Текст книги "Вихър"
Автор книги: Алън Кол
Соавторы: Крис Бънч
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 24 (всего у книги 27 страниц)
39.
Адмирал Хан Лангсдорф очевидно беше проспал или пропуснал основните примери за военни грешки преди петдесетина години.
Той взе трите флотилии от имперски бойни кораби, за да спре нахлуващите флоти на богазите и суздалите, изпълнен с презрение и самочувствие. Щеше да е лесна, ако и малко кръвопролитна задача. Първо очакваше, че тези примитивни същества – Лангсдорф го прикриваше доста умело, но беше ксенофоб – ще се смразят при вида на стоманения юмрук на Империята. След като се възстановяха от страха и ужаса, можеха, в най-лошия случай, да оформят някакъв строй и да нападнат фронтално.
Лангсдорф изпрати една ескадрила от крайцери като примамка и подреди останалата част от силите си в разтеглено на едната страна крило зад примамките.
Врагът щеше да се опита да нападне имперските сили и за Лангсфорд щеше да е лесно да разбие фланговете им и да ги обърне в бягство.
Не беше сложен план. Но простотата беше предимство в битката, пък и как би могла някаква сбирщина от птицеподобни и кучета да устои на Империята?
Определено не беше първият военен водач, който се отнасяше с пълно презрение към противника си. Историята пазеше дълъг списък с места, където същото се беше случвало: дългогодишната катастрофа на Ксианг-Ну в Туркестан. Малкият рог. Исандхлуана. Магерсфонтейн. Суомосалми. Диен Биен Фу. Сарагоса. И тъй нататък, и тъй нататък.
Дори името на неговия флагмански кораб би му помогнало. Лангсдорф смътно си спомняше, че „Репулс“ преди много време е било името на воден кораб. Дори мислеше, че се нарича боен крайцер. С това се изчерпваха знанията му.
Той не знаеше, че „Репулс“ и съпровождащият го кораб се бяха устремили спокойно във вражески води, уверени, че самото присъствие на бойни крайцери ще парализира нападателите от ужас, че никой няма да рискува да изпрати изтребител над морето. И определено, че никой от презряната монголоидна раса не би се осмелил да се изправи срещу тези възхитителни творения на Империята.
На японските бомбардировачи им отнело по-малко от час, за да потопят и двата кораба.
Лангсдорф огледа екрана. Дългообхватните имперски сензори бяха засекли флотите на суздалите и богазите. Той изсумтя. Тези същества не можеха да направят нищо както трябва. Ако той нападаше главния свят на някой куп, щеше да събере много повече кораби, отколкото виждаше срещу себе си. Дори да трябваше да прикрепи ракетни установки на всеки лунен ферибот, който можеше да съоръжи.
Две неприятелски ескадрили от крайцери се устремиха към имперската примамка за фронтална атака. Няколко минути по-късно още два строя от суздали и богази – подредени около носачи на тактически кораби и тежки крайцери – се спуснаха върху имперските сили отгоре и отдолу, като затварящите се челюсти на орехотрошачка.
Имперските крайцери откриха ответен огън, но противниците бяха твърде много.
Битката беше започнала. Адмирал Лангсдорф нареди на тежките си кораби да обградят левия фланг на суздалите и богазите, както турците бяха направили в морската битка при Лепанто. Но за разлика от турците, не задържа никакви сили в резерв.
Командващите флотите на суздалите и богазите вярваха, също като Лангсдорф, че в битката простотата е най-добрият подход. Тяхната тактика беше взета от популярна рисунка на лещанка, погълната от малко по-голяма риба, погълната на свой ред от кит.
Защото още по-нагоре и назад от челюстите, които бяха захапали имперските крайцери, се намираха най-тежките кораби на суздалите и богазите. Техният адмирал изчака, докато бойната формация на Лангсдорф се установи.
После огромните челюсти се сключиха върху далеч по-голямата плячка – цялата имперска ударна сила.
Лангсдорф беше мъртъв, преди да успее да повика помощ – помощ, която нямаше откъде да дойде.
Битката беше катастрофална за Империята.
Суздалите и богазите изгубиха пет крайцера, четиринайсет разрушителя и доста от по-леките кораби.
Имперските оцелели наброяваха един боен кораб, три крайцера, един носач на тактически кораби и двайсет кораба.
Флотите на богазите и суздалите се престроиха триумфално и се отправиха към Джохи. Тяхната победа обаче нямаше да бъде изучавана в много военни академии, дори в тези на победителите.
Кланетата, по някаква причина, не са особено интересни на войниците.
Провалът на Лангсдорф остави Джохи открит за инвазия, а Първа гвардейска дивизия – пленена във враждебен свят.
40.
Посолството се тресеше под напора на силната буря, която се спускаше от планините. Дори тук – в конферентната зала, издълбана дълбоко под сградата – Стен чуваше пукота на светкавиците и екота на гръмотевиците.
Той потрепери. Не заради студения дъжд навън, а заради думите, казани от странното същество, което се рееше на метър над пода на залата.
– … със съжаление трябва да заявя, че разсъжденията ми не се оказаха безпочвени. Може би заради това се изложих на такъв риск, като отидох при доктор Рюкор. Надявах се, че съм направил ужасна грешка. И че нашата мъдра приятелка може нежно да ме върне към реалността.
Господин Еку махна с опашка и мина покрай Стен. Нежно пипало се появи и докосна ръката на Стен.
– Но нямаше грешка. Вечният император е напълно луд – и само сигурна катастрофа е възможната последица от състоянието му.
Стен не каза нищо. За втори път в живота си се чувстваше като сирак. Беше се трудил и бил заради Императора от възмъжаването си – след като истинското му семейство беше убито.
– Не съм сигурен, че мога да го повярвам – промърмори Махони. Въпреки че беше подозирал нещо подобно от известно време насам, откри, че му е трудно да преглътне истината.
– Наистина съжалявам, стари приятелю – каза господин Еку. – Но би трябвало да сте наясно колко съм съм прав. Но… има и две други неща, които трябва да ви съобщя.
Той се спусна малко по-близо до пода. Едно от пипалата отвори малък калъф. И в ръката на Махони се появи фиш.
– Това е разузнавателен доклад, който моите служители подготвиха. След като се убедих, че Императорът е луд, се зачудих кой го съветва сега. Кого слуша? Кой изпълнява заповедите му?
Махони се вгледа във фиша.
– И какво научихте?
– Пойндекс – съобщи Еку.
Стен пое въздух при този пореден удар.
– Но мъжът е изменник – възрази Махони. – Той предаде Императора, за да се присъедини към Тайния съвет. После ги предаде и тях, за да спаси собствения си живот.
– Това е вярно. А сега надзирава усилията на Императора да превърне провинциите в доминиони на Империята. Работа, която според източниците ми, вие сте отказали. От морални подбуди.
Махони се свлече в стола си напълно отчаян.
– Как е възможно да се е стигнало дотук? – попита той. – След всички тези години?
Пипалата на Манаби измъкнаха още лоши новини. Беше ред на Стен. Подаде му две хартиени папки. Едната беше синя, другата червена. Той машинално забеляза, че името му стои и на двете.
– Вашето лично досие – поясни Еку. – Съжалявам, че трябваше да наруша неприкосновеността на личните ви данни.
Стен сви рамене. Какво значение имаше това сега?
– Първата папка – синята – е вашето официално досие. Запис, открит за обществото, в който са отразени многото ви постижения в служба на Империята. По-подробен анализ разкрива, че в този доклад има празнини. Празнини, които са старателно прикрити.
И Стен, и Махони знаеха, че тези така наречени празнини бяха тайните мисии, предприети от Стен в услуга на Императора.
– Не се опитвайте да ми обясните тези липсващи години – каза господин Еку. – Сигурен съм, че мога да отгатна естеството на мисиите, които сте изпълнили в името на Императора.
– Благодаря – отвърна вяло Стен. – Предполагам.
– Моля ви да отворите втората папка, Стен – продължи господин Еку.
Стен се подчини и откри заглавна страница със знака на Вътрешна сигурност. После погледна към господин Еку удивено.
– Нима ме… разследват?
– Разследването вече е приключило – обясни господин Еку. – Когато имате време да погледнете по-подробно, ще видите, че благородните същества от Вътрешна сигурност имат различно виждане за тези празнини. Виждане, което води до необоримото заключение, че вие сте предател, Стен. Вие, най-лоялният от поданиците на Императора, сте били оръдие на неговите врагове.
Стен бързо прелисти папката и откри насъбраните улики. Затвори червената папка.
– Доказателствен материал, предполагам? – попита той.
– Точно така. Ако не се справите с някоя задача – или по някакъв начин разгневите Императора, – това е папката, която ще излезе наяве. И вашите постижения ще отидат по дяволите.
Стен усети как стаята се залюля около него. Не беше от бурята. Той се овладя.
– Благодаря ви за това предупреждение, господин Еку. Но предполагам, че не сте дошли тук само за да спасите репутацията ми.
Господин Еку поемаше огромен риск с посещението си. Да, беше използвал напълно сигурен превоз, осигурен от Айда Ромкат – старата приятелка на Стен от „Богомолка“. Ако някой научеше за естеството на мисията му, той не застрашаваше само своя живот, но и този на целия си вид.
Манаби спря всички дипломатически преструвки.
– Надявах се, че ще можете да помогнете – заяви той.
– Да помогна? Но как? Не контролирам армии или флотилии. Аз съм просто…
– Недейте да се тревожите, млади Стен – продължи господин Еку. – Не съм сигурен какво искам да направите. Освен да помислите… да помислите усилено. Когато тази грозна задача в Алтайския куп приключи… елате да ме посетите на родния ми свят. Вие също, Йън. Един път вече направихме чудо, нали?
– Но онова беше просто Тайният съвет – каза Стен. – А не Вечният император.
– Мисля, че трябва да го изслушаме, Стен – обади се Махони с дрезгав глас. – Аз се заклех да бъда верен на един символ, а не на човек.
Стен замълча. Как можеше да обясни? Нямаше думи, които да опишат загубата, която беше почувствал току-що. Кралят наистина е мъртъв. Да живее кралят. Внезапно си помисли: Какво ще ме крепи сега? На кого дължа нещо? Освен на Синд? Освен на приятелите си? Замисли се за убежището си на Малък мост. Прииска му се да е сред горите и хълмовете, в малката си хижа до замръзналите езера.
– Намерете някой друг – каза той на Еку. – Не искам да изглеждам като неблагодарник, но ще направя всичко по силите си да последвам предупреждението ви и да го използвам за свои цели.
– Все пак ще ви очаквам, млади Стен – настоя създанието Манаби. – Вярвам във вас.
– По-добре да си вървите – каза Стен рязко. – Хората ми ще ви отведат до кораба ви. Пожелавам ви безопасно пътуване. И благодаря за всичко.
Стен се насочи към вратата. Махони го последва бавно.
– Рюкор ми каза, че първоначално ще ми откажете – извика Еку подире му. – Но каза, че накрая ще се съгласите.
Стен побесня. Обърна се грубо към благородното същество, което беше дошло от толкова далече.
– Майната й на Рюкор.
– Просто си помислете, Стен – чу той да изрича създанието Манаби, докато излизаше през вратата. – Това ще спести много време на всички ни.
Стен премина през приемната зала като вихър, носен на крилете на яростта. Искаше да се махне. Където и да е. По какъвто и да е начин. Да се напие. Да загризе дулото на пистолет.
Почти не забеляза бледото изплашено лице на офицера на рецепцията, докато подминаваше бюрото му и се насочваше към посолството.
Едрата длан на Махони се спусна върху рамото му и го завъртя. Стен трябваше да положи неимоверни усилия, за да не удари приятеля си.
– Стен, чуй ме, по дяволите! Спомняш ли си какво ти казах на Първичен? Преди всичко това да започне? Сега мисля, че знам къде може да се крие отговорът.
Стен отблъсна ръката му.
– Писна ми от тези игри, Йън – викна той. – Нека някой друг да се мъчи да търси промяна. По дяволите. Вече дори не ми пука какъв е въпросът.
Четирима едри мъжаги в униформите на Вътрешна сигурност се появиха в полезрението му. Сърцето на Стен подскочи, когато разбра какво означава присъствието им.
Съществата от ВС се приближиха към тях. Командирът размаха картата си. Един от другите измъкна пластмасови белезници. Стен се подготви.
Командирът на ВС мина покрай него. Главата на Стен се извърна, когато мъжът заговори на Йън:
– Губернатор Махони, вие ще дойдете с нас, ако обичате.
Стен зяпна. Какво, по дяволите, ставаше? Защо не преследваха него?
– По чия заповед? – чу той да боботи гласът на Махони.
– По повеля на Вечният император – отговори отсечено командирът. – Обвинен сте в некомпетентност пред лицето на врага. Освободен сте от командването, смятано от този момент. Ще бъдете ескортиран до Първичен свят, където ще бъдете подведен под отговорност… и в случай че обвинението бъде отхвърлено, ще бъдете съден.
Стен отчаяно се опитваше да разбере какво става. Сигурно говореха за станалото на Спорните светове. Глупавата и унизителна загуба на адмирал Лангсдорф. Той пристъпи към офицерите и Махони.
– Но той няма нищо общо с това – възрази Стен.
– Отдръпнете се, посланик – каза командирът.
Стен се обърна, за да повика помощ, като се зачуди кой ли глупак би дошъл.
– Всичко е наред, Стен – спря го Махони. – Да не влошаваме нещата. Готов съм – обърна се той към командира.
Стен наблюдаваше безпомощно как избутват Йън към стената, разкрачват го и го претърсват щателно. Ръцете на Махони бяха извити зад гърба. Оковите бяха пристегнати толкова здраво, че ръцете на Йън почервеняха от изтласканата кръв.
Секунда по-късно Йън беше изведен от посолството.
– Ще се обадя на Императора – изкрещя Стен след него. – Това е грешка. Знам го. Ужасна грешка.
– Върви си у дома, момко – извика му Махони, докато го изтикваха през вратата. – Спомни си какво ти казах и си иди у дома.
Вратите изсъскаха и той изчезна.
Стен се затича към комуникационната зала и бутна дежурния офицер настрани. Въведе кода сам и натисна бутона за изпращане.
– Искам да говоря с Императора – заяви той към служителя, който най-накрая прие обаждането му. – Веднага, по дяволите!
– Съжалявам, посланик Стен – отвърна му мъжът, – но ми бяха дадени изрични заповеди. Императорът не желае да разговаря с вас. При никакви обстоятелства.
– Почакай малко, копеле! – изръмжа Стен. – Обажда се посланик Стен, а не някакъв загубен чиновник.
Служителят се престори, че разглежда списък, поставен пред него.
– Съжалявам. Няма грешка. Императорът специално е помолил името ви да бъде изличено от списъка с хората, които имат личен достъп до него. Моите извинения, ако това ви затруднява, но съм сигурен, че можете да получите каквото искате по официалните канали.
Екранът избледня.
Стен се дръпна назад. Единственото нещо, което можеше да направи сега за Махони, бе да се моли.
А това беше невъзможно за човек, който изведнъж беше останал без богове.
41.
Освобождаването от командването и арестът на Махони запратиха и малкото останал боен дух на имперските сили по дяволите. За Стен Махони беше не само наставник и приятел, но и човекът, който бе спасил живота му някога на Вулкан.
За Килгър, който не вярваше особено на офицерите, Махони беше, освен всичко друго, уважаван предводител – той беше командващият офицер на Алекс в „Богомолка“ години преди да срещне Стен.
За Синд, Ото и другите Бор Махони беше изтъкнат боен вожд и старейшина. Ако беше обидил по някакъв начин Императора, смятаха те, трябваше да му бъде даден шанс да отреже собствената си брада в знак на смирение и да изчака присъдата, вместо да бъде ескортиран от въоръжени същества сякаш беше някакъв престъпник.
За Първа гвардейска дивизия Махони не беше просто един от тях, започнал военната си служба в техните редици, а най-почитаният им командир. По време на Таанските войни той беше командващият им генерал.
Сегашният командващ генерал, Пейдрак Сарсфийлд, дори беше служил като началник на рота под командването на Махони на адски свят, наречен Кавит.
Никой от тях не разбираше каква грешка, камо ли какво неизвестно престъпление беше извършил Махони.
Не че говореха за това.
Случилото се беше твърде невероятно. Войниците дори не се оплакваха.
Стен би предприел някакви действия да повдигне бойния дух до приемливо ниво – макар да не беше сигурен какви точно, – ако не се приближаваше още по-ужасен кошмар.
Флотите на суздалите и богазите идваха с пълна скорост. Стен не виждаше начин да предотврати нашествието.
Две групи запазиха самообладание при разжалването на Махони.
Гурките.
И флотски адмирал Мейсън.
Алекс влетя в кабинета на Стен и блъсна вратата зад себе си. Рамката се нацепи, но издържа.
– Току-що – започна той без предисловия – разкодирах заповедите, които ни изпращат. Никой от нас няма да участва. Строго секретни са. Не са от скапания ни уважаван Император, дълго да управлява, а от някакъв глупак в имперския кабинет.
Той побутна разпечатката към Стен. Тя беше кратка:
Продължете мисията според инструкциите. Имперското пряко управление ще продължи. Поддържайте обществен ред.
– Няма предложение как да стане – добави Алекс. – Някакъв луд там е станал саркастичен – и знам кой. Добрият летящ лъч беше прав.
Стен не обърна внимание на брътвежите на Алекс.
– Какво ще правим?
Стен реши.
– Можеш ли да заглушиш кодирания канал?
– С левия си крак, ако трябва. Искаш фалшиво съобщение, което да постановява, че е време да си ходим ли?
– Не. Твърде сложно е да се обоснове. Просто никога не сме получавали това.
– Да, сър.
Килгър се обърна, за да излезе.
– Знаеш ли, момко, щом разголваме задниците си така, не мисля, че има смисъл повече да служа на Императора. За добро или за зло, не вярвам, че той вече заслужава клетвата ми.
– Нека да се тревожим за задниците и разголването им по-късно. Това едва ли ще стане, тъй или иначе – заяви Стен с най-неутралния тон, на който беше способен.
– Адмирал Мейсън, освобождавам ви от командването на „Виктори“.
– Да, сър.
– Искам да вземете каквото е останало от флотата на онзи глупак Лангсдорф, а също и ескортиращите кораби, които бяха оставени при транспортните кораби на гвардията.
– Да, сър.
– „Виктори“ ще бъде отделен и поставен под мое пряко командване, както и носачът на тактически кораби, който оцеля.
– „Бенингтън“, сър.
– Благодаря.
– Какви са заповедите ми? – попита Мейсън все още със студен неутрален тон.
– Приготвяме се да евакуираме всички имперски части от Джохи и Алтайския куп. Как ще бъде осъществено с минимално количество жертви, не съм напълно сигурен.
– Ами Първа гвардия?
– Ще бъда отговорен и за тях.
– Да, сър. Ако позволете да попитам нещо?
– Кажете – разреши Стен.
– Наистина ли смятате, че сте квалифициран като генерал?
– Адмирале, не смятам, че някой е квалифициран да води отстъпление под обстрел, което е нашата задача. Но ще ви припомня, че съм участвал в такова. По време на войната. На планета, наречена Кавит. Имате ли някакви други обиди?
– Не. Но имам друг въпрос.
Стен кимна.
– Какво се промени? Смятах, че Императорът иска Алтайският куп да бъде задържан. Смятах, че това място има някаква значителна дипломатическа важност, която не мога да оценя.
– Изпратих доклад тази сутрин до Първичен свят – излъга Стен. – Казах, че Алтайският куп не може да бъде удържан. Не съм получил отговор. Затова предлагам да продължим с оттеглянето. Ако ситуацията се промени, ще сте сред първите, които ще научат. Свободен сте.
Постовите кораби докладваха, че флотата на суздалите и богазите е на три И-дни път от слънчевата система на Джохи.
– Генерал Сарсфийлд, сам ли сте?
– Да, сър.
– Искам да съберете дивизията си. Опаковайте и подгответе всичкото оборудване, което не е предвидено за бой. Това, което не е абсолютно наложително за планетна бойна мисия, може да бъде качено на транспортните кораби. Какво е минималното време, което е нужно на дивизията ви, за да се подготви за тръгване?
– Уставът гласи десет И-часа при пълна бойна готовност. Можем да се справим за пет.
– Добре.
– Може ли да попитам къде отиваме?
– У дома. Надявам се. Но може да има малки отклонения по пътя.
– Това е достатъчно – обяви Стен, като разтъркваше уморените си очи. Изключи всички екрани в конферентната зала и след като мърморенето за приближаващата гибел заглъхна, се възцари тишина.
Той отиде до масата, където лежеше покрит поднос. Вдигна един от капаците и измъкна сандвич. Беше само мъничко престоял. Хвърли го на Алекс и взе друг за себе си.
Отстрани имаше гарафа. Той изтегли запушалката и подуши. Стрег.
Беше ли разумно?
Защо не? Катастрофата щеше да е една и съща, независимо дали беше трезвен или пиян.
Той наля две чаши и подаде едната на Алекс. Двамата вдигнаха наздравица.
Бог да благослови Синд. Сигурно беше накарала някой да донесе храната и питието, след като беше оглавила охраната на посолството.
– Имаш ли някаква велика стратегия? – зачуди се Алекс, когато погълна единия сандвич и се разтърси за друг.
– Не по-добра, отколкото на Кавит – каза Стен. Махони беше започнал да изтегля съкрушените имперски сили от онзи свят и Стен беше довършил делото. Беше измъкнал цивилните и почти две хиляди имперски войници. Самият Стен беше завършил като военнопленник.
Бяха му дали най-високи отличия за това постижение и той беше почетен като гениален военачалник. Стен никога не повярва, че това е вярно – смяташе Кавит за пълен провал, а собствените си усилия за не повече от ограничаване на щетите в най-добрия случай.
Поне този път нямаше много имперски цивилни освен служителите на посолството.
– Да – съгласи се Алекс, макар и никога да не беше гледал така сурово на Кавит, както Стен.
– Имам няколко идеи – продължи Стен, – но засега главната ми се изплъзва.
– Не е чудно – каза Килгър. – Остава ни час до пукването на зората. Може би е най-добре да дремнем малко.
Стен се прозя, изведнъж усети как му се доспива.
– Добра идея. Накарай да ни събудят след два часа.
На вратата се почука.
– Ще изгоня…
– Влез – каза Стен.
Вратата се отвори. Трима гурки стояха на прага. Стен внезапно помръкна. Въпреки ранния час и тримата бяха облечени сякаш за парад.
Той потисна едно стенание. Гурките бяха джемедар Лалбахадур Тапа, и новоповишените хавилдари Читаханг Лимбу и Макараджи Гурунг.
Последният път, когато тримата се бяха изправили пред него, беше на Първичен свят. Тогава му бяха предложили те и още двадесет и четирима гурки да му служат, нарушавайки вековната традиция непалските воини да служат само на Императора, предложение, което очевидно не се беше понравило на величеството.
Гурките отдадоха чест. Стен им отвърна и им каза да застанат свободно.
– Съжаляваме, че ви безпокоим в този час – поде Лалбахадур официално. – Но това е единственото време, когато сме свободни. Бихме искали да го говорим насаме, ако е възможно.
Стен кимна и Алекс набързо изгълта сандвича, прокара го със стрег и изчезна. Стен им предложи да седнат. Те предпочетоха да останат прави.
– Имаме един-два въпроса за бъдещето, на които не можем да си отговорим – продължи Лалбахадур. – Може би е напълно излишно, разбира се, защото тези зли пернати създания, които летят насам, ще ни разкъсат на малки парченца и ще ни захвърлят на бунището, за да бъдем разкъсани от приятелите им чакали. Не е ли така?
– Без всякакво съмнение – съгласи се Стен. И четиримата се усмихнаха – или поне оголиха зъбите си.
– Но ако се изтеглим от този скапан куп, какво ще бъде следващото ни назначение?
– Предполагам, че ще се върнете при Императора. Поне докато не изтече срокът на службата ви. – Стен се зачуди на този неуместен въпрос, като се питаше защо ли гурките му губят времето, но вътрешният му глас му напомни, че тези войници често използват заобиколни средства, за да засегнат важни за момента теми.
– Не мисля така – каза Лалбахадур твърдо. – Със сигурност трябва да се консултираме с нашия крал на Земята и с висшестоящите си офицери в охраната. Но не мисля така. Ние, непалците, се оттеглихме от имперска служба, когато Императорът беше убит, и отказахме да служим на онези злодеи, които наричаха себе си Таен съвет, и на другите негодяи, и се върнахме едва при завръщането на Императора.
– Стара история, джемедар. А аз съм много изморен.
– Ще бъда кратък. Смятаме, че сме сгрешили, като сме се върнали. Онзи Император, на когото се съгласихме да служим, не е като последния, на когото служат сега хората ми. Смятам, че не той се е преродил, а Ракшаса, демон, който носи неговото лице.
– Дядото на дядо ми – добави Макараджи Гурунг, и с това допълнително усложни въпроса – би казал, че сега неговият аспект е на Бхайрава Страшния, който може да се почита само в пияно състояние.
– Колкото и да ми се иска да си говоря с вас, приятели – каза Стен, докато изтощението го преборваше, – може ли да пристъпим към същината?
– Много добре – съгласи се Лалбахадур. – Ако не нарушаваме договора си, а дори тогава бих се замислил дали да не го сторя, бихме искали да ви служим завинаги, сър. И отново не говоря само за нас тримата, но и за другите двадесет и четирима.
Чудесно – реши Стен. Това щеше допълнително да обтегне отношенията му с Вечния император.
– Благодаря ви. Поласкан съм. И ще взема предложението ви предвид. Но – и не го казвам просто така – се съмнявам, че ще имам нужда от телохранители.
– Грешите, сър. Но ще разберете това по-късно. Много ви благодаря, че ни оказахте тази чест.
Гурките отдадоха чест и излязоха, като оставиха Стен да се чуди за какво, по дяволите, беше всичко това.
Все едно. Беше твърде уморен. А все още трябваше да измисли как да се измъкне от този проклет куп.
– База… Тук е „Малко ухо“ три-четири Браво – избуча комуникационната линия с глас, който беше внимателно подбран никога да не показва напрежение, стрес или страх.
– Има много неприятелски единици на екрана, насочват се към вас. Приблизително време на пристигане – две астрономически единици, около двадесет И-часа. Основен курс и орбита на корабите…
Сигналът от постовия кораб заглъхна.
Офицерите в комуникационната зала на новия флагмански кораб на Мейсън, „Калигула“, осъзнаха, че четири Браво няма да излъчи пак.
– Адмирал Мейсън – каза Стен. – Изчакайте заповедите.
– Да, сър.
– Трябва да излетите от Джохи с цялата флота. Заемете нападателна формация – каквато изберете – на около една астрономическа единица от планетата.
– Да, сър. Не споря, но предполагам, сте наясно, че корабите ми са поне осем пъти по-малко от техните.
– По-скоро дванадесет, ако оценката ми е вярна. Но това няма значение. Няма, повтарям, няма да влизате в бой с флотата. Ще нападате само кораби на богазите и суздалите, които се опитват да разрушат строя ви. Вие трябва всячески да се опитате да опазите целостта на това, което ще наречем наша флота. Ясно ли е?
– Да. Значи искате да опитате с блъф?
– Точно така. Смятайте се свободен да правите всякакви лъжливи маневри, стига те да не нарушават заповедите ми.
– Какво ви кара да мислите, че ще успея да ги подведа, или поне да привлека вниманието им? Едва ли ще повярват, че имам някакво тайно оръжие или че желая да се самоубия.
– Ако бяхте суздал или богази и бяхте видели направеното от Лангсдорф, не бихте ли си помислили, че имперските сили са способни на всичко? Стига да е глупаво?
Мейсън се замисли.
– Заслужава си.
Без да каже нещо повече, той натисна бутона на таблото и затвори връзката.
Стен наистина се надяваше Мейсън да оцелее след това. Майната й на тъмната алея и побоя. Стен щеше да изпотъпче Мейсън на паважа посред бял ден – в земите около замъка Аръндел.
– Добре, войници. Съберете се – гласът на Стен отекна в огромния хангар за тактически кораби на „Виктори“.
Всички пилоти на тактически кораби, както и пилотите от две други ескадрили от „Бенингтън“ присъстваха на този брифинг.
– Ще приключим бързо. Можете да уведомите екипажите си. Ето какво става. Неприятелската флота идва с пълна пара. Не можем да ги спрем. Това, което ще се опитаме да направим, е да ги затрудним, за да могат страхливите цивилни и умниците да се изметат. Вие, момчета, ще го направите заради мен и ще оправдаете тези скапани бели шалчета и заплатите си, които се приспадат от моите данъци.
Пилотите се засмяха и се отпуснаха. Всеки от тях знаеше рекордните постижения на Стен като пилот и боен командир на тактически кораб.
– Адмирал Мейсън ще вземе тежките ни кораби, оцелели от разбитата флота. Той ще се престори на глупак и ще убеди приятелите ни, че смята да ги атакува. Ще им се наложи поне да оформят някакъв вид защитна формация между бойните кораби и нашите буканиери. После ще дойде вашият ред.
Стен изведнъж стана сериозен.
– Командири… водачи на ескадрили… нападайте в какъвто искате строй. Вашите цели са транспортните кораби. Само транспортните кораби. Разбийте ги. Ако ги свалите високо над планетата, недейте да чакате да паднат. Ако са в атмосферата, уверете се, че няма да успеят да се приземят. Ако изстрелят спасителни капсули, преди да сте унищожили кораба майка, унищожете капсулите. Ако сте в атмосферата и сте близо до земята и видите вражески войски – поразете ги. Това включва богази, суздали, торки и джохианци. Стреляйте и с двете картечници. Ако корабите ви имат противопехотни бомби, използвайте ги. Това е пряка заповед. Този път искам голямо клане. И всеки пилот, който реши да се прави на звезда или влезе в необосновани битки, ще бъде лично свален от мен. И запомнете – всеки войник, допуснат да се приземи на Джохи, е войник, който ще направи всичко по силите си, за да убие имперски гвардеец. Това е всичко, свободни сте.
Стен започваше да се уморява да повтаря:
– Това е пряка заповед.
Но искаше да се увери, че никой от капитаните и пилотите му няма да страда от заблуждението, че тази битка е нещо различно от последен отчаян опит за оцеляване.
Беше виждал преди години, векове, геологични епохи, какво се случва, когато едната от страните се опитва да се бие по цивилизован начин – и не само беше видял първата под негово командване част избита, но и лично беше погребал твърде много тела, за да се разколебае в желанието си да убива кръвожадните обитатели на Алтайския куп.
Адмиралите на суздалите и богазите проанализираха ситуацията, докато флотите им наближаваха Джохи. Изглежда, нямаше имперски части в атмосферата или в непосредствена близост до планетата.
Всъщност единствените бойни кораби в системата бяха тези на малката имперска флота далеч от Джохи, която беше застанала на орбита между две от луните.
Първи въпрос: можеше ли тази флота да бъде пренебрегната? Не. Ако имперските кораби атакуваха, можеха да всеят объркване и разруха сред транспортните кораби. Втори въпрос: трябваше ли приземяването да бъде отложено, докато флотата не бъде разрушена? Отново не – заплахата не беше толкова значителна.
Освен това, както един политически просветен богази беше изтъкнал:
– Наша конфедерация не много сплотена. Торки, джохианци, суздали, богази. Рано или късно започнат се държат нормално и да си забиват нож в гръб. Най-добър вариант: овладяваме Джохи. Убиваме имперски войници. Разрушаваме имперски кораби. С Джохи като база всякакви промени в съюзите са лесни.
