Текст книги "Вихър"

35.

Венло не виждаше големи пречки за изпълнението на плана на Императора – поне що се отнасяше до убийството на Искра и на всеки друг джохиански политик, който би влязъл в капана.

Не му харесваше особено идеята да убие Стен, за да покрие конспирацията. Не защото хранеше някакви приятелски чувства към него, Стен и Махони в крайна сметка го бяха проследили до тайното му убежище и го бяха накарали да мине през опустошителната процедура на мозъчното сканиране – но той смяташе, че Императорът планира драма, след която нямаше да бъде последван от никого.

Венло не мислеше, че някой извън Алтайският куп ще се развълнува от факта, че поредният мръсен диктатор е бил убит. Най-вероятно биха били доволни от този факт, дори и да подозираха, че Вечният император е наредил убийството.

Но той беше получил своите заповеди.

Така че Стен щеше да умре.

Това можеше да стане, колкото повече обмисляше нещата, изгодно за самия Венло. Стен беше твърде плъзгав, твърде добър в двойните и тройните игри на разузнавателните служби. Ако той беше мъртъв, това щеше да направи изтеглянето на Венло по-малко рисковано.

Венло все още беше ядосан от заповедта на Императора, че той самият трябва да участва лично в убийството. Глупаво. И показваше леко недоверие. Но той сви рамене и забрави за това. Вечният император не беше първият, който искаше абсурдни неща – но определено беше най-големият клиент, за когото Венло беше работил, и трябваше да остане доволен.

И тъй, Императорът искаше от него да се върне в дните от младостта си и да докаже още веднъж, че може да убива лично. Така да бъде. Венло добави още един И-час към нормалните си физически тренировки, докато обмисляше къде да застане във въпросния ден.

Беше прекалено умен, за да пренебрегне императорската заповед. Най-вероятно споменатите от Императора „други агенти“ в Алтайския куп не съществуваха. Но защо да рискува?

Един или десет трупа повече, за Венло нямаше значение. След известно обмисляне той намери тайната вратичка. Беше просто изтегляне и изчезване, което значеше, че би трябвало да проработи. Бръсначът на Окам важеше и за мокрите поръчки.

След като напуснеше мястото на касапницата, Венло трябваше само да излети от Джохи и да напусне купа. Чудесно. Имаше частна яхта, скрита извън Рурик две седмици след пристигането му с доктор Искра.

Венло, както някой беше казал на времето, не използваше дори тоалетната, без да се увери, че има друг изход – дори това да значеше да скочи в дракха долу, Венло беше приел твърдението като комплимент.

След като беше открил изхода, Венло реши и какво оръжие ще използва. Би предпочел направено в Империята оръжие заради качествата му, но тъй като планираше да го остави на място, реши, че е по-добре да се придържа към местното производство. Тъй като се гордееше с вкуса си, той предпочете дори оръжието на убийството да е необикновено. Откри идеалното средство: остаряла ловна пушка, която беше правена по поръчка преди цял век, за да убива вид диви животни, който беше изчезнал. Беше намерил калъп за куршуми, беше излял нови, след което беше заредил ръчно метателен експлозив в гилзите на оръжието.

А сега за убиеца.

Убийците, тъй като Императорът искаше най-големия взрив за парите си. Това също беше просто.

Започна с частите на доктор Искра със специално предназначение. Всеки диктатор, обществен или корпоративен, за когото Венло някога беше работил или за когото беше слушал, поддържаше частна армия от биячи със собствени означения – от Фида’ис и Айнзацгрупен до „Богомолка“ и новосформираната Вътрешна сигурност.

Венло не ги ценеше особено. Открито ги наричаше „бради“ или „брадатаи“ и отказваше да обясни защо. Всъщност Венло правеше скрита алюзия с една от най-некомпетентните организации на убийци на всички времена, съществувала много отдавна на древната Земя.

Първата и – както Искра мислеше – най-добрата клетка от тези части със специално предназначение, съставена от дълбоко законспириран екип, беше изчезнала от уж сигурната си къща извън Рурик. Нямаше никакви слухове, нито някоя от другите частни ударни групи на Джохи беше поела отговорност за случая. Венло се беше зачудил, тъй като тази клетка имаше задача да тормози имперския гвардейски батальон и почти сигурно беше отговорна за взрива при казармите, дали Стен не си е доставил малко лично удоволствие, като ги е премахнал.

При всички случаи ефектът беше мигновен – и смразяващ. Няколко подразделения от частите със специално предназначение поискаха преназначение на други светове, уж за да изпълнят дълга си срещу богазите, суздалите и торките. Други клетки прекратиха активността си. Всичко приключи, когато съществата, все още верни на Искра, ги откриха и се погрижиха за предателите.

Във всеки случай частите със специално предназначение бяха, поне според Венло, смехотворни формирования. Но това не значеше, че той не може да ги използва. Беше разпитал техния шеф на разузнаването кои същества, с които специалните части не бяха успели все още да се справят, сега служеха в джохианската армия, смятаха се за потенциални предатели и бяха способни да организират въоръжена съпротива.

Това му помогна да състави един списък.

Получи втори списък от армейската антиподривна служба. Списък, който беше не по-малко истеричен.

Всяко име, което фигурираше и в двата списъка, беше добавено от Венло към възможните кандидати. Не можеше да повярва колко голям стана този кратък списък – по дяволите, Искра не беше добър дори в прочистването.

Което му даде насока за последните щрихи – да издири всеки, който беше приятел или беше служил в една част със съществата, прочистени от Искра при пристигането му на Джохи, същества, за които Искра все още се кълнеше, че са затворени в крепостта Гачин. Венло не се подлъгваше, но не си беше направил труда да разбере къде Искра беше скрил телата, понеже смяташе, че са останали следи.

Беше особено доволен от последния списък. Още по-доволен остана, когато откри, че някои от тези същества, всяко от които имаше причини да ненавижда Искра, се бяха записали в определени части.

Венло се зарадва дотолкова, че си позволи чаша хубаво вино същата вечер. Единственото по-съвършено нещо от създаването на фалшив заговор беше използването на истински такъв за собствени цели. После изпрати двама от най-доверените си помощници, за да разберат кой ръководи този зараждащ се заговор.

Бяха четирима млади офицери. Никой от тях нямаше особена идея как ще се развие заговорът им – но щеше да влезе в ход, и то скоро, за да унищожи Искра. Не бяха особено умни, нито макиавелисти. Ако Венло не ги беше намерил, вероятно щяха да бъдат открити и елиминирани от антиподривната служба или екипите на специалните части.

Тридесет от тях можеше да привлече, реши накрая. Много добре. Техниката за убийство, която щеше да използва през този ден, носеше в ума на Венло името „Алената група“. Той иззе досиетата им от контраразузнавателния отдел, като се позова на неподлежащата на въпроси власт на Искра. После ги изгори. Сега му бяха задължени. Беше спасил живота им. Най-малкото, което можеха да направят, беше да се пожертват, но този път, за да изпълнят мечтите си, вместо да завършат като безполезна пепел на Стената на смъртта.

Двамата му помощници се свързаха с четиримата офицери, без да казват, че тайният съветник на Искра иска да пререже гърлото на шефа си. Венло се оказа прав – те бяха повече от готови да се пожертват.

Вече имаше половината си играчи. Сега му трябваше другата половина – жертвите.

И театър.

Това също беше просто.

– Не разбирам – каза доктор Искра, след като прегледа меморандума на Венло – каква е целта на този фарс. Какво бих спечелил аз, или казано другояче, правителството на Алтайския куп?

– Солидарност – отвърна Венло.

– По какъв начин?

– Първо, селяните обичат да гледат глупави представления, както казвате в есето си „Нуждата революцията да разбере душите на хората“.

– Правилно.

– Второ, носят се слухове за определени събития на други светове, в които са взели участие военните и отрядите със специално предназначение.

– Разпространението на клевети трябва да се накаже.

– И това се прави – заяви Венло. – Вашите части със специално предназначение са особено ефективни в това направление. Но сега имаме възможността да представим положителен образ. Как би могъл някой, след като види благородните джохиански воини на парад, да продължи да смята, че те са виновни за това, за което намекват слуховете?

– Аха.

– Освен това подобен парад е чудесна възможност за вас да покажете, че правителството ви е силно подкрепяно от всички, включително от торките, когато зрителите видят водача на торките върху парадната платформа.

– Мениндер няма да дойде.

– Напротив възрази Венло. – Защото алтернативите, които ще му бъдат представени, няма да бъдат приятни.

Искра се замисли.

– Да, да, Венло. Сега разбирам какво имаш предвид. А и мина твърде много време, откакто съм се показвал пред хората. Както отбелязах в част от анализа ми на Ка… на тази забравена чудовищна тирания, той е посял семената на падението си по много начини, не на последно място сред които е криенето в този дворец. Беше във втория том.

– Съжалявам – каза Венло. – Бях твърде зает, за да чета в свободното си време. Още нещо – продължи той. – Имперският посланик трябва да бъде поканен.

– Стен? Аз поисках освобождаването му от длъжност – изтъкна Искра. – Още една необходимост, която не бе взета под внимание от онзи мъж на Първичен свят. Защо да бъде поканен? И защо би присъствал?

Венло не зяпна от изненада, но му се искаше. Искра, въпреки хилядите му статии и речи за управлението, не разбираше нищичко от него.

– Трябва да бъде поканен, защото това ще покаже на населението, че сте подкрепени от най-високо място. И че тревогите им за недостиг на АМ2 са неоснователни. А Стен ще присъства поради една проста причина: той е професионалист.

Стен се загледа през прозореца, докато слушаше как Килгър пресява идващите съобщения зад него. Времето продължаваше да следва очакванията на Стен, като се сменяше от влажно, мрачно и потискащо на влажно, мрачно и дъждовно, облаците идваха толкова бързо, че никой не знаеше как да се облече, когато излиза навън.

– Скапан подлец. Не знаех, че мръсникът има достатъчно мозък да ме проследи. Ще подсвирне „Бони Белс“ на своя гроб, ако някога получи пари от лорд Килгър. Дава ми поличка, която е с древния десен на овцекрадеца Кембъл, и твърди, че не може да я отличи от карето на рода Килгър. Ха. Сега какво имаме тук? Хм… Хм…

Смях.

– Ха, шефе, това е интересно.

Стен се обърна:

– Какво имаш, друже?

– Спомняш ли си малкия Пит Лейк? Метеорологът от флота, който бяхме зачислили в „Богомолка“ на времето?

– Забравил съм.

– Беше по времето, когато трябваше да взривим язовирите на онази планета, със съществата, които изглеждаха като невестулки и миришеха като тях? Трябваше да го сторим при започването на дъждовния период, за да не нанесем максимални щети, но все пак достатъчни, та да разклатим правителството и да изпратят имперски умиротворители?

– О, да. Почакай. Метеорологът? Човек. Човекът, когото наричахме господин Гущер?

– Да, това е момъкът.

– Как, по дяволите, е останал извън затвора? Или се е изплъзнал от военния съд?

– Нямам идея. Може би сме сбъркали и момите и техните любовници са харесали действията му, и просто са крещели без дрехи. Не зная. Както и да е. Получавам писма от него понякога. Справя се добре. Има конюшни на Земята, с истински земни коне за богати момиченца. Бях го питал защо времето на Рурик е толкова сбъркано. Казва ми, че всяка голяма планета, която се върти бързо, има хубави морета, малка земна маса, високи планини и много луни, най-вероятно ще е доста неприятна.

– Разбира се – каза Стен, който не мислеше особено за времето, освен когато гледаше през прозореца. То беше просто още една част от дупката, която представляваше Рурик.

– Отправи ни малко предупреждение. За циклоните. Но при всички случаи трябва да го приемем със зрънце съмнение. Ето. Погледни сам.

Алекс подаде дългото, написано на ръка писмо на Стен. Стен го прегледа, докато не стигна частта, за която говореше Алекс, после зачете забързано – той си спомняше господин Гущер и искаше да махне писмото от ръцете си и да ги измие в банята колкото се можеше по-скоро.

„… затова и ще бъде неприятно на Джохи – ужасно студено през зимата, невероятно горещо през лятото, и, о, да – възможно е да е кое да е от двете извън сезона.

Пада ти се, проклетнико, задето си останал с униформения дракх.

Едно нещо, за което бих искал да внимаваш – и не е зле да бутнеш онзи проклетник Стен пред някое от тях заради мен, – са торнадата. Торнадата са силни кръгови ветрове, които ще те издърпат от гащите ти, ако не си под земята или встрани от тях.

Не ги подценявай – вихрушките стигат до 400–800 километра в час ротационна скорост на вятъра във вихъра, и се движат някъде със сто и дванайсет километра в час. Някъде около тези стойности измервателните инструменти се трошат, така че не смятай скоростите за максимални. Не можеш да избягаш, затова е най-добре да се скриеш.

Имам цяла камара със статистики в документите си, които мога да ти изпратя, ако си твърде любопитен какво може да направи едно торнадо – да убие хиляда души за четиридесет минути, да прекара сламка през наковалня, да захвърли четири тактически кораба, всеки тежащ по няколко килотона, на половин километър разстояние, без да споменаваме екипажите, и тъй нататък.

Най-добрият пример, за който се сещам, е Алтаир III и глупаците там, които са били достатъчно безмозъчни да построят столицата си в пояс на торнада (звучи доста като този Рурик) – и да, торнадата се държат по определен начин. Както и да е, през летен следобед градът с приблизително население от пет милиона е ударен от седемдесет и две торнада за един ден. Загинала е една пета от населението – предполагам, че не са строили укрития срещу бури.

И само за да ти покажа колко съм добър, ще ти кажа за какво да гледаш, преди фунията да те засмуче в орбита.

Първо, има пренасящи течения, които преодоляват обичайните инверсионни слоеве. Въздухът се издига на около десет хиляди метра височина и всяка въздушна струя, която стигне до горе, може да го приведе в движение. Това ще повдигне въздуха от цялата област и ще дестабилизира инверсионните слоеве.

Въздухът от струята е като гигантска тръба, която се върти на височина, и когато върховете на перестите облаци срещнат тази тръба, тя се огъва в средата от изкачващия се въздух, благодарение на ротационния вятър, който се ускорява с тежестта.

Докато тръбата става по-вертикална, ветровете се увеличават с височината, но най-важното, започват да се извиват от югозапад… точно тогава получавате гигантска въртяща се тръба, вписана в огромна буря-майка…

… Ако имате нещо толкова примитивно като радарна станция наоколо, можете да видите тази тръба, която ще изглежда като протегната котешка лапа. Понякога я наричат числото шест или отражение на кука.

Това е облачната стена… мисли за нея като за хоризонтално торнадо, обикновено е черно, но понякога дори зелено… Облачната стена се накланя. На повърхността на земята със сигурност ви очаква адска буря, така че няма как да не се изнервите.

Но трябва да сте и малко уплашени.“

Стен продължи нататък.

„… градушка… Низходящите ветрове преди възходящите… надвиснал облак… внезапно облаците около фунията се откъсват от облачната стена и се завъртат около мезоциклона – най-южната тръба – не си спомням колко точно тръби има.

Но само пълен безумец би останал да ги брои, защото точно сега основният вихър ще унищожи цялата ти седмица…“

Писмото продължаваше с неразбираем низ от уравнения – очевидно господин Гущер се беше уморил да описва по спомени и беше проверил.

Стен върна писмото обратно.

– Благодаря ви, господин Килгър, за това, че ми посочихте още едно нещо на този проклет свят, което ще се опита да ни убие.

– Няма проблем, Стен.

Един екран иззвъня и Алекс погледна изписващите се букви.

– Виж, това е по-добро от вихрушката на Гущера. Доктор Искра ще прави парад. На войските си. И би оценил присъствието на посланик Стен на платформата. Намерението е очевидно. Да те отегчи до смърт със своите ботушки, които потропват нагоре-надолу…

Алекс завъртя екрана към Стен. Никой освен цирк не прави подобен парад просто така. Защо? Замисли се. За да повдигне духа на цивилните най-вече. Второ, за да даде шанс на Искра да се покаже благороден – всички диктатори обичаха това.

Не беше достатъчно.

Някой почука на вратата. Една от секретарките влезе и подаде на Килгър плик. Алекс го отвори.

– Да, ето и потвърждението за шествието. Написано на ръка, с хубавия почерк на Искра. И върху истинска хартия, струва ми се. Чудя се – продължи Алекс – каква ли дяволия е замислил? Ще откажеш ли, момко?

– Не. Ще отида.

– Не смятам, че е разумно. Не можеш ли да се разболееш или нещо такова?

Стен поклати глава. И двамата разбираха, че не може. Това беше част от посланическия пост – дори такъв, който не се ценеше особено от съвременното правителство, пред което защитаваше имперските интереси. Стен трябваше да се появи и да придаде автентичност на замисъла на Искра, какъвто и да беше той.

– Ако отидеш – каза Алекс накрая – няма да носиш нищо друго, освен новия си пролетен фрак, цветя в косите и глупава усмивка. А сега говоря като съветник по сигурността. Ако трябва да играеш проклетата му игра, най-добре да не играеш по правилата.

Стен се ухили. Това, което Алекс предлагаше, беше сериозно нарушение на протокола – изтъкнат дипломат да отиде въоръжен, с подкрепления, на празненство на домакинстващото правителство.

Но като имаше предвид ставащото в Алтайския куп и почтените, извисени същества, които Стен беше срещнал дотук, той реши да не рискува своята личност.

Големият юмрук на Килгър блъсна по металната скамейка. Тя трябваше да се използва като стойка за маклийновите генератори на гравилихтерите. Краката й се огънаха, но удържаха.

– Мога ли да помоля за вниманието ви – изрева той и разговорите секнаха. Килгър стоеше пред група от гурки и Бор в един от гаражите на посолството. – Искам очите ви да са приковани върху таблицата на стената, там. Ще бъда кратък – продължи той. – Можете да намерите собствените си задачи, както са описани там. Този гараж е прочистен преди не повече от час от мен и майор Синд и няма подслушвателни устройства. Затова няма нужда да използваме кодови фрази. Накратко – шефът ще ходи на парад утре. На площада на Куковците. И ние мислим, че има нещо гнило. Затова ще заемем позиция там, нали? Искам гурките да се разделят на отряди. Два отряда за гравилихтер. Ото, повишен си в сержант и ти се дава да командваш Бор. Четирима на гравилихтер плюс два екипа с тежко оръжие. Разбрано?

– Както кажете – избоботи Ото. – Ами нашият капитан?

– Капитан Синд поема противоснайперисткия отряд. Тя ще вземе всички квалифицирани снайперисти. Ще ги разположим по двойки на покривите преди изгрев слънце. А сега, ето ги заповедите. Ако има и най-малък опит за покушение над Стен – искам нападателя мъртъв. Мъртъв, преди да успее да разбере какво става, и определено преди да натисне спусъка отново. Всички комуникационни линии ще бъдат отворени, тъй че ако има неприятности, искам всички да се изсипете на платформата. Не се тревожете за пленници и подобни неща.

– Въпрос?

– Да, момко?

– В името на брадата на майка ми – каза младият Бор, – май изпращате кавалерията само заради подозрението, че може да има опасност.

– Да.

– Не споря, сър. Но какво бихте направили, ако има потвърдена заплаха за посланика?

Лицето на Алекс остана невъзмутимо, но очите му проблеснаха. След малко каза:

– В такъв случай ще затворя Стен в някое мазе и платформата ще бъде бомбардирана с ядрено оръжие преди церемонията да е започнала. И тъй… Това е всичко. Знаете какво да правите, момчета. Погрижете се. Тръгваме един час преди зазоряване.

– Килгър, това не е моят фрак.

– Да. Млъквай и го обличай. Парадът започва след по-малко от два часа.

– Стои ми ужасно – изръмжа Стен, докато се оглеждаше. – Кой го е шил? Омар, майсторът на палатки?

– Сакото е с подплата, без която не може.

– За какво ми е? Ако някой тръгне да стреля по мен с оръдие?

– Ах – усмихна се Алекс. – Винаги съм знаел, че не си толкова глупав, колкото Синд твърди. Оръдие е ключовата дума. А сега се закопчай. Ако си спомняш, всички тези глупости, които правя от вчера насам, са по твоя вина. Хайде, момко. Аз ще си облека моя костюм. Ако си послушен, ще ти купя бира после…

Ако, помисли си Килгър, има после…

Стен огледа гъстата тълпа от двете страни на широкия булевард, докато гравилихтерът му приближаваше двореца.

Ако това трябваше да бъде празник, доктор Искра се беше объркал, помисли си той. Лицата бяха гневни, мрачни като навъсеното небе. Отначало Стен реши, че враждебността е предизвикана от двата имперски флага на гравилихтера, после разбра, че греши. Това беше чист и непредубеден гняв. Стен видя някакъв мъж да поглежда нагоре, докато един от постоянно патрулиращите грависледове мина над него, а после да се изплюва ядно в канавката.

Ото приземи церемониалния гравилихтер на посолството зад огромната платформа, която беше специално построена в единия край на Площада на Каканите. Гравилихтерът изглеждаше дори по-ужасно в момента – поставките за оръжията и по-голямата част от бронята бяха изрязани, но нямаше време да се направят поправки. Машината изглеждаше сякаш се беше провалила в квалификациите за сапьорско дерби.

Двама гурки в церемониални униформи, които включваха кукрита и уилигъни, излязоха от лихтера и вдигнаха оръжия за почест – първо към джохианския флаг от едната страна на платформата, после към средата, където беше сложен избраният от доктор Искра символ. Искра все още не се беше появил, но той беше единственият от почетните особи, който липсваше.

Стен пристъпи напред, Алекс го последва. Килгър беше избрал пълното церемониално облекло от родния си свят: плоски обувки, карирани чорапогащи с кама, затъкната в горната им част, поличка с кожена торбичка, в която имаше пистолет, още една кама на бедрото му, черно кадифено сако със сребърни копчета, широко жабо на врата и дантели на ръкавите. На главата си носеше баретата на клана, а преметнато над едното му рамо беше карираното наметало.

Този костюм обаче не беше точно това, което би носил на Единбург като лорд Килгър. Плоските обувки бяха допълнително пристегнати, за да не се изуят, ако му се наложеше да тича. Карето беше много тъмно, но Алекс обясни, че било древното ловно каре на неговия клан. Стен така и не беше сигурен дали наистина има клан Килгър, или Алекс и няколкото хиляди души в неговите земи не си измислят всичко това. Шотландците бяха напълно способни да направят нещо толкова сложно само за да се помайтапят с англичаните.