Текст книги "Вихър"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 27 страниц)
19.
Децата на Алтайския куп не умряха без бой.
Повече от двадесет и пет хиляди студенти се намираха в кампуса, когато силите на д-р Искра атакуваха. Всичко започна с лъжлива маневра пред барикадата. Шестдесет полицаи с палки се изкачиха по високата десет метра купчина отломки.
Хванати неподготвени, студентите бяха изтласкани назад. Отрядът от ченгета се изсипа над оградата и започна да блъска и бие младежите, като разбиваше черепи и чупеше кости.
Двойка млади суздали се врязаха сред тях. Телата им се извиваха, за да избегнат ударите, острите им зъби разкъсваха сухожилия и мускули. Полицаите отстъпиха. Престориха се, че ще се прегрупират за нова атака.
Младите защитници на барикадите повикаха за помощ. Стотици дойдоха, за да им помогнат.
В щаба на оперативния комитет на „Пушкан“ Милхауз и другите млади водачи чуха виковете.
– Предадени сме – извика той.
– Хайде! Трябва да помогнем – каза Риел с глас, изпълнен с тревога. Тя се насочи към вратата заедно с Теранд и Нирски.
Милхауз не отговори. Той тъкмо беше забелязал някакъв отблясък през прозореца. По дългата алея между сградата по лингвистика и тази по изкуства се очерта силуетът на танк, който се движеше по пътя успоредно на „Пушкан“.
– Милхауз – призова го отново Риел. – Хайде. Трябва да им помогнем.
Милхауз видя още една забързана бронирана машина. Успокои се и се обърна към Риел. Тя се суетеше на вратата заедно с Теранд и Нирски.
– Ще се опитам да се свържа с посланик Стен още веднъж – каза той. – Ще го заплаша със самия ад, ако не спре това.
Той се отправи към комуникационната линия, която студентите инженери бяха инсталирали, и хвърли поглед през рамо към спътниците си.
– Вървете – подкани ги. – Ще ви настигна.
Тримата изхвръкнаха навън.
Милхауз спря. Обърна се, за да огледа отворената врата. Главата му беше наклонена като на хищник. Изчака за миг, заслушан в призивите за помощ от барикадата.
После изтича към прозореца и го отвори, прехвърли крак през рамката и скочи.
На барикадите полицаите отново отстъпваха – този път под тежък дъжд от камъни, парчета от дъски и арматура.
Риел и другите двама студенти се появиха. Приветстваха ги с викове.
От върха на барикадите младите същества им махаха, крещяха имената им и ги молеха да им помогнат да съберат студентите за следващото нападение.
Риел погледна назад за Милхауз. Сега им трябваше водач, по дяволите!
– Трябва кача на върха – изчурулика Нирски.
– Горе. Горе. Горе – излая Теранд.
Като все още се надяваше любовникът й да се появи навреме, Риел се затича напред. Млади ръце я хванаха и издигнаха нагоре, като я подаваха от ръка на ръка. Нагоре и все нагоре. Теранд и Нирски я следваха.
На върха тя стъпи на крака. Риел се вгледа в насъбраните полицейски сили. Обърна се към студентите и вдигна високо ръка със свит юмрук.
– Свобода за Алтайския куп! – извика тя.
Студентите подхванаха вика:
– Свобода! Свобода!
Над мелето Риел чу звука на тежки двигатели. Обърна се да види как полицаите се отдръпват настрани, за да направят път на първата от бронираните машини. После и на втората.
Танковете се устремиха напред.
Зад тях подтичваха войници. С оръжия, готови за стрелба.
Първата машина спря. Оръдието се завъртя.
Експлозия. После още една.
Контейнери със сълзотворен газ се издигнаха високо и паднаха сред скупчените студенти. Чуха се викове на болка и паника.
С очи, пълни със сълзи, Риел остана на място. Тя размаха юмрук към машините.
Сякаш по даден знак и двата танка тръгнаха напред – блъснаха барикадата с пълна сила и я разкъсаха сякаш беше хартия.
Отломките полетяха нагоре.
Риел видя остро парче метал да пада към нея, профучавайки бавно през въздуха.
– Милхауз! – извика тя.
Металът се заби в гърлото й. Тя се свлече от разпадащата се барикада.
Войниците откриха огън.
Теранд и Нирски умряха на място.
Някои студенти се опитаха да избягат от клането. Други останаха само за да бъдат поносени от огъня на войниците или смазани под тежките вериги на танковете. И все пак… много от тях накараха родителите си да се гордеят с тях.
Но в крайна сметка войниците ги разпръснаха и се спуснаха върху кампуса, като изпразваха пълнител след пълнител в тълпата. Последният бастион на студентите най-накрая падна и всички се разбягаха в търсене на прикритие.
Войниците ги последваха.
Когато нощта падна, звуци от стрелба все още се чуваха из „Пушкан“. Но не концентриран залп. Само единични изстрели – докато войниците преследваха децата на Джохи и ги застрелваха.
Един по един.
20.
Пойндекс изпита миг на невероятно могъщество.
Беше дал на Вечния император заповеди – и императорът ги беше последвал.
После се овладя. Ти си проклет глупак – и по-лошо. Мислех, че си се променил, че си изрязал тази амбиция от душата си, сякаш е тумор.
С цялата си сила Пойндекс обхвана с ръка ръждясалата бодлива тел пред него. Острият метал се впи в пръстите и дланта му. Нека да се възпали, ако така е писано, помисли си яростно. Нека се подуе и забере. Защото този глупав глад, който изпитваш към истинската власт, почти те унищожи веднъж. И няма да има втори шанс.
Пойндекс внуши на тялото си, че не чувства болка в ръката, и изключи виковете на този нервен център. Погледна от другата страна на бодливата тел, надолу по река Умпкуа, която се разливаше под пролетното топене на снеговете.
Това е, помисли си той, вторият път, когато идвам в Дома на човечеството, планетата Земя. Първият беше, докато служех на Тайния съвет, което правех добре. Особено тук, когато на косъм спрях екипа от убийци, поведени от Стен. Какво щеше да стане, какво би се променило, ако бях по-наясно с непостоянните ветрове и не бях го направил? Ако бях оставил Тайния съвет да умре?
Нямаше да си изпълнил дълга си.
Вярно е. Но дали нямаше да попречи на други… събития?
Кой можеше да каже, помисли си той. Тогава щях да остана просто полковник, просто началник на корпус „Меркурий“. Може би никога нямаше да бъда забелязан от Вечния император, когато се завърна, макар и събитията да не ме представиха в най-добрата светлина. Може би щях да бъда предсрочно освободен като мнозина други, когато Императорът пое властта.
Не си позволявай да се мъчиш да отгатваш какво би станало Учи се от миналото, но не мисли, че то може или трябва да бъде променено. Сегашното и бъдещето са по-важни – особено това завръщане на Императора. То се приближава до мига на триумф.
Предложението, което му беше отправил Императорът, беше много подробно за цялата си краткост:
Необходимо беше определена хирургическа операция да бъде извършена върху Вечния император. Нещо изкуствено трябваше да бъде извадено от тялото му. Но операцията трябваше да бъде планирана и изпълнена, без Вечният император да разбере какво се случва.
За Пойндекс това беше лесно. Той имаше, както бе споменал и на Императора, добър опит в третирането на вражески агенти, които носеха заповеди за самоубийство, имплантирани в тях – от физически устройства за програмирана смъртоносна травма, до най-сложните за обезвреждане психологически бомби, които нареждаха на личността на агента да се самоунищожи.
Беше предупредил Императора, че планът ще започне да се изпълнява, без той да знае точния момент на стартирането му, като се имаше предвид вероятната природа на устройството в тялото му. Щяха да се случат определени събития. Императорът не трябваше ги поставя под въпрос, нито да позволява на ума си да се тревожи. Трябваше да приеме всичко случващо се като обикновено и естествено.
Вечният император се беше съгласил след дълго обмисляне.
Първата фаза беше събирането на хирургическия екип. Преди години, когато Пойндекс се издигна от оперативен агент до даващ заповеди, а по-късно и планиращ мисии, научи, че е вярвал в три големи мита за лекарската професия:
А) Лекарят има етика или морален кодекс, който изисква от него да цени и поддържа живота. Истината беше, че лекарите не бяха по-малко или повече идеалисти от другите членове на обществото. Което за Пойндекс значеше: без всякакъв морал отвъд егоистичния интерес, печалбата или доминиращите в момента вярвания сред лекарското общество. Беше доста лесно да включи лекари в проекти за физиологията на мъченията, масова евтаназия или насилствена стерилизация на социалните неудачници, а това бяха само някои от нещата, с които Пойндекс се бе занимавал през годините.
Б) Единствените лекари, които биха извършили „незаконни“ действия, са адски некомпетентни. Истината беше, че той никога не намери за трудно да вербува най-квалифицираните професионалисти – стига да им дадеше правилната нагласа – да проявят „патриотизма“ си или да изпълнят „дълга си към Империята“ или, в крайни случаи, „дълга си към живота“.
В) След като извърши исканото от него дело, докторът може да бъде измъчван от чувство за вина или дори просто да го споходи желание да обсъди станалото. Истината беше, че единствените случаи, когато Пойндекс беше виждал медик да изпитва вина, бяха, когато нравите на обществото се променяха, без докторът да е разбрал това, таксата не е била платена или застраховката му за злополуки не е покрила разходите. И изглежда, че всеки доктор мразеше всеки друг доктор, което пречеше на клюките да получат някога широко разпространение.
За тази операция му трябваха не повече от два часа, за да намери хирургическия екип. Сред участниците бяха най-добрите и изявените имперски лекари. И Пойндекс плащаше на всички от години.
Историята за прикритие – която Пойндекс беше подхвърлил като небрежна реплика в разговор с една от сестрите – агент на „Меркурий“ – гласеше, че операцията ще бъде извършена върху един от двойниците на Вечния император. Всеки „знаеше“, че Императорът има двойници, изпращани при рисковани или отегчителни задачи. Всъщност нямаше такива и никога не беше имало, това бе откровена глупост, която Пойндекс смяташе да изтъкне пред Императора при първа възможност.
След като се сформира, екипът беше изпратен на Земята. Императорът беше прав: мястото беше идеално.
Еони по-рано Императорът беше решил, че обича сьомга. Беше купил от земното правителство и местните власти на провинция Орегон цялата река Умпкуа, от извора до устието й в Тихия океан. През годините беше изкупил и всеки имот в близост до реката. Няколко местни имаха разрешение да живеят и работят в близост до Умпкуа – в крайна сметка снабдители, водачи, пазачи на дивеча и други подобни бяха необходимост. Императорът ходеше да лови риба, като спираше на места, които бяха почти гола земя, върху която да се разпънат няколко палатки.
Но край същата тази река един индустриалец, Танз Суламора, също си построи лагер. Суламора обаче откри, че не може да понася нито пустошта, нито риболова, ето защо имотът му беше превърнат в луксозна вила за отдих. Суламора, някога най-лоялният следовник на Императора, стана негов озлобен враг и оглави заговора за убийството му. Но и той умря, когато бомбата разкъса и самия Император.
Неговото усамотено убежище стана място, където останалите конспиратори, самопровъзгласили се за Таен съвет, се събираха за консултации.
Сега…
Сега Императорът отиде тъкмо там, за да се отдаде на заслужен отдих – както твърдяха клиповете – от нескончаемите си задължения.
Този път Императорът така и не разбра, че е пътувал до Земята.
Дни преди заминаването му храната беше внимателно обработена със сънотворни. Императорът не разбра, че съзнанието му се замъглява. Той продължи да изпълнява функциите си и да се консултира с помощниците си по важни въпроси.
Дори не осъзна, че тези помощници – не познаваше нито един от тях – бяха старателно обучени агенти на корпус „Меркурий“, които му поставяха проблеми, ставащи все по-прости по-прости. Накрая станаха толкова прости, че дори едно едноклетъчно можеше да ги разреши. Цялата постановка беше традиционна операция, наричана „Рейгън-Бейкър“, създадена, за да поддържа слабоумен владетел на власт колкото се може по-дълго.
Пойндекс и неговите подчинени водеха Императора все по-надолу, докато не загуби съзнание. Но те продължиха с малките дози, сега разтворени в интравенозната течност, за която всички, които се грижеха за спящия владетел, смятаха, че е подхранваща.
Пойндекс не искаше да рискува.
Най-накрая му докладваха, че Императорът е едно ниво над продължителната хибернация, използвана от ранните космически пътници, хибернация, която беше убила повечето от пасажерите и екипажа на онзи чудовищен кораб, напуснал Земята в посока към най-близката звезда преди изобретяването на междузвездните двигатели и преди откриването на АМ2, която направи тези двигатели приложими на практика.
След това Пойндекс накара да стабилизират Императора и го прехвърли на „Нормандия“, бойния кораб тип яхта на Императора, който по официални данни не съществуваше.
Императорът остана в това състояние. И всичко изглеждаше спокойно и сигурно. Пойндекс почувства известна гордост.
След това естеството на устройството или устройствата в тялото на Императора трябваше да бъдат проучени по електронен път. Пойндекс не можа да се справи. Беше сравнително сигурен, че няма защита срещу сканиране. Императорът, в крайна сметка, минаваше през охранителните екрани, без нищо да му се случи.
Но беше само донякъде уверен.
Следователно, споходен от неприятното усещане, че живее в Тъмните векове, Пойндекс нареди на главния хирург да направи разреза. На хирурга му беше допълнително обяснено, че операцията трябва да бъде проведена бързо, все едно е в спешно отделение и има само секунди, за да запази живота на пациента.
Беше добре, че Пойндекс даде тези инструкции. Той се беше измил, облякъл хирургически дрехи и отиде в операционната, място, което му беше доста познато. Първият разрез отвори телесна кухина и Пойндекс видя устройството. Бутна ръката на хирурга настрани и докосна с пръстите си яйцевидната пластмаса. Затопляше се.
– Изрежи я – нареди той.
– Но…
Скалпелът на хирурга се премести два пъти и устройството се освободи. Копеле, помисли си Пойндекс. Хванах те, преди да се взривиш.
– Там. Още едно!
– Но имаме кръвоизлив!
– Забрави за това, режи!
Още едно устройство.
– Какви са жизнените показатели? – попита Пойндекс дрезгаво.
– Стабилни.
– Добре. Докторе, отворете гръдния кош.
Тежкият лазер, предвиден за рязане на кости, се задейства.
– Там. Още едно. Извади го.
Лекарят изпълни заповедта. Пойндекс се потеше. Можеше да има още едно. Но не можеше да изпрати касапски отряд.
– Проучи. Огледай областта около малкия мозък.
– Да, сър.
Времето спря.
– Изглежда, има някакъв вид късообхватен предавател. Много къс обхват – тридесет сантиметра. Ако искате мнението ми, бих казал, че е много сложен енцефалограф. Но това е всичко.
Пойндекс беше пред припадък.
– Тогава това е всичко. Можеш да забавиш темпото. Стабилизирай го. Спри кървенето и го заший.
– Ами тези? – попита вторият хирург, като посочи трите направени от човешка ръка устройства, извадени от тялото на Императора.
– Мои са. Не сте ги виждали.
Трите устройства веднага бяха изпратени за технически анализ.
Първото беше сложна бомба, използваща конвенционална материя за детонатор и Антиматерия–2 за експлозив. Беше достатъчна, за да създаде двукилометров паркинг с операционната зала за център. Пойндекс стисна зъби. Сега вече знаеше откъде беше дошъл мистериозният взрив, задействал се микросекунди след като убиецът на Тайния съвет беше прострелял Императора. Бомбата беше предвидена, за да препятства аутопсия.
Второто устройство беше комбинация от приемник и бомба, нагласена да се взриви, ако Императорът някога бъдеше наранен. Освен това съдържаше определени програмирани обстоятелства. Пойндекс изгуби няколко часа, за да отгатне целта на устройството. Електроенцефалографът в черепа на Императора непрекъснато следеше мислите му. Ако тези мисли се отклоняха от зададените обстоятелства, бомбата щеше да избухне.
Интересно. Един от начините да се предпазиш да не полудееш. Или… Той реши да не се задълбочава в тези въпроси.
Третото устройство беше най-интересно. Беше много силен предавател. Активиращите му механизми бяха свързани с жизнено важните органи на Императора. И така, съобрази Пойндекс, ако Императорът загине, излъчвателят щеше да продължи да предава. Или, замисли се той, ако Императорът бъде принуден със сила да направи нещо, което не би трябвало, или бъде упоен да действа по-определен начин, или стане психотичен и неуравновесен отвъд границите на зададения профил, бомбата щеше да се взриви, а предавателят да излъчва.
На кого?
Къде?
И известно време след това Вечният император се завръща.
Пойндекс се изкуши да продължи изследването си.
После се овладя.
Каква беше вероятността след събуждането си Вечния император да нареди екзекуцията на всички участвали в този проект?
Почти стопроцентова.
Каква беше вероятността Вечният император да нареди всеки свързан с тази операция да бъде подложен на мозъчно сканиране, за да се види какво знае за невероятната му тайна?
Повече от сигурна.
Пойндекс внезапно разбра, с абсолютната яснота отвъд опита, параноята или аморалността, че неговите шансове да оцелее, ако разследва къде отива този мистериозен сигнал, са по-малки от нула. С неохота Пойндекс лично унищожи и трите устройства.
Не беше сигурен какво точно беше направил. Нито защо Императорът имаше тези бомби в тялото си или защо искаше да ги махне. Изглеждаше смислено Императорът да се пази от похитители.
Но… ако беше вечен, както вече беше доказал, какво ставаше, когато бомбата избухнеше? Как Императорът преживяваше взрива?
Психическа проекция?
Стига глупости. Още малко и щеше да приеме откачените вярвания на Култа на Вечния император, според които техният владетел периодично ходи да общува със Свещените сфери.
По дяволите. Сега беше времето да бъде напълно верен слуга.
– Сър, кървите.
Пойндекс се изтръгна от мислите си и отдаде чест на войника от „Богомолка“.
– Благодаря. Трябва да съм се порязал. Ще се погрижа за раната.
Войникът кимна и продължи обиколката си, очите му оглеждаха пустошта за всеки враг на Империята, който можеше да се спотайва там.
Благодарен за болката, своето решение и прекъсването, Пойндекс се отправи към лазарета.
Позволи си кратък миг на гордост.
От този миг нататък Императорът, подпомаган от слугата си, нямаше вече да бъде контролиран от миналото.
Очите на Вечния Император се отвориха.
Намираше се в студено и стерилно място. Гол.
Обхвана го паника. Пак ли беше на кораба? Беше ли станала грешка? Беше ли отново онзи хленчещ интригант, когото ненавиждаше?
Не. Усети болка. А не схванатите мускули на прераждането…
Спомни си.
Да.
Трябваше да е на Земята, а Пойндекс беше изпълнил дълга си.
Императорът все още живееше.
Той позволи на съзнанието си да се полута, макар и наполовина упоен. Но дори в унеса си осъзна, че вече не се чувства наблюдаван. Бе изчезнало чувството, че трябва да брани всяка своя мисъл.
Връзката беше прекъсната.
Очите на пазача, убиеца, Гласа на кораба, бяха затворени.
Сега беше жив.
Сега можеше да управлява, както съдбата му беше отредила.
Сега беше свободен.
Вечният император се усмихна.
КНИГА ТРЕТА
ОБЛАЧНА СТЕНА
21
Клането в университета „Пушкан“ имаше широк отзвук из Алтайския куп. Слухове за трагедията плъзнаха по улиците на Рурик, докато войските откриваха огън. Стен отбеляза тази аномалия като важна, докато се опитваше да извлече някакъв смисъл от хаоса, който бушуваше около него.
Обграден от джохиански войски, чиито изрични заповеди бяха да защитават Имперското посолство, Стен стоеше в окото на бурята и наблюдаваше ставащото, като пишеше тонове доклади, означени „Строго секретно“.
Самото клане беше видял през очите на два от разузнавачите Фрик и Фрак, които се спускаха над войниците, докато те стреляха по студентите. Той изобщо не хранеше съмнения, че Искра е наредил атаката. Да го докаже обаче, щеше да бъде по-трудно. Войниците не носеха обозначителни знаци по униформите си. Очевидно бяха хора. Но можеха като нищо да са от разбунтувала се джохианска милиция. Или дори да са торки.
Стен забеляза, че според първия слух атаката е дело на отряд от суздалската милиция.
Тази информация пристигна, докато той наблюдаваше как Риел полита от барикадата. Слухът беше последван от точно противоположен около секунда по-късно: богазите бяха извършили това ужасно деяние.
Стен, който беше виждал доста кръвопролитни сцени в живота си, се насили да изгледа жестоката драма, която се разиграваше пред очите му. Видя няколко по-млади офицери за свръзка да повръщат при гледката. Дори Фрестън, най-главният в отдела, се извърна настрани.
– Мъжът не е глупав… – каза Алекс, докато наблюдаваше касапницата на екрана. – А е напълно побъркан.
Стен не му обърна внимание, тъй като се опитваше за десети път да се свърже с Искра, за да му каже да изтегли копоите си. За десети път обаждането му беше отклонено от нископоставен чиновник, който обясни, че Искра „медитира“ и е оставил изрични инструкции да не го безпокоят.
– Ще го медитирам аз – изръмжа Стен. После се обърна към Алекс. – Дай ми картина от двореца.
Секунда по-късно двойка Фрик и Фрак прелетя над Площада на Каканите.
Новините там бяха също толкова лоши. Група протестиращи, раздвижени от слуховете за клането в университета, се приближаваше към двореца.
Стомахът му се сви, тъй като вместо очакваната конфронтация между тълпата и джохианските войски, той видя контингент от имперски гвардейци да се изсипват на стълбите на двореца.
Те се засилиха към тълпата и се врязаха като ударни войски. Сблъсъкът беше бурен и кратък. За секунди тълпата беше изблъскана и обърната в бягство. В уплахата си хукналите накъдето очите им видят същества се блъскаха и тъпчеха падналите на земята.
За да станат нещата още по-лоши, много от имперските гвардейци преследваха бягащите и ги биеха с палки.
Синд изруга.
– Държат се като проклети полицаи, а не като войници. При това лоши полицаи.
Стен не каза нищо. Вече беше овладял напълно емоциите си, но някъде в съзнанието му се беше загнездило нещо, което отказваше да се махне. Когато всичко свършеше, несъмнено щяха да се размахват обвинително насочени пръсти и да сочат в какви ли не посоки. А имперската гвардия току-що се бе превърнала в потенциална мишена.
– Искам всички да са в бойна готовност – каза Стен на Килгър. – Наредете от кухнята да носят каф непрекъснато. И кажете на персонала да докарат походни легла. Докато не кажа друго, всеки да работи, докато не падне от умора.
Алекс отиде, за да мотивира персонала. Стен се обърна към мониторите. Очите му вече бяха кръвясали и подути. Той усети ръката на Синд да го докосва леко по гърба.
Тя не каза нито дума. Но лекият допир му вля сили. Стен се зае с определено неприятната задача.
Докато часовете минаваха, се случваше трагедия след трагедия.
Суздалската милиция, нахъсена от гняв заради слуховете, навлезе изневиделица в квартал на богазите. Запали го. После изкла изплашените богази, докато те се измъкваха от колибите си.
Отмъщението дойде почти светкавично. Когато трима суздали поведоха двадесет или повече от децата си към стол за хранене, група богази излезе от скривалището си. Възрастните загинаха за секунди. После и децата. Една от богазите вдигна малкото вълче високо във въздуха. Разпори го с човката си, после го погълна цялото.
– Баба беше права – засмя се тя. – Суздалите не стават за нищо. Освен за ядене.
Тази случка със сигурност щеше да налее още масло в огъня. Суздалите бяха сред най-грижовните родители в цялата империя, генетично предразположени да убиват всичко, което заплашва малките им.
Докладите за продължаващи инциденти не спираха да валят.
Същата вечер малък отряд торкска милиция нападна джохиански пазар. Но джохианците бяха подготвени. Изскочиха войници, за да посрещнат торките, които извикаха ужасено и изненадано и побягнаха. Джохианците ги последваха. Едва бяха развалили строя си, когато се появи много по-голяма торкска част И ги атакува в гръб. Над двеста души умряха на пазара. Повечето от тях цивилни.
Отново и отново сблъсъците се повтаряха. Рурик стана място на кървави междуособици. Стен едва успяваше да следи ставащото. Той продължаваше безстрастно да пише доклади, да се опитва да се свърже с Искра и да не получава отговор. Имаше сходен успех и с Вечния император. Шефът му беше неразположен. Стен беше леко учуден. Никога не беше виждал Императора болен.
На следващия ден Стен се вгледа с премрежен поглед в монитора – о, чудо на чудесата, – мирна група от цивилни вървеше към „Пушкан“. Беше смесена тълпа, поравно съставена от всички раси на Алтайския куп. Носеха венци, които да положат в памет на избитите студенти.
Групата носеше големи, написани на ръка плакати, които призоваваха за завръщане на мира и реда в купа. На някои от тях дори се виждаха приятни неща за д-р Искра.
Стен не беше изненадан от случилото се после. Той намали звука и извърна поглед от екрана, когато войниците, пазещи мястото, откриха огън. Погледна към Синд. Тя стоеше изпъната по войнишки, с вдигната брадичка. Но очите й бяха обградени с черни сенки. Тя потръпна неволно, когато и двамата чуха виковете на ужас, носещи се от университета.
Устата й се отвори, сякаш се канеше да каже нещо. После тя я затвори отсечено.
Иска от мен да спра всичко това, помисли си той. Но е наясно, че не мога да направя нищо по въпроса.
Стен никога не се беше чувствал толкова унил. Толкова негероичен. Не че вярваше в героизма. И ако Синд хранеше някакви подобни илюзии, те се бяха разсеяли напълно през последните няколко часа.
Чу Фрестън да вика името му и се обърна.
– Д-р Искра е, сър – съобщи офицерът. – Чуди се кога ще ви е удобно да се срещнете?
Стен отиде подготвен за Ursus horibilis. Всъщност, забравете гризлито. Пълна с откровения, дипломатическата му нота до Искра би одрала кожата и на Ursus articis, със същия успех.
Макар и да не обвиняваше директно Искра, че е наредил касапницата в „Пушкан“, той му го намекваше доста недвусмислено. Освен това заклеймяваше нападението над съществата, дошли да положат венци, както и неоторизираното използване на имперски войски за разправа с цивилното население.
Подсили обвиненията с ясната заплаха, че ще препоръча на Вечния император да преосмисли подкрепата си за Искра.
За съжаление, Стен знаеше, че върви по изключително тънък лед. Важността на Алтайския куп беше такава, че трите кардинални принципа на дипломацията имаха особена тежест тук: А) Първо се консултирай с шефа. Б) Първо се консултирай с шефа. И най-важното от всичко… В) Първо се консултирай с шефа.
И все пак, макар че беше възпрепятстван от неуспеха си да се свърже с Императора, Стен тръгна за срещата решен да продължи с блъфа си.
Искра скочи на крака в мига, в който Стен влезе в стаята.
– Господин посланик – каза той. – Протестирам срещу нежеланието ви да подкрепите правителството ми!
Стен зяпна от изненада. Затвори уста. Вдигна вежди. Хладно.
– Нещо повече, ще поискам Императорът да ви отзове като свой посланик в Алтайския куп.
– Колко мило, че решихте да ми го кажете лично – процеди Стен сухо. – Предполагам, че искате…
– Настоявам, сър. Не искам.
– Настоявате, така да бъде. Макар че бих ви препоръчал да изличите тази дума от речника си, когато говорите с Вечния император. Да се върнем на въпроса ми. Има ли това… настояване… нещо общо с хаоса, който вилнее из улиците навън? Или просто не ви харесва официалният ми тон?
– Аз виня вас за агонията, която моите бедни хора изпитват, да. Можете ли да отречете, че вие и вашите… служители… показвате липса на одобрение към моето назначение?
– Мога. И то лесно. Одобрението е за аматьори. Моят професионален дълг е да ви подкрепям. Но – и това е сериозно но, сър – моята мисия е да върна реда в Алтайския куп. Мисия, която, мога да добавя, за съжаление е застрашена – ако не и обречена, докато говорим. И вие, сър, трябва да поемете пълната отговорност за това. Както възнамерявам да информирам Императора.
– Значи съм бил прав – изсъска Искра. – Вие ми се противопоставяте?
– След това, което се случи в „Пушкан“, нима очаквате поздравления? Военен оркестър, за да увековечи постиженията ви?
– Вие вините мен за този чудовищен акт? Мен! – Искра докара най-доброто си възмутено изражение. Стен би се засмял, ако не спореха за убийства. – Ще ви кажа, че съм отвратен от инцидента. Наредих пълно разследване. Оглавено от човек, чиято репутация е безукорна – генерал Даул.
Хо-хо, помисли си Стен. Значи така стоят нещата? Даул беше подкупен от Искра.
– Ще информирам Императора – каза Стен. – Той ще бъде… заинтригуван. Не тази дума бих използвал, за да опиша реакцията му към кашата, в която сте нагазили.
– Ба! Всичко, от което имат нужда, е здрава ръка. Това са моите хора, господин посланик. Вие не ги разбирате. Кръвните вражди са неразделна част от историята ни. Това е природен факт и напрежението винаги къкри под повърхността. Затова, тъй като подкрепата ви за мен е толкова незабележима, нужен е само един инцидент като този в „Пушкан“, за да се разрази хаос.
– Хаос е това, в което сме потопени сега – каза Стен. – Какво възнамерявате да правите по въпроса?
– Това е моя грижа – сопна се Искра. – Вътрешна работа на този куп, запомнете това.
– Ще се постарая – отвърна хладно Стен.
Той се замисли за нотата в джоба си, която щеше да отвори в Искра ново изходно отвърстие. Ако му я връчеше, както беше планирал, тя нямаше да улесни бъдещите му отношения с Искра.
Замисли се за младите хора, загинали на барикадите в „Пушкан“. Майната им на бъдещите отношения. Това беше мигът, в който Стен реши да се отърве от негодника. Щеше да събере всяка прашинка от доказателство. Щеше да построи железен случай. Така че, когато говори с Императора, да му предостави достатъчни основания Искра да бъде изхвърлен далече от Алтайския куп.
Освен това докторът вече се беше обявил за негов враг. Когато се стигнеше до подобна ситуация, повечето книги по дипломация предлагаха да се нанесе удар – дълбоко във вътрешностите.
Стен измъкна нотата и я връчи на Искра.
– Малко четиво за преди лягане – каза той. – А сега, ако ме извините…
Излезе от стаята, оставяйки Искра да се взира след него.
След като Стен си отиде, Венло излезе от укритието си.
– Това беше ненужно – каза ядно той. – Току-що си създадохте сериозен враг.
– В негово лице? Та Стен е просто функционер.
– Още една грешка, докторе. Повярвайте ми, той не е функционер.
Студени тръпки пропълзяха по гърба му, когато Венло се сети за срещата си със Стен и Махони. Все още беше жив само защото им беше необходим.
– Освен това беше прав и за университета – добави той.
