Текст книги "Вихър"

4.

– Ще призная, че е възможно да си ме спасил – изръмжа Алекс – Не, момко. Аз черпя този път.

Той се изправи, отиде до бара, плати на бармана и се върна с един поднос. Четири халби бира и четири малки чаши с бистра течност. Стен посочи въпросително малките чаши с пръст.

– Кил. Няма стрег. Няма такъв извън световете на Бор или извън императорския дворец, та това ще трябва да ни оправи главите.

Стен все още беше малко замаян от маратонската сесия с Императора преди няколко дни, включваща вечеря, напиване, приемане на заповеди и стратегическо планиране. Той съвестно изгълта една от малките чашки, закашля се, като учтиво прикри уста с ръка, и отпи от бирата.

– Отбележи, че съм достатъчно любезен да ти правя компания – каза Алекс, след като стори същото. – Да не вземеш да си помислиш, че все още съм голям пияница. Отказах се, да, така направих.

И двамата седяха, облечени със сиви корабни костюми, близо до задната част на пристанищен бар в съседство с огромните писти на Соуард Сити. Барът беше изпълнен с оживената суетня на моряци, които или се напиваха достатъчно, за да се прехвърлят на чужд кораб, или пък осъзнаваха, че накрая са кацнали, а проститутките и мошениците им помагаха да постигнат целите си.

– Наистина ли те спасих?

– О, да – потвърди Алекс. – Тя беше мъничка, умничка, разкошна и дори притежаваше свои пари.

– Може би трябваше да се ожениш за нея.

– Почти го направих. Годежът беше оповестен, залата беше наета. Намерих пилот, който можеше да извърши церемонията, без да се хили. Дори я запознах с милата ми майчица.

– Тя как я възприе?

– Обмисли нещата и каза, че ако трябва да се оженя толкоз млад, едва излязъл от люлката си, тя би склонила да живее с момата.

– За последен път ти казвам: може би е време да улегнеш. Започни да мислиш за следващия лорд Килгър от рода Килгър.

Алекс потръпна леко.

– Не знам, момко. Имаше един миг… Но тогава си помислих за времето, когато годините ще са отминали, мозъкът ми ще си е отишъл, ако изобщо съм го имал някога, зъбите ще са ми изпопадали, ще дъвча едва-едва, ще сипвам мляко в брендито, а децата ще щъкат наоколо и тъй нататък. Ще бръщолевя как старите дни са останали в миналото, как новите обесници не могат да се сравняват с великите мъже, умрели отдавна, мъжете от старите дни, когато мъжете бяха мъже, а овцете бягаха като диви. Отвратително. Потресаващо отвратително. Тъй че се замислих… погледнах твоя сигнал… написах доста смислено обяснение и се измъкнах, преди зората да е пукнала.

– Господин Килгър – отбеляза Стен. – Това е проява на страхливец! Поне трябваше да останеш и да обясниш.

– Помисли си, момко. Знаеш ли как момата спечели майка ми? Като я би на канадска борба. Може да съм луд, но не съм глупав.

Стен провери времето.

– Трябва да се явим на „Виктори“ след десет минути. Да допиваме и да ходим.

Килгър се задейства светкавично, старите бойни рефлекси се проявиха отново. Бирата и алкохолът на масата изчезнаха. Той се оригна леко, изправи се и тръгна към изхода, като налучкваше пътя си между масите, а Стен го следваше.

Внезапно пред Алекс се изправи голямо четирикрако създание, чиято сива козина бе толкова плътна, че от нея би станала доста добра броня. Съществото изгълта съдържанието на големия пластмасов балон, който душеше, и го захвърли в ъгъла. И трите му – й? – очи проблеснаха гневно поотделно, после се спряха на Килгър. Двете ръце на съществото се извиха.

– Мъже! Не харесвам мъже!

– Нито пък аз – отвърна Алекс невъзмутимо.

– Ти си мъж.

– Не.

– Какво си тогава?

– Аз съм пингвин. От Земята. Малка симпатична птица, която се храни с херинга.

Стен се опита да си припомни различните книги за извънземни, за да идентифицира съществото. Не се сещаше за нищо с четири крака, три очи, две ръце, слабоумен мозък – последното не беше съвсем сигурно, възможно беше съществото да е дрогирано, да е високо два метра и половина и да тежи кой знае колко тона, в добавка да има ужасно поведение.

О, да. Не докрай закърнели нокти по ръцете.

Стен изпита леко съжаление към съществото.

– Ти не си пингвин.

– И откъде си сигурен, момко? Нямаш вид на страстен пингвинолюбив перверзник.

– Ти си мъж.

– Виж, синко. Изморен си. Прекалил си малко със смъркането, смученето, лоченето или гълтането. Седни си кротко и ще ти купя нов балон.

– Не харесвам мъже! Наранявам мъже! Първо теб, после него.

– Е, добре – промърмори Килгър. – Стен, ти си ми свидетел за пред майка ми, че не се захващам с тази кървава работа все едно съм малко зверче.

– Ще й предам.

– Знаех си, че мога да разчитам на теб.

Дланите на Килгър обхванаха ръцете на съществото точно на мястото, където се намираха китките при човек. И той натисна надолу. Създанието изви от болка и се свлече на нещо, което вероятно бяха колена, също толкова тромаво, колкото го правеха и земните камили. Килгър, като продължаваше да държи „китките“ на съществото, пристъпи напред – и четирикракият приседна на пода.

– Ето – изтъкна Алекс. – Виждаш ли колко лесно е да си пацифист, когато концентрираш съзнанието си?

– Свършихте ли с играта, господин Килгър?

– Да, приключих, адмирале. Но трябва да купя на приятеля си балон, както обещах.

Килгър, честен и почтен мъж от света със силна гравитация Единбург, дългогодишен помощник и съучастник на Стен и един от най-добре тренираните имперски командоси, удържа на думата си – купи на неподвижното сега същество балон, преди да се отправят на оглед на бойния крайцер „Виктори“.

– Всичко е в упражняването на натиск – обясни той на Стен. – Като да затиснеш някого с телефонен указател.

– Какво е телефонен указател?

– Доста внушителен кораб – каза Алекс три часа по-късно.

– Да – съгласи се Стен. Той свали сензорната си качулка и спря разглеждането на тройно подсигурените системи за технически анализ на „Виктори“.

Очите на Алекс обходиха стаята, преди да заговори. Наблизо нямаше членове на екипажа, а комуникационната кутия беше изключена.

– Може би остарявам – продължи той, все още колебливо – но начинът, по който е изработена тази гемия, няма нищо общо с корабите в старите времена.

– Имаш предвид преди убийството на Императора?

– Да – кимна Килгър. – В тази тук има твърде много блясък и гравировка, за да се понрави на стария Император. Или си спомням миналото по-добро, отколкото е било?

– И аз си мислех същото нещо – отвърна Стен. Докосна няколко бутона и компютърът послушно показа триметрова холограма на „Виктори“ – тя се материализира във въздуха над масата в столовата, където стояха.

Още една комбинация от бутони и компютърът започна да премахва части от холограмата, като показваше новия боен крайцер от всички ъгли и палуба по палуба.

– Чувал съм, че по замисъл трябвало да бъде нещо като хермафродит, но май са съешили три или четири вида в едно.

Стен кимна в знак на съгласие, Той също не беше доволен. Поради доста причини. Първата беше напълно прагматичната преценка на „Виктори“ като боен кораб. Стен имаше опит със сечива, превозни средства и кораби, които бяха привидно с двойно или множествено предназначение. Почти без изключение това означаваше, че въпросното средство върши няколко неща зле и нищо както би трябвало.

Бойните крайцери например се произвеждаха по дизайн отпреди еони и имаха достатъчно мощ да победят кажи-речи всичко – с изключение на тежките бронирани кораби или флагмани, и достатъчно бързина, за да избягат от по-големите. Доста често обаче този клас кораби беше твърде бавен, за да прехване и унищожи по-малки съдове, а и му беше доста трудно да се изплъзне от преследвачите си. Освен това, след като корабът бъдеше прехванат, неговото въоръжение, достатъчно мощно, за да разбие разрушител или подобен кораб, се оказваше твърде немощно, за да навреди на тежко бронираните бойни кораби, а защитните му системи – активни или пасивни – също бяха твърде слаби.

Стен беше прегледал обещаните от строителя спецификации за „Виктори“ и ги беше сравнил с реалното представяне на бойния крайцер при различните изпитания. Освен ако имперските доставчици не взимаха подкупи – не беше невъзможно, но не изглеждаше особено вероятно, – излизаше, че „Виктори“ е ефективно оръжие.

Императорът беше взел решение крайцерът да се приспособи и за пренасяне на тактически кораби и това се бе оказало съществено за странния му облик. Последната му трета бе превърната в хангари за цяла флотилия от тактически кораби – три ескадрили от по четири кораба всяка. Тактическите кораби бяха от клас „Бълкълей-II“, разработени и усъвършенствани по време на Таанската война. Те бяха малко по-дълги от сто метра игли на разрухата. Бяха конструирани да се приближават скоростно, да ударят с все сила и да се измъкнат. Всичко останало – удобство за екипажа, защитни възможности, броня – беше на втори план или не съществуваше. Обикновено пилотите мразеха тактическите кораби – те изискваха непрекъсната реакция от страна на пилота и не прощаваха, в смисъл че водеха до смърт при най-малката грешка. Стен обаче ги обожаваше.

Така че, от една страна, допълнителните възможности на „Виктори“ бяха нещо, което Стен оценяваше. Но същевременно в задните си отделения крайцерът носеше бомби със закъснител – чувствителни експлозиви, горива и оръжие. Големият хангар и ремонтните станции означаваха, че попадение в тези зони може да доведе до разрушаване на съда. В добавка „Виктори“ беше почти сляп и беззащитен около кърмата.

– Това ще е проблем – отбеляза Килгър. – Ако не можем да се измъкнем, ще трябва да бягаме на заден ход, като бързаме колкото ни крака държат и ги бием с малкия си дамски чадър.

Този образ от земните викториански времена бе в съзвучие и с последната странност на „Виктори“: пълен лукс. Стен вече знаеше, че корабът е луксозен – дори най-низшестоящият чистач имаше собствена каюта. Вътрешните прегради бяха от дърво и камък в голяма част от коридорите. Кухните можеха бързо да приготвят храна и да обслужат имперски конферентни банкети без никакво усилие.

Стен беше благодарен за това, донякъде наистина. Изчистените от всичко излишно бойни машини може и да изглеждаха добре във филмите, но Стен знаеше от собствения си опит на тактически пилот, че три или четири седмици след началото на мисията никому нямаше да се хареса баня, в която трябва да се напъхаш с усилие, за да отмиеш смазката от тялото си.

Но на „Виктори“ имаше истински императорски дворец с достатъчно големи жилищни помещения за целия императорски двор, освен това бяха предвидени места за гости и сектори ва войниците, включително оръжейни и гимнастически салони. Стен се радваше да види салоните – все още усещаше малките признаци на затлъстяване, които бе забелязал в императорското огледало.

Императорският апартамент – ако това беше правилното обозначение за подобна огромна област – покриваше горната част на „Виктори“ между палубите за тактическите кораби до предните командни отделения за собствения екипаж на крайцера. Фронтален срез би показал императорските помещения като буквата Т, като долната й част се спускаше надълбоко в центъра на кораба. Като всички флагмански кораби, „Виктори“ беше конструиран и построен така, че императорските – или на главнокомандващия – помещения да са независими от тези на екипажа на бойния кораб. В продължение на хиляди години всеки адмирал се е поддавал на убеждението, че е по-добър капитан от този на флагманския кораб, и често забравял за по-големите си отговорности, за да си поиграе на шкипер за един ден.

Да. Стен беше съгласен с Алекс, че императорският апартамент е малко прекалено помпозен. Крановете бяха позлатени. Басейните – облицовани с истински мрамор. Спалните бяха богато украсени. Колкото до самите легла, особено онези – наистина бяха повече от едно – в личните покои на Императора, Стен се зачуди как ли са били описани в инвентарния лист:

Легло, номер 24, вероятно. Издържа няколко потребители. Структурно подсилено, за да позволи на ползвателите му безгранична креативност. Приспособено за хидравлични модификации, което включва настройки на цялостния облик – от многостенна до обла или конвенционална правоъгълна форма; вертикална настройка на всяка част на леглото на височина. Вътрешни и външни различни възможности, включително, но не само, вътрешно осветление, външно осветление, холографска прожекция, холографски запис. Включва хладилник и място за похапване. Рамката над главата (може да се скрие) е способна да поддържа до три същества. Вграден светлинен излъчвател за холографски и стробоскопични прожекции.

Притежателят на подобно легло, помисли си Стен, би бил висококвалифициран в оргиите и доста опитен.

Императорът?

На Стен не му пукаше – все пак беше странно, че по времето, когато беше капитан на императорските телоохранители – гурките, не беше забелязал Императорът да се интересува особено от секс. Не се беше замислял по въпроса, но предположи, че през няколкото хиляди години може би всички възможности в тази област са били щателно изследвани.

Но сега?

По дяволите, дори не беше сигурен, че е прав – Стен не беше разглеждал всяко кътче на замъка Аръндел, за да се увери, че помещение, което се води като склад, може да е било в действителност имперски бордей.

Проблемът, каза си Стен, е да спи в това легло. Ах, ти малък пуритан, обесник такъв, обади се вътрешният му глас. Нима нямаше времена, подсети се той, когато се беше въргалял с купища приятели. И като пое по тази пътечка, мисълта му продължи: кой ще те види да спиш в това огромно легло, тъй или иначе? Можеше спокойно да си кастрат в последно време.

Стен се върна към належащите въпроси.

– Господин Килгър – каза той. – Не съм съвсем сигурен какво ще представлява тази бъркотевина Алтайският куп. Но започвам да мисля, че нашият началник не ни дава всички тези благини само защото харесва краката ми.

– Прогнозата е деветдесет процента – съгласи се Алекс.

– Което значи, че ще имам нужда от всичките си активи. И така, смяташ ли, че ще използваш по предназначение талантите си, лорд Килгър, ако управляваш този масивен златен бордей?

Килгър го зяпна изненадан.

– Аз? Но това е за адмиралски чин. Две звезди, обзалагам се. А най-високият чин, който някога съм заемал, поне последния път, когато бях на служба, беше някакъв подофицерски.

– Не мисля, че това ще представлява проблем – каза Стен. – И не те попитах за това.

Алекс се замисли. После бавно поклати глава.

– Не мисля, момко. Но съм трогнат от предложението. До днес не е имало Килгър, дослужил до адмирал. Като се изключат пиратите, разбира се. А и мама би се зарадвала. Но… не. Маршируващи моряци тук и там, и цялата тази стомана из небесата… това не ме вълнува. Повече ме интересува как ще оправим кашата. Мисля, че това е главният ми талант, капитане.

Стен се зарадва да го чуе. Освен доверието, което влагаше в приятелството си с Килгър, и че разчиташе да му пази гърба, знаеше, че мъжът, когото Императорът наричаше личния бияч на Стен, притежава истински талант в дипломацията, ситуационния анализ и вземането на решения.

Внезапно една мисъл се стрелна през съзнанието му. Стен се ухили – беше леко нелепа. Но заслужаваше да се обмисли.

Той изключа компютъра и се изправи.

– Хайде, лорд Килгър. Да се върнем в бара и да проверим дали носорогът е готов да ни черпи по питие.

Алекс стана, но после се намръщи и огледа хроматичната стена.

– Хубава идея, шефе. Но не можем. Ще имаме гости.

– Гости ли? Килгър, това да не е пак някой от номерата ти?

– Не, приятелю. Някога да съм палил кибрит под гащите ти само за да проверя колко високо можеш да подскочиш?

Стен дори не си даде труда да отговори, нито да срита „дипломатическия съветник“.

– Сигурно съм напълно прокълнат – въздъхна Стен.

– Само това ли ще кажеш? Няма ли да се оплачеш: „Проклетият Килгър пак ми погоди този номер“, или да се направиш на герой: „Но дългът зове, милейди, и трябва да вървя“?

– Не.

Стен прекоси разстоянието от входа на апартамента си в замъка Аръндел до бюфета.

– Единствено мога да ти кажа – продължи той, – че идвам от стая, която бих искал да ти покажа някой ден.

– Ще получа ли обяснение?

– Не.

– А ще видя ли стаята?

Стен не отговори. Вдигна гарафата и хвърли поглед на съдържанието.

– Стрег?

– Да… стрег.

– Рано е – но ще пия едно, ако и ти ми правиш компания.

Стен откри две корозоустойчиви чаши, напълни ги и подаде едната на Синд. Тя наполовина приседна, наполовина се излегна на едно от канапетата в стаята.

Стен беше срещнал Синд преди много години при обстоятелства, които и двамата биха предпочели да бяха по-различни. Синд беше човешка жена, потомък на елитните воини, които някога бяха защитавали религиозните фанатици на купа Лупус, познат като Вълчите светове. Стен се бе противопоставил на корумпираното военно-църковно правителство по времето, когато работеше като агент под прикритие в секция „Богомолка“.

Когато телата бяха спрели да мърдат, Стен реши – с неохотното съгласие на Вечния император, изправен пред свършения факт, – че новите шампиони и защитници са Бор, изключително нечовешките, запленените от варварството, постоянно наливащите се горили, които бяха местните за купа.

Синд беше израснала в провалила се военна култура – и изучаваше войната. Изучаваше войната, докато тя не се превърна в нейна любов и идея фикс. Присъедини се към Бор и стана воин – снайперистката стрелба и превземането на кораби на абордаж бяха сред специалните й умения.

Част от фикс идеята й от младини беше невероятно непоколебимият мъж, който беше унищожил културата на Джанисарите, нейните прадеди. Човек от легендите, наречен Стен. И по-късно се беше срещнала с него. И беше открила, че не е брадат старец, за какъвто го беше смятала, а все още млад и силен воин.

Водена от възхищението си към героя, тя беше намерила път към леглото му. Стен, изпаднал в шок след бойната мисия, довела до смъртта на целия му екип, не прояви интерес към романтични забежки, особено със седемнадесетгодишно девойче. И все пак беше успял по някакъв начин, напълно случайно, да не накара Синд да изглежда глупаво, нито самия себе си – като пълен идиот.

По време на битката за унищожаването на Тайния съвет те се срещаха отново и отново – но винаги професионално. Някак бяха станали приятели.

После, когато Императорът се завърна и Тайният съвет беше ликвидиран, Синд отпътува със Стен към родните си светове – купа Лупус. Начинът, по който се възприемаха един друг, се беше променил през това време. И все пак… нищо не се бе случило между тях.

А когато Стен беше напуснал, за да поеме новите си задачи като имперски пълномощен посланик, Синд беше продължила да упорства, но не толкова от интерес към ръкопашните кланета, колкото заради изучаването на причините и резултатите от войната.

Сега и двамата отпиха от стрега, потрепериха и отпиха отново.

– Предполагам – каза Стен, – че си дошла като част от моя имперски цирк за дипломатическата мисия на Алтайския куп.

– Там ли отиваме? Алекс каза, че местоназначението е поверително.

– Така е. Можеш да получиш фиша за мястото, където отиваме, от господин Килгър.

В стаята настъпи тишина. Старото сексуално напрежение между двамата затопли безмълвието.

– Изглеждаш добре – подхвърли Стен.

– Благодаря. След последния път, когато се видяхме, реших, че трябва да се запозная по-добре с цивилните дрехи.

Стен я оцени по достойнство – беше се справила страхотно. Синд, едва минала двайсетте, облечена в консервативен елегантен костюм, с късо подстригана коса, лек грим, достатъчен, за да подчертае, без да се натрапва, би могла да мине пред повечето същества за изпълнителен директор на голяма мултипланетарна корпорация.

Никой не би видял – и малцина освен Стен биха могли да го допуснат, – че подметките на обувките й са скривалище за нож, че чантичката й съдържа миниуилигън, а огърлицата й може да послужи и като гарота.

Синд го огледа на свой ред:

– Спомняш ли си първия път, когато се срещнахме?

Стен се задави и стрегът нахлу в ноздрите му – доста неприятно усещане. Синд се засмя.

– Не, не онзи път. Преди това… на банкета, когато бях в редицата на посрещачите.

– Ъъъ… – Стен разрови спомените си. Жената – тогава момиче – беше носила… струваше му се, че просто е била в униформа. Но сметна, че ще се прояви като пълен глупак, ако го изрече.

– Носех парадна униформа – припомни му тя. – Но не това беше първият ми избор.

Сега беше ред на Синд да се обърне настрани, докато обясняваше смутено за лъскавия секси костюм, за който беше платила почти цялата си премия, как го беше облякла, след което го бе разкъсала на парчета и захвърлила.

– Приличах на истинска проститутка – продължи тя. – И… и по-късно осъзнах, че знам само как да изглеждам – и как да се държа – като войник или като войнишка курва, предполагам.

И ето че пак се случва, помисли си Стен. Поради някаква причина Синд успяваше да му каже смущаващи неща, неща, които другите жени му бяха казвали само в разгара на страстта, и то след дълго познанство. И за него важеше същото, осъзна той.

Освен това разбра, че е време да смени темата.

– Мога ли да бъда официален?

– Можете, адмирале.

– Не, не адмирал. Този път съм цивилен.

– Много добре.

– Защо?

Синд се усмихна отново. О, помисли си Стен. Никакъв дракх за подчинени офицери. Вече не важеше правилото „Не е разрешено да искаш да държиш ръката на по-нископоставен (по-висшестоящ) войник“.

– Намирам се в доста неудобна позиция – каза Синд, като се изпъна в малко по-удобна поза и по този начин постави Стен в малко по-неудобно положение.

– Вече съм майор.

– Поздравления.

– Благодаря. Искате ли да видите най-добрия ми редник?

Стен зачака. Синд се изправи, отиде до близката врата и я отвори.

– Редник, покажи се.

Чу се скърцане на кожа и едно същество се изсипа в стаята. Високо само метър и петдесет, то сигурно тежеше около сто и петдесет килограма – с двадесет повече от последния път, когато Стен беше видял страшилището. Кръгловатите окосмени лапи на съществото се опираха в земята, както и огромната му невчесана брада, сетне чудовището изправи наполовина огромното си туловище и изрева:

– В името на брадата на майка ми. Ето ви вас двамата, посланик и майор, изпивате всичкия стрег и оставяте бедния жаден редник, който ви обича като брат, да умре от жажда, озлочестен и изоставен в мрака отвън.

– Какво – поде в същия дух Стен, – в името на замръзналия задник на баща ми, на твоя баща, на бащата на Синд, правиш тук, Ото?

– Аз съм прост войник, следващ пътя на воина, както великите богове Сарла, Лараз и – кой, по дяволите, беше другият безполезен бог? О, да – и Колерик са ни завещали.

– Налял се е със стрег – каза Стен.

– Налял се е със стрег – съгласи се Синд.

– Докарай останалите. Обади се на Килгър – кажи му да задържи кухнята, за да ни приготвят храна. И да поръча още стрег, малко от ужасното питие, което Императорът нарича скоч, и, о, да, наистина, каса от… по дяволите, каквото влиза в „Черно кадифе“. И да докара жадния си задник тук. Сега, Ото, с колко от проклетите Бор разполагам?

– Само сто и петдесет.

– О, Боже! – възкликна Стен. – А ни остават няколко седмици до тръгването. Майор Синд, осигурили ли сте квартири за вашите същества?

– Да. Разполагат с цяло крило в новия офицерски блок, в началото на Имперските земи тук. Имат да свършат и доста черна работа.

– Значи Бор няма да имат време да излязат навън, за да избиват, рушат и разграбват Първичен свят?

– С малко късмет.

– Добре. Сега, редник Ото, напълнете чашите и обяснете. Бързо.

Стен се нуждаеше от обяснение, защото, когато за последно беше в разюзданата компания на Ото, съществото беше вожд, управляващ – ако можеше да се каже, че Бор управляват нещо – целия куп Лупус.

А ето го сега нископоставен воин, сякаш беше млад Бор с още ненабола брада.

– Не знаех – каза Стен след третия стрег, но преди Килгър и останалите Бор да се изсипят и трезвеността да се стопи в нощта, – че вашият вид има второ детство.

– Не ставай глупак – изръмжа Ото, като напълни отново рога си. – Първо, във Вълчите светове цари мир. И по-добре да си остане така, ако съществата там не искат да бъдат избити. Което е добре, предполагам. Но това е постно ястие, приятелю. Някога, когато бяхме избивани от Джан, никога не съм и предполагал колко скучно нещо може да е мирът. Така че избягах, за да се присъединя към цирка.

Той въздъхна – или Стен по погрешка сметна изригването на породения от алк и стрег газ, избликнал от дълбините на Ото и разнесъл се над масата, за въздишка.

– А и ставам цивилизован.

– Какви ги вършите тук? – подвикна Алекс, докато влизаше, и разказът на Ото беше прекъснат от задължителните ревове, викове, прегръдки, мокри целувки и наздравици, които правеха поздрава на Бор синоним за нападение.

После пристигнаха тетинжерът и гинесът. Стен беше принуден да демонстрира „Черното кадифе“ на гостите си. Ото заяви, че това е слаба смес за недорасли сукалчета. Алекс предпочиташе гинеса си чист. Синд вдигна наздравица със Стен. И двамата отпиха, а очите им запечатаха момента.

После Стен се опита да насочи разговора към някаква тема:

– Ото, ти спомена, че присъствието ти тук има нещо общо с това, че ставаш цивилизован.

– В името на ледения задник на баща ми, така е. Дори по човешките стандарти. Ако съм цивилизован… и по-велик водач – което, като се има предвид, че брадата ми все още не е била подрязвана, сигурно съм, – значи сега прекарвам дивите си години. Които, доколкото разбрах, трябва да се прекарват сред примитивни създания. Открих един фиш наскоро, биографията на онзи, когото хората очевидно смятат за велико същество. Името му е било Илчърч, или нещо подобно. И така, когато е изпълнил първата си задача като лидер, къде е прекарал дивите си години?

Ото размаха чашата си, при което разля малко от питието.

– Ще ти кажа къде. Сред примитивното земно племе, което той нарича американци. Понеже не можах да открия следи от подобно племе, реших да се задоволя с най-доброто от останалите примитивни…

И Ото вдигна чашата си за наздравица:

– За човешката раса.