Текст книги "Вихър"

Автор книги: Алън Кол

Соавторы: Крис Бънч
сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 27 страниц)

– Беше необходимост – заяви Искра. – Както казах и на този глупав посланик, моите хора имат нужда от твърда ръка. Само от това разбират. Инцидентът в университета ми дава идеалното извинение да използвам тази твърда ръка. Моето име ще бъде благославяно поколения наред, когато всичко приключи. Повярвайте ми. Знам своето място в историята.

Той погледна към Венло и на лицето му се изписа неодобрение:

– Учудвате ме. Не очаквах, че ще пищите толкова заради малко кръв, пролята за благородна цел. Странно е как си мислиш, че познаваш някого.

Венло измърмори нещо неопределено. През ума му проблясна мисълта, че ако задачата му беше от обичайните му занимания, нямаше да има никакви проблеми да убие Искра. Веднага. Без дори да се изпоти или да използва нечестни похвати.

– Предполагам, че е невъзможно – каза накрая.

Искра се вгледа в него, като се опита да го въвлече в детинска битка на погледите. Пръстите на Венло го засърбяха от желание да изтръгне очите на добрия доктор. Вместо това сведе глава.

– Добре – каза Искра. – Сега да поговорим за някои неща, от които имам нужда. Искам да обсъдим тези искания внимателно. Императорът трябва да разбере какво ми е нужно.

Той започна да изрежда голям списък от покупки, за които Венло беше сигурен, че няма да се понравят на Императора.

– Целият съм слух – усмихна се Венло.

Стен се облегна на задната седалка на гравиколата. Пороен дъжд обгръщаше като пелена прозорците.

Нямаше никаква представа какво трябваше да предприеме сега. Искра беше едно от онези същества, които всеки дипломат срещаше поне веднъж в кариерата си.

Как да се държи с владетел, който се бореше за собственото си падение? Лесното решение беше просто да си тръгне. За съжаление това почти никога не беше възможно.

Трудност номер едно: В ситуации като тази почти никога няма очевиден наследник. Ако владетелят падне, същото става и с царството. Което може и да е просто чудесно за всички страни извън царството, само че:

Трудност номер две: Самоубийствените владетели винаги са издигани от външни сили, чиято собствена съдба зависи от благоденствието на застрашеното царство. С други думи, не се позволява нещата да се развиват естествено. Ако мълния удари подобно изсъхнало дърво, много националности бързат да пристигнат с пожарни команди.

Стен осъзна, че научава голям урок благодарение на Искра. Алтайският куп беше обречен на сегашните неприятности от мига, в който първите джохианци бяха дошли с разрешително, дадено им от Императора.

Разрешителното – странна дума за бизнес връзка между джохианците и Императора – ги беше направило специални, привилигеровани измежду останалите. Тяхното право да управляват беше станало божествено, като при древните монарси. Разрешителното в крайна сметка беше създало Каканите, които насилствено управляваха съпротивляващото се население.

Без външната подкрепа на Императора съществата в Алтайския куп щяха да бъдат принудени да намерят друго решение. Щеше да има кръвопролития наистина, но накрая джохианците, торките, суздалите и богазите щяха да постигнат някакъв консенсус.

Когато пое задачата, Стен си мислеше, че ще работи за създаването на такова правителство. Надяваше се поне да положи основите за подобно развитие.

Вместо това… Вместо това Стен трябваше да се занимава с проклетия Искра. Какъв дракх имаше шефът му в главата си?

Стен се отърси от раздразнението. Нямаше смисъл да разсъждава над решенията на шефа. Императорът можеше и да е вечен, но никога не беше твърдял, че е безгрешен. Ако Стен искаше от него да избере по-мъдър ход, самият той трябваше да му помогне.

Шофьорът даде сигнал. Приближаваха се към суздалското посолство, първата спирка на Стен. Това беше първата стъпка в плана му да постигне някакво споразумение.

Докато се взираше през прозореца, една трета от този план замина по дяволите.

Суздалското посолство беше празно. Млади торки се ровеха из набързо изоставените лични вещи.

Стен се измъкна от гравиколата. Младите същества го забелязаха и се напрегнаха, готови да побягнат. Стен махна на охраната си, която бързо беше излязла от придружаващите го коли, да се прибере. Той се приближи сам към децата.

– Добри находки? – обърна се към високия младеж, като допусна, че водачеството може би е свързано с ръста.

– Какво значение има за теб? – попита най-дребният от торките. Дотук с догадките. Явно днес не беше от добрите дни на Стен.

– Ето един по-добър въпрос – каза Стен. – Какво значение има за теб?

Той измъкна няколко кредита и ги размаха пред искрящите малки очи. Дребният торк се опита да ги хване. Стен дръпна ръката си назад.

Кимна към посолството.

– Къде отидоха?

– По домовете си. Какво си мислиш? – детето се взираше в парите с присвити устни. Стен сложи няколко кредита в малката ръка.

– Кажи ми още – подкани го Стен. – Започни с това кога си тръгнаха.

– Преди три или четири часа – отвърна детето. – Играехме си надолу по улицата, когато изневиделица настъпи страшна суетня. Суздали, които лаят и вият, както си знаят. Гравилихтери и войници суздали навсякъде. Преди да се усетим, изнесоха всичко от сградата и потеглиха.

Стен даде на хлапето още малко кредити.

– Някой да е тръгвал след тях?

– Не. Нито някой се появи по-късно. Суздалите си тръгнаха сами. И не говореха изплашено.

– За какво говореха? – попита Стен и отпусна още малко пари на малкия негодяй.

– Да убиват богази, ти какво си помисли? – Младият торк очевидно беше поразен от невежеството на Стен. – Промъкнахме се близо, разбираш ли? За да проверим дали няма да оставят нещо ценно след себе си. Чухме водача на глутницата да говори с куцокракия, който ръководи милицията. Каза, че предстои голяма битка. С богазите. Затова си отиваха вкъщи, за да помогнат в битката.

Детето погледна Стен. Очите му бяха като на старец.

– Предполагам, че суздалите нямат шансове – каза то. – Вярно е, че са опасни. Но пилетата са по-лоши. Ти как мислиш? Суздалите или богазите?

Стен му даде и останалите кредити.

– Има ли значение?

– Не, разбира се. Просто се опитвам да пресметна шансовете. Залозите са за богазите в моя квартал. Десет към едно. Реших, че може би ще ми подшушнеш нещо, за да припечеля малко пари. И да се заема със сериозни дейности.

Той размаха юмрука с парите пред лицето на Стен.

– Според мен – продължи, – човек трябва да се обзаложи и да рискува при всяка възможност. Искам да кажа, човек може да има късмет цял ден и така и да не разбере. Ако схващаш за какво говоря.

– Определено схващам – кимна Стен. Тръгна си убеден, че шансовете му са намалели още повече.

– Моята визия е проста, генерале – каза Искра. – Но вярвам, ще се съгласите, че простотата на идеята е от първостепенно значение.

– Без съмнение – отвърна генерал Даул. – Това е едно от качествата ви, на което винаги съм се възхищавал от години насам. Вие виждате нещо, което изглежда доста сложно, но после, с малко пренареждане, то престава да е сложно. Става е просто. Реално. Гениално. – Даул нямаше и най-малката представа какви ги приказва. Но нямаше значение. Генералът беше експерт в ласкателствата.

Той отпи от водата, която Искра му беше предложил за освежаване – като се престори, че й се наслаждава сякаш е вино.

– То е като тази чаша вода – продължи Даул, като търсеше каквато и да е аналогия. – Аз виждам вода, но вие виждате…

Мозъкът му даде на късо. Какво по дяволите виждаше Искра? Може би виждаше просто вода. Лично Даул можеше да види и зеленокожо земноводно. Такова, което квакаше.

– Да. Продължавай – насърчи го Искра. – Какво виждам аз, генерале?

– Символ – издиша тежко Даул. – Точно така. Символ. Кой друг освен гений би видял символизма в обикновена чаша вода?

Той бързо хвърли поглед към лицето на Искра, за да види как е минал този словесен танц. Докторът грееше и кимаше. Уф. Слава Богу.

– Вие се насочвате към сърцевината на нещата, както винаги – каза Искра. – Затова чувствам, че се нуждая от вас. Знаех си, че ще намеря сродна душа.

– Абсолютно – съгласи се Даул, като нервно приглади белите си кичури. – Няма никакво съмнение в това.

Какъв стар глупак, помисли си Искра.

– Вие вероятно сте най-уважаваният човек сред военните, генерале – каза на глас.

– Благодаря ви.

– Това е самата истина. Имате репутацията на верен служител. И ревностен защитник на джохианските традиции.

– Старите нрави бяха най-добрите – изтъкна Даул. Това беше тема, на която можеше бързо да се възпламени. – Понякога мисля, че старите ценности бяха загърбени твърде прибързано.

– Точно такова е и моето виждане.

– Нима?

– Разбира се, но ще трябват сурови мерки, за да се върнем към славните дни на нашите джохиански предци.

– Вярно. За съжаление. Но е вярно.

– Обаче определено не искам да ви въвличам в наистина неприятните събития. Има неща, които трябва да бъдат свършени и които, боя се, ще накърнят репутацията на джохианския войник. Ще имам… Отряди със специално предназначение, обучени и подготвени за изпълнението на поставените им задачи, които ще бъдат отговорни само пред мен и ще бъдат извън обичайната йерархия на военното командване.

Даул засия.

– Колко проницателно от ваша страна, сър.

– Искам вие да командвате редовните ми сили в борбата за възстановяването на мира из славния ни куп. Това ще изисква ясно мислене и непоколебима отдаденост.

– Значи аз съм вашият човек – кимна леко Даул. – И ви благодаря за честта.

– Когато хората ни за пръв път дошли в този куп – продължи Искра, – те били изправени пред враждебна територия, населена с невежи видове и варварски човешки издънки.

– Ужасни времена. Ужасни – измърмори Даул.

– Тогава не сме били толкова много.

– Колко вярно. Винаги съм го повтарял. Не е имало много от нас в онези дни. Но ние сме компенсирали недостатъчния си брой с храброст.

– И още нещо – каза Искра.

– Да, другото нещо беше… а…

– Ум – подчерта докторът.

– Точно така. На езика ми беше.

– За да потиснат тези зверове – съжалявам, но не споделям мнението на модернистите. Те са зверове, нищо повече. За да потиснат тези зверове, нашите предци са възприели тактика, която може да се опише с проста и елегантна фраза. Фразата и всичко, което стои зад нея, е съществена част от джохианското наследство.

– Знам отговора – каза Даул. – Но вашите думи са много по-красноречиви от моите. Моля ви, кажете ги и заради двама ни.

– Разделяй и владей – произнесе тържествено Искра. – Накарахме зверовете да коленичат с това просто средство. Нашите бащи подстрекавали суздалите и богазите. И торките също така. И сме ги настройвали едни срещу други. Дори сме натрупали добри печалби, като сме продавали оръжия на всички страни. Оставили сме ги да се избиват едни други. А после сме пристъпили напред, за да ги поведем.

– За Бога! Трябва да направим същото нещо сега – възкликна Даул, като удари длан в гърдите си, а патриотичното му сърце заби гордо. – Разделяй и владей! Връщане към свещената традиция.

– Значи… ще приемете поста, който ви предлагам?

– С гордост, сър – засия Даул. – С гордост.

Той избърса изплъзналата се сълза от ъгълчето на окото си.

Мениндер имаше малко неугледно имение в центъра на квартала на торките.

Професионалното око на Стен забеляза, че неугледният вид е внимателно изпипан. Стените бяха тухлени и покрити с увивни растения. Големият вход беше стар и хлътнал. Градината отвъд портата беше запусната. Но охранителните кабели, които опасваха стените, бяха ярки и нови. Портата беше подсилена със стомана. И избуялата градина беше използвана за слагането на бодливи плетове и остри папрати.

Разузнаването твърдеше, че Мениндер има пари. Купища като за торк. Но той беше внимателен и не парадираше с тях. И беше изчезнал, когато дракхът се изсипа.

– В траур съм – обясни Мениндер, като хвърли въдицата в зелените води на езерцето.

Стен седна до него. Дъждът беше отстъпил място на изпепеляващо слънце. Но тук, под дърветата, които хвърляха сянка над любимото място за риболов на Мениндер, беше хладно. Торкът дръпна кордата, провери примамката и я хвърли още веднъж.

– Смърт в семейството? Съжалявам да го чуя – каза Стен.

Мениндер свали очилата си, избърса несъществуваща сълза и ги сложи обратно.

– Беше млад братовчед… Загина в „Пушкан“.

Стен понечи отново да поднесе съболезнованията си, но видя циничен проблясък в очите на Мениндер.

– Колко близък беше този братовчед? – попита той вместо това.

Мениндер се ухили.

– Не знам – седми, в най-лошия случай осми. Не бяхме много близки. И все пак беше шокиращо.

– Мога да си представя – каза Стен.

– Толкова съм разстроен – продължи Мениндер, – та се боя, че ще мине поне година, преди да покажа лицето си на публично място.

– Наистина ли мислите, че Алтайският куп ще се успокои за това време? – попита Стен.

– Ако не го направи – отвърна Мениндер, – скръбта ще ме обхване отново. Тъгата е упорита болест. Идва и си отива.

Той изтегли кордата и я метна отново.

– Като треската – вметна Стен.

– Да, но без тревожните симптоми. Човек може да тъжи и да лови риба по едно и също време.

– Странното около този риболов е – отбеляза Стен, – че изглежда изключително целенасочен. Никой не безпокои човек, който лови риба.

– Струва ми се, че не съм единственият, който лови риба тук, господин посланик – отвърна Мениндер. Той метна въдицата на друго място в езерцето.

– Предполагам, че се опитвам да измисля подходящата стръв – каза Стен.

Мениндер поклати глава.

– Забравете. Няма достатъчно кредити и слава, които биха могли да ме изкарат навън. Живях дълго, бих искал да умра от естествена смърт.

– Трудно е да се постигне в наши дни – подхвърли Стен.

– Наистина. – Кордата на Мениндер се заплете в някакви клони. Той отпусна пръчката и я разхлаби.

– Честно казано, не виждам как ще стане по-добре, поне докато съм жив.

– Ще се намери решение – каза Стен твърдо. – По един или друг начин.

– Предполагам, че имате планове за моето участие в решението?

– Да, имам.

– Вероятно сте решили да ме включите, защото бях достатъчно глупав да си заложа главата преди.

– Накарахте някои същества да говорят помежду си, при положение че нормалното им поведение е да се бият помежду си.

– Някога вярвах, че съм добър в подобни неща – поклати глава Мениндер. Той придърпа леко кордата.

– Все още сте. Според мен.

– Глупав, безполезен талант. Ако изобщо е талант. Лично аз смятам, че съм много добър лъжец.

– Скоро ще настъпят някои големи промени – каза Стен. – Преди много време – и при подобни обстоятелства – посъветвах същество като вас да се укрие, докато бурята утихне. Казах му, че най-доброто, което може да направи, е да развие добра режеща кашлица.

– Той послуша ли ви?

– Да. В резултат преуспя.

– Но вие искате от мен да направя точно обратното?

– Да.

– Дали сте на другия човек по-добър съвет.

– Това беше тогава, сега е за сега.

– Без да се обиждате, господин Стен, но аз нямам могъщата сила на имперското назначение, която да ме защитава. Изпитвам остра нужда от сигурност. Дори и да бях под защита, домът ми ще е първото място, където добрият доктор ще изпрати отрядите с тежките ботуши и бухалките.

– Но не мислите, че Искра ще се справи?

– Не, по дяволите! Това, което ме измъчва, е, че някога самият аз споменах името му. В добра светлина. Кажете на Императора, че този път се е объркал много. Но не ме цитирайте. Предпочитам да избегна вниманието, ако това не ви пречи.

– Няма да ви лъжа, като твърдя, че вие сте единствената надежда – каза Стен. – Но може да сте много важен.

– Мислите, че трябва да рискувам живота си – и този на семейството ми – за някаква благородна борба с вятърни мелници? За да спасим Алтайския куп?

– Не си ли заслужава?

Мениндер издърпа кордата, докато обмисляше.

– Не знам.

– Ще ми помогнете ли?

– Може би някой друг път.

Стен се изправи. Огледа зелените води на езерцето, като се зачуди защо не е видял и бегла следа от риба.

– Има ли нещо тук? – попита той.

– Някога имаше – отвърна Мениндер. – Зареждах го всяка година. После времето нещо се обърка. Навярно сте забелязали. Стана му нещо на времето. Промени се равновесието или Бог знае какво. Всичката риба умря.

– Но вие все още идвате на риболов.

Мениндер се засмя и хвърли въдицата си отново.

– Разбира се, никога не знаеш кога можеш да хванеш нещо.

Стен откри Каебак, външния министър на богазите, в сградата на посолството. Тя сваляше знамето. Беше сама, като се изключи охраната й. Всички останали вече бяха потеглили към космодрума. Каебак смяташе да ги последва. Бързо.

– Няма нужда да заминавате – каза Стен. – Мога да гарантирам сигурността на посолството ви.

– Богазите нямат нужда от охрана – отвърна Каебак. – Страхът не с нас. Гняв там. Суздали забравили гняв на богази. Ние ги накараме да съжаляват, че са го сторили.

– Защо вините суздалите за ставащото? Техните деца също загинаха в „Пушкан“.

– Ба! Това са лъжи. Суздалите правят пропаганда. Винят богази за ужасното дело. Това е извинение. Те искат война. Добре. Ще им дадем каквото желаят.

Според Каебак разговорът беше приключил. Тя се качи на чакащата кола. Стен направи последно усилие.

– Елате в имперското посолство с мен – настоя той. – Нека ви покажа кадри от личното си разузнаване. Ще видите, че суздалите са дали също толкова жертви, колкото и богазите.

Колата потегли. Стен се дръпна назад. Каебак подаде човката си от прозореца.

– И вас са измамили. Няма нужда да гледаме лъжи на суздали. Отивам у дома. Ще помогна на другите да сготвим малко кучешка яхния.

Лошият късмет на Стен продължи да го преследва през целия ден и през ранните часове на следващия. Той отправяше обаждане след обаждане до Вечния император.

Но всеки път беше посрещан със съобщението, че Вечният император е неразположен – и никой не можеше да му каже колко дълго това състояние на боледуване ще продължи.

Стен се чувстваше като сляп и беше отчаян поради липса на напътствия. Ситуацията се влошаваше с всеки час.

Искра вече трябваше да се махне, бе убеден в това.

Но имаше само едно същество, което можеше да вземе подобно решение. Съдбата на Алтайския куп висеше на косъм.

Опита да се свърже за последен път.

– Много съжалявам, господин посланик – дойде успокояващият отговор на секретаря на Императора. – Сигурен съм, че Императорът ще ви се обади при първа възможност. Да, предадох му съобщенията ви. Да, споменах, че не търпят отлагане. Много съжалявам за неудобството, господин посланик, но съм сигурен, че ще разберете.

Стен стисна зъби. Къде, по дяволите, беше Императорът?

22.

– Имах намерение да проведа този разговор с теб от известно време насам – каза Императорът. – Забавянето е наистина непростимо. Дължа много на теб и на организацията ти.

Старата жена се засмя, докато отговаряше:

– Наш дълг – (кикот) – е да ви служим, ваше – (кикот) – превъзходителство. В крайна сметка не е ли това – (кикот) – същността на култа към Вечния император?

– И все пак. Вие запазихте… спомена за мен… в трудни времена.

– Как би могло – (кикот) – някое време да бъде трудно? – отвърна Зоран. – Когато вие сте – (кикот) – винаги с нас?

Императорът не отговори. Остави мълчанието да се стеле, мрачно като стаята, в която беше накарал да въведат старата жена. Беше искал да създаде определена атмосфера за задачата си. Мрачна царственост. Но адското кискане на Зоран продължаваше да разсейва мрачното усещане. Вбесяваше го.

Което не беше добър начин за започване на отношенията. Тя беше толкова стара. Над сто и петдесет годишна, но с добре оформеното тяло на млада жена под оранжевите си роби. Като върховна жрица (избрана) на култа, тя трябваше да бъде – или поне той очакваше да е така – побъркана. Това се беше потвърдило от постоянното кискане, докато не осъзна, че то е нейното средство да подведе питащия. А и очите й блестяха с повече интелигентност, отколкото удоволствие от възвишеното му присъствие.

– Вярно ли е – поинтересува се той накрая, – че вашата… хм, организация вярва, че съм бог?

– Представител на – (кикот) – Свещените сфери е по-добро описание на нашите вярвания, ваше величество – отвърна Зоран.

– Значи… не се прекланяте пред мен като пред бог.

– „Прекланям“ е толкова – (кикот) – неподходяща дума, ваше – (кикот) превъзходителство. Ние не принасяме в жертва – (кикот) – угоени агнета или – (кикот) – първородните си деца. Но ние – (кикот) – ви почитаме.

– Като бог?

– Като вечно – (кикот) – създание.

– По дяволите, жено! Аз бог ли съм, или не?

Кискането спря. Зоран си пое дълбоко дъх. Императорът я плашеше. Не очакваше сияние да обкръжава възвишеното му присъствие, когато влезе в стаята. Всъщност тя очакваше обикновен на вид човек. Какъвто той и беше – макар че изглеждаше дори по-добре и беше по-висок, отколкото се виждаше в предаванията.

Това, което я потискаше – освен мрака в стаята, който тя съобрази, че беше създаден за нея, – бяха очите на Императора. Никога не поглеждаха право към нея, а се местеха от страна на страна. Безкрайно. Беше почти… патологично. Тази мисъл я притесняваше още повече.

– Прости ми раздразнението – каза Императорът. – Неприятните държавни проблеми ми се отразяват.

Той се наклони към нея с най-чаровната си усмивка. Зоран забеляза обаче, че очите му не се спряха.

– Ще простите ли грубостта ми?

– О, ваше величество – заяви Зоран разпалено, – аз трябва да ви моля за прошка. Аз съм просто глупава старица. И вие сте толкова търпелив с мен.

Вечният император изхъмка. Така беше по-добре. Забеляза, че и кискането е спряло. Още по-добре.

– Сега може би ще ми обясниш цялата тази божествена ситуация?

– О, разбира се, сир. Ако съм звучала загадъчно, това е само по навик. Има толкова много различни нива на съществата. Думата „бог“ няма същия смисъл за всяко същество.

– Това е вярно – потвърди Императорът. Той се гордееше, че е познавач на мистичните учения.

– В човешките идеи обаче – продължи Зоран, – предполагам, че бог е точно описание на свещената ви личност.

Императорът се засмя.

– Представете си. Аз – бог.

– О, но ние си го представяме през цялото време – каза Зоран. – Всъщност всички членове на култа към Вечния император са длъжни да си представят това два пъти на ден. В молитвите си. Към вас.

– Колко интересно – отбеляза Императорът, очите му се присвиха в усмивка… но продължаваха да се местят, местят. Напред и назад. Напред и назад. – Всъщност това е един от най-интересните разговори, които съм водил напоследък.

– Толкова се радвам, че мога да ви развеселя ваше величество – каза Зоран.

– Кажи ми, колко същества в действителност вярват в, ха-ха, мен?

– Хиляди по хиляди, ваше величество. Може би дори милиони.

– Милиони, ммм?

– Точният им брой не може да се посочи лесно в момента. Но мога да кажа, че нашите членове достигнаха рекордна бройка по време на… хм, отсъствието ви. Станаха дори още повече точно преди завръщането ви. За известно време.

Устните на Императора се свиха.

– Искате да кажете, че са намалели?

– Да, ваше величество. Съжалявам, че трябва да ви го кажа. Но можеше да се очаква. Съществата са толкова слаби. А и свикнаха с това, че се завърнахте.

– Толкова скоро? – изсъска Императорът.

– Такава е природата на съществата, ваше величество. А и хазната ни не е каквато беше.

Императорът знаеше за финансирането на сектата в миналото. То беше идвало тайно от страна на Кес, единствения интелигентен член от Съвета на петимата. Зоран нямаше представа за истинската цел на Кес. Императорът възнамеряваше да остави нещата така.

– Какво ще ни струва, за да увеличим ентусиазма сред вашето паство?

– Много малко, ваше величество. Казвам на всички потенциални дарители, че членовете на култа са най-отдадените в Империята. Те са обикновени същества, които живеят пълен, продуктивен живот всеки ден. В свободното си време заменят костюмите си с роби и разпространяват посланието за вашата слава пред всеки, който желае да го чуе.

– С други думи, няма посредници, през които да минават даренията – заключи Императорът.

– Деветдесет процента от всеки дарен кредит отиват за каузата. Само десет процента се харчат за администрация, транспортиране, поща и подобни неща.

– Забележително – възхити се Императорът. И наистина го мислеше, Беше накарал агентите си да проведат щателно разследване на култа и те бяха потвърдили данните.

Той измъкна фиш от бюрото си и го подаде на Зоран.

– Накарах хората ми да направят малко… проучване. Ще откриеш резултатите тук. Направили са разбивка – регион по регион – на цялата ми Империя. Нещо като профил на най-… да кажем, най-ценящите ме поданици.

Зоран откри, че ръцете й треперят, докато поемаше фиша. Тя бързо прикри това.

– Как бихме могли някога да ви се отблагодарим, ваше величество?

– О, това е нищо. Просто малка подкрепа за добрата ви работа… По въпроса за финансирането. Между нас не трябва да съществува никаква връзка, разбирате ли?

– Да, ваше величество. Би било… неуместно.

– Точно така. Ще ви потърсят в скоро време. Ще ви бъде направено голямо дарение. Използвайте го добре. Ще има и още, по-късно. Когато има нужда от тях.

– Да, ваше величество.

– Радвам се, че се разбрахме – каза Вечният император.

Зоран не се радваше особено. Това беше доказателство, реши тя, че невинаги е разумно да се молиш за нещо толкова усилено. Защото съществуваше голяма опасност молитвите ти да получат отговор.

А сега тя не смееше да го откаже.

Назад к карточке книги "Вихър"