Текст книги "Вихър"

5.

– Бих искал – каза Стен с официален тон – да ви помоля да ме удостоите с компанията си тази вечер.

– За мен ще е удоволствие, сър. Колко войници да докарам за подкрепление?

– Да опитаме още веднъж. Мога ли да ви предложа вечеря, милейди?

– О, един момент. Трябва да проверя програмата си… да. С най-голямо удоволствие, Стен. Колко официално ще бъде мястото?

– Оръжията трябва да бъдат ненатрапчиви, но да се съчетават с цветовете на дрехите. В… седем и тридесет?

– Да бъде седем и тридесет – отвърна Синд и прекъсна връзката.

– Не изглеждаме ли хубаво, момко. Ще ухажваме или ще разузнаваме тази вечер?

– По малко и от двете.

– А! – Алекс изчисти несъществуваща прашинка от коприненото сако на Стен. – Е, готов си. Трябва ли да подготвя план за изтеглянето ти, или ще бягаш сам?

– Господи – отвърна Стен. – Преди никога не съм оценявал колко хубаво е да бъдеш сирак. Мамо Килгър, нямам идея дали ще остана някъде за през нощта, дали изобщо ще получа целувка, а и какво те е грижа, така или иначе?

– Просто ти напомням, че утре имаш среща с Императора в 11,15, за последен брифинг.

– Ще бъда там. Нещо друго?

– Не… да. Папийонката ти е кривната. – Килгър я оправи. – И както мама ме съветваше, не прави нищо, което не можеш да кажеш в църквата на дякона.

– Наистина ли е казала това?

– Да. И сега вече знаеш защо Килгърови не ходят на църква.

Килгър излезе. Стен се огледа за последен път – проклятие, но явно се застоявам дълго време пред огледалата напоследък – и реши, че е готов. Той скри уилигън в кожения кобур на глезена, сви пръстите си два пъти – ножът се измъкна от ножницата си лесно – и беше подготвен за нощ в града.

На вратата се почука.

– Отворено е. – За миг се зачуди какво ново, последно неколкоминутно издевателство е измислил Килгър. Но никой не влезе. Вместо това последва още едно почукване.

Стен се намръщи, Отиде до вратата и я отвори.

Трима дребни, мускулести млади мъже стояха на прага. Бяха в цивилни дрехи – но по костюмите им личеше, че служат на доста високопоставена личност.

Бяха гурки. Застанаха мирно и отдадоха чест. Стен понечи да им отвърне, после се спря.

– Простете ми, благородни създания, но вече не съм войник.

– Все още си войник. Ти си Стен. Все още си субадар.

– Благодаря ви за добрите думи – отговори Стен. – Ще влезете ли? Имам няколко свободни минути.

Той ги въведе вътре. Тримата останаха в неловко мълчание.

– Да поръчам ли чай? – попита Стен. – Или уиски, ако не сте на служба? Трябва да се извиня за лошия си гуркали. Но езикът ми е поръждясал.

– Не искаме нищо – отвърна единият.

Другите двама погледнаха към него и кимнаха. Явно той беше избран за говорител.

– Името ми е Лалбахадур Тапа – представи се мъжът. – Този тук е Читаханг Лимбу. А този – Макаджири Гурунг. Той смята, че е от по-висша каста, но не оставяй арогантността му да ти влияе. Въпреки това е добър войник. И тримата имаме чин наик.

– Лалбахадур… Читаханг… Носите почетни имена.

– Такива са – те принадлежат на нашите бащи. Бащата на Макаджири управлява станцията за набиране на Земята. В Покхара.

Хавилдар, или майор, Лалбахадур Тапа беше загинал, защитавайки живота на Императора от убийци преди години. Преди много време субадар Читаханг Лимбу беше заменил Стен като командир на гурките – по искане на Стен. Читаханг беше първият гурка, оглавяващ звеното, като даде начало на традиция.

Гурките, в добавка към своите умения, имаха дълга памет, поне що се отнасяше до приятелите и враговете им.

– Как мога да ви помогна? – попита Стен.

– Администрацията оповести, че търсите доброволци за специална мисия и всеки член от Императорското обкръжение е поканен да участва.

– Вие?

– Има още двадесет и четирима като нас.

– Но… – Стен седна. Чувстваше се сякаш някой го беше ударил в диафрагмата. Възвърна самообладанието си. – Гурките служат само на Императора.

– Това беше вярно.

– Беше?

– Само кравите и планините никога не се променят. Обсъдихме въпроса с капитана си. Той се съгласи, че да служим на Императора, като ти помагаме в твоята мисия, каквато и да е тя, ще бъде сабаш – добро дело.

– Тази доброволна инициатива – поде Стен предпазливо – с имперско разрешение ли е?

– Как би могло да бъде иначе? Съобщението свършваше с думите „В името на Императора“.

Гурките бяха много наивни понякога. В някои случаи изглеждаше, че умишлено постъпват така – използват откритостта си като средство, за да могат да направят това, което са си наумили.

Стен отсъди, че ако Императорът не знаеше – и не одобряваше – тяхната молба, целият ад ще се разтвори пред него. В крайна сметка, една от най-внушителните хвалби на Императора беше, че след покушението гурките са отказали да служат на Тайния съвет, върнали се на Земята и изчакали завръщането на Вечния император.

Стен не остави жегналото го съмнение да се появи върху лицето или да намери израз в думите му. Вместо това се усмихна:

– Много съм поласкан, господа. Ще говоря с командващия ви офицер и с вашия бахун и ще направя необходимите постъпки.

За щастие гурките не бяха побъркани на тема дълги церемонии, тъй че Стен успя да изведе тримата мъже навън, без да засегне честта на никого. После си позволи няколко мига размисъл и един стрег.

По дяволите, помисли си. Защо аз? Защо това? Сигурно ще е добре да бъда много внимателен, когато спомена случката пред Императора. После мисълта се оформи:

Но ако стане – и отида с неколцина гурки, – Императорът със сигурност ще получи блясъка, който твърдеше, че иска. Освен това, добави вътрешният му глас, няма да имам проблеми с опазването на гърба си…

Синд нямаше представа какво става.

Първо Стен я беше поканил на среща. После беше направил странната забележка за оръжията, които не трябвало да се натрапват, но да бъдат съгласувани цветово с тоалета.

Тя се беше опитала да се обади на Килгър, мъж, за когото смяташе, че е на „нейна“ страна. Може би. Каквото и да значеше „нейна“ страна, така или иначе. Тя самата не беше съвсем сигурна.

Разбира се, шотландецът се оказа напълно безполезен.

– Спомняте ли си, господин Килгър, разговора, който проведохме преди известно време? – започна Синд. – Когато казахте, че аз съм, хмм, твърде млада и блестяща, за да си играя на шпионин?

Алекс се опита да си спомни. Смътно.

– Да.

– Стен ме покани на вечеря тази вечер. Имам усещането, че… срещата ни е до голяма степен професионална.

– Добро начало, моме. Бедният човечец не може да върши нищо, което не е свързано с работата. Това ще му докара ранна смърт, страхувам се.

– Но къде отиваме?

– Имаш предвид морално, колективно или исторически?

– Имам предвид, къде ще ме води Стен на вечеря? И как трябва да се облека?

– А. Моя грешка. Мястото е сигурно, и трябва да се облечеш удобно. Удобна рокля. Носи и нещо по-огнено, ако искаш. Аз бих го сторил. Но ще си в безопасност.

– Няма ли да ми кажеш повече?

– Разбира се, че не, Синд. Не смяташ ли – и ти казвам истината, – че имаш някакво излъчване, като се има предвид, че си поизраснала, откакто те видяхме за последно? И ако не беше толкова млада, и ти и Стен не бяхте влюбени, да не мислиш, че нямаше сам да те заведа вкъщи, за да се запознаеш с майка ми? Така че защо трябва да се мъча и да ти обяснявам какво става, като дълбоко в себе си ти си напълно наясно?

Без да изчака отговора, Килгър изключи екрана.

Проклети мъже, помисли си Синд.

Проклети… а после разбра казаното от Килгър. Влюбени? Ти и Стен, с ударение на Стен? Разбира се, тя най-вероятно беше влюбена в него, ако се предположеше, че любовта е нещо, което ти пречи да спиш добре през нощта, кара те да строиш цели дворцови комплекси в облаците, а после да се пренесеш в тях и да се държиш, ако не се контролираш, като някой, който се е инжектирал с опиат.

Но…

Но Стен? Влюбен?

Проклети мъже, реши тя, това е по-продуктивният и безопасен начин да гледа на нещата.

Поне сега знаеше как да се облече.

Облеклото на Синд беше изпълнено с чувственост – проста дреха без яка, с дълбоко деколте, пристегната в кръста и леко разширена над коленете. Нямаше копчета, ципове или велкро, за да е ясно как не се разпадаше. На кръста си имаше обикновен колан. Разбира се, като всички „обикновени, прости и добре ушити“ дрехи, тя беше струвала на Синд една четвърт от последната й премия.

Това, което я правеше специална, освен кройката, беше самата тъкан. Секция „Богомолка“ – свръхелитните оперативни агенти на Имперското разузнаване – носеха най-добрите камуфлажни униформи. Те бяха фототропни, променяха цвета си, за да съответства на обкръжаващата среда.

Един цивилен беше купил търговските права за тази тъкан и я беше модифицирал. Материалът остана фототропичен – но отразяваше обкръжаващата среда отпреди пет минути. Цветовият записвач и забавящото устройство бяха част от дрехата – всъщност коланът на роклята на Синд. Беше снабден и с блокиращ компютър с просто цветово колело, което можеше да отхвърли фототропните команди, за да не би притежателната да се окаже с розова рокля на оранжев фон. Коланът също така имаше сензори, които понижаваха или увеличаваха цветовата реакция, за да съответства на нивото на осветление. В добавка изпращаше стробоскопични образи на случайни интервали, а за да не изгуби интерес публиката, от време на време за части от секундата някои места ставаха прозрачни, за да разкрият какво има отдолу. Тази прозрачност можеше да се програмира в съответствие с предпочитанията на собственика на дрехата. Или, в случая на Синд, никога да не показва ножа в ножницата на гърба й или миниуилигъна отзад на кръста.

Синд отиде на срещата със Стен с убийствени дрехи във всеки един смисъл.

И поне веднъж мъжкото животно не се изложи. Стен не само забеляза и похвали роклята й, но и зададе интелигентни въпроси – сякаш наистина го интересуваше как работи дрехата.

И което беше още по-добре, беше донесъл съответстващо цвете.

Цвете не беше точната дума. Преди еони земен градинар, отглеждащ орхидеи, изгонен от родния си дом на тропиците, беше създал съвършената орхидея – много, много малки цветчета на едно стъбло, кръстосани с естествено хамелеонна и силно адаптивна растителна форма. Резултатът беше жив букет – огърлица, която идеално съвпадаше с облеклото на носителя си.

Синд даде на Стен малка целувка и го прегърна за благодарност. И докато се отдръпваше, позволи на ноктите си да погалят врата му и да се спуснат по гърдите му.

Не искаше той да си помисли, в края на краищата, че тя е напълно девствена…

Бар-ресторантът беше скатан в индустриална улица без изход недалече от посолствата на Първичен свят. Стен пропусна завоя и трябваше да обърне наетия гравислед – учтиво беше отказал пищния официален транспорт, който му бе предложен – за още един опит. Сградата стоеше отделена, изолирана в сумрака, почти неразличима. Но докато грависледът се спускаше, ярките й светлини се запалиха.

Синд премигна срещу блясъка. Светлините бяха не толкова предназначени да огреят пътя, а да позволят на хората вътре да видят кой се приближава. Имаше малък знак на средата на виещата се пътека:

Западен салон за хранене. Номер две.

– Не особено екзотично име – отбеляза тя.

Стен се ухили.

– Тук има зъбчати колела, зацепени в зъбчати колела. Предполага се, че това място е започнало съществуването си на Земята много, много отдавна. Имам предвид преди Империята. До град на име Ленгли. Посещавала го изключителна клиентела, разказва историята. Което не се е променило и през тези векове.

– А мога ли да попитам кои са клиентите? – Тя вдигна ръка, преди Стен да успее да отговори. – Не ми казвай, само ми подскажи.

– Добре, вземи всяка буква от името: УСИП.

– УСИП – промърмори Синд.

– Дълго И – добави Стен.

О, като в старинния израз „Убий с изключително предубеждение“. Синд беше чувала термина от по-старите разузнавачи. Официално разрешено убийство.

Вътре ресторантът беше изпълнен с мебели от истинска кожа, тихи разговори и умело обслужване.

Управителят беше истински ужасяващ.

Половината му лице липсваше, заменено от кожена маска. Синд се зачуди колко ли дълго е останал без медицинска помощ – беше рядко да се види, поне в тази развита цивилизация, някой, на когото възстановителната хирургия не бе успяла да помогне. В първия миг той не забеляза присъствието на Стен и Синд. Наблюдаваше двама сервитьори, които закриваха голяма дупка в ламперията. После поздрави новодошлите сякаш бяха непознати:

– Мога ли да ви помогна, сър?

– Тя е чиста, Деланей.

Деланей се усмихна с половината си лице.

– Наистина е. Имам уютно местенце горе, капитане. А приятелката ви е на далечния бар. Ще я доведа горе.

– Идвал ли си тук и преди? – прошепна Синд, докато Деланей ги превеждаше през безмълвната луксозна обстановка.

– Не, аз и Деланей се познаваме от доста отдавна.

Слухът на Деланей беше доста остър. Той спря.

– За ваше сведение, капитанът ме измъкна изпод една голяма планина веднъж. Голяма планина. През лоши времена. Когато не разсъждавах особено ясно.

Пръстите му докоснаха мястото, където се беше намирало лицето му.

– Трябваше да го сторя – обясни Стен. – Дължеше ми пари.

Малко смутен, той промени темата.

– Какво е станало със стената?

– Някога да си си имал вземане-даване с октопод със служебно име Квебек девет три Майк? Тя самата се нарича Крейзи Дейзи? Сладка е, стига да си падаш по главоноги.

Стен се замисли, после поклати глава.

– Напуснала активна служба като командващ офицер от „Богомолка 365“ – добави услужливо Деланей. – Но май е служила далече от 1300 Централно, доколкото си спомням.

– Сигурно е било преди моето време – почакай. Не бяха ли именно от това подразделение онези, които откраднаха спортната арена?

– Точно те.

– Ясно. Познавам екипа. Но нея никога не съм я виждал. Да не е в някакъв списък с ренегати?

– Сигурно я бъркаш с някого – отговори Деланей. – Няма проблеми с никого тук.

– Извинявай, нямах намерение да те прекъсвам.

– Както и да е, беше тук този следобед. Празнуваше нещо. Непрекъснато изплуваше от резервоара си и се разхождаше край бара. Стана зла. Изпи доста чаши дженевер със сух лед. Беше си купила и играчка. Старо огнестрелно оръжие, което сама си модифицирала. Наричаше го ловна пушка. Както и да е, реши, че не е зле да го изпробва. Може би трябваше да се намеся, но… В крайна сметка, тя показа как се зарежда – имаше специални муниции за него, – после каза, че може да пробие дупка в стената, достатъчна за да се хвърли човек. Мъжът в дъното – бивш анализатор от корпус „Меркурий“ трябваше да си замълчи, но надрънка всякакъв дракх. Така че Дейзи гръмна, проби стената и поиска да хвърли мъжа в дупката. Той се оказа прав, дупката не беше достатъчно голяма. Но Дейзи продължи да опитва. Трябваше да й кажа да престане и да се прибира вкъщи още след третия-четвъртия опит.

Синд сподави смеха си. Деланей ги заведе в малка стая и ги настани да седнат.

– Какво ще желаете, капитане? Скоч или сте на стрег тази вечер?

Стен реши да бъде разумен.

– Скоч. Рано е.

– Имате ли „Черно кадифе“? – попита Синд.

– Имаме всичко. Ако не става за пиене, имаме игли и свещички. И ще кажа на Арета – това е името, което предпочита да използва – да дойде.

Той си тръгна.

– Това – пробва да отгатне Синд – е шпионски бар? Нали така?

– Така е. Най-вече на „Богомолка“.

Всяка професия си имаше своите свърталища, от политиците до педерастите, и всяка имаше своите изисквания. Западният салон за хранене беше почти идеалният бар за оперативния агент. Макар и разположен в столица – всъщност, столицата, – беше дискретен. Осигуряваше на своите пенсионирани или на редовна служба клиенти всяка от екзотичните стоки, на които се бяха наслаждавали на стотици и стотици светове. Всички служители имаха някакъв опит в разузнаването, от Деланей управителя, до бармана, който беше син на наскоро починал стратег, до последно очаквал да получи мястото си в университета, и до сервитьорите, които бяха извършвали мокри поръчки по договорка в миналото. Мястото не се подслушваше – поддържаха го чисто с помощта на чести и сложни прегледи. На представителите на пресата не се гледаше с добро око, освен на онези журналисти, които се нуждаеха от труднодостъпни подробности и никога не биха разкрили източника си.

Салонът, както в много други шпионски барове, даваше на клиентите си възможност да разпуснат докрай, шанс да се сдобият с нова информация или да научат каква наистина може да се окаже новата задача за бедния агент, чийто началник е бил доста пестелив по отношение на фактите.

Заради това Стен беше поискал от Алекс да уреди вечеря тъкмо тук. Вечният император се бе показал твърде щедър с даровете си, за да се допусне, че би възложил нещо по-различно от кошмарна задача.

Арета се плъзна в стаята и се разположи на голямото канапе, като подпъхна копитата под тялото си. Тя – полът беше под въпрос – можеше да бъде взета за шестокрако растителноядно създание, като се имаха предвид извитият й гръб, острите й като игли рога и копитата на най-предните и най-задните й крака. Но когато отметнеше глава назад и излайваше развеселено, издадените кучешки зъби и острите предкътници и кътници показваха друго. Тя си поръча минерална вода за пиене – Стен и Синд мигновено оставиха питиетата си – и дебело парче месо, начукано и сурово. Стен си взе печена земна сьомга, сравнително ново пристрастяване, с масло и сос с копър. Синд също си взе земна сьомга. Сурова.

Арета ги въведе – както само агент на „Богомолка“ би могъл. Стен се радваше, че тя говори през синтезаторна кутия след първоначалните любезни поздрави. Да се превежда нечия чужда реч, дори когато беше на роден език, беше доста уморително, особено ако говорещият имаше двойна диафрагма и правеше очевидни дихателни паузи и накъсваше сричките.

Тя бе чувала за Стен и познаваше репутацията му, и заяви, че ще му помогне, доколкото може. Предположи, че тази жена с него също трябва да е наясно с положението. Помагането, продължи Арета, би имало най-голям ефект, ако рита Стен в гениталиите, докато се увери, че той няма да приеме предлаганото му назначение.

Сподели, че преди три години работила като заместник военно аташе в Имперското посолство на Джохи. Тъкмо се възстановявала от не много сериозен случай на заг, когато се установило, че има зиг. Стен оцени чина й като подполковник.

– Кошмар – продължи тя. – Истински кошмар. Отначало нека ви разкажа за хората, скъпи ми посланико. Ужасно. Ужасно. Ужасно. Бивши миньори, с цялата предвидливост и логика, каквито подобна професия изисква. Бяха решени на всичко, за да попречат на регулацията, макар че после щяха да вият като болни псета, когато материалът, който копаят, се изчерпи. Като култура торките имат достатъчно въображение да искат всичко, но недостатъчно мозък, за да го постигнат. Това означава, че те с желание ще оспорят правото на притежание на всеки друг върху тези предимно въображаеми съкровища. Поради това Алтайският куп може да бъде сметнат за съкровище, ако се намери начин да се пакетира, и изнася омраза и етноцентризъм. Да погледнем джохианците. Може би не знаеш, че те някога са се самопровъзгласили за общество от авантюристи. Разполагащи с разрешително да грабят от самия ни Император, дано да управлява вечно.

– Знам това. – Стен не сметна за нужно да споменава, че информацията е дошла от самия Император.

– Авантюристи, направо пирати понякога. После тяхната култура се е просмукала от анархия и се е разпаднала на слънчева система с градове-държави до появата на Какана. Първият. Имало е само двама. Каканът бил също така лъжец, крадец и предател. Важното било, че можел да го прави по-бързо и по-добре от всеки друг джохианец. Затова и се изкачил на върха. Както боклук изплава в локва. Или е умрял, или е бил убит от сина си, сегашния Какан. Който има всичките таланти на баща си по отношение на страха и любовта към строенето на паметници в своя чест, напълно забравяйки за логиката, обществените дела или продължението на социалните традиции. И Империята не направи нищо за неговите дела, поне докато аз бях там. Вероятно Императорът е имал по-големи проблеми. Определено е възможно да не е чул почти нищо за сериозността на ситуацията. За съжаление, нашият обичан Император беше назначил посланик, чийто талант – не бих казала нищо по-малко от отличен, но позволете ми да уточни, че за две И-години на интензивно наблюдение сметнах, че най-същественият талант на посланик Налас е да обядва.

– Ами другите същества от купа?

– Милостиви небеса, те успяват да се впишат много добре сред хората. Първо имаме богазите. Гледали ли сте някога филм за планетата Земя?

– Бил съм там.

– Вярно. Забравих. Мислете си за пилета.

– Какво? – удиви се Стен.

– Зли пилета.

Стен се задави, почти поливайки Синд със скоч.

– Дори не съм започнала да се шегувам. Птицеподобни. Големи. Два и половина метра високи. Двукраки. С убийствени клюнове. Човки със зъби. Две ръце, напълно способни да използват оръжия или да удушават. Прибиращи се шипове. Нямат пилешки темперамент обаче. Освен при изключителни обстоятелства, когато паниката изглежда правилното решение и те се мятат напред-назад, като блъскат наоколо с всички тези чудни оръжия, подарени им от еволюцията. Изглежда са се развили от водни птици. Известно ми е обаче, че също като на пилетата и техните бутове са много вкусни. Но не бяхме в такава позиция, за съжаление, за да си позволим да похапваме спокойно, Те живеят на групи като котешките хищници – един мъжкар, пет или шест женски. Групата се нарича – и не си го измислям – кокошкарник. Мъжкият е по-дребен, по-слаб и двуутробен, малките им се раждат живи, между другото. Невероятно пъстроцветни. Женските ловуват, така че имат естествено прикритие – не фототропно като на мълчаливата ти помощничка, но почти толкова ефективно. Силно демократични са – но трябва да им чуеш дискусиите, преди да стигнат до решение. Ще ти допадне.

Стен се наслаждаваше на описанията и компанията на Арета. Храната дойде. Започнаха да ядат.

– Стен ми даде фиш – обади се Синд, докато преглъщаше своето суши. – Какво можете да ни кажете за четвъртия тип създания, суздалите?

– Бихте могли – аз мога, при всички случаи – почти да свикнете с тях. Помислете си за топлокръвен вид, който е еволюирал. Първоначално е бил хищник от глутница. Малък. Метър и половина до два. Шест същества до цяла група. Привлекателни същества – яркозлатисти на цвят.

– Защо бихме имали проблеми с тях?

– Ако вярвах в расовата памет, което не правя, или ако на родната ми планета имаше вкаменелости от малки, ловуващи в глутници хиени, което също не е вярно, бих предложила това като обяснение. Не мога да кажа. Вероятно е свързано с езика им – непрестанно лаене, – става дразнещ. Това, което със сигурност е отблъскващо, е насилието, което извършват. Суздалите обичат да убиват. Първично социално удоволствие е да се пусне животно в открита местност и те да го преследват. В глутници. Почти ми се струва, че имат Урска памет. Каквото и да е, суздалите се вписват отлично сред останалите в Алтайския куп – същества, които се мразят взаимно, и са се мразели толкова дълго, че са забравили защо. Но това не ги спира да извършват геноцид, когато могат.

– Чудесно – каза Стен. Той обмисли следващия си въпрос много внимателно. – Запознат съм доклади, които намекват, че имперските доставки на гориво биват… пренасочвани.

– Имаш предвид, че някой краде АМ2? – уточни Арета. – Така е. Или по-скоро Каканът го прави.

– И къде отива горивото?

– Не съм сигурна. Опитах се да науча – и открих, че да си високоуважаван посланик е сериозна спънка. Част от доставките, смятам, се разпределят между поддръжниците на Какана в купа. Друга част се изнася, а приходите се използват, за да се строят монументи. Повечето гориво просто изчезва.

Арета довърши вечерята си и допи последната глътка от минералната вода.

– Без съмнение ти е била спомената манията на Какана по големи, орнаментирани структури. Но докато не видиш сам колко масивен комплекс от сгради притежава, няма да повярваш.

– Благодаря ти, Арета. Изглежда ми – и това трябва да остане тайна, – че най-логичният път да се запази Алтайският куп е да се изолират четирите раси – всяка в своя сектор. Ако са отдалечени едни от други, няма да има погроми поне няколко седмици.

Арета изцвили весело:

– Не са ти казали!

– Очевидно са пропуснали да ми споменат доста неща – потвърди Стен.

– Преди много, много години Каканът реши да разреши този ужасен проблем. За тази цел смеси създанията.

– Какво?

– Избра преселване на случаен принцип. Нация от суздали например, които са се вдигнали срещу него, били преместени след потушаването на бунтовете. Често новият им дом бил сред световете на богазите.

– О, дракх – изохка Стен. Наля си питие – чисто. Започна да го пресушава, после предложи гарафата на Синд. Тя поклати глава.

– Става дори по-забавно – продължи Арета. – Каканът сформира различни милиции. Всяка от различен вид същества.

– В това няма смисъл – каза Синд.

– О, напротив. Ако използвате всяка група от милициите само срещу техните традиционни врагове, това ще държи ненавистта фокусирана върху всичко друго, освен върху вас – Какана. Друго предимство е, че тези милиционерски сили, разположени на светове на светлинни години от родните им сектори, са не само потенциални заложници, но и пречат на родния си свят да започне революция или гражданска война.

Чу се висок трясък, нещо, което прозвуча като изстрел от огнестрелно оръжие, а после изригна ентусиазиран смях. Арета погледна с копнеж към вратата на стаята.

Стен се усмихна.

– Благодаря ви, полковник. Длъжник съм ви. Бихте ли помолили Деланей да донесе сметката?

– Ще ми позволите ли да ви почерпя по едно питие долу?

– Не, благодаря – отклони поканата Стен. – Предстои ми ранно ставане сутринта, а джентълменът, с когото трябва да се срещна, може да не хареса факта, че любимият му посланик е участвал в сбиване.

С удовлетворено изпръхтяване Арета излезе и се спусна по стълбите. След секунда Стен и Синд чуха още по-силен трясък.

– Надявам се, че това място има заден изход – вметна Синд.

– Има – отвърна Стен. – Някога чувала ли си за шпионско свърталище без такъв?

Езикът на Стен се спускаше по шията на Синд надолу към деколтето на роклята. Синд въздъхна… дълбоко в гърлото си… почти изръмжа. Ръката му се длъзна по вътрешната страна на бедрото й.

Наетият от тях гравислед беше включен на автопилот, като поддържаше скорост от почти петдесет километра в час и височина от почти шест хиляди метра, далече от всички зони на трафик. Стен беше успял да включи всички насочващи сензори, преди двамата да се претърколят и да паднат заедно върху широката задна седалка.

Ръката на Стен намери катарамата на колана й, ала не успя да се справи. Нищо не се случи.

– Чувствам се като тийнейджър – оплака се той.

– Би трябвало – промърмори Синд. – Разказваш ми за огромното императорско легло – а после ме хвърляш на задната седалка на тази наета съборетина, сякаш сме някакви пубертети. Заслужаваш някой полицай да прелети над нас. Вече си представям – прошепна в ухото му. – Герой посланик, намерен с голата си телохранителка.

– Но ти не си…

Пръстите му изведнъж се съживиха.

– Напротив, съм – каза дрезгаво Синд, докато роклята се свличаше и зърната на малките й гърди просветнаха мрачно под луната светлина.

Устните им се срещнаха, езиците се движеха плавно сякаш това беше отрепетирано дълго, а не се случваше за пръв път, а после топлината й го увлече и поведе надолу и навътре за цяла вечност.