Текст книги "Вихър"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 20 (всего у книги 27 страниц)
Шелфът беше отрупан с всякакви удобства и устройства – от четци, комуникационни устройства до компютри. Над тази конферентна зала се намираха апартаментите и трапезариите.
До личните покои на Рюкор и до работния й кабинет се стигаше през подводни тунели. Оборудването, което психоложката използваше в изследванията си, беше или непромокаемо, или запечатано.
– Не съм добре запозната с… етикецията – призна тя, – камо ли с нуждите от забавление на въздушните същества. Вие дали…
– Кацаме? – мустачките на Еку потръпнаха още веднъж и след миг на леко неудобство лицето на Рюкор се набръчка и смехът й отекна в залата, докато активираната акустична система не го приглуши. – Не – отвърна той. – Расата ми се приземява, но рядко. И то за специфични цели.
Той не обясни. Рюкор не попита.
– Мога ли да ви предложа нещо за освежаване? Тъй като Манаби не са сред най-известната раса в Империята, ми беше трудно да разбера какво предпочитате за консумация. Но открих, че следното под формата на спрей се смята за приятно. Въпреки че тези микроорганизми не са съвсем същите на нашия свят, успяхме да синтезираме сместа.
Перките й се протегнаха и докоснаха плаващия панел до нея. Екранът отгоре изписа химическа формула. Еку я огледа. Отново се „засмя“.
– Източникът ти е бил прав, Рюкор. Харесваме органичен компот. Но той ни пречи да летим и ставаме „раздразнителни като гущерчета“, както се изразява нашият общ приятел Килгър. Може би по-късно. Може би след като приключим разговора си, ще се чувствам по-малко глупак, по-малко разтревожен и по-способен да релаксирам. А може и да искаш да ме успокоиш с тази формула, тъй като се боя, че основните ми неврологични реакции стават непредсказуеми.
– Манаби – каза Рюкор направо. – Не се побъркват.
– Може да съм първият.
Пещерата беше спокойна, като се изключат неясните звуци на вятъра и морето. Рюкор остана неподвижна за няколко мига.
– Не – заяви тя твърдо. – Ти не си луд. Прегледах материала ти. Анализирах го едновременно интелектуално и електронно. След това позволих на най-доверения си помощник – той е в действителност един от синовете на сестра ми и може да му се вярва, тъй като корупцията на Империята не ни вълнува, а и досега никой не се е опитал да ни поквари, предлагайки ни права за риболов на Земята.
Тя се засмя и Еку си отдъхна.
– Първо обаче – каза тя – нека да ти благодаря за този пакет, който ми изпрати. Това е първата истинска книга от древната Земя, която притежавам. Имам въпрос: томът първоначално беше ли непромокаем?
– Накарах да го направят такъв.
– Да, предположих. Представих си как този примитивен човек, писал в най-тъмната от тъмните епохи, е стоял и се е взирал в ужасните времена. В онези дни не е имало друго, освен знахари и вещери, както мисля, че са се казвали хората, които са правели магии и са забърквали злотворни течности в казани, седнали край огромните племенни огньове, за да плашат реалните и измислените чудовища от мрака. И така, този беден човек е решил, че някой ден ще има правила за психологията. Че ще стане наука. Само че как я наричаше той? Психоистория? Забележителна самонадеяност. Аз самата намирам тази мечта за пленителна. Макар да съм наясно, че ако не можем да решим проблема за n-те тела в астрономията, тера-кубичните-тера-положителните тела, които съставляват интелигентния живот, няма никога да могат да бъдат подложени на измерване. Трябва да кажа обаче, че намерих героя на този писател, Селдън, за доста отблъскващ. Твърде много ми напомняше за някои от моите наставници в детството, проповядващи лъжливи истини, извратени предразсъдъци и самомнение. Но аз се отклоних. Виждам защо си ми направил този подарък, обаче как този литературен, провалил се опит да се открие ред в подчинената на ентропията вселена и също толкова погълнатата от ентропията система е свързан с данните, които ми изпрати? Един въпрос: как избрахте какво да включите в този материал – като подбирахте само данни, които да подкрепят теорията ви?
– Не – отвърна Еку. – Опитах се да дам най-пълно възможно описание, според способностите си.
– Вашият опит в дипломацията показва, че знаете кога да бъдете честен – каза Рюкор. – Позволих си да редуцирам суровите данни до символна логика.
Още веднъж тя докосна таблото и няколко екрана светнаха. Еку, въпреки че не използваше символни представяния в своето изкуство, познаваше тази дисциплина.
Беше необходим повече от час така редуцираните данни да преминат през екрана.
Тъй като бяха неразбираеми за повечето хора, може би щяха да им изглеждат по-малко депресиращи. Но не и за двете опитни същества в пещерата. Най-накрая и последният екран угасна.
– Моята редукция е приблизително правилна, нали? – попита Рюкор.
– Не приблизително. Напълно – крилете на господин Еку увиснаха. Ситуацията беше наистина толкова зле, колкото смяташе.
– Да обобщим това с думи – продължи Рюкор, студено, клинично. – Очевидно е, че Империята среща огромни трудности. Не е причина за голямо безпокойство обаче, тъй като това не е първият, нито дори петдесетият път, когато Империята се е изправяла пред катастрофа. Обаче вие предполагате, че този политически, икономически и социален упадък е предизвикан от самата Империя. По-точно от действията, които Вечният император е предприел след… завръщането си.
Господин Еку отбеляза:
– Затова и се страхувах, че ставам некомпетентен в разсъжденията си.
– Никак дори. След като ви уверих, че сте напълно нормален, сега ще приемете ли освежително питие? Защото идва моят ред да поразсъждавам и да добавя малко интересни детайли. Получих ги, след като вашият пакет пристигна.
– Благодаря ви, ще си взема.
– В контейнера вдясно от вас. Активира се, да, с тази голяма ръчка.
Влагата изсъска във въздуха. Господин Еку почувства приповдигнатост и изведнъж си спомни за времето, някога на Земята, когато беше видял обикновени птици да си играят сред водните пръски.
Рюкор си взе парченце от нещо, което приличаше на сушен торф.
– Рибя кожа – обясни тя. – Окачена над най-високите океански пръски и изсушена от вятъра. Това е най-близкото до наркотик, което моята понякога простовата раса е създала. Макар че изследванията продължават. Но да се върнем на темата. Забелязах, че сте включили в данните кризата, която нашият млад кръстоносец, Стен, се опитва да разреши. Алтайският куп. Той поддържа побъркан човек, както ви е известно. Доктор Искра. Знаете ли, че Искра е бил държан години наред в изгнание с благословията на Императора? За да контролира предния владетел. Освен това открих, че Стен има преки заповеди от Императора да задържи Искра на власт, независимо от цената.
Тялото На Еку подскочи сякаш докоснато от повей на вятъра.
– Откъде черпите информацията си? – попита той.
– Не мога да ви кажа. Моят колега остава в системата и следователно е в опасност.
Рюкор спря и перките на опашката й се стовариха върху водната повърхност.
– Колко странно – зачуди се тя. – Да се чуя да казвам, че животът на приятел е в опасност, защото е близо до нашия уважаван владетел и защото е казал истината.
– Аз самият се почувствах в потенциална опасност – призна си Еку.
Рюкор не отговори, но продължи с тезата си.
– Втори факт. Не си спомням кога се сблъсках с него. Но ви уверявам, че беше при съвсем законно проучване. Както казах, не си спомням обстоятелствата, но се зачудих колко точно печели Императорът – пряко, в парично изражение – от управлението си. Или простото владеене на властта е достатъчна компенсация? Затова проведох малко разследване. По очевидни причини бях много внимателна в задоволяването на любопитството си. Но открих, че Вечният император наистина разполага с големи капитали, вложени в различни области на политиката, която провежда, а тя освен всичко друго обещава и добра възвръщаемост. Инвестициите са направени посредством много подставени лица, така че никога да не могат да се проследят до Императора, Не сметнах подобно действие нито за морално, нито за аморално. Тези инвестиции, както научих после, бяха използвани по времето на кризата, за да стабилизират икономиката… както и неговата политика. Което значи, че печалбите от тях биха се оценили като неморални от повечето същества. Мисля, че се наричат мръснишки капитал.
– Мръсен.
– Да не би спреят да… О. Да. Мръсен би било правилно. Преди няколко дни много внимателно проверих няколко от тези фондове. Личното богатство на Императора се умножава с чудовищни темпове, секунда след секунда. В тези времена, които повечето биха определили като икономическа депресия, собственият ни владетел печели от бедността на собствената си Империя.
– Това е безумно – възкликна Еку, а обичайната му невъзмутимост се стопи.
– За пръв път съм съгласна с използването на думата, макар че от клинична гледна точка то е безсмислено. Между другото – малко подкрепа за това, което казахте. Наблюдавали ли сте Вечния император при появяванията му в публичното пространство? Все по-рядко и по-рядко, разбира се, а и когато го прави, ъглите са благоприятни и далечни. Но ако се вгледате отблизо как очите му се местят, като на бито земно куче, което очаква следващия бой – или пък на някой, който затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в това, което някога се наричаше маниакално-депресивна психоза.
На господин Еку отново му се прииска ругатните да заемаха подобаващо място в речника на неговата раса. Рюкор казваше, че Империята се управлява от безумец, а тази мисъл беше чудовищно невъобразима. И все пак съзнанието му му нашепна колко много пъти беше общувал с луди владетели и бе изпитвал неясна, безлична симпатия към бедните същества, които те тиранизираха.
– Още едно парче от мозайката – продължи Рюкор. – Императорът е наредил многократно увеличаване на военните разработки. Кайренес например фалираха след края на Таанските войни. Военното корабостроителство не беше вече нужно, а техният покровител, Суламора, беше мъртъв. Тогава, и досега не мога да разбера как стана това, Кайренес изведнъж забогатяха с АМ2 по време на завръщането на Императора. Спомнете си, че физическото завръщане на Императора беше с кораб от централната система Дюзабъл. Много добре, по някакъв начин Императорът е бил подпомогнат и съществата от Дюзабъл са били възнаградени. Така се действа в политиката. Така че да забравим за първоначалното златно теле и яйцето му, или каквото и да е било онова същество. Но просперитетът им продължи. През последната И-година научих, че почти сто нови договора са били дадени на корабостроителниците на Кайренес. Никоя от тези поръчки не е била обявена на открит търг. В тези времена, когато цари мир, защо е необходимо да се строят бойни кораби? Има предостатъчно останали от войните. Всъщност, гробищата за кораби са пълни с напълно здрави корпуси.
– Възможно ли е – предположи Еку, като умишлено прие ролята на адвокат на дявола – това Императорът да нарича популярни мерки?
– Възможно е. Но не ми харесва да използвам неразумна предпоставка, от която да изхождам. Това е предразсъдък на науката ми, разбира се. Но ето и още една част от мозайката. Една моя колега – всъщност тя беше сред малкото хора, които се опитах да науча да мислят логично – получи интересна задача. Тя е експерт в психологията на военното набиране. Подготви кампания, строго секретна, за Таанските светове.
– Какво?
– Да. Нашите бивши врагове сега са още по-зле от Империята. Нищо не се прави, за да се подобри състоянието на икономиката им, между другото. Но набиращите офицери обикалят тези светове и записват доброволци.
– Това е зло – каза Еку. – Но от историята е известно, че военните дават парите си най-вече там, където бедността е най-голяма.
– Правилно. Но ако си спомняте, Императорът беше решил в края на войната, че старите бойни мечти, които таанците наричаха своя убийствена и самоубийствена „култура“, трябва да бъдат заличени. А днес тези имперски офицери провеждат кампания, която се основава на идеята, че е време воините таанци да се издигнат и да се пречистят. Да докажат, че все още имат силата на предците си, въпреки че тези предци са се сражавали за погрешна кауза. Сега е дошъл техният ред да защитават Империята и тъй нататък.
Еку се издигна високо нагоре, близо до тавана на пещерата, докато обмисляше чутото.
– Възможно е за профан в икономическата област да изглежда, че можеш да излезеш от депресията, като закупуваш ненужно оръжие – отбеляза той. – Но не наемаш моряци или войници. Те просто са твърде скъпи и размирни по време на мир. Съществуването на ръба на мизерията и опашките за социални помощи са по-икономични, ако може да се мисли толкова коравосърдечно. Защо да се търсят войници, ако няма враг?
– Може би Императорът вижда враг – каза Рюкор тихо. – Помислете за природата на кралете – добави тя почти шепнешком. – Помислете в какво се превръщат.
– Но Императорът е вечен – възрази Еку, а обичайното му спокойствие се пропука. – Това никога не се е случвало преди.
– Така е. Нещо се е променило. Но това не е моя грижа. – Тя отново натисна панела. – Изкусително е, а и много лесно за всяко поколение да вещае Армагедон. Но компютрите не стават сприхави и раздразнителни. Аз правя прогнози. Предвиждания. Ще стигнем и дотам, по-късно, след като и двамата си починем, за да сме сигурни, че няма да допуснем грешки. Но ето ги заключенията: Империята доказва накрая, че не е някакво генетично изключение. Като всички империи преди нея и тя следва курс на закостеняване, корумпиране, разложение и сега е обречена на разруха. Не от някакъв исторически процес или от външен враг. А заради едно същество: Вечния император.
Същата беше и присъдата на Еку.
– Предполагам – каза Рюкор, след като помълча и помисли известно време, – че сте дошли тук за повече от потвърждение на вече известното на здравия ви разум. Вие сте твърде рационално същество, за да пропътувате толкова далечно разстояние, да поемете голям риск за вашата раса и личност просто за да поискате допълнително уверение.
– Да – отвърна Еку. И внезапно мисълта изникна в него: Ето го тук, майстора на дипломацията. Консултант. Експертен съветник. Сивата власт на петстотин владетели и същество, което беше предлагало съвети на самия Вечен император, при това привеждани в изпълнение. И ето го тук, дошъл да иска съвет от Рюкор сякаш беше емоционално нестабилен младок.
Той разбра защо Рюкор наистина беше толкова високо ценена.
– Искате да знаете – каза тя – какво трябва да направим, за да предотвратим разрухата.
– Да – потвърди още веднъж Еку.
– Нямам представа. Обмисляла съм и продължавам да обмислям, но нямам отговор. Все пак ще ви предложа една мисъл, тъй като всичко друго, което казах, е адски мрачно. Помислете върху следното. Какво би се случило, ако Императорът не се беше завърнал? Искам да кажа, не се беше завърнал изобщо, а не да се завърне по-късно.
– Щяхме да попаднем в хаос – заяви Еку. – И да деградираме до варварство.
– Съгласна съм. Но за подобно развитие щеше да има само една причина – загубата на АМ2, нали така? Присъствието или отсъствието на Императора не е достатъчно важен фактор, за да срути всичко.
– Да – каза Еку предпазливо. – Съгласен съм с това.
– Благодаря ви. Сега, не е ли вярно, че всяка раса, всяка култура е имала своите тъмни епохи? Понякога са били много, нали?
Господин Еку кимна.
– И винаги световете са се възстановявали от тях?
– Не мога да кажа винаги – вметна господин Еку. – Някои раси може да са преминали напълно към варварство и ние да не сме ги срещнали. Или да са деградирали до пълна анархия и да са се заличили.
– Махнете думата „винаги“ тогава – продължи Рюкор. – Но е вярно по принцип. Не е ли също така вярно, че след като упадъкът на дивачеството бъде отхвърлен, следващата стъпка е възраждане.
– Да. И бихте ме обнадеждили, само че това не се отнася до Империята. Нейното присъствие е твърде значимо, твърде древно и твърде всеобхватно.
– Не и ако АМ2 се махне от уравнението.
– Но Императорът е единственото същество, което знае къде АМ2 съществува в суров вид или как се синтезира.
– Господин Еку – възрази Рюкор меко. – Вие сте твърде образован и интелигентен, за да си позволите твърдението, че само един откривател може да създаде определено изобретение. Че само един художник може да сътвори определена картина. Или че само един философ е способен да възпроизведе социална система.
Господин Еку каза:
– Отново ме обнадеждихте. Но страхувам се, не вярвам, че можем да започнем проект „Манхатън“ за издирване на АМ2 и да го доведем до успешен край. Тайният съвет се опита достатъчно усърдно.
– Тайният съвет беше, тук отново трябва да използвам семантично натоварена дума, зъл. По-неутрално определение би било ориентиран към себе си. Но ще използвам зъл. Злото, като обратното на доброто – в категориален смисъл, – е по дефиниция късогледо, обслужващо себе си, мързеливо и нечестно. Затова и търсенето на Тайния съвет е било ограничено и обречено на провал.
– Рюкор, как можете да оставате такъв оптимист след толкова много опит? – зачуди се Еку. – Виждал съм злото да триумфира поне толкова пъти, колкото и доброто.
– Както Килгър би казал на онзи диалект, който нарича разбираем език: чисто съзнание, чисто тяло. Избери си. Сега – продължи тя, като се измъкна от водата и се качи на гравиколичката – ще се качим ли горе, където ни очакват моята храна и вашият спрей? Няма нужда да се притесняваме тази вечер. Дори ентропията се движи с отмерена, бавна крачка.
Еку полетя над количката, докато се изкачваха нагоре, по-дълбоко в недрата на пещерата, като продължаваше да обмисля основния проблем. Осъзна, че някак и двамата бяха приели факта, че Императорът трябва да бъде премахнат или поне обезвреден. Като се изключеше въпросът с АМ2, следващият въпрос беше кой ще се наеме с тази нелека задача?
Едно име мина през ума му за втори път.
Мъжът, който искаше всички да летят.
Стен.
33.
Ехото от експлозията в казармите все още не бе заглъхнало, когато Искра реши да консолидира и увеличи властта си. Новинарското затъмнение на Вечния император се вписа идеално в плановете му.
Искра изпълни с ефира със словесни нападки срещу тези (неизвестни) предатели, които бяха накърнили честта на Алтайския куп със своята подла атака над умиротворителните сили на Империята. Обяви военно положение. Постанови полицейски часове след зазоряване и преди мръкване. Забрани всякакви демонстрации, публични протести и стачки. Освен това намекна за „други мерки“, които щяха да бъдат „разкрити в подходящото време“. Приключи с безстрастен призив към всички граждани да претърсят душите си и тези на съседите си за знаци на нелоялност.
След насилствено потисничество в продължение на поколения хората бяха наясно какво ще се случи после. Някои извадиха скътаните си пари, за да подкупват. Други съставиха списъци с врагове, които да обвинят. Повечето се скриха в домовете си и зачакаха тропота на ботушите и ударите с приклади по вратата.
Но колкото и да бяха опитни в политиката на страха, съществата от Алтайския куп не бяха подготвени за това, което се случи.
Милхауз стоеше изправен гордо в новата си черна униформа, с килната барета и сребърна значка „Студенти за Искра“. Имаше капитанска емблема на едното рамо и знак на Корпуса на чистотата. Измъкна пистолета си и изръмжа заповеди на своите нетърпеливи, млади последователи.
– Искам всичко да е отмерено идеално. Заемете позиция – тихо, по дяволите! И когато дам сигнал, всички се устремяваме изведнъж. Схванахте ли?
Чу се групово; „Да, сър“.
Милхауз махна царствено с ръка. Корпусът на чистотата започна да действа.
Тараниращият отряд пое водачеството. Милхауз и основните сили го следваха. Всички се спуснаха по тъмната, оградена от дървета алея, която водеше към библиотеката на Рурик. Луните на Джохи осветяваха сцената.
Библиотеката светеше до късно тази нощ. Главният библиотекар – възрастен торк на име Порей – се беше молил много, за да му позволят да избегне вечерния час и да работи до късно през нощта. Официалната причина: да сортира съблазнителните материали, забранени с извънредните декрети на Искра.
Истинското намерение на библиотекаря обаче беше да спаси колкото се може повече от материалите. Порей и служителите му се свързаха със симпатизиращи им интелектуалци. Бяха правили същото много пъти по време на управлението на Каканите. В миналото тази традиция беше спасила най-ценните текстове в системата на библиотеката.
Докато тъмните силуети на Корпуса на чистотата на Милхауз заобикаляха сградата, Порей още веднъж обмисляше избора си. Не можеше да спаси всичко. Трябваше да предаде достатъчно голям брой забранени материали, за да докаже лоялността на интелектуалното общество.
Той погледна количките с фишове и книги, предназначени за тайните хранилища в мазето. Отстрани бяха наредени материалите, които смяташе да даде на подпалвачите на Искра.
Беше много малка купчина.
Порей въздъхна. Не се справяше добре. Трябваше да реже по-дълбоко. Хвана два старинни тома. Бяха истински книги – единствените копия на творбите, притежавани от библиотеката.
Едната беше доста омачаканата „451 градуса по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри. Другата беше непокътнато копие на „Здравият разум“ от древния мислител Томас Пейн.
Порей мразеше да си играе на интелектуален бог. Измъчваше го, че неговите вкусове са единственият съдник за това, което ще остане, и това, което ще си замине.
Погледна отново към „Здравият разум“, после към „451 градуса по Фаренхайт“. Сви рамене.
Бредбъри отиде на количката, за да бъде спасен.
„Здравият разум“ трябваше да изгори. Простете ми, господин Пейн, помисли си Порей.
Чу се трошене на стъкло и стържене на метал. Милхауз нападна.
Порей зяпна, докато облечените в черни униформи младежи се втурваха в библиотеката. Служителите и доброволците нададоха ужасени викове.
– Смърт на интелигенцията! – изрева някой.
Милхауз се завъртя към Порей и вдигна пистолета си. Порей инстинктивно издигна Томас Пейн като щит.
Милхауз стреля.
Порей падна на земята.
Също толкова мъртъв, колкото и „Здравият разум“.
Опашката пред бакалията се проточваше на половин километър. Стотици след стотици гладни същества се нареждаха на нея, купоните за храна бяха приготвени за мига, в който вратите се отвореха.
Продължиха да чакат и след като сутрешните часове минаха, което значеше седем часа за съществото начело на опашката. Стояха под слънцето, което изгаряше.
– Отварят все по-късно и по-късно всеки ден – оплака се една старица.
– И изборът на храна е все по-малък – измърмори друг.
– Всичко е боклук – добави трети. – Доктор Искра трябва да дойде и да види тази неразбория. Ще обеси собственика на магазина, задето е такъв крадец.
Преди някой да успее да отговори, опашката се премести напред.
– Отварят – извика някой. После опашката изведнъж спря. Чуха се шокирани изсумтявания. Хората от по-назад проточиха вратове, за да видят какво става напред.
Бакалията не отваряше.
Вместо това група строени войници идваха от алеята, с приготвени оръжия.
Офицерски глас избумтя над тълпата:
– Никой да не се движи. Това е проверка на документите. В лявата си ръка ще държите купоните за храна. В дясната документите за самоличност.
Тълпата бързо се зае да изпълни поисканото от офицера.
Но старата жена, която се бе оплакала от дългото чакане, имаше други виждания. Тя се отдели от тълпата и закуцука към офицера.
– Трябва да се засрамите, млади човече – каза тя. – Всички сме гладни. И сме чакали часове наред, за да купим храна за семействата си.
Офицерът я застреля на място. Подритна все още гърчещия се труп.
– Заповядай, бабке. Сега вече не е нужно да чакаш.
Командирът на смяната в квартала на богазите тръгна да обхожда барикадите, като проверяваше за дупки в защитната стена и дали пазачите са на постовете си. Барикадата се оказа толкова здрава, колкото и при последната й инспекция, пазачите бяха нащрек сякаш им беше първо дежурство.
Тя погледна към спящия квартал. Всички прозорци бяха тъмни. Това е добре, помисли си. После чу тихи звуци зад себе си. Извъртя се. Звукът беше изчезнал. Само въображение, реши тя. Аз съм глупаво същество.
Малък кораб изскочи над барикадата, картечниците му затракаха.
Изстрелите я прерязаха надве, преди да успее да извика за предупреждение.
Още два кораба се появиха и откриха огън върху квартала. След няколко минути жилищата горяха и богазите се изсипваха на улицата. Някои бяха ранени. Някои носеха ранени. Всички бяха парализирани от страх.
Джохианските войски разбиха барикадата. Следваше ги дълга редица от гравилихтери.
Час по-късно камионите с оцелелите богази потеглиха в нощта.
На следващия ден булдозери изринаха мъртвите заедно с димящите отломки. Докато нощта падне, кварталът се беше превърнал в гола земя.
Следващата вечер видеоизлъчванията на Джохи обявиха нови жилища за „квалифицирани граждани“. Бяха разграбени до сутринта.
Писмо от майор Шейс Марл, до Директор-началник Сикт, командир на Седми боен фронт:
… и като си давам сметка, че изпращането на такова писмо нарушава военната система на подчинение, сметнах, че няма никой друг с авторитет и призвание освен вас, който да разреши този проблем, както ще видите.
Пиша ви не само като на мой върховен командир, но също и защото си спомням, че преди години, преди онзи злодей да ни управлява (проклето да е името му), и да ви принуди да подадете оставка, вие говорихте пред моя най-първи клас в академията „Кюшев“, и аз никога не забравих думите ви. Казахте, че офицерът има дълг отвъд написаното в заповедите, дълг към честта и расата си. Това писмо е последният ми шанс да изпълня този дълг.
Проблемът възникна, когато ми беше наредено да извърша прочистваща операция на Очио IX, един от Спорните светове, Сектор седми на вашия фронт. Едва частично умиротворен, но все още със суздалски въоръжени елементи, които настояваха със силата на оръжието, че този свят трябва да е техен, а разбира се, правото е на страната на джохианците. Получих задачата си, беше ми наредено да умиротворя определена област, бяха ми дадени поддържащи части, чиито названия не са важни, освен с едно изключение. Тази част беше Трета ударна рота, Втори полк от корпуса със специално предназначение, предвождан от капитан Л’мердинг.
Инспектирах частта преди включването й и останах с впечатлението, че тези войници изглеждат адекватно в униформите си и особено добре са въоръжени за антипартизански операции. От друга страна, имах усещането, че не са достатъчно тренирани, нито командващите им офицери бяха особено впечатляващи. Разбира се, не отправих критика към капитан Л’мердинг, а просто приветствах частта му и казах, че ще им дам възможност за повишение и да докажат, че новият им корпус е достоен да принадлежи на джохианската армия и да служи на доктор Искра.
Единственият отговор на капитан Л’мердинг беше, че те имат заповеди и смятат да ги изпълнят.
Тук, може би, трябваше да се обърна към полковник Елман, моя началник, и да поискам да уточни кой командва. Не го направих. Войските бяха приземени и се отправихме към предградията, населени от смесена популация от торки, джохианци и суздали, където суздалските бандити държаха своите укрепления. Както обикновено, суздалите се бореха яростно (виж Оп.Реп. 12–341–651–06, трети месец, седмици едно, две и три) и нанесоха поражения на моите сили. Бяха взети много малко пленници, тъй като, както ви е известно, суздалите предпочитат смъртта пред предаването.
Първият ми проблем с Трета рота беше, че капитан Л’мердинг отказа да изпрати войските си в провинцията, като възрази на моята заповед с твърдението, че истинският враг не са блатниците – това бяха точните му думи, а по-скоро злите конспиратори зад тях в градовете. Реших да не разследвам това странно твърдение, тъй като съм войник, а не човек на политиката.
Първоначално вниманието ми беше изцяло съсредоточено върху битката, разбира се, и едва през третата седмица на прочистващата операция получих информация, в която ми беше невъзможно да повярвам отначало, но знаех, че трябва да разследвам, за да защитя честта на джохианците.
Този доклад обвиняваше 3/2 от корпуса със специално предназначение в най-ужасяващи зверства. Аз лично отидох в областта, за която ротата отговаряше, и установих, че обвиненията са верни. Те избиваха цивилни суздали в нарушение на приетите стандарти за водене на война. Техните цели бяха, в частност, всички образовани суздали, особено онези, които бяха учители или съдии. Освен това обръщаха внимание на всеки богат суздал. Тези същества бяха измъквани от домовете си и изчезваха. Капитан Л’мердинг отказа да обясни какво се случва с тях, но мисля, че съдбата им е очевидна.
Имаше потвърдени доклади за избити деца и изнасилвания на цивилни, за разграбени сгради. Убийствата на цивилните суздали са били извършвани през деня, а телата им са били оставяни на улицата. Очевидно тази ударна рота е съставена от гангстери и хулигани. Капитан Л’мердинг беше разлепил обяви из области, носещи собствения му подпис, които постановяваха, че употребата на суздалски език, говоримо или писмено, е забранена, и на всички суздали се забранява да се събират в групи от повече от двама. Незабавна екзекуция беше наказанието за нарушаването на всяко подобно нареждане.
Беше издал и други заповеди, също толкова незаконни, но най-лошата гласеше, че всяко престъпление, извършено от суздал, ще срещне изключително суров отговор, който ще включва унищожаването на домовете, изкореняването на рода му и екзекутирането на сто суздали, избрани случайно, за възмездие. Казах на капитан Л’мердинг, че го освобождавам от служба. Той се изсмя. Опитах се да го поставя под арест. Аз и моите помощници бяхме обезоръжени, пребити и ни беше предложено да напуснем областта или да си понесем последствията.
Върнах се в собствената си част и уведомих командира на батальона за непосредствените действия на капитан Л’мердинг, поисках да бъде изпратен боен отряд, който да арестува това позорно същество и неговите биячи. Полковник Елман ми каза да се занимавам със своите дела. Възразих и ми беше дадена пряка заповед да оставя чудовищата на Л’мердинг на мира. Всъщност полковник Елман ме информира, че тази рота и другите елементи от Корпуса със специално предназначение следват заповеди, дадени от най-високо място – заповеди, които може и да не се нравят на никого, но са съществени за осъществяването на мисията ни. Отказах да приема това и отидох да говоря със следващия в йерархията на командването, а след това, тъй като нищо не се случи, с командира на дивизията.
Бях обвинен в неподчинение и срамно за джохианец държание. Когато продължих да настоявам, бях съвсем незаконно понижен със сто места в списъка за повишения, без изслушване или съд. Вече съм отчаян, директор-началник, и се обръщам към вас.
Не е ли останала чест в Алтайския куп? Няма ли достойнство в нашата благородна раса? Нима нашата собствена армия, армията, на която посветих живота си, се е превърнала в сбирщина от убийци?
Писмото не получи отговор.
