Текст книги "Вихър"

24.

– Имаме пълна прогноза – с шейсет и пет процента точност – в бойната зала, ако искате да я видите, сър.

– Не, адмирале – каза Стен. – Аз определено нямам вашето умение да дешифрирам мигащи точки светлина – и бездруго стомахът ми казва точно колко лошо е положението.

– Очаквам заповедите ви.

На Стен му беше дошло до гуша от държанието на Мейсън.

– Адмирале? Може ли да говоря с вас насаме?

Мейсън кимна на палубния офицер да поеме командването и последва Стен в адмиралската каюта.

– Адмирале – започна Стен, – нарочно изисках вашето участие при тази задача, защото вярвах, че сте достатъчно професионалист, за да следвате заповеди и да не намесвате личните си антипатии. Сгрешил съм. Откакто пристигнахме на Джохи, се държите като нацупено дете, което тъкмо е получило шоколадче и си мисли, че му го дава Бог.

– Посланик…

– Да започнем с това. Моят цивилен пост е без значение. Никога не съм предавал военния си чин, нито съм поискал да бъда прехвърлен в запас. На Джохи ме попитахте дали поемам командването. Казах, че ще го направя. Следователно, да се обръщате към мен с военния ми чин, е напълно приемливо. Замълчете, адмирал Мейсън. И ще съм ви благодарен, ако застанете мирно. Нямам нито времето, нито енергията да се състезавам с вас, нито го смятам за необходимо. Ако продължавате, когато излезем от тази кабина, ще ви разжалвам пред вашия щаб и офицерите на „Виктори“. Ще видите, че подобна заповед ще е съвсем законна и ще бъде разгледана като разумна на последвалия военен съд. Това ли искате?

Мейсън не отговори.

– Докато не получите други инструкции, ще се обръщате към мен с „адмирале“. Аз, разбира се, също ще спазя уважението към ранга ви и ще продължа да представям заповедите си към вас като предложения. Нямам намерение да накърнявам авторитета ви. Нито мисля, че е добре за вас да продължавате да се държите така детински. Принизявате себе си и своя чин в очите на своите подчинени!

Това подейства, Мейсън пламна, стегна се и му трябваше миг, за да възвърне напълно самообладанието си.

– Това е всичко, което имах да кажа. Някакви коментари или предложения?

– Не. Не, сър.

– Добре. Този разговор няма да се повтори. Сега. Ще излезем ли навън, за да опазваме мира?

Мейсън отдаде отсечено чест; извърна се и се отправи обратно към мостика.

Стен си позволи да се усмихне. По дяволите, всички тези абсурдни клишета, които му бяха подхвърляни, докато се издигаше в чин, работеха, стига човекът от другата страна наистина да вярваше в този дракх.

Е, както и да е.

Той последва Мейсън – като си обеща, че когато всичко това приключи, ще завлече копелето в някоя мрачна алея и ще го набие така, че да се възстановява седмица и половина.

Следващото действие на Стен беше да „помоли“ адмирал Мейсън да събере най-вещите хора от щаба си и офицерите на „Виктори“ в конферентната зала и да осигури връзка през сигурен екран с капитаните на ескортиращите ги кораби.

– Благородни същества – поде Стен без предисловия, – ситуацията е очевидна.

Офицерите кимнаха.

„Виктори“ се плъзгаше в процепа между два широко разтворени купа. На екрана, настроен за човешките възприятия, човешките пространствени предубеждения и виждания, малката флота проблясваше в черната нощ като огромни светли облаци от двете страни. По-детайлен екран би показал малки петна от светлина вляво и вдясно по посока на „Виктори“. Това бяха набързо събраните флотилии на богазите, решени да защитят главния си свят и купа вляво, а отдясно, в средата на мрака, който представляваше процепът, бяха атакуващите флотилии на суздалите. Бойната зала, разбира се, щеше да покаже всеки свят и кораб в границите на предварително зададено разстояние.

„Виктори“ щеше да се появи точно по средата между двете флотилии след…

– Време до контакта? – поинтересува се Стен.

– Приблизителна оценка – два корабни дни, сър. Точна…

– Не е нужно. Благодаря, командире. Има ли информация, която да навежда на мисълта, че те знаят за идването ни?

– Не, сър.

Това не беше учудващо – едно от големите предимства на имперските кораби беше много по-добрата сензорна система. И още едно доста секретно предимство: преди АМ2 да се зареди на неимперски кораб, му беше добавян допълнителен „кожух“, който беше производен на Империум Екс. Всеки неимперски кораб, който използваше междузвезден двигател, щеше да произведе слаб пурпурен отблясък на екрана, отблясък, който можеше да се засече от по-голямо разстояние, отколкото немодифицираните следи на имперските кораби. Не беше много – но достатъчно, за да се печели по някоя война от време на време.

– Целта на нашата малка игра – започна Стен – очевидно е да не позволим на суздалите и богазите да се избият едни други. И също така да не им позволим да решат, че някой, който се намесва в кръчмарска свада между приятели, заслужава да си го отнесе.

Няколко от офицерите прикриха усмивките си. Адмирал Мейсън не правеше такива брифинги.

– Така – продължи Стен. – Очевидно единственият начин да постигнем това е с отчаяни мерки. За щастие, адмирал Мейсън е, както знаете, един от най-изкусните имперски лидери в заблуждаването на противника.

Стен искаше да се изрази различно, да каже, че Мейсън е пълен с дракх и следователно по-квалифициран за отчаяни планове, отколкото всеки друг адмирал, когото познаваше, но се въздържа.

– Двамата обсъдихме проблема и той даде някои интересни предложения. Аз също успях да добавя малко идеи, които заслужават да се обмислят. Нашият план ще се осъществи на пет стъпки. Фаза едно е подобаващо гадна. Фаза две е благородна. А фаза четири може да спечели на някого медал или два. Фаза пет ще е пълна и откровена нечестност.

– А фаза три, сър? – въпросът бе зададен от капитана на разрушителя „Принстън“.

– Това е моята евтина идея – каза Стен. – Всички ръце на борда на „Виктори“ прекарват свободното си време в работа над нея.

Стен прегъна пръстите си несъзнателно. „Всички ръце“ не беше преувеличение – неговите собствени го боляха от металните стружки и дървените трески, забили се в пръстите и дланите им.

– Ще стигнем и дотам. Фаза едно ще започне незабавно, докато продължаваме с брифинга. Наредете на всички оръжейни офицери и екипите на „Кали“ да заемат бойните си постове.

Ракетите „Кали“, сега вече пето поколение, бяха чудовищни унищожители на кораби. „Кали“, клас V, бяха вече почти тридесет метра дълги, като нарастваха не само като размер, тъй като при всяко следващо поколение се подобряваше системата за насочване, следене, чувствителността на сензорите и системите за електронно противодействие, Енергията идваше от АМ2 – „Кали“ бяха всъщност миниатюрни звездолети. Единственото, което не бяха намерили за нужно да подобряват от поколение на поколение, беше мощността. Шейсет мегатона все още бяха достатъчни да разбият всеки военен кораб. Дори „Форез“, таанският боен кораб, който си оставаше най-могъщият боен кораб, „изстрелван“ някога, беше изваден от строя с „Кали“.

„Кали“ летеше към целта си под прекия контрол на оръжейните офицери. Контролната система използваше шлем, който улавяше мозъчните вълни. Управлението беше еволюирало от старите ръчни джойстици и малки дросели до неволеви или волеви нервни реакции на „пилота“. „Кали“ също така можеше да бъде пусната в автоматичен режим на самонасочване. Но това се правеше при специални обстоятелства – оръжейните офицери бяха избирани заради силните си инстинкти, превъзхождани само от тези на потенциалните пилоти на тактически кораби, и предпочитаха да си играят на лъжекамикадзета.

Фаза едно беше пускането на всички налични „Кали“.

Те бяха изстреляни от гнездата си във „Виктори“ и разрушителите при пълна скорост за тридесет секунди, а после двигателите бяха изключени. Ракетите се разгърнаха пред имперската ескадрила.

Зад тях идваха тактическите кораби на „Виктори“, които следваха същата схема на движение.

Това беше фаза едно – сляпата карта на Стен.

Фаза две се започна по-късно, когато дежурните офицери докладваха задействането на алармите във флотата на богазите. Те бяха „видели“ идващия неидентифициран кораб – всъщност „Виктори“. Тъй като очакваха суздалите, техните сензори бяха добре настроени, незатруднени от излъчванията на собствените им двигатели. Стен изчака няколко корабни часа, като нареди да не се отговаря на никакви предизвикателства от страна на суздалите и богазите, после събра човешките си актьори за следващата част от плана.

Всички комуникационни канали на богазите и суздалите бяха засипани от мощните предаватели на „Виктори“.

Всички приемащи видеоекрани показваха:

Добре известния имперски посланик Стен. Застанал на мостика на боен кораб, в пълно официално облекло. От двете му страни стояха двама също толкова тържествено облечени офицери – Мейсън и неговият адютант, в парадни униформи.

Излъчването беше много кратко и по същество. Стен информира двете страни, че нарушават имперските и алтайските мирни договори, сключени преди доста време, както и цивилизованите спогодби за интерпланетарни права. Беше им наредено незабавно да се върнат по домовете си и да не предприемат допълнителни агресивни действия.

Ако не го направеха, щеше да има строги наказателни мерки.

Излъчването нямаше за цел да убеждава или дори да сплашва. Това беше просто трик, за да придаде официалност на истинския боздуган, който Стен беше подготвил.

Надяваше се, че никой няма да се досети, че е направен от метално покритие и летви – съвсем буквално.

Отговорът беше очакваният.

Суздалите не отговориха – нито от флотилиите си, нито от родните си светове. Богазите, които бяха малко по-дипломатични, излъчиха предупреждение, че всички неутрални кораби не трябва да навлизат в посочените координати. Всяко нахлуване щеше да бъде посрещнато като вражеско. Дори да допуснат евентуални грешки, те щяха да бъдат в допустимите параметри на самозащита.

„Виктори“ не отговори.

Стен се надяваше това да разтревожи и двете страни.

Времето минаваше. Оставаха четири корабни часа, преди „Виктори“ да изникне точно „между“ двете вражески сили.

Те на свой ред щяха да попаднат в обхвата на „Виктори“ след пет часа, а помежду си след дванадесет.

Ситуацията се развиваше интересно.

– Три часа, сър. А флотата на богазите включи звездните двигатели.

Стен се изправи от походната кушетка, на която се беше отпуснал, за да подремне. Това беше пресметнат жест, който трябваше да покаже на по-младите войници, че Стен е толкова самоуверен, та може да заспи преди началото на събитията.

Разбира се, не беше спал.

Притесняваше го обаче фактът, че едно време наистина беше задрямвал на три или четири пъти, когато беше опитвал тактически трикове.

Мейсън излезе от каютата си.

– Готови сме, сър.

– Много добре.

Мейсън се приближи до Стен.

– И вие не спахте, нали, сър?

Очите на Стен се разшириха от изумление. Нима Мейсън се опитваше да се държи приятелски? Да не би абсурдното мъмрене да беше накарало адмирала да промени отношението си?

Не. Мейсън просто обработваше Стен, значи, когато дойдеше подходящото време, щеше да го причака в алеята с торбата с пясък.

– Може би можем да започнем фаза три – каза той.

– Ще дам заповеди.

Фаза три беше наистина голям блъф.

Докато беше на Джохи, Стен беше направил бърз списък с начините, които правят хората нещастни. Смътно си спомни една история, разказвана като шега, но и като нещо, върху което си заслужава да се помисли, докато течеше обучението му в „Богомолка“. Историята гласеше, че преди еони млад партизански командир се опитвал да забави военен конвой. Трябва да е било в тъмните векове, защото превозните средства са се движели по земята, а и не се споменаваше въздушно покритие. Конвоят се състоял от бронирани коли и тежки оръдия. Партизанинът имал двадесет мъже, само половината от които въоръжени. Той можел смело да се хвърли пред колоната и да задържи конвоя за пет минути с цената на цялата си група. Вместо да го стори обаче, той ограбил близка къща. Взел всички чинии за ядене и внимателно поставил всяка от тях на пътя с лице към земята.

Наземни мини. Стен беше възразил – командирът на конвоя трябва да е бил пълен глупак, защото едва ли мините приличат на изкривени метални чинии, дори в онези отдавнашни времена.

След като Стен приключи с лицевите опори, с които всяко военно училище награждаваше обучаващите се на равни интервали за грехове, вариращи от дишане до содомия, инструкторът отбеляза, че разбира се, командирът е знаел, че това не са мини от вид, който му е известен. Възможно било обаче да са нещо ново. Да са капан. И ако били истински, а той минел през тях, щял да се озове пред отряда за разстрел, ако не бъде разкъсан на място от взрива.

Затова решил да действа бавно и внимателно, изпратил сапьори, които да повдигнат всяка чиния, да се убедят, че е чиния наистина, и да се придвижат към следващата. Водачът на партизанския отряд ги забавил допълнително, като стрелял от време на време, въпреки прикриващия огън на конвоя.

– Конвоят бил забавен с цели два И-часа, според историята, без партизаните да понесат загуби. Замислете се за това, войници. Господин Стен, вече можете да спрете да правите лицеви опори.

Наземни мини… Космически мини. Да, това беше. Мините – тези смъртоносни устройства, които стояха и чакаха цел, а после я взривяваха, или изчакваха, докато целта попадне в обхват, и после започваха да я преследват – не бяха популярни оръжия. Въпреки факта, че те бяха най-евтините и ефективни убийци на скъпа машинария и същества. По някаква причина изглеждаха мръсни и недостойни на честните войници. Или, в краен случай, не особено бляскави.

Стен никога не беше гледал на убийството на друго същество като на нещо бляскаво. А дори да имаше подобни идеи, секция „Богомолка“ щеще да ги изличи от ума му отдавна. Пък и бе виждал колко ефективно таанците бяха използвали мините. Таанците действаха според верния, ако и не особено цивилизован принцип, че убийството е убийство и няма особена нужда от морално оправдание.

Тъй като конвенционалните военни сили на Империята бяха „благородни“, те знаеха малко за мините или изобщо не се интересуваха от тях – така че всеки, когото въоръжаваха и снабдяваха с оборудване, като войските в Алтайския куп, едва ли щеше да е експерт по въпроса.

И по време на полета от Джохи палубата с хангарите на „Виктори“ се беше превърнала в дърводелска работилница. Летвите, които Стен беше поръчал, бяха свързани в приличаща на таралеж конструкция и покрити с метално фолио.

Неколкостотин от тези импровизирани съоръжения бяха складирани на палубата.

По команда те бяха изхвърлени, по няколко наведнъж, в космоса. Оформиха поток, разделителна линия между двете флотилии. Разбира се, те продължаваха да пътуват със същата скорост, с която и „Виктори“, но Стен смяташе да направи следващия си ход, преди тези „мини“ да прочистят пространството.

Ефектът от появата им беше светкавичен.

Идващите флотилии преминаха в режим на паника, когато сензорите им уловиха „мините“, и техните командири започнаха да анализират какви са тези странни обекти, които бяха захвърлени от имперския кораб като сладки, хвърляни към тълпата по време на парад. На своите екрани сигурно виждаха „Виктори“, съпътстващия го екраниращ разрушител, може би няколко тактически кораба, а след това и мините, които се сипеха.

Много добре, много добре, помисли си Стен. Разтревожени са. Сега ще чакат…

След малко и двете флоти изпратиха напред ескадрила разрушители да разузнаят.

Сега ще им покажем, че нашите чинии имат бомби.

– Адмирал Мейсън?

– Да, сър. Всички кораби… всички бойни постове – нареди Мейсън. – Цел… разрушителите. Внимавайте с разпределението. Една цел за оръжие. Всеки млад офицер, който не спази заповедта, ще бъде разжалван, пратен на военен съд и освободен от служба.

Мейсън, грижовната бащинска фигура.

Ракетите „Кали“ полетяха напред или се пренасочиха, когато им беше съобщено от разпределителите, че друга ракета ще стигне по-бързо до целта. Когато приближиха, малко преди разрушителите на богазите и суздалите да засекат присъствието им, те ускориха докрай. Екраните на „Виктори“ пробляснаха, докато ракетите попадаха в целта, после показаха само празно пространство на мястото на унищожения разрушител.

Два разрушителя на богазите и три на суздалите успяха да се завърнат обратно към флота си.

Всеки анализ би показал, че ракетите са изстреляни от тези странни наглед „мини“.

Стен кимна на Мейсън още веднъж – и тактическите кораби се спуснаха от високите си елиптични орбити, които бяха поддържали до този момент. Врежете се, стреляйте и се измъквайте, бяха заповедите.

Два крайцера и пет разрушителя бяха унищожени.

Много добре, помисли си Стен. Съжалявам, че умират същества, но поне не са имперски същества. А и загиваха много по-малко, отколкото ако двете флотилии се бяха сблъскали. Или ако суздалите успееха в намерението си да атакуват родния свят на богазите.

А сега за финала, помисли си Стен. Отново всичко започна с подреждането на сцената.

Посланик Стен излъчи още веднъж предупреждение, като отново нареди на двете флотилии да прекратят действията си и да се върнат по родните си светове.

Но очевидно предаванията от кораба не бяха добре защитени от чуждите комуникационни връзки. Излъчванията се предаваха от „Виктори“, а усилен сигнал ги препредаваше назад в посоката, от която беше дошъл корабът.

Бяха кодирани, разбира се. Но компютърните и щабните анализатори установиха, че „Виктори“ е свързан с други кораби, кораби отвъд обхвата на детекторите. И изглеждаше, че става въпрос за цяла имперска флота, а „Виктори“ е просто съгледвач – чудовищно огромен и добре въоръжен съгледвач, но все пак съгледвач – за наистина тежките кораби. Минути по-късно прогнозите сигурно се бяха влошили, когато „Виктори“ промени честотите и кода и започна да предава към друга също толкова „невидима“ флота.

Суздалите и богазите може и да не бяха особено разумни при подхода си към гражданските права, но във военно отношение бяха доста способни.

Без да отговорят на заповедта на Стен, двете флоти преустановиха контактите и се отправиха с пълна скорост към родните си светове.

Стен издиша облекчено и се свлече на стола.

– По дяволите – въздъхна той искрено и вероятно развали впечатлението за хладнокръвен командир. – Наистина не мислех, че ще проработи.

– Ще подейства само този път – каза Мейсън тихо, за да не го чуят офицерите му.

– Веднъж е повече от достатъчно. Ще ги засипем с всички възможни нелицеприятни факти и се надявам, че ще дойдат на себе си, каквото и да значи това в този проклет куп. А ако се опитат отново, ще измислим нещо още по-зловещо и отново ще ги ступаме. По дяволите, адмирале, на негодник като вас винаги ще му хрумне някоя идея. Сега обърнете курса. За пръв път успяхме да препятстваме непрекъснатите им интриги. Да видим дали ще можем да продължим да го правим.

Крепостта Гачин беше построена с цел да бъде едновременно непревземаема и ужасяваща. Предназначението й никога не беше включвало да се използва като реална крепост, а само като последен затвор за всеки дръзнал да се опълчи на Какана. Тя се извисяваше самотно върху малко островче на километър от брега. Яките каменни стени се издигаха направо от скалите на острова. Нямаше плажове, никакви открити пространства отвъд тези стени. Нито път по суша до острова.

Алекс и Синд пропълзяха близо до скалите на континента и започнаха да наблюдават.

Бяха се подготвили за мисията много внимателно. Лежаха под изкусно разположено фототропно камуфлажно покривало, което сега блестеше в бяло, за да съвпада с цвета на снежните преспи и обледените скали наоколо. Всеки от тях имаше качен върху триножник мощен бинокъл, както и пасивни топлинни сензори и детектори за движение, фокусирани върху входа и укрепленията на крепостта Гачин.

– По дяволите, студено ми е – изруга Синд.

– Жено, недей да се оплакваш. Бил съм на твоя свят, той е лятно кътче в сравнение с тукашния.

– Без майтап – каза Синд. Сега вече знаеш защо толкова много от нас живеят извън планетата. А и ти, не ми ли каза, че твоята планета е лед, сняг и други подобни?

– Да, но ледът е някак по-нежен. И снегът се рее надолу като листенца на цвете.

– Виждаш ли нещо?

– Не. Което ме кара да мисля, че си права.

– Ще знаем със сигурност преди да падне нощта. Надявам се.

– Добре, а докато чакаме, ще ти разправя една историйка, която се отнася до обстоятелства, много напомнящи смразяващата обстановка в момента. Казвал ли съм ти някога за времето, когато участвах в състезание по хумористични петостишия? Знаеш какво представляват, нали?

– Не сме напълно нецивилизовани.

– Това е хубаво. Беше по времето, когато бях млад и зачислен към почетната стража на Земята. Таблоидите съобщаваха за състезанието. Много кредити за победителя. Кой можеше да измисли най-смешното, най-мръсното петостишие? Е, биваше си ме, когато става въпрос за мръсни петостишия.

– Никога не съм се съмнявала в това.

– Няма да обърна внимание на забележката, майоре. И така, написвам мръснишката си поема, а тя беше толкова мръснишка, че дори аз се изчервих малко, като си помислих, че името ми ще стои под нея. Но кредитите бяха доста, както споменах. А Бог знае, че бедният войник има нужда от всеки кредит, който може да докопа. И тъй, времето минаваше, и после един ден преглеждам таблоидите и съм поразен. Аз не съм победителят! Не печеля нищо! Победителят е някой си Макгуайър. Д.М. Макгуайър, от малкия остров Ейре, както го наричат, от град Дъблин. И петостишието е толкова мръснишко, че не могат дори да го публикуват. И когато се възстанових от шока, започна да ме човърка. Искам да кажа, какво може да е по-мръсно от това, което аз подадох. Така че си взех малко отпуск и се отправих към Ейре и столицата му Дъблин. И започнах да търся Д.М. Макгуайър. Минаха дни, седмици, но накрая издирих и последния Макгуайър в Дъблин. Оказа се дребничка възрастна дама. Сладка, с блясък в очите и усмивка на устните, и от вида й просто знаеш, че ходи на църква по два пъти на ден, и мръсна дума никога не е докосвала устните й. Тя не би могла да е Макгуайър от състезанието, но аз съм отчаян. Затова събирам смелост и питам. Направо щях да се побъркам, когато призна, че е тя. Тогава я попитах какво е написала. Тя на свой ред се изчерви и каза, че е уважавана вдовица и не може да говори така пред мъж. Говореше странно при това, трудно я разбирах на моменти. Дори я накарах да ми го напише, но и това не поиска да направи. Със сигурност нейната трябваше да е най-ужасната поема, писана някога. Така че започнах да я убеждавам и да я умолявам, докато накрая тя предложи: „Може ли да я кажа, като изрека «пусто» на мястото на лошите думи?“ Веднага се съгласих. Нямаше да ми е трудно да разбера кои са. И тогава тя пое дълбоко въздух и изрецитира:

 
„Пусто, пусто, пусто, пусто,
пусто, пусто, пусто
пусто, пусто,
пусто, пусто,
пусто река от говна.“
 

След дълга тишина… смях. Алекс засия.

– Знаех си от самото начало, че в теб има нещо, което харесвам. Сега сте три.

– Три какво?

– Три същества, които оценяват историите ми. Едната е морж, другият е лемур, а ти си третото.

– Почтена компания, несъмнено – каза Синд. – И каква е поуката, която се отнася до сегашната ни ситуация?

– Като всеки добър проповедник – отвърна Алекс, – не мисля, че моите проповеди заслужават допълнителни обяснения.

И се възцари тишина.

Всъщност това, че не бяха видели нищо досега, беше доста информативно. Синд и Алекс се криеха в убежището си вече два дни. Не бяха видели никакъв въздушен транспорт да се задава към Гачин, нито следи от пазачи по стените. През нощта само няколко лампи светеха в зловещата цитадела.

Два часа по-късно, точно преди здрачаване, Алекс изръмжа:

– Виждам нещо. Два грависледа. Идват от юг. Товарни лихтери, предполагам. Какво правят в замъка?

– Нищо – съобщи Синд. – В никой от тези куполи – мисля, че те са за противовъздушни установки – няма движение.

– Лошо – каза Алекс. – И което е по-лошото, няма следи от оръжия или пазачи при лихтерите. И мога да различа товара на палубата. Проклятие. Храна. Храна за не повече от взвод, мисля. Виждаш ли ги?

– Да – отвърна Синд. Тя наблюдаваше как лихтерите се спускат към площадката за кацане. Малко след това група униформени мъже излезе, за да посрещне лихтера. Никой от тях не изглеждаше въоръжен, може би носеха само пистолети.

– Никаква охрана – отбеляза тя.

– Няма храна, няма охрана, няма пазачи, което значи никакви затворници, нали?

– Точно така.

– Е, къде доктор Искра складира обичайните си заподозрени?

Синд поклати глава. Нямаше представа.

– Да започнем ли да търсим? Като знаем, че не искаме да открием.

И в пълния мрак те събраха мълчаливо оборудването. И двамата имаха доста добра представа къде се намират арестуваните при чистката войници и чиновници. Трябваше само да потвърдят подозренията си.

– Провал – избухна Искра. – Провал. Невъзможно е да се попълни исканата квота навреме. Няма наличен персонал. Всички патрулиращи елементи са дадени под наем на клиентски правителства за близкото бъдеще. Какво, по дяволите, става?

– Империята все още се възстановява, сър – каза Венло със съвсем безстрастен тон. – Няма го рога на изобилието отпреди войните.

– Не ме интересува Империята – продължи да бушува Искра. – Това, което ме вълнува, е пълната невъзможност на имперската система да подкрепи водача си. Императорът ме избра, за да върна Алтайския куп към стабилност и ред. И въпреки това ми се отказват средствата, които са необходими, за да осъществя тази цел.

Венло си помисли дали да не каже нещо – списъкът с исканията на Искра беше или арогантен, или невеж, или налудничав. Освен другите неща, които Искра искаше – за които настояваше, – беше цяла дивизия от имперски гвардейци за личната му охрана, два първокласни бойни ексадрона от имперския флот и удвояването на квотата от АМ2 за Алтайския куп, без да указва каквато и да е причина освен „продължаването на възстановяването на легалното правителство и обществения ред“.

– Да не би тези копелета да искат да се проваля?

– Съмнявам се, докторе.

– Императорът ще направи най-добре да изясни на тези арогантни бюрократи едно нещо. Аз съм със сигурност единственият, който може да донесе мир в този куп. Не само за моите хора, но и за Империята. Досега съм бил лоялен в поддръжката си на политиката на Първичен свят. Съмнявам се, че високопоставените имперски власти ще се зарадват, ако започна да търся други алтернативи.

Венло постепенно се беше усъвършенствал в прикриването на реакциите си спрямо изказванията на Искра. Обаче последната му заплаха го накара да насочи вниманието си към комуникационен екран, който не показваше нищо особено важно. Когато отново се обърна към Искра, лицето му беше спокойно и приветливо.

Той реши обаче, че няма да кара Искра да уточнява.

Други алтернативи? Като например? Разбитите таанци? Призраците на Тайния съвет?

Нима добрият доктор смяташе, че Императорът се нуждае повече от него, отколкото той от Императора?

Тази информация, след като бъдеше предадена, щеше със сигурност да предизвика реакция. Венло тръпнеше от нетърпение да го направи.

Стен очакваше да се завърне към планините от проблеми и вихрите от бедствия. Но остана изненадан.

– Няма проблеми, шефе. Приключих приоритетните дела, Синд се занимаваше с обикновените, а Ото разчисти боклука. Можеше да останеш още една година във ваканция, без да ни липсваш.

– Да го убием ли, Синд? – избърбори въпросният Бор.

– По-късно.

– Ще трябва да се наредите на опашката – каза Стен. – Чинът ми надвишава този и на двама ви.

– Защо не пием? – попита Ото. – Да празнуваме завръщането на нашия крал-воин Стен. Или началото на седмицата, което ви се стори по-важно.

– Защото, момко, ще поработим довечера.

Алекс със самодоволен вид показа, че Стен трябва да даде обяснението. Стен се ухили – Килгър умееше да го задържа здраво стъпил на земята, и беше по-добър в това, отколкото онзи роб, който трябвало да шепне в ухото на императора по време на триумф: „И това ще премине.“ Или каквато е била фразата.

– Оръжието, което оставихме лошите да откраднат и складират за зимата, беше с проследяващо устройство – каза Стен. – Мисля, че е време да ги посетим.

– Ха! – възкликна Ото. – Добре. Не се разбирам много с имперските войници, но заради закланите двама братя трябва да им изпратим поздрав от ада. Надявам се, че оръжието не е скрито в гардероба на някой пъпчив обирджия.

– Не мисля така, Скрито е някъде в дъното на лавка за храна.

Ото изръмжа удовлетворено.

– Добре, вероятно не е самотен злодей. Място за закуски, хм. Добро прикритие за хора, които идват и си отиват. Ще запомня това. Значи най-вероятно е група. Има ли някой идея за кого работят?

– Не още. Това е едно от нещата, които трябва да разберем.

– Колко силно ще ги ударим?

– Първо разузнаване – обясни Стен. – Преброяването на неприятелите е от значение, ако мястото се охранява, но това е вторично. Синд?

– Ами… Имате ли снимка от въздуха на мястото? Благодаря. Открит достъп до задната част, ще ни трябва един отряд. Ще влезем с… да видим, един отряд отпред, един взвод в резерв, четири през вратата. Ще държим рота в резерв, предполагам.

– Значи ще искаме подкрепа от полковник Джерати и неговата гвардия.

Това дори не беше въпрос.

– Определено не – отвърна Стен. – Предполагам, че от тях може да изтече информация, а и това със сигурност ще стане, ако се свържем от посолството с комуникационната връзка на Искра. Пък ако започнем да изпращаме кодирани сигнали до гвардейците, някой може да подуши нещо.

– Да не би да мислиш, мой Стен, че този обесник Искра има собствени терористи?

– Точно сега, Ото – отвърна Стен, внезапно налегнат от умора, – подозирам всички в този скапан куп в присъединяване или оглавяване на отряди на смъртта. Освен вас двамата.

– Ами аз, шефе?

– Ха, Казвам го за последно. Ха. Теб те познавам. Сега. Достатъчно размотаване. Ще влезем с Бор заради ефекта на сплашването. Гурките остават в резерв.

– Няма да им хареса – вметна Синд.

– Добре. Предпочитам да не им хареса. Както се развиват нещата, ще имам нужда от много гневни млади хора в близко бъдеще. Майор Синд, напишете оперативната заповед. Имаме пълен залез на луните в 2,45. Тогава ще започнем.

Имаше само една светеща лампа в ресторанта. Отзад до касата. Зад тежките решетки Стен видя, че вътрешността беше пуста, също като улицата.

– Който и да използва това място за прикритие – прошепна Алекс, – е доста самоуверен. Няма дори пазач. Или пък са намерили проследяващото устройство и са го оставили, за да ни устроят малък капан.