Текст книги "Вихър"

31.

Малцина социоисторици биха оспорили, че в апогея на царстването си Вечният император имаше повече власт, отколкото което и да е същество преди него.

Неговите почитатели – а те винаги бяха легиони – пишеха, че в по-голямата си част това се дължеше на факта, че той не упражняваше тази власт. Циниците казваха, че това е основната причина да я задържи толкова дълго: Императорът беше идеалното неутрално решение за много кървави конфликти и диспути.

Накратко, властта му беше прехвърлена, защото така беше най-безопасно.

Когато Императорът се зае да спечели повече власт, която да използва срещу враговете си, той се изправи пред нелека задача. В момента, в който намеренията му станеха ясни, деспотите и демократичните правителства щяха да му се противопоставят в равна степен.

Освен това знаеше, че първата цел, която противниците му ще набележат, е неговата способност да управлява. Той беше твърде стара политическа лисица, за да не е наясно, че всичките му плюсове си имаха и обратната страна.

Триумфалното му завръщане от смъртта беше развълнувало милионите му поданици. Грандиозни паради и публични зрелища бяха устройвани почти две години. Той беше герой над героите.

Но всички паради, имат край – обикновено в тъмна уличка, където цветните знамена се превръщат в овехтели дрипи. Тръпката от победата скоро се заменя с отегчението на всекидневието. Накрая самата победа издига справянето с проблемите на невъзможно ниво. Обикновените същества се разстройват, че личните им проблеми продължават.

Обикновено хората обвиняват за това безхаберието на водачите си. Социоисториците обичат да избягват тези моменти. Това е една от основните истини, които подриваха устоите на науката им. Затова и няма нещо, в което един историк да се съмнява повече от истината.

За да се пребори с този първичен политически негатив, Императорът трябваше да демонстрира успех. В нормални времена можеше да увеличи броя на много от начинанията си. Сега около него нямаше нищо освен развалини и страдание. Със сигурност имаше на разположение Таанската война, за да обясни разрухата; страданието беше приписано докрай на Тайния съвет.

За съжаление тези две причини бяха – по думите на онзи митичен политик, Ланслидеджонсън – стари кучета за камшика.

На Императора не му трябваха извинения. Трябваха му положителни действия.

Когато Каканът умря, той съзря своята възможност. Цял куп бе в бъркотия. Но това беше поправима бъркотия. След като редът бъдеше възстановен, купът щеше да стане миниатюрен символ на Империята му: хора и извънземни, живеещи и работещи щастливи заедно под топлия блясък на имперското благоденствие.

Затова и избра доктор Искра. Съществото се беше представило не особено бляскаво, но все пак сравнително добре като териториален управник. Книгите му бяха политически коректни, страстите му умерени. И познаваше добре Алтайския куп. Когато името му беше добавено към потенциалните владетели, всички бяха погледнали благосклонно на него.

При проучването на общественото мнение на джохианците той се появи на първо място. При торките на второ място, след Мениндер. Също както беше втори след любимите синове – архаична политическа фраза, която не определяше пола или видовете – на богазите и суздалите.

Искра изглеждаше най-безопасният. Императорът си създаде неприятности, като взе това решение, а после го разпространи из цялата Империя.

Стен не беше изпратен в Алтайския куп само заради неоспоримия му талант да превръща аскорбиновата киселина във вкусни разхладителни питиета. Постиженията му бяха толкова всеизвестни, че присъствието му гарантираше широкия интерес на медиите.

След това Императорът започна изкусна, макар и целенасочено едностранчива, кампания за популяризирането на Искра.

Публикуваха се сериозни статии в научни издания, в които се дискутираха нуждите на жителите на Алтайския куп, посочваше се разделението между видовете в миналото и за това разделение се обвиняваше слабоумието на Какана. В тези творби Искра биваше засипван с хвалби. Често се споменаваше умението на Искра „да цели рани“.

В жълтатата преса темата беше скромността му. Искра беше обрисуван като интелектуалец с голямо сърце, същество, заклето да живее спартански, да дава пример за всички останали. Неговите диетични предпочитания бяха превърнати в рецепти за здравословно хранене, сигурен начин да се постигне дълголетие.

Кампанията, възхваляваща Искра, беше толкова мащабна, че само глупак – и то глупак отшелник – не би разбрал, че престижът на Императора е заложен в Алтайския куп.

Така че, когато бомбата избухна в имперските казарми, на Рурик беше унищожено доста повече от живота на имперските войници. Планът на Императора заплашваше да се провали.

Естествено, разполагаше със старото куче Махони, но не можеше да го пусне веднага. Трябваше предварително да се изиграят няколко политически хода.

Императорът се нуждаеше от моментално решение на кризата.

Нямаше място за колебания. Решението беше пълно информационно затъмнение.

Ранет беше старомодно новинарско създание, което обичаше да вижда със собствените си очи ставащото. Освен това беше и легендарен боен репортер, отразявал Таанските войни от предните линии. Тя не беше надигала глава по време на убийствените години от управлението на Тайния съвет. Но беше продължила да си води записки и тогава. Когато Императорът се завърна, превърна тези бележки в смайваща поредица от документални филми, които описваха в детайли зверствата и безумията на Тайния съвет.

Последната серия течеше, докато Искра поемаше властта в Алтайския куп. Предаването беше гледано от милиони. Би било цинично да се каже, че това беше причината Вечният император лично да й благодари при това финално излъчване.

Ранет прие комплиментите му с типичната си невъзмутимост. Когато видеокамерите спряха, тя се обърна към Императора и попита:

– Ваше величество, какъв е този клоун Искра?

Усмихнатото лице на Императора се изопна. Престори се, че не е чул. Вниманието му веднага беше отклонено от важни държавни дела. Преди Ранет да успее да проговори, охраната на Императора го изведе навън.

Затова Ранет реши сама да намери отговор на въпроса си. Нейният редактор не беше възхитен.

– Засипан съм от истории за Алтайския куп и благостта на Искра. Ранет. На кого му трябват повече? Пък и добрите новини не продават видеоизлъчванията.

– Не мисля, че са само добри – отвърна Ранет. – Иначе нямаше да попитам.

– Това е пълен дракх, Ранет, Всичко случило се в този куп е добра новина. Толкова зле са били досега, че всичко им се струва възхитително. Не, трябва ти някоя малка война, която да отразяваш. С много кръв.

– Ако отида в Алтайския куп – заяви Ранет, – мисля, че ще открия кръвта, която искаш.

– Разполагаш ли с нещо, освен с репортерските си инстинкти?

Тя просто се вгледа в него с красноречиво мълчание. После сви рамене, което значеше, че се движи само по инстинкт, но това беше добър инстинкт. Редакторът се вгледа в нея. Неумолимо. Мълчанието му беше също толкова красноречиво в тази рутинна битка на волите. После повдигна вежда: наистина ли си сигурна? Ранет отново сви рамене.

Редакторът въздъхна:

– Печелиш, по дяволите. Махай се от очите ми.

Ранет мина под прикритие. Намери свободна каюта на товарен кораб за Алтайския куп. Единствените същества, които знаеха за пътуването й, бяха нейният редактор, чиновникът в компанията, който оправи таксата за пътуването, и капитанът на кораба, благонадежден пияница.

Ранет беше от хората, които редовно попадаха на точното място в точното време.

– Просто имам късмет – казваше тя на колегите си в бара на журналистическия клуб. Те никога не й повярваха. Приписваха добрата й работа и щастието й на „лъжи, подкупи и външност“. Ранет не лъжеше, по-скоро би пропуснала история, отколкото да даде пари, а външният й вид не беше нищо толкова забележително.

Късметът й проработи отново два И-дни до пристигането в Алтайския куп, когато чу за катастрофата в Рурик. Докато слушаше обърканите предавания на комуникаторите на кораба, Ранет се засмя. Тя беше единственият журналист от голямата лига на мястото на събитието, за да докладва случилото се и ужасните му последици.

Ранет се отправи към каютата, за да се подготви. Беше си донесла фишове с малките мръсни истории на купа.

Осемнадесет И-часа преди Джохи капитанът изтрезня и потропа на вратата й.

– Имам лоши новини, госпожо – каза той. – Трябва да се връщаме.

Ранет го стрелна с поглед, известен с това, че подкосява крака далеч по-здраво стъпили от неговите.

– Обяснете, моля.

Капитанът поклати глава.

– Не мога. Вицепрезидентът на компанията не иска да каже защо. Нареди да не доставям товара на Джохи. И да се върна в Соуард.

– Забравете товара – предложи Ранет. – Можете да закарате мен.

– Няма начин, госпожо, съжалявам.

– Ще платя допълнително. Двойна цена, по дяволите, ще купя целия ви кораб!

Капитанът въздъхна. Това нарани чувствителната му душа.

– Беше ми наредено да не кацам на Джохи. При никакви обстоятелства.

Ранет се изправи на крака.

– Вие имате договор с моята компания – закрещя тя. – И искам той да се изпълни. Докрай!

Притисна капитана до стената.

– Я повикай този вицепрезидент на линията. Чуваш ли ме?

Капитанът се подчини.

Тя започна с вицепрезидента и постепенно стигна до президента на компанията, докато гневът й изгаряше пространството от Първичен свят до Алтайския куп.

Беше безнадеждно.

Когато корабът се обърна безумно назад и се понесе обратно към Първичен свят, Ранет научи две неща: Корабната компания беше също толкова разстроена, колкото и тя – на борда имаше скъп товар с малък срок на годност. А заповедта беше дошла извън компанията.

Което значеше, че е политическа.

Което значеше, че действието може да е насочено само срещу нея.

Някой много важен искаше да попречи на Ранет да отрази ставащото на Джохи.

И тя не можеше да направи нищо.

Редакторът й беше също толкова раздразнен.

– Никой няма да го признае, но това си е имперско вмешателство, черно на бяло – каза той по дългообхватната връзка. – Разтърсих веригите до Аръндел, но няма полза. Всички са твърде уплашени.

– Как са разбрали, че пътувам?

– Шпиони. Подслушвателни устройства. Какво друго? В момента проверявам кабинетите ни.

– Какво прави конкуренцията? – поиска да знае Ранет.

– Това е единствената добра новина – отвърна редакторът. – Не сме само ние. Никой, абсолютно никой журналист не може да стъпи в Алтайския куц.

Бяха изтекли достатъчно подробности обаче, за да изпадне Императорът в ярост.

Жертвите от взрива на казармите нарастват, твърдеше един видеоматериал. Срам за Алтайския куп, гласеше друг. И имаше още много: Семействата на гвардейците в шок… Трагично имперско недоглеждане в Рурик… По-дълбокомислените видеопредавания включваха и: Алтайски неприятности, свързани с Искра… Въпроси относно избора на съмнителен професор от Императора… Искра – тиранинът учен…

– Следващия път, когато напиша конституция – изрева Императорът, – ще включа официален закон за тайните, който да е много суров. Да предвижда вкарване в затвора. Разстрели, по дяволите, скапани зали за мъчения.

Жената със съблазнителна млада фигура и стар политически поглед изръкопляска.

– Няма проблем с този дракх – каза Аври. – Последните проучвания на медиите показаха, че простолюдието ви подкрепя, шефе. Десет процента са на мнение, че свободната преса е важна. Шестдесет и пет процента казват да изритате тези размирници от шейната. А останалите двадесет и пет процента са толкова глупави, че смятат вечерните новини за филм.

Гневът на Императора преля в буен смях.

– Това харесах в теб от самото начало, Аври – отбеляза той. – Винаги минаваш към същественото.

– Имам своята диплома по лов на скалпове на Дюзабъл – отвърна тя. – Но докторската си степен получих, докато ви гледах как действате… сир.

Аври погледна към Императора с откровено възхищение.

– Никога не съм виждала политик, жив или мъртъв, който да успее да стори това, което вие направихте.

Императорът изхъмка скромно.

– Не съм изобретил нищо ново. Просто крадях идеи от майсторите – той се усмихна на Аври. – Разбира се, добавих и няколко нови промени в правилата.

– Бих казала, че точно това направихте, сир.

– Стига с това сир – каза Императорът. – Когато сме само двамата, разбира се. Няма място за уважение в бизнес, който кара мъртвите да гласуват.

Императорът беше срещнал Аври при дългия си път от смъртта към имперската корона. Трябваше да уреди изборите на Дюзабъл, а тя държеше идеалния кандидат за тази работа: празноглаво хубаво момче, което изпълняваше заповедите и носеше гласове като добро политическо кученце.

По онова време той беше оценил най-вече изключителния мозък на Аври. Но докато я гледаше сега, облечена в черния си костюм, отбеляза си мислено и други интересни места. Аври улови погледа му. Усмихна се лъчезарно и се облегна назад, за да му даде по-добър изглед.

Императорът почувства възбуда.

Остави я за малко настрани. Да отлежи.

– Как вървят нещата в парламента? – попита той.

– Много добре – отговори Аври, леко разочарована. Но се оживи бързо, като поде любимата си игра; броенето на „за“ и „против“. – Тайрен Уолш упражнява речта, която съчинихме за него. Глупакът не разбира и дума от това, което говори, но звучи положително настроен.

Уолш беше хубавецът, когото Аври и Императорът бяха изкачили на върха на Дюзабъл в битката срещу един от най-коварните и мръсни политически шефове в Империята.

Сега Императорът беше повикал Аври, за да започне своят план за превръщането на независимите имперски провинции в доминиони.

– Ето как съм очертала нещата – поде Аври. – Уолш произнася пилотната реч, точно както казахте. Започва с тежките думи за начало: дълг, патриотизъм, лоялност… всички тези думи са натоварени с много символизъм.

Императорът кимна.

– Добре. Добре. После обявява каквото трябва, нали?

– Това искахте, нали? – подчерта Аври. – Но мисля, че отивате към края твърде бързо. Искам да кажа, че не бива Уолш да звучи като ваша подлога.

Императорът се засмя.

– Разбира се, че не.

– А така ще прозвучи – настоя Аври. – Нали всъщност ще обяви, че е първият голям владетел, който ще предложи системата си на вас.

– Тоест ще стане един от моите доминиони? – попита Императорът.

– Точно така – потвърди Аври. – Разбира се, в случая на Уолш това няма значение. Той вече е управляван. Изцяло от вас. Но някои от другите владетели обичат да изразяват и собствените си виждания. Няма да се дадат така лесно.

Императорът се досети накъде бие.

– Какво имаш наум?

– Геройски сандвич – усмихна се хитро Аври. – Ако сложим достатъчно боклуци вътре, никой няма да забележи колко тънки са парчетата шунка и сирене. Ще са гласували и ще се прибират към вкъщи, преди да се усетят какво е станало.

– Продължавай – подкани Императорът.

– Добре, размахваме флага, както казвате – Аври вдигна юмрук във въздуха. – После добавяме малко трогателни истории. Например писма от възрастна жена, която изпраща и малкото си спестявания, за да помогне на Империята. Направих няколко видеоматериала с умиращи от глад деца. Добър и зловещ дракх. Оранжева коса. Подути кореми. Истински сърцераздирателно.

– Кръв, пот и детска урина – заяви Императорът. – Винаги действа.

– Разбира се. Сега чуйте това. Докато все още преглъщат бедните дечица, искам да ги ударя със стар войнишки ветеран.

– Става доста интересно – каза Императорът. – Аз самият бих могъл да гласувам за такъв четири или пет пъти.

– Така си е – кимна Аври. – Изкопах един стар ваш генерал. Пенсиониран е от трийсетина години. Има повече мръсотия в главата си, отколкото мозък. Обработих го с – цитирам: тегобите на Империята, край на цитата. Накарах го да се разреве. Накрая той се изправи с мъка на крака – подпрях го с патерици – и призова всички същества в Империята да работят заедно.

После направи невероятен призив за съединение. Каза, че това е най-важното нещо в живота му. И че няма достатъчно голяма саможертва за подобно дело, и тъй нататък, и тъй нататък. Ще мине като по вода. Гарантирам. Изпробвах го върху тестова група миналата нощ. Всички се просълзиха. Но най-хубавото е, че публиката изпразни джобовете си за имперския кризисен фонд. Най-добрите пари на глава, които тези измамници някога са виждали.

– После Уолш ще направи изявлението? – попита Императорът.

– Точно така.

– Чудесна работа – одобри той. – Но ще добавя допълнителен щрих.

– И той е?

– Покачване в таксите за АМ2.

Аври кимна.

– Да. Добра идея. Ще изплаши твърдоглавците. Какво за таксите?

– Искам да влезе със задна дата. За всичкото АМ2 след края на Таанските войни.

Аври подсвирна.

– Може да ги уплаши твърде много.

– Съжалявам. Ще трябва да измислиш как да го прокараш.

Очите на Аври внезапно засияха.

– Може би ако генералът умре в края на речта си. И тялото му падне пред камерите. Така че отваряме кавички за предсмъртни думи, затваряме кавичките. Доста е немощен. Предполагам, че техниците могат да му докарат удар при повторното снимане.

– Лоша идея – възпротиви се Императорът.

– Да. Някой може да научи. Да изтече информация.

– Не се тревожа от това – каза Императорът. – Просто предсмъртните му думи са подготовка за Уолш. А той е момчето, което повежда това начинание.

Аври схвана логиката му.

– Затова вие сте шефът – призна тя. – Ще измисля нещо. Ще бъде лесно.

Интервюто приключи и Аври хвърли на Императора оня поглед. Очите й се плъзгаха по него, а тя се въртеше на мястото си.

– Както и да е – каза тя тихо. – Това е планът.

– Нямам възражения – кимна Императорът. – Задействай го.

Той й върна погледа. Остави очите му да се разходят по тялото й. Започвайки от пръстите на краката и издигайки се нагоре.

– Ще има ли нещо… друго? – попита Аври.

Императорът замълча за малко. После:

– Може би… по-късно.

– Споменах ли секретарката си? – попита Аври и облиза устните си. – Много ми… помогна за това.

– Ще трябва да й благодаря по някое време – каза Императорът.

– Мога да й се обадя… сега.

– Да го направим лично? – попита Императорът с нисък глас.

– Много лично. Само… ние тримата.

– Обади й се – подкани Императорът.