Текст книги "Вихър"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 27 страниц)
13.
Предложението беше много кратко. Беше написано на ръка на три страници върху старинна хартия. Безкръвният мъж срещу Императора приключи с четенето и остави страниците на бюрото.
– Какво ще кажеш? – попита Императорът.
– Интересно е, сир – изрече мъжът с неутрален тон.
Което не беше учудващо, тъй като всичко около Пойндекс беше неутрално. На времето беше оглавявал корпус „Меркурий“ – имперското разузнаване – в последните дни на Таанската война. Ефективен, безстрастен войник, той беше продължил службата си под командването на Тайния съвет. По-късно, като част от политическа интрига, дори бе издигнат за младши член на Съвета.
Но когато Императорът се завърна, Пойндекс предаде Съвета на Империята. Всичко, което поиска – знаеше какво би могъл да поиска, – беше да запази живота си. Нямаше каквото и да е отношение към убийството на Императора. Нито публично беше взимал участие в различните чистки и зверства, извършени от Съвета.
Императорът прие предложението – и Тайният съвет получи удар в гърба, а Пойндекс изчезна в затънтените краища на Империята.
– Не показваш, че си изненадан – каза Императорът.
– Сир… Може ли да говоря открито?
Сега Императорът млъкна. Пойндекс избра да изтълкува това като разрешение.
– Учуден съм само, че все още съм жив, ваше величество. Когато наредихте да се върна тук, на Първичен свят, бях сигурен…
– Не – прекъсна го Императорът. – Ако ми трябваше трупът ти, всичко щеше да е уредено тихо и в мига на големия ми гняв. Реших, че периодът на междуцарствие няма да бъде отбелязван с показни процеси. Освен това си спомням, че беше много ефективен началник на разузнаването. Сега имам нужда от услугите ти. Искам да оглавиш този новосформиран отдел, Вътрешна сигурност. Ще се ръководи малко по-различно от „Меркурий“. Агентите са и ще продължават да бъдат набирани не през военните канали или свързаните с тях подразделения. Те трябва да положат клетва на вярност към мен, лично, а не към Империята. Техните задачи и задължения ще се знаят само от мен. Единственото задължение, с което са натоварени, според общественодостъпните или поверителните доклади, е моята защита. И аз смятам да й дам възможно най-широка интерпретация. Всички мисии на ВС ще бъдат назначавани от мен и изпълнението им ще се докладва само на мен. Няма да има други брънки във веригата на командването. Отделът ще има най-висок приоритет в мисиите си. Всички доклади ще бъдат единични копия с гриф „строго секретно“ или ще се докладват устно. Няма да има никакви записи в Имперските архиви. Сега… какъв е твоят отговор?
– Нямам голям избор, ваше величество – каза Пойндекс. – Самото знание за съществуването на подобен отдел може да бъде… притеснително. И…
Той потупа предложението на бюрото.
– Този план и проблемът, който трябва да разреши, е определено нещо, което никога не трябва да става публично достояние.
– Разсъждението ти е правилно. Ти си всъщност единственото същество освен мен, посветено в проблема и планираното решение – заяви Императорът. – Но преди да приемеш, имам един въпрос. Какво ще те спре да ме предадеш, както предаде Съвета?
Последва дълга тишина. Пойндекс стана и започна да крачи нервно.
– Ще ви отговоря, сир – заговори накрая, – въпреки че предпочитам да не обсъждам собствените си странности. Намирам темата за… смущаваща. Може би ако ми разрешите една история – притча – това ще помогне.
Пойндекс си пое дъх.
– В началото на шпионското обучение се разказва историята за известен майстор на шпионажа. Служил е на древен земен император. На него се приписва създаването на модерния шпионаж, всъщност всеки човек шпионира брат си и бива шпиониран от него. Владетелят, впечатлен от уменията му, решил да го награди. Мъжът искал само едно – маршалски жезъл. Императорът бил шокиран от предложението и отказал. На шпионите не се полагат наградите на честните войници. Нито – добавил той – им се полага публична слава.
– Мъжът е бил Фуке, а името на диктатора – Наполеон Първи – каза Императорът.
– Знаете за случката, сир. Е, историята се разказва, за да обезкуражи желанието на младия разузнавач да търси слава. И смятах, че съм я приел присърце и съм се научил да потискам каквато и нужда да изпитвам да се появя в публичното пространство, както и всяка друга емоция, която пречи на едно същество да бъде ефективно. Но когато покойният господин Кес ми отправи предложението да бъда издигнат като член на Тайния съвет, предложение, което беше продиктувано в голяма степен от личните му интереси, аз научих, открих, че все още съм амбициозен. След падането на Тайния съвет се справих с тази си слабост.
– Наистина ли? – зачуди се Императорът. – Амбицията е като хидра.
– Има ли значение, сир? – попита Пойндекс. – Защото за разлика от онези глупаци от Тайния съвет, много се съмнявам, че някога ще ми оставите възможност да ви предам.
Императорът кимна. Просветлен – или боязлив, – егоизмът беше приемлива мотивация. Особено за задачите, които имаше наум за Пойндекс.
– Приемам предложението ви, ваше величество. Разбира се, че го приемам. Всъщност съм поласкан.
– Добре. Ще зачисля под твое командване достатъчно хора. Някои от тях ще имат също толкова… сиви предистории. И някои от тях ще получат задачи, за които не е нужно да знаеш нищо.
– Разбирам, сир.
– Също като тази – Императорът посочи предложението. – Имам три въпроса, свързани с него. Трябва ли да знаеш повече за устройството?
– Не, сир… И ще откажа да слушам разяснения за него. Самото знание за това е достатъчно рисковано, за да застраши оцеляването ми.
– Смяташ ли, че задачата може да бъде изпълнена?
– Да – отвърна Пойндекс сухо. – Извършвали сме доста по-сложни процедури за двойни, тройни агенти и предатели, ваше величество.
– Добре, много добре – кимна Императорът.
– Ще ни трябва около месец, за да съберем екипа, сир. Вероятно два цикъла за извършването на самата работа и, разбира се, пълна изолация – отбеляза Пойндекс.
– Вече мислих по въпроса. – Императорът се пресегна към бюрото и вдигна предложението. Взе запалка, включи я и задържа хартията срещу й. Листовете веднага пламнаха и се превърнаха в сива цепел. – Мястото ще бъде древната Земя.
Пойндекс се изправи, отдаде чест и излезе. Императорът се загледа след него. Беше жалко, че никога нямаше да предложи на Пойндекс наздравица или да му сготви вечеря, когато планът бъдеше завършен, както беше правил с Йън Махони или Стен. Но това беше отдавна, а сега бяха други времена.
14.
– Какво си се разкикерчил като хрътка, млади Стен. Не разбирам защо се косиш – каза Алекс. – Те нямат избор в случая. Така е повелил Императорът.
– Това не го прави по-лесно – отвърна Стен.
– Съгласна съм с Алекс – намеси се Синд със своите фашистки виждания, възприети от Бор. – Знам, че не ти е приятно просто така да им заявиш, че съдбата им е решена. Щом идва нов водач, те трябва или да се съгласят, или да преглътнат недоволството си и да се подчинят. Но не виждам начин да захаросаш горчивия хап. Това са фактите и те ще трябва да ги приемат.
– Не търсех захарче – заяви Стен.
– Вразуми се най-сетне, момко – сгълча го Алекс. – Нашата приятелска четворка ще се изтърси тук всеки миг.
– Ето как виждам нещата – поде Стен. – Когато д-р Искра пристигне – а все още нямам идея кога точно ще пристигне, по дяволите, – както и да е, когато пристигне и поеме командването, нещата могат да отидат към дракх много бързо. Какво ще стане, ако всички решат да кажат на Императора да сложи новия си безстрашен водач там, където слънце не огрява?
– Императорът ще ги смаже – каза Синд с равен глас.
– Вероятно – съгласи се Стен. – И все пак. И по-странни неща са били правени. Включително масови самоубийства. Предполагам, не са вярвали, че ще се случи точно на тях.
За миг се замисли за милионите мъртви и ужасното разрушение, което таанците сами си бяха причинили.
– Искам да го направя, както трябва – продължи той. – Иначе ще завършим с гражданска война между шест страни. Целта ми е изборът на Императора да се приеме. Трябва да ги накарам да се боят да отхвърлят д-р Искра.
Синд не разбра.
– Ако всички са толкова луди – а от това, което видях, всички създания в този забравен от Сарла куп могат да бъдат освидетелствани, – няма ли страхът само да засили проблема?
Алекс се замисли.
– Не бързай толкова, моме. Нашият Стен подостря богомолската си проницателност. – Сетне се обърна към Стен. – Не можем ли да направим проблема личен, момко? Страхът наистина може да накара човек да се стресне. Но добави вина към него и ще се озовеш пред пълни пъзльовци.
Стен погледна приятеля си.
– Ха, целунете ме, д-р Рюкор – засмя се той.
– Толкова съм трогнат – подсмъркна Алекс.
Но Стен не му обърна внимание. Той набързо съставяше план на играта. Докато всичко идваше на мястото си, комуникационната линия изжужа.
Беше време.
– Преди да започнем, господин посланик – подхвана генерал Даул, – ние четиримата бихме искали да изразим… – среброкосият джохианец се огледа нервно из голата стая, която Стен беше избрал за срещата – благодарност за вашето… хм… гостоприемство.
Стен нарочно погледна към циферблата на часовника на далечната стена. Беше единствената украса.
– За мен е удоволствие – каза той с отегчен глас. И забарабани с пръсти по масата.
– Знаем, че сте зает човек, господин Стен – обади се Мениндер, като го погледна доброжелателно през древните си очила. – Ето защо веднага щом получихме известие, че искате да ни видите, се събрахме заедно, за да изковем малка презентация.
– О? – беше всичко, което каза Стен.
– Много сме горди от това, което сътворихме – намеси се генералът. – Всъщност лично аз гледам на това като на исторически момент. – Той побутна напред наръч документи. – Тук е планът ни за ново правителство. И четиримата сме го подписали. Мисля, че ще бъдете впечатлен от положените от нас усилия.
– Трябва само да го съгласуваме с родните светове – добави Дайатри, водачката на богазите.
– Мога да гарантирам за суздалите – излая Ютанг.
Стен се намръщи над документите и ги побутна подозрително с пръст.
– Нещо не е наред ли? – попита Мениндер. Инстинктите за опасност на стария торк се задействаха. Беше се притеснил леко, когато Стен ги беше въвел в тази бяла стая. Тя имаше враждебно излъчване. Напомняше му на стая за разпити. Той забеляза, че стените са достатъчно дебели, за да задържат всеки вик. Единствената мебел беше дългата бяла маса, около която седяха. И пет твърди стола.
– Сигурен ли сте, че искате да ми дадете това? – попита Стен, като побутваше въпросните документи.
– Разбира се, че сме сигурни – потвърди генерал Даул. – Това е основата, казвам ви, основата на нашето бъдеще.
Стен безмълвно се вторачи в него.
Генералът се почувства неудобно под този поглед. Обърна се към Мениндер.
– Нали и ти каза същото?
– Тихо, генерале – предупреди го Мениндер.
– Защо да мълча? Тук сме, за да изразим явно възгледите си, нали така? Да бъдем твърди, но справедливи. Съгласихме се, нали?
– Ти говориш, говориш, говориш – обади се Дайатри, като схвана накъде духа вятърът. И определено довяваше лоша миризма.
Но Даул все още продължаваше по пътя на саморазрухата.
– Няма да поема цялата вина – проплака той. – Не е моя вината! Господин посланик, моля ви…
– Искате ли да си ги вземете? – попита Стен с по-благ тон и побутна документите към генерала. – Ще се престоря, че никога не съм ги виждал.
– Разбира се. Няма проблем. Много дракх, така или иначе – бърбореше Даул, докато взимаше документите.
– Какво ви притеснява, господин посланик? – попита Мениндер. – Как можем да ви улесним в мисията ви?
– Като ме осветлите за две неща. Първото е въпрос на чисто любопитство. От страна на Вечния император, мога да добавя.
– За какво става дума? – попита Мениндер.
– Празничната вечеря, която сте подготвили в чест на Какана. В онази трагична нощ.
Мъртва тишина изпълни стаята. Хванах ви, каза си Стен. Той остави тишината да тегне още дълго време.
– Вие сте били сред присъстващите, нали така? – попита накрая.
– Ъ… ами… аз пристигнах ужасно късно – смънка Даул.
– Значи сте били там – каза Стен. Твърдение.
– Разбира се, че бях. Няма нищо подозрително в това, нали?
– Кой е казвал нещо за подозрение? – попита Стен. Той хвърли на Даул изучаващ поглед, с който сякаш го питаше защо има толкова виновен вид.
– Точно така – каза Даул. – Не го направихте. Искам да кажа…
– Да, господин Стен. Всички присъствахме – прекъсна го Мениндер.
– Странно – промърмори Стен.
– Приятелско събиране само – обясни Дайатри. – Странно ли да има само приятелско събиране там, откъдето идва?
Стен не обърна внимание на думите й.
– И Каканът не проявяваше никакви признаци, че е болен? – попита той. – Малко блед и слаб, може би? Или… може би в избухливо настроение?
– Защо да бъде гневен? – излая Ютанг. – Беше просто приятелска вечеря.
– Мисля, той много щастлив преди умре – добави Дайатри. – Не гневен. Казва голяма шега. Ние се смя-ли. Ха-ха. Ха-ха. После той умря. Ние всички много тъжни, че се случило. Плакали.
Стен отново промени подхода.
– Прегледах календара със срещите му – съобщи той. – И вечерята не беше вписана там.
– А, тя беше решена в последния момент – каза Мениндер бързо.
– Предполагам, че това обяснява тази малка загадка – кимна Стен.
– Това ли ви тревожеше? – попита Мениндер. – Календарът със срещите?
– Не мен – уточни Стен. – Вечния император. Ако не сте забравили.
– Да. Разбира се – каза Мениндер. Той свали очилата си и ги избърса с кърпичката от джоба си. – Има ли други загадки, които можем да разрешим?
– Не. Не мисля. О! Да. Още нещо. Мястото, където тази прословута вечеря се е състояла? На кого принадлежи?
– На мой приятел – обясни Мениндер. – Каканът искаше уединение. Аз го уредих.
– В торкския квартал? – попита Стен.
– Защо не?
Стен се вгледа в Мениндер. Не отклони очи, докато Мениндер не започна да се поти. След това огледа останалите, лице по лице, като изучаваше всеки внимателно. Остави напрежението да се нагнети, докато то не се превърна в свръхнапрегната топка от кинетична енергия, която очаква да бъде освободена.
После я запрати:
– Защо не, наистина.
Престори се, че не забелязва как четири много разтревожени същества си поемат въздух.
– А сега, основната причина, поради която ви събрах тук – каза Стен.
Даул, Мениндер и останалите се приведоха напред, за да чуят какво има да им казва посланикът. Той владееше напълно вниманието им.
– След подробно изучаване и дълго обмисляне Императорът е открил решение на вашата дилема. И съм сигурен, ще се съгласите, че е брилянтно решение от негова страна.
– Сигурен съм, че е така – каза Даул, готов да се съгласи с всичко в момента.
Мениндер изтриваше потта от челото си, докато Дайатри и Ютанг бяха заети да броят греховете, които Стен не беше успял да надуши.
– Благородни същества – поде Стен. – С радост ви известявам, че Императорът лично е избрал съществото, което да ви води в новата епоха на благоденствие… Името му, благородни същества, е Искра. Д-р Искра – Стен огледа стаята разсеяно. Планът му беше проработил. Нямаше и най-малък намек за възражение.
– Добър избор – потвърди Мениндер. – Всъщност, спомням си, че името му беше споменато в нощта на вечерята, която обсъждахме по-рано. Не е ли така, генерал Даул?
Даул потрепери. Отново проклетата вечеря!
– Да, точно така. И ние сме поласкани, че Императорът е проявил интерес към нашите дребни дела.
– Кога се очаква? – поиска да узнае Мениндер.
В този миг огромен кораб мина над тях и се устреми към космодрума. Екотът от свръхзвуковата вълна разтърси посолството. О, по дяволите, помисли си Стен. Точно навреме. И продължи най-невъзмутимо.
– Докато говорим, благородни същества, докато говорим.
15.
Д-р Искра пристигна с внушителна помпозност, макар и малко преждевременно. Стен би предпочел тази креатура на Вечния император, този очакван диктатор да пристигне няколко цикъла след като различните интриганти осъзнаят, че никой от тях няма да бъде номиниран за заместник на Какана – и да реши как ще играе оттук нататък.
Но беше научил преди много време, в началото на имперската си служба, важния урок, че в истинския живот трябва да събираш желанията си в едната си ръка, а всички неприятности – в другата, и да видиш коя ще се напълни първа.
Гърмежите, съпътстващи пристигането на д-р Искра, бяха от показно кръжене преди кацането. Стен успя да събере Алекс и гурките и да накара Синд да намери достатъчно трезви Бор за делегацията по посрещането на космодрума. Освен това докара и два снимачни екипа, в случай че никой друг не се е сетил да запечата историческия миг.
Два тежки крайцера надвиснаха над площадката за кацане, маклийновите им генератори съскаха, защитаващите ги разрушители и постовите тактически кораби обикаляха около тях. Четири флотски транспортни кораба се спуснаха на полето. Рампите се разгънаха и гравилихтерите се изсипаха навън, като се разпръснаха в пръстен от охранителни войски, докато се движеха. Други войски оформиха вътрешен щит в площта, очертана от транспортните кораби.
Стен, Алекс и Синд оглеждаха с критични очи.
– Гвардейците – посочи Алекс. – Все още не са се възстановили от войната и чистките на Тайния съвет.
– Алекс – отбеляза Стен меко, – някога хрумвало ли ти е, че никой отдел, към който сме били назначавани, сега не може да се мери на малкия пръст и на най-последния редник, когото познаваме? Поне ако си спомням правилно?
– И какво лошо има в това? – попита Килгър обидено. – Напълно вярно е, нали?
– Гррр… – Стен пристъпи напред, обграден от впечатляващите гурки и Бор, когато най-големият от крайцерите се приземи в центъра на площадката, оформена от транспортните кораби.
Гвардейци в униформи се изсипаха на рампата и се строиха, докато Стен стигне до тях. Командирът на крайцера и командирът на Имперския гвардейски батальон поздравиха посланика. Батальонът беше подразделение на Трета гвардия, част, с която Стен никога не се беше срещал, нито знаеше особено много за нея. Веднъж, преди много време, прикритието му като агент от „Богомолка“ беше на разжалван офицер от Трета гвардия и той се чудеше, забавлявайки се, дали това разжалване го няма в досиетата на частта. Имперското разузнаване обикновено подготвяше прикриващите истории много внимателно. Стен се надяваше да не го е сторило – не искаше да обяснява на полковника от гвардията, изпълнителен, ако и дебелоглав човек, наречен Тим Джерети, защо имперският пълномощен посланик в неясното минало е бил разжалван за зверства, прикриване на доказателства и каквито други престъпления е изисквала фалшивата му самоличност.
Сух, горещ вятър премина през полята, докато д-р Искра се спускаше по рампата.
Лицето на никого не се промени. От страна на новодошлите имперски сили това се дължеше на факта, че го познаваха. Стен обаче беше впечатлен от професионализма на собственият си отряд. Всичко, което чу, беше тиха въздишка от Килгър, потиснато синусоидално изквичаване от Ото, и много тих коментар от Синд, която явно трябваше да преразгледа усвоените от Бор мародерски склонности и възмутителен език.
– Проклятие – прошепна тя. – Изглежда като побъркан съдия, който носи латексови гащи под дрехите си. С розови връзки.
Описанието й беше точно.
Д-р Искра на двадесет метра разстояние не изглеждаше особено впечатляващ. Не беше висок. Беше слаб. Носеше обикновени, торбести цивилни дрехи, с които всеки нискобюджетен филм би удостоил някой разсеян професор. Професор, реши Стен, по скрити течения на подсъзнателната мисъл и приапическите представи на аграрните неримуващи поети, за които не сте чували. Оплешивяващ, във времена, когато естествената коса беше лесно добавян или премахван козметичен аксесоар. Малкото му останала коса беше сресана или разстлана над темето му с цел да го скрие.
На двадесет метра – смешна или трагична фигура.
На три метра образът се промени, установи Стен.
Д-р Искра изглеждаше заплашителен. Стен не можеше да каже защо. Може би заради твърдия поглед на стоманеносивите очи, които сякаш никога не примигваха и не се отклоняваха. А може и заради малките белези около лишената от устни уста на Искра. Или заради факта, че никоя от чертите на лицето му не се връзваше с усмивка.
Искра беше обграден от обичайните цивилни помощници и последователи, които всеки политик в изгнание събира.
Стен се поклони, за да поздрави. Искра не му отвърна.
– Ти си Стен, да? Много добре. Достатъчно с тази церемония. Има много работа за вършене. Искам незабавно да бъда закаран до двореца, да?
– Грависледовете на посолството ни очакват – каза Стен.
– Не. Не. – Искра се обърна към полковник Джерети. – Искам шест тежки гравилихтера. Ще се возя във втория. Първият трябва да има окачени флагове като примамка. Една рота от батальона да обезопаси пътя. Втора рота да се настани на Площада на Каканите и да очаква пристигането ми. А трета рота да осигури охраната на самия дворец. Моите покои, разбира се, ще бъдат тези, ползвани от покойния узурпатор. Нека ги разчистят. Искам по един войник за всеки слуга, докато не успея да ги преценя лично.
Полковник Джерети отдаде чест и изрева заповедите, очевидно без да проумява, че повечето държавници или не разбираха нищо от охрана, или пък искаха минимално количество телохранители да ги делят от обожаващата ги тълпа. Или може би Джерети беше свикнал на подобни искания от страна на Искра. Стен се зачуди дали докторът си води и някой, който да опитва храната му.
Искра се обърна към Стен.
– Както казах, очаква ни много работа. Моля да ме придружите до двореца, за да обсъдим как най-добре да осъществим поемането на властта, така че да не възникнат безредици.
Стен се поклони още веднъж. Лицето му беше безизразно като това на Алекс, Ото или Синд.
На Площада на Каканите ги очакваше приветстваща група. Тъй като всички бяха хора, трябваше да са събрани от Даул или Мениндер. Най-вероятно, като се имаше предвид колко време отнемаше на министъра на отбраната да схване напълно ситуацията, това беше една от групите на Мениндер.
Искра се изкачи бавно, наясно, че е записван от снимачните екипи, по стълбите към главната тераса на двореца. Обърна се и се вгледа надолу към приветстващата група. Стен се зачуди дали няма да произнесе реч. Но Искра само кимна отсечено сякаш просто приемаше своето, и се обърна към очакващата официална процесия, която включваше цялата палитра от джохиански водачи, както и представителите на богазите и суздалите.
Очите му ги огледаха внимателно като камера. И също толкова безстрастно. Той кимна отново.
– Благодаря ви, че ме приветствахте с добре дошъл у дома – каза той. – Утре ще се срещнем, за да обсъдим как тези от вас, които са квалифицирани, ще ми помогнат да въдворя Новия ред в нашия куп. Сега съм уморен. Ще ям, ще си почина и ще прегледам бележките си.
Без да изчака отговор, той влезе през двукрилата висока порта, която водеше към двореца. Стен го последва.
Няколко гвардейски офицери и един уплашен джохиански дворцов подлизурко ги посрещнаха вътре.
– Аз съм… – започна подлизуркото.
– Ти си Нулимер – прекъсна го Искра. – Беше майордом на Какана. Както и твоят баща. А неговият баща преди това е служил на онова прасе, което е създало Какана.
Нулимер изглеждаше готов да припадне.
– Освен това – продължи Искра, – си предупредил веднъж баща ми на дворцов прием, че Каканът не говори добри неща за него.
Нулимер се втрещи, очевидно не можеше да си спомни за случая, после се окопити.
– Да – продължи Искра. – И ще бъдеш възнаграден за това, въпреки че твоето предупреждение не е било разгледано с подобаващото му внимание. Мога само да се надявам, че ще ми служиш също толкова вярно, колкото на онзи злодей.
Нулимер понечи да падне на колене. В същия миг Искра се озова до него и го повдигна.
– Не, човече. Няма да има коленичене в този нов ред.
Искра се обърна сякаш сега говореше на тълпата вън или пък на важните особи, които се суетяха на терасата.
– Виждате ли? Всичко се знае. И всичко ще бъде възнаградено – гласът му се сниши. – Или наказано.
После по-силно:
– Всичко!
Той се обърна пак към майордома.
– Чу. Сега, върви. Кажи в кухнята, че ще ям. Ще пратя по този офицер тук месечното си меню.
Нулимер, последователно изчервяващ се и греещ от възхита, успя да излезе тромаво от залата. Искра се обърна към един от помощниците си.
– След това малко представление той ще ми служи добре. Но проверете стаите му – в случай че оценката ми е била погрешна.
Помощникът кимна и подаде на Искра напечатан лист. Искра го връчи на един от гвардейците.
– Това е, което ям – поясни той. – Моля предайте го на готвачите. И ги уведомете, че тази диета, разбира се, не се отнася за банкети или други специални случаи.
За миг на лицето на Искра изплува нещо, което можеше да мине за усмивка, после то придоби предишното безстрастно изражение.
Стен не можа да се въздържи. Спря до имперския войник и погледна към листа. Съдържаше цикъл от менюта, с бележка в края, че менюто трябва да бъде повторено. Успя да види предвиденото за един ден:
Закуска
Черен хляб
Билков чай
Обяд
Зеленчукова супа
Минерална вода
Вечеря
Супа от бели дробове
Ядки със зеленчуци
Градинска салата, без подправки
Сметанова торта
Една чаша обикновено бяло вино „Рурикдоктор“
Преди лягане
Подпомагащи храносмилането бисквити
Билков чай
Стен се надяваше, че всякакви съвещания с имперския посланик по време на ядене ще се смятат за специален случай. Особено вечерното хранене. Стен подозираше, че супата от бели дробове бе включена, за да напомня на Искра за бедните му дни в изгнание. Едва ли беше възможно да я харесва.
Но сметановата торта? Може би това беше единственото удоволствие, което Искра си позволяваше. Стен си даде сметка, че ако някой го избереше за диктатор, щеше да мисли за наложници, силни питиета, халюциногенни вещества или порочна компания. Но всеки тиранин с вкусовете си.
Искра чакаше. Изглеждаше нетърпелив. Стен побърза да го застигне.
– Това, предполагам, е била спалнята на Какана?
– Да – побърза да отговори един от суетящите се помощници.
– Тогава ще бъде и моята. Обаче ще направим малки промени.
– Разбира се, докторе.
Искра се загледа замислено в голямата зала.
– Първо, махнете това ужасно легло. Няма да следвам сексуалните навици на този червей. Знаете на какво спя. И тези картини. Изхвърлете ги. Дайте ги на музей или ги изгорете. Няма значение. Едва ли ще ни остава време за величествени представяния на жалкото ни минало. Накарайте да ги заменят със стенен екран. Проектор за карти на тази стена. Хранилища за фишове и книги на другите стени. Трябва да преместим тази камина в съседната стая, тя ще бъде бойната ми зала. Сега напуснете. Ти, И Дийн, се върни на имперския кораб. Уведоми останалите ми служители, че могат да се пренесат в двореца. Накарай имперските сили да осигурят охраната за преминаването.
Помощникът кимна – също толкова отсечено като Искра. Може би това беше тяхната версия на отдаване на чест. Излезе. Вратите се затвориха и Стен и Искра останаха насаме.
Искра мина направо на темата.
– Поддържате ли връзка с Вечния император?
– Да – отговори Стен.
– Той ви е дал инструкции, нали? Че аз трябва да получа пълната ви и безрезервна подкрепа?
– Налага се да ви поправя, докторе. За да избегна бъдещи недоразумения. Беше ми наредено от Императора да ви осигуря пълна подкрепа. Обаче нито аз, нито някой член на посолството ми се намира под ваше командване. Дошли сме тук, в Алтайския куп, за да представяме Императора, Империята и нейните интереси и граждани. Тук сме също така, според имперските инструкции, за да се уверим, че мирът ще се запази и стабилно правителство ще поеме властта.
– Различни думи – каза Искра. – Същото значение.
Стен реши да не спори.
– Мога ли да запитам за непосредствените ви намерения?
– Възнамерявам този куп да заживее в мир, както казахте преди малко. Освен това възнамерявам бруталностите, несправедливостите и злините на Какана и неговите лакеи да приключат незабавно.
– Достойна цел – заяви Стен малко по-меко.
– Благодаря.
– Използвахте фразата „Нов ред“ два пъти в мое присъствие – продължи Стен. – Какво точно означава тя?
– Не познавате моите трудове? Моите анализи?
– Извинете ме. Напоследък бях зает да пазя малките огньове да не се превърнат в пожари. И научих за предстоящото ви пристигане едва наскоро.
– Трябва да ги прочетете – препоръча му искрено Искра. – В противен случай е невъзможно да разберете Алтайския куп, камо ли да ми помогнете да го управлявам.
– Тогава ще го направя. Незабавно. Но да се върнем на това, което казахте току-що. Вие смятате да управлявате купа. Простете невежеството ми. Каква форма обаче ще има това управление? По-точно, колко представително ще бъде вашето правителство?
– Много – заяви Искра решително. – Няма да прилича по нищо на тиранията на Какана. Но едно нещо, посланик Стен. Тъй като сте от цивилизован свят, не правете грешката да антропоморфизирате съществата от този куп.
Цивилизован свят, помисли си Стен. Вулкан? Направена от хора планета на робски труд и внезапна смърт? Лицето му остана невъзмутимо, докато Искра продължаваше.
– Разберете, че никой от нас, торките, джохианците, суздалите или богазите, никога не е познавал демокрацията. Съществата тук могат да плачат за нея, но в действителност тя е невъзможна за тях. Нещо като да очаквате от слепеца по рождение да си представи залеза, да? Моят Нов ред означава определен тласък в правилната посока. Насочване. Това е единственият начин за нас да постигнем свободата си. Не по мое време, разбира се, вероятно не и в това на неродените ми синове. Но ще дойде. Това е клетвата, която дадох на гроба на баща ми и на която се посветих, когато Каканът уби моя брат. Алтайският куп ще бъде в мир. И моята свещена вяра ще стане реалност – независимо от цената за това поколение! Не може да има истински Героизъм или божественост без жертви по пътя!
Очите на д-р Искра блестяха в червено, отразявайки слънцето, залязващо навън.
