпа се приближаваше към барикадата на богазите, като мяташе камъни, отломки и обиди към малката група от защитници на квартала. Магазините от двете страни на широката главна улица на Рурик бяха с напълно строшени витрини. Много от тях бяха обхванати от пламъци.

Над тях небето беше потъмняло от буреносните облаци. Те се движеха тежко и се блъскаха едни в други, и сини светкавици проблясваха между тях.

Висок джохианец се покатери по купчината от мебели и парчета дърво, които образуваха барикадата. Той метна граната, обърна се и побягна към безопасно място.

Огнестрелен откос го застигна. В същия миг гранатата избухна. Експлозията разкъса няколко от богазите. Чуха се викове, изпълнени с гняв и болка.

Голяма женска богази скокна през дупката, направена от гранатата. Шиповете се подадоха от предната част на ръката й, докато хващаше двама джохианци. Удари с човката си веднъж. После отново. Черепите изпукаха като черупки на яйца.

Тя пусна труповете на земята и се обърна в търсене на друга жертва. Тежка метална тръба я уцели в гърлото. Женската богази се свлече до двата трупа.

Още богази излизаха навън. След миг отводнителните канали на главната улица щяха да се напълнят с кръв.

Някъде отгоре долетя внезапен пронизителен рев. Силен вятър профуча през улицата, като засипа всички с прах и малки отломки. Тълпата спря насред устрема си и се вгледа нагоре.

Блестящият бял корпус на „Виктори“ се спусна по булеварда към тях. Не високо в небето, а малко под покрива на високите сгради около улицата, огромно туловище, което не беше създадено, за да влиза в сърцето на града.

Близо до барикадите ревът се усили и бойният кораб закръжи във въздуха с маклийновите си двигатели, достатъчно близо до тълпата, за да могат всички да видят имперските емблеми отстрани.

Това беше императорското присъствие – железен юмрук и застрашителен повелител в едно.

– Господи, виж това – прошепна един от джохианците.

– Може би сега справедливост получим – каза една от богазите.

– Почакай! Какво прави той? – извика още един изпълнен с благоговение джохианец, докато разсеяно държеше ръкава на една от богазите.

„Виктори“ се спусна още по-ниско, докато не застана на двадесет метра над главите им. Тълпата се сви под тъмния облак на туловището му. Двигателите се запалиха, после корабът започна да се движи напред и надолу по широката улица.

Двете страни в конфликта зяпнаха след него. После се спогледаха. Подръчните оръжия издрънчаха на земята, хвърлени от ръцете и стискащите крайници.

Над тях мрачното небе внезапно се беше превърнало в яркосин лазур. Слънцето окъпа перестите облаци в хиляди цветове. Въздухът беше свеж и пропит с аромата на пролетта.

– Спасени сме – оповести един джохианец.

– Знаех си, че Императорът няма да ни изостави – каза друг.

Някой извика от покривите:

– Корабът се насочва към имперското посолство.

Магията се разтури и тълпата, като се смееше и подвикваше от радост, се устреми след кораба.

„Виктори“ се носеше бавно над паважа. Зад него улицата внезапно се запълни с море от същества. Богази и джохианци, суздали и торки, всички се бяха смесили, шегуваха се и се поздравяваха едни други.

Хиляди други същества се показваха от прозорците на високите сгради и приветстваха „Виктори“ във величествения му полет.

Навсякъде из Джохи – всъщност навсякъде из купа – съществата прекъсваха заниманията си и се устремяваха да видят пратеника на Императора.

По времето, когато корабът достигна имперското посолство, имаше буквално милиони създания, заобикалящи обширните му, затворени с порти земи. А имаше още милиарди, които гледаха предаваното от новинарските екипи.

Всички конфликти бяха преустановени.

Вътре във „Виктори“ Стен приглади дрехите си. Синд прокара пръсти през косата му, като намести няколко кичура.

Алекс погледна към екрана и видя огромната тълпа, която ги очакваше вън.

– Ти си скапан вълшебен свирач, млади Стен – каза той.

– Не го казвай – помоли го Стен. – На него са му платили в плъхове. Или в домашни маймуни, и не знам кое е по-лошото.

Член на екипажа даде необходимите команди. Вратата на кораба се разтвори. Стен усети полъха на свежия въздух по лицето си. Чу изтракването на рампата, спуснала се до земята.

– Добре – заяви той. – Сега нека копелетата да дойдат.

И пристъпи навън сред буря от овации.